Борис Акунин
Извънкласно четене (3)

Глава трета
Смъртта на Иван Илич

След като се сбогува с гологлавия брат на Фандориновата секретарка (който скубеше с пинсета лилавата като на сестра си вежда и дори не погледна излизащия) Собкор напусна офис 13А дълбоко замислен.

Понатиска копчето за повикване на асансьора и не много скоро разбра, че той няма никакво намерение да дойде. През времето, което Собкор прекара в „Страната на съветите“, скърцащата подемна машина успя да излезе от строя. Явно денят днес беше такъв, трябваше да марширува по стълбите пеша ту нагоре, ту надолу.

Както и да е, ще слезе от петия етаж, не е кой знае какво, няма да му се откъснат краката.

Собкор вървеше срещу прозореца и примижаваше — слънцето светеше през прашното стъкло, времето навън беше неимоверно ясно и топло за ноември.

Седем пъти мери, един път режи, мърмореше той под носа си. Урок, добър урок за в бъдеще. Че сме свикнали да я вършим все пет за четири. Гледаш го — уж гад и дърдорко, а като го поопознаеш и надникнеш в очите му — жив човек. Щом ти е гласувано такова доверие, щом ти е дадена такава власт, трябва да проявиш повече отговорност и никакъв формализъм. Защото там няма много да се церемонят, раз-два и готово. Пък и невинни деца ще пострадат, както тогава в мерцедеса. В Содом и Гомор сигурно също е имало деца, които не са участвали в безобразията на възрастните, но Господ и срещу тях е пратил сяра и огън — на всички вкупом. А кой е виновен? Ако не Бог, тогава Лот. Точно той, упълномощеният от Бога, е трябвало да помисли за децата и да напомни на ръководството за тях. Защото също е бил един вид собкор. Сериозна длъжност. В редакцията например, преди да го изпратят за първи път в дългосрочна командировка, колко пъти го проверяваха, инструктираха и отново проверяваха. За да си знае, че собственият кореспондент това са очите и ушите на вестника, и то не на кой да е, а на най-големия вестник в най-голямата страна. И онова пак беше само вестник, а тук става дума за къде по-висока инстанция.

Не бива да се възгордяваш, не бива да се откъсваш от хората — строго си рече Собкор. Присъдата да се отмени — това първо. Щом не е негодник, нека живее.

На площадката на четвъртия етаж се беше настанила компания бездомници. Двама седяха на перваза на прозореца (върху парчето вестник имаше бутилка водка, варени яйца и наядена франзела), третият вече беше направил главата и лежеше с разперени крака напряко на стълбите. Очите му бяха отворени, от устата бе провиснала нишка от слюнка, а на небръснатата буза бе залепнало парченце от яйчена черупка.

Че какъв буржоа е той, по дяволите, помисли си Собкор за магистъра президент. Офисът му неремонтиран, асансьорът не работи, по стълбището се мотаят разни скитници.

— Да живеят демократичните реформи! — каза той и намигна на несретниците. — Нали така, момчета?

Проснатият изобщо не реагира. Един от седналите, който беше с червеникава коса и ако се изкъпеше, сигурно щеше да е съвсем млад, каза с пълна уста:

— Добре де, добре. Ей сега свършваме с яденето и се махаме. Пречим ли на някого?

Другият просто подсмръкна с подутия си патешки нос и примъкна франзелата.

Ех, нещастни лумпени. Трески, изхвръкнали изпод секирите на пазарните дървосекачи.

— Е, мен не ме засяга. Живейте си тук, ако щете — махна с ръка Собкор.

Нямаше да е лошо да ги поразпита как са се докарали до това положение. Сигурно всеки от тях е срещнал по пътя си някой долнопробен мръсник, който го е измамил, изгонил го е от къщи, отнел му е работата, отритнал го е в труден миг.

Собкор замря в колебание дали да подхване разговор, или не. Мъжете го гледаха с явна тревога. Нямаше да проявят откровеност, сега имаха нужда да пийнат и да хапнат.

Е, нека си почиват.

Мина край насядалите. Трябваше да прекрачи заспалия алкохолик, защото той се беше разположил доста нашироко.

Точно в мига, когато Собкор вече бе стъпил с единия крак на стъпалото под легналия, но още не бе отделил втория от площадката, клошарят изведнъж отвори ясните си, абсолютно трезви очи и с грубата си армейска обувка с всичка сила го удари в слабините.

Ослепял от болка, Собкор дори не успя да извика. Червенокосия и Чипоносия изведнъж скочиха от перваза, извиха ръцете му на гърба (при това и двамата бродяги, кой знае защо, бяха с прозрачни гумени ръкавици), а престорилият се на заспал повдигна крачола му и заби в разголения му глезен черна тръбичка с две игли.

Чу се пукот от електрически ток, замириса на пърлено и в следващата секунда (впрочем, тя беше следваща само за изпадналия от режима на реалното време Собкор) пред очите му изплува дъсчен таван, от който висяха дрипави паяжини и парчета отлющена боя.

Таванът беше наклонен и в ъгъла стигаше до пода. А когато обърна глава, Собкор видя сияещия квадрат на прозореца със спукано стъкло, чу някъде отдолу писъка на автомобилна аларма и си помисли: намирам се на тавана на голяма къща. Прозорецът гледа към двора, не към улицата, инак щях да чувам шума от движението.

Ставаше течение, но не беше студено. Може би защото покривът беше напечен от слънцето.

Собкор погледна към другата страна. Видя отгоре и малко встрани, съвсем наблизо, небръснатата физиономия на Яйчения. На бузата му вече го нямаше парчето черупка, но мислено той бе нарекъл разбойника тъкмо така. В ръката си Яйчения държеше голяма топка памук, който излъчваше остра и неприятна миризма. Амоняк. Явно току-що го бе махнал от лицето на пленника. Червенокосия и Чипоносия стояха малко по-нататък.

„Идиоти, намерили кого да обират“ — понечи да им каже Собкор, но успя само да измучи — устните му не пожелаха да помръднат.

Защото бяха залепени с лейкопласт, но той не го разбра отначало.

Жертвата на крадците полека се съвземаше и откритията следваха едно подир друго. Ръцете му са оковани на гърба с белезници. А краката са стегнати с колан. Явно с неговия собствен, защото панталоните му се бяха смъкнали.

— Добре дошъл отново — каза Яйчения и повдигна клепача на пленника. — Зеницата е нормална, контактът с действителността е възстановен. Започваме дебатите. Моля, обърнете просветения си взор насам.

Собкор завъртя очи и видя, че бандитът стиска в ръката си спринцовка.

— Това, колега, е разтвор с отрова. Иглата се вкарва в нервния център. Интензивността и продължителността на синдрома на болката зависят от дозата.

„Интензивност, синдром“, я го виж ти, същински професор — помисли си Собкор.

Яйчения го дръпна за ръката, едва не изкълчи раменната му става и с внимателно, точно движение, направо през сакото и ризата заби иглата в лакътя му.

— Гххх — задави се от небликнал вопъл Собкор и десетина секунди се гърчи, блъскайки глава и пети в пода. Яйчения изчака конвулсиите да стихнат и продължи:

— Това беше минималната доза. Колкото за дегустация. За да спестим време и сили. От моето време и от вашите сили. И за да ме разберете: ние не сме дилетанти, а професионалисти. Вие самият професионалист ли сте или какво?

Собкор не разбра въпроса, но кимна.

— Е, значи можете да преценявате обстановката. Рундът е загубен, ние така или иначе ще получим от вас информацията. Знаете, че техническите средства го гарантират, всичко е само въпрос на време. И тъй, ще си говорим ли?

Собкор отново кимна.

— Браво, съкровище — усмихна се Яйчения. — Значи, разбираме се така. Можете да не ни разказвате официалната си биография, знаем я. Най-добре ни кажете, уважаеми Иван Илич Шибякин, роден 1948 година, как се е формирала линията на съдбата ви, която остава скрита за невъоръженото око. Аз питам, вие отговаряте. Ясно, пълно и честно. Обучен съм да долавям импулсите на дезинформация по микросвиванията на зеницата. При най-малкото отклонение ще си получите дозата. И така. Въпрос номер едно. В коя структура сте преминали спецобучението си? На ГРУ^[1] ли?

Собкор кимна за трети път.

— Много добре. Чувствам, че ще се разберем — Яйчения задърпа лейкопласта. — Въпрос номер две. Колко души сте?

Щом устата му се освободи от лепкавия плен, Собкор, без да губи нито миг, впи зъби в пръста на разпитващия го. С всичка сила. Усети солен вкус. Идеше му да го отхапе, но Яйчения изпсува, заби палеца на другата си ръка някъде под скулата му и от това лицето му изведнъж изтръпна и челюстите сами се разтвориха.

Ухапаният отново му залепи лейкопласта и затръска окървавената си ръка.

Червенокосия му подаде кърпа и каза:

— Тя нали ни предупреди, че едва ли е спец, по-скоро е идеен. Такъв човек не се дава лесно. Какво си играеш на гестапо? Щом са ни казали в Мухановка, значи в Мухановка. Много се натягаш.

Яйчения нави кърпата на масур и превърза ранения си пръст.

— Бездруго има да седим тук до среднощ — ядно рече той. — Няма да го мъкнем през двора посред бял ден я. Времето не е безкрайна субстанция, трябва да го пестим. Все ще свършим някаква работа. Както и да е, боцкал съм какви ли не. Идейни също. Глава не боли от опит. Нали така, другарю?

С тия думи той вече се обърна към Собкор — наведе се досами лицето на пленника, намигна му, но очите му бяха бесни. Явно беше ядосан заради пръста.

Собкор не можеше да говори, затова също му намигна. Само една мисъл го занимаваше сега — че е дошъл часът на изпитанието. Изобщо не го беше страх. Дори се радваше, защото знаеше, че ще издържи.

Червенокосия каза:

— Много ти е изтрябвало. В Мухановка ще му инжектираме дозата и тогава ще започне да ни пее. Всичко ще си признае: и колко, и кой, и къде.

Третият пък, когото Собкор беше кръстил Чипоносия, си мълчеше и стоеше с ръце в джобовете. Думите на Червенокосия развълнуваха пленника. Ами ако наистина го надрусат с наркотици? Да не вземе да издрънка нещо, което никой и никога не бива да научи.

— Да, изтрябвало ми е — отсече Яйчения. — Аз сега тая хаплива змия и без химия ще я науча, по афгански.

Той се наведе, хвана с една ръка колана, с който бяха вързани глезените на Собкор и дръпна с намерението да изтегли пленника до средата на тавана.

Дръпването беше толкова силно, че старият, тук-там протрит каиш се скъса. Яйчения едва се задържа на краката си, докато Собкор бързо застана на колене, после клекна, измъкна се от ръцете на Чипоносия и без да губи време да се изправя, се стрелна към прозореца. Изби с глава прогнилата рамка, претърколи се на кълбо по топлия, блеснал покрив и полетя надолу към тъмната сянка.

Падна върху асфалта по гръб. Болка и звуци нямаше, но зрението и обонянието не го напуснаха веднага. Той трескаво вдъхна миризмите на двора: влага, бензин и карбид. В синия правоъгълник на свитото между блоковете небе грееше слънце.

Внезапно, много ясно и отчетливо, той се видя млад преди четвърт век. До него стоеше жена му. Тъкмо бяха пристигнали на Острова на свободата, това беше първата им командировка в чужбина, бяха излезли на балкона и гледаха океана и огрятата от слънце Хавана „По седемстотин сертификата ще харчим, за да живеем, а по петстотин и петдесет ще спестяваме, нали, Ваня? Като ги съберем, ще си купим един двустаен на «Ленински» или на «Академическая»“ — чуруликаше щастливо Люба. Собкор я слушаше и се усмихваше, а наоколо имаше толкова светлина, колкото по северните ширини няма никога.

Изведнъж слънцето започна стремително да гасне, небето потъмня, а облаците заприличаха на черни дупки. Това е краят на света — със задоволство си помисли Иван Илич. Така ви се пада, гадове. Сега ще отговаряте за всичко.

Пое си въздух, спря насред въздишката, изпъна се и умря.