Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (4)

Четвърта глава
Сър Хенри Баскервил

Със закуската приключихме рано и Холмс, облечен в халата си, очакваше обещаната среща. Гостите ни бяха точни, защото доктор Мортимър се появи непосредствено след като часовникът удари десет. Младият баронет, който пристигна с него, беше невисок, жив черноок мъж, около трийсетгодишен, много добре сложен, с гъсти черни вежди и енергично решително лице. Носеше ръждивокафяв спортен костюм и имаше загорялата кожа на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито, но въпреки това в спокойните му очи и самоувереното му държане имаше нещо, което издаваше у него джентълмена.

— Сър Хенри Баскервил — представи го докторът.

— Самият той — каза баронетът. — И най-интересно е, господин Холмс, че ако моят приятел не бе предложил да ви посетим тази сутрин, щях да дойда сам. Научих, че разрешавате разни загадки, а тази сутрин бях изправен пред една, която изисква повече обмисляне, отколкото ми е по силите да й посветя.

— Моля седнете, сър Хенри. Да разбирам ли, че сте имали някаква особена преживелица, след като пристигнахте в Лондон?

— Не е кой знае какво, господин Холмс. Само малка шега или нещо подобно. Тази сутрин получих ей това писмо, ако изобщо може да се нарече писмо.

Той сложи на масата някакъв плик и всички се наведохме над него. Беше най-обикновен сивкав плик. Адресът — „Сър Хенри Баскервил, хотел «Нортъмбърланд»“, беше написан с груби печатни букви. Имаше щемпел от Чаринг крос с дата на пускането — предишната вечер.

— Кой знаеше, че ще отседнете в хотел „Нортъмбърланд“? — попита Холмс, гледайки изпитателно нашия посетител.

— Никой. Решихме го двамата с доктор Мортимър, и то след като се срещнахме.

— Но без съмнение доктор Мортимър вече се е бил настанил там.

— Не, аз бях у един приятел — каза докторът. — По нищо не би могло да се разбере, че възнамеряваме да отседнем в този хотел.

— Хм! Изглежда, някой е крайно заинтересован от вашите действия.

Холмс извади от плика половин лист, сгънат на четири. Разгъна го и го сложи на масата. По средата имаше едно-единствено изречение, изписано със залепени върху листа печатни думи. То гласеше: „Ако сте разумен и цените живота си, стойте настрана от тресавището.“ Само думата „тресавището“ беше написана с мастило с печатни букви.

— Сега — каза сър Хенри Баскервил — може би ще ми кажете, господин Холмс, какво, за Бога, значи това и кой проявява такъв интерес към моите работи.

— А вие какво мислите, доктор Мортимър? Във всеки случай трябва да се съгласите, че тук няма нищо свръхестествено.

— Да, сър, но пък би могло да изхожда от някой, който е убеден, че тази работа е свръхестествена.

— Коя работа? — рязко попита сър Хенри. — Струва ми се, господа, че всички вие знаете много повече за собствените ми дела, отколкото аз самият.

— Преди да напуснете тази стая, ще споделим с вас всичко, което знаем. Обещавам ви — каза Шерлок Холмс. — А с ваше позволение засега ще се ограничим само върху този много интересен документ, който навярно е съставен и изпратен по пощата снощи. Имаш ли вчерашния „Таймс“, Уотсън?

— Тук е в ъгъла.

— Извинявай, че те безпокоя, но подай ми, моля те, страницата с уводната статия — погледът му пробяга набързо нагоре-надолу по колоните на страницата. — Така, уводна статия „Свобода на търговията“. Разрешете да ви прочета един пасаж от нея: „Ако сте търговец и някои се опитват да ви подведат, за да ви накарат да мислите, че вашият бранш в търговията или промишлеността ще бъде насърчен чрез покровителствени мита, стойте настрана от такива хора. Близко до ума е, че такъв закон не може да бъде разумен, защото вносът ще изгуби предишното си значение, а цените ще се покачат, вследствие на което ще се понижи стандартът на живота в страната.“ Какво ще кажеш за това, Уотсън? — радостно възкликна Холмс, като със задоволство потриваше ръце. — Не смяташ ли, че това е възхитителна мисъл?

Доктор Мортимър гледаше Холмс, сякаш имаше пред себе си душевноболен пациент, а сър Хенри обърна към мен черните си зачудени очи.

— Не разбирам много от мита и подобни въпроси, но ми се струва, че, засягайки тази тема, се отдалечихме твърде много от следите, които търсим — каза доктор Мортимър.

— Напротив! Аз пък мисля, че надушваме прясна следа. Уотсън познава по-добре от вас моите методи, но боя се, че дори той не можа да схване съвсем правилно значението на това изречение.

— Да. Признавам, че не виждам никаква връзка между него и писмото.

— При все това, драги ми Уотсън, връзката е съвсем тясна, защото едното е съставено от другото. „Ако сте“, „и“, „стойте настрана от“, „разумен“, „си“, „цените“, „живота“. Не виждаш ли откъде са взети тези думи?

— Прав сте, дявол да го вземе! Е, и това ако не е наблюдателност!… — възкликна сър Хенри.

— Фактът, че „Ако сте“ и „стойте настрана от“ са изрязани нацяло, ще разпръсне и последните съмнения, ако ги има.

— Така е.

— Действително, господин Холмс, това надхвърля всичко, което бих могъл да си представя — каза доктор Мортимър, вторачен изумено в приятеля ми. — Да се досети човек, че думите са от вестник, това разбирам; но да назове вестника и да определи точно статията, това наистина е едно от най-забележителните неща, които съм виждал. Как го установихте?

— Предполагам, докторе, че можете да различите черепа на негър от черепа на ескимос.

— Повече от сигурно.

— Но как?

— Та това е любимото ми занимание. Разликата е очевидна. Надорбитните кости, лицевият ъгъл, челюстната извивка…

— А това е пък моето любимо занимание и разликата е също така очевидна. За мен между широкия дурхшус на „Таймс“ и нескопосания шрифт на някой евтин вечерен вестник има толкова голяма разлика, колкото за вас между ескимоса и негъра. Различаването на шрифтовете е най-елементарна част от познанията на един детектив, но трябва да призная, че веднъж, когато бях още съвсем млад, сбърках „Лийдс мъркюри“ с „Уестърн морнинг нюз“. Една редакционна статия на „Таймс“ обаче е съвсем характерна и тези думи не можеше да бъдат взети от другаде. А след като писмото е било съставено вчера, най-вероятно беше да намерим тези думи във вчерашния брой.

— Ако вървя по пътя на вашите разсъждения, господин Холмс — каза сър Хенри Баскервил, — значи някой е изрязал с ножица това съобщение…

— Ножичка за нокти — прекъсна го Холмс. — Можете да разберете, че ножичката е много къса, по това, че този, който е рязал, е трябвало да направи няколко клъцвания, за да изреже „стойте настрана от“.

— Така е. Значи някой е изрязал думите с много малка ножичка, намазал ги е с лепило…

— За пощенски марки — допълни Холмс.

— … с лепило за пощенски марки и ги е залепил на листа. Но искам да знам защо думата „тресавище“ е написана на ръка?

— Защото не е могъл да я намери напечатана. Останалите думи са обикновени и могат да се намерят в който и да е брой, но „тресавище“ се среща по-рядко.

— Да, разбира се, това обяснява всичко. А какво друго прочетохте в това съобщение, господин Холмс?

— Има още едно-две указания, но във всеки случай направено е всичко възможно, за да не останат улики. Както виждате, адресът е написан с разкривени печатни букви. Но „Таймс“ е вестник, който рядко попада в ръцете на необразовани хора. Ето защо можем да заключим, че писмото е съставено от интелигентен човек, който иска да се представи за необразован, а старанието му да скрие почерка си показва, че този почерк или ви е познат, или може да ви стане познат. Освен това забележете, че думите не са залепени на една и съща височина, а някои стърчат над другите. „Живота“ например е съвсем не на място. Това показва или небрежност, или вълнение и бързане от страна на изпращача. Аз обаче съм по-склонен да приема второто, защото работата, изглежда, е сериозна и е малко вероятно съставителят на такова писмо да бъде небрежен. А ако е бързал, това води до друг интересен въпрос: защо е трябвало да бърза? Дори писмо, пуснато днес сутринта, би стигнало до сър Хенри, преди да напусне хотела. Дали авторът се е страхувал, че някой ще му попречи, и кой именно?

— Май навлизаме в областта на догадките — каза доктор Мортимър.

— По-скоро в област, където преценяваме всички вероятности и избираме най-правдоподобната. Това е научно използване на въображението, но винаги трябва да имаме материална база, върху която да градим теориите си. Вие несъмнено ще наречете това догадка, но аз съм почти уверен, че адресът е написан в хотел.

— Но как можете да твърдите такова нещо?

— Ако се вгледате внимателно, ще видите, че и перото, и мастилото са създали неприятности на този, който е писал. При написването на една само дума перото се е запънало два пъти и е било потапяно три пъти за такъв кратък адрес. Значи в шишето е имало съвсем малко мастило. Човек рядко изоставя в такова състояние собствената си писалка или мастилница, а още по-малко допустимо е да занемари и двете едновременно. Но нали знаете, за един хотел това е нещо съвсем обикновено. Да, почти без колебание мога да кажа, че ако претърсим кошчетата за боклук в хотелите около Чаринг крос и намерим остатъците от изпорязаната статия на „Таймс“, веднага бихме заловили лицето, което е изпратило странното съобщение. Чакайте! Чакайте! Какво е това?

Той внимателно разглеждаше листа, върху който бяха залепени думите, като го държеше на един-два сантиметра от очите си.

— Е?

— Нищо — каза Холмс, като го хвърли. — Чиста бяла хартия дори без воден знак. Мисля, че извлякохме от това писмо всичко, което можеше да се извлече. А сега кажете, сър Хенри, случи ли ви се нещо друго интересно, откак сте в Лондон?

— О, не, господин Холмс, струва ми се, че не.

— Да сте забелязали някой да ви следи или да ви наблюдава?

— Сякаш съм се озовал посред детективски роман — каза нашият посетител. — Защо, по дяволите, трябва някой да ме следи и наблюдава?

— Ще стигнем и дотам. Няма ли да ни съобщите нещо друго, преди да ви въведем в нещата?

— Ами зависи кое смятате, че ще бъде ценно за вас.

— Мисля, че всичко, което е извън установения ред на нещата, си струва да ми бъде съобщено.

Сър Хенри се усмихна.

— Още не познавам добре живота в Англия, защото повечето време съм прекарал в Щатите и Канада. Струва ми се обаче, че и у вас изчезването на една обувка не влиза в установения ред на нещата.

— Загубили сте си едната обувка?

— Драги мой — възкликна доктор Мортимър, — захвърлили сте я някъде. Като се върнете в хотела, ще я намерите. Какъв смисъл има да безпокоите господин Холмс с дреболии от този род?

— Но нали той иска да му кажа нещо, което е извън реда на нещата!

— Точно така — каза Холмс, — независимо колко глупава може да изглежда случката. Загубили сте си обувката, така ли?

— Е, може и да съм я загубил. Снощи оставих и двете пред вратата, а сутринта заварих само едната. Момчето, което ги чисти, не можа да ми каже нищо смислено. Най-печалното е, че тъкмо ги бях купил предната вечер на „Странд“ и още не ги бях обувал.

— Ако не сте ги носили, защо тогава сте ги оставили навън да ги чистят?

— Обувките бяха малко матови, исках да се лъснат. Затова ги оставих отвън.

— Доколкото разбирам, вчера още с пристигането си в Лондон веднага сте излезли и сте си купили чифт обувки.

— Аз изобщо направих доста покупки. Доктор Мортимър обикаля заедно с мен. Виждате ли, щом ми предстои да встъпя във владение на такова имение, трябва да се облека подходящо за ролята, а пък по време на моите странствания на Запад вероятно съм станал малко небрежен. Между другото купих и тези кафяви обувки. Дадох шест долара за тях, а ето че едната изчезна, преди още да съм ги сложил на краката си.

— Съвършено безсмислено е да се открадне само една обувка — каза Шерлок Холмс. — Да ви кажа право, споделям мнението на доктор Мортимър: загубената обувка скоро ще се намери.

— А сега, господа, струва ми се, говорих достатъчно за малкото, което знам. Време е вие да изпълните обещанието си и да ми дадете изчерпателно обяснение за онова, около което се въртят всичките тези разговори.

— Искането ви е съвсем основателно — отговори Холмс. — Доктор Мортимър, смятам, че ще направите най-добре, ако разкажете на сър Хенри това, което разказахте и на нас.

Насърчен по този начин, нашият учен извади книжата от джоба си и представи целия случай така, както бе сторил и предната сутрин. Сър Хенри слушаше с най-голямо внимание, като от време на време учудено възклицаваше.

— Няма що, хубаво наследство съм получил! — рече той след края на дългия разказ. — Чувал съм, разбира се, за кучето още в ранното си детство. Това беше любима тема в нашето семейство, но никога не съм я приемал насериозно. А смъртта на чичо… главата ми така се е запалила, че още не мога да схвана ясно всичко. Изглежда, че и вие не сте решили още полицай ли трябва за този случай или само поп.

— Съвършено вярно.

— А ето сега и тази работа с писмото, което получих в хотела! Предполагам, че по някакъв начин е свързано с историята.

— То показва, че някой знае по-добре от нас какво става из тресавището — каза доктор Мортимър.

— А също — добави Холмс, — че някой е благоразположен към вас, щом ви предупреждава за опасността.

— Или пък може би има някакви намерения, на които аз преча, та иска да ме отдалечи.

— Да, разбира се, това също е възможно. Много съм ви благодарен, доктор Мортимър, че ме запознахте с проблем, който предлага няколко интересни алтернативи. А практическият въпрос, който сега трябва да решим, сър Хенри, е дали е целесъобразно или не да отидете в Баскервил хол.

— Защо да не отида?

— Изглежда, там се крие някаква опасност.

— Опасност от демона на нашия род или опасност от хора?

— Точно това трябва да разберем.

— Каквато и да е опасността, моят отговор е готов: няма Сатана на небето, нито човек на земята, който би могъл да ме спре да отида в дома на моя род, и можете да смятате това за мое окончателно решение.

Докато говореше, той свъси вежди, а лицето му стана тъмночервено. Ясно беше, че буйният нрав на Баскервилите не бе угаснал и у този последен техен представител.

— Междувременно — каза той — почти нямах време да обмисля всичко, което ми разправихте. Не е така лесно човек да научи изведнъж толкова неща и да реши всичко. Ще ми се да поседя сам един час на спокойствие и да помисля. Сега, господин Холмс, часът е единайсет и половина и аз се връщам право в хотела. Заповядайте в два с приятеля ви доктор Уотсън да обядваме заедно. Тогава ще мога да ви кажа по-ясно какви са впечатленията ми.

— На теб удобно ли ти е, Уотсън?

— Разбира се.

— В такъв случай чакайте ни. Да повикам ли файтон?

— Не, предпочитам да повървя пеш, защото от тази история умът ми като че ли се поразмъти.

— С удоволствие бих се поразходил с вас — каза приятелят му. — Довиждане засега и приятен предобед.

Чухме отдалечаващите се по стълбата стъпки на нашите посетители и хлопването на външната врата. Само за миг флегматичният Холмс се превърна в човек на действието.

— Обувките ти, Уотсън, и шапката! Бързо! Нямаме и секунда за губене.

Той се втурна по халат в стаята си и се върна почти веднага облечен в редингот. Полетяхме надолу по стълбата. Доктор Мортимър и Баскервил още се виждаха на около двеста метра пред нас по посока на улица „Оксфорд“.

— Да изтичам ли да ги спра?

— Не, Уотсън, за Бога! Твоята компания ми е предостатъчна, стига ти да понасяш моята. Нашите приятели постъпиха много умно, защото сутринта действително е прекрасна за разходка.

Той ускори крачка, докато намалихме почти наполовина разстоянието, които ни делеше. После, следвайки ги на стотина метра, свърнахме по „Оксфорд“, а после по „Риджънт“. Нашите приятели се спряха веднъж и позяпаха една витрина, а заедно с тях спря и Холмс. Миг след това той издаде тих вик на задоволство и като проследих бързия му поглед, видях една двуколка с човек в нея, спряла от другата страна на улицата. В следващата секунда тя отново потегли бавно напред.

— Ето го нашия човек, Уотсън! Хайде с мен! Ако не можем да направим друго, поне ще го поразгледаме хубавичко.

В този момент почувствах пронизващ поглед, отправен към нас, и през страничното прозорче на каретата ми се мярна гъста черна брада. После капакът на покрива се отвори, човекът викна нещо на кочияша и каретата полетя бясно по улица „Риджънт“. Холмс се огледа нетърпеливо за файтон, но наоколо не се виждаше нито един свободен. Тогава той се втурна лудешки сред потока от превозни средства, но каретата имаше голяма преднина и скоро се изгуби от погледа ни.

— Хубава работа! — каза Холмс горчиво, като се измъкваше от уличния поток, запъхтян и побелял от яд. — Какъв лош късмет и каква лоша организация! Уотсън, Уотсън! Ако си честен човек, ще запишеш и този случай редом с успехите ми.

— Кой беше този човек?

— Нямам представа.

— Да не би да следи някого?

— Да. От всичко, което чухме от Баскервил, е ясно, че откак е в града, някой неотлъчно го следи. Как иначе можеше така бързо да стане известно, че е избрал именно хотел „Нортъмбърланд“? Разсъдих, че ако са го следили първия ден, ще го следят и втория. Може би забеляза, че докато доктор Мортимър четеше легендата, на два пъти ходих до прозореца.

— Да, спомням си.

— Гледах дали някой не се навърта наоколо, но не видях никого. Имаме работа с хитър човек, Уотсън! Нагазваме дълбоко и макар че още не съм разбрал окончателно добри ли сили действат или зли, непрекъснато чувствам нечий замисъл и влияние. Когато нашите приятели излязоха, веднага ги последвах с надеждата, че ще забележа техния невидим спътник, но той е така хитър, че не се е доверил на краката си, а използва карета, за да може да се мъкне подир тях или дори да прелети край тях, без да го забележат. Неговият способ има и това допълнително предимство, че ако те вземат файтон, пак ще може да ги следи. Но този начин има и едно явно неудобство.

— Кочияшът би могъл да го издаде.

— Точно така.

— Колко жалко, че не взехме номера!

— Драги ми Уотсън, колкото и несъобразителен да се показах този път, сигурно не мислиш сериозно, че съм пропуснал да запомня номера. Той е две хиляди седемстотин и четири. Но за момента нямаме полза от това.

— Не виждам какво друго можеше да се направи.

— След като зърнах каретата, трябваше моментално да се обърна и да тръгна в обратна посока. После спокойно щях да наема друга карета, с която на почетно разстояние да следвам първата или още по-добре да подкарам към хотел „Нортъмбърланд“ и да чакам там. Когато нашият непознат дойдеше след Баскервил до хотела, щяхме да приложим спрямо него собствения му номер и да видим накъде ще се отправи. А сега изключителната бързина и енергичност на противника ни имаха преимущество пред нашата неблагоразумна прибързаност, тъй че се издадохме и го изпуснахме.

По време на този разговор се мъкнехме бавно по улица „Риджънт“, а доктор Мортимър и приятелят му отдавна се бяха изгубили пред нас.

— Няма смисъл да ги следваме — каза Холмс. — Преследвачът им изчезна и няма да се върне. Трябва да видим какви карти държим в ръцете си, и да ги изиграем решително. Можеш ли със сигурност да разпознаеш човека в каретата?

— Бих могъл да позная само брадата му.

— Също и аз, от което заключавам, че е изкуствена. Когато един умен човек изпълнява такава деликатна задача, брадата му е нужна само за да скрие чертите на лицето си. Насам, Уотсън!

Свърнахме към едно куриерско бюро в този район, където Холмс бе сърдечно посрещнат от управителя.

— А, Уилсън, виждам, че не сте забравили онзи дребен случай, при който имах щастието да ви помогна.

— О, сър, как бих могъл да забравя! Вие спасихте доброто ми име, а може би и живота ми.

— Преувеличавате, драги приятелю. Доколкото си спомням, между вашите момчета имаше един младеж на име Картрайт, който прояви известни способности по време на разследването.

— Да, сър, още е при нас.

— Бихте ли го повикали? Благодаря ви. И ще бъда много доволен, ако ми развалите тази банкнота от пет лири.

На повикването на управителя се отзова едно четиринайсетгодишно момче с живо умно лице. То застана пред нас, като гледаше с благоговение знаменития детектив.

— Бихте ли ми дали указателя на хотелите — каза Холмс. — Благодаря. Виж, Картрайт, тук са имената на двайсет и три хотела, всички в непосредствена близост до Чаринг крос. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Ще обиколиш всичките поред.

— Да, сър.

— И като начало ще даваш на портиерите по един шилинг. Ето ти двайсет и три шилинга.

— Да, сър.

— Ще казваш, че искаш да видиш хвърлените вчера в кошчетата отпадъци. Ще им обясниш, че важна телеграма е доставена погрешно и трябва да я намериш. Разбираш, нали?

— Да, сър.

— Но в действителност ще търсиш една страница от „Таймс“ с дупки по нея, изрязани с ножици. Ето ти броя на „Таймс“. Това е страницата. Лесно ще я разпознаеш, нали?

— Да, сър.

— Във всеки хотел портиерът ще те праща при прислужника, на когото също ще даваш един шилинг. Ето ти още двайсет и три шилинга. В двайсет случая от всичките двайсет и три ще се окаже, че хартиите от предния ден са изгорени или изхвърлени. В останалите три случая ще ти покажат куп хартии и ти ще трябва да търсиш между тях тази страница на „Таймс“. Шансът да я намериш е много малък. Ето още десет шилинга за всеки случай. Изпрати ми до довечера на улица „Бейкър“ телеграма за резултата. А сега, Уотсън, остава да телеграфираме, за да установим самоличността на кочияша на номер две хиляди седемстотин и четири, а после ще влезем в някоя от художествените галерии на улица „Бонд“, за да убием времето, докато наближи часът за срещата.