Борис Акунин
Извънкласно четене (11)

Глава единайсета
Невидимия

— Шефе, да не сте болен? Да повикам ли лекар? — Валя дръпна Николас в обратната посока. — Какво метро? Вие сте перко тунелски! Първо е среднощ, и второ, дойдохме тук с вашия панцерваген!

Втурнаха се към паркираната на ъгъла кола, качиха се, но не стигнаха много далеч.

Клубните бодигардове се оказаха печени: не само бяха извикали милиция, но на това отгоре бяха запомнили с каква кола са дошли високият мъж и неговата ефектна спътничка, забелязали са ги още когато Фандорин се канеше да спре пред клуба, но после се разколеба и се отдалечи. Колата на ГБР, групата за бързо реагиране, беше наблизо. Буквално минута след като Николас седна зад волана и петнайсет секунди след като от третия опит ладата запали, пътя им прегради милиционерска уазка.

— Ти изхвърли ли пистолета? — нервно попита Фандорин, слизайки от колата, и бръкна в джоба си да извади документите.

Ама че лош късмет! Сега върви обяснявай кое как е. А в това време бандитите ще се окопитят и ще вземат мерки. Щом излезеш от районното, веднага ще те пресрещнат.

— Извади си ръката, ще те гръмна! — бясно извика някой от тъмното срещу магистъра.

Изщрака предпазител на автомат и Николас уплашено вдигна ръце. Естествено, помислили са ги за мафиоти, които се опитват да се скрият след „уреждането на сметките“. Щяха да ги надупчат и да бъдат прави.

— Ръцете… върху капака!

Той опря длани в студения метал. Валя застана до него.

— Ти носиш ли някакъв документ? — прошепна Фандорин.

Валя не отговори. Присвила очи срещу фаровете, се извърна през рамо. Наистина, каква полза от документ, дори и да го имаше? Там щеше да пише „Валентин Сергеевич Глен.“ И щеше да започне един цирк…

— Пардон, шефе, аз се катапултирам — прошепна човекът от бъдещето.

С лекота, направо от място, Валя скочи върху капака, прехвърли се от другата страна на ладата и изчезна в тъмното.

— Стой, ще стрелям! Саня, след нея! — разкрещяха се милиционерите, но отсеченото тракане на токчетата отекваше вече откъм дворовете, така че нямаше къде да стрелят.

Единият (очевидно същият този Саня) понечи да се втурне след нея, но се отказа:

— Майната й. Да не съм хлапак да ходя да я гоня…

Другият изпсува, набързо претърси Фандорин и без никакво основание го цапардоса с палката си по бедрото. Николас само изпъшка, но реши да не протестира. Полицията в която и да е страна по света в подобни случаи би се държала точно по същия начин.

— … той… ще ни каже как се казва тая спортистка — рече третият, който бе насочил фенерчето си към шофьорската книжка на Ника. — Нали така, гражданино Фандорин?

И палката отново го удари по бедрото — не много силно, колкото да го предупреди.

— Качих я случайно, на автостоп. Знам само, че се казва Марго — набързо го съчини Николас, който знаеше, че лъжата му звучи напълно правдоподобно — нощем в Москва е пълно с такива „стопаджийки“. — Но не е там работата. Пред клуба ни нападнаха трима, бяха с джип. Те са бандити, хайде, бързо. Абе махнете я тая ваша палка! Аз съм президент на фирма „Страната на съветите“, ето визитката ми!

Един Господ знае кое подейства на правозащитниците повече — дали звучната дума „президент“ или сериозното название на фирмата, но те му позволиха да пусне ръцете си и го откараха до входа на „Холестерин“.

От джипа обаче нямаше и помен, само на тротоара бяха останали няколко капки кръв — от носа на очилатия. Наблюдателността на бодигардовете се оказа избирателна. Те бяха запомнили „четворката“ на Фандорин, но номерът на луксозния джип и дори неговия цвят се бяха изтрили от паметта им. Дори по-лошо, и двамата в един глас твърдяха, че Фандорин и неговата „шантава мацка“ първи нападнали приличните младежи и едва не ги смазали от бой.

— Да вървим в районното, там ще се разберем — реши старшият на групата и каза на Николас: — Ако до сутринта няма заявление от потърпевшите, ще те пусна. Естествено, след като си платиш глобата.

Фандорин се изчерви и прошепна:

— Не може ли да ви я платя още сега? В двоен, дори в троен размер. Защо трябва да ме задържате? Нали вече установихте самоличността ми?

Никога в живота си Николас А. Фандорин не би си позволил да подкупи офицер от милицията, още повече при изпълнение на служебните му задължения! Та той дори от катаджия не се е откупвал за някое нарушение, всеки път като последен идиот, вместо да пусне една петдесетачка, бе пропилявал по два часа за да си плати по банков път и беше много горд с това.

Но в случая ставаше дума за живот и смърт. Докато той кисне в милицията, „приличните младежи“ щяха да се подготвят за новата среща.

Лейтенантът помисли върху предложението му. После повика с пръст единия от бодигардовете.

— … с него, с цвета и номера. Каква марка беше?

— … Джипчето ли? „Брабус“.

Милиционерът хвана Фандорин за лакътя и го поведе към уазката. Обясни му миролюбиво:

— Не, няма да стане. Кои да е не се разкарват с „брабус“. За какво са ми излишни главоболия? Ще те приберем до сутринта, нищо няма да ти стане.

Качиха Ника без белезници и не зад преградата като някое пиянде, а на задната седалка.

Мисли, мисли — трескаво си повтаряше той. Трябва да направиш нещо, но какво?

Да се обадиш на капитан Волков, разбира се!

По-добре е, макар и съмнителен, но все пак познат и вменяем милиционер, отколкото тия нощни ловци с автомати и палки.

Той измъкна визитката на оперативния и започна да набира номера му.

— Я веднага да го прибереш — каза сержантът до него.

— Само едно обаждане, имам право!

— Сега ще видиш ти къде е право, къде е дясно и къде е ляво — заплаши го служителят на закона.

Това беше явен и груб произвол. При други обстоятелства Фандорин непременно щеше да отстоява принципите си, но не сега, не сега.

— Лейтенанте — наведе се той напред към офицера. — Нека все пак ви платя глобата. Ако ми позволите да се обадя.

Той помисли и подсмръкна.

— Добре. Давай сто гущера и се обаждай.

— Хиляда рубли — каза Фандорин с отпаднал глас. — Повече не мога.

— Карай.

Лейтенантът сигурно щеше да склони и за петстотин, но както и да е.

Докато набираше номера, се притесняваше само от едно, че сега ще чуе: „В момента няма връзка с този номер.“ Все пак беше два часът през нощта. Чак си прошепна: „Господи, Господи!“

— Ехо — обади се Волков с бодър глас, който изобщо не беше сънен.

— Аз съм Фандорин. Имам новини. Спешни. Аз…

— Къде сте? — прекъсна го капитанът.

— В една милиционерска кола. Арестуваха ме…

— Не сме те арестували бе, задържали сме те — поправи го старшият на групата.

— Задържаха ме. Милиционерите. Карат ме към районното.

— Кое? — попита оперативният.

В интерес на истината, събуден посред нощ, той мислеше бързо и задаваше само най-необходимите въпроси.

Фандорин изгледа изпод вежди каменните лица на спътниците си. По-добре да не пита.

— Не знам. Близо съм до „Охотни ряд“.

— Ясно. Идвам.

И телефонът щракна.

Докато изготвят протокола, докато „прекарат“ задържания през ЦАБ^[1] и ЗИЦ^[2] (Николас така и не разбра какво значи това), той трябваше да остане в „маймунарника“ — стайчето с решетки. Направо на пода спяха двама прашни мъже и една дама с още по-мърлява външност. Зад „маймунарника“ имаше две врати с малки прозорчета. Чуваха се гласове, което значеше, че и там има някакви хора, явно по-сериозни нарушители от хулигана Н. А. Фандорин и неговите съкилийници.

Всъщност магистърът не седеше, а се разхождаше напред-назад. Въпросът бе не толкова, че нямаше къде да седне, в края на краищата останалите много добре си се бяха настанили направо на пода. Опънатите му нерви се съпротивляваха на статичността и настояваха за мускулна активност.

Крачейки от ъгъл до ъгъл, Николас извървя разстояние, надхвърлящо дължината на улица „Тверская“. Волков дойде, когато умореният магистър беше вече на няколко виртуални крачки от улица „Правда“, ако не и от стадион „Динамо“.

Освобождаването стана изненадващо лесно, без каквито и да било формалности. Волков размени шепнешком няколко думи с дежурния и Фандорин веднага си получи иззетите при задържането вещи: телефон, документи, ключове, портфейл, метален гребен.

— Къде мога да поговоря с човека? — попита Волков.

— Ами където искаш, всички кабинети са празни — отговори дежурният. — Ето ти ключа на замполиса, там столовете са тапицирани.

Качиха се на втория етаж в стаята с табелка „Заместник началник личен състав“. Седнаха в протритите кожени фотьойли, които сигурно помнеха още времето на Народния комисариат по вътрешните работи.

— Е? — попита капитанът и извади пакет цигари. — Да си поговорим откровено.

— Добре де, откровено — Николас яростно разтърка пулсиращото си слепоочие да пропъди главоболието. Само то му липсваше сега. — Капитане, я ми кажете каква заплата получавате.

Волков изобщо не се изненада от въпроса му.

— Две и осемстотин. Защо?

Затова пък Фандорин се изненада. Един оперативен упълномощен от криминалната милиция, който е обществено значима личност, на това отгоре е опасна професия, да получава под три хиляди рубли на месец? Но с толкова пари да се издържа семейство в Москва е напълно невъзможно!

— Вашата нокия обаче струва шестстотин долара. На „Петровка“ ли ви ги раздават?

— На „Петровка“ ни раздават чушки — подсмихна се Волков. — Разбирам намека и го приемам. Сега ще последва чистосърдечно признание. Аз, гражданино Фандорин, имам частна практика.

— Каква, ако смея да попитам?

— Като всички нормални хора — свързана с възможностите ми. Лекарят от поликлиниката след работа има частни пациенти, нали? А моят занаят е друг. И пациентите ми са други. Волков си вади хляба с краката — капитанът се усмихна. — Какво сте ме зяпнали? Тук е Русия, не Европа. От памтивека държавата дава на служителя длъжност, но той сам трябва да се изхранва, дето се казва, според зависи. Не, не се стряскайте, аз съм честно ченге, не съм мръсник и пари за пролята кръв не взимам.

— А за какво ги взимате? В моя случай явно се трудите всеотдайно. Събудих ви посред нощ и вие пристигнахте веднага.

Фандорин очакваше всичко друго, но не и прям и ясен отговор. Така че сгреши.

— Моят спокоен сън бе прекъснат десет минути преди да ми се обадите. Имам лошия навик нощно време да оставям джиесема си включен.

— Кой ви се обади?

— Името ли да ви кажа? Не го знам. Само глас. Намери ни, каза, Англичанина. Доста е оправен и охраната му е яка. Премията ти е гарантирана. Така, че когато се обадихте, бях вече свеж като росата. Блъсках си кратуната по три въпроса. Първо: как да ви намеря. Второ: защо ви викат така — Англичанина.

Всичко са проучили — тъжно си помисли Николас. Корифей по мъдрите съвети, няма що, сам се натиках в лапите на вълка.

— А третият въпрос е следният — след кратка пауза продължи милиционерът. — Дали да не ги завра на едното място.

— Кое? — широко отвори очи Фандорин. — Тоест не, не исках да ви питам това. Не мога да разбера за тях ли работите, или не?

— Работя — спокойно отговори Волков. — Ако не са бандюги. Но ако искат да мортират някого, не участвам в играта.

— Да какво?

— Така му се вика. Означава: да го ликвидират, да го утрепят, да го закопаят…

— Ами Шибякин? — прекъсна Ника кошмарния синонимен ред. — Него нали го мортираха същите тия ваши „пациенти“.

— Не мисля така. За какво им е? Те са искали да си поговорят с парашутиста, но нещо не са успели. Или е паднал случайно, или е скочил сам. Вашият случай е друг. Те със сигурност ще ви видят сметката. Тоя, дето се обади, направо щеше да сръфа телефона, а преди винаги се е държал културно и любезно…

Сигурно става дума за младежа с тъмните очила, помисли си Фандорин и настръхна.

— Сергей… извинете, не запомних презимето ви.

— Какво презиме бе. Просто Серьога — рече оперативният.

— Сергей, много ви моля. Ако наистина не печелите от убийства, разкажете ми всичко от самото начало — тихо помоли Николас и погледна Волков право в очите. — Какво знаете за тези хора? Кои са те? Какво искат?

Капитанът отмести поглед и издиша през носа си струйка дим.

— Е, най-напред трябваше да ги попроуча, да разбера що за птици са — с покрусен глас рече той. — Винаги го правя. Но те подходиха прекалено впечатляващо. Дежурният ми се обажда от пропуски и казва: „Серьога, тук за теб има някакъв пакет.“ Отварям — тоя джиесем. С ВИП условия: приказвам колкото си искам. На мое име, както му е ред: адрес, паспортни данни. Естествено, разбрах намека: хората са сериозни и действат глобално. Добре, викам си, ще видим какво ще последва. Тъкмо се оправих с копчетата и си избрах мелодийка, и джаджата звънна. Обажда се някакъв човек и пита любезно: „Как е играчката?“ „Играчката я бива, казвам, и какво?“ А той: „Нали вие представлявате шестнайсети отдел в оперативния щаб по случая «Неуловимите отмъстители»?“ А както ви казах, случаят е секретен. Мълча и чакам. Той продължава: „Предлагам ви временна работа по съвместителство. Нищо криминално. Имаме общи интереси, и ние търсим същите изроди. Хайде да си помагаме взаимно. Каквото научим, ще ви го съобщаваме, това ще ви е от полза за кариерата. А вие, ако обичате, да информирате мен. Плащам три стотачки дневно плюс премиални за резултатност.“ И аз като някакъв загубеняк питам: триста рубли ли? Той се смее: „Американски.“ Какво ще кажете? — разпери ръце Волков. — Аз имам син и една дъщеря в Ногинск от първия брак, иска да влезе право. Знаете ли какви пари са това? Частни учители, едно-друго. И не щеш ли — триста в зелено на ден! Най-важното обаче е, че работата е чиста: човекът просто си пази живота.

— Кой именно? — бързо попита Фандорин и прехапа език. Нямаше нужда да му казва за списъка на осъдените.

— В смисъл? — не разбра капитанът. — Какъв е като човек ли? Не знам, но е супер важна клечка, това поне е сигурно. Работя за тях от една седмица, нали така? Дотук съм получил две и сто дневни плюс хиляда за копието от експертизата за парашутиста, плюс още хиляда, за да ги срещна с вас. Четири хиляди и сто долара не са шега работа. Освен това — служебно потупване от отдела, че съм установил самоличността на мършата, на тоя Шибякин. Да не мислите, че го научих от вас?

— Не, не мисля.

— Точно така. Това ми го сервира любезният: и името, и адреса, и дори кода на входната врата. Ние там, казва, направихме някои проучвания и не намерихме нищо интересно. Сега нека поработи вашето ЕКУ.

— Кое, кое?

— Експертно-криминалното управление. Момчетата си знаят работата. Та тъкмо седя и се чудя по кой начин да обясня на началниците как съм разкрил парашутиста, и вие се обаждате също за Шибякин. Всичко си дойде на мястото. Докладвам: така и така, проведох по собствена инициатива мероприятие номер седем по Останкино (официално го наричаме „Василий Николаич“ — Външното Наблюдение), което ме изведе на необходимия адрес.

— Но защо по Останкино? Нали блокът е на улица „Лисенко“?

Волков се засмя.

— Защото се юдите Останкин. В смисъл, понеже сте висок^[3]. Интересът към вас е голям, защото сте единствен от установените „кандидати“, които „Неуловимите“ са осъдили, но още не са очистили.

От миниатюрната, змийски съскаща думичка „още“ Николас потръпна. Е, да предаде ли на Волков списъка или не, поколеба се той и веднага се сети за старата максима, че ако се колебаеш, по-добре е да се въздържиш.

Въздържа се.

— Другият „кандидат“ е шефът на моя любезен работодател — продължи капитанът. — Явно е умен човек. Сетил се е, че присъдата не е шега. И сега нервничи. От вчера нещо се е попроменил. Когато им разказах за вашата присъда, тази, дето я намерихме в джоба на парашутиста, любезният помоли да се видя с вас и да ви преслушам. Докладвах му, че сте интересен господин, наглед наивник, но може и да се преструвате. Добре, казват, ще се оправим. И днес изведнъж ви атакуват. Явно са научили нещо, което не ми казвате, Николай Александрович.

Оперативният изчаквателно впери поглед във Фандорин, но той само въздъхна. Ама че елементарно, да махне маркировката от факса, и толкова. За сериозна групировка това не е биномът на Нютон и дори не е правило за магнитното поле. Получили са предупреждението и за нула време са установили изпращача. Ех, трябваше да изпрати Валя поне да го пусне от пощата…

— Напълно ги разбирам — отбеляза оперативният, така и недочакал отговора. — Вие настина сте загадка, всеки може да се уплаши. Как разкрихте парашутиста само! Не беше минало и едно денонощие. Разправиха ми и за вашата телохранителка. Не някой дебеловрат, ами Никита. Страхотно!

— Изобщо не съм загадка. И действах сам — мрачно отвърна Николас, който много добре разбираше, че милиционерът вече си е нарисувал картинката и няма да се откаже от нея просто ей така.

— Аха. А чудната госпожица с нейното таекуондо ви се е притекла на помощ от небето и после е отлетяла пак там. Дали пък не сте шпионин, Николай Александрович? Тъй де, защо ви наричат Англичанина?

Фандорин се намръщи. Само това липсваше! С неговата биография и сегашната руска шпиономания!

— Ако бях шпионин или, както според израза ви „голяма клечка“, нямаше да ви търся за помощ.

Волков премисли казаното и поклати глава като датския принц, дето изрича:

„Да, има по земята и небето неща, Хорацио…“

— Добре, аз каквото можах, направих. Сам се оправяйте с тях. Не ме интересува. Като ми се обадят пак, ще ги раз карам. И естествено, ще ги предупредя, че ако с гражданина Фандорин стане някой гаф, МУР знае кого да търси. Само че едва ли ще ме послушат. На разговор ви е поканил сериозен човек. Поканил ви е добре, както подобава. На такива покани човек не бива да отказва. А вие сте отказали. И то по обиден начин. Сега той още повече ще се страхува от вас. А сериозните хора не обичат нито да ги плашат, нито да ги обиждат. И отвръщат на подобни номера по съответния начин.

Капитанът бързо прокара палеца си през гърлото.

— Добре де, какво да п-правя? — запъна се от вълнение Ника. — Повярвайте ми, Сергей… Добре де, поне си представете, че аз съм най-обикновен човек, незащитен от никого и от нищо! Така, както си живея, на главата ми изведнъж се стоварва кошмар, ужасна дивотия!

— Е, случва се.

Волков погледна Фандорин скептично, но като че ли забеляза в лицето на събеседника си нещо ново. Очите на капитана се присвиха и в тях блесна искрица. Може би дори съчувствие.

— Значи, лоша работа. Добре де, наистина ли няма къде да се денеш? — попита оперативният и се намръщи жалостиво. — И няма кой да те измъкне от батака?

Ника поклати глава.

— Е, тогава — Волков сви рамене. — Изчезни. Изчезни напълно. Превърни се в невидим. Гледал ли си филма? Не си? За един пич, дето…

— Чел съм романа. Как така да изчезна? Аз имам семейство, работа!

— Какво семейство бе, човек? Вкъщи и офиса да не си стъпил. Няма да ходиш никъде, където ходиш обикновено. Няма да се обаждаш на никого. Изхвърли джиесема. Сега ще те изведа оттук и се стапяш в нощта.

— И… за колко време?

Милиционерът само въздъхна.

— Ако не се скриеш добре, за кратко. Добре, запиши си един номер. Казва се Таня. Обади й се след ден-два, но само от телефонен автомат, разбра ли? Ще й кажеш… кажи й, че си от телевизионния център. Ако има нещо ново, тя ще ти го съобщи.

— Това жена ти ли е? — попита Фандорин и извади химикалка.

— Не, една следствена. Но е добро момиче. Няма да те продаде.

Да изчезне? Да се скрие? Но как, къде?

 

 

— Имеджин^[4], два дни с мъжки дрехи, чувствам се като същински педал! Тая сутрин ми беше толкова кофти, че направо не ми се говори! Защото съм в розов ден, нали си чат. Гледам се днес в огледалото и о, май Гош! Може ли да съм толкова хубава бе! Да бях сега с червени плитчици и седефените ботушки (нали ги помниш, дето са с панделка на глезена), а коприненото ми шалче да се вее от вятъра… Да тръгна по Тверская щрасе… Всички мъже — възнак. Ама не може, ферботен. Не съм толкова проста, че да не разбирам. Твоите киднапъри търсят момиче. Ако го намерят, ще му направят абтрайбунг^[5] без упойка. Да знаеш само колко са ми втръснали тия гащи и голата тиква! Като някакъв клошар, същински клошар! Чак тук във вилата се поотпуснах. Нали няма проблеми, че съм без грим?

Валя се извърна от печката, върху която след малко щеше да е готов някакъв много особен омлет, и посегна към огледалцето на масата. Позавъртя глава и оправи къдриците си.

— Алптраум^[6]! — въздъхна тя. — Тая перука е много калпава, грабнах първата, която ми падна. За тоалета да не говорим… Както и да е, кънтри хауз^[7] си е кънтри хауз. Няма да издребняваме, нали?

През двата дни, прекарани в скривалището, Фандорин така се умори от самотата и страшните мисли, че гласът на Валя му се видя като ангелска музика. Асистентката му донесе от Москва храна и вестници и най-вече помогна на затворника да излезе от ужасното, умопомрачително състояние, когато човек бърка действителността със съня и не може да разбере кой от двата кошмара е по-лош.

След като се раздели с капитан Волков, Николас все пак се обади на Валя от едно място — от Централния телеграф. Все пак трябваше да разбере дали бегълката се е прибрала у дома.

Прибрала се била, абсолютно безпроблемно. Нещо повече, след като изслуша обърканата скоропоговорка на шефа („бързо да изчезна… не знам, къде… не бива да се обаждам… измисли нещо за пред Алтън“ и т.н.), помощничката на Фандорин прояви невероятно самообладание. Едва ли не го извади от бездната на отчаянието.

— Имате ли мангизи? — прекъсна началника си тя. — Колко?

Ника бръкна в портфейла си.

— Към хиляда и петстотин. И дребни.

— Генуг^[8]. Вземете кола и право в нашия кънтри хауз. Нали го помните, бяхте там на аниверсера на Мамона. По Рубльовско-Николското до четиридесет и трети километър, там има пътепоказател. Къщата сега е празна, няма никого. Ще звънна на бариерата, там имат дубликат от ключовете. Стойте и ме чакайте. В хладилника трябва да има нещо за ядене — сирене, кренвирши. Ще се оправите, докато дойда. Няма да телефонирен. Те знаят, че съм ви секретар, и може да подслушват. Ще се отбия при вашата бейбиситър и ще й кажа да поостане.

Е, кой друг може да се похвали с такъв чудесен асистент? Фандорин едва не се просълзи от здравомислието, хладнокръвието и организираността на Валя. И паниката веднага го напусна, защото близкото бъдеще стана логично и подредено.

Още първият таксиметров шофьор, когото спря, се съгласи да откара среднощния пътник извън града. Отначало поиска две хиляди, но се съгласи и на хиляда и петстотин — Фортуна се дотътри до жертвата на фаталните обстоятелства направо пред очите му.

Извънградската къща на Валината родителка беше много шик, разположена в прочутото вилно селище „На хълма“. Шест спални, градинка с беседка и шадраванче, в приземния етаж — билярдна, горе солариум, изобщо — новоруски парадайз в пълен комплект. Лошото беше само едно: Николас така и не разбра как се пуска отоплението и затова му беше много студено. За да се топли, облече ватирания, бродиран на пауни халат на Мамона и обу нейните подплатени с кожа топлинки (собственичката имаше гренадирско телосложение, така че и халатът, и топлинките му бяха по мярка).

Избягваше да пали лампите, за да не буди излишен интерес у обитателите на селището. Затова не гледаше новините по телевизията, ядеше салам, от нямане какво да прави разглеждаше околностите: от трите страни съседните къщи бяха горе-долу същите, а от четвъртата имаше триметрова дъсчена ограда със спираловидна бодлива тел. Богаташите в Русия живот си живеят, няма що.

Най-сетне в края на втория ден от заточението Валя се появи. Пристигна с мотоциклет, целият опръскан в кал. Пътьом извика:

— Ох, не мога! Не издържам! — и отиде да си свали мъжките дрехи.

Така че сега, преоблечена в пъстър пеньоар, правеше някакви магии над печката — готвеше топла вечеря. Николас седеше до кухненската маса и се наслаждаваше на нейното чуруликане. Колко хубаво! Беше жив, имаше компания, скоро радиаторите щяха да се затоплят, а когато се мръкнеше, щяха да запалят лампите.

Смущаваше го само това, че Валя някак прекалено бързо и решително започна да злоупотребява с положението.

Първо, веднага премина на интимното „ти“. Явно тенденцията в заобикалящия го социум беше такава: сега никой не се церемонеше кой знае колко с Николас, което несъмнено говореше за спад в обществения му статут. Управителят на фирма, сериозният човек, се бе превърнал в невидим, в сянка. А никой не говори на сянката на „вие“. Откъде беше това: „Сянко, знай си мястото“?^[9]

Второ, Валя прекалено безсрамно се възползва от ролята си на свръзка между заточеника от вилното гето и външния свят. На въпроса дали е успяла да се свърже с Алтън коварното същество отговори невинно:

— Пуснах й бележка в мейлбокса. Нали не биваше да се обаждам. Мога да подправям подписа ти, а текста натраках на компютъра. В смисъл, прости, любима, нещо се уморих от фамили лайф и искам за известно време да остана ганц алайн^[10].

Ника направо изстена, а Валя отбеляза покровителствено:

— Само ще започне да те цени повече. Казвам ти го като жена.

Може пък да е за добро, мрачно си помисли Фандорин. За предпочитане е да се докачи, отколкото да откачи. Утре сутринта ще се прибере от Питер, ще отвори пощенската кутия… И кой знае какво ще си помисли! Че съм тръгнал с някоя?

— Виж какво — каза той. — Ще се отбиеш там още веднъж. Ще извадиш своето писмо и ще сложиш друго. Ей сега ще го напиша.

И написа следното.

Алтънка, заминавам за ден-два. Имам спешна работа, дори не можах да предупредя Лидия Петровна. Можеш да ми честитиш: най-после благодарение на твоята реклама се намери един много добър клиент. Е, ще трябва да замина далеч, в Архангелска губерния. Опитах да ти се обадя, но не успях. Опасявам се, че няма да мога да ти се обадя и оттам. Зверски е далеч, едва ли има обхват. Когато се върна, ще ти разправям. Историята е направо фантастична.

Баронета

Май беше избрал подходящия тон: закачлив и малко интригуващ. Дано свърши работа.

Валя спокойно можеше да прибере бележката в джоба на пеньоара си, но тя бавно повдигна полите му и мушна сгънатото квадратче в ластика на дантелените си пликчета. Николас въздъхна мъченически и се извърна.

— Не знам от кого да се притеснявам повече — от тия мафиоти или от Мамона — бъбреше коварната му помощничка, докато му сипваше голяма порция омлет с трюфели. — Ако научи в каква история съм се забъркала, няма да се церемони. Ще ме изпрати по етапен ред някъде на остров Туамоту^[11], за по-сигурно. Значи така с тия говеда… Хапвай, хапвай. Искаш ли да ти намажа хляб с масло?

Седна срещу него и подпря буза досущ като жена. Бяха направо семейна идилия.

— Вчера ми се обаждат вкъщи. Казват (тук Валя смени гласа си с мъжки): „Господин Глен? Извинявайте, че ви безпокоим у дома. Но не можем да открием Николай Александрович никъде, а ни трябва по спешност. Дали не бихте могли…“ Аз им казвам: „Не бих могъл. В отпуск съм. Търсете си го.“ И им треснах телефона. Но интересното е следното: апаратурата на Мамона е много хитра и сканира всяко позвъняване. В случая обаче не го изкопира, значи те имат антискенер. Сетингелес? Е, биен. Тая сутрин отивам в офиса да полея цветенцата. И сигурно там са ме засекли. И то доста майсторски, нищо не забелязах. Отбих се в „Пиер-Паоло“, то е едно особено място, на теб няма да ти хареса. Седя си на бара, плямпам си с Маргото (тамошния барман) и си пия капучиното. Изведнъж влизат ония тримата, дето ги сборих пред „Холестерин“. Защо спря да ядеш? Не ти ли харесва?

Николас остави вилицата.

— Какво… какво ти казаха? Приближиха ли се?

— Само единият, тоя с червената коса. Другите двама останаха до вратата. Аз седя, цялата кълбо от нерви, и си мисля: ами ако ме познаят? Па дьо ту! Той идва, плесва ме по темето, така едно фамилиарно, с потната си лапа и вика: „Е, скинхед, казвай къде е шефът ти.“ Простак! Пак му обяснявам, че съм отпуск. В смисъл, че шефът ми се обадил оная вечер и ми казал, че трябва спешно да замине, така че мога да изляза в отпуск. Помислих, че няма да ми повярва и ще започне да прави разни дивотии. Той обаче нищо, само ми намигна и тримата направиха веггеганген^[12].

— Какво направиха? — смръщи чело Фандорин.

Най-трудни от всичко в изказа на Валя му бяха неговите германизми.

— Абе тръгнаха, аут, отидоха си. Обаче не окончателно. След петнайсетина минути идва Макс, който работи там като гардиън. Тия твоите квадратните, вика, си седят в джипа и чакат нещо. Теб ли се опитват да гепят? Да ти кажа, в „Пиер-Паоло“ се въртят най-големите гейове. Много мразят външни хора. Но с мен са свикнали, аз съм им нещо като геносе. Макс вика: Сега ще изляза и ще изпусна под гумата им една дъсчица с пирони. Така че, Валюха, заминавай спокойно. Излязох аз, качих се на чопъра си и газ! Джипът се втурна след мен, но не стигна далеч… Така че дойдох тук без проблеми, никой не ме проследи.

И Валя се засмя, много доволна от себе си.

— Ами ако за тая лудория те издебнат и те гръмнат? — поклати глава Николас. — Те са страшни хора, не ги познаваш.

— Не знам кой кого ще гръмне — войнствено отвърна безстрашната девойка. — Гук мал!^[13] — скочи от мястото си и донесе чантата. Извади от нея пистолета — същия, който намери пред клуба. — Ще им направя файнъл каунтдаун^[14]! — вдигна ръката си Валя. — Ба-дам! Ба-дам!

— Не си го изхвърлила! — ахна Фандорин. — Глупачка! Я ми го дай!

Отне на лудата оръжието, понечи да го прибере в джоба на халата си, но се спря, неволно очарован от матовия блясък и елегантността на страшния инструмент. Защо оръжието винаги е красиво? — помисли си Ника. Като произведение на изкуството. И си отговори: ами защото то, както и изкуството, носи в себе си тайната на живота и смъртта. Едно леко помръдване на мускула на показалеца и тайната е разгадана. Онуй, що гибел обещава, сърцето със възторг пленява^[15]…

От антрето се чу звън — мелодичен, дори предпазлив, но Николас пак трепна, панически мушна пистолета в дълбокия джоб на халата и скочи.

— Кой може да е?

Валя се усмихна:

— Спокойно, Дункел. Та ние сме „На хълма“, тук не идват външни хора. Помолих пазачите да накършат малко калина. Ще я сложа във вазата и ще бъде вундершьон^[16] — Заситни към антрето и се провикна напевно: — Идваам!

Николас избърса устните си със салфетката и посегна към чайника.

Чу се тракването на ключалката. Валя извика възторжено:

— Ах, каква пре…

Но после се чу изтрополяване — някой или нещо падна.

Фандорин се втурна да види какво става и дори не хвърли салфетката.

Изскочи в коридора и замръзна на място.

Валя се беше проснала по гръб с разперени ръце, по лицето й се стичаха две струйки кръв, а очите й бяха затворени.

На вратата стоеше същият онзи мъж, който спря Николас пред нощния клуб. Днес той беше без тъмни очила и вместо кожено яке носеше костюм с вратовръзка. Държеше голям букет от калинови клонки в лявата си ръка и тръскаше пръстите на дясната.

— Ето го и мистър Фандорин — с делничен тон каза страшният човек. — Което беше целта на занятието.

Захвърли букета. Когато Николас заотстъпва, мъжът бързо пристъпи напред и взе да цъка с език.

— Достатъчно сър, дотук бяхте. Само създавате излишни проблеми, и то най-вече на себе си.

Засрамен от собственото си малодушие, Ника понечи да се върне и да види какво става с Валя.

Бандитът отново започна да цъка. Звукът не беше силен, но бе парализиращ, като тракане на гърмяща змия. И Фандорин се парализира. Замря.

— Какво направихте с него… с нея? — тихо попита той.

— Нищо страшно. Цапардосах вашия хермафродит по носа, както той мене. Да не ми се мотае в краката. — Погледна надолу към оголените гладки прасци на зашеметения Валя. И иронично забеляза: — Ама вие сте били човек с фантазия. И тоалетът ви е за чудо и приказ.

Ника затвори на гърдите си халата с пауните. Тоя тип да си мисли са отношенията им с Валя каквото си иска, сега това няма значение. Но откъде се беше взел тук?

— Как сте го проследили?

— Проследяването, мистър Фандорин, е отживелица. Занимавка за дилетанти, които не разполагат с достатъчно технически възможности — мъжът се наведе, дръпна фалшивата коса на Валя и го потупа по бръснатия череп. — Моят човек по същия начин го потупа по тиквата, но ръкавицата му беше намазана с особен разтвор, нещо като лепило. Който излъчва сигнал към радара. И толкоз, елементарно. Както предполагахме, хермафродитът ни доведе където трябва.

— Но как се озовахте в селището? Нали има бариера!

— Обиждате ме, Николай Александрович — с укор поклати глава мъжът. — Нали току-що ви демонстрирах колко неограничени са нашите технически възможности, за да престанете най-после да се правите на глупак и да започнете да се отнасяте към нас сериозно. Пък вие ме питате за глупости. Аз си имам карта, с която не във вилно селище, ами и в Кремъл мога да вляза.

Обърна се към отворената врата и направи знак на някого.

Николас надникна над рамото му и видя, че пред къщата е спрял познатият джип. Отвътре слязоха двама, също познати. Червенокосия тръгна към стълбите, а Чипоносия остана при колата.

Като видя, че Фандорин забърсва със салфетката избилата по челото му пот, главният бандит се усмихна:

— Какво, потните ви жлези ли секретират? Това е от нерви.

— Вижте, какво искате? Защо ме преследвате? Не знам за вас и за вашите работи нищо! Кълна ви се!

Това прозвуча така жалко, така безнадеждно, че Ника се засрами и се опита да се овладее. В подобна ужасна ситуация най-важното е човек да не губи чувството за собствено достойнство. Всичко друго, само не това. Ядно прибра салфетката в джоба си и пръстите му напипаха нещо твърдо и студено.

Пистолетът! Как можа да го забрави?!

Ръката му сама стисна ръкохватката и палецът легна върху спусъка.

Сега вече споменатите от главатаря жлези започнаха да секретират още повече — потта изби по челото му на едри капки.

Не, няма да мога, разбра Ника.

Някой Джеймс Бонд или дядо Ераст Петрович сигурно щеше да стреля направо през джоба, без да се замисли. Но аз няма да мога.

Да гърмиш, разбира се, е дивотия, убийство. Но какво ще стане, ако го извади и изкрещи като луд: „Стой, не мърдай! Ръцете на тила!“

Напипа предпазителя и дори го отмести, но много добре знаеше, че се самозалъгва, не, няма да го извади и няма да извика. Камо ли да стреля.

Магистърът прехапа долната си устна.

— Е, милорд — каза мъжът. — Свалете прекрасните си пауни, облечете си палтото и заповядайте. Каретата чака. Човекът, който иска да си говори с вас, няма навика да кани по два пъти.

В този момент в антрето влезе Червенокосия. Той видя проснатата Валя и Фандорин и подсвирна.

— Нали ти казах — самодоволно го изгледа главатарят. — Фирмата гарантира. Я огледай къщата за всеки случай. Ние със сър Николас ще те изчакаме в колата.

Той властно хвана Фандорин за лакътя и го отведе до закачалката.

— Какво му е? — кимна Червенокосия към Валя.

Главният отвърна твърдо:

— Той ме удари по лицето. Да не си забравил?

— Ясно.

Ужасният човек дръпна палтото от закачалката и помъкна Ника към вратата. На прага той се обърна и видя, че Червенокосия вади пистолет със заглушител и го опира в челото на Валя. Клетата отвори замъглените си очи, но май така и не разбра защо до лицето й чернее стоманена цев — отново притвори клепачи.

Онова, което се случи в следващия миг, стана като от само себе си, изобщо без участието на рациото на Николас — досущ като в някогашните му баскетболни времена, когато рефлекторното движение изпреварваше заповедите, подавани от мозъка.

Фандорин полуизхлипа, полуизхриптя, отскубна левия си лакът от пръстите на конвоиращия и с цяло тяло блъсна главния бандит така, че той излетя през вратата и се просна на стълбите. А дясната си ръка със стиснатото в нея оръжие насочи към Червенокосия — направо през джоба, от което халатът му щръкна и донякъде заприлича на пъстра панаирна шатра.

Рижият трепна, погледът му скочи към застрашително издутия халат, той мигом разбра значението на феномена и в същата секунда здравата му ръка на дребни лунички вдигна черната цев по посока на Николас. В мига, когато цевта се превърна в черна дупка, Фандорин с всичка сила стисна десния си юмрук.

Везаният паун на джоба оглушително изригна пламък и Рижият бе отхвърлен към стената. Той се свлече на пода, като остави по тапетите лъскава червена ивица.

Николас стремително се извърна, за да не вижда лицето на застреляния от него човек. Но пък видя какво става отвън.

Падналият бандит още не бе успял да стане, но ръката му се шмугна под мишницата. Чипоносия се бе скрил зад джипа, иззад капака на който се подаде цев. Ника спря да гледа по-нататък. Хлопна вратата и пусна резето. Все пак наложи се да погледне Червенокосия.

Той лежеше опрял тил в стената и главата му бе клюмнала на рамото. По съвсем младото лице, покрито с бледи лунички, бе застинал израз на обида. Като на дете, на което не са позволили да догледа интересния филм, мярна се в ума на Фандорин.

Но сега нямаше време да мисли за това. Все още завладян от баскетболната моторика, той грабна Валя под мишниците и я повлече по пода през антрето, през гостната — без сам да знае накъде и защо.

Валя бе започнала да мига (не, бе започнал да мига, защото без перуката Глен отново се бе превърнал в юноша) с все още недоумяващите си очи.

— Къде? — изломоти той. — Вофюр^[17]?

Но се изправи на крака. Олюля се, обаче не падна. През стъклената врата на верандата се измъкнаха в градината. Придържайки Валя за талията, Фандорин си пробиваше път през голите и бодливи храсти, оставяйки по клоните златни и сребърни нишки.

Криво-ляво се измъкнаха, но само дотам, където започваше високият стобор, ограждащ парцела на селището.

— Сега накъде? — разклати Николас за врата все още замаяния Валя.

На него от носа му продължаваше да се лее кръв, освен това на бузата му аленееха две дълги драскотини — сигурно се беше издраскал в храстите.

Валя опипа носа си и жално изохка:

— Носът ми е счупен! Боже! Какъв кошмар! Не ме гледай! Моля те, не ме гледай! — и скри обезобразеното си лице с ръкава.

— Трябва да се махаме! — извика в ухото му Фандорин. — Можем ли да излезем от селището, без да минаваме през бариерата?

— Да — изгъгна Валя. — Ей оттам.

Втурнаха се покрай оградата. Глен вече можеше да се движи без чужда помощ, макар и малко на зигзаг.

Покрай посърнали живи плетове, покрай окичени зелени площи, на които сиротно белееха изоставени люлки, те стигнаха до стълба с прожектора, където оградата завиваше под прав ъгъл наляво.

Скрил лицето си, Валя каза:

— Тук дъската се отмества. Миналото лято я откачих. Бях се отбивал до селото при един механизатор. Тоест бях се отбивала…

Издърпа пирона и отмести дъската. Промуши се през тесния процеп без никакви затруднения, но Фандорин едва мина.

Напред се простираше сиво есенно поле, зад него — гора.

Николас се втурна напред, жвакайки с топлинките през калта. Обърна се и видя, че Валя не е помръднал от мястото си.

— Хайде де! Бързо! Трябва да стигнем до гората, докато не са ни видели.

Валя стоеше, закрил лицето си с ръце. Раменете му се тресяха от ридания.

Фандорин се върна.

— Хайде де, какво ти става? Да бягаме!

— Махни се! — изхлипа Глен и се извърна. — Ти бягай, аз сам…

— Какво „сам“? Къде „сам“?

Човекът от бъдещето замърмори, май за първи път обърквайки употребата на мъжки и женски род:

— Не искам да ме виждаш такава… аз сам. Ти бягай. Там след гората е гарата. На четири километра на изток…

— Стига глупости! Те ще те убият!

— Ще ида във фермата при Володя…

— Какъв е пък тоя Володя?

— Механизаторът, нали ти казах… Той е добър човек… Само че си мисли, че съм момиче… Нищо, ще му кажа, че съм се остригала. Фешън… Хайде бягай де!

Валя сърдито тропна с крак и се разрида още повече.

Фандорин погледна отвора в оградата и хукна през полето към гората. А когато след малко се обърна, Валя вече го нямаше до оградата.

Чак когато стигна до дърветата и се провря зад първия храст, си пое дъх. Отмести клоните.

Вилното селище „На хълма“ приличаше на приказен остров, изплувал от дълбините на морето: зад оградата се извисяваха купички, надстройки, чиниите на сателитните антени. Остров сред море лежи, град на острова стои…^[18]

Слава Богу, поне трийсет и тримата богатири не се виждаха. Неуловимият Н. Фандорин отново се бе изкопчил от железните лапи на злата съдба.

Постоя малко, долепил пламнало чело до влажната и студена кора на един дъб. Преди да тръгне (значи само четири километра, така ли?), извади от джоба си пистолета, хвърли на оръдието на убийството поглед, изпълнен с отвращение, и го запокити в една яма, която, ако можеше да се съди по цвета на водата, не пресъхваше дори през лятото.

Отначало пое бързо, за всеки случай поглеждайки назад. Разкопча идиотския халат, беше горещо. Мъчеше се да не мисли за това, което се бе случило преди само пет, най-много десет минути. Естествено, че сега вече щеше да е невъзможно да живее като преди, но за това после, после. Първо да се махне колкото може по-далеч, да охлади страстите.

Охлади се доста бързо — поне във физическия смисъл. Първо се загърна с халата, после вдигна яката и скри ръце в широките ръкави с маншети.

По дяволите, колко е студено!

Какво да се чуди — средата на октомври е. Колко ли градуса е? Два, три, не повече.

Между другото, така решително се бе втурнал към гъсталака, но къде тук е изток? Ника се спря и се огледа.

През ноември гората в Подмосковието е безлюдна и пуста. Хората не идват, защото няма за какво: златната есен е отминала, а за скиорски разходки е още рано.

В тяхно отсъствие малката крайградска горичка по странен начин си бе върнала достойнството на дивата природа. Беше много тихо и здрачно. Миришеше на смърт.

На поляната се виждаше черен овъглен кръг, две тухли, няколко празни бутилки. В локвата лъщеше късче фолио. Това бе всичко, останало тук от човека. Николас изведнъж си помисли, че след някоя и друга година и човечеството ще изчезне от земната повърхност, както от тази гора са изчезнали отпускарите. И от него ще останат само безсмислени късчета и отломки.

Сепна се: намерил време да философства! И тъй, накъде ли е изток?

В книгите пише, че от северната си страна дърветата са обрасли с мъх. Аха, ето на тази бреза има зелена плюшена ивица. Значи, ако застанем с лице към нея, изток ще е отляво.

Окуражен, Фандорин пое по набелязания курс и вървя доста бодро, докато не видя под носа си друга бреза, обърната към него със също такава мъхеста страна.

Как е възможно? Излиза, че той се движи не на изток, а на юг.

Николас вдигна глава и погледна сивото притъмняващо небе. И си представи как ли изглежда оттам, отгоре: като нелепо същество с пъстър халат и домашни топлинки, а наоколо са само голите скелети на дърветата.

Като Иван царския син в омагьосаната гора, само дето го няма Сивия вълк.

И тъкмо си го помисли, когато наблизо опадалите листа зашумоляха. Николас се стресна, погледна натам и без да вярва на очите си, видя над един пън сива рунтава муцуна със смръщено чело, остри уши, вторачени очи, които за миг блеснаха със зловещи фосфоресциращи искри.

Не, това не беше сив вълк, а по-скоро сив вълчак. По-точно помияр, сред чиито прародители сигурно е имало и някоя немска овчарка.

Фандорин се зарадва на живото същество. Заедно щеше да им е по-приятно.

Подсвирна му, примлясна и протегна ръка. Кучето продължи да го гледа все така вторачено. Нито лаеше, нито ръмжеше, нито помръдваше.

Тогава той започна бавно да се приближава към него и да му говори:

— Добре де, не бой се, кученце. Ела да се запознаем…

Песът заотстъпва. После, озъртайки се, затича през гората — не много бързо, сякаш се колебаеше дали да избяга, или не.

Ника тръгна след него.

— Чакай де! Ей, нали си най-добрият приятел на човека!

То излезе на поляната, където се въргаляха срязани и явно отдавна забравени трупи, и спря.

Фандорин в бързината не можа веднага да забележи, че до един от тях са налягали цяла глутница кучета. Едно от тях — с широки гърди и наполовина проскубана глава — се изправи и оголи жълтите си остри зъби. Останалите също наскачаха. Тия горски пирати почти не приличаха на градските кучета! Нито сянка от плахост или умилкване, никакво въртене на опашката. А очите преценяват какво си: опасност или плячка.

Ника потръпна и си спомни, че наскоро беше чел в някаква статия колко много бездомни кучета са се завъдили в горите на Подмосковието. Те отдавна, Бог знае от колко поколения насам са подивели и нападат елени, лосове, понякога дори хора.

От уплаха Николас съжали, че е захвърлил пистолета, но веднага се засрами. И сега какво, без оръжие човек не може да направи нито крачка, така ли? За най-малкото, хайде, гърми, решавай всичките си проблеми с помощта на оловото! Уби един човек, сега изпозастреляй и кучетата. Какво са виновни те, че хората са изгонили тях или техните родители от къщи? Нима можеш да застреляш онова кафявото с квадратната муцунка? Или онова пъстро смешно куче с муцуна на коли и къси като на дакел лапи?

Той заотстъпва, но не твърде бързо, за да не изглежда като бягство. Кучетата го изпровождаха с поглед и засега не проявяваха враждебност.

След като се скри зад дървото, Фандорин се обърна и литна презглава.

Тича, докато не отхвръкна разкиснатата подметка на топлинката му. Криво-ляво я закрепи отново. Седна на едно повалено дърво и започна да анализира положението.

Все пак не беше в тайгата. Колко голям може да бъде един горски масив в близкото Подмосковие? Максимум няколко квадратни километра.

Просто се беше паникьосал, затова започна да се щура.

Какво би казал в подобни случаи на клиентите си той като специалист по умните съвети? Първо да локализират първопричината за стреса.

Тя е напълно очевидна, мислено си рече специалистът Николас Фандорин. Извърших убийство. Веднъж вече ми се е случвало да стрелям по човек, но тогава, слава Богу, се размина. А сега не. Луничавият младеж, наглед двадесет и пет годишен, е мъртъв. Него девет месеца го е носила майка му, после дълго време той е расъл, опознавал е света, мечтаел е за нещо и аз задрасках всичко това. Колкото и лош да ти се вижда някой, не бива да го убиваш, защото всеки човек е една вселена. И всеки човек (добре де, или почти всеки) е обичан от някого, за някого той е светлина в мрака, някой не може да живее без него.

Съветникът тъжно поклати глава, вниквайки в същината на проблема. И си отговори така.

Да, ти го уби, но не хладнокръвно, не като претегли всички „за“ и „против“, а подчинявайки се на инстинкта, който повелява на човек да защити себе си и своите близки. Значи червенокосият бандит е вселена, а Валя — не, така ли? Нима него, тоест нея, както и да е, няма значение, нима Валя никой не го обича? Пък и ти самият. Нали ти също си една вселена и в нея освен теб има и една жена, има дъщеря и син. Или пък обичай цялото човечество еднакво като Христос и подлагай лявата си буза, не се противи на насилието, върви на заколение и така нататък, но тогава пък недей да имаш семейство и приятели. А щом ги имаш, ще трябва да защитаваш и тях, и себе си. Дори за целта да трябва да убиеш.

Та такъв съвет се формулира — толкова кръвожаден, че на Фандорин му призля.

Но колкото и да е странно, душата му се отърси от паниката и остави разума на мира: мисли, сега вече можеш.

И стана ясно, че няма какво толкова да си блъска главата. Достатъчно е да върви по възможност праволинейно, докато не стигне до някой път или пътека, а той все някъде ще го отведе.

Лутането из гората свърши в пълен мрак. Фандорин на два пъти сбърка пътя: отначало тръгна по една просека, която лъкатушеше насам-натам и в крайна сметка просто се раздели на няколко нищожни пътечки; после се натъкна на един напълно функциониращ, дори асфалтиран път, който стигаше до каменен зид и заключена порта без никаква табела. Чак от третия опит, вкочанен и с подгизнали крака, той се озова където трябваше. Неугледната уж пътека го изведе право до шосето, по което Николас стигна до населения пункт. Още преди да види първите къщи, в далечината чу тракането на влак. Уф! Ето я и гарата.

Преди първата улична лампа свали халата и го хвърли в канавката. Да се появи сред хора в този тоалет щеше да е прекалено, по-добре да остане по риза.

Положението на беглеца „гад и измамник“ беше, меко казано, окаяно: съблечен, почти бос, без никакви пари, той нямаше и къде да се дене. Но през време на дългата разходка в гората в ума му съзря следният план, който бе единствено възможен в създалата се ситуация.

На целия свят имаше само един човек, който можеше да помогне на клетника — ако поиска, разбира се. Кой знае защо му се стори, че независимо от краткия и както казват напоследък, нееднозначен опит в общуването си с този човек, той няма да му откаже.

Но най-напред трябваше да преодолее една техническа трудност — да се обади по телефона при пълна липса на наличности.

Фандорин се завъртя около касата на гарата, надникна през открехнатата врата с табелка „Дежурен“. Там седеше пълна дама с фуражка и четеше роман с меки корици. На бюрото й чернееше въжделеният телефон.

Като пусна най-обаятелната усмивка от своя арсенал, Николас провря глава през пролуката.

— Много ви моля да ме извините, че ви откъсвам от книгата — каза той. — Имам една огромна молба…

Дежурната остави романа с корицата нагоре и с неудоволствие погледна дългия господин, облечен само по риза.

— Случи ми се ужасна неприятност — продължи магистърът. — Изгубих якето си, а портфейлът ми беше вътре. Може ли да се обадя в Москва?

— Мноого интересно, къде ли може да си изгуби якето човек — отвърна дамата. — Нямате вид на пиян. Да не би нечий съпруг да се е върнал внезапно от командировка?

Върху корицата на покетбука беше нарисуван медальон във вид на сърце, а в него — разсъблечена хубавица, сгушена върху гърдите на мускулест мачо. Заглавието отдолу беше: „Забраненият плод“.

Дали да не се понаправи на интересен? Щом тази жена обича да чете любовни романи, значи животът не й поднася романтични приключения. Само че на кои симпатизира: на измамените съпруги или на страстните любовници? Никак не прилича на разбивачка на мъжки сърца, но щом се интересува от неразрешени плодове…

— Нещо такова… — скромно пророни той и сведе поглед, сякаш да намекне, че се случват подобни работи.

След тежка пауза дежурната каза:

— Само едно обаждане. И бързо. Този телефон не бива да е зает.

Николас набра номера на приятелката на капитан Волков и се помъчи да не мисли, че може да не я намери.

Читателката на „Забраненият плод“ седеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше Фандорин сурово — очакваше пикантни подробности. Това още повече затрудняваше бездруго сложната задача. Как в присъствието на тая Горгона да изложи на една напълно непозната особа на име Танка същината на въпроса?

— Не вдига ли? — злорадо попита лелката и посегна към апарата. — Повече не давам да се обаждате. Не може.

Ура! В слушалката отекна млад женски глас:

— Ало.

— Татяна ли е?

— Да. Кой е?

— Аз съм приятел на Сергей — внимателно подбирайки думите и същевременно без да изпуска от очи пухкавата ръка, надвесена над телефона, каза Николас. — Двамата работим заедно в телевизионния център. Сигурно ви е разказвал за мен.

— Да — повтори Танка, без да прояви никакъв ентусиазъм, но и без, слава Богу, да каже „Кой телевизионен център?“

— Кажете му, че съм на гара Лепьошкино по Рижката железопътна линия. Освен това, ако обичате, кажете му, че съм в много трудно положение.

— Много ми е приятно — ни в клин, ни в ръкав отвърна Танка и доразви мисълта си, като допълни: — Въшльовци.

— Кой? — смая се Ника.

— Мъжете. Малко да ви поотпусне човек, и веднага го яхвате. Знам ги вашите полицейски номера, ясно ли ти е?

И се чуха кратки сигнали. Нима беше затворила телефона? Или връзката прекъсна?

Той понечи да набере номера отново, за да може непреклонната Танка да разбере колко спешна е молбата му, но дежурната му отне апарата.

— Само едно позвъняване — каза тя. — Какво, отряза ли те жената на твоето приятелче? Ха сърбай сега, каквото си надробил. Мислят, че като са от телевизията, всичко им е позволено.

Значи е от партията на съпругите — разбра Николас. И чете „Забраненият плод“, за да познава по-добре психологията на противника.

Той се насочи към изхода. Злобната господарка на гара Лепьошкино измърмори подире му:

— Само да си се качил на влака без билет. Вечерно време блъсканицата е по-малко и контрольорите са навсякъде. Пипнат ли те, ще те откарат в районното.

Най-важният въпрос на битието в настоящия момент се очертаваше по следния начин: дали Танка ще предаде на капитана неговата молба, или няма да я предаде? Останалите житейски въпроси произтичаха от същия. Ако я предаде, дали ще е скоро? И дали онзи ще дойде?

Всъщност за какво? Нищо не печели, ако дойде, но затова пък може да си навлече неприятности, и то доста сериозни.

Фандорин се настани на пейка в стъклената чакалня, хвана се за лактите и сви глава в раменете. Трепереше от студ и мислеше. Освен тези две неща нямаше какво друго да прави.

Ами ако Волков не дойде?

Явно ще трябва да се предаде на милицията. В края на краищата беше извършил убийство, макар и при самоотбрана. Докато започне разследването, ще остане в ареста. Там поне е топло. И сигурно.

Дали е сигурно обаче? Щом тия хора знаят кой с какво се занимава в засекретения оперативно-следствен щаб по делото на „Неуловимите отмъстители“, щом, както каза главният бандит, те могат безпроблемно да влязат дори в Кремъл, тогава вероятно ще го намерят и в ареста.

И още една трудност: милицията ще иска да знае откъде гражданинът Фандорин има огнестрелно оръжие. Няма да издава Валя я.

Точно в това време се появи един милиционер — за вълка говорим…

Е, не беше следовател, а само сержант.

— Какво става? — поинтересува се той. — Три влака заминаха, а вие продължавате да се приличате на слънце. И сте без багаж. Обраха ли ви?

След миг колебание Фандорин излъга:

— А, не, всичко е точно. Счупи ми се колата. Чакам да ми я оправят и седя на топло.

— Кой ви я поправя? Льоха от АРМ ли?

Какво значи това „а-ръ-мъ“ Николас не знаеше, но кимна. Сержантът се успокои и продължи да си патрулира.

Фандорин не за първи път се озоваваше в смъртно опасна ситуация. Не че много му допадаха подобни ситуации, дори напротив. Явно такава му била орисията на магистъра по история. Да се заплита в разни истории. Във вида Homo Sapiens съществуват различни подвидове. Има хора, които цял живот карат спокойно и безпроблемно, но има и такива като Николай Александрович Фандорин, с които непрекъснато се случват разни глупости. И което е най-интересно, през първата половина от живота му, прекарана в Англия, не ставаше нищо такова, всички бели започнаха да стават, след като пристигна в Русия. Какво да се прави, тази страна си е такава, не оставя човек спокойно да остарее, непременно трябва да го обърне така, па иначе, да го опита на вкус, на якост и на страх.

Може пък да е за добро? В една благоденстваща държава човек може да живее сто години, без да преодолее нито едно сериозно изпитание, следователно без да разбере какъв е и колко чини. Английските му познати казват: Ник Фандорин е откачил. Да замине да живее в Русия, да си смени поданството — какво безумие! Но ако изхождаме от положението, че най-важната цел в живота е човек да разбере себе си, да надвие всичко слабо и лошо, да стане по-силен и по-добър, тогава трябва да живее точно в Русия. Или в Китай. Или някъде в Еритрея. Изобщо — там, където на хората им се случват случки.

След като за пореден път се убеди в правилността на избрания път, Николас затвори очи, облегна се на стената и задряма. Нервната и физическата умора надделяха над студа, но Фандорин сънува само едно: че му е студено и все не може да се стопли. Събуждането беше неприятно. Някой грубо буташе заспалия магистър по рамото.

Николас отвори очи и видя над себе си одевешния сержант.

— Документите — каза сержантът и протегна ръка.

Примигвайки, Фандорин се опита да прецени как е най-добре да се държи.

— Те са в сакото, а сакото ми е в колата. Нали ви казах…

— Аз ходих до сервиза — прекъсна го милиционерът. — Затворено е. А Льоха от три дни е в запой. Документите, казах!

Николас мълчеше.

— Нямате документи? Тогава да вървим.

Сержантът хвана задържания за рамото и го накара да изправи. Николас беше с една глава по-висок и милиционерът за всеки случай го заплаши с палката.

— Внимавай… че… Ако те шибна, надве ще ми се прегънеш.

Е, това е, всичко се реши от само себе си, помисли Фандорин, усещайки как в ръката му се забиват коравите пръсти на патрулния. Свободата на избор е изгубена, аз се превърнах в предмет, който се движи с ускорение 981 см секунда на квадрат.

На перона имаше още един милиционер — без фуражка, но с лъскаво черно яке с пагони. Той завъртя глава насам-натам, после се обърна към него и Николас само дето изхлипа от облекчение.

Капитан Волков! Слава Тебе, Господи!

 

 

След две-три минути Фандорин седеше в паркираната зад гаровите складове милиционерска лада и разтриваше вкочанените си длани. Капитанът свали якето, наметна с него мъченика, а освен това пусна и отоплението. Животът, дето се казва, се нормализираше.

— Това яке е боклук — каза Волков. — Лайноново. Не е мое, намерих го в колата. И тя е един таралясник, дето оперативните ги лашкат из града. Взех каквото ми дадоха, бързах да дойда. Е, какви нови кошмари в твоя интересен живот?

— Аз п-пък си мислех, че Татяна няма да ви п-предаде — доизтракваше със зъби остатъците от студуването Ника. — П-почти бях изгубил надежда.

— Кой, Танка ли? Тя е бетон — капитанът въздъхна. — Я ми кажи, Коля, защо курвите са най-сигурните жени? Какво мислиш по въпроса?

Въпросът не беше труден и Николас лесно можеше да обясни на Волков този феномен, но моментът не беше подходящ за абстрактни разговори.

Преди да премине към същината, Фандорин попита предпазливо:

— Какво става с ония? Обадиха ли ти се?

Оперативният махна с ръка.

— Естествено. Половин час след като ти се стопи в нощта. Пратих ги, където им е мястото.

— И какво?

— Ами нищо. Изключиха ми джиесема. Но това са глупости, аз за дванайсет долара си смених сим картата и си взех федерален номер, той е по-евтин. После ще ти го запиша.

От тъмното, блеснал с мощните си фарове, се приближи един джип и спря точно пред капака на ладата. Волков цял се напрегна, мушна ръка в джоба си, пък и Николас с тревога впери очи в непроницаемите черни стъкла на голямата кола.

Но от чудовището слезе една елегантна и ако се съди по движенията, млада жена. Писукна с дистанционното, изтрака с токчета по паважа и изчезна в нощта.

— Пфу — плю капитанът и извади ръката си от джоба. — Аз пък си помислих… Хитра мацка — нарочно се паркира пред таралясника на ченгетата, да не й задигнат красавеца. Е, казвайте какво става с вас, гражданино Останкин. Искам фактите. Аргументите после.

И Николас му даде само фактите. Чудно нещо, колко елементарен и кратък беше разказът, изложен без описание на собствените емоции: асистентът довел по петите си бандитите, те искали да го убият, затова се наложило да застреля единия бандит и да избяга от останалите. Само толкова? А когато бе вървял през мъртвата гора, се чувстваше най-малко герой от Шекспирова трагедия.

На капитана обаче разказаната история не се видя толкова тривиална.

— Шибана работа — угрижено каза той. — Коля, не бива да влизаш в пандиза. Като нищо ще се намери някой униформен гадняр, който за мангизи може да прати човека на смърт. И хем няма да иска много. Бандюгите със сигурност ще ти го върнат тъпкано заради техния, знам ги аз. И в Австралия да се спасиш, пак ще те пипнат. Така че сега имаш две смъртни присъди. Напредваш в кариерата.

Авторитетното мнение на експерта зачеркна илюзиите на Ника за нормализиращия се живот.

— Какво ще ме посъветваш, Сергей? — попита специалистът по съветите, чийто глас изменнически трепна.

Капитанът не успя да му отговори.

Оставеният от притежателката му джип изведнъж включи светлините: и дългите, и прожектора за мъгла на покрива. От ярките лъчи, насочени право в лицето му, Николас ослепя.

Обърна се, но отзад също светеха фарове — там, на десетина метра, също имаше джип.

— Браво, капитане! — извика глас не отпред и не отзад, а някъде отляво, от тъмното. — Осигури ни стоката в най-добрия вид!

Фандорин позна гласа — онзи любезен бандит, който им беше главатар. Но не това най-много смая магистъра, а чудовищното предателство на човека от милицията. Как убедително го беше излъгал, на какъв добряк му се беше правил!

— Слизайте, господа! — продължи веселият глас. — Чакат ни велики дела!

Волков съскащо изруга и удари с юмрук по волана.

— Мръсници! Закачили са ми джи пи ес устройство! Като последен идиот…

Капитанът май нямаше вина в подлата игра и макар това почти нищо да не променяше в сегашната ситуация, Фандорин, кой знае защо, почувства неимоверно облекчение.

— Аз ще сляза, ти остани тук — каза той и сложи ръка върху китката му. — Нямаш нищо общо с тая работа. Благодаря, че искаше да ми помогнеш.

Хвана дръжката на вратата, но Волков болезнено го сръга с лакът в рамото.

— Тука стой, смотана телевизионна куло! Да не мислиш, че Серьога Волков е някой пикльо? Ей сега, сега…

Капитанът бързо завъртя глава — наляво, назад, отново наляво, напред.

— Не, няма да мога да се измъкна, ще ме притиснат. Тогава правим следното.

Отдолу нещо щракна. Николас сведе очи и видя стиснатия в ръката на милиционера пистолет.

— Няма да опикаем гащите, Коля. Аз съм кандидат-майстор по спортна стрелба, ще се отървем. Сега улучвам предния по фаровете, ти веднага скачай надясно, а аз наляво. Спасявай се през храстите, без да се оглеждаш. Господ си знае работата и кога на кого му е дошло времето.

Фандорин понечи да възрази срещу този самоубийствен план, но храбрият капитан вече беше вдигнал ръката си с пистолета и бе натиснал спусъка. Прожекторът на покрива на предния джип гръмна.

Изстрелът беше само един, но кой знае защо, в предното стъкло се образуваха две дупки Волков енергично удари тила си в облегалката за глава и остана в тази поза, като отпусна ръката си с пистолета. Оглушалият Ника видя, че устните му се издуха, така сякаш се канеше да прихне от смях, но от устата му бликна не смях, а бълбукане и по брадичката на милиционера потече черна течност, в която проблясваха парчета от зъби.

Така и не разбрал какво нещастие е сполетяло Сергей, магистърът дръпна дръжката на вратата, изтърколи се на земята и бясно движейки лакти, допълзя до крайпътните храсти. Там скочи и без да вижда пътя, се понесе към тъмнината.

— Искам го жив! — извика някой отзад.

Гласът беше висок и тънък, сякаш викаше някакъв хлапак.

Николас удари крака си в някаква щайга, но дори не усети болка.

В главата му се мерна: добре, че съм с черно яке, с бялата риза щяха да ме виждат отдалеч.

Отзад долиташе топуркане. Не беше ясно колко са преследвачите, но не бяха нито един, нито двама, това поне беше сигурно. Изрева мотор, после втори.

Дългите крака, обути с меките топлинки, докосваха земята безшумно. Ника свърна в пролука между складовете, засили се, скочи на оградата, набра се (да се чуди човек откъде събра толкова сили) и се приземи от другата страна.

Релси, встрани — светлините на гарата.

По една от линиите, потраквайки тежко, се движеше товарен влак.

Фандорин изтича, известно време с огромни скокове препуска до него, после, улучил момента, се вкопчи в дръжката на спирачната площадка на последния вагон и увисна. Подви крака, за да не се влачат. Сложи на стъпалото едното си коляно, после второто. Огледа се.

Отзад по линиите се мяркаха някакви сенки, насам-натам сновяха лъчи от фенери.

Дали го бяха видели?

Във всеки случай колкото по-далеч от Лепьошкино стигне, толкова по-добре. Николас разтърка ударения си крак и седна на железния под. Няма значение, че е прашно, мръсно, изпоцапано с мазут или с някаква друга смрадлива гадост.

Да се облегне, да си поеме дъх.

Той опита да се изтегне на тясната площадка, но изведнъж главата му опря в нещо меко. По-точно в някого.

Задавен от вопъл, се обърна.

В другия край на площадката, свит на кълбо, седеше завит в парцали човек. Прелетелият наблизо прожектор за миг освети лъскавите му очи, фъндъците на брадата му и проскубаната заешка шапка.

— Ех, гражданино началник, страхотен сте — каза човекът. — А как скачате само направо ви се възхищавам. Да рискувате скъпоценния си живот заради мен? За да ме отведете в районното?

— Кой сте вие? — промърмори Фандорин, уплашен, че след всичко преживяно вече има халюцинации.

— Миша, пътешественик съм. Живея между небето и земята. Отивам да зимувам в Новгородска губерния. Ако не ме свалите от влака, разбира се.

Николас полека започна да свиква с накъсаното железопътно осветление, от което всички предмети ту пламваха, ту потъваха в мрак, и сега вече можеше да огледа ненадейния си спътник по-добре.

На неопределена възраст, облечен в изпоцапано синтетично яке, наметнат с нещо като покривка или може би перде. С други думи — клошар.

— Не съм милиционер — успокои скитника магистърът. — Якето не е мое. Даде ми го един, за да се стопля.

— А-а — зарадва се Миша. — Това е друго нещо. После ще вървим да се стоплим. Трябва да идем в шести вагон, там карат памук. Ще подишаме чист въздух за здрав сън и отиваме. Вие закъде сте, сър?

„Откъде знае, че съм сър“ — трепна Фандорин и не му отговори. Но клошарят изобщо не се докачи.

— Аз отивам да зимувам. Тоя влак го чаках два дни. В Ржев ще го прикачат на ленинградския, а спалният вагон, дето е с памука, ще продължи право за град Бухалов. Там арестът е чудесен. Не крадат от храната и началникът им майор Савченко е много добър човек. Аз винаги зимувам там. Искате ли и вас да ви уредя, сър?

„Той просто така си говори“ — успокои се Николас и попита:

— Къде е това Бухалов?

— В Новгородска губерния, Чудовски район. Много приятно градче, тихо. Душата ти почива. Библиотеката в ареста е хубава, има шах, шашки. Ще задигнем нещо на гарата, за да извършим закононарушение, и право на Степан Филимонич ще се предадем…

Миша започна увлекателно да описва как щели да се настанят в град Бухалов, но Николас вече не го чуваше, сепнат от споменаването на Чудовски район.

Това се казва пръст на съдбата! Знак отгоре, как другояче да го нарече човек?

Как можа да забрави за човека, който го бе спасявал в трудна ситуация преди и със сигурност нямаше да му откаже да му помогне и сега!

Точно там, някъде в горите край Чудово, бе отишъл да живее съдружникът на Фандорин, съучредителят на „Страната на съветите“, бившият банкер, олигарх и медиен магнат. Тоя капиталист се беше побъркал, беше се пренапрегнал в битките за добавена стойност. Заряза всичко и се оттегли от суетния свят, за да стане отшелник. Че е така, така си е, но той наистина беше с неограничени възможности и фантастично предприемчив човек. Не може нищо да не му е останало от предишните дарби и връзки.

Само че дали ще се зарадва на срещата с очевидеца на неговия, меко казано, не безгрешен живот? Онези, с които той контактува днес, едва ли се досещат за бурната биография на светия старец. И правилно. Единствено самият отшелник и Господ Бог да знаят за предишните му грехове, сега никой друг няма да ги научи чак до смъртта му.