Артър Конан Дойл
Баскервилското куче ^[0] (3)

Трета глава
Загадката

Признавам, че при тези думи ме побиха тръпки. Гласът на доктора потрепери, което показваше, че и самият той е дълбоко развълнуван от това, което ни разправи. Във възбудата си Холмс се наведе напред, а в очите му пламна твърдият сух блясък, който искреше от тях, когато беше силно заинтригуван.

— Значи сте ги видели с очите си?

— Все едно виждам сега вас.

— И не сте казали нищо?

— Каква полза?

— Как може никой да не ги е видял?

— Следите бяха на петнайсетина метра от тялото и никой не им е обърнал внимание. Предполагам, че и аз щях да ги отмина, ако не знаех легендата.

— Из тресавището сигурно има много овчарски кучета.

— Несъмнено, но това не беше овчарско.

— Казахте, че трябва да е било много голямо.

— Чудовищно.

— Обаче не е приближавало тялото?

— Не.

— Какво беше времето тази нощ?

— Влажно и хладно.

— Но не валеше?

— Не.

— Какво представлява тази алея?

— От двете страни е оградена от стар и непроходим жив плет от тисове, три метра и половина висок. Пътеката по средата е широка два метра и половина.

— Има ли нещо между живия плет и пътеката?

— Да. От всяка страна има ивица трева, около метър и половина широка.

— Доколкото разбрах, в живия плет има врата.

— Да, вратата, която води към тресавището.

— Други изходи има ли?

— Не.

— Следователно, за да стигне до алеята с тисовете, човек трябва или да идва откъм къщата, или да влезе през вратата откъм тресавището?

— Има още един изход — през беседката в другия край на алеята.

— Стигнал ли беше сър Чарлс дотам?

— Не. Лежеше на петдесетина метра от беседката.

— Нещо много важно, доктор Мортимър — кажете ми, следите, които видяхте, бяха на пътеката, а не на тревата, така ли?

— В тревата следи обикновено не личат.

— Бяха от тази страна на пътеката, където е вратата, нали?

— Да. По края на пътеката откъм вратата.

— Извънредно много ме заинтригувахте. Още един въпрос: вратата беше ли затворена?

— Затворена и заключена с катинар.

— Колко е висока?

— Около метър и трийсет.

— Значи всеки би могъл да се прехвърли през нея.

— Да.

— А какво забелязахте около вратата?

— Нищо особено.

— Боже мой! Та никой ли не огледа това място?

— Огледах го самият аз.

— И не открихте нищо?

— Всичко бе много объркано. Очевидно сър Чарлс е стоял там пет-десет минути.

— Откъде знаете?

— Пепелта беше паднала на два пъти от пурата му.

— Превъзходно! Ето ни колега, Уотсън, по наш вкус! А следите?

— Навсякъде около това място той бе оставил следи в пясъка. Други не забелязах.

С нетърпелив жест Шерлок Холмс се плесна по коляното.

— Защо не съм бил там! — извика той. — Това очевидно е изключително интересен случай, който предлага богати възможности на специалиста. Но пясъчната страница, на която бих могъл да прочета толкова много, е вече отдавна зацапана от дъжда и изличена от кундурите на любопитните селяни. Ах, доктор Мортимър, доктор Мортимър! Като си помисля само, че не сте ме извикали веднага!… Имате голям грях наистина.

— Ако ви бях повикал, господин Холмс, трябваше да разкажа тези факти пред всички, а вече ви изтъкнах причините, поради които не исках да го сторя. Освен това…

— Защо се двоумите?

— Има една област, в която и най-проницателният и опитен детектив е безпомощен.

— Намеквате, че тук има нещо свръхестествено?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, но явно го мислите.

— След като се случи това нещастие, господин Холмс, до ушите ми стигнаха някои работи, които едва ли са съвместими с естествения ред на нещата.

— Например?

— Научих, че преди да се случи това ужасно събитие, няколко души били видели из тресавището някакво същество, което точно съответствало на онзи Баскервилски демон и не приличало на никое друго животно, известно на науката. Всички твърдяха, че е някакво огромно създание — светещо, чудовищно и призрачно. Подложих на кръстосан разпит трима от тези хора: единият от тях умен, здравомислещ селянин, другият — подковач, третият — фермер. И тримата разказаха едно и също за ужасното видение и така както го описват, то отговаря точно на адовото изчадие от легендата. Уверявам ви, че в цялата област цари ужас и само отчаян смелчага би прекосил тресавището нощем.

— И вие, човек на науката, вярвате, че това създание е свръхестествено?

— И аз не знам какво да вярвам.

Холмс сви рамене:

— Досега съм провеждал разследванията си само в пределите на този свят. Борил съм се със злото според скромните си възможности, но да се заема с бащата на самия Сатана, ще бъде може би прекалено амбициозна задача. При все това трябва да се съгласите, че следите са нещо материално.

— Кучето от преданието е било достатъчно материално, за да разкъса гръкляна на човека, но едновременно с това е било и свръхестествено.

— Виждам, че окончателно преминахте на страната на мистиците. Но сега, доктор Мортимър, кажете ми: щом като поддържате тези възгледи, защо тогава сте дошли да се съветвате с мен? Казвате ми, че е безполезно да разследвам обстоятелствата около смъртта на сър Чарлс, и в същото време искате да се заема със случая.

— Не съм казал, че искам да се заемете със случая.

— Тогава как мога да ви помогна?

— Като ме посъветвате какво да правя със сър Хенри Баскервил, който пристига на гара Ватерло… — доктор Мортимър погледна часовника си — точно след час и петнайсет минути.

— Това да не е наследникът?

— Да. След смъртта на сър Чарлс се осведомихме за този млад джентълмен и открихме, че той се занимава със земеделие в Канада. Според отзивите, които получихме за него, той е прекрасен човек във всяко отношение. Сега говоря не като лекар, а като доверено лице и изпълнител на завещанието на сър Чарлс.

— Предполагам, че няма друг претендент за наследството?

— Не. Единственият друг сродник, за когото научихме нещо, е Роджър Баскервил — най-малкият от тримата братя. Сър Чарлс е най-големият, а средният брат, който е умрял млад, е баща на този младеж Хенри. Роджър е бил черната овца на семейството. Той имал деспотичната жилка на старите Баскервили и както ми казаха, бил точно копие на фамилния портрет на онзи Хуго. В Англия му станало твърде горещо, та избягал в Централна Америка, където умрял през 1876 година от жълтеница. Хенри е последният от Баскервилите. След един час и пет минути ще го посрещна на гара Ватерло. Получих телеграма, че тази сутрин пристига в Саутхемптън. Сега, господин Холмс, как бихте ме посъветвали да постъпя с него?

— А защо да не отиде в дома на дедите си?

— Това изглежда естествено, разбира се. И все пак зла участ е постигала всеки Баскервил, който е отивал там. Сигурен съм, че ако сър Чарлс е можел да поговори с мен преди смъртта си, би ми забранил да заведа на това ужасно място последния от стария род — наследника на голямото богатство. От друга страна, не може да се отрече, че благосъстоянието на цялата тази бедна и неприветлива околност зависи от неговото присъствие там. Ако Баскервил хол остане без стопанин, хубавите начинания на сър Чарлс ще станат на пух и прах. Страхувам се да не би да се ръководя твърде много от личната си заинтересованост в тази работа, затова ви изложих случая и ви моля за съвет.

Холмс се позамисли.

— Казано ясно и просто, работата стои така — каза той: — Според вас съществува някаква сатанинска сила, която прави Дартмур опасен за Баскервилите. Това е вашето мнение, нали?

— Ако трябва да отидем докрай, бих казал, че съществуват известни доказателства, че е така.

— Именно. Но ако вашата теория за свръхестествените сили е правилна, то положително те могат да донесат нещастие на младия човек както в Девъншър, така и в Лондон. Трудно е да си представим някой зъл дух с тясно ограничена власт, като тази на енорийското църковно настоятелство.

— Едва ли щяхте да се изказвате така насмешливо, господин Холмс, ако имахте личен допир с тези неща. Значи според вас, доколкото разбирам, младият човек ще бъде невредим както в Девъншър, така и в Лондон. Но той пристига след петдесет минути. Какво ще ми препоръчате?

— Съветвам ви, сър, да наемете файтон, да вземете кучето си, което дращи по входната ми врата, и да се отправите към Ватерло, за да посрещнете сър Хенри Баскервил.

— А после?

— После няма да му казвате нищо, докато не реша какво да правим.

— Колко време ще ви трябва, за да решите?

— Двайсет и четири часа. Ще ви бъда много задължен, доктор Мортимър, ако ме навестите утре в десет часа сутринта, а ако доведете със себе си и сър Хенри Баскервил, това определено ще улесни плановете ми за в бъдеще.

— Така и ще направя, господин Холмс.

Той записа датата и часа на срещата върху ръкавела си и хукна със свойствения си особен маниер, едновременно втренчен и разсеян. Холмс го спря на прага.

— Само още един въпрос, доктор Мортимър. Казахте, че преди смъртта на сър Чарлс Баскервил няколко души са видели това привидение из тресавището.

— Трима.

— А след това виждал ли го е някой?

— Не съм чул такова нещо.

— Благодаря ви. Довиждане.

Холмс се върна на мястото си с онова спокойно изражение на вътрешно задоволство, което показваше, че е изправен пред подходяща за него задача.

— Излизаш ли, Уотсън?

— Освен ако не съм ти необходим…

— Не, драги ми приятелю, ще се обърна за помощ към теб, когато настъпи часът за действие. Но случаят е великолепен, в известно отношение единствен по рода си! Като минеш край Брадли, би ли го помолил да ми изпрати един фунт от най-силния тютюн? Благодаря ти предварително. Би било добре също, ако можеш така да си наредиш работите, че да не се връщаш до довечера. А после с радост ще споделя с теб впечатленията си около тази интересна задача, която ни бе предоставена тази сутрин.

Знаех, че уединението и самотата са особено необходими за приятеля ми в часове на напрегната умствена съсредоточеност, когато претегля всяка частица от фактите, изгражда няколко теории, противопоставя ги една на друга и решава кои моменти са съществени и кои — маловажни. Затова прекарах деня в клуба и се върнах на улица „Бейкър“ чак вечерта. Към девет часа влязох в стаята.

Като отворих вратата, първото ми впечатление беше, че е избухнал пожар, защото стаята беше така задимена, че едва се виждаше светлината на лампата над масата. Когато влязох обаче, опасенията ми изчезнаха, тъй като беше лютивият дим от силен, серт тютюн, който раздразни гърлото ми и ме накара да се разкашлям. През мъглявината видях неясните очертания на Холмс, свит по халат в креслото, с черната глинена лула между зъбите. Около него лежаха няколко свитъка хартия.

— Да не си се простудил, Уотсън?

— Не, това е от този отровен пушек.

— Струва ми се, че си прав. Малко е запушено.

— Малко! Та тук не се диша!

— Отвори прозореца тогава! Целия ден беше в клуба, нали?

— Но, драги Холмс…

— Прав ли съм?

— Разбира се, но как?…

Той се засмя на учудената ми физиономия.

— Твоята възхитителна неопитност, Уотсън, ме кара да изпитвам удоволствие, като упражнявам скромните си способности за твоя сметка. Излиза джентълменът в дъждовно и кално време. Вечерта се връща съвършено чистичък, а цилиндърът и обувките му все още лъщят. Значи се е заседял някъде целия ден. Той няма близки приятели. Тогава къде може да е бил? Не е ли очевидно?

— Да, съвършено очевидно.

— Светът е пълен с очевидни неща, които никой не забелязва. Къде мислиш, че съм бил аз?

— Не си мръднал от тук.

— Напротив, бях в Девъншър.

— Може би духът ти е бил там.

— Точно така. А тялото ми остана в това кресло и сега със съжаление забелязвам, че в мое отсъствие то е изконсумирало две големи кани кафе и невероятно количество тютюн. След като ти излезе, изпратих да ми вземат от магазина на Стамфърд карта на дартмурското тресавище и духът ми вита там целия ден. Смея да се похваля, че сега не бих се изгубил из онези места.

— Предполагам, картата е с голям мащаб.

— Много голям — той разгъна една част от нея на коляното си. — Ето участъка, който ни интересува. Това в средата е Баскервил хол.

— С гората наоколо?

— Именно. Представям си алеята с тисовете, въпреки че не е отбелязана тук с това име. Както се досещаш, тя сигурно върви по тази линия от лявата страна на мочурището. А тази малка група постройки тук е селцето Гримпен, седалището на нашия приятел доктор Мортимър. Както виждаш, наоколо в радиус от пет мили има само няколко пръснати тук-там жилища. Тук пък има отбелязана къща, която ще да е резиденцията на естественика Степълтън, ако правилно съм запомнил името му. А това са две ферми сред тресавището — Хай тор и Фаулмайър. На двайсет километра от тях е големият Принстаунски затвор. А навред край тези разпръснати обиталища се простира пустото, лишено от живот тресавище. Това значи е сцената, където се е разиграла трагедията и където с наша помощ може да се разиграе още веднъж.

— Сигурно е дива местност.

— Да, обстановката е подходяща. Ако Сатаната държи да има пръст в работите на хората…

— Значи и ти самият си склонен да обясниш станалото със свръхестествени сили?

— А нима представителите на дявола не могат да бъдат от плът и кръв? На първо време два въпроса очакват от нас разрешение. Единият е дали изобщо е извършено някакво престъпление, а вторият — какво е престъплението и как е било извършено? Разбира се, ако догадките на доктор Мортимър са верни и имаме работа със свръхестествени сили, край на нашите проучвания. Ала сме длъжни да изчерпим всички други хипотези, преди да се върнем на тази. Струва ми се, че вече трябва да затворим прозореца, ако нямаш нищо против. Интересно: открих, че концентрацията на тютюнев дим спомага за концентрацията на мислите. Още не съм стигнал дотам, че да се завирам в сандък, за да мога да мисля, но това би бил логическият извод от моето съждение. Е, успя ли да поразчепкаш нашата задача?

— Да, мислих за нея целия ден.

— И какво измисли?

— Доста заплетена работа.

— Случаят, разбира се, е своеобразен. Има някои характерни положения. Промяната на следите например. Как ще обясниш това?

— Мортимър каза, че сър Чарлс е ходил на пръсти в тази част на алеята.

— Той само повтори онова, което някой глупак е казал при следствието. Та кой ще ходи на пръсти по алеята?

— Тогава?

— Той е тичал, Уотсън; тичал е с всичка сила; тичал е, за да спаси живота си; тичал е, докато сърцето му се е пръснало и е паднал мъртъв по очи.

— Но от какво е бягал?

— Това именно е загадката. Има признаци, по които може да се съди, че се е побъркал от страх още преди да хукне да тича.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това?

— Приемам, че причината за страха му е било нещо, което е било отвъд оградата, в тресавището. А ако е така, което изглежда най-вероятно, значи е изгубил ума и дума от страх, защото само обезумял човек може да тича не към дома си, а в обратната посока. Ако са верни показанията на циганина, сър Чарлс е викал за помощ, обаче е бягал в посока, където най-малко би могъл да я намери. И тук отново изниква въпросът: кого е чакал тази нощ и защо го е чакал на алеята, а не в къщата си.

— Смяташ, че е чакал някого?

— Сър Чарлс е бил стар човек с разклатено здраве. Разбирам да се разхожда вечерно време, но земята тогава е била влажна, а нощта — студена. Допустимо ли е да стои на едно място пет-десет минути, както заключава доктор Мортимър, съдейки по пепелта от пурата? Във всеки случай докторът е по-наблюдателен, отколкото предполагах.

— Но сър Чарлс е излизал всяка вечер.

— Обаче не вярвам да е чакал всяка вечер при вратата към тресавището. Напротив, имаме сведения, че е избягвал тресавището. А тази вечер е чакал именно там. И то в нощта преди деня, когато е трябвало да замине за Лондон. Работата се оформя, Уотсън. Става по-ясна. Бъди така добър да ми подадеш цигулката, а всички размисли около този случай ще отложим, докато не се срещнем утре с доктор Мортимър и сър Хенри Баскервил.