Борис Акунин
Вале пика (7) (Специални поръчения — 1)

Шефът се развеселява

— Дзъррр!

Пронизващият изкуствен звук на електрическия звънец долетя до размекнатото съзнание на Анисий нейде отдалеч, от горите тилилейски. Отначало Тюлпанов дори не разбра какво е това явление, дето така допълни изведнъж бездруго неимоверно обогатилата се картина на Божия свят.

Но блаженстващият агент се сепна от тревожния шепот в тъмното:

— On sonne. Q’est que ce?^[1].

Анисий подскочи, изведнъж си спомни всичко и се освободи от меката, но същевременно изненадващо здрава прегръдка.

Уговореният сигнал! Капанът е щракнал!

Ах, че лошо! Как можа да забрави за дълга си!

— Пардон — измърмори той, — ту’де сюит^[2].

Напипа в тъмното индийския си халат, налучка чехлите и се втурна към вратата, без да обръща внимание на настойчивия глас, който не спираше да задава някакви въпроси.

Изскочи в коридора и с две превъртания заключи вратата. Край, сега няма да отлети. Стаята не беше обикновена, имаше стоманени решетки на прозорците. Когато ключът щракна, сърцето му се сви, но дългът си беше дълг.

Анисий чевръсто затътри чехли по коридора. На горната стълбищна площадка надникналата през прозореца луна освети забързан насреща му бял силует. Огледалото!

Тюлпанов спря за миг и опита да огледа лицето си в здрача. Божичко, той ли е това? Анишка, синът на дякона, братът на идиотката Соня? По щастливия блясък в очите (повече и без това не се виждаше) личеше, че явно не е той, а съвсем друг човек, когото не познаваше.

Когато отвори вратата на спалнята на Ахмад хан, чу гласа на Ераст Петрович:

— … ще си платите за всички пакости, господин клоун. И за жребците на банкера Поляков, и за „златната река“ на търговеца Патрикеев, и за английския лорд, и за лотарията. А също и за циничната постъпка спрямо мен и за това, че по ваше благоволение се мажа с орехов извлек и се разхождам с тази глупашка чалма.

Тюлпанов отдавна знаеше, че щом надворният съветник спре да заеква, това не вещае нищо добро — господин Фандорин е или крайно напрегнат, или дяволски ядосан. В дадения случай май беше последното.

В спалнята картинката бе следната.

Възрастната грузинка седеше на пода до леглото, а монументалният й нос някак странно се бе изместил встрани. Зад нея със свирепо навъсени редки вежди и войнствено турил ръце на кръста се извисяваше Маса, облечен с дълга нощница. Самият Ераст Петрович седеше в креслото в ъгъла и с незапалената си пура почукваше по перваза на прозореца. Лицето му беше ледено, гласът измамно ленив, с такива спотаени гръмовни тътени, че Анисий настръхна.

Шефът се обърна към новодошлия и попита:

— Е, как е птичката?

— В клетка — по войнишки рапортува Тюлпанов и размаха перчатия ключ.

„Бавачката“ погледна триумфално вдигнатата ръка на агента и скептично поклати глава:

— Аа, господин евнухът — рече кривоносата с такъв звучен и еклив баритон, че Анисий трепна. — Много ви отива плешивата глава — и гнусната вещица му се изплези с широкия си червен език.

— А на вас — женските дрехи — озъби й се докаченият Тюлпанов и неволно докосна голия си скалп.

— Браво — оцени бързата реакция на асистента си Фандорин. — Господин Вале, бих ви посъветвал да не се перчите толкова. Положението ви никак не е розово, защото този път ви пипнахме на местопрестъплението.

 

 

Завчера, когато по време на разходката „княгиня Чхартишвили“ се бе появила придружавана от бавачката си, Анисий отначало се смути:

— Шефе, нали казахте, че са двама, Валето пика и момичето? Тогава каква е тая баба?

— Вие сте баба, Тюлпанов — изсъска „принцът“ и галантно се поклони на минаващата наблизо дама. — Това е той, нашият Момус. Наистина виртуозно се дегизира. Само дето краката му са твърде големи за жена, а погледът доста остър. Той е, драги, няма кой друг да е.

— Хващаме ли го? — разпалено прошепна Анисий, който се правеше, че отупва снега от рамото на господаря си.

— На какво основание? Хайде, да речем, че по време на лотарията момичето допусна гаф и има свидетели. Но този никой не го познава. За какво да го арестуваме? Че се е преоблякъл като баба ли? А, не, откога чакам да го пипна, но да няма грешка. На местопрестъплението.

Честно казано, тогава Тюлпанов си помисли, че надворният съветник малко прекалява. Но както винаги стана неговата: патицата се подмами по мюрето, сега не можеше да се отметне.

 

 

Ераст Петрович драсна клечка кибрит и запали пурата си. После сухо и твърдо каза:

— Най-голямата ви грешка, драги господине, с, че си позволихте да се подигравате с хора, които не прощават подигравките.

Понеже арестуваният мълчеше и само съсредоточено оправяше изкривения си нос, Фандорин сметна за необходимо да уточни:

— Имам предвид на първо място княз Долгорукой, а на второ — себе си. Още никой и никога не си е позволявал така да се гаври с личния ми живот. И то с толкова неприятни за мен последици.

Шефът страдалчески се смръщи. Анисий поклати съчувствено глава и си спомни какво му беше на Ераст Петрович, преди да се появи възможността от „Малая Никитская“ да се премести на Воробьовие гори.

— Е, признавам, че го направихте майсторски — продължи овладелият се Фандорин. — Разбира се, ще върнете вещите на графинята, и то незабавно, още преди да започне процесът. Снемам от вас това обвинение. За да не се разнася в съда името на Ариадна Аркадиевна. — На това място надворният съветник се позамисли, после кимна, сякаш взе някакво трудно решение, и се обърна към Анисий: — Тюлпанов, ако не ви затруднява, после проверете вещите по списъка, изготвен от Ариадна Аркадиевна, и… ги изпратете в Петербург. Адресът е: „Фонтанка“, домът на граф и графиня Опраксини.

Анисий само въздъхна, без да посмее да изрази чувствата си. А Ераст Петрович, изглежда, ядосан от собственото си решение, отново се обърна към задържания:

— Е, добре се позабавлявахте за моя сметка. Но всяко удоволствие, както знаете, се заплаща. През следващите пет години, които ще прекарате в каторгата, ще имате достатъчно време да си извлечете полезни житейски поуки. Да знаете за в бъдеще с кого и как да се шегувате.

От равнодушния тон на Фандорин Анисий разбра, че шефът е крайно вбесен.

— Извинете, драги Ераст Петрович — свойски подхвана „бавачката“. — Благодаря, че ми се представихте в момента на задържането, инак щях да продължавам да ви смятам за индийско височество. Откъде, питам, ги събрахте тия пет години каторга? Я да си сверим аритметиките. Някакви коне, някаква златна река, лорд, лотария — същински загадки. Какво общо имам аз с всичко това? И после, за какви вещи на графинята ми говорите? Ако са на граф Опраксин, защо са били у вас? Да не би да съжителствате с чужда жена? Лошо, господине. Макар че не е моя работа. Обвиняват ли ме в нещо, искам очни ставки и доказателства. Особено доказателства.

Анисий направо онемя от тази наглост и с тревога погледна шефа. Той се подсмихваше злорадо:

— Бих искал да знам вие пък какво правите тук? С това странно облекло, в този среднощен час?

— Ами нищо, правя глупости — отвърна Валето и жално подсмръкна. — Полакомих се за изумруда. Само че това, господа, се нарича „провокация“. Че и стражари сте сложили да пазят долу. То си е същински полицейски заговор.

— Стражарите не знаят кои сме — не се стърпя да се похвали Анисий. — И не участват в никакъв заговор. За тях ние сме азиатци.

— Няма значение — махна с ръка тарикатът.

— Я колцина държавни слуги сте. И всичките против клетия човек, когото сами вкарвате в съблазън. Един добър адвокат така ще ви направи на пух и прах в съда, че ще има да го помните. Пък и камъкът ви, доколкото разбирам, не струва повече от десетачка. Един месец арест — пряко сили. А вие, Ераст Петрович, казвате пет години каторга. Моята аритметика е по-точна.

— Ами валето пика, което сложихте на леглото пред двама свидетели? — надворният съветник ядно забучи недопушената си пура в пепелника.

— Да, много грозно от моя страна — Валето разкаяно наведе глава. — Да речем, че съм проявил цинизъм. Исках да прехвърля подозренията върху бандата „Вале пика“. За тях говори цяла Москва. Поради това нещо към единия месец арест сигурно ще ми наложат и църковно покаяние. Е, ще се помоля за опрощение на греховете — той се прекръсти набожно и намигна на Анисий.

Ераст Петрович врътна глава, сякаш бялата яка, избродирана с източни орнаменти, го стягаше, макар да беше разкопчана.

— Забравяте за съучастничката си. Тя доста го загази с лотарията. И не вярвам да се съгласи да иде в затвора без вас.

— Да, Мими обича да й се прави компания — реши да не спори арестантът. — Само се съмнявам, че ще кротува във вашата клетка. Господин евнух, бихте ли ми показали ключето още веднъж.

Анисий погледна шефа, здраво стисна ключа и отдалеч го показа на Валето.

— Да, не съм се излъгал — кимна то. — Долнопробен катанец от типа „бабина ракла“. С фибата си Мими може да я отключи за секунда.

Надворният съветник и неговият асистент се втурнаха към вратата едновременно. Фандорин извика на Маса нещо на японски, сигурно „не го изпускай от очи“ или нещо от този род. Японецът здраво хвана Валето за раменете, а какво стана после, Тюлпанов не видя, защото беше вече навън.

Те се спуснаха надолу по стълбата и прелетяха през вестибюла покрай стъписаните стражари.

Уви, вратата на стаята на „Тарик бей“ зееше. Пиленцето беше изхвръкнало!

Ераст Петрович изстена като от зъбобол и се завтече обратно към вестибюла. Анисий след него.

— Къде е тя? — изрева надворният съветник на фелдфебела.

Онзи се опули, като чу индийският принц изведнъж да проговаря на чист руски.

— Отговаряй! — подвикна му Фандорин. — Къде е момичето?

— Ами… — Фелдфебелът за всеки случай си нахлули каската и козирува. — Излезе преди пет минути. А придружителката й беше казала, че щели да поостанат.

— Преди пет минути! — нервно повтори Ераст Петрович. — Тюлпанов, да я настигнем! А вие си отваряйте очите на четири!

Затичаха се към стълбите, прекосиха градината и изскочиха навън.

— Аз надясно, вие наляво! — заповяда шефът.

Анисий пое покрай оградата. Единият му чехъл веднага затъна в снега и той заподскача на куц крак. Ето че оградата свърши, напред белееше пътят и чернееха дървета и храсти. Нямаше жива душа. Тюлпанов се завъртя на място като заклана кокошка. Къде да търси? Накъде да тича?

Под стръмнината оттатък ледената река в огромната черна купа се бе проснал гигантският град. Той бе почти невидим, само тук-там се точеха редките нанизи на уличните лампи, но тъмнината не беше пуста, а явно жива — нещо там долу сънено въздишаше и пъшкаше. Подухна вятър, понесе над земята снежен прах и прониза до кости Анисий в тънкия му халат.

Трябваше да се връща. Може Ераст Петрович да е имал повече късмет? Срещнаха се пред портата. Уви, шефът също бе сам.

Треперейки от студ, двамата „индийци“ нахлуха в къщата. Странно — стражарите ги нямаше на поста им. Затова пък от горе, от втория етаж се чуваха тропот, ругатни и викове.

— Какво става, по дяволите! — още неуспели да си поемат дъх след тичането по улиците, Фандорин и Анисий се завтекоха към стълбата.

В спалнята всичко бе надолу с главата. Двамата жандармеристи бяха увиснали на раменете на раздърпания и пищящ от ярост Маса, а фелдфебелът бършеше с ръкав окървавения си нос и сочеше японеца с револвера си.

— Къде е той? — озъртайки се попита Ераст Петрович.

— Кой? — не можа да схване фелдфебелът и изплю избит зъб.

— Валето! — извика Анисий. — Оная баба!

Маса заломоти нещо на своя си език, но жандармеристът с побелелите мустаци го ръгна с дулото в корема:

— Млъквай, невернико! Значи, ваше… — ветеранът се запъна, защото не знаеше как да се обърне към странния началник. — Значи, ваше индийство, стоим долу и си отваряме очите на четири, както ни бяхте заповядали. Изведнъж отгоре жената вика: „Стража! — вика. — Убиват ме! Помощ!“, и ние — право тука. Гледаме, тоя с дръпнатите очи съборил на пода одевешната бабичка, дето беше с госпожицата, и я стиснал за гърлото, гадът. Тя, горката, вика: „Помощ! Тоя китайски крадец ме нападна!“ А той ломоти нещо: „Мъс е, мъс е!“ Много е як, дяволът му неден. Ей на, изби ми един зъб, а на Терешченко му помля скулата.

— Къде е бабата? — сграбчи го за раменете надворният съветник и явно го стисна здравата, защото стражарят побеля като платно.

— Ами тука — изохка той. — Къде ще се дене? Сигурно се е уплашила и се е скрила някъде. Ще я намерим. Ох, моля ви се… Боли!

Ераст Петрович и Анисий се спогледаха мълчаливо.

— Какво, пак ли ще търсим? — с готовност попита Тюлпанов и хубавичко си нахлузи чехлите.

— Стига сме тичали, достатъчно развеселихме господин Момус — мрачно отвърна надворният съветник.

Той пусна стражаря, седна във фотьойла и безсилно отпусна ръце. По лицето на шефа ставаха някакви необясними промени. Напречна гънка проряза гладкото му чело, ъгълчетата на устните му се извиха надолу, очите замижаха. После раменете му затрепериха и Анисий сериозно се уплаши да не би Ераст Петрович да се разридае. Но не щеш ли, Фандорин се тупна по коляното и избухна в беззвучен, неудържим и най-лекомислен смях.