На първи юли тръгнахме на море. Шест месеца преди това си бях купил кола. Ще направя няколко уговорки относно израза „купих си кола“, тъй като го смятам за неточен, понякога неверен.

„Купих си вестник.“ „Купих си паста за зъби.“ „Купих си кола.“ От гледище на граматиката особена разлика няма. Подлог, сказуемо, определение или допълнение. За граматиката всеки, който „си купува“, е заможен, едва ли не милионер. Езикът е надкласов. Богатият и бедният правят това с едни и същи думи. Удоволствието или безразличието на единия се обърква с изтерзанието на другия. Някой си купува кола за шест хиляди лева и му остават още шейсет или шестнайсет. Друг тегли пак толкова и му остават двайсет и шест лева, колкото да не му закрият спестовната книжка. А трети нищо не тегли, взема заеми, взема от баща си. от взаимоспомагателна каса, отдето намери, и пак „си купува“. Хайде сега, ще се лъжем в очите! Те, и парите, са надкласови, но моят комшия ги има, а аз ги нямам.

И понеже парадоксът съществува, за да опровергава логиката, двамата караме едни и същи коли!

Аз съм психолог по образование, по професия и по жена. Всъщност нейното е призвание, тя е филолог по диплома, но само си спомня, че е учила в Търновския университет. Като чуе „филология“, се дразни. Тя е родена за директор, но аз й бъркам да стане. По едно време щяха да я приемат в обществото на директорите. Но станало дума за мъжа й. Някои не знаели, че аз съм съпругът. „А, онзи, дето иска да минава за голям психолог!“ — рекъл един. Всъщност искал да каже „голям глупак“, дърдорко, който не мълчи и си лае хляба. Флорина, така се казва жена ми, го предвиди. „Да знаеш, че заради тебе няма да ме приемат!“ Въпреки всичко тя стана „завеждащ“. Шеф е на учебен център в предприятието, където аз съм психолог. Поменах за парадоксите. Основната разлика между моето и нейното мислене е, че аз търся мотивите на човешкото поведение в сложните плетеници на душата, а тя ги намира в простите стремежи на хората да печелят, да се издигат и да се любят. Случи се с моя най-голям „завеждаш“ да разменим мисли. Становища. Как, в какви условия трябва да се работи, нещо около психологическия климат и ролята на администрацията. Произлезе разправия, дигна се пушек, насмалко да ме освободят „по взаимно съгласие“. Флорина ме изслуша внимателно и недоумяваше — чак уволнение! Защо? В какво съм се провинил?…

— Всичко ли ми казваш? — попита.

— Всичко.

— Няма причини Рангелов да скача толкова. Не си имал с него неприятности. Приказвали сте за работа — пука му него как са боядисани стените и кога се пишат протоколите за брак… Има нещо, което не знаем… Някой те е топил… Само двамата ли бяхте? За какво друго стана дума?

— Двамата. И секретарката.

— Ооо! Как може да си толкова глупав! Защо не каза веднага! Тя е нова, много сладко маце и той сега я сваля. Разбира се, че ще те уволни, ти си го изкарал пред нея невежа! Защо не помисли, че пред него си млад, че той вижда в тебе конкурент и трябва да докаже на онази кой е и какво може!… Ти си го иронизирал, нали?

А всеки студент по психология научава, че иронията и изобщо насмешката е сатанински грях, доколкото се мъчи да свали едно божество от моралния му престол.

Флорина няма много високо мнение за човека и за човечеството, макар, общо взето, този въпрос да липсва в дневния ред на живота й. Тя не би искала да обсъжда живота, а да го живее. Хората са такива, каквито са, всеки е различен, общото помежду им е, че не казват какво мислят. И тя ги подозира. Търси сравненията. Има си категории, графи и бързо те натиква в някоя от тях. Може и да те зачеркне на кръст.

— Аз съм общувала с хора, а ти — с книги и животни! — ми каза един път. — Ние сме сбъркали професиите си.

Мисля, че нейният скептицизъм е стъпил върху три кита: опит, наследство, красота. Може би и известен примитивизъм, който й помага да разголи неприятните обстоятелства — трудно е да си представим много деликатен следовател, нали? Флорина не се свени да зададе въпроса си: „Къде беше?“ „Колко пари похарчи?“ „Коя беше там?“ Колкото и да съм й обяснявал, че ако мъжът може да каже къде е бил и какво е правил, той ще го направи, без да го питат, а когато не може, всички въпроси водят към лъжата — „Не питай, за да не те лъжат!“ Напразно! Изглежда, интуицията я кара да зададе въпроса си не толкова заради отговора в думите, колкото заради вторичните белези на поведението, заради емоционално-животинското усещане на отговора.

Красотата вече е опит. Красотата е провокация срещу целия свят, възможност да разлистиш повече човешки характери, да отвориш повече врати, да седнеш в изповедалнята на по-много съдби.

Ние, мъжете, се втурваме да проповядваме пред хубавата жена своето знание, да показваме умението си, да й откриваме битието. За какво се бие рицарят в един турнир? Пред тази хубава жена ние ставаме по-умни и може би се влюбваме в нея, защото сме изненадани — очаровани — от себе си. Никога не сме скачали толкова високо, не сме изказвали толкова неочаквани мисли, не са ни идвали такива смели идеи!

Разбира се, красотата е приспивна песен за оня, на когото му се спи. Комплиментите отпускат, ако не си подозрителен. Красотата е само една възможност и нищо повече. Тя е постоянно задаван въпрос към света, една непрекъснато падаща Нютонова ябълка. но е нужно ухо да чуе отговора, да проумее за какво се пеняви толкова мъжът, доказващ разпалено ползата от една банална природна закономерност. При това тя ще настъпи и без неговото красноречие.

Така че по-умни ли ни прави красотата или по-глупави?

Попитах един път мама: старостта по-умни ли прави хората или по-глупави? Някои смятат, че с годините човек поумнява, а други, че оглупява. Тя, селянка с черна забрадка и три години училище, помисли малко и отвърна:

— Който е бил умен, става по-умен, а който е бил глупав, става по-глупав.

Някой някога е направил Флорина подозрителна.

После мъжете, които нескопосано са й предлагали внимание, са я убедили, че е по-добре да не вярва. Ние можем да оскърбим едно момиче или жена в същия час, в който сме им признали, че са ни очаровали.

Наследството. Бащата е бил виден човек в селото си, някогашен общински техник, но поради липса на други още и инженер, архитект, земемер, строител, режисьор на любителския театър, актьор, кум на половината млади семейства. Улици, вода, строителни планове, чешми, озеленяване, паметници, гробища, комасации, отчуждавания и заплащания, репертоар на театъра, музикално озвучаване, декори и грим — всичко е било негова грижа. Изглежда, се е справял. Види се, имал е характер, познания, почтеност. Несъмнено и чувство за достойнство. Смъртта му е била общоселска трагедия, а погребението — незапомнено тържество.

Флорина е любимото му момиченце. Жизнено, амбициозно и умно — с лента „отличник“ на 24 май. Спомня си с носталгия думите му: „В тебе ми е надеждата!“

Много лесно й е било уважението към бащата да го пренесе върху себе си. Да се уеднакви с него. Властта над хората е усетила, преди да се осъзнае, затова и убеждението, че трябва да се съобразяват с нея, е естествено, изключващо всяко съмнение.

После селото ще забрави какво се е клело на смъртта. Животът се интересува от себе си, хората имат свои деца и тя ще изживее нещо като криза.

Ще се прокрадне мисълта, че човек лесно приказва, но трудно удържа думата си.

Много рано е втъкала тази максима в психиката си.

Възможно е и бащата да се е усмихвал скептично — познавал е този народ, знаел е, че добрите хора лесно обещават, че хитреците се кълнат високо, че интересите са по-важни от черковните примери.

Скепсисът се ражда на моменти, спонтанно, в неясни ситуации, когато не познава човека срещу себе си. Особено ако оня тръгне разпалено да я убеждава. Или е наивник с хлапашки манталитет, или преследва цел — никой не те убеждава дълго в твоя полза. И да сгреши, бедата не е голяма — доверието крие повече опасности.

Иначе тя е оптимистка като всички млади хора, на които им върви. Защо да не бъде? Светът е внимателен към нея, ухажва я, тя е контактна, облича се добре, смехът е под езика й, очите й са големи и хората току се взират в тях, помамени от нещо. Слуша те с настроение и те гледа с искрящ поглед. Ти вярваш на тези големи тъмни зеници с влажния блясък на младостта. И си мислиш, че заслугата е твоя, вярваш, че си успял да я убедиш, че си я спечелил за каузата и намеренията си. Вече е дошъл моментът да допиете бутилката, да уловиш ръката й, да посегнеш към лампата. Няма съмнение, че ще подпише протокола… Тогава тя с досегашното безгрижие и настроение ще попита:

— Извинявайте, но за какъв се смятате?… Знаете ли колко глупости издрънкахте!

Не влиза в спор, не тръгва да ти обяснява кое е било глупости. Но е убедена — не толкова от мислено и премислено, колкото интуитивно, емоционално, дори примитивно. Години ще й трябват, за да се отметне!

— Нека ви обясня…

— Не си правете труда! Вие искате да ви подпиша, за да вземете тези пари. Но през цялото време говорихте друго — справедливост, интересите на предприятието, на хората… Хайде сега, загрижил се нашият за интересите на другите!

Ако думата на непознатия след някой танц тръгне към покана за кафе в хотела му, Флорина може да му изнесе кратка лекция:

— Вижте какво, един умен мъж винаги си дава сметка още в момента на запознаването дали жената срещу него е казала „да“ или „не“. Това става в първите три секунди на запознаването. Ако е „не“, звезди да и сваляте, все то! Вие сте „не“, не го ли усетихте?… Довиждане!

Отминава равнодушно, защото на следната маса, следния ъгъл или ден я очаква друг, който разпалено й обяснява своята гледна точка по същия въпрос.

— Потрай, манго! — викахме си като деца, ако някой се увлече. — Дотук знаеш. Дотук тя не харесваше, това и другите са го видели. А…?

Прав сте, останалото не ми е добре известно. Помня само моя случай. Беше на квартира в долния етаж на една нова неизмазана къща. Една вечер дрънкахме много — всъщност приказвах аз, тя се смееше и ме гледаше с искрящи очи. После я изпратих. Върнах се вкъщи, легнах и отведнъж си помислих, че съм „да“! Беше октомври, прозорецът й вероятно е отворен. Станах и хукнах. Прозорецът беше отворен. Влязох. Бях „да“.

Родиха ни се две деца.

Междувременно се настанихме в приличен апартамент, който ще изплащаме до старини.

А на десетата година въпреки безпаричието, за което поменах, купихме кола. И тръгнахме на море.

Месец преди това се запознахме с Тахомир и Вирджиния.

Вече бях чувал от Флорина за този русенски братовчед със странното име Тахо, Тахомир. Господ знае защо не е Тихо или Тихомир! В началото ми беше неприятно да го произнеса, после свикнах. Завършил право, син на известен в миналото русенски съдия от апелативния съд. Около този Тахомир имаше някаква легенда, нещо странно и много интересно. Бил изключително красив или изключително грозен, не помня точно, но видът му се отличавал от другите. Страшно интелигентен! Като ученик взел два класа за една година и имал намерение да се яви за още един! Свирел на пиано и още в училище изнесъл концерт или участвувал в концерт. Вундеркинд! Имал странен характер — абсолютен мълчаливец! По седмици не говорел, трябвало да го молят. Купили му огромен роял. Къщата им била аристократична, със стари кестени и висока желязна ограда. Майката, бивша учителка, се държала сурово със сина си, а към роднините на мъжа си — отчуждено. Вероятно това беше причината да не се знаем десет години с първи братовчеди. Добре, че имахме визитна картичка: собственици на току-що придобит лек автомобил. Колко му е да минем за парвенюта! Тази леля или вуйна била всъщност първото чудо. Тя накарала мъжа си да стане юрист и съдия. Оженили се с вуйчото на Флора, но той бил политически неблагонадежден, големият брат съден по ЗЗД, бил в затвора и на него му отказали да запише право. Затова тя го пратила в чужбина — Франция или Испания, мисля, че се говореше за Испания. Самата тя се хванала селска учителка, въпреки че била от градския елит и имала големи претенции.

Флорина поменаваше, че като дете няколко пъти я водили в голямата русенска къща, Тахо й свирил на рояла, но вуйната бързо я отпращала. Сетне настъпил големият катаклизъм — синът, още студент, се,оженил за някаква хубавица със съмнителна слава, била три-четири години по-голяма от него и двамата заживели бохемски живот. Имаше още и още приказки-клюки за онзи род, скверни неща и за сестрата на снахата, и за майка й-и изобщо…

— Изглежда, сензации около вашия род дал господ! — пошегувах се веднъж с Флорина, което не е безопасно.

— Какво имаш предвид? — затаи дъх тя.

— Например това, че баба ти не знае български.

— Да, но пък знае да лекува! — ухили ми се. — Тя е кажи-речи докторът на селото! Особено изкълчено!

В началото, при запознанството ни, малко се учудих на името й. Тя не ми каза, че по баба брои произхода си от романската раса, тъй като в тяхното крайдунавско село повечето стари хора говорят влашкия от началото на света. Виж, дядото беше двуезичен и нашенец. Но пък не смееше да се обади много, по-скоро превеждаше. Оженихме се. заведе ме нашата да ме представи, зет нали, а онези хора я „добър ден“, я „буна днминяца“! Можех да помисля и да се сетя: кой българин ще тури на детето си име „Флорина“!

Поне да знаеше румънски, а то някоя песничка!

— Трябва да се гордееш, че водиш жена, в чиито жили тече латинска кръв! — шегува се понякога Флорина.

— Римляните са изпращали в Дакия престъпниците си.

— А Овидий?

Тахо смята, че отсам дунавските власи са нещо като американци; кой убил брат, кой откраднал пари, кой се борил против чокоя, та трябвало да търси спасение зад голяма вода. Най-веселото стана — на мене малко ми догорча, — когато той добави, че по дядова линия пък имат осмина татарска кръв. Прадядо им се женил шест пъти, доживял сто години и бил мюсюлманин. Не турчин, а татарин, останал от ордата на хан Чоки. В Руско-турската война се бил на страната на Сюлейман паша!

Флора заяви, че не е вярно, но Тахомир разправи как се опитали веднъж да преброят братовчедите си от шестте брака на дядо Доко — истинското му име било „Докс“. Чет и брой нямали!

Моят прадядо е умрял в Априлското въстание!

Първата катастрофа се състоя през един хубав априлски ден. „Състоя“, защото частицата „съ…“ означава двама противопоставени един срещу друг съперници. Слизам по нормално наклонена улица, с лек завой. Път чист и сух, слънцето изгряло. Студено. На завоя колата си продължи направо по закона за инерцията. Насреща идеше камионче. „Зъи-дрън-трак!“ Точно над нас има чешма с корито. Някой не затворил крана или изобщо не е могъл да се затвори. Отточният канал, разбира се, е бил запушен — чешмата е обществена. Заранта пуснали водата за два часа, колкото да намокри пътя. Режим на икономии. Мокротията се превърнала в тънък ледец, който ще заблуди и Любка Кумчева. Аз, има-няма нужда, съм подпалил — питай ме къде съм тръгнал! После поправиха чешмата и туриха знак за еднопосочно движение. А аз се заложих да видя на колко минават колите. Няма и няма! Оттогава реших: в бога не вярвам, но в дяволите — да!

Много дяволи се навъдиха, ще знаеш.

Пак такива едни дяволи поправиха колата. „Щом си психолог, познай колко ще ти вземем!“ Разбира се, не познах.

Забелязал съм обаче, че след всяка катастрофа машината става по-хубава. Сменят калници, фарове, стъкла, мигачи, капаци и тя се подновява. Боядисват я отново. Ръждата също изчезва.

Та взехме си подновената нова кола през май и ни се дощя да тръгнем веднага към София, Варна, Букурещ. Бяхме поспестили и пари за бензин — тогава той не беше още на цената на швепса. Всъщност пари за бензин винаги се намират — децата са най-бедни, а сладкарниците са винаги пълни.

Към баба Флора! Разбира се! Минава се през Русе, а там живеят нашите братовчеди Тахомир и Вирджиния Хинкови. Кръвните връзки са донякъде отживелица, те се замениха с по-съществени принципи, но нас ни гъделичкаше любопитството. Няколко дни преди това пак стана дума за тях, за музиката и картините в богатия дом, за красотата на Вирджиния и грозотата на Тахомир, за дългите им бохемски пощи. Информацията идеше от софийските братовчеди — хора с титли и очарование, на които можеше да се разчита. Станало Дума и за нас.

Намерихме къщата, намерихме и обятията им. Стая след стая, някои с двойни врати. Високи етажи, гипсови орнаменти по таваните, различни полилеи, навред завеси. Жилищната криза беше заобикаляла тази обетована земя. Дори картините бяха истински. Кабинетът на Тахомир имаше огромна библиотека. Бащината. И двата майчини гоблена — японски мотиви, с езеро, вишна й пагода. В салона — къщата имаше и салон — се мъдреше огромен роял.

Не, не си загубих самочувствието. Тополата у дома беше най-висока в село. Но тук цареше спокойствие, богатство, ум. Само празните бутилки смущаваха — бяха навред. По-късно в спалнята им щяхме да открием и една десетлитрова дамаджана с около три литра ракия. Вирджиния каза, че няма защо да се тревожим, не е много, но ще стигне.

Как хубаво ни посрещнаха нашите домакини! Тази първа вечер ще запомним с Флорина завинаги. Вирджиния ни прегръщаше и целуваше, наливаше чашите и напомняше на Тахомир да не зяпа, пушеше и предлагаше цигари. Огорчи се, че не пуша, а като разбра, че не искам и да пия, остави фаса в пепелника и си улови главата с две ръце. Най-напред реши, че си правя шега, после попита дали не вземам лекарства, не съм ли съботянин или вегетарианец, а като разбра, че здравето ми е селско, а възгледите — наполовина градски, отсече, че болестта ми е в главата. И със същото очарование и лекота, с която допреди минута ми се радваше, заяви на жена ми, че е взела ошашавен селяндур. Шущер! Язък му за стойката и височината, но нея я впечатлило ръкостискането ми — типична ръка на пейзан. Монологът срещу мене завърши с предложение да се разведе.

Тази обида, това мое разграничаване от възгледите им, Вирджиния не ми прости никога. Тя не ме прие такъв, какъвто съм, както олиото и водата не искат да се приемат, както две етърви или две отричащи се религии. А иначе толкова била чувала за Флорчето, толкова си приказвали с Тахо за нас! Но никъде не отивали, с никого не се виждали, разбира се, заради този „флегматик“. „домосед“ и „маниакален тип“ — Тахо. Той не мръдвал по цяла година от центъра, не ходел по мачове, не знаел кварталните кина, не четял български автори, дори не правел приятелства с хора, които живеят по-далеч. До София пътувал само със самолет, а ако имало някакъв концерт, отлагал делото си в арбитража, За нас си приказвали, канели се да ни открият адреса, защото само ние, българите, сме толкова равнодушни към своите, не си познаваме най-близките роднини, съгласяваме се с каквото дойде. Но, слава богу, всичко е назад, отсега ще се знаем и събираме, ще си гостуваме.

— Ето, имате кола, много хубаво, че сте си купили, но на нас не ни трябва. Тахо винаги бърка коя е предна и коя задна врата, а сега, чувам, на шофьорите не давали да пият. Как може такава глупост, къде го има по света? Защо да не пият, колко трезви правят катастрофи, а колко пияни не правят!…

Попита ме дали съм я удрял досега и като разбра, че съм сменял единия фар и двата стопа, ме целуна:

— На кака сладкият!

Но най-много й харесало, че и ние имаме образование, само дето не сме юристи като тях.

— Флорче — каза, — ти поне защо не записа право, защо не се посъветва с нас? Правото е професия, то дава ширина на възгледите и дълбочина на ума, то е на уважение в целия свят, чужденците ахват, като разберат, че с Тахо сме юристи… Ами деца имате ли?… Сериозно? Две? Олеле, вие сте смахнати! Ние нямаме и едно, ти си се заробила, мила!

А като разбра, че второто е дошло по мое настояване, подпря брадичка на длан и ме загледа мълком, както доктор психиатър гледа своя пациент или както пациентът гледа доктора. Двайсетина секунди мълча обидено, преживя го, съжали от сърце и душа братовчедката, нарече я мъченица, жертва на предразсъдъци и ориенталска психика, на мъж с допотопно мислене. Охка и се вайка, задето Флорина се е обрекла на вечно слугуване, и беше толкова убедителна, че накрая моята жена ме изгледа заплашително.

— Светът се е задръстил от народ — продължаваше Вирджиния, — няма вече какво да се яде, всичко живо пие и лочи, ударило го е на живот, научиха се и простаците. Русе какъв град беше, а сега е пълно със селяния… Ами какви са, милите? Момиченца? Добре поне, че са момичета. Ако бяха мъже, какво щеше да правиш с тия гаменарии?… Ами що не ги доведохте, сега как ще изтърпим да ги видим! Не може ли да се направи нещо, а, Тахо? Измисли де, лято иде, ще почнат отпуските, отиде до есента! Не мога издържа!… Дума да не става, вие къде летувате, на море, нали? Ние също. Значи трябва да се съберем. Що не идем заедно някъде — най-лесно е на къмпинг. Тахо има палатка от студентско време, ходил по Рила и Пирин, шантав колкото си ще. Вие имате кола, ще купим една „алпийка“, ние ще ви купим, Тахо, решено, край, отиваме на къмпинг, на простор, на чист въздух, дечицата с нас, Омръзнаха ми тия хотели и сноби, аман от тълпи и простаци, на Каваците и Аркутино има барове, как не се сетих досега!…

Седяхме на масата, вечеряхме, говорехме, Вирджиния ръкомахаше, отхапваше по мъничко хляб, пресягаше се изтънчено за луканка, пиеше и междувременно смукваше от димящата цигара. Дядо би се пресегнал за бастуна: „Когато ядеш нищо друго няма да правиш.“

След време Вирджиния сподели, че много упреци е чула за лошия си навик да пуши и яде едновременно, много съвети й давали, искала да се отърве, но не могла, Човек бил предопределен за всичко! Нямало смисъл да се променяш — и без това няма да успееш.

„Не мога да ям, ако не пуша.“ „Не мога да избягам от себе си, а цигарите са част от мене.“ „Не мога да мълча, когато съм с хора.“ „Не мога да не танцувам, когато има музика.“ „Не мога да не флиртувам, ако има интересни мъже.“ „Не мога да не правя сладки, когато съм сама у дома.“ „Не понасям вестник без кръстословица.“ „Ненавиждам мъжете, които чакат наготово от жените.“ „Противно е да гледаш жена без грим.“ : „Всеки мъж е глупав, защото е смахнат.“ „Който плува във водата, без да има отдолу дъно, е перко.“ „Възпитаният човек никога не говори за пари и не се пазари.“ „Най-глупавият юрист е по-умен от най-умния счетоводител.“ „Простакът и преди да се роди, и след смъртта си е простак.“ „Който спестява пари, е малоумен.“

Вирджиния обичаше да говори дълго, с къси изречения, да взема становища, да издава присъди и да бъде великодушна в незнаен час, по неизвестни мотиви. Тахомир каза един път, че сборът от сентенциите й бил по-голям от мъдростта на древния Рим, защото „тя не ги измисля или обмисля, а ги приказва“. Като философия те опровергават човешкия опит, за да възтържествува едно друго мислене, основано на потока на съзнанието. Е, може да се каже и по-просто, с една дума, но ще обидим философията.

— Тя и в съда коригира цялото писано право според схващанията на „социалистическата практика“, от която впрочем си няма хабер.

След вечеря се прехвърлихме в спалнята, при поменатата дамаджана. Тахо улови в погледа на Флорина недоумение и обясни:

— Когато народът пиеше ракия, а чужденците идваха в България за сливова, ние купувахме кашони джин и уиски. Никой ги не щеше, водката вървеше по цена на виното сега. Подозирам, че Вирджиния спомогна за нахлуването на тия вносни шишетии, само и само да не е като другите. После, когато куцо и сакато пропи водка и уиски, ние се върнахме към гроздовата. Затова я купуваме в плетени дамаджани.

Говорехме като римски сенатори — полулегнали. Вирджиния го обоснова:

— Естественият начин на говорене е легнал. Езикът няма нужда от краката!

Ракията наистина стигна, но не хартиса. Нощта се оказа пълна с мисъл и цигари, къса за приказките ни.

— Ненавиждам спането нощем — заяви Вирджиния. — Интелигентният човек се отличава от простия по това, че спи през деня, а нощем работи и се забавлява, Това е разликата между Париж и провинцията.

Естествено, около нея всичко било провинциализъм — „всичко живо ни одумва, съжалява и завижда“.

На разсъмване Вирджиния плака за някакъв техен приятел Пачо, умрял на операционната маса. Когато се опитвахме да я утешим, се разрида и изля остатъка от чашата на пода. Поиска да отидем на гроба му и стана. Но тъй като ние седяхме, а Тахомир не изтръска дори пепелта от цигарата си, тя заяви, че сме безчувствени егоисти, че хората са станали отвратителни, че никой вече не проронва сълза за близък човек.

Оказа се, че тази първа вечер Вирджиния била без очила от уважение към нас, от чувство за „политес“, Иначе носеше четири диоптъра вдлъбнати стъкла и се препъваше, като ходи. По улиците минавала за недостъпна и горделива, незабелязваща хората. Късогледството не й пречеше да стъпва като балерина на високите си крака, да гледа самоуверено на света, да го презира и обича едновременно.

Тази нощ тя беше облякла огнен пеньоар с ресни и без копчета, с шнур и два големи пискюла, които непрекъснато обещаваха да се развържат. Жена ми го оцени с поглед на познавач, гласът й стана възторжен и литна нагоре, после спадна. Това означава самосъжаление, което трябва да бъде чуто от мен. Вирджиния на свой ред също се трогна, обяви вкуса й за изискан и я отведе при гардероба си. В тази огромна дядова ръкавичка имаше рокли, блузи, поли, панталони, палта, шлифери, ръкавици, волани, шалове, кашони бельо — безчет пликове фино бельо и дори едно кимоно.

Тя искаше да подари на гостенката нещо хубаво и скъпо, което да е достойно за двете. Предлагаше й всичко, но жена ми благоразумно отказваше. Изведнъж чух:

— Само в едно никой никога не може да ме убеди:

че трябва да си стягам гръдния кош! Аз съм първата, която повлече тази мода. Мъжете знаят, че в това е половината ни чар, мила, но жените са патки и не го усещат!

Месец по-късно разказах на друг един братовчед и зет на романската фамилия за тази вечер. Той е шеф, заместник генерален директор в София на обединение. Изслуша ме внимателно, погълнат от темата. Познаваше отлично Вирджиния и Тахомир. Когато стигнах до въпросното понятие от женския тоалет, той се оживи, наля си „Хавана клуб“ и отбеляза:

— Права е. Тя самата никога не е носила такова нещо и трябва да ти кажа, адаш, че няма нужда! Последва разправия с жена му:

— Откъде знаеш толкова много за нея, кога си я проверявал?

На другия ден се събудихме късно. Тахомир беше отишъл на работа, а Вирджиния говореше по телефона. Стана ясно, че отсреща е директорът й. Тя му обясняваше нетърпеливо, че днес ще отсъствува, тъй като са дошли братовчедите й, за които му говорила. Как тъй не си спомня? После щяла да му разкаже подробности:

имат кола, сега я купили и се отбили за няколко дни. Тя се казва Флорина, в най-хубавата си младост, испанска хубавица, ако я види, ще му се завърти акълът. Не няма да дойде на работа. Толкова, драги! Можеш да си пиеш кафето със секретарката! Край!… Хич не ме интересува кой ще иде!… Изпрати началника на плановия отдел!

Намеренията ни бяха да продължим пътя си, но тя не искаше да чуе. Нямало смисъл да ходим при откачения бабишкер, извинявай, Флорче! Какво ще правите на село? Ако е да заколят кокошка, Тахо вече запазил много хубаво месо. Ще отложите заминаването два-три дни и пак ще идете. Тя и без това нямало да се вестява на работа утре и вдругиден, нека видят какво е без юрист. Иначе директорът й бил симпатичен, разбирал от дума, но потънал в производство и разправии. Все пак е от село. Секретарката му била много проста, а жена му невъзможна. Ревнувала го от всички. А за обед ще направим друсан кебап, Тахо ще го направи, той е майстор. Вечерта ще идем на бар, за да ни запознаят с компанията си. Имали фамозни приятели, щели да ни харесат, особено Флорина, защото е родена за общество и не е дребнава. Трябвало да признае, че изобщо родът им е щедър, с размах и всички са артисти, пушат и пият, изкуството е в кръвта им. Само свекърва й е нещастие. Тахо свири на пиано от малък, чувала си, Флорче, но това е било някога, сега с месеци не вдига капака, жалко, че го заряза. Сигурно и вие сте музикални, но дето сте се натопили с две деца, там сте сбъркали. Както ще да е, вече е свършено, да са живи и здрави. Разбрахме се, никакво тръгване, Тахо ще се разсърди…

Флорина ме погледна въпросително, но аз не бях от техния род. Тръгнали сме, където сме тръгнали. Тя мръдна недоволно ъгълчето на устните си и през мен мина електрически ток. Това нейно затаено презрение!…

Работата дойде пак до прегръдки и целувки, до заръки и триене на очи, до обещания и клетви. Последен опит да ни откаже Вирджиния направи, когато запалих колата. Щях да включвам на скорост, но тя застана отпреде ми и заяви, че не ни пуска, снощи сме пристигнали и веднага си отиваме, какво ще кажат съседите, приятелите! Моторът работеше, тя се отчая и започна да ми дава шофьорски съвети: да внимавам, дъжд може да завали, отскоро съм на кормилото, сума откачени има по пътищата, вчера купили кола и се понесли; боже, Флорче, защо не остана поне ти, пускай го този да ходи подир шантавата си глава, той няма сърце, той ще прави кариера, такива се издигат с гледане на часовника, те крият безсърдечието си с принципи…

Тя плаче, жена ми от учтивост й подражава, аз надувам газта и се мъча да включа на първа. Най-сетне успях. Колата с две-три засилвания пое, но виеше сърдито, изглежда, й се оставаше, защото Вирджиния я похвали: колко хубава била, нова, модерна, цветът е фантастичен, светлобежов, само името й не струва, кой го измисли, боже. това да не е хотелски слуга, паркетен мошеник…

Каква интуиция имаше Вирджиния! Тя успя да смени името на тези коли!

Излязохме от града, а в малкото огледало за обратно виждане остана лентата на пътя и уговорката за предстоящото летуване.

На село първо отидохме на гробищата. Тъжно. Големият гранитен паметник се беше наклонил. Гробът обрасъл с трева и бурени. Флорина го почисти с мокри бузи, а аз гледах мъжественото лице на порцелановата снимка и се чувствувах задължен. Нещо обещавах пред себе си или пред него. Мементо! Някой разправяше, че в Китай било обичай сановниците да ходят един път месечно на гробищата. Проява на добро възпитание и осъзнат дълг!

Майката почиваше в родния си град, далече оттук. Беше надживяла мъжа си с дванайсет години.

Дядото, видял смъртта на сина си, беше наблизо.

Бабата живееше при малкия си син. Хубава нова къща, голям двор, три ореха. Прегръдки на работни хора, пак насълзени очи. Чичото неволно или съзнателно се мъчел да бъде като покойния си брат. Всичко у него беше ясно изказано, сериозно и сърдечно. Само дето закусваше с каната вино до него. Стринката не знаеше къде да ни сложи. Трапези, вино, гости, приятелки, ядене, спомени за умрелия . –. На тръгване натъпкаха колата с ядене и пиене за цял месец. Впрочем пиенето беше за повече. Чичото търсеше начин да вкара едно сто-литрово буре, но като не успя, колкото можа, го преля в бидони.

Отново раздяла, заръки. Идния път да доведете и децата, но по-добре да ги пратите сега, след училище, нека поседят две-три седмици, пък ако им хареса, и лятото. Ще ходят с братовчедите си по Дунава, ще играят из полето, ще се опекат на слънце… Българинът още помни поотминаващите традиции, поне селянинът. И иска да те види отново на масата си, иска да харесаш яденето, пиенето, стоката му… Там дето ги има!

Нямането създава навред свои обичаи.

В понеделник бяхме на работа с окачени на врата Тахо и Вирджиния. А може би и в сърцата си. Повтаряхме с удоволствие думи и жестове, припомняхме си прегръдки и сълзи, тръпнехме от роднински чувства. Любовта е прилепчива, ако не си имунизиран, а ние бяхме отворили широко порите си за тази болест. Непрекъснато коментирахме нашите неочаквани братовчеди; първо и първо — роднини; второ — млади хора, близки по дух; трето — великодушни, артистични, всеотдайни; четвърто — интелигентни, особено Тахомир; пето — емоционални, особено Вирджиния; шесто — естествени, всеки по своему красив; ненавиждат скуката, пият и не спят, пепелниците им са цели чинии; щедри, изтънчени, музикални: топли хора, жадни за близост, бохеми; и най-важното — очаровани от нас, почти влюбени. Впрочем, както и ние в тях.

Вдъхновявахме се от преживяното, описвахме ги на приятели и близки, може да сме преувеличили нещо, но заразихме всички с любопитство. Една вечер бяхме у нашия съсед Хари, „мъж със седем звезди“, както сам се титулува, герой на не една любовна драма или комедия, полиглот и самохвалко. Абсолютен познавач на всички наши и вносни концентрати.

— Коя Вирджиния? — отвори изразителните си очи, забулени във влага. Поменаването на „хубава жена“ за него е като включване на шалтер.

— Наша братовчедка, по-точно, жена на мой братовчед, не я познаваш, Хари — отвърна жена ми.

— Години?… Професия?

— Юристка, по-млада от теб.

— Руса, кестенява?

— Руса, с пламнала коса и разпилени къдри по гърба. Хари, такова чудо в биографията си нямаш. — включи на провокация Флора. — Ако видиш големите й зелени очи, трябва да затвориш твоите! Но не банално зелено, а морско, с лъчи! Радиация! Шията й лебедова, като на руските мадами във „Война и мир“ Носът е рисуван с игла — изящен, няма с кого да ти го сравня! Изтънчена, интелигентна, само устните й по-пълни, колкото да подлудяват мъжете. Лицето малко издължено като на принцесите в детските книжки. Да не ти разправям повече! Крак, походка, гърди.

— За гърдите й би трябвало да се намеся аз! — включих се. — Хари, гърди на самодива или гейша… Абе на „Голата маха“…

— Я не се увличай толкова! — охлади възторга ми Флора.

Но Хари едва не ни беше размазал с четката на снизходителния си поглед:

— Флори, откъде си сигурна, че не я познавам?

— Доколкото ми е известно, не е идвала тук, а не съм чувала да си върлувал из Русе.

— Така е. Но един човек от Русе може да бъде срещнат в София, Варна или Пампорово, да не говорим за Златни пясъци. Позволи ми да уточня: стройна, елегантна, ексцентрична, силно гримирана, музикална, учила балетно училище, танцува страхотно. Изключвана от гимназията като мене, само че аз репетирах два пъти — втория за увеличаване на знанията. От типа на фаталните жени, цялата секс, има бюст за милиони и не си връзва гръдния кош. Сестра й страшно пие, напива се каруцарски, също хубава… Още?

Гледахме го смаяни, загубили желание за спор.

— Хари и нея ли познаваш?…

— Момент да върна кадъра… Знаете, че имам феноменална памет. Флори, казвал съм ти, че говоря с някого и бия ръка с непознат. След години го срещам във влак или заведение. Не мога да ям! Кой беше този?… Ето сега: Вирджиния… Така: морското казино във Варна. Голяма маса с гларуси и чайки от щатния състав на Златни пясъци. Елитна компания, от която се интересуват съседните маси и милицията. Пием и се забавляваме, всъщност скучаем, защото си познаваме и бикините. В един момент вратата се отваря и се появяват две мадами с трима кавалери. Мъжете ги заглежда Миклош, а жените — аз. Разбира се, гледат и другите, бих казал цялото заведение. Анданте состенуто! Какво се получава? Не сътресение, а потресение! Защото едната, първата, стъпва като принцесата на Монте Карло, гледа всички и не вижда никого: заведението е нейно! Но в никакъв случай не е келнерка. Тогава е администраторка на хотел, говори езици?… Актриса във вариетето? Но тогава щяхме да я знаем. Освен това онези само изглеждат опасни, а тази си е от джунглата. Това е тигрица, похарчила е камара пари, тя ще стъписа и мене! . — , Преувеличавам! В това време Ивко ме пита: „Бате Хари, можеш ли я доведе на нашата маса?“ Пита мене! Другите не вярват, търсят да се заядат. Ивко: „На две бутилки!“ Да, казвам, но това не е мадама за плодова, тука ще хвърчат тапи на „Джони“! Бием ръка. Отпивам — Флори, това е за психически тонус. Изчаквам да уловя погледа й. И се надигам. Вървя по конец. Тя също не отмества очи. Кой е този?… Защото от мене се излъчва увереност, не ми е сефте! Добре, че съм взел дозичката — преди атака се пие. И си правя сметки, че досегашните роли няма да ми помогнат, тази е на равнище. В последния миг разбирам:

откровеност! В тази жена има и нежност, въпреки че ти счупва главата… Добър ден! Кимва. Много се извинявам, казвам, може ли две думи? — Да, кажете. — Бих искал насаме, макар и тук, пред масата… Извинява се на другите. Възпитана. Става. И тогава Хари сменя постановката на гласа. Моля ви се, завися от един ваш жест, разчитам на съобразителност и великодушие. С влизането си направихте впечатление на заведението. Ние сме компанията в ъгъла. Спасители, бармани, тарикати. Единият от тях, шокиран от вида ви, ме провокира — мога ли да ви заведа на масата и ви почерпим едно уиски. Извинете! Реших да заложа на интелигентност и чувство за хумор. Ако дойдете. Ивко, барман е на „Жасмин“, ще плати пет бутилки „Джони“. Вися на косъм. Не го съжалявайте, тъпкан е, краде и за колегите си в кафеза… Това е, Флори. И какво става? Оназ ме поглежда в очите и вижда едно дете. Няма кодош, няма мента! „Добре!“ Няма превземки, ама не се познаваме, за каква ме мислите! Целунах й ръка: Херман Цалев, немска филология. Тя „Обичам тия номера. Вирджиния… — презимето съм забравил — студентка по право“. Да си призная, рекох си: Хайде па тая! Сега виждам, че е говорила истината. Трябва да й се извиня… След малко дойде, целунахме й ръка, а Ивко плати още една бутилка, за да му кажа хватката. Разбира се, преметнах го… Как защо? Защото, Флори, нямаше да повярва. Щеше да му се стори много просто. Кой вярва на истината?… Това е всичко.

Това е то всичкото!

А откъде са останалите подробности, Хари? Балет, изключване, танци, сестра алкохоличка…

Вече сме на път към морето: двама мъже отпред, четири жени отзад. Е, двете са още в коленете на големите, годините им събрани са шестнайсет, те са „мушмороците“ на леля Вирджиния, „милинките мамини рожби“, „ангелски душици“. Отде да знае Вирджиния какви бели са, особено Малкото. Отде да е чувала врясъците им, да е виждала дърпането на коси, споровете за някой цветен молив. И аз някога си представях дома като място за камерна музика. Оказа се, че сме салон за додекафонии с късане на струни, чупене на порцелан, събаряне на столове и дуети на пожарникарски сирени. Когато за пръв път Малкото зарева, разбрах, че от едно гърло могат да излязат два гласа. Едва се беше научило да приказва, и попита защо ни е била кака му, трябвало да имаме едно дете. Едва проходи, и почна да скитори из махалата, да дърпа опашките на котките и да се бие с момчетата. Що го заведохме в една сладкарница, и взе да повтаря: „Пари! Пари!“ — с проговарянето си каза „р“. Що тръгна в детската градина, и родителите на останалите „мамини“ почнаха да се обаждат по телефона и да пишат изложения в „Народна просвета“.

Сега двете мируваха, проучваха обстановката и слушаха захласнато леля Вирджиния. Мисля, че бяха горди с нея, с роклите й, кремовете, пръстените, огромните обеци, походката, прическата — изобщо с роднинството и пола си. У дома не беше ясно дали е по-добре да си мъж или жена. Вече нямаше съмнение: жените са по-важни!

Следните дни хлапетата търсеха да си мажат устните и очите, вдигаха и спускаха коси, връзваха панделки, стараеха се да гледат изразително и отмятаха пренебрежително глави. Дори провлачваха походка. Възприеха и едно от основните правила на леля Вирджиния: парите са нищо, важното е да знаеш как се харчат. Купуваха в несвяст сладолед, искаха спасителни пояси, топки, кегли, сандали, бански, парфюми, даже надуваема лодка.

Когато след няколко години трябваше да купя първите „дамски обувки“ и цената ме удари между двете очи, дъщеря ми заяви: „Тате, парите не са важни, важното е, че ми стоят добре!“

Сега още сме на пътя и обувките им са малък номер. Колата, макар недоизплатена, бяга настървено, не признава разлика в служби и заплати, сърди се на завоите и предните коли, не обръща внимание на пътните знаци и се държи като младо жребче, което иска да остави зад себе си опитните коне. Накрая ме глобиха два лева. Тогава глобите бяха малки, какво са два лева, но аз ги преживях като двайсет. Може честта ми на шофьор да се засегна, а може би предчувствувах идните глоби, актове, продупчвания на талона, повторното явяване на „проверочен изпит“. Макар и психолог, никога не станах философ, минах транзит край различните „нео-“, „био-“ и „социо-“ школи, та и досега се ядосвам, когато ме глобят. Виж, едно ме научиха — да отвръщам: „Прав сте, другарю старшина! Следния път ще внимавам!“

Вирджиния отметна с досада глава:

— Тахо, плати на другаря офицер двата лева да не ни бави!

Е, ние ако сме по-долу материално, фасон не ни липсва. Платих като поп, макар че не зная отде е тази приказка, чувал съм, че поповете дават най-малко.

Дребното първокласниче се навъси отзад, досвидяха му се парите. Тросна се:

— Тате, що не внимаваш! Заради тебе дадохме сега два лева!

Старшината захапа мустак, разбра, че е сбъркал. Обърнах се да видя домашния милиционер. Видя ми се с офицерски чин. И каката ме гледаше под очи, а жена ми изобщо не ме забелязваше.

Вече сме на магистралата. Тя ни носи на въздушни възглавници. Прекосяваме меки баири и слънчогледови ниви. Минаваме под мостове без реки и край реки без вода. Прочитаме две-три думи, написани с червени букви по циментовите грамади на прелезите, и ги забравяме веднага. Сливенските комини бълват пушек и „замърсяват околната среда“. Димът стои неподвижен над града и ще остане там още дълги години.

Карнобат, Айтос… Потокът от коли се сгъстява пред Бургас, но във въздуха се усеща благотворната влага. Излизаме от незначителна падина и отведнъж на хоризонта изплуват многоетажни сгради. Иде големият град, иде голямото море! Вода, вода! — му се ще да извика на сухоземния Колумб.

Черно море!… Чудно синьо-зелено море!… Тука свършва България, нататък, през миражи и безбрежни вълни е Колхида, Кавказ, Арарат!…

Следните дни се заглеждах нататък и ми се щеше да тръгна за „златното руно“. Но как се става Язон? Забравил съм уроците за гръцките герои!

Спряхме в центъра на града и седнахме в представително заведение. Пихме добро кафе. Край нас стояха изискани хора. Децата ядоха скъп сладолед. Знаеш ли ти кои сме ние?… Но нямаше цигари „Родопи“ без филтър. Тахо и Вирджиния пушеха от тях — прости кутии със загатнати планински върхове. Евтините цигари контрастираха на нейните скъпи бижута, на тоалетите и маниерите й, сякаш за да я направят по-достоверна. Но те подчертаваха умерения песимизъм на Тахо.

Бяхме платили вече и се канехме да ставаме. Вирджиния отиде на бара, за да види напитките. Младеж дойде и взе стола й. Малкото се беше зазяпало навън и видя отмъкването в последния миг. Хвърли се котешки и сграбчи движимата вещ:

— Къде бе? Къде!

Дръпна стола и младият човек за миг се парализира. Нямаше време да осъзнае, че може да задържи стола, да извърти шамар на нахалното хлапе.

Попитах я:

— Защо го взе? Нали тръгваме?

— А той защо не попита дали е свободен!. На излизане от града колата обърка улиците, после пак намери пътя. Е, очаква ни Созопол, Аркутино, Ропотамо…

— Ето го! — рече Вирджиния с пръст, забит в картата. — „Аркутино“! Отбелязано е: ресторант, бар. Тахо, спомни си, че сме ходили! Пачо беше жив, прекарахме много весело. Отиваме там! Не мога да се навра къде да е при простотията! Не съм дошла да дивея, имам нужда от заведение.

— Не е за моята кесия — рекох.

— Тахо, научи този селянин да не говори за пари! Пет дни ще стоиш, но там, където ти прилича!

— Там не ми прилича.

— Щом сте тръгнали с нас, няма да говорите за пари!

Тахомир се намеси спокойно:

— Жини, разбира се, че ще минем през Аркутино и ще се настаним някъде наоколо. С колата можем да прескачаме редовно до бара… Ние наистина не можем без заведения — извини се той.

— А като попаднем сред простотия? — повиши глас Вирджиния. — Де що бакалин има по Европа, иде тук за по-евтино. Не мога да ги гледам как купуват двеста грама сирене и три домата! Имат по седем дечурлига, готвят картофи по цял ден и си търкат зъбите половин час. Изнервят ме! Броят си парите, като че са ги печелили с подадена шапка!… Аз нямам твоето волско търпение!

Понякога господ избира някоя Вирджиния, за да ни каже думите си!

Тахо отбеляза:

— В чужбина парите имат не само номинална, но и емоционална стойност… Миналата седмица позвънил на един колега от Бургас. Поисках съвет къде да се настаним, обясних му за децата и той каза, че за предпочитане е малък къмпинг.

— Защо не си ми казал?

— Не ме попита.

— Ако не ни хареса, ще се преместим в Аркутино!

— Разбира се!

За щастие хареса ни. Много! Посрещна ни управителят Вангелов, висок, светъл, позатлъстял мъж, с воднисти очи и загатнати торбички под тях на начеващ пияница. Пое си дъх, за да ни поздрави, но в този момент видя да слиза от колата Вирджиния. Тъй си остана. Стъписа го тоалетът или красотата. След малко заговори сърдечно, надуто, като типичен управител на къмпинг от Южна Европа:

— Добре дошли, другари! Радвам се, че сте дошли тук, настанявайте се, където ви е удобно. Откъде сте, ако мога да запитам?… Русенци?… Браво! Голям град, прочут, музикален. Водил съм ученици в къщата на Баба Тонка. Минаха вече две-три семейства русенци… Правите ми отлично впечатление, имате, без намек, нещо особено, като от по-първа ръка. Хората си личат, стига да си психолог, а ние тука, извинявайте, това ни е занаятът.

Управителят беше симпатичен бърборко и това също му личеше. Улових в погледа на Флорина леко презрение. Малкото се беше вторачило в него и го пиеше, а голямата поглеждаше встрани. Вирджиния не помръдваше — позираше или изчакваше. Онзи продължи:

— Пристигат непрекъснато всякакви и трябва бързо да правиш заключение. Вчера например иде една кола, ама като отвориха и ме лъхна на плодова. Караше жената, той едва си държеше главата. Внимателно ги отпратих. Не че им отказах, но те се колебаеха и аз им помогнах… По професия, ако мога да запитам?… Юристи!… Ашколсун! И двамата! Едно време ми мина през ума да запиша право, много се ценеше. Адвокатите бяха видни хора, депутати, кметове, министри. Пари и къщи правеха, жените им красавици като другарката, макар че точно като нея надали имаше… Ами колата защо не е русенска?… А, братовчеди! Браво! Така го разбирам и аз… Паспортите ще ги донесете утре, тука работим с доверие. И вдругиден да ви запиша, все то, на морето денят се брои до обед… За колко дни, ако позволите?… Месец? Евалла! Това разбирам курорт, ако ще да е, да е! Един месец на море и спестовната касичка на децата догоре ще се напълни със здраве! Зимата няма да им е студено. Не се съмнявам, че ще станем приятели, имам такова предчувствие. Тъй че има време да ви запишем… — Вирджиния се заинтересува откъде е и какъв е, също й направил добро впечатление. Точно така трябвало да се посрещат хората. Една вкисната физиономия може да развали всичко. Изрази възхищение от пясъка и морето, попита за слънцето, учуди се, че не е почернял, и го покани на чаша ракия. Управителят се трогна, но отказа, бил на служба, имал принципи.

— Малко неща си забранявам — заяви, — защото съм човек като всички. Но на първо място е службата и веднага след нея — дружбата!

Един управител можел лесно да се провали, тъй като всички искали да го черпят: на пристигане, на прощаване, по случай доброто или лошо време. Разбира се, и от мъка. Защото, да прощават другарките, жените шарят с очи. Има мъже, дошли само за приключения: види нещо по-хубаво, загледа се, цял ден лежат един до Друг, къпят се, преобличат се по десет пъти… Тук се мерне едно, там друго… Е, човек свиква, пък и голотията е от природата. Не е почернял заради службата. Цяло лято е на море, а стои на сянка. Виж, децата идват и си отиват, пекат се, готови арапчета. Да, тукашен е, от Бургас. В момента е учител по немски, но го товарят и с часове по ръчен труд. Времето е от добро — по-добро, понякога с месеци не вали. Пълно е с чужденци — чехи, немци, поляци. Минават и западни, но по-рядко. В момента има две френски коли. Ако питате мене, настанете се отпред, вие сте млади хора, няма да се плашите от вълните. Палатката — на изток, сутрин отваряш очи и виждаш море, слънце, някоя чайка на пясъка… Регистрацията е най-лесната работа, утре, вдругиден, защо да ви ощетявам с бутилката! Виж, като свърши работното време, може да се отбие. Разбира се, заради приятните хора и доверието!…

Пак ръкостискане, малко по-дълъг поглед към Вирджиния, още един върху Флорина и…

И нашият робинзоновски живот започна. Понеже Другарят управител се обяви за европеец, ние с Тахомир трябваше да бъдем петкановци, а децата — дивачета.

Опънахме шатрите на детски хвърлей от водата, върху троскот и пясък, до млада топола. Пред очите ни се опна тъмнозелено вечерно море, „ехтящо“ и „пенливо“, кой знае защо, и „винобагрено“. Види се, на старите елини им се е пийвало повече. Над главите ни небето се беше отдръпнало високо и два реактивни самолета играеха на гоненица. Прицелваха се приятелски и натискаха спусъци. На Странджа баир гората тъмнееше отзад и навяваше тъга по история и жал по исторически места. Наоколо шарения от палатки, езици и тоалети превръщаше пустото до вчера място в Казабланка и Акапулко, с известно преувеличение.

След няколко години тополите ще порастат, цените също, а ние — противно на всяка логика — още повече. Идеше световната инфлация и къмпинговият бум, настъпваше палатковата шизофрения, най-скъпо щеше да струва най-примитивното. В някои страни ще обзаведат пещерни условия, а в тях ще се настанят кандидати за пещерни хора. Европа от доста време се готви за това, настанало е умиление по каменния чук… Колко му е!… Тук също ще се скупчим, ще кръстосаме върви и разправии, ще превърнем морето в баня, ще се качим на дъски със и без платна, а дългите зимни дрехи ще заменим с лозов лист от копринен плат, вързан с конец, или невидимо златно синджирче.

Тахо беше човек на мисълта, но доколкото словото е и дело (за думи издават присъди), можеше да мине за делови човек. За жалост издигането на палатка е мълчалива работа, а ако се приказва, става по-лошо. Възможно е първите ругатни да са възникнали при построяването на първобитната колиба. Добре, че пристигна Вирджиния. Тя тутакси започна да дава съвети, при това, без да е виждала през плет как се прави тази къщичка. Тахо мълчеше, навикнал на съвети от малък. Лошото беше, че Вирджиния искаше съветите й да се изпълняват точно, което логически беше „конградикцио“ — дървен камък. Безпомощният майстор най-сетне не издържа:

— Жини, моля те, престани! По-добре ми запали цигара!

Вирджиния отзивчиво му подаде своята, без да прекъсва теорията на палатките, като убедено твърдеше, че първо се издига металната част, сглобяват се рейките, като се внимава кое е горе, кое долу, и едва тогава се замята платът — той е най-отгоре. Тахо се съгласяваше, търсеше кое е „горе“ и кое „долу“, но надписи нямаше, по нищо не им личеше, рейките бяха еднообразни и скучни, по-къси, и по-дълги, някои извити, други прави, заострени от една и от две страни, а имаше и обикновени тръби, през които да зяпаш морето. Намесих се и аз, започна едно търсене и опитване на комбинации, нареждане кубчето на Рубик, очакване шестица от тотото. Тъй или иначе, след залез слънце чудото стана, улучихме петица, което доказва, че чудеса са ставали и стават, а скептиците не вярват за собствено удоволствие или по поръчка. Конструкцията застана доста симетрично на краката си и заприлича на кристална решетка, може би скелет на Тахова палатка. Веднага заметнахме плата, но той след кратко колебание отказа да прилегне. Въртяхме го на възможните четири страни, додето търпението ни се изчерпа, и се принудихме да не се съобразяваме с него, още повече че вечерта настъпваше. Завързахме връвчиците по наше усмотрение, бих казал по наш вкус, временно, до утре, както каза Тахо, но на следния ден се оказа, че всичко е сполучливо, поне приемливо, нямаше нужда да започваме пак, тъй като можеше да загубим постигнатото. Заранта хората извръщаха очи към нас, бавеха крачки или поспираха, та Вирджиния ги питаше в упор какво има, да не сме вързали мечка, нямат ли си катуни, тю, че бакали се събрали, как не разбират, че е нахално да се завреш в чуждото, аз ходя ли да зяпам техните, надничат като късогледи! Чужденците отминаваха сконфузено или полуусмихнато, а леката постройка си стоеше невъзмутимо, здраво, с мощен цип на входа и още един на мрежестата завеса; тя имаше прозорче и два вътрешни джоба, сума ти опъвачи и гумиран под, застлан с одеяло и натъпкан с ваданлък. Вътре Вирджиния нареди една съвременна къща, изискана колкото самата нея, с множество шишенца и закачалки, чаши и пепелници, дори малък порцеланов сервиз и голяма червена свещ. Тази палатка просъществува близо двайсет дни и се събори едва през голямата буря, когато още петдесетина като нея пострадаха, а имаше и преобърнати, с изтръгнати колчета, хукнали към царевиците. Без злорадство ще добавя, че част от тези злополучни палатки принадлежаха на онези полуусмихнати немци, чехи и поляци, народности със стари технологични традиции. Но ние не ходихме тогава да им се присмиваме, ние им съчувствувахме, особено Вирджиния, и едва по-сетне, насаме, сравнявахме тоталното им поражение с нашето малко увреждане, При повторното издигане на Таховата палатка направихме значителни подобрения, никой вече не се извръщаше да я гледа, или пък бяха свикнали, но до пълна хармония между ръбове и рейки не се стигна. Това даде основание на Вирджиния да заяви, че са му я пробутали дефектна, те са го преценили от вратата, че е завеян. Ако не е тя, щял да бъде не Тахо, а Хахо! Тахомир я гледаше добродушно и изразяваше особеното си мнение с неизменното: „Да, Жини, ти си абсолютно права!“, чиято удивителна означаваше: „Нищо подобно!“

Моята алпийка не ми създаде никакви трудности, тъй като имаше три еднакви тръбички и възможните комбинации бяха една. Но колко уютно беше, когато я подредихме! Децата се търкаляха от възторг, ние премервахме доволно ширини и дължини с гърбовете си, о, радост! — оказа се, че има място за всички, дори за багажа, ако легнем напреки. Така е, малкото стига, многото е недостатъчно, с любов и в кибритена кутийка е широко. Изтягахме се ние, настроението — до нас, а машината добруваше отзад, да сме си подръка. По-славно от нас бяха само онези, които носеха на гръб раници със спален чувал, шапката отгоре и подрънкващо тиганче отдолу.

Край море, а и в планина разговорите се въртят най-много около хората. Красота без хора е скука. Хармонията изморява. И приказката тръгва към хубави жени и началници.

На къмпинг хубавите жени са много, човек го домързява да ги гледа. Голотата без украшения е еднообразна, Виж, морето се мени всеки ден. А началниците тука са малко: един управител и двама спасители.

След като издигнахме нашите обиталища, ние се окъпахме, поехме си дъх, наобиколихме масичката и си наляхме кой каквото пие. Плюхме си в шепите и се заловихме да обсъждаме времето, водата и другаря управител. Спасителите щяха да почакат. Той не дойде тази вечер, макар че обеща. Не казвам, че се е разсърдил, че служебни задължения са му попречили (!) или че ни е забравил. Тъкмо обратното. Другарят Вангелов можеше само да изглежда сърдит, и то в интерес на службата, за която дълбоко в себе си не даваше пет пари. Още малко и ние щяхме не само да се опознаем, но и да станем близки. Особено Вирджиния. И да открием, че той е по своему духом богат, стилен човек, с един непоклатим принцип: да няма такъв! Човек и служител се бяха слели в него, макар да изповядваше фалшивото схващане за разделянето им. Като че някой е успял да драсне с тебешир! Другарят Вангелов искаше да мине за лицемер, без да е такъв. Говореше за правилници, наредби и хора отгоре, но знаеше, че горе са облаците, слънцето и вятърът, че те са над всичко, защото не зависят от никого. Не искаше и не можеше да се кара с началниците, но още по-малко можеше да се опълчи срещу себе си. Законът и моралът му бяха приятели, просто се имаха, услужваха си и не си придиряха. Ако някой философ не беше го изпреварил, той пръв щеше да произнесе известната максима: Това е животът, братче!

При ясна и слънчева утрин той се радваше заради летовниците; ако беше облачно, щяха да починат от големия пек; а ако валеше, още по-добре, цял ден ще е на чашка из палатките на българо-немско-руски лакърдии, изпъстрени с „добрий ден, пани“, „ахой“, „йопопотки-валок“. „бардзо добже“ и други плажни идиоми, чийто речник можеше да състави. Нашият шеф говореше един език на европейското сътрудничество и мира, като беше намерил ключа за постигането му: музика, алкохол, любов. Там, дето беше другарят управител, там се чуваше звън на чаши, музика и целувки. Той доказваше на дело, че в България лош ден няма, че климатът зависи от разбирателството, че ние сме еталон за гостоприемство, че водата в Черно море е най-чиста, че акули няма нито в морето, нито на сушата, че пясъкът ни е чисто злато, а българската ракия, мастика, вермут, бренди, ром, вино, сирене, дини и цигари нямат равни. Разбира се, той одобряваше и полската водка, унгарското токайско, немския шнапс, чешката „Пилзен“, дори френския коняк, гръцкото узо и шотландския скоч. Човешки и служебно пиеше много, по не заради самото пиене (никога сам), а заради разговора и дружбата. Намесваше се и невидим състезателен момент на национална почва. Жените под трийсетте го радваха, но не му бяха толкова по сърце. Нашият „обер“ и „керовник“ обичаше дълбоки погледи и отлежали вина, силни думи на масата и ръкостискане под нея. Възпълните четирийсетгодишни матрони му бяха лудости пиянство, те го покоряваха от първо виждане, превръщаха го в юноша. Той улавяше властно китките им и ги повеждаше към водните колела и дълбините на морето. Как въртеше перките, какви пръски се вдигаха, как се забиваха носовете! Романтичен мъж, влюбен в здрача и свободата, прегърнал с лява ръка една, а с дясна друга самодива. Нощта настъпва, звездите се разсипват по небето, а в тъмнината се носи чешка или унгарска песничка, немска балада. Знаеше ги шефът, на всички езици пееше нощем! Накрая завършваше с „Тих бял Дунав“ и „Ура!“

Другарю Вангелов, другарю Вангелов! Що ти трябваше толкова международно разбирателство и пиене? Как допусна процентът на регистрираните да падне под половината! Видя ли докъде водят „омайните песни на прелестната Лорелай“!

На следния ден Вирджиния се тревожеше какво ли му се е случило. Отиде да провери и не се върна, та вместо за един тревогата стана за двама. Намерихме ги след два-три часа в задната стаичка склад на магазинчето, където бяха насядали на тарги пред една кръчмарска маса. Поливаха успешното настаняване: тя, той, магазинерът и шофьорът, докарал стока. На челото на другаря управител имаше червило, а устните на Вирджиния бяха набъбнали от ракията. Гледаше вдъхновено или гневно. Отвън чужденци и нашенци се бяха наредили по джапанки, чакаха ред и правеха познанства, докосвайки неволно запалените си кожи.

Едва ли Тахо щеше да намери лесно съпругата си, особено като се има предвид, че не би тръгнал да я търси. Едва ли и аз щях да се сетя, че зад магазинчето има капанче за подранили и закъснели, пък ожаднели. Флорина си имаше деца, мъж и високомерие. Но Дребното, моят домашен следовател и ревизор, чуло смях. ще рече душило е, обикаляло. По интуиция решило, че тук трябва да е леля Вирджиния. После Тахо го помилва бащински:

— Точно така, Дробчо, чуеш ли някъде смях, плач и разправии, там ще търсиш леля Вирджиния.

Та чува смях нашето, а хора няма. Не се знае как е намерило вратата отзад, тъй като има телена ограда и не може да се влезе. Влязло и надникнало. Тя била в гръб. Изгонили го, но групата била разсекретена — малък пример за това, как е възникнала една от най-древните професии, която няма да изчезне дотогава, додето едни пият скрито, а други чакат на опашка.

Компанията се увеличи с новодошлите и се намали с един. Магазинерът знаеше, че дето е другарят управител, там не се плаща, и отиде да изкара някой лев.

— И по-малко да удряш в кантара! — викна му шефът, трогнат от нашето идване. Това беше гаранция, че мероприятието продължава.

— Кого да удариш бе, шефе! Той купува бутилка бира, а връща две шишета. Речеш да потърсиш пет стотинки ресто, чака като за пет лева. И туй ако е занаят!…

— Тази работа държавата не я интересува! Ти си отворен тука с по-голяма цел. Стратегията! Ние развиваме туризма. Първо усмивка, после печалба! Ама вие идете от Мадан и Кюстендил, не виждал море, оставил даскаллъка или докторлъка, иска да забогатее за един сезон. Миналата година, Вирджиния, тука зеленчуковия магазин го държеше един ветеринарен доктор. Шефе, вика, разбери, две деца имам, плащам издръжка и се ожених за една с още едно!

— Прав е човекът! — заяви Вирджиния. — Какво от това, че е доктор? Децата искат ли издръжка? Осъдили са го осемдесет-сто лева.

— А що се жени? — удари масата шофьорът, младеж с увиснали мустаци.

— Защото се влюбил! — викна му Вирджиния. — Ти ли ще му казваш да не се жени! Защото днешните сте такива: дай малко, любов, пък утре ще видим! Ама и ти ще глътнеш вода, ще се влюбиш и хич няма да питаш колко деца има!

— Ще се влюбя, кога ме няма! — улови едната си китка младежът.

— Млъкни! Знаеш ли колко ги е чувала кака ти Вирджиния! Точно от такива нахакани!

— Жената иска само едно!

— Простако, жената иска да бъде разбрана, търси съчувствие и когато го намери, тогава дава любов! Да не мислиш, че хубостта ти е в мустаците, дето са потекли? Тука трябва да го имаш! — посочи тя сърцето си.

Управителят се окашля — знак, че ще говори.

— Ние сме изостанал народ — заяви. — Но благодарение на индустрията и туризма догонваме европейците. От години наблюдавам чужденците и ви казвам: не бива да се подценяваме! Ето, да не познавах Тахомир и Вирджиния, щях ли да кажа, че са българи? Пристигат, гледам, кола с наш номер, а слиза френска мадама с английски джентълмен. Братовчедът — посочи ме шефът, — личи, че е наше момче, но Флорина бие на италианка, гъркиня, пък, ако рече, и испанка — бардзо добже! Как да не се объркаш, тука рядко ще видиш и чужденка с фасона на Вирджиния… Ще извиняваш, Тахомире, не зная отде си я намерил тая жена! Нашите, че и мойта, поначало не умеят да се гримират. Викам й, докарай се бе, мазни очите, зачерви устни, купи си нещо, поискай да ти купя! Мра за хубава жена с грим! Не и не! Все над тетрадките, все подскача: олеле, децата, олеле, бойлерът!… А децата искат едно: свобода. Като щат, да се къпят, като не щат, да правят, каквото щат! Прав ли съм?

Отпи и набоде две краставички. Имаше делови вид, въпросите му бяха важни.

Вирджиния пое мисълта му:

— Българката е била покорна на мъжа си, защото едно време е имало мъже. Днес мъжете са на изчезване. Останали са хибриди, като житото — ядеш го, ама то фураж. Всички са с язви, гастрити, осадени, пият хисарска вода. И преуморени! Я ми кажете вие, като сте мъже, кой кого е набил? Питам, кой е извадил нож заради жена?… Иде например някой кретен да танцува с мене. Отказвам, той нахалствува. Е, трябва ли някой да му разбие носа? Ама никой не се хаби, не рискува! И всичко живо смърди, гледа си спокойствието. Къде ги едновремешните скандали? Някой виждал ли е побой на улицата или в заведение? Като ученичка хората чупеха чаши, обръщаха маси, хвърляха бутилки. Баща ми стовари едного със стола, не могат да го вдигнат. Направи го заради мама, онзи й правел знаци, а тя беше най-хубавата жена в града. Днес и красотата не се цени, всички са кариеристи, хитреци, шушумиги и научни работници. Най-важните момичета са секретарки на директори, лягат с началници от немай-къде. Защо, питам, го правиш с едно шкембе? Ами защото завися от него!… Я се разкарай! Щом си директор, купи си гири, потичай, стопи си сланината и тогава ела за оферта! А той знае: Ще те уволня! На такъв устата му трябва да виси все разцепена. Вие не знаете, но в Русе се помни как едно време мама избягала от баща ми. Напуснала го въпреки богатството. Защо? С кого? По сметка ли?… Избягала с един фризьор, но бил Рудолф Валентино! Обличал се като принц, продал дюкяна за дрехи и серенади, разорил се и когато баща ми придумал мама да се върне, онзи се изселил, отворил една каква да е бръснарница в Търговище, закачил портрета на мама и го държал цял живот! Сега всеки ще ти каже: Прост, че глупав! Така е, глупав, милият, но мъж, кавалер, влюбен! Баща ми три пъти е съден за побой, все заради мама. Но когато вървях до него, хората ме гледаха с респект. Ако зависеше от мене, щях да върна дуелите!

— Леле, Тахомире! — възкликна управителят. — Не те виждам. Щеше ли да излезеш на двубой?… Да му не зная какво, ако имах такава жена, щях да се бия и с пищов, и с нож, и с дърво. Или ще го напоркам до козирката и с едно водно колело ще го обърна в морето!… Аз, Вирджиния, съм плувец и още като ученик се състезавах. Имахме една учителка по телесно, ама стройна, извъртяна, хубава, че хубава, почти като теб. Заради нея се записахме в курса по плуване… Голямо нещо е красотата, Тахомире!… Ще ви запомня за цял живот: Тахомир и Вирджиния!… Абе да няма грешка, защо не си Тихомир?

Вирджиния прихна и се закашля. Улови си гърдите и шефът я потупа. Рече с половин глас:

— Да каже!… Попът много се старал, турял завъртулки и „и“-то станало на „а“! Баща му рекъл:

„Не бива да се пипа, ръката на попа я движи господ!“

— Сериозно?… Майтап — бил е пиян! Тахомире, така ли е? Аз не вярвам! Тахо кимна:

— Правили са си шеги. Баща ми е бил две години в Испания, на река Тахо. Дори е участвувал във войната с Франко, но не искаше да прави капитал от това.

Долових някаква прилика между него и Флорина. Очите, челото… Отначало ми се стори по-възрастен, много грозен и съвсем необщителен. Сега ми изглеждаше млад, приветлив, дори хубав!

Малката ми дъщеря следеше с подвижни очички всичко. Очи — синчец! По мърдането на устните разбирах, че преживява разговора, че в главата й се развива нейна лента, че приспособява живота на големите към своите представи. Бръчките отсега се загатваха край очите. Моите! Горната й устна беше по-дълга. Бащина!

Като ученик все ме питаха защо си набръчквам лицето. По-глупав въпрос не зная. Задаваха ми го й учителите. Другарко, казах на една, ако зависеше от мене, щях ли да го правя? Да, отвърна ми, но трябва да внимаваш. Когато се смееш, не изглеждаш добре. И устата ти е много голяма!

Надигнах се. Подадох ръка на моя двойник с очите на баба Флорина. И двамата не пушехме, не пиехме, дори не бяхме управители на къмпинг. Е, татьовото, какво да се прави? Никога няма да чуеш, че си леля Вирджиния! Ще ти задават сума глупави въпроси, има да се чудиш какво да отговаряш. Може и да съжаляваш, че не си първа хубавица. Но един ден ще разбереш, че не било голяма беда, че изобщо не е беда!

Е, дотогава има да страдаш…

Героите от задната стаичка склад заспаха, както се спи първи ден на море, и то сръбнал. По някое време Вирджиния извести събуждането си с лека тютюнева кашлица. Обади се и Тахо. Идеше вечерта, идеше прозата на яденето след поезията на пиенето. Трябваше да се пазарува, да се стои на опашка. Тъй се случи, че с моята братовчедка и съседка се наредихме един след друг. В магазинчето продавача пак го нямаше, но го заместваше приятна жена. Беше втората щатна бройка на минисупермаркета, съпруга или любовница на известния ни вече даскал или доктор, с когото делеше едно бунгало и една отговорност „на бригадни начала“. Както ще да е, не му беше жена, важното, че обслужваше клиентите сръчно и с настроение. Може да е била зъболекарка, келнерка или самодейна актриса. Пък и защо трябва да е нещо друго, след като всяка продавачка у нас има самочувствие на зъболекарка, както и лекарите имат самочувствие на продавачи. Всички професии са важни, всички заедно сме на стопанския или здравен фронт и членуваме в кварталните организации. Над принцесата на щанда имаше надпис: „Културното обслужване задължава двете страни да се държат културно!“ Другарката говореше ясно, отсечено, разбираше чужденците по ръцете и физиономиите им, те разбираха надписа, стрелката на кантара се движеше и хората ядяха три пъти дневно. Кой каквото и да казва, нашият пазар има своите преимущества, но най-важното е: продавачи личности. Без да са собственици, те правят такова впечатление, додето ония са безсловесни слуги на парите, уплашени от конкуренция и конюнктура, сънуващи фалити и пистолети. Те се смеят и когато не им се смее, бързат и когато не им се бърза, треперят да не отидеш при друг. Нашият те гледа с достойнство и в очите му се чете: „Върви където щеш!“ В крайна сметка печелят еднакво.

Плажният народец, нареден бос или по джапанки пред и зад нас, поглеждаше с любопитство и малодушие Вирджиния, качена на високи токове, спуснала на гърба си дълги коси и не забелязваща никого поради липса на очила. Покрай нея хората заглеждаха и мене: този ще да е мъжът й. Може би ми завиждаха, някой ме е съжалявал.

Ето ни пред богинята на изобилието. Застанаха едно срещу друго две самочувствия.

— Добър ден! — поздрави клиентката, защото у нас пръв поздравява купувачът.

— Добър ден — отвърна другата без удивителна накрая.

— Снощи пристигнахме, настанихме се много хубаво. Тук е божествено. Виждам, че сте добре обзаведени… Цигари „Родопи“, напоследък рядко се намират…

— Имаме.

— Вие сте фантастична! Откога търсим! Двеста кутии!

— Момент, извинявайте да проверя… Четирийсет, шейсет… Осемдесет и пет са останали.

— Не очаквах и толкова. Ще ни стигнат в началото. С мъжа ми пушим много. Кафе в малки кутийки имате ли?

— Да, ето ги.

— Трийсет.

Отсрещното самочувствие се посмъкна. Обърна се, брои, брои, отиде и отзад и се върна сконфузено:

— Само двайсет и четири…

— Няма значение. Сложете ги в нещо, моля. Джин виждам, че сте набавили.

Продавачката го погледна с благодарност.

— Знаете ли, тук не го купуват много. Бяхме поръчали само два кашона. Останали са десетина бутилки.

— Дайте ги за всеки случай. Очакваме гости, ние джин напоследък по-малко пием… Уиски?

— По-ниска категория сме.

— Предполагах. Ако все пак имате възможност, отделете ни десетина бутилки. И пет да са, ще ви бъдем благодарни. Защо да го купуваме по цени на бар!

— О, разбира се! Ще опитаме, макар че не ни се полагат вносни напитки. Друго с какво мога да ви услужа?

— Няколко пачки кибрит.

— А за ядене? Имаме хубаво овче сирене, очакваме маслини. Саламът също е пресен, докараха и шпек…

— А, да, щях да забравя. Сирене, най-много половин кило. Парче шпек.

— Хляб?

— Почти не ядем, много се пълнее. Другарят след мене ще вземе.

Натоварих се с кафета, цигари и джин, два хляба, кило и половина сирене, бисквити и кутия чай. Понесох се, а хората ни заглеждаха. Доколкото разбирам от погледи, минавах ту за богаташ, ту за носач.

Тахомир одобри покупките, но се обезпокои за цигарите, Няма да им стигнат, трябва да проверят в Аркутино и Приморско. Попита за сметката.

— Откъде да знам! — вдигна рамене Вирджиния.

— Добре, но колко плати?

— Дадох сто и няколко лева… Престани да питаш!

— Сто шейсет и два лева — казах. — И стотинки.

Тахомир постоя разсеян.

— Минали са те с около пет-шест лева.

— Глупости! — викна Вирджиния. — Жената беше много мила, обслужи ме както трябва и се извини, че няма всичко. Освен това обеща да потърси уиски. Ти си много завеян човек! Аз очаквах, че ще вземе десет-петнайсет лева! Коя ще се задоволи С „пет лева“? За какво виси там, млада и интелигентна, по-хубава от половината тука! Аз ще ти кажа пък, че тя е една почтена жена и утре, като пазаруваш, ще й дадеш по-голям бакшиш! Аз й направих впечатление, тя ще ни дава най-хубава стока. Запомни ме и може да купуваме отзад, без опашка. Чу ли какво каза приятелят й: от тези чужденци не могат да изкарат нищо. Освен това черпят управителя, ревизорите, началниците… Плати ли на обед?

— Сметката беше моя.

— Затова съм те харесала! — поуспокои се Вирджиния. — Флори, което си е, знаеше да плаща! Представи си, мъжете търсеха да ми направят впечатление, бях най-известната мадама, дъщеря на най-големия винар. Само лозето в Две могили беше към шейсет декара… Всъщност защо не наливаме, кого чакаме? Можем да си вземем аперитива и да побъбрим…

Тахомир наля от джина, Флорина донесе лимон. Малкото тури пепелника и Тахомир го изгледа благодарно:

— Кой те научи, голямо Малко момиче? Назначавам те ординарец с порцион и премиални!

— Тати — отвърна то и ме погледна доволно. У дома само Флорина пуши и ние се надпреварваме помпозно да й поднасяме огън, пепелник, кафе. Това е заяждане, пасивна съпротива, ирония. Разбира се, непочтените идеи са мои, но успях да включа и децата. Дори уредихме нещо като изложба от десетина плаката против пушенето. Флорина се направи, че не ги вижда, и демонстративно извади кутията. Веднага й турихме пепелника.

Вирджиния се разположи, наметнала екстравагантна хавлия. Запуши, отпи и тогава се чукна. Вероятно дегустация. Флорина имаше настроение, усещах, че обстановка, хора, питие, море — всичко й допада. Попита разнежено:

— Вирджиния, чувала съм от леля, че първоначално си искала да ставаш артистка, но баща ти не дал…

Дълбоко въздъхване, сладък спомен!

— Флори, моят живот изобщо е объркан!… Учих пиано колкото за обща култура. Нямах нерви да дрънча с часове. Балетна школа. Пеене. Танци. Мама се беше побъркала да ме види на сцена, виждаше ме във филми, в средата на режисьори… Милата, каквото не успяла сама, го беше прехвърлила на мене. Просто е била родена за сцена, но този звяр, баща ми, смяташе артистите за нещастници и глупаци, които живеят от муфта. Умря на думата си, не ми даде да запиша ВИТИЗ, сега щях да бъда една Коканова може би. Що режисьори се увъртаха около мене, композитори, поетчета, да не говорим за русенски доктори и адвокати. Един икономически дребосък — викахме му така, защото беше толкова на ръст, завършил в Свищов — ми предлага бъдеще и разходки в чужбина. Най-големият майтап беше, когато стана заместник-министър. Замина, загуби се, а един ден Тахо иде и разправя, че съм изпуснала да стана госпожа министерша. Асистентчета станаха професори, ходят с връзки и носят очила. „Пробивни!“ Един австриец пък, хахо, се хвалеше, че има сто метра магазини в Линц. До последния момент ме моли на пристанището… Само той ли е! Флори, то са романи! Ще ти покажа писмата му, три години ми праща честитки. Накрая Тахо го поздрави за една Нова година… Ако седна да ти изброявам имена и професии…

— Ще стане телефонен указател — забеляза Тахомир.

— Но този сополанко, гимназист в униформа и първи кълвач на уроци, ме видял отнякъде, тъкмо изкарва пубертета. Знаеш в тази възраст какви смущения настъпват. „Тази и никоя друга!“ Ама да помисли, . за него ли е кака му Вирджиния, има ли мангизи, фасон, опит… И вместо да стане онанист, решава да ме свали. Добре бе, аз психопатка ли съм, истеричка? Толкова ли съм закъсала да се помъкна с непълнолетни? Нищо не му се доказва! И той нафукан, моля ти се, първенец в гимназията, син на юрист, взел два класа за една година. Мисли, че тия работи стават с учебници! Майка му, и тя влюбена в него, подготвя му кариера, навремето издържала баща му в чужбина. Флори, мойта свекърва е опасна жена, оправяла и командувала както си ще преди мене. И досега не се е отказала, въпреки че я поставих на място. Тормозила го да свири, беше напреднал, имал амбиции да завърши и музика. Но вече не разрешаваха да учиш на две места. Рояла у дома го видяхте — сума пари има в него, ами не сме опрели до тях. Блъскал като улав, може от това да се е привел.

— Защо? — възрази Флора. — Никак не е приведен!

— Понякога ходи изгърбен… Казвам ти, невзрачен колкото си ще, натъпкан със знания, възпитан да уважава старите, да си ляга навреме, шантав, че завеян, а тръгнал да се мери с ония хора! Досажда и се вре на коня в краката — баща ми обичаше този лаф, лека му пръст! Започна да се влачи подир мене от Русе до София, отде намира пари, какво лъже майка си, не зная. Ученик! На всичко отгоре — разсеян! Случва се да срещне приятел, с когото снощи сме били заедно, и да не го познае. Като рече да говори, първо мисли, мълчи, гласи си приказките и додето отвори уста, го преварят. Някой тебе ще чака! — стрелна го Вирджиния. — Мене защо не преварят?… Изобщо не го забелязвах, не бях сигурна дали му зная името. И какво мислиш? Този кретен, братовчед ти, решава да запише право, въпреки че майка му го гласи за медицина, а той се готви тайно за музика. Вярно, баща му се надявал да го прави юрист, но той поел заради мене, само и само Да сме в едни коридори. И понеже аз пропуснах една година като ученичка — бях изключена заради компании, завърших във Варна, — а той преварил една, се оказахме във факултета един след друг. Когато записах втори курс, той дофтаса първи. И веднага се опитва да се пробутва. Търси разговори, интересува се кога ще си ходим, предлага учебници, записки. Моля ти се, чете и за моите изпити! Научен да прави впечатление със знания, на тях разчита! Току го гледам в нашата аудитория. Не помня коя година ми написа курсовата работа при професор Андреев и човекът след това ме пита кандидат ли съм за аспирантура. Аз! Е, благородник беше, чух, че ходил да чете лекции в Сорбоната… Та така, нали съм глупава, неусетно приех услугите му, хич не ми минава през ума, че се връзвам. Какво да направя, всички ми предлагаха внимание, разглезена съм. Но не подозирам, че този бил най-опасният. Той ми поставил капана, турил сиренцето, а мишката иде да гризе! Не го гледай, Флори, че е мълчалив. Братовчед ти е тиха вода, дълбока и може да се удавиш. Упорит е, инат като майка си! Да ти призная, понякога ме плаши. Разсърди ли се, не ми говори със седмици. Аз се раздирам, плача, не мога да дишам, а той — Мунчо!… Мазохист! Защото и той страда. Но не може да си надвие. Наследството му проклето… Та тръгна в дирите ми. взе да посещава местата, където ходя, приятелите ми се оказаха и негови познати. Отида на купон, в БИАД, на концерт, той там. Какво друго, ами започна да ми излиза дума, че съм се вързала. Викам си, трябва да го чупя, докато е време. А нашият упорит: посреща, изпраща, ако го метна, не се отчайва. Вярва, че ще изблъска всички. Има нахалството да ми го каже. Така ли? Вдигнах му страшен скандал, казах му, че е последният, с когото ще тръгна, да не си прави илюзии, не съм му кака, да го приспивам. Не е мой тип, да си гледа книжките, да става адвокат и пианист, като ще симфонии да пропише! Не му искам и частните концерти! Защото той се опитваше да импровизира, вманиачил се беше за авторски концерт. В квартирата си през цялото време държа пиано… Какво да ти разправям, умен, че шантав. И сега е такъв, помага, втурка се. Професор Кутпков се познавал с баща му и го кани за асистент. Страшно го обичаше. Но този фантазьор заряза всичко, защото аз се прибрах и станах адвокатка в Русе. Това пък беше най-голямата глупост. Иде на следната година Тахомирчо, тъкмо го бях позабравила, живеех си живота и забърквах каши. Много ме бива! И започва този да вади книги, да цитира — дай му да приказва за Юстиниан, Улпиан, Папиниян… Досега му хлопа дъската, макар че отдавна разбра: вятър и мъгла е всичко! Изгониха го! Онези са хитри, надушиха опасност и му скроиха номера. С първото съкращение него изритаха. А той ще им доказва, че нямали основание, че бил неопетнен, Бори се години, Флорче. Всички му обещаваха, всички се съгласяваха, всички го преметнаха! Само аз можех да го оправя, но не иска. Играе на гордост като баща си. Той от гордост взе, че умря… И на кого доказа? Сто пъти съм ти казала, че можеш да убедиш само едно дете, и то, ако го набиеш!… Което си е право, юрист беше! Речеше ли да извади някого от батака, не яде, не спи, но ще успее. Аз губех и спечелените дела. Баща му го мъкнал от малък в съда, свекървата му вадила душата да учи, да пише теми, да зубри и да внимава какво говори. Нищо излишно не му давала да каже, броила му думите. Потискала го като звяр. И ето резултата: сега не може да извика, да удари масата, да изпсува. Ще видите за един месец колко приказки ще изприказва. Реди ги, ще речеш темел за черква! Понякога не мога да го слушам! Никога не можеш да разбереш съгласен ли е, или те поднася. Пуска ги едни възпитани, а какво мисли, негова работа! Съгласна съм, но така се дръж в съда, на улицата! У дома е невъзпитано! Кухнята не е черква и ти не си свекърва ми, разбра ли! — викна Вирджиния. — Ще приказваш като мен! Ако не си съгласен, кажи, направи скандал! Баща ми викаше тъй, че на хората им се дръпваше водата. Но с приятели пееше, псуваше и когато трябва, се биеше. Защото идва момент, налага се да цапардосаш някого! Аз, когато трябва, викам, крещя, псувам! Причернее ли ми, ритам, иначе ще гръмна! А той мълчи, възпитанието на майка му не му позволява, и затъва в депресии. Ето го, взе да побелява!… Не е ли така? — стрелна го тя. — Да не мислиш, че викам за удоволствие? Ама като живееш в свят, който рита, ще риташ и ти! Ще псуваш, ще хапеш, ще им таковаш майката на тия тарикати! Баща ми може да е бил див, но съм порасла нормално. Тя, моята свекърва, вуйна ти, Флорче, се опита и на мене да пробутва номерата си, да ме съветва лицемерно — нали е била даскалица: „Вирджиния, мила, жената трябва много да внимава какво говори, какви думи употребява, пред кого… Тропането е проява на невъзпитание. С усмивка се постига повече, отколкото с грубост…“ Постига се на мук! Тя какво е постигнала с премерената си усмивка и подредени думи? Постигнала е това, че на хората им полазват мравки, гълтат си езика. Ама как ще хипнотизира Вирджиния? Като й изтресох две лайняни една подир друга, тя си глътна езика!… Колко нерви ми е струвала, божичко, колко ме е разплаквала, идвало ми е да я убия или да се убия. Десет години война! Спасява драгоценния си син! Иска да го кърми до четирийсет години! Смята го за девствен. И така да е, ти си го създала такъв!… Ама Вирджиния пушела и пиела! Олеле, Тахомирчо започнал и той! Олеле, видели го пиян! Ах, мила, защо ви са тези компании ката вечер, защо толкова ходите по гости, защо не си лягате? Кои хора са ви приятели, как ги подбирате?…

— Жини, мама се оттегли.

— Оттегли се, защото я оттеглих! И пак се меси, пак иска да присъствува, даже с отсъствието си! Напусна. събра си багажа, но го направи като демонстрация. Попадиите и дъртите фльорци тръгнаха да я окайват. А тя мълчи, не се оплаква, тя само страда! Вижте ме, жертва съм на снаха, ако умра, от нея е! Ще умре, ама първо мене ще зарови!

Вирджиния съжаляваше, че последният бой се е изплъзнал, тъй както разтърваните деца са недоволни. Връщането към неприятните спомени беше по-скоро наслада. Тя разчесваше заздравялата рана, която още сърби.

Флорина слушаше жадно. Този разказ беше продължение на отминали истории, на родови събития, с които е раснала. Всяко от тях е оставило чертица в паметта й, носи спомена за власинка от меката четка, с която е рисувано детството й. Това са имена, произнасяни от баща и майка, те възкресяват мъртвите.

— По-хитра е от попадиите, макар че се прави на наивна! — чукна празната чашка Вирджиния. — Никога за нищо на света няма да си развали режима. След погребението на баща му се върнала и полегнала да почине, защото „много зле го преживяла“! Но успяла да си ушие траурен костюм с шапка, воали и ръкавици. Страхотно е запазена. Флори, лицето й е по-свежо от моето. В черква мъжете я ухажват с погледи. но е толкова потайна, че и с възглавницата няма да го сподели. Ако се случи да я прередят на опашка или да й пробутат месо с кокал, ляга, затваря очи и диша дълбоко. Не ща да си кривя душата, интелигентна е. Прави психогенни упражнения. Може дълго да ти приказва за сугестия и психоанализа. Чете, взема от книгите на Тахо. Държи се на високо, с лайняна клечка не можеш да й стигнеш носа. Чукне на вратата три пъти и отминава. Никога не влиза. Този скача: „Мама!“ Яд ме е да го гледам! Остаря, а още има страх от нея. Виж го, Флорче, мъж с две дипломи, признавам, накарал е цялото предприятие да се съобразява с него, директорът го зяпа в устата, пита го за всичко, а застане ли пред нея — ученик! Ученик в прогимназия! Това ако не е едипов комплекс, на!… Как можа толкова да ти вземе страха! Че започна да прилича на нея, да я повтаря. Даже мълчанието му същото. Ама защо не те научи малко да се оперваш като нея? Мълчи на мене, мълчи и на нея! Не може да си добър за двама ни! Или с нея, или с мене! Зная, че си с мене, но трябва да й го кажеш!… Ами историята с другата братовчедка, която дошла да учи в Русе и се настанила у дома? Знаеш я, Флори, нали?

— Чувах нещо. — Онази се влюбила в нашия. Той, разбира се, хабер си няма. Но тя, тази зверкиня с поглед на снайперист — нали така се казва, — го е забелязала същата вечер! И на заранта почнала да й стяга багажа. Братовчедка ти сама ми го каза. „Пораснах, вика, ожених се, дете отгледах, но чуя ли името й, още се стряскам!“ Мене баща ми ме учеше: Няма да мълчиш! Ако някой ти каже едно, върни му две! Ако посегне отгоре, върни му го отдолу!… Мама разбираше, че за жената наЙ-важното е красотата и вкусът, затова ме направи изискана. Тя ме научи да си държа главата, да ходя, да гледам. Моите приятелки се мъчат да ми подражават, но излиза заучено. Късно е! Трябва да ти е в кръвта. Коя друга на мое място щеше да се оправи с такава свекърва?… Извинявай, Флорче, че така говоря за вуйна ти, но вие нямате обща кръв… Ох, не мога да повярвам, че ни е напуснала! Защо, мислиш, успях? Защото срещу нея се бореше баща ми в мене, а той не знае поражение. Хайде де!…

Вирджиния се закашля леко и се извини. Нагонът й да говори против свекървата беше малко задоволен.

През цялото време децата слушаха. Жена ми тръскаше със замах пепелта от цигарата си и пак така свободно я приближаваше. Тези жестове тя ги „носи“. Дори дели хората на две според това могат или не могат да държат цигара. Аз, разбира се, не можех.

Флорина има изящни ръце, коси, на които завиждат, и характер, от който се плашат. За нещастие го знае.

Голямата ни дъщеря улови Малкото и му пошепна нещо. То вдигна очи и каза:

— Тате, гладни сме.

Рано на другата сутрин тръгнах по пясъчната ивица край морето с надежда да открия дъска, от която да скова бюфет. Имах брадвичка, имах клещи, останалото беше късмет и майсторлък. От късмет не можех да се оплача: бях висок, здрав, с добър апетит, без особени белези. Това го казвам заради онези, които приличат на мене, а се оплакват от късмета си, разбирайки го като пари, бащи и изобщо. Ако човек реши да помисли, кой знае дали няма да излезе, че лошият късмет е именно… Ама хайде да не проповядваме. Китките ми се въртяха добре — пораснал съм с евтин добитък, приучван у дома на труд и обноски, Мога и гвоздей да ти извадя, и кол да ти подостря, и право като свещ дърво да отсека. И на бой търпя. Ако се наложи, ще ти намеря дъска, която не е загубена от кораб.

Намерих. Наистина беше донесена от морето, вероятно от някое скеле, ядосал се майсторът — и я ритнал да се удави. Нищо чудно да са ги стоварили, дето не трябва.

Ако още с пристигането на море отпреде ти се изпречи гладка дъска, оглеждай се внимателно и играй на тото: непременно ще се спънеш в пластмасова каса (става за панер, леген, стол), ще намериш нов дезодорант или малко употребяван крем против слънчево изгаряне; ще улучиш тройка в тотото, а самотна жена в безумен бански ти е в кърпа вързана. Впрочем за такава не е нужен особен късмет.

От тази дълга тясна дъска щях да направя три полици, които ще ми спестят девет разправии. Следните два дни вадих гвоздеи и ги оправях. Събрах достатъчно, щяха да ми хартисат и за окачалки. Но колове нямаше или бяха лошо качество. Когато все пак три от четирите се кротнаха под вървите на палатката, дъската изчезна. Бях го предчувствувал, защото доста хора я заглеждаха любовно. Едва ли е нужна голяма интуиция, за да се сетиш, че ще ти свият хубавата дъска. На къмпинг хубави мацки колкото щеш, а хубави дъски няма, тъй че трябваше да я нарежа и натикам в палатката под дюшека. Иди я търси сега в село от триста къщички, макар че хората намират един престъпник в милионен град — гледали сме го по филмите. Разбира се, преди това има перипетии, но, тъй или иначе, го хващат и му разбиват мутрата. В самоотбрана. Вирджиния искаше да го намерим веднага и му разбием мутрата, да му счупим главата в дъската или обратното. Хвана я бяс. Тахомир и Малкото щяха да бъдат от полицията, тя — от противната банда, а аз — само побойник на заплащане. Онзи, не ще и дума, щеше да пренася и хероин.

Мненията ни се разделиха относно версиите. Жена ми твърдеше, че я е взел наш Ганьо, който не предвидил като мене бюфет; Тахомир смяташе, че ще я скрие и на тръгване ще я откара на вилата си; Вирджиния беше категорична — бакалин от чужденците! Тахо я нарече патриот. Известно е правилото на криминалистиката, прилагано толкова добре и от криминалната литература:

всяко престъпление оставя следи. Колкото и ловък да е бандитът, авторът е още по-ловък и ако единият злодействува професионално, другият също е от занаята и му поставя клопки, следи го с коли и хеликоптери, кучета го лаят, минувачи го псуват, додето накрая си изтърве паспорта.

И нашият крадец беше открит. Вирджиния се спънала в някаква дъска, която стърчала от една палатка. Била без очила, успяла да я прескочи, но няколко крачки по-нататък се заковала, осенена от подозрение. Връща се, навежда се и я познава! Оставя нишан — едно руло хартия и термоса — и тръгва да търси Малкото или мене. Малкото след случая с тайното пиене си беше спечелило прозвището „агент Пищора“ (носехме разказите на Чапек). Намира я и двете се врътнат настървено за кокошкарина от централна Европа — да го арестуват, поне да го омаскарят с приказки. За нещастие Вирджиния забравила къде е оставила знаците. Откраднали са ги! Тогава почва ново, още по-възбудено, обикаляне. Нужни й били още половин-един час и дъската за втори път е открита — о, бедност на криминалната фантазия! — по същия начин. Но сега пък тоалетната хартия и термоса ги няма! Чашата преляла. Няма съмнение, че същият крим и псих ги е свил! Вирджиния се навежда и издърпва принадлежащото ни имущество. Отвътре се чува звън на стъклария и тенджери, падане и преобръщане на посуда. „Най-напред заяде — поясни сетне тя, — но това ме амбицира, дръпнах с всички сили и дрънченето се чу из махалата!“ Наоколо имало хора, един немец се опитал да оспори нещо, но видът и крясъците й го респектирали. Пак от криминалната литература знаем, че най-използуваните агенти са именно хубави руси жени, които се преструват на късогледи, за да заблудят противника. Но, види се, не и този немец, научил добре уроците на най-новата история.

Оказа се, че дъската не е наша. Тази беше по-широка и по-къса, щеше да стигне за две полици.

— Преиначили са я! — избухна Вирджиния.

— Дъска не може да се „преиначи“ — забеляза Тахомир.

— Поправили са я!

— Не беше развалена.

— Млъкни! Разбираш какво искам да кажа! Преправили са я!

— Как ще я направят по-широка?

— Така — взели са нашата и са я заменили за тази! И да не е така, тази също е крадена, ще видиш, че никой няма да я потърси. Да не я носят от майната си, да не са я купили от кореком! Казах ли ви, че са чужденци? — възкликна тя.

— По какво позна? — попитах, заразен от Таховия скептицизъм.

— Палатката им беше вносна! Приятелите му, дето излязоха да ги защитават, говореха немски и чешки.

Пък и имам нюх!

— Това е безспорно — съгласи се Тахомир, — но кой немец ще тури една дъска на земята и върху нея ще си нареди бурканите?

— Ако искаш да знаеш — вече се разгневи Вирджиния, — и дрънченето на тенджерите беше немско!

Нашите издават по-друг звук!

— Е, това е вече необорим аргумент! — предаде се Тахомир.

Сега започнаха ядовете за термоса и тоалетната хартия. Немците били педанти с наочници, чехите скръндзи, поляците знаели само „ш“ и „пш“, даже най-известният им писател бил „Пшибишевски“.

— Нищо не каза за унгарците, Жини…

— Не се занасяй, знаеш, че имах любов с унгарец, не съм виновна, че ти си бил хлапак! Унгарците са изискан народ, Карой беше един вълшебен Данко ПиЩа, те умеят да харчат, жената е култ и обичат музиката с душата, ръцете и краката! Те са аристократи, бохеми, кръвта им е циганска и ако не приказваха толкова неразбрано, щяха да бъдат витрината на Европа! Трябвало е да се родя там!

Цял ден оплаквахме хартията и термоса, додето привечер две момиченца ги донесоха. Едното беше наше и сочеше другото. Каза, че Катрин видяла една леличка да ги оставя при тяхната палатка, а после не дошла да ги вземе. Съседите питали и разпитвали на кого са, но никой не знаел. Тогава отишли при управителя. Катрин описала леличката — с дълги руси коси и хубава, — а той казал, че я познава.

Впрочем другарят Вангелов вече идеше радостен, че случаят приключва толкова добре за къмпинга и България. При такъв щастлив край оставаше едно: да се полее.

Така и направихме. Поляхме го, сетне продължихме да го поливаме. Намокрихме се доста. След няколко песни, примесени с целувки, другарят Вангелов отправи поглед към Вирджиния и разказа просълзен как преди години се запознал с подобна жена. Било след някакво напиване на Слънчев бряг. Той не участвувал в него, но посред нощ приятелите му дошли да го събудят, трябвали им ключовете от физкултурния салон. Тогава той предавал немски и физкултура, пак замествал. Онези решили по пътя да продължат с танци и дюшеци, с „гимнастически упражнения“.

— Та беше с тях и една артистка, мисля, че балерина, ама красавица, царица — танцуваше професионално. Другите размазани, падат на пода, а тя си развява блузата в една ръка, бюстът й няма равен!… Ех! — въздъхна щастливо-трагично шефът. — Каквото могат да разкажат ония дюшеци, няма го в никой филм! Отделно дето учениците ги използуваха, бяха си извадили ключове. Бандити до един!… И сега като гледам Вирджиния, ми се доплаква, макар че още държим фронта и няма да се предаваме! Българското име трябва да се защитава! — вдигна глас шефът. — Но искам да кажа — гласът му прозвуча строго, — че онази артистка не беше от Русе и не се казваше Вирджиния!

Чукна се с всички, като на жените направи дълбок поклон.

В погледа на Флорина имаше презрение. Ако не беше забележката накрая, едва ли щях да си помисля, че е била точно нашата нестанала актриса.

Сковах бюфета — две широки полици, на които Флорина подреди оскъдното ни домакинство, Кафеничето и тиганът увиснаха кокетно в двата края, кърпата и канчето — на собствен кол с два противоположни гвоздея. Кофата вода стъпи на тухла четворка. Отдолу изкопах малък трап. Между палатката и кола опънах въже за простор.

— Е? — попитах, търсейки признание. — Цигания! — отзова се Флорина с проклетия си навик да гледа отгоре на мене и света.

— Защо, маме? — възрази Малкото. — Виж колко е удобно!

— Като ви харесва, възхищавайте се!

Сега аз трябваше да кажа: „А какво би предпочела?“; тя ще отвърне: „Виж чужденците, виж им палатките!“; „Да, но те струват скъпо, освен туй аз не съм чужденец“; „Именно, тя нашата, българската, няма край!“… И тъй нататък, и прочие. Най-лошото е, че и двете страни са прави, тоест диалогът не може да свърши.

Не зная дали Флорина ме затъпява, или ме прави по-умен. Първите години дълго й доказвах, че мисля нормално, че логиката ми е стъпила върху земя, че в основата на всеки възглед трябва да лежи природен закон, че зло в природата няма, че „социално“ означава морално, а моралът е условие за щастие… Какво ли не съм проповядвал, като че тя беше празен съд, а аз чешмата, която трябва да го напълни.

Само че каквото наливах, преливаше. Тя си имаше свое вино или своя вода.

Когато взех да разправям преди години у дома каква снаха ще доведа, увлякох се. Прекалих като търговец на пазара и понамалих:

— Е, има и един кусур… Малко проклета ще е.

Мама каза:

— Нищо, зла кучка къща пази. Зад гърба ми Каката изстреля:

— Тате, нашата палатка е малка и смешна! На леля Вирджиния е по-хубава!

Зад естетическото недоволство се криеше социален протест.

Леля Вирджиния се трогна:

— Догодина ще ви я подарим, лелиното! Чичо Тахо ще купи още една, не се тревожи! Ела да те гримирам…

Тахо, чуваш ли?

Чичо Тахо лежеше под сенника на палатката, облакътен на пясъка, с цигара в ръка. Тази Диогенова поза смяташе да я запази трийсетте дни.

— Разбира се, Жини. Точно така ще направим.

— Но ние няма да я вземем! — пошепна ми Малкото и аз затворих от умиление очи. Когато ги отворих, то прочете бащиното щастие.

Голямата ми дъщеря вече прекрачваше плахо в света на блаженството: мазила и миризми, стъкълца и парфюми, пудри и червила. Тахомир ме погледна подкупващо-усмихнато. Горе-долу: зная, че си против тези кутийки, не понасяш маникюри, не ти се дават пари за автомобилни масла; но как ще се пребориш?

— Братовчедке — подех меко-възпитано, — не й обръщай внимание на моята кокона, защото отсега е суетна!…

— И да я оставя да заприлича на теб, така ли? — не се хвана на уловката ми Вирджиния. — Твоето не е ли суета, дето се правиш, че нищо не ти пука! Като си родиш момче, давай му акъл! Ох, на леля сладкото момиче, какви хубави пръсти има! И как са й окепазили ноктите! Кажи на безчувствения си баща да ти купи един несесер. Морската вода и слънцето изсушават кожата. Трябва, рожбо, да се мажеш редовно против слънчево изгаряне. Нищо не струва един крем „Нивеа“ и един бронзол… Искаш ли да приличаш на леля Вирджиния?

— Да.

— Тогава ще ме слушаш. Нали искаш да си хубава и момчетата все тебе да гледат?

— Ама тати нищо не ми купува!…

Сега аз потърсих Таховия поглед и примирено затворих очи.

Другото стоеше неподвижно и сините му очички изпитателно преценяваха ще има ли разправия заради гримирането на кака й. Не, няма. Тогава може и тя да опита.

Приближи и надникна. Сдържано, без да се натрапва. Ако я поканят.

— О, дяволче! — разтвори се още по-широко сърцето на леля Вирджиния. — И ти ли искаш? Ела! Кака ти ще бъде мис Плаж, защото е красавица, а ти — подгласник. Стройна си, но имаш квадратни рамене. И много мускули. Едно момиче не бива да е толкова яко. Баща ти звеноводка ли мисли да те прави?

Моята ценностна теория, атакувана от Вирджиния, се огъваше. И все пак аз разчитах на пясъка, водата и въздуха. На идните дни. Още утре ще им купя две ракети и едно перце, за да играем. Ще се надбягвам с тях. Ще гребем. Може би ще ги науча да плуват… Най-сетне двете ще се сбият подир малко и тогава природата ще реши кое е за предпочитане.

Познах. След малко се разигра първата драматична сцена.

Двете бяха ходили да търсят миди и раковини.

Както са с червени нокти, а каката и с начервени устни. Събрали — истинска колекция. Показаха ми я: ситни-дребни мидички, раковинки оцветени в бледо-кафяво, керемидено и жълто. Имаше и снежнобели произведения на морето, ювелирно изкуство. Съзнателно бяха подбирали миниатюрното — усет за необикновено. Всичко можеше да се побере в една детска длан. Само едно първично търпение може да открие в пясъка това богатство. Радвах се заради радостта им, обещах да намеря кутия, в която да ги запазим и отнесем.

След няколко минути се събраха пет-шест околни деца. Те с възклицания или затаен дъх оценяваха малката изложба. Завистта превръщаше колекцията в съкровище.

Приближи едно хлапе. Не зная какво задържа вниманието ми в него, но го загледах. Изглежда, е имало предварително намерение, „предумисъл за престъпление“, както го определи по-сетне Вирджиния. Вървеше особено, самоуверено агресивно. Не искаше друг да бъде по-важен наоколо. Въпреки дребния си ръст изглеждаше авторитетно. Седем-осемгодишно, колкото малката ми дъщеря.

— Я бе, я да видя! — разблъска ги то, макар че имаше и по-големи.

Дъщеря ми поднесе дланта си, но то изненадващо замахна и я удари. Мидичките се разлетяха, за да потънат в пясъка!

Чак мен ме присви! В същия миг обаче Малкото замахна. Не понечи да спасява богатството си. Раковините бяха още във въздуха, когато изплющя шамарът… Какъв шамар’! Изумителна реакция! Замах на немилостив човек! Онова писна толкова силно, че няколко души наскачаха, други се извърнаха или привдигнаха, разговорите секнаха. Нещо особено се беше случило! Морето мълчеше и произшествието завладя плажа.

Видях да бягат мъж и жена. Уплашени. Майката и таткото. Тя беше възпълна, но не грозна. Енергична жена, която закрещя без нужда и логика, и то така неистово, сякаш убиваха детето й. Някакви разбираеми и неразбираеми „Олеле“, „Какво ти направиха“, „Детето ми“, „Идиоти“, „Иване, защо стоиш“, „Кой беше“, „Мълчи, маминото“, „Ох, олеле, детето ми“! — След това си оправи приказката и доста подредено, в речитатив, взе да нарича дъщеря ми гаменка и простачка, да пита къде са родителите й, да заплашва и нас, и дъщерята, и управителя — щяла да се оплаче където трябва. Заедно с това притискаше и целуваше момченцето си, плачеше, а мъжът й, настръхнал, овладяваше желанието си да се бие. Онова, окуражено, пищеше още по-високо и се задъхваше. Не ще и дума, също се изопнах, оставих логиката и смисъла на една разправия, но се сдържах с половин разум, половин характер. И въпреки това ми беше хубаво. Бях очарован от бързината и силата на Малкото, от умението му да се защитава и възпитава.

Приключихме я някак. По нашенски, с много обяснения. Флорина пристигна с малко закъснение, но така се опери на онази, че тя млъкна, без да е разбрала защо, и загуби най-важното си предимство: нахалството, агресията. Ако ние с бащата се сбиехме, би било рисуван филм пред възможното единоборство на двете. Но не стана нужда, тъй като се включи и Вирджиния — също бежешком. Тя надвика малки и големи, размаха дълги ръце и коси, отвори очи и ноздри — разбрах, че е жадувала за скандал, за публика, за съдебно дело. Наследството й клокочеше, но й липсваше собствена кауза, истинска стръв. А може би тя си оставаше актрисата!

И сърдитнята взе да се превръща в сценично зрелище.

Дръпнах Флорина и Малкото, прибрах ги, а Вирджиния остана да си довърши удоволствието. След това тя ме поде и нахока с не по-малко думи, че сме я изоставили. Онези си отишли, без да си получат заслуженото.

Народът беше стъпкал колекцията. Зимата голямата ми дъщеря, третокласничка, била дежурна в училище, пред главния вход. Ръце, нокти, уши, коси…

— Знаеш ли какви са момчетата, тате! — оплака ми се. — Като видят, че е момиче, и нарочно си пъхат ръцете в джобовете. Нито шапки свалят, нито…

— И ти какво направи, татьовото?

— Какво мога да направя! Те са момчета, има и от четвърти клас. Могат да ме набият.

— И ги остави, така ли?

— Не, повиках нашата…

Изтръпнах… Малкото е първокласник!

И тя?…

— Нали я знаеш, тате! Онези пак идват и пак си турят ръцете в джобовете. Тя ги чака. И щом дойдат до нея, кресне: „Ръцете!“ Нали я знаеш, тате, ще ти спука тъпанчетата. И онези ги вадят, преди да разберат… Тя ги плаши.

— Флори, твоят братовчед среща на улицата чичо си. В София, на двайсетина метра от тях. Ходил да го търси и се връща. Нямало никой. Човекът го вижда и разтворил ръце да го прегърне. А той, моля ти се, го отминал! Психо! Че обаждания, питания — защо е сърдит, какво е станало… Не го познал! А се присмива на мене, че съм ходела в мъгла!…

Кой недовижда, а?…

— Човек гледа с очите, а вижда с ума. И понеже рецепторът на очния нерв е в тилната част на мозъка, би могло да се каже, че виждаме с тила си.

— Млъкни! Язък, че си чел и знаеш! Как не бях на твое място, да управлявам съда! Щях да бъда най-известният адвокат в Русе!

Тахомир я погледна с настроение:

— Вирджиния се явява на дело в арбитража и ако няма цигари, праща арбитъра да и купи. Разпитва свидетели и пуши. Аргументите й са преди всичко впечатления от противника…

— Прекаляваш!

— Един колега беше поискал отлагане на делото, защото арбитърът не му обръщал внимание, гледал нея. Направил искане да се призове секретарката на техния директор, била много хубава. Комичното е, че искането било записано в протокола, тъй като арбитърът наистина бъбрел с Вирджиния и не чул.

— Махни го! — пренебрежително се отзова Вирджиния. — Вече е пръднал в гащите! Боядисва си косата и мустаците, носи все поло, за да си крие жилите на врата.

На плажа пред нас група деца играеха мач. Бяха руси, сламеножълти и съвсем безцветни. Със спортни тела и сини очи. Бягаха упорито, мълчаливо. Когато се сблъскваха, не издаваха глас, чуваха се само изпъшквания. Имаше и две момичета, личаха си по дългите прави коси.

Никоя майка не викаше, не се вайкаше, че ще се изпотят и простинат.

— Вирджиния — поде жена ми, — доколкото разбрах, не си искала моя братовчед, а сте се оженили. Нашият род сме упорити, нали?

Флора пита с чист поглед и спестява на двете страни неудобството.

Тънките пръсти на Вирджиния се разпериха. Вдигна рамене. В жеста й имаше някаква безпомощност.

— Какво да ти кажа?… Признавам, едно приказвах, друго стана. Може би сбърках, дето се върнах в Русе. А може би това ми е била съдбата, шансът… Но не трябваше да ставам адвокатка, не беше за мене. Аз учех колкото за изпит, за три. Нищо не помнех от гражданското право, а то е море. Да не говорим за гражданския процес — беше ми кръстословица. Постоянно изпусках срокове, пък и често отсъствувах от града. Търси ме по пътища и фиести. Какво можех да направя, обаждат ми се от София и Пловдив, имах много приятели и бях в центъра на този живот. Знаеш ли, за да си добър адвокат, трябва да си малко педант. Дребнав! Аз мога ли да бъда дребнава! Аз се интересувах от главното, а то не е в Съдебната палата. Един аристократ няма работа при съдебния изпълнител, там е за плебеи и простаци! Парите миришат на еснафлък! Като наука правото е голямо нещо, но като наша практика е нищо. Моята поява в тази среда беше грешка. Аз ги шокирах. развалях им илюзията, че вършат нещо важно. Плямпачи! Важно е любовта, слънцето, яденето, музиката. Съдиите накрая стават сухари, постоянните клиенти на съда са с деформирани черепи. Говорят, говорят, а никой не казва какво мисли. Съдебните заседания почти винаги са скука… Какво да ти разправям, карах я от днес за утре. И ето че се появи твоят братовчед. С чанта. Държи я с два пръста. Бях го забравила. Аз съм такава, ако не ме интересува един мъж, не си обременявам паметта. Какво правиш тука? Адвокат съм. А сега! Само ти липсваше! Нещо ме жегна, нещо предчувствувах. И за пръв път го загледах. Има известна разлика между ученик, студент и адвокат, нали? При това не е вече онзи. Докаран, поизмъкнал се, райе костюм, копринено шалче, сетил се да тури карфица. Косата пусната по-дълга и понеже е гъста, придава му ореол. Артистичен! Не е онзи смотаняк! Не го гледай, че е завеян, Флорче, когато го хване тръпката, е неузнаваем. Тия големи очи като пламнат, веждите се вдигнат, ще те глътне, ще те смаже! Истинският мъж е хубав на втори поглед. Красотата се усеща по-добре отдалеч, в походката, в гърба. Не казвам, че ме очарова, но ме смути, усетих, че губя нещо от властта си. Тахо е мъж, защото знае какво иска. Той ме оцени, постоянствува години и накрая ме получи. Само това вземи, че измести толкова хора и ме заведе в брачното, при това без да пита никого, показва що за човек е. Но понеже е фанатик, отказа да се венчаем. Развали ми най-хубавия празник. Не мога да му простя, иде ми някой ден да го замъкна в черква или манастир. Мама, и тя беше съсипана, даже свекърва ми не одобри постъпката му. Впрочем тя и не знаеше.

Тахомир вметна:

— Това е единственият въпрос, по който мама и Вирджиния са на едно мнение.

— А ти и него провали! — със задоволство каза тя.

— Защо да разваляме един изграден стил? Ами ако се съюзите?

Тя го облъчи със зелените си очи и потокът от фотони го накара да спусне клепачи.

— Няма опасност да се разберем с нея на този свят! Доколкото зная, тя се готви и за онзи!

Флорина се намеси:

— Пристига в Русе един хубав адвокат и…

— Слушах го по наказателно дело, Флорче. Като отвори едни уста, ама цитира, ходи из законодателства и школи, че литература ли не щеш, че социология практика… По едно време взе да плещи на латински. Е, не се търпи! Колегите слушат увесено — този отде се довлече да ни бърка в очите и джобовете! Там е завист, дебнене, интриги… Както и да е, вече сме в един кръг, срещаме се по няколко пъти на ден. Да видиш как ме омота! Подпитва ме за делата, интересува се от становища, от доказателства, пробутва ми съвети. Додето усетя, станах му помощник. Праща ме за справки и преписи, той пише защити. Какво лошо, повече знае, по-добре за клиентите, но другите усетиха. Те са вълци и лисици. И някой простак повдигна въпроса пред адвокатския съвет. Добре, че председателят беше стар познат на мама. Успя да отклони разследването, но работата тръгна на епек. Натиснаха ме да ставам юрисконсулта. Ти си представи, да напусна центъра — преди да продадем къщата, живеехме, кажи-речи, до Съдебната палата — и да пътувам всяка заран до някое скапано предприятие! Да се занимавам с фактури и неплатени стоки, да ходя час по час в счетоводството и да ме вика някой загубен директор! Ами трудовите консултации? Те са ми абсолютна мъгла!… Не че работата ми е лоша, излизам, когато си ща, директорът е мой агент, но друго е да се явяваш по дела за убийства и бракоразводи… По брачните дела бях факир, там право няма, само клюки.

— Вирджиния се яви по дело за убийство — забеляза Тахомир.

— Не се заяждай, спасихме жената! Имаше предумисъл, отровила съпруга си, а това можеше да й струва живота!

— С две малки деца, при това я пребивал след всяко пиянство! Била е до параноя.

— Няма значение, спасихме я! Флорче, бяхме с един ас по криминални дела, Мандажиев. Хубав мъж. Произнесох страшна реч, разплаках ги.

Тахомир засия:

— Вирджиния наистина се разплака и подсъдимата я гледаше състрадателно. Пусна се дума, че съдът от съжаление към адвоката приложил смекчаващи обстоятелства.

— Искаш да омаловажиш моето участие!

— Ни най-малко. Мандажиев искаше в защита да има жена. Едната заседателка беше пенсионирана учителка и сведенията бяха, че е сантиментална.

— И защото съдията ме харесваше!

— Действително.

Платното на сенника трепти над нас, вятърът го вдига и спуска. Навремени платът изгърмява, сепва ни и Вирджиния обръща заканително очи.

— Какво ще кажете по за едно кафенце? — предлага Тахо.

И ето че всичко се променя.

Думата „кафе“ при нас има магическо действие. Допускам, че Вирджиния е вдъхвала аромата му в пелени; у Тахомир се мъдри ювелирен източен сервиз; Флорина също е заразена, макар и по-късно; и децата у нас преживяват правенето на кафе, то е едно „свободно“ след повтарящото се „мирно“. Само аз съм в опозиция, защото никога у дома не се е варила тази горчиво-сладка мътилка. И някой ми е внушил, че кафето е излишно, вредно, губивреме.

Предложението на Тахо обезоръжи Вирджиния и тя смени темата.

— „Да направим!“ Ами направи! Запали огън, дай чинийки, смели кафе, налей вода, свари го, поднеси го! То много лесно: да направим! Ако му го натъкна, има готов отговор: „Е, то голяма работа, Жини!“ Като не е голяма, направи!

— Сега е мой ред — каза жена ми.

— Той това и чака. Ще свикне и всеки ден ще те гледа в очите!

Кафето го варим на спиртниче. Това Тахово съоръжение е малко и жалко, нещо като походно имущество на бедуин в пустинята. Процедурата около запалването и сваряването може да мине за лабораторно упражнение. Първо, трябва да прелееш спирт, без да го разлееш; а той се разлива; второ, да намериш равно, твърдо място; а сме на пясък; трето, кафеничето има съвсем малка площ и се мести коварно; четвърто, вятърът гаси огъня и трябва укритие; пето, пламъкът е слаб и непрекъснато се отклонява; има шесто, седмо, осмо, намесват се метеорологични условия, нерви. спорове, а и то понякога изчезва. Всичко това ядосва Вирджиния, тя се озлобява срещу него, обижда го и заплашва да го хвърли в морето. Толкова хули понесе това съоръжение, че накрая се озлоби и подпали палатката й. За щастие изгоря само вътрешната завеса, но и то не беше малко, тъй като битката с комарите, която водехме всяка вечер, тръгна на поражение.

Кафето и цигарите вече димят на масичката. Децата са отишли да се къпят по-далече, за да не ги виждаме. Остава бутилка джин и всичко е наред!

Топло. На сушата хлябът се пече, а тука е Акапулко, Хавай. Тук сме голи и сити, блаженството може да се пипне с ръка. То се усеща с порите, защото вятърът го носи от безкрая на водата. Въздухът мирише на чистота и щастливо безделие. Тази на пръв поглед социална леност е физиологическа активност. Слънчевите лъчи са омагьосали клетките, приспали са волята, целунали са разума. Хармония, надежда за по-добър живот, за биологично оцеляване. Нашето безделие е изпълнено с морал. Парите сме ги печелили по малко.

— Бях чувала — поде разпита си Флорина, — че сте избягали от Русе, за да се ожените. Вуйна припадала, ходила в болница…

Този път Вирджиния не пое веднага. Паузата приличаше не толкова на нежелание, колкото на колебание. Флорина знае доста, но иска да научи всичко. Тахо не подсказа нищо на жена си. Той не се бърка в постъпките на хората, дори когато са тръгнали да грешат. Той им признава правото да грешат.

— Тя е една история, Флорче… Ще ти кажа направо: мене ме бедят за смъртта на баща му. Може и да са прави донякъде… Но кой можеше да предположи? И кой още му помогна? Защо трябваше да се месят в нашите отношения? То не беше брак, каквито стават всеки ден, а преместване на централния площад! Едва не се събори операта! Път направиха у тях и у дома, за да попречат. Защо бе, какво толкова ви бръкна една чиста любов? Признавам, аз не бях влюбена, но вече проглеждах истината. Защото хубавата жена е глупава, никой не й казва истината. Около мене се въртяха едни пумпали, ще се избият да ми отварят вратата, но никой не ми предлага венчило. Поне не онези, от които чакам. Баща ми вече беше получил удар, мама безпомощна, няма пенсия, сестра ми разведена, тръгнала да спасява един хлапак удавник а аз, двайсет и шест-седем годишна, се мъча да уредя утрешния си ден. И какво? Нищо, все същото: компании, пътища, чаши, цигари. И досадни предложения за любов. Тарикатите ми целуват ръка и ми помагат да сляза от стъпалото, бохемите пръскат пари за подаръци, пинтиите плащат, но искат залог… Бях страшно разглезена от комплименти и внимание. Е, хубав живот, но трябва да се мисли за по-нататък, както казваше мама. Взех да се оглеждам, да се замислям кой как и защо харчи. То трябвало съвсем малко, за да разбереш, че никой не се е загрижил за тебе. Само този наивник се мъчи да ме вади от батака. И си припомних как ми купуваше хляб и кебапчета през сесиите, за да чета; как бях на ръба със следването и се канех да напускам; как стоеше на вратата, додето изкарам тройката, за да ме поздрави; как един път го хванах, че е похарчил последните си левчета за мене!… И много друго си спомних, осъзнах се, но не се решавам на брак. Имах страх от женитбата — сигурно от мамината трагедия… Пак тя ми отвори очите. Я го виж, казва, от колко години се мъкне подир тебе, готов е да свали ризата си, да изостави баща и майка. Той е горд и има достойнство. Такива хора рядко се срещат! Колко други се изнизаха, предлагат ти Златни пясъци и хотели, но не и женитба. Като него няма да намериш, той е влюбен, готов е на всичко, на лудост и глупост. Освен туй един на мама, къщата им по-хубава от нашата, виж баща му, ослушай се какво приказват за тях… И тъй нататък. Но защо да ми го казва, аз нямам ли очи! Така си беше, но аз затварях моите, защото… Има и други работи, кой ли ги няма!…

Направи ми впечатление, че Тахо е застинал. Не беше обичайното му спокойствие и отпуснатост. Сега той не помръдваше сякаш от напрежение.

— Дойде Нова година, Флорче, и останах да я посрещна в Русе, въпреки че ме канеха в София. Бяхме в една мансарда, романтика и алкохол, отключихме съседните тавани, намерихме ракия. След гърмежите и фойерверките се чу долу на улицата продавач на балони. Този скочи и изчезна, а след малко се връща — купил всичките. За мене. Не може да влезе. Пускай ги, казва, един по един над покривите, всеки да ти бъде по едно желание. Тази нощ всичко се сбъдва! Вживях се, хвана ме тръпка: този за щастието на мама, този за тати да не страда, за моряците, за любовта на студентите, този да стане гроздето, за красотата на Дунава, за помен на умрелите… Бяха над трийсет. Ръкопляскаха ми, а той ме поглъща с очи. Ще ме глътне. Помня, че тогава го видях за пръв път мъж: ама той бил хубав! Пък умен, от род. със стил, музикален, харчи със замах, след някоя година ще почне да вади луди пари! И влюбен! Какво като е по-млад, аз съм достатъчно важна, за да не личи разликата!

След няколко дни сме седнали в кафенето срещу паметника. Пушим и се гледаме. Вече ви казах как може да мълчи. Чакам да почне нещо, усещам, че натам върви, ами!… Мълчи! И го подкачих аз. Колега, мога ли да ти задам един въпрос? Откъде-накъде си толкова загрижен за мене? Защо непрекъснато участвуваш в живота ми? Каква съм ти аз?… Правя се и на малко учудена, възмутена. Все пак жената е фалшиво нещо… Той сериозен, намръщен. „Жена си ми, отвръща, не е ли ясно?“ Сериозно! Аз да не знам! Доколкото си спомням, не сме се разписвали… „Ще се разпишем.“ Кога си решил, съпруже?… „Идната неделя!“

Нея вечер не се прибрахме. Беше първата ни брачна нощ. Измислихме си ритуал, произнесохме заклинания. Той измисля, аз повтарям, добавям… Свидетел ни беше природата, зимата. Бяхме в една вила на лозята. Чужда, беше взел ключовете. Имаше сняг. Студено. Белота. Самота. Напалихме печката до червено. И тя беше особена, циганска, правена. Уж готварска. с два кръга, а по-висока. Вода нямаше, топихме сняг. Бутилка вино, хляб, луканка. Беше взел и сладки от тях. Вятърът се чуваше цялата нощ, дървата пращяха. Газена лампа свети, окачена на гвоздей до християнски календар със светец. Леглото беше дървено, нар за цялото семейство. Той слага дърва става все по-топло, все по-естествено помежду ни. Късно се сетихме да си лягаме. Съблякох се…

Простаците и поповете се възмущават, когато се говори за секс. Защото са гузни. А в отношенията между мъжа и жената по-важно няма. Трябва да се преподава в училище. Смущава ли ви, че говоря за това?

— Не.

— Удоволствието е във фантазията и свободата. С него сме обсъждали тия въпроси. Всичко е литература, всичко е изкуство: и патриотизъм, и вяра, и политика, и секс. Той е прочел толкова любовни романи, мечтал е години за тялото на жена, рисувал я, измислял си необикновени срещи, в които тя го съблазнява, а не е имал нищо! До двайсет и три години девствен! Около него хазайка, съседки, колежки, спътничка в нощния влак, но не може да посегне. И фантазията му лети все по-свободно… Ние сме говорили хиляди пъти за това, можем да напишем книга. Животното го прави за продължение на рода, но човек го превръща в изкуство. В изтънчена наслада. Прави го не толкова с другия, колкото с представата си за него. Затова предпочита нощта, гаси лампата. Правим го със себе си, както казва братовчед ти. И само ако обожествяваш другия, искаш да го гледаш… Ние сме много щастливи двамата и е смешно, че толкова години не могат да го разберат. И досега се чудят, как съществува бракът ни, защо не се развеждаме. Ние сме различни, признавам, но в подробностите… Нас ни свързва нещо голямо и то ни държи от години…

— Можеш да добавиш и пиенето, Жини! — обади се Тахомир.

— Смятат, — че съм го спиртосала, че живеем от вечер за вечер, едва ли не като наркомани. Ами живейте и вие. кой ви пречи? Защо се дърлите денем и нощем? Едно напиване е винаги за предпочитане пред една разправия. Има нещо толкова красиво да видиш вечер на улицата пиян мъж, поддържан от жена си. Тя му става опора. Той е двойно щастлив — и от алкохола, и от нейното присъствие. А тя е сигурна в превъзходството си над съперничките. По-хубаво ли е пиян и сам да залита, да го лаят кучета, да го оглежда дежурният милиционер? Трезвият мъж може да е на всяка жена, но пиян е само твой! На трезвен ум мислиш дисциплинирано, правиш сметка на пари, съобразяваш се с началници, тревожиш се за утрешния ден. Пияния не му пука за нищо, той се връща при свободата, при любовта и изкуството, той се разтоварва. Ама било фалшиво! Кое не е фалшиво, кое в този живот не се е оказало в крайна сметка лъжа! Само че изтрезняват късно, подир година или десет. И без туй светът се е скапал от бакали и съобразяване!

Вирджиния беше станала възхитителна в увлечението си. Нейната убеденост превръщаше дори абсурдното в логично. Опиянена и енергична, тя беше възседнала своята крилата идея или книжно хвърчило, носеше се под небето и обстрелваше с обвинения противниците си. Имаше да урежда сметки, да се оправдава и отмъщава.

Тахомир изчака, за да разбере дали може да вмъкне нещо свое. Да, Вирджиния си поемаше дъх.

— Тя стъписва непознатите с такива приказки и обърква шефовете си. Задава им подобни въпроси на съвещания. И онези, понеже са гузни, говорят за едно, а мислят за друго, се стъписват. Впрочем неочакваното е за предпочитане пред баналното. Истината често пъти е нетърпимо банална. Това означава според мене, че е била истина и от повторение станала лъжа.

Вирджиния го погледна благодарно, влюбено.

— След онази нощ вуйна как постъпи? — приземи ни Флорина. — Предполагам, че не му е било лесно да обясни изчезването си.

— На другия ден се прибираме. За нас всичко е ясно, остава да го направим. У дома нямах проблеми, мама беше свикнала с отсъствията ми. Веднага й казах, че се женим. Много се зарадва. Но у тях! Като си представя ония очи на фанатичка как се впиват в сина, как се разширяват от ужас!… Защото тя чете мислите му. Тя говори малко, но каквото има да пита, те пронизва. Залепяш се на стената! Никога не се съмнява в това, което върши… Нашият отказал да обясни Къде е бил, за да не излъже. С това се издал съвсем. Тя не само се сеща, тя е ясновидка. Ами сега?… Страшната Вирджиния иде за снаха! Толкова не ме искаха, че се поболяха. Баща му, и той, папикьосал се, дишането му се влошило. Вярно, имаше лоша астма, а тя се влияе от стресове. Беше сдържан човек, внимателен, но сега изкризил. И заплашил сина си: ще се откаже от него, ще го изгони. Когато и това не помогнало, казал, че няма да го преживее.

Представи си, Флори, ти нали си психолог пък! — обърна се тя към мене, което се случваше рядко. — Толкова умни хора, а не виждат очевидното: синът им отдавна е мъж и няма нужда от настойници… Тогава той направи един последен опит, Флори, поиска среща с мене. Покани ме в заведение. Наскоро бяха открили бара в новия хотел до Дунав. Беше учтив, поръча ми водка „Смирноф“. Извадих цигари, но се сетих за болестта му. „Не се притеснявайте!“ — каза и ми поднесе огън. После мълча. Трудно му беше: все пак горд човек, на възраст, а се унижава пред една вчерашна пикла. Заговори внимателно, без злоба. Но беше категоричен: каквито и чувства да имате един към друг, това е погрешна стъпка. Не толкова за вас, колкото за него. Бракът е съюз на равни, а вие сте абсолютно различни: възгледи, навици, досегашен живот. Като намекна за миналото ми, скочих: какво имате против досегашния ми живот? В какво ме упреквате?… О, казва, ако бяхте моя дъщеря, щях да имам много против, но вие не сте. Не ви осъждам, това е ваше право на избор. Вие сте много млада, трудно е да се говори за вина, камо ли за осъждане. Тук съм, за да обсъдим бъдещето на моя син. Той ще се провали. Вие ще го провалите, и то, без да имате намерение. Не се съмнявам в добрите ви чувства, но хората се провалят най-често от чувства. Съдбата е продължение на навиците и характера, затова ще се опитам да ви предрека бъдещето. Тахомир не туря капка алкохол в устата си; вие ще го накарате да пие; не пуши — ще пропуши; ще зареже музиката, книгите, увлеченията си; дори професията — ще я кара по инерция; ще заживее вашия живот, ще се събира с вашите приятели, ще печели пари, за да ги пръска; ще бъде за кратко време възторжен, после ще се затвори в себе си; той не обича да говори, не обича врява, танци, компании; вие няма да се откажете от тях; той е възпитан, вежлив, умен, но е и глупав, защото познава само едната страна на живота, по-добрата; досега не се е натопявал в безчестието, в мръсотията, наивен е; вие ще му отворите очите, но от това по-щастлив няма да стане; няма да стане и по-умен с вашите приятели, но по-глупав — положително! Той би бил нещо, ако зад него стои установена, уравновесена жена, скромна, а вие сте родена и отгледана в лукс, суета, мъжки компании. Бихте ли се отказали от досегашния си живот заради него? Гледаше ме право в очите и ме харесваше. Не можеше да ме понася, но ми се възхищаваше. Бил е хубав мъж, личеше му, но болестта не му даваше да диша дълбоко. Ако не ставаше въпрос за сина му, щяхме да говорим съвсем иначе, да се разберем.

Не обичам да мълча, мразя да ме поучават. Изтърпях го, но накрая му казах две думи. Вижте какво, всеки си има свой път. Ако на вашия син му беше много добре, нямаше да дойде при мене! Ако е мекушав, то не е защото е пораснал у дома! Ако аз съм по-силна, заслугата е на моите родители. Освен туй не съм сигурна, че той иска точно каквото вие искате. Аз пък съм сигурна, че на него му е необходим по-весел и по-забавен живот. Всеки човек иска развлечения. Млад е, прилича му да живее! Освен всичко това ние сме във фактически брак!

Допих си водката, станах и демонстративно излязох. И аз съм дъщеря на някого, няма защо да ми навират в очите, че той бил син на еди-кого си! Не че бях много права, човекът говореше с уважение, но чувствувах, че ще стане по-лошо.

Към следващата част или към съдържанието

Йордан Хаджиев Семеен портрет (1)

Метаданни

Данни

Семеен портрет

Информация

История

Сваляне / Връзки

Йордан Хаджиев
Семеен портрет (1)