Вишнушарман, Пурнабхадра
Панчатантра (4) (Древноиндийското петокнижие)

Ето първия й стих:

Когато всички беззащитни със разум покорят света

те като гарвани ще стигнат с приятелите си целта.

Царските синове попитали: „Как?“ Вишнушарман разказал:

"Има в една южна страна град, който се нарича Прамадаропия. Недалеч от него растяло смокиново дърво, много високо, с голямо стебло и клони, и служело за подслон на всички. Нали е казано:

Газели в сянката му спят,

по клоните чернеят птици,

маймуни в него се таят,

а по кората му — мушици,

напролет пълно е с пчели…

И пак за тях ще разцъфтява —

земята иначе, нали,

защо ли ще обременява!

Живял там гарван на име Лагхупатанака. Една сутрин той се отправил към града за храна и видял, че към дървото се приближава ловец, който живеел в града и бил излязъл на лов за птици. Страшен на вид, с изподраскани ръце и крака, здрави прасци, много груба кожа, очи, налети с кръв, високо привързани коси, съпровождан от кучета, с мрежа и тояга в ръка, той бил — но за какво са много думи? — същински Кала с примка в ръка, самото въплъщение на греха, самият център на несправедливостта, самият наставник във всички глупави дела, самият приятел на смъртта. Щом го видял, гарванът си казал с разтревожено сърце: „Какво е намислил този злодей? Мен ли заплашва с беда, или има някакво друго намерение?“ Изпълнен с любопитство, той литнал по петите му и кацнал. А ловецът разстлал мрежата на едно място, разпръснал зърна и се скрил наблизо. И тогава птиците, които се намирали там, предупредени от Лагхупатанака, сметнали тези оризови зърна за смъртна отрова и останали по местата си.

През това време царят на гълъбите на име Читрагрива, който се лутал, търсейки храна, окръжен от стотици гълъби, още отдалече видял оризовите зърна. Без да обръща внимание на предупреждението на Лагхупатанака, воден от ненаситността си, той се спуснал върху онази голяма мрежа, за да ги изяде, и едва успял да кацне, когато заедно със спътниците си попаднал в примката. Та нали така се случва, ако съдбата е неблагоприятна. Гълъбите нямали никаква вина. Нали е казано:

И у мислители велики,

когато ги настигне смърт, умът им, слисан от съдбата,

ги води по погрешен път.

Тогава, зарадван, ловецът изтичал към тях с вдигната тояга. А Читрагрива, опечален от това нещастие, като видял как приближава, запазил присъствие на духа и казал на гълъбите: „Хей, не се страхувайте! Не се страхувайте! Нали:

Който издържи, попаднал

в мрежата на гибелта, ще достигне висша радост,

висше щастие в света.

Ако бъдем единодушни, като литнем заедно, ще отнесем мрежата. Несговорливите ги чака смърт. Нали е казано:

Стомах — един. а шии — две.

а пък храната им — безброй. Раздорът между тях започнал

и птицата погубил той.“

Гълъбите попитали: „Как?“ И Читрагрива разказал:

ПЪРВИ РАЗКАЗ

„Живели в едно езеро птиците бхарунди. Всяка имала по един стомах и две шии. И веднъж, като се разхождала на воля, една бхарунда протегнала едната си шия и поела нектар. Но втората шия на птицата казала: «Дай и на мен половината.» Когато първата не дала от нектара, втората намерила отрова и в яда си я изяла. Така и двете шии загинали, защото стомахът им бил един.

Ето защо аз казвам: «Стомах — един, а шии — две…» Затова силата е в единството.“

И гълъбите, в желанието си да се спасят, изведнъж вдигнали мрежата, излетели много високо — сякаш във въздуха висял балдахин — и смело се отправили на път. А ловецът, като видял, че птиците отнасят мрежата, помислил изумен: „Невиждано нещо!“ И прочел стиха:

„Събрани птиците във ято,

ще вдигнат мрежата завчас, но щом започнат да се карат — отново ще ги хвана аз.“

С тази мисъл той решил да ги последва. А Читрагрива, като видял, че злодеят ги преследва, отгатнал намеренията му, но не загубил присъствие на духа, а полетял над трудно проходимите планини и гори. Тогава Лагхупатанака, който гледал ту нагоре, ту надолу, чудейки се и на разума на Читрагрива, и на злобната решителност на ловеца, престанал да мисли за храната и изпълнен с любопитство, последвал ятото гълъби, питайки се: „Какво ще направи този великодушен и какво — този злодей?“ А ловецът, като разбрал, че от гълъбите го отделя непроходим път, загубил надежда да ги улови. Върнал се назад и казал:

„Каквото е решено, ще се случи, към другото не се стреми смутен. Ще се изплъзне от ръката всеки скъп дар, на други предрешен.

Ще се наложи да се откажа от лова! Пропадна дори мрежата, която хранеше семейството ми.“

През това време Читрагрива, като видял, че ловецът загубил надежда и се върнал назад, казал на гълъбите: „Хей, летете спокойно. Злият ловец си отиде. Сега ще бъде най-добре да се отправим към град Прамадаропия. Там, в североизточната част, живее моята любима приятелка — мишката Хирания. Тя веднага ще прегризе мрежата и ще ни спаси от нещастието.“ И всички те, в стремежа си да видят мишката Хирания, стигнали до нейното укрепено скривалище и се спуснали на земята. Нали:

Благоразумна към заплахата,

пробила изходи безброй. там, в дупката забравена,

живяла мишката в покой.

Шумът от крилете разтревожил сърцето на Хирания. Тя помислила: „Какво става?“ — оттеглила се в дъното на своето укрепено скривалище, за да не може да я достигне котешка лапа, и започнала да наблюдава. А Читрагрива, като застанал пред входа на дупката, казал: „Скъпа Хирания! Ела по-скоро тук. Погледни какво се случи с мен!“

Хирания се обадила, без да напуска своето убежище: „Скъпи, кой си ти? Защо си дошъл? Какво нещастие ти се е случило? Разкажи.“ И Читрагрива отговорил: „Това съм аз — царят на гълъбите Читрагрива, твоят приятел. По-скоро ела!“ От тия думи тя така се зарадвала, че козината й настръхнала. Излязла бързо от дупката и казала:

„Приятел да си, но приятел, докрай препълнен от любов! Да посети добър стопанин, е всеки може би готов.“

Но щом видяла, че Читрагрива заедно със своите спътници е попаднал в мрежа, с тъга попитала:

„Скъпи! Какво е това? По каква причина?“ Онзи отговорил: „Скъпа, защо питаш, когато сама знаеш всичко! Нали е казано:

Когато, как и за какво. добро или пък зло твориме — тогава всяко тържество е свързано с велико име.

А също така:

През километри и обиди

ще мине птицата с борба. И няма мрежата да види,

ако това й е съдба.

И още:

Попадат в сянка слънцето, луната;

змията, слонът, птицата — в капан. Боли от туй на мъдрия в душата:

«Съдба могъща! Път предначертан!»

И също така:

Излитат птици, вятъра преварят,

но ги настигне някаква беда.

И рибите така лови рибарят

изкусно сред бездънната вода.

Какво, че някой радостен ще легне?

Що значи глупост или просто ум?

Капризната съдба ръка протегне

и ние чезнем ден след ден без шум.“

И Хирания веднага се заловила да прегризва мрежата от страната на Читрагрива, но той я спрял, като й казал: „Скъпа! Това е несправедливо. Първо прегризи примките, които са омотали моите спътници.“ Разсърдена, Хирания възразила: „Хей, не си прав. Нали първо господаря, а след това — слугите.“ На свой ред той възразил: „Скъпа, не говори така. Всички те, бедните, ми служат, изоставяйки другите господари. Как да не им окажа поне това уважение? Нали е казано:

Щом постоянно властелинът

слугите си почита, дори да се намери в бедност,

ще има той защита.

А също така:

Доверието е в успеха.

Газелата е с чин велик сред стадото. Но на лъва,

макар и цар, не служи миг.

Освен това сама помисли: ако изведнъж те заболят зъбите, щом като прегризеш моята примка, или дойде тоя зъл ловец, тогава непременно ще попадна в ада! Нали е казано:

Слугите си щом е оставил във беда,

а сам стои благат. ще бъде все нещастен царят,

а след това ще види ад.“

Като чула това, Хирания се съгласила: „О! Аз знам какъв е дългът на господаря, но казах това само за да те изпитам. Сега ще прегриза всички примки на мрежата. Благодарение на това ти ще имаш много привърженици.“

И след това Хирания прегризала цялата мрежа. После казала на Читрагрива: „Приятелю! Сега се върни в къщи.“ И Читрагрива заедно със спътниците си се отправил към дома си.

А Лагхупатанака, който видял всичко — как бил уловен Читрагрива и как — освободен, — с развълнувано сърце помислил: „Колко е умна Хирания! Колко е силна! Колко е хубаво убежището й! Трябва и аз да се сприятеля с нея. Макар и нравът ми да е непостоянен, макар на никого да не внушавам доверие и никой да не може да ме излъже, все едно, трябва да си намеря приятел.“ След тези мисли той литнал от дървото, приближил се до дупката и повикал Хирания:

„Скъпа Хирания, излез навън.“

Хирания помислила: „Какво е това? Мигар пак ме вика някакъв гълъб, попаднал в мрежа?“ И казала: „Хей! Кой си ти?“ Гарванът отговорил: „Аз съм гарванът Лагхупатанака.“ Тогава, като се укрила по-старателно, Хирания отговорила: „Скъпи! Върви си оттук.“ Гарванът възразил: „Дошел съм при теб по важна работа и трябва да те видя.“ Хирания казала:

„Аз не трябва да общувам с теб.“ Той отговорил: „О! Аз видях как благодарение на твоето старание Читрагрива се освободи от мрежата и почувствувах голямо доверие към теб. Нали ако някога и аз попадна в мрежа, ще мога да се освободя само с твоя помощ. Нека станем приятели.“ Хирания отговорила: „Но нали ти си гладен, а аз — храна. Какво приятелство може да има между нас? Нали е казано:

С неравен не дружи от глупост,

неравенството, знай — е грях. с по-низш или по-висш от тебе —

ще станеш скоро ти за смях.

Върви си!“

Но гарванът казал: „Не! Аз седнах вече пред входа на твоето убежище. Ако ти не искаш да дружиш с мен, аз ще престана да поддържам живота си!“ А Хирания повторила: „Но как мога да дружа с теб, неприятеля? Нали е казано:

И колкото врагът да страда,

съюз със него не прави. Дори водата да е топла,

гаси тя огъня, уви!“

Гарванът казал: „Какво говориш? Откъде е тази вражда? Ние дори не сме се виждали. Защо говориш неподходящи думи?“ Но Хирания възразила: „Не! Враждата бива два вида: вродена и случайна. А между нас враждата е вродена. При това:

Случайната вражда ще мине

случайно със случайността, ала вродената ще свърши,

когато позвъни смъртта.“

Гарванът казал: „Но тогава аз искам да чуя, как се пораждат едната и другата?“ Хирания обяснила:

„Случайната вражда възниква по определен повод. Затова, ако се направи нужното благодеяние, тя ще се прекрати. Естествената вражда никак не може да се прекрати. Така че враждата между ихневмоните и змиите, тревопасните и хищниците, водата и огъня, боговете и демоните, кучетата и котките, жените-съпернички, лъвовете и слоновете, ловците и газелите, враните и кукумявките, умните и глупавите, верните жени и развратниците, добрите и лошите — е вечна вражда. И ако дори никой от тях не е убивал никого, все пак те се стремят да се погубят един друг.“ Гарванът възразил; „Това още нищо не значи. Чуй тези хубави думи:

Причини за другарство има,

намират се и за вражди, затуй на умния приляга

да търси радостни следи.“

Но Хирания отговорила: „Как мога да общувам с теб? По-добре чуй за същността на разумното поведение:

С подлец дружиш ли, ще загинеш

и няма повече живот, тъй както мулето умряло

от тежестта на своя плод-

А също така:

Разкъсан бил от страшен лъв

сам Панини велики. А Джаймини потънал в кръв

на слона от ритника. От морски звяр бил Пингала убит,

в науката светило. Когато звярът е сърдит,

не знае нищо мило.“

Гарванът повторил: „Това е вярно! Но слушай и ти:

Услуга хората сближава

и важен повод — звяр със птица, стръвта за простия остава,

за умния — добра десница.

А също така:

Злодеите са като каша

от пръст, за нищо не е тя.

Достойните са като чаша

от злато — страшна в твърдостта.

И във всеки случай аз съм прав. Освен това мога да се закълна, за да не се страхуваш.“ Хирания казала: „Не вярвам на твоите клетви. Нали е казано:

Достатъчна е цепнатина, да се промъкне подъл враг. И всеки може да загине, тъй както кораб без маяк.

Да те затрупат с шепа злато, не се отпускай пред врага. Не вярвай на жена, която те хваща нежно за ръка.“

А Лагхупатанака, щом чул това и без да отговори нещо, помислил: „Как разсъждава тя за разумното поведение! Ето защо искам да дружа с нея.“ И той казал: „Хайде да станем приятели. Иначе веднага ще се простя с живота си.“ Хирания помислила:

„По думите му не изглежда да е глупав:

Щом няма ум — и мисли няма, без радост любовта тежи!

Щом няма страст — и сила няма, а честността е без лъжи.

Затова въпреки всичко трябва да се сприятеля с него.“ След тези мисли тя казала на гарвана: „Скъпи! Ти ми вдъхна доверие, аз разпитвах така само за да изпитам твоя разум. Сега скланям главата си на твоята гръд.“ И тя се отправила към изхода, но на прага отново спряла. Тогава Лакхупатанака казал: „Мигар и сега не ми вярваш, та не излизаш от убежището си.“ Тя отговорила: „Аз разбрах твоите мисли и не се страхувам от теб. Но ако някога се доверя на твоя нов приятел — ще загина.“ Тогава гарванът казал:

„Щом от приятел нов е длъжен

да падне стар приятел чист, със новия не се събирай,

не давай ,за просо ориз.“

Щом чула това, тя излязла бързо от дупката и двамата се поздравили с уважение. След миг Лагхупатанака казал на Хирания: „Прибери се в жилището си, а аз ще потърся храна.“ Оставил я и навлязъл дълбоко в гъстата гора. Там видял див бивол, убит от тигър. Наял се до насита, взел със себе си късче месо, подобно на цвета на палаша. и като се върнал при Хирания, я извикал: „Излез, излез, скъпа Хирания! Изяж месото, което ти донесох…“ А тя, също изпълнена с грижи, му била приготвила много просо и ориз и казала: „Скъпи! Изяж ориза, който намерих, както можах.“ И те, макар че били сити, започнали да се хранят, за да докажат своята взаимна привързаност. Защото в това е зърното на дружбата. Нали е казано:

Шест признака за дружба има:

да вземаш, след това да даваш,

да се разкриваш и да питаш,

да вкусваш и да угощаваш.

Но за какво са много думи?

Тъй както ноктите с месото

са сраснали в една ръка, сприятелил се черен гарван

навеки с мишката така.

И мишката била толкова възхитена от услужливостта на гарвана, че постоянно се вмъквала под крилете му и оставала там.

Но ето че веднъж гарванът дошел при нея с насълзени очи и заеквайки, казал: „Скъпа Хирания! Омръзна ми да живея тук и ще се отправя към други места.“ Хирания попитала: „Скъпи, защо ти омръзна тук?“ Гарванът отговорил: „Слушай, скъпа: в тази страна сега има голяма суша и хората, измъчвани от глад, не правят дори жертвоприношения. Освен това във всяка къща са разстлани мрежи за лов на птици. Било ми съдено да остана жив и не попаднах в мрежите. И сега, напускайки тези места, аз проливам сълзи. Ето защо се отправям към друга страна.“ Хирания казала: „В такъв случай разкажи накъде ще се отправиш.“ Той отговорил: „В гъстата гора на една южна страна има голямо езеро. Там живее моята най-добра приятелка, дори по-близка от теб — костенурката Мантхарака. Тя до насита ще ме храни с риба. Наслаждавайки се на радостта от общуването с нея и на хубавите мисли, ще прекарвам времето си щастливо. Не мога да гледам как унищожават птиците! Нали е казано:

Щастлив е, който не е виждал

смъртта във своя род, грабеж,

жена си в чуждата прегръдка

и своя стар приятел в гмеж.“

Хирания казала: „Щом като е така, и аз ще тръгна с теб. Нали и мен ме сполетя голямо нещастие.“ Гарванът попитал: „Какво?“ Хирания отговорила:

„За това трябва да се разказва дълго. На онова място ще ти разкажа всичко.“ Той казал: „Но нали аз се движа във въздуха, а ти — по земята. Как ще тръгнеш с мен?“ Тя отговорила: „Ако има смисъл да се запази животът ми, качи ме на гърба си и ме носи полекичка.“ Гарванът с радост казал: „Щом като е така, аз съм щастлив и няма по-щастлив от мен. Така и ще направим! Нали аз знам осем начина на летене, първият от които е съвместното летене. Затова ще ми бъде леко да те нося.“ Хирания казала: „Искам да знам как се наричат тези полети.“ Гарванът обяснил:

„Съвместен полет, полет къс,

висок и нисък, бърз, насечен

и полет косо, полет в кръг,

отлитане към край далечен.“

Когато чула това, Хирания се качила на гърба му и се отправили по начина на „съвместното летене“. Постепенно тя ,се добрала с него до езерото. През това време Мантхарака, която умеела да прави всичко на място и навреме, видяла гарвана и седящата върху него мишка. Като помислила: „Кой е това?“, тя бързо се скрила във водата. А Лагхупатанака спуснал Хирания в корубата на едно дърво, стоящо на брега, кацнал на края на един клон и силно казал: „Хей, хей, Мантхарака, ела! Аз съм твоят приятел, гарванът, след дългата раздяла дойдох с копнеещо сърце. Ела и ме прегърни. Нали е казано :

Защо ни е сантал и камфор,

през зимата прохладен сняг? Не струват колкото частица

от нашия приятел драг.“

Щом чула това и се уверила окончателно, че е той, Мантхарака, чиито очи се изпълнили с радостни сълзи, бързо излязла от водата. И казала: „Прости ми за вината. Не те познах“ — и прегърнала спусналия се от дървото Лагхупатанака. След това седнали под дървото и си разказали един на друг всичко, което се било случило с тях.

А Хирания се поклонила на Мантхарака и също седнала наблизо. Мантхарака попитала Лагхупатанака: „Хей, коя е тази мишка и защо я донесе тук на гърба си, когато тя може да ти бъде храна?“ Лагхупатанака отговорил: „Тази мишка на име Хирания е моя приятелка. И за мен тя е като втори живот. Но за какво са много думи:

Подобно капките дъждовни,

неизброимите звезди

или прашинките вековни

по пътища и по следи —

достойнствата й са безбройни, душата й не е от дреб, ала светът й е омръзнал и ето я сега при теб.“

Мантхарака попитала: „Защо е станала равнодушна към света?“ Гарванът казал: „Още на старото място я попитах, но тя отговори: «За това трябва дълго да се разказва. На новото място ще ти разкажа всичко.» — и досега още нищо не е разказала… Скъпа Хирания, разкажи сега и на двама ни, защо си станала равнодушна към света?“ Хирания разказала:

ВТОРИ РАЗКАЗ

„Има в една южна страна град, наречен Прамадаропия. Недалеч от него се намира храмът «Махешвара». Близко до храма в една килия живееше в нищета монахът Бутакарна. Когато събираше милостиня, напълваха паничката му за подаяния с превъзходни ястия, подправени със ситна захар, мед и сок от нарове. маслени, течни и приятни. Когато се връщаше в килията си, той, както се и полага, поддържаше живота си с тези ястия, а остатъка скриваше в съда за подаяния, който окачваше на колче, забито в стената, за идващите на сутринта слуги. Аз живеех в тази килия заедно с моите приятели. Така минаваше времето. Въпреки че винаги държеха храната на мястото, предназначено за запас, аз се хранех от нея. Това омръзна на монаха и за да ми попречи той премести съда на ново, по-високо място. Но въпреки това аз с лекота се добирах до него и се наяждах до насита. И ето че веднъж в килията пристигна на гости аскетът Брихатспхиг. Бутакарна го поздрави, оказа му нужното гостоприемство и прогони умората му. Когато настъпи нощта, двамата легнаха на едно легло и започнаха да си разказват благочестиви истории. През това време Бутакарна мислеше само за това как да ме прогони и постоянно почукваше с разцепена тръстика по съда за подаяния и отговаряше не на място на Брихатспхиг, който му разказваше една благочестива история. Тогава гостът много се разсърди и каза: «О, Бутакарна! Добре разбрах: угаснало е приятелството ти към мен и сега говориш без радост. Ето защо, макар и да е нощ на двора, аз ще напусна твоята килия и ще отида на друго място. Нали е казано:

„Влез, приближи се! Моля, сядай тук.

Къде така изчезна? Е, ново? Ти си слаб? Бъди щастлив напук.

Как съм щастлив, че влезна!“ — тъй който своя гост, дошел с любов,

с такива думи среща, във неговия дом ще влизат с трепет нов

и със душа гореща.

И освен това:

Тоз, който даже не поглежда миг към теб, спрял на дома му пред вратата, не заслужава твойта чест — или си бик, на който вече са отрязали рогата.

Където никой не те среща, където няма поглед драг, където няма дума веща — да не пристъпва твоя крак!

И така, като получи килия, ти се възгордя и престана да обичаш своя приятел. Мигар не е ясно, че животът ти в килията е само измама, а в действителност заслужаваш място в ада! Нали е казано:

Ако в ума ти стане ад, година си бъди светия или три дни в една килия самичък преживей нерад.

Глупак! Ти си се възгордял от това, което е за оплакване.» При тези думи сърцето на Бутакарна затрепера от страх и той се отзова: «О, блажени!

Не говори така. Нямам по-добър приятел от теб. Чуй защо бях невнимателен. Една проклета мишка с един скок се добира до съда за подаяния, без да я смущава това, че е закачен толкова високо, и изяжда остатъка от милостинята, която ми правят. И ето че моите служители остават без препитание и затова не почистват килията и не изпълняват останалите си задължения. За да изплаша мишката, постоянно почуквам с тръстиката по съда за подаяния. Това е причината за невниманието ми. Интересно е да се разбере как тази злодейка може да скача по-високо от котката, маймуната и другите животни!» Брихатспхиг попита: «Ти знаеш ли къде е дупката й?» Бутакарна отговори: «О, блажени! Не знам.» Гостът каза: «Несъмнено нейната дупка се намира върху съкровище. Благодарение на жарта от съкровището тя скача. Нали е казано:

Парите крият пламък жив, жарта им ти не отминавай, ала богатството раздавай, за да се видиш по-щастлив.

А също така:

Не без причина Шандили за чист сусам почистен взема, Това е истина непроста, останала от друго време.»

Бутакарна попита: «Как?» Гостът разказа:

ТРЕТИ РАЗКАЗ

«Случи се така, че в един град помолих някакъв брахман да ме приюти, исках да прекарам в дома му дъждовното време от годината; и брахманът ме прие. Живеех там, зает със служене на бога и с други дела. И веднъж, събуждайки се рано сутринта, чух разговора между брахмана и неговата жена. Брахманът каза: „Брахманке! Тази сутрин настъпва лятното слънцестоене, което ни носи толкова блага. Затова аз ще отида в селото да приема подаръците. А ти в чест на слънцето трябва да нагостиш с нещо някакъв брахман.“ Като го охули със свадливи думи, тя отговори:

„Бедни брахмане, откъде ще намериш угощение? Мигар не те е срам да говориш така ? Та помисли:

Откакто за ръка те хванах,

аз капка радост не познах,

без вкусно ядене останах,

безценен накит не видях!“ Щом чу това, два пъти роденият, треперейки от страх, едва произнесе: „Брахманке! Не бива така да се говори. Нали е казано:

Е, за какво пък да не може

при нужда залък да дадеш.

Кой тъй се е замогнал, боже,

че да остане без ламтеж?

А някои казват:

Наклонността си не потискай

и лаком не бъди съвсем:

на алчния върху главата

ще забележиш ти перчем.“ Брахманката попита; „Как?“ Брахманът разказа:

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ

„Живял в някаква страна един пулинда. Той тръгнал на лов и срещнал на пътя си глиган, подобен на върха на планината Маханджана. Като го съгледал, ловецът изопнал до ухото си връвта на лъка и произнесъл тези стихове:

«Лъка не вижда той, стрелата не сънува,

но все едно — опасността дочува.

И моят ум по погледа му схваща,

че богът на смъртта към мен го праща.»

Той поразил глигана с острата стрела. А глиганът, обхванат от ярост, с върха на зъба си, сияещ като млад месец, разкъсал стомаха на ловеца и той паднал мъртъв на земята. Но като убил ловеца, глиганът също отишел в небитието от нанесената рана. През това време един чакал, който бил близко до смъртта, се приближил до същото място. И като видял телата на глигана и ловеца, отнесени в небитието, с радост помислил: «Съдбата е благосклонна към мен. Ето че неочаквано и аз получих препитание. Нали добре е казано:

И по закона на съдбата, дори без да загубим грош, ний късаме от дървесата плода, добър или пък лош.

Също така:

Къде и как, в какво ли време, щом сме пролели капка пот, за зло или добро ще вземем от всичко вързалия плод.

Сега трябва да се храня така, че дълго да има с какво да поддържам живота си. Затова ще взема в лапите си този лък и ще започна да ям по малко от края му. Нали е казано:

Не се раздавайте веднага, не се превръщайте в глупци, а като стари мъдреци живейте както се полага.»

След като помислил така, той пъхнал в устата си края на лъка и започнал да гризе връвта. Тогава връвта се скъсала, а краят на лъка раздрал небцето на чакала, промушил главата му и изскочил навън, стърчейки като перчем. И болката му причинила смърт.“

[Край на трети разказ]

 

Ето защо аз казвам: „Наклонността си не потискай…“ И брахманът отново каза: „Брахманке! Мигар ти не си чула?

Парите, дните, занаята, познанието и смъртта са предрешени от съдбата, преди да дойдем на света.“

Като получи това наставление, жената отговори:

„Е, какво, у дома има само малко сусам… Ще го смеля и ще нагостя брахмана със сусамово брашно.“ След тези думи мъжът й се отправи към селото. А тя стри сусама с гореща вода, очисти го и го сложи на припек. През това време, докато се занимаваше с домакинството, едно куче препика сусама. Брахманката си рече: „Ах! Колко е враждебна към мен коварната съдба! Дори този сусам вече не е за ядене. Ще го взема, ще отида при някого и ще сменя чистия сусам за почистен. Та нали всеки ще се съгласи на такава замяна.“ и като сложи сусама в плетена кошница, тръгна от къща на къща, викайки: „Хей! Кой ще вземе чистен сусам за нечистен?“ Така стигна до къщата, в която дойдох за милостиня. Тя повтори същите думи. И стопанката на къщата, зарадвана, взе от брахманката очистения сусам, а на нея й даде неочистен. След това дойде мъжът й и попита: „Скъпа, какво е това?“ Тя каза: „Взех евтин сусам — очистен за неочистен.“ Той се позамисли, след това каза:

„Чий е този сусам?“ Синът му Камандаки отговори: „На майка Шандили.“ А стопанинът на дома каза: „Скъпа! Тя е много хитра и ловка — всекиго ще излъже. По-добре да изхвърлим този сусам. Не без причина Шандили за чист сусам нечистен взема…“

 

(Продължение на втори разказ)

Затова несъмнено мишката може да скача толкова високо благодарение жарта на съкровището.» И като каза това, той отново произнесе: «А знаеш ли какви са навиците й?» Бутакарна каза: «Знам, блажени. Тя не идва сама, а заобиколена от много други мишки.» Брихатспхиг попита: «А нямаш ли някакъв малък лизгар?» Бутакарна отговори: «Разбира се, имам. Ето го, целият от желязо.» Гостът каза: «Трябва да се събудим утре рано и да тръгнем заедно по следите, които е оставила по земята — нали земята запазва отпечатъците на краката.» Като чух думите на този злодей, подобни на гръм, помислих: «Уви! Аз съм загинала. Думите му звучат решително. Той спомена вече за съкровището, значи, ще разбере и къде е моят дом. Изглежда, че твърдо е решил да направи това. Нали е казано:

Мъдрецът може само с поглед да те измери като цар. С ръка пък опитният може да те претегли на кантар.»

И така, трепереща от страх, аз свърнах встрани и заедно с моите близки се отправих по друг път.

През това време една голяма котка се зададе срещу нас. И като ни видя, скочи в средата на нашата група. Малко мишки останаха живи. И като ме ругаеха за това, че съм тръгнала по лош път, се устремиха към убежището, обагряйки земята с кръв. Нали добре е казано:

От злите примки на капана

газелата се отърва

и мина през пожар, горкана;

без да усети миг това.

Спасена вече от стрелата,

завърши в някакъв геран.

Предначертан е от съдбата

отрано твоят път избран.

И аз тръгнах в друга посока сама, а останалите мишки от глупост се вмъкнаха в убежището. Отшелникът, щом видя, че земята е покрита с капки кръв, тръгна по тази следа към убежището и започна да рови земята с лизгара. И така той откри имането, над което живеех, огънят на което ми помагаше да достигнем трудно достижимите места. Тогава зарадваният гост каза: «О, Бутакарна! Сега можеш да спиш спокойно. Та нали мишката те е будила само благодарение на огъня от това съкровище.» Щом каза така и взе със себе си имането, той се отправи към килията. Когато се върнах на мястото си, дори нямах сили да гледам това нерадостно и мрачно място. «Уви! — помислих аз. — Какво да правя? Къде да отида? Как да успокоя сърцето си?» Размисляйки така, прекарах този ден в голяма мъка.

И когато лъчезарното слънце залезе, заедно с моите спътници, опечалена и обезсилена, проникнах в килията. Тогава, като чу как шумят моите близки, Бутакарна отново започна да почуква с разделената тръстика по съда за подаяния. Неговият гост каза:

«Приятелю! Защо и днес не можеш да заспиш спокойно?» Бутакарна отговори: «Блажени! Изглежда, че е дошла негодницата мишка заедно със своите спътници.» Но гостът възрази с усмивка: «Приятелю! Не се бой. Заедно с богатството тя се лиши и от способността да скача. Такъв е пътят на всички същества. Нали е казано:

Щом смъртният е смел и всеки пред него е с наведен врат, не е, че тъй е бил отвеки — а за това, че е богат.»

Като чух това, изпълнена от гняв, скочих с всички сили към съда за подаяния, но паднах на земята, преди да стигна до него. Щом ме видя, моят враг каза на Вутакарна: «Приятелю! Гледай какво удивително зрелище! Нали е казано:

Известен с ученост и слава, богатият е всемогъщ. Нещастна мишката оставя сред своя кръг един и същ.

Добре се казва:

Змей без зъби — не с змей, слон без пот — ТУЙ не е слон.

Щом си без пари — живей под камшик и по закон!»

След тези думи помислих: «Уви! Истината казва моят враг. Сега нямам сила да скоча и колкото един палец. Да бъде проклет животът на човек, лишен от богатство! Нали е казано:

Който в бедност поминава и му липсва мисълта, в своя път ще се стопява като ручеи сред степта.

„Гаргов ечемик е нищо, див сусам не е сусам.“ Тъй беднякът като лишей е подобен само тям.

Нека е добър бедняка — кой ли ще го различи! Светят като слънце в мрака само златните лъчи.

Не тъжи, мълчи, не страда бедният нито веднаж, както, ако е пропаднал, някой властен богаташ.

Ако силна страст, ей богу, в миг бедняка навести — ще угасне като огън във вдовишките гърди.

Като лъч да се открие най-достойния бедняк —

няма да го видим ние в неговите нужди — мрак.»

Така натъжена, лишена от сили и виждайки, че са превърнали богатството ми във възглавница, се върнах сутринта в убежището си.

През това време моите слуги се бяха събрали и разговаряха: «Не! Тя не може да ни нахрани. Ако продължаваме да ходим по петите й, ще загинем от котка, а и в друга беда може да изпаднем. За какво ни е тогава нейната милост?»

Като чух техните думи, вмъкнах се в убежището, но никой от моите спътници не ме последва, защото богатството вече го нямаше. Тогава започнах да размислям: «Уви! Да бъде проклета тази бедност! Нали добре се казва:

Ако човек е беден, никой

не слуша бедната уста. и гордостта като луната

изчезва с добродетелта. неволята една след друга

върви и в общия безброй закона мре — не по заслуга

за всичко отговаря той.

А също така:

Без близък пуста е душата, а твойта къща — без деца, за малоумните — страната, пуст за бедняка е света.

Да, само като се помисли:

Дори със постоянни чувства и със прочуто име,

и ум за всичките изкуства,

реч блага лете зиме, но ако смъртния загуби

пари и блясък, и права, веднага всичко ще разлюби.

О, колко странно е това!

За какво им е богатство на такива като мен, щом като донася толкова горчиви плодове? Да, аз се лиших веднъж от своето богатство, сега вече ще е по-добре да се заселя в гората. Нали е казано:

Живей, където те почитат

а гдето имаш врагове — далеч, дори на колесница

да си летял сред богове.

И по-добре търпи неволя,

не запази достойнство, чест, отколкото да си доволен

от сладостите като пес.»

И след това отново помислих: «Злочестата нищета е подобна на смърт! Нали е казано:

Изгризали дървото червеи, изтлял могъщият клонак, изгнило, ала по-щастливо било от тъжния бедняк.

И също така:

Безумие и дом на множество беди

и помисли безплодни, подобие на смърт, пристанище на скръб,

вертеп на грижи благородни,

нищожество само, подслон на тегота,

на тържеството клада — е нуждата за мъдростта.

Прилича тя на ада.

И освен това:

Изпий отрова по-добре

или си протегни ръката — и нека твоя свят умре

в миг от езика на змията, сред пропаст се хвърли, дори

разбий се с ярост на парчета — но не към слава и пари

с пороци твои път да крета.

И още:

По-хубаво да влезе в огън лишеният от чест бедняк, отколкото да моли помощ от някои алчен дебелак.

По-хубаво в гора да скиташ,

сред зверовете се мотай, отколкото с ръка и поглед

да молиш натъжено: „Дай!“

И как може да се живее в подобно положение? Каква е ползата да крада? Да се постъпва така и да се присвоява чуждото, е още по-лошо! Нали:

Век бъди и ням, и глух,

глупости недей да плещиш, по-добре стани евнух —

чужди булки да не срещаш! Приеми дори смъртта,

не смеха на клеветата,

предпочитай нищетата

винаги пред алчността.

Но може би трябва да се засищам с чужда храна? Тежко ми! О, тежко ми! Този път води към вратата на смъртта. Нали е казано:

Тоз, който в чужд дом чужда пита яде и спи на чужд креват — само в смъртта ще найде щита за бурите на тоя свят.

Ето защо непременно трябва да си възвърна съкровището, което открадна Брихатспхиг. Аз вече видях сандъчето под самата възглавница на този злодей. Нека по-добре загина, отнасяйки своето имане!»

След тези мисли се отправих към килията, когато монахът вече спеше. Но едва успях да направя отвор в сандъчето, той се събуди и ме удари по главата с разцепената тръстика. Едва избягнах смъртта, тъй като ми било съдено да остана жива. Нали:

Отсъденото — ще се случи, не ще го спре самия бог. И затова без страх и мъка приемай този смисъл строг.“

Гарванът и костенурката попитали: „Как?“ Мишката разказала:

ПЕТИ РАЗКАЗ

"Живял в един град търговец на име Сагарадата. Веднъж синът му купил една книга, като заплатил за нея сто рупии. А в книгата било написано:

Отсъденото — ще се случи.

Щом я видял, Сагарадата попитал сина си: „Момче, за колко купи тази книга?“ Той отговорил} „За сто рупии.“ Сагарадата казал: „Тфу! Глупак си ти, щом като си дал сто рупии за книга, в която е написан само един ред. Как ще натрупаш богатство с този ум? От днес да не си посмял да влезеш в моя дом.“ Като наругал така сина си, той го прогонил от своя дом.

А синът, огорчен, се отправил към далечна страна и като стигнал до някакъв град, спрял в него. След няколко дни един от гражданите го Попитал: „Откъде си дошел? Как те наричат?“ Той отговорил:

„Отсъденото — ще се случи.“

Друг човек задал на младежа същия въпрос и той отговорил същото. И който и да го попитал как се казва, той давал един и същ отговор. Така и започнали да го наричат „Отсъденото“.

Но ето че веднъж царската дъщеря Чандрамати, надарена с красота от ранна възраст, разглеждала града, съпровождана от приятелки. И по волята на съдбата пред очите и попаднал някакъв царски син, също надарен с необичайна красота и прелест. Щом като го видяла, поразена от стрелата на Кусумабана, тя казала на приятелката си: „Скъпа, постарай се да направиш така, че днес да се срещна с него.“ Приятелката й се приближила бързо до царския син и казала: „При теб ме изпраща Чандрамати. Тя ти казва: «По волята на Манобхава твоят лик жестоко ме рани. Затова, ако не дойдеш веднага при мен, ще умра.» Той отговорил: «Щом като трябва да отида при нея, кажи ми как мога да вляза в двореца.» Тогава приятелката казала: «През нощта трябва да се изкачиш по здравия ремък, спуснат от покрива на двореца.» Той се съгласил: «След като сте решили така, аз ще се покоря.» И като се уговорили, приятелката се върнала при Чандрамати. Когато настъпила нощта, царският син помислил:

«Не върши това, което ще ти донесе позор, ад или пък ще отнеме твоя утрешен простор.»

И като разсъдил съвсем правилно, той не отишел при царската дъщеря. През това време онзи, когото нарекли Отсъденото, разхождайки се през нощта, видял ремъка, висящ от покрива на двореца. Подтикван от любопитство, той се хванал за него и се изкачил горе. А царската дъщеря доверчиво помислила: «Това е той», почела го с умиване, ядене, пиене, дрехи и други признаци на внимание и легнала с него в леглото. И като се допряла до него, тя усетила такова блаженство, че тръпки я побили. И казала: «Аз те обикнах от пръв поглед и ти се отдавам. Дори в мислите ми няма да има друг съпруг. Защо, когато знаеш това, не разговаряш с мен?» А той отговорил:

«Отсъденото — ще се случи.»

От тези думи сърцето й замряло и тя бързо го спуснала по ремъка. А той тръгнал и легнал да спи в един разрушен храм. През това време началникът на стражата бил определил там среща на една развратница. И като дошел, видял го да заспива на същото място, където била определена срещата.

Тогава началникът, желаейки да запази своята тайна, попитал: «Кой си ти ?» той отговорил «Отсъденото — ще се случи.»

Щом чул това, началникът на стражата казал:

«Този храм е пуст. Затова иди да спиш в моята постеля.» Младежът се съгласил, но погрешно легнал на друго легло. А началникът на стражата имал голяма дъщеря Винаявати, надарена с красотата на младостта. Тя била влюбена в един човек и като му определила среща, заспала на този креват. Когато дошел Отсъденото, тя, без да го разглежда в гъстия мрак на нощта, помислила: «Това е той, моят любим», легнала при него и се свързали по обреда на гаидхарвите. и както лежала с него в постелята, тя — тази, чиито очи и устни били като цъфнал лотос — попитала: «Защо дори сега не говориш с мен откровено?» Той отговорил:

«Отсъденото — ще се случи.»

Тя с ужас помислила: «Ето до какво води непредпазливостта.» Обезпокоена от тези мисли, тя го наругала и изгонила.

Той тръгнал по улицата и изведнъж видял, че насреща, под звуците на музика, идва някакъв чуждоземец, на име Варакирти. Бил младоженец и отивал на собствената си сватба. Тогава Отсъденото се присъединил към сватбената процесия. През това време настъпило благоприятното съчетание на съзвездията. Невестата дъщеря на търговец, пременена в празнични дрехи, носещи щастие — застанала до беседката и олтара, които били издигнати пред входа на търговския

А на сутринта, когато се събрали много хора, царската дъщеря чула за това необикновено произшествие и дошла в дома на търговеца. Пристигнала тук и дъщерята на началника на стражата, до която стигнала мълвата за случилото се. След това и царят, като чул за голямото сборище на народа, дошел и попитал Отсъденото: «Разкажи откровено, какво се е случило тук?» Той отговорил:

«Отсъденото — ще се случи.»

Тогава царската дъщеря, като си спомнила стиха, казала:

«Не ще го спре самия бог.»

Тогава и дъщерята на началника на стражата казала:

«И затова без страх и мъка…»

Като чула всичко това, дъщерята на търговеца казала:

«… приемам този смисъл строг.»

Тогава царят, като дарил на всички безопасност, разпитал за случилото се с подробности. И щом узнал всичко, с голяма почит дал на младежа своята дъщеря заедно с хиляда села, а след това помислил: «Аз нямам син» — и го направил наследник на престола. И младежът заживял щастливо със семейството си, наслаждавайки се на много радости.

[Край на втория разказ]

 

Ето защо аз казвам: «Отсъденото — ще се случи…» И Хирания отново казала: «Като размислих така, аз престанах да ламтя за пари. Вярно, добре е казано:

Разумът, а не окото гледа. Не в предците — в теб е доблестта. В нрава чист е твоята победа и в борба с порока — мъдростта.

Също:

Богиньо на страстта жестока! Затяга твоето въже.

Сама ти властелина Вишну

преобразува на джудже.

За тебе нищо не е трудно,

царицо подла на света. И мъдреците даже тикаш

в обятията на сластта.

Непоносимото аз носех,

мълвях под тежкото небе. Пред чуждите врати се спирах.

О, ако алчността не бе!

И още:

С вонящо питие се утолявах аз,

спях на трънливо ложе, приятелите си напуснах в тъжен час

и вкусих где каквото може, пребродих много пътища пеша,

преплувах с чиреп ъгловат морето. О, жажда, още колко моята душа

ще гони твойта сянка под небето?

Навред почитат богаташа,

макар и низък, но с имот. И гонят винаги бедняка,

дори да е от славен род.

И нека младостта я няма — пак млад е всеки господар. Младеж в оскъдица голяма, през младостта е даже стар.

От бедния си тръгват всички:

жена, приятели дори…

Но ще се върнат като птички, щом се сдобие той с пари.

С тези мисли се отправих към новото си жилище. След малко при мен дойде Лагхупатанака и ми предложи да се преселя тук. Така заедно с него дойдох при теб!

Ето че ви разказах причината за своята печал. Нали добре е казано:

Светът докрай да завоюваш,

да бъдат мъките ти низ — за ядене щом дойде време,

вземи си шепичка ориз.»

Мантхарака започнала да я успокоява: «Скъпа! Не трябва да проявяваш слабост, щом си напуснала своето родно място. Защо, въпреки разума си, се заблуждаваш, предавайки се на недостойни дела? Нали:

Глупак да учиш — ползата къде е? Във умния ще се роди копнеж, Та мигар болния ще оздравее, лекарство само щом му назовеш.

Във роден край или чужбина —

за храбрия човек е все едно:

където и да е — сред рай или пустиня, —

със славата ще мине той ведно.

Лъвът тъй сред гората се обажда

и с нокти, с рев, със набег страховит

той утолява острата си жажда

с кръвта на някой слон убит.

Ето защо, скъпа, трябва винаги да бъдем пълни с усърдие. Тогава няма да изчезнат от нас парите и наслажденията. Нали:

Реката както мами птици

и жаби в тинестият гьол, така към себе си парите

привличат бос и гол.

И още:

Който е страхлив, бездеен, глупав, който е покорен на съдбата тук, Лакшми този тъй възненавижда, както млада булка своя стар съпруг.

Няма полза от ума, когато целия от страх е обладан. За какво е на слепеца лампа, сложена във неговата длан?

Ако съдбата се обърне —

ще стане жертвата палач, дарителят весден ще проси,

а нищия ще е богат.

При това за мъжествените няма никаква разлика между родината и чужбина. Нали е казано:

Героят, умният, жената,

когато е красива тя, където и да се намират,

не ще познаят нищета.

Макар че си лишена от богатство, ти си надарена със знания, смелост и не приличаш на обикновените същества. Спомни си казаното:

Макар и беден, щом е смел — ще е почитан вред човека;

богат, но плах и неумел ще се срамува той до века. Как може някой жалък пес, макар и със верига златна, да е с величие и чест и лъвска слава необятна!

И още:

Не е дотам висока Меру,

все има край самия ад, морето не е тъй широко .

за смелите на тоя свят.

А също:

С пари защо се ти гордееш? Щом си без тях, защо тъжиш? Нали като случаен камък тъй както другите летиш!

Тъй или иначе, богатството и младостта са недълготрайни като водни мехурчета. Нали:

Парите, любовта измамна,

цветът на облака през май, жените, младостта за малко

ни радват в сладостта. И край.

Ето защо, владеейки такова нетрайно богатство, разумният трябва с полза да го изхарчи за подаяния и наслаждения. Нали е казано:

Доброто, припечелено с усилие голямо, раздай, че инак носи мъка само.

И още:

Пари на ближния си който не раздава и сам не харчи — той не е богат.

Така мома сред своя бащин дом остава в очакване на мъж, на кум, на сват.

Но, така или иначе, тук всичко решава съдбата. Затова е казано:

Понякога във смъртна схватка,

сред дом, по-хубав от зора, във огън, в океан, сред хладна

планинска пуста пещера

или с усойници — прилежно

си длъжен да живееш ти:

туй, що ни чака — неизбежно

през дните ще ни навести.

Ето защо най-хубавият ти имот е това, че си здрава и задоволена. Нали е казано:

Тоз, който седем материци

владее и изгаря в жар за още — е бедняк последен.

Доволен ли е той е цар.

А също така:

Да се лишиш, е участ славна. Какво е по-добро от щедростта? На здравето каква съдба е равна? И що ще се сравни със доблестта?

И не трябва да мислиш: „Как ще живея без Имане?“ Нали богатството е нетрайно, а мъжеството — постоянно. и е казано:

Щом му се случи, като топка

храбрецът пада с опнат ръст, — пък страхливецът се свлича

като безсилна буца пръст.

Но за какво са много думи? Чуй същността на нещата: едни хора се наслаждават от парите, други ги спестяват. А също така е казано:

Пари, спечелени за миг, не са ограда за глупака. Така Сомилака без вик изгубен сред гората чака.»

Хирания попитала: «Как?» Мантхарака разказала:

ШЕСТИ РАЗКАЗ

«Живял в един град тъкач на име Сомилака. Той изработвал разнообразни красиви дрехи, пригодени за царските слуги, но въпреки това спечелените от него пари стигали само за храна и облекло. И като видял, че другите занаятчии, които тъчели груби дрехи, натрупали големи богатства, казал на жена си:

„Скъпа! Погледни какви богатства са събрали тези тъкачи, макар че изработват груби тъкани. Не мога да понасям повече живота в този град и ще отида на друго място.“ Жената възразила: „О, скъпи! Не е вярно това, че ако отидеш на друго място, ще намериш пари. Нали е казано:

Каквото е решено, ще се случи,

към другото не се стреми смутен.

Ще се изплъзне от ръката всеки

скъп дар, за други предрешен.

И също така:

Тъй както сянката и светлината

са неразделни всеки ден, така творецът и творбата

са свързани в съюз свещен.

Затова остани тук и се занимавай с работата си.“ Той възразил: „Скъпа! Не си права. Нито една работа не дава резултат, ако на човек липсва решителност. Нали е казано:

С усърдие и труд

ний си доставяме храната, че без усилие

не ще познае хляб устата.

И също тъй:

За да постигнеш свойта цел,

дела са нужни, не мечти. Лъвът щом спи, в устата сънна

газелата не ще влети.

И още:

Да, който пак се труди честно,

но няма полза от труда — не трябва да се порицава.

такава му е участта.

Ето защо непременно ще отида в друга страна.“ Като казал това, той отишел в град Вардхамана. След като прекарал там три години, спечелил триста златни монети и се отправил към дома си.

И ето че на половината път, когато минавал през една непроходима гора, блаженото слънце залязло. От страх той се покатерил на един здрав смокинов клон и заспал. В полунощ чул в просъница разговора на двама души с червени от гняв очи. Единият казал:

„Хей, Картар! Много пъти ти казвах, че Сомилака не трябва да има никакъв имот освен храна и дрехи. Затова никога не трябва да го пренадаряваш. Защо му даде триста златни монети?“ Другият отговорил:

„О, Карман! Трябва непременно да надарявам усърдните хора с това, което са заслужили. А краят зависи от теб. Отнеми му богатството!“ Тъкачът съвсем се събудил от тези думи и погледнал във вързопа със злато, но видял, че е празен. Тогава той помислил:

„Уви! С какъв труд припечелих богатството, а го загубих за един миг. Целият ми труд е напразен! Как ще се появя беден пред жена си и приятелите?“ С тези мисли той отново се върнал в град Вардхамана. И само за година спечелил петстотин златни монети. И по друг път отново се отправил към дома си.

И когато залязло слънцето, той видял пред себе си същата смокиня. Тогава помислил: „Горко ми! Уви! Горко ми! Защо съм предприел тази работа, гонен от съдбата? Отново дойдох при този ракшас, приел вида на смокиня!“ И вече искал да легне да спи на нейните клони, но чул разговора между същите двама души. Единият от тях казал: „Картар! Защо даде на Сомилака петстотин златни монети? Мигар ти не знаеш, че той не трябва да има нищо освен храна и дрехи?“ Другият отговорил: „О, Карман! Трябва непременно да надарявам усърдните хора. А краят зависи от теб. Защо ме упрекваш?“ Сомилака започнал да рови в своя вързоп, но видял, че е празен. Тогава, обхванат от голямо отвращение към света, помислил:

„Уви! Защо да живея, щом като загубих богатството си? По-добре да се обеся на тази смокиня и да се простя с живота.“

Изплел въже от трева, след това надянал примката на врата си, качил се на клона и като привързал за него въжето, се готвел да се хвърли надолу, когато изведнъж се показал някакъв човек и казал: „Хей, Сомилака! Не постъпвай прибързано. Та нали аз отнех богатството ти и няма да позволя освен храна и дрехи да имаш дори една ракошка. Върви си в къщи. Все пак ненапразно ме видя. Поискай от мен желания подарък.“ Сомилака казал: „Щом като е така, подари ми голямо богатство.“ Човекът възразил:

„Скъпи! Какво ще правиш с парите, след като не можеш да ги харчиш за наслаждения и подаяния? Нали за теб няма друго наслаждение освен насладата от храната и дрехите.“ Сомилака казал: „Дори и да не ми е дадено да изпитвам наслаждение, все пак искам да имам пари. Нали е казано:

Да е последния човек,

да е от род най-унижен, щом е богат — ще бъде той

навред възнасян и почтен.

А също така:

Макар и да висят, не знам

дали ще паднат, или не:

петнадесет години сляп

ги чакам нощем и дене.“

Човекът попитал: „Как?“ Сомилака разказал:

СЕДМИ РАЗКАЗ

„Живял в един град бикът Праламбавришана. Изтощен от недостиг на храна, той напуснал своето стадо и започнал да броди из гората, ровейки с рогата си покрай брега на реката. И на воля се хранел с край четата на тревата, подобни на смарагд. В тази гора живеел чакалът Пралобхика. Веднъж чакалът безгрижно седял на брега на реката с жена си. В това време Праламбавришана се спуснал за вода. И като видяла между задните му крака двете висящи мъде, чакалката казала на мъжа си: «Господарю, погледни как висят от този бик две буци месо. След миг или след няколко часа те ще паднат. Знаейки това, трябва да тръгнеш по петите му.» Чакалът казал: «Скъпа! Не е известно дали ще паднат някога, или не. Защо ме натоварваш с излишен труд. Ако седим тук, ще можем да се храним с мишките, които идват за вода. Нали оттук минава пътят им. Ако тръгна след бика, някой друг ще дойде тук и ще заеме мястото ни. Ето защо не трябва да постъпваме така. Нали е казано:

Който истинското дело за измислено остави, полза няма да получи сред минутите дребнави.»

Чакалката възразила: «Ех, че си страхливец! Достигна малкото и вече се успокои. Това е неправилно-Човек винаги трябва да проявява усърдие. Нали е казано:

Усилие където има,

където няма празнота, умът където значи смелост,

ще се постигне там целта.

А също така:

Труди се даже ако мислиш:

„Какво е писано, не знам!“ Нали без труд не ще получиш

ни капка масло от сусам!

И ако ти се съмняваш дали ще паднат, или не, също е неправилно! Нали е казано:

С решимост който е дарен,

той е достоен за прослава, Чатака, птичка мъничка,

вода от Индра получава.

Освен това омръзна ми да ям мишки. А тези буци месо, изглежда, все пак скоро ще паднат. Затова в никакъв случай не трябва да се постъпва иначе.» И като чул това, чакалът оставил мястото, където ловял мишки, и тръгнал след Праламбавришана. Нали добре се казва:

На себе си сме господари ний до този час, до който не дочуем женски глас.

А също така:

На женски думи който вярва,

за него всичко е под страх — достъпното е недостъпно,

а пък доброто — страшен грях.

Така, следвайки заедно с жена си бика по петите, той прекарал много време. А те все не падали. И когато започнала петнадесетата година, чакалът отчаян казал на жена си:

Макар и да висят, не знам дали ще паднат, или не:

петнадесет години сляп ги чакам нощем и дене.

Изглежда, че и в бъдеще няма да паднат. Да отидем там, на пътя, където има мишки.“

(Край на шестия разказ]

 

Ето защо аз казвам: „Макар и да висят, не знам…“ Кой богаташ не предизвиква завист? Така, дай ми голямо богатство.» Човекът казал: «Щом като е тъй, иди обратно във Вардхамана. Там живеят двама синове на търговци: Дханагупта и Бхуктадхана. Узнай как прекарват времето си и избери като кого искаш да живееш.» Щом казал това, той се скрил от погледа му. А Сомилака, с изпълнено от изумление сърце, отново тръгнал към Вардхамана.

И привечер, уморен, попитал къде е домът на Дханагупта, намерил го трудно и влязъл. Без да обръща внимание на караниците на жените, децата и останалото домочадие, той влязъл в двора и седнал там. Когато дошло време за вечеря, той получил храна, поднесена без любов, и там заспал. И ето че през нощта чул как се съветват същите двама човека от гората. Единият от тях казал: «Хей, Картар! Защо вкара Дханагупта в излишни разходи? Нали нахрани Сомилака? Неправилно постъпи.» Вторият отговорил:

«О, Карман! Това не е моя вина. Трябва непременно да надарявам и принуждавам към разходи. А краят зависи от теб.» И когато Сомилака станал, видял, че Дханагупта се измъчва от болки в стомаха и бил принуден целия ден да пости.

Тогава, като излязъл от този дом, Сомилака пристигнал в дома на Бхуктадхана. Последният станал от мястото си и му оказал голяма почит, нахранил го, дарил го с дрехи и проявил и други признаци на внимание. След това тъкачът заспал в най-удобна постеля. И през нощта чул как същите двама души се съветват един с друг. Единият казал: «Хей, Карта?! Днес този Бхуктадхана изразходва доста много, като угости Сомилака, как ще върне дълга си? Нали той взе всичко това от лихваря?» Другият възразил:

«О, Карман! Тази постъпка е моя работа. А краят зависи от теб.» На сутринта се явил един от царските слуги с пари — знак на царската милост — и ги предал на Бхуттадхана.

Като видял това, Сомилака помислил: «Макар и лишен от богатство, Бхуктадхана е все пак по-добър от алчния Дханагупта. Нека блаженият Видхатар направи така, че да раздавам богатство и да му се наслаждавам. А не да го крия.» И след тези думи Видхатар изпълнил желанието му.

Ето защо аз казвам: «Пари, спечелени за миг…» Знай това, скъпа Хирания, и не се огорчавай заради богатството. Нали е казано:

Достойните сърца са нежни в радост

като на лотоса цвета и твърди са като скалата,

щом в миг ги сполети беда.

И също така:

Съдбата щом желае

да ни даде пари, за миг ще ни намери

в постелята дори.

Но ако тя обратно

е предрешила тук — трудът ни ще пропадне

напразно в прах и пух.

И още:

И за какво ли да си мислим, с тъга да свиваме крило? Съдбата всичко е написала на нашето чело.

А също така:

Дори от края на света, от глъбините на морето съдбата с радост във сърцето ще върне твоята мечта.

Нещастието често се задава

нечакано, но тежко и без жал, и с радостта е тъй. Защо тогава

си пълен с грижи и печал?

И още:

Паунът — пъстър, гъската е бяла, а папагалът е зелен — съдбата тъй цвета си е раздала, в ръцете й е утрешният ден.

И добре се казва:

Затворили змията в кош. И с мисъл лоша

тя си повтаряла: «Дойде смъртта…» Но в миг едно мишле пробило коша

и влезнало направо в нейната уста. И своя глад наситила, с походка сластна

тя се измъкнала през дупката навън.

Така съдбата над живота ни е властна,

спокойно ний пълзим след нея като в сън.

Като помислиш за това, не трябва да забравяш и по-голямото благо. Казано е:

Всеки ден, всеки ден —

радост да има, да не бъде плътта

неутолима. Всеки миг, всеки миг

ни отнася съдбата, сълзи лей, блъскай с вик —

ще потънеш в земята.

Ето защо най-висшето благо е удовлетворението.

Как може алчният човек,

във този шемет на света, да разбере за миг покоя

на непозналите страстта!

И още:

Сдържаността е дълг най-висш,

не знам по-сладко от покоя. Какво с другарство ще сравниш

и на една сълза със зноя!

Но за какво са много думи? Твоят дом е тук. Спокойно и без тревоги прекарвай времето си с мен.“ И като чул думите на Мантхарака, съгласувани с ученията на много книги, Лагхупатанака, сияещ от радост, казал: „Скъпа Мантхарака! Ти имаш прекрасни достойнства и на теб може да се разчита. Голяма радост изпълни сърцето ми, защото ти приятелски прие Хирания. Нали е казано:

Само този радостта усеща

и в живота е неуязвим,

който, весел, светли хора среща,

люби и самият е любим.

И още:

И царете са като бедняци, безполезно чезнат от света, ако устремени към печалба, с дружбата не украсят властта.

Сега Хирания е спасена от морето на бедствията благодарение на твоите полезни наставления. Така трябва и да бъде:

Човек достоен само на достоен

помага във внезапната беда. И само слонът ще изтегли слона, затънал тежко във калта.

И освен това:

Тогава сме достойни за възхита, тогава ще изпълним своя дълг, когато бедният, помолил за защита, от нас не се отвърне като вълк.“

И докато разговаряли така, една трепереща от страх газела на име Читранга, бягаща от стрелите на ловеца и измъчвана от жажда, се приближила до това място. Щом я видял, Лагхунатанака хвръкнал на дървото, Хирания се вмъкнала в тръстиката, а Мантхарака се скрила във водата. През това време Читранга, от страх за живота си, спряла недалеко от брега. Тогава Лагхупатанака литнал нагоре, огледал местността наоколо, спуснал се отново на дървото и повикал: „Излез, излез, скъпа Мантхарака! Не те заплашва никаква опасност. Аз огледах хубаво цялата гора. Тук има само една газела, която е дошла до езерото на водопой.“ И те отново се събрали тримата. Гостоприемната Мантхарака казала на газелата:

„Скъпа! Утоли жаждата си и се изкъпи. Тук водата е чудесна и прохладна.“ Като размислила над тези думи, Читранга си казала: „От тяхна страна не ме заплашва ни най-малка опасност. Нали костенурката е силна само във водата, а мишката и гарванът се хранят с мърша. Затова ще се приближа.“ Тя се приближила до тях. А Мантхарака приветствувала с уважение Читранга и я попитала: „Добре ли се чувствуваш? Разкажи ни, как попадна в тази гъста гора?“ Газелата разказала: „Омръзна ми да скитам против волята си! Отвсякъде ме притискаха ездачи, кучета и ловци и ето че наплашена, с голяма бързина ги оставих след себе си и дойдох тук за вода. Затова искам да се сприятеля с вас.“ Мантхарака казала: „Ние не сме големи. Ти не бива да дружиш с нас. Нали трябва да се дружи само с онзи, който може да помогне.“ Но Читранга отговорила:

„И по-добре със мъдреците —

сред преизподня или срам, отколкото да съм с глупците

в двореца на Сурендра сам.

Защо се унижаваш, като казваш, че не си голяма? Впрочем такива думи могат да се чуят само от достойните! Затова сега аз трябва да се сприятеля с вас. Нали казват:

Не само силните край нас,

и слабите приятели са ценни. Пленените в гората слонове

от мишките били спасени.“ Мантхарака попитала: „Как?“, Читранга разказала:

ОСМИ РАЗКАЗ

"Имало на земята едно място, където и хората, и домовете, и храмовете били унищожени. Там живеели мишки, които заедно със синовете, дъщерите, внуците от синовете и дъщерите и други потомци се заселили в развалините. Там прекарвали времето си в празници, сватби, ядене, пиене и други удоволствия и били напълно щастливи.

През това време господарят на слоновете, заобиколен от хиляди поданици, се отправил със стадото си на водопой към езерото, което от по-рано бил забелязал. Движейки се между домовете на мишките и виждайки ги на пътя, този владетел на слоновете им сплесквал лицата, очите, главите и вратовете. Тогава останалите живи мишки започнали да размислят:

„Тези лоши слонове ни убиват по пътя си. Ако дойдат тук още веднъж, вече няма да има кой да продължава нашия род. Нали:

Змията с дъх ще те убие, с докосване — пък някой слон, в смеха на царя смърт се крие и във злодейския поклон.

Ето защо сега трябва да помислим как да се спасим.“ И като измислили накрая, няколко мишки се отправили към езерото, поклонили се на господаря на слоновете с уважение и отправили молбата си:

„Божествени! Недалеч оттук се намира нашето жилище, което се предава в рода ни от поколение на поколение. Там благополучно ни се раждаха деца и внуци и затова достигнахме разцвет. Ето че сега, когато вие дойдохте тук за вода, хиляди от нас загинаха. Ако още веднъж минете по този път. няма да остане нито един, който да продължи рода ни. Затова, ако имате милост, вървете по друг път. Дори подобни на нас същества могат някога да ви бъдат полезни.“ И господарят на стадото помислил: „Нека бъде така, както казват тези мишки, а не иначе“ — и се съгласил с тях.

След време някакъв цар заповядал на ловците си да уловят слонове. Тогава, като заприщили водата, те уловили господаря на стадото заедно с всички слонове. В продължение на три дни ги измъквали оттам със здрави въжета и с помощта на други приспособления, а щом ги извадили, ги завързали за дърветата със здрави стебла. Когато ловците си отишли, господарят на стадото се замислил: „Как и с чия помощ бих могъл да се освободя?“ И изведнъж решил: „Няма кой да ни спаси освен нашите познати мишки.“ И господарят заповядал на своята прислужница-слоница, която се спасила от плен и знаела къде живеят мишките, да им разкаже за случилото се нещастие — за това как той попаднал в плен. Щом научили тази вест, мишките се събрали с хиляди и тръгнали към стадото на слоновете, за да им помогнат. Като видели господаря и стадото му завързани, те прегризали примките, покатерили се по стеблата на дърветата, прегризали въжетата, с които слоновете били привързани за стеблата, и освободили всички-

Ето защо аз казвам: „Не само силните край нас…“ След този разказ Мантхарака казала: „Скъпа! Така да бъде. Не се страхувай. Това е твой дом. Затова живей тук със спокойно сърце, както желаеш.“

Така прекарвали времето си във взаимна любов, кой където искал, отивал да търси храна; по пладне се събирали край голямото езеро в сенките на гъстите дървета и разговаряли за законите, за житейските мъдрости и различните науки. На това подхожда:

Мъдрецът своята почивка

превръща в стихове и ум, а глупавият се отдава на страст,

на сън и празен шум.

А също така:

От сладостни слова когато пробягат тръпки по плътта — тогава е блажен мъдреца, дори неизживял страстта.

Но веднъж Читранга не пристигнала в уговореното време. Това ги разтревожило; обезпокоени от неблагоприятното предзнаменование и предполагайки, че с нея се е случило нещастие, те не знаели какво да правят. Тогава Мантхарака и Хирания казали на Лагхупатанака: „Скъпи! Ние се движим бавно и няма да можем да намерим любимата си приятелка. Потърси я и разбери дали не я е изял лъв, дали не я е опърлил горски пожар, дали не я е уловил ловец? Затова непременно тръгни, разбери какво се е случило с Читранга и се върни по-скоро.“ Лагхупатанака полетял напред и скоро видял наблизо до един малък вир Читранга — тя била попаднала в здрав капан, привързан за кол от кхадира. Тогава той с мъка казал: „Скъпа! Как се случи с теб това нещастие?“ Читранга възкликнала: „Приятелю, сега не е време за бавене. Чуй моите думи. Както казват:

Ако случайно срещнеш близък

приятел някъде в света —

то и за двама ви бедата

ще се стопи пред радостта.

Затова прости ми, ако разговаряйки с теб, ми се е случвало да се разсърдя на приятеля и да кажа нещо обидно! Предай от мен на Хирания и Мантхарака:

Нарочно или без да искам,

щом аз съм ви обидила, да ми простите, вий сте длъжни,

с препълнени от жар сърца.“

Щом чул това, Лагхупатанака казал: „Скъпа! Не трябва да се страхуваш, след като имаш такива приятели като нас. Аз ще взема със себе си Хирания и бързо ще се върнем, за да разкъсаме твоите примки.“ След това с вълнение долетял при Мантхарака и Хирания, разказал по какъв начин е попаднала в плен Читранга и като взел внимателно с клюна си мишката, се върнал при газелата. А Хирания, като я видяла в толкова печално състояние, казала с тъга:

„Скъпа! Та ти имаш толкова страхливо сърце и зорки очи. Как можа да се случи това нещастие — как попадна в плен?“ Читранга отговорила: „Приятелко! Защо е този въпрос? Нали съдбата е всемогъща. Казано е:

И мъдрецът пред съдбата —

океан с беди — не застава с непозната

мисъл от преди. Тя нали е като дим и

с непосилна мощ, и с ръце неотразими

удря ден и нощ!

Затова, уважаема, на теб са ти известни прищевките на съдбата. Прегризи по-бързо примката, докато не е дошел жестокият ловец.“ Хирания казала:

„Не се страхувай, докато съм до теб. При това сърцето ми е изпълнено с дълбока печал. Прогони я, като ми разкажеш за всичко, което се е случило с теб.“ Читранга отговорила: „Ако непременно искаш да знаеш — чуй как аз още по-рано изпитах мъката от пленничеството, а сега отново попаднах в мрежите по волята на съдбата.“ Хирания попитала: „Кога за първи път изпита мъката от пленничеството? Аз искам да чуя подробно за това.“ Читранга разказала:

ДЕВЕТИ РАЗКАЗ

"По-рано, когато бях на шест месеца, като дете лудувах около стадото и се развличах, като ту отивах надалече напред, ту дочаквах спътниците си. А ние можем да бягаме по два начина: „висок“ и „прав“. Аз знаех „правия“, а „високия“ не знаех. И веднъж, както се разхождах, не видях наблизо стадото газели. Много обезпокоена, помислих: „Къде са отишли?“ — и като се огледах, ги видях напред. Всички с „висок“ бяг бяха прескочили мрежата, стояха зад нея и ме гледаха. И ето че, не знаейки правилата на „високия“ бяг, попаднах в ловджийската мрежа, а когато се опитах да се приближа до своето стадо и я издърпах, паднах надолу с главата и се омотах в мрежата, поставена от ловеца. А стадото газели си отиде отчаяно, че не може да ме спаси. Когато дойде ловецът, той ме съжали и помисли: „Това дете е годно само за забава“ — и не ме уби. Грижливо ме отведе в дома си и ме даде на царския син, за да играе и се развлича с мен. Царският син много се зарадва, възнагради ловеца и започна да ме радва с разтриване, къпане, храна, приятни аромати, мазилки, ласки и вкусни, приятни за сърцето угощения. Но изпълнените с любопитство жени от харема и децата постоянно ме предаваха от ръка на ръка и аз много се измъчвах, тъй като ме хващаха за шията, очите, за предните и задни крака и ушите. И веднъж по време на дъжд, както лежех под леглото на царския син, чух гръм и видях отблясък от мълния. Сърцето ми затъгува, спомних си за своето стадо и произнесох:

„Препуска стадо антилопи

и вятъра ги гони пак.

Сама кога ли ще успея

да ги настигна аз. И как?“

Царският син помисли: „Кой каза това?“ И с биещо от страх сърце се огледа наоколо и ме видя. Тогава реши; „Това го каза не човек, а газела! Тук има някакво привидение. Тъй или иначе, загинал съм.“ И като че в него се засели демонът на болестта — препъвайки се, с труд излезе от дома. Щом си въобрази, че го е завладял зъл дух, царският син повика срещу голямо възнаграждение вълшебници и магьосници и обяви: „На този, който прогони от мен болестта, ще окажа голяма почит.“ И ето че хората, без да мислят много, започнаха да ме бият с пръчки, тухли и тояги. Само един добър човек каза: „Защо да убиваме това животно?“ — и ме спаси, защото ми било съдено да остана жива. И като разбра от какво съм се развълнувала, каза на царския син: „Скъпи! Уплашена по време на дъжда, тя с мъка си е спомнила за своето стадо и е казала:

«Препуска стадо антилопи

и вятъра ги гони пак. Сама кога ли ще успея

да ги настигна аз. И как?»

Защо без причина е започнало да те тресе?“ Царският син след тези успокоителни думи се излекува от трескавото възбуждение и когато всичко мина, каза на своите хора: "Измийте по-добре главата на тази газела и я пуснете в родната й гора." И те така и направиха.

Случи се така, че веднъж претърпяла плен, аз отново попаднах в него по волята на съдбата…" През това време Мантхарака, водена от искрена любов към приятелката си, дошла тук по следите, тъпчейки по пътя си тръстики, храсти и куши. Тогава Хирания казала на Мантхарака: „Скъпа! Не направи добре, че дойде, като изостави жилището си. Нали няма да можеш да се защитиш от ловеца, а ние за него сме недостъпни. Когато прегриза мрежата и ловецът се приближи, Читранга ще избяга и ще се скрие от погледа му, Лагхупатанака ще литне на дървото, а аз съм толкова малка, че лесно ще мога да се провра през някоя дупка в пещерата. Какво ще правиш ти, ако попаднеш пред очите му?“ Но Мантхарака възразила: „Не ми говори така! Нали:

Не може никой да преглътне сам щетата, най-сърдечната разлъка, без благия приятелски балсам да приглуши внезапната му мъка.

А също така:

И тези дни, с приятели които прекарваме под радостния свод, са като празник ненаситен в пустинята на нашия живот.

Щом искаш пак да си щастлив, на някой близък разкажи скръбта си:

на своя цар, към теб благочестив, на верния приятел, на жена си.“

През това време дошел ловецът с лък в ръката. Тогава Хирания пред очите му прегризала мрежата и както казала по-рано — се промъкнала в пещерата, Лагхупатанака се вдигнал във въздуха и отлетял, а Читранга бързо избягала. Изуменият ловец видял, че мрежата за газели е разкъсана и казал: „Газелите никога не прегризват мрежите! Несъмнено тази газела е прегризала мрежата по волята на съдбата.“ Щом видял костенурката в неподходящо за нея място, той помислил, както това е характерно за хората: „Ако газелата си е отишла по волята на съдбата, прегризвайки мрежата, затова пък намерих тази костенурка! Нали е казано:

Небето цяло прелети,

от край до край познай земята — пак няма да получиш ти

несъденото от съдбата.“

Като поразмислил така, отрязал с ножа стръкове от свещената куша, направил здраво въже, завързал костенурката за лапите и след това, като прикачил въжето на края на лъка, се отправил натам, откъдето дошел. При тази гледка Хирания с тъга казала: „Нещастие! Уви, нещастие!

Неизживяла първата несгода, постигнала до края й незрим и ето че и втора ме споходи. Скръбта е дълга, щом си уязвим!

Раненият е сринат от умора, а гладният се вие като дим. бедата е начало на раздора. Скръбта е дълга, щом си уязвим!

И прав е пътя, докогато

не свием някъде встрани, но щом се отклоним, тогава

ни чакат много кривини.

А също така:

Приятели случайни много —

а истински другар, уви. Само щастливия ти жребий

с такъв ще те ощастливи.

На син, на брат и на жена си

или на майка си дори човек не казва туй, което

на свой другар ще довери.

Приятелството не пресъхва

сред радостите и в беда не се огъва, само може

да го прекъсне в миг смъртта.

Защо съдбата непрекъснато ме преследва? Отначало загубих богатството и близките започнаха да ме презират за бедността. Огорчена от това, напуснах родното си място. А сега съдбата ме разделя с приятелката. Нали е казано:

Не затова съм тъжен аз,

че вече съм безкрайно беден:

съдбата ще се върне пак

и нищо, че съм днес последен. Но миг изпаднал в нищета,

познах бедата по-голяма — че обеднее ли човек,

приятели край него няма.

И освен това:

Постъпките ни са една верига и виждам утре аз, с добро и зло, във друго съществуване достигнали, отново как ни махат със крило.

И нали добре е казано:

Опасност всекиго преследва,

след щастието е скръбта, съгласието мре в раздора.

Какво е вечно на света?

О, нещастие! Раздялата с приятелката съвсем ме погубва. Даже от роднините ми сега няма полза. Справедливо е казано:

И вярата, и любовта

са най-голямата защита,

два слога в дружбата са скрити

подобно бисери в пръстта.

И още:

На всяка искреност през дните,

на вярата, добрия пай, на разприте на мъдреците —

смъртта на всичко слага край.

А също така:

Ако няма старост и разлъка,

ако няма раждане весден,

ако няма смърт и страх, и мъка —

кой от смъртните ще е блажен?“

И докато Хирания, изпълнена с мъка, говорела така, Читранга и Лагхупатанака с тъжни викове дошли при нея и се събрали заедно. Тогава Хирания им казала: „Докато Мантхарака не се е скрила от очите ни, все още има начин да я спасим. Ти, Читранга, мини пред ловеца така, че да не те забележи; когато стигнеш място близо до вода, падни и се престори на мъртва. А ти, Лагхупатанака, разтвори нозе между рогата на Читранга и се престори, че кълвеш очите й. Тогава този долен ловец, обхванат от алчност, непременно ще помисли: «Това е мъртва газела!» — и за да я вземе, ще побегне натам, като хвърли костенурката на земята. Щом се отдалечи, аз мигновено ще освободя Мантхарака от въжето и тя ще се скрие в близката вода, а аз ще се промъкна в тръстиката. Когато този долен ловец се приближи отново, всички ще се постараем да избягаме!“ Така и постъпили. Щом видял на брега мъртвата наглед газела, която кълвял гарван, зарадваният ловец хвърлил костенурката на земята и побягнал към газелата с вдигната тояга. През това време Читранга разбрала по шума на стъпките, че ловецът е близо и се скрила в гъстата гора, а Лагхупатанака литнал и кацнал на дървото. Хирания прегризала въжето, с което била привързана костенурката, и Мантхарака се пъхнала във водата, а Хирания се скрила в тръстиката. Тогава ловецът решил, че се е излъгал и като помислил: „Какво е това?“-загубил надежда и тръгнал към онова място, където бил оставил костенурката. И там намерил само част от въжето, дълго колкото палец и прегризано на сто части. Щом видял, че костенурката като вълшебник е изчезнала от погледа му, започнал да се съмнява в себе си и развълнуван, оглеждайки се настрани, тръгнал колкото може по-бързо за дома си. А четиримата останали невредими и отново се събрали заедно и като се почувствували повторно родени, заживели щастливо във взаимна любов. Ето защо:

Похвален е съюза верен

между животните в гората. За хората какво ще кажем,

щом имат ум в главата?"

И тук завършва втората книга, наречена „Печелене на приятели“, първият стих на която гласи:

Когато всички беззащитни

със разум покорят света

те като гарвана ще стигнат

с приятелите си целта.

Тук започва третата книга, наречена: