Борис Акунин
Вале пика (3) (Специални поръчения — 1)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пиковый валет (сборник „Особые поручения“), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Вале пика. Специални поръчения — 1

Превод: Татяна Балова

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954-9745-62-7

История

  1. — Добавяне

Какъв мерзавец!

Значи от служба до служба имало разлика. Можело да си агент и с часове да киснеш под дъжда, за да наблюдаваш откъм бодливите храсти втория прозорец на третия етаж вляво, или да се влачиш по улиците подир предадения ти по щафета „обект“, дето нито го знаеш кой е, нито какви ги е свършил.

Можело да си куриер и с изплезен език да препускаш из града със служебната чанта, пълна с бумаги.

А можело и да си временен помощник на негово високоблагородие чиновника за специални поръчения. Анисий трябваше да е в къщата на „Малая Никитская“ към десет часа. Тоест — върви като човек, не тича из тъмните улички, ами се движи спокойно, с достойнство, посред бял ден. Полагаха му се и пари за файтон, така че можеше да не губи цял час, а да пристига за работа като важен господин. Е, нищо няма да му стане, ако повърви и пеш, пък някоя и друга спестена копейка все ще да му е от полза.

Вратата му отваряше слугата японец Маса, с когото Анисий вече добре се познаваше. Маса се покланяше и казваше: „Добуро Тюри-сан“, което значеше: „Добро утро, господин Тюлпанов“.

Японецът са затрудняваше да произнася дългите руски думи, да не говорим за буквата „л“, затова „Тюлпанов“ при него се бе превърнало в „Тюри“. Анисий обаче не се сърдеше на Фандориновия камериер и отношенията помежду им бяха станали напълно приятелски, едва ли не заговорнически.

Най-напред Маса съобщаваше за „положението“ — така Анисий наричаше атмосферата в къщата. Ако японецът казваше: „Чихо“, значи всичко беше тихо и кротко, прекрасната графиня Ади се е събудила в добро настроение, тананика си и си гука с Ераст Петрович. Щеше да гледа Тюлпанов разсеяно, но благосклонно. Тогава той смело можеше да влезе в гостната, Маса щеше да му поднесе кафе и кифличка, господин надворният съветник щеше да разговаря с него весело и шеговито, а любимата нефритова броеница щеше да потраква закачливо и енергично в пръстите му.

Ако ли обаче Маса прошепнеше: „Сюмно“, значи Анисий трябваше на пръсти да се шмугне в кабинета и тутакси да се залови за работа, защото в къщата вилнее буря. Ади отново е ридала и е викала, че се отегчава, че Ераст Петрович я погубил, че я съблазнил, че я отмъкнал от мъжа й — най-достойния и благороден човек на света. „Така се отмъква жена като теб“ — мислеше си Анисий, плахо се вслушваше в гръмовния екот и прелистваше вестниците.

Сега това му беше сутрешната задача — да проучва московската преса. Приятно занимание: шумолиш с миришещите на мастило страници, четеш градски клюки и разглеждаш съблазнителните рекламни обяви. На масата са наредени подострени моливи — сини за обикновените бележки, червени за по-специалните. Не, наистина сега животът на Анисий беше съвсем различен.

Между другото, заплатата на тази златна служба беше двойна в сравнение с предишната, пък и получи повишение. Ераст Петрович драсна до управлението два реда и Тюлпанов тутакси стана кандидат за перспективна длъжност. Освободеше ли се място, трябваше да издържи един нищо и никакъв изпит и готово — бил куриер, става чиновник, господин колежки регистратор.

 

 

А всичко започна ето как.

Онзи незабравим ден, когато Анисий видя бялата гълъбица, двамата с надворния съветник поеха от къщата на губернатора право към нотариалната кантора, която бе регистрирала акта за покупка с подигравателния подпис.

Уви, зад вратата с месингова табелка „Иван Карлович МЬОБИУС“ нямаше никого. Титулярната съветничка Капустина, притежателката на къщата, отвори заключената врата със собствения си ключ и даде показания, че преди две седмици господин Мьобиус наел първия етаж и предплатил за един месец. Бил сериозен, почтен човек, пуснал обява за кантората си на най-видно място във всички вестници. От вчера не бил идвал, та и тя била изненадана.

Фандорин слушаше, кимаше, от време на време задаваше кратки въпроси. Нареди на Анисий да запише как е изглеждал изчезналият нотариус. „Обикновен на ръст — старателно скърцаше с молива си Тюлпанов, — мустаци, остра брадичка. Русоляв. С пенсне. Непрекъснато потрива ръце и се подсмива. Любезен. На дясната буза има голяма кафява брадавица. Наглед е поне четиридесетгодишен. С кожени галоши. Сиво палто с черна шал-яка“.

— Няма нужда да пишете за г-галошите и палтото — каза надворният съветник, след като надникна в драсканиците на Анисий. — Само как изглежда.

Вътре намериха най-обикновена кантора: в приемната — бюро, открехната огнеупорна каса, рафтове с папки. Всичките празни, само корици, а в сейфа върху едната желязна полица, на най-лично място — карта, вале пика. Ераст Петрович я взе, разгледа я през лупата си и я хвърли на пода. После обясни на Анисий:

— Най-обикновена карта, каквито се продават навсякъде. Аз, Тюлпанов, не мога да понасям картите, и особено в-валето пика (наричат го още Момус). Навява ми твърде неприятни спомени.

От кантората поеха към английското консулство, за да се срещнат с лорд Питсбрук. Този път албионецът имаше дипломатически преводач, така че Анисий можеше и сам да запише показанията на потърпевшия. Британецът съобщи на надворния съветник, че нотариалната кантора „Мьобиус“ му е била препоръчана от мистър Шпейер като най-уважаваната и стара юридическа фирма в Русия. За потвърждение на думите си мистър Шпейер показал няколко вестника, във всеки от които рекламата на „Мьобиус“ се намирала на най-видно място. Лордът не знаел руски, но годината на създаване на фирмата — хиляда шестстотин и еди-коя си, му направила най-благоприятно впечатление. Питсбрук показа и един от вестниците, „Московские губернские ведомости“, които по свой английски начин нарече „Москоу нюз“. Анисий проточи шия иззад гърба на господин Фандорин и видя голяма, на четвърт страница обява:

Нотариална кантора
МЬОБИУС

Свидетелство за регистрация от Министерство на правосъдието 1672.

Изготвяне на завещания и актове за покупко-продажба, заверка на пълномощни, гаранции по кредити, посредничество за издирване на длъжници и други услуги.

Закараха британеца в злополучната кантора. Той с всички подробности разказа как, след като получил подписания от „възрастния джентълмен“ (тоест от негово сиятелство господин генерал-губернатора) документ, пристигнал тук, в „офиса“. Мистър Шпейер не дошъл с него, защото не се чувствал добре, но го уверил, че собственикът на фирмата е предупреден и очаква високопоставения чуждестранен клиент. Лордът наистина бил посрещнат много любезно, предложили му чай с „твърди кръгли бисквити“ (може би меденки?), хубава пура, и много бързо му изготвили документите. А парите, сто хиляди рубли, нотариусът взел на отговорно пазене и прибрал в сейфа.

— Отговорно, няма що — обади се Ераст Петрович и попита нещо, като посочи огнеупорната каса. Англичанинът кимна, отвори отключената желязна врата и изсъска някаква ругатня.

Лордът не можеше да добави нищо съществено към портрета на Иван Карлович Мьобиус и непрекъснато повтаряше за брадавицата. Анисий дори запомни английската дума — „уорт“.

— Съществен белег, ваше високоблагородие. Голяма кафява брадавица на дясната буза. Може пък да го намерим този мошеник? — плахо изложи Тюлпанов нелишената си от логика идея.

Явно много се беше впечатлил от думите на генерал-губернатора за лука и как щял да го направи на нищо. Искаше да е с нещо полезен. Надзорният съветник обаче не можа да оцени неговия принос в разследването и разсеяно каза:

— Това са глупости, Тюлпанов. Психологически трик. Никак не е трудно човек да си лепне брадавица или някое родилно петно върху половината буза. Свидетелите обикновено запомнят само т-такива биещи на очи особености и на останалите вече обръщат по-малко внимание. Я по-добре да се заемем със закрилника на малолетните б-блудници „мистър Шпейер“. Записахте ли портрета му? Да видя. „Неустановен ръст, защото е в количка. Косата тъмна, съвсем ниско подстригана на слепоочията. Погледът благ. (Хм…) Очите май светли. (Това е важно, ще трябва да разпитаме секретаря на негово високопревъзходителство.) Лицето открито, приятно.“ М-да, няма за какво да се хванем. Ще трябва да обезпокоим негово височество херцог Саксен-Лимбургски. Да се надяваме, че той поне знае нещо за „внука“, щом със специално писмо го е препоръчал на „дядото“.

Ераст Петрович, докаран в мундира си, отиде да се види със знатната особа в „Лоскутная“ сам. Забави се доста и се прибра по-мрачен от облак. В хотела му казали, че предния ден негово височество заминал с влака за Варшава. Но на Брянската гара видният пасажер вчера изобщо не се появил.

Вечерта в края на дългия ден надворният съветник проведе с Анисий съвещание, което нарече „оперативен преглед“. За Тюлпанов подобна процедура беше нещо ново. Чак после, когато свикна да завършва всеки ден с „преглед“, той постепенно доби кураж, но първата вечер повече си мълчеше от страх да не изтърси някоя глупост.

— И тъй, нека помислим — започна надворният съветник. — Нотариуса Мьобиус, който не е никакъв нотариус, го няма. Изпарил се е. Това първо — нефритовото зърно на броеницата му тракна звучно. — Инвалида благотворител Шпейер, който не е никакъв благотворител и едва ли е инвалид, също го няма. Изчезнал е безследно. Това второ. (Отново — трак!) Особено пикантното е, че по необясним начин е изчезнал и херцогът, който за разлика от „нотариуса“ и „инвалида“ уж е бил истински. Е, дребни князе в Германия дал Господ и човек не може да ги знае всичките, но този е бил приеман в Москва както подобава и за пристигането му са писали в-вестниците. Това трето. (Трак!) На връщане от гарата се отбих в редакциите на „Неделя“ и „Руски вестник“. Попитах откъде са научили за предстоящата визита на негово височество херцог Саксен-Лимбургски. И разбрах, че вестниците са получили съобщението по обичайния начин — телеграфически — от петербургските си кореспонденти. Какво мислите по въпроса, Тюлпанов?

От напрежение Анисий изведнъж се изпоти и каза колебливо:

— Ваше високоблагородие, тия телеграми може да ги изпрати всеки.

— Точно така мисля и аз — кимна надворният съветник и на Тюлпанов веднага му олекна на сърцето. — Достатъчно е човек да знае имената на петербургските кореспонденти, а телеграмата може да бъде изпратена откъдето и от когото и да било… А, да, между другото. Не ме наричайте „високоблагородие“, да не сме в армията. Достатъчно е Ераст Петрович или просто „шефе“, по-кратко е и по-лесно. — Фандорин тъжно се усмихна на нещо и продължи с „прегледа“. — И така. Някоя хитра личност, след като само е установила имената на неколцина кореспонденти (за което стига човек да прелисти вестниците), изпраща до редакциите телеграма за пристигането на германския фюрст и нататък всичко се нарежда от само себе си. Репортерите посрещат „негово височество“ на гарата, „Руска мисъл“ публикува разговора, в който почетният гост изказва твърде смели съждения по Балканския въпрос, категорично се дистанцира от политическия курс на Бисмарк — и край, Москва е покорена, нашите патриоти приемат херцога с отворени обятия. Ах, тази преса! Колко малко се осъзнава у нас истинската й сила… Е, Тюлпанов, сега да минем към изводите.

Надворният съветник, тоест „шефът“ млъкна за малко и Анисий се уплаши, че ще трябва да прави изводите сам. В главата на клетия куриер цареше пълна мъгла. Господин Фандорин обаче се справи и без неговото съдействие. Енергично обиколи кабинета, ритмично потрака с броеницата, после скръсти ръце зад гърба си.

— Кой членува в бандата „Вале пика“ не се знае. Членовете са поне трима: „Шпейер“, „нотариусът“ и „херцогът“. Това първо. Изключително нахални, много изобретателни, невероятно самоуверени. Това в-второ. Никакви следи. Това трето… — Ераст Петрович направи кратка пауза, а после тихо, дори много предпазливо завърши: — но има неща, за които можем да се хванем, и това е четвъртото.

— Нима? — сепна се посърналият Анисий, който очакваше съвсем различен финал в смисъл: безнадеждна работа, така че, Тюлпанов, я се връщай в куриерската си служба.

— Мисля, че да. „Валетата“ са н-напълно сигурни, че ще останат безнаказани, а това значи, че най-вероятно ще искат да сторят още някоя пакост. Това първо. Защото и преди историята с лорд Питсбрук са успели да извъртят две успешни, извънредно дръзки афери. И двата пъти са направили голям удар, и двата пъти безочливо са оставили „визитката си“, а дори не са и помислили да напуснат Москва с невероятните си трофеи. Сега… желаете ли пура?

Надворният съветник щракна капачето на абаносовата кутийка върху масата.

Макар да не пушеше, за да икономисва, Анисий не се удържа и взе една — подредените шоколадови пурички с червено-златни етикетчета изглеждаха прекалено апетитно. Докато палеше, примлясна досущ като Ераст Петрович и се приготви да изпита райско блаженство, достъпно само за богатите господа. Такива пури беше виждал на „Кузнецки“, на витрината на колониала на Сичов — по рубла и половина парчето.

— Следваща точка — продължи Фандорин. — „Валетата“ се повтарят в своите методи. Това второ. И в случая с „херцога“, и в епизода с „нотариуса“ те използват хорското доверие към печатното слово. Хайде, лордът как да е. Те, англичаните, са с-свикнали да вярват на всичко, което п-публикува техният „Таймс“. Но нашите московски вестници? Сами са известили столичаните за идването на „негово височество“, сами са вдигнали шумотевица и са баламосали целия град… Тюлпанов, димът от пурата не се гълта!

Късно. В радостно очакване, Анисий с пълни гърди пое тръпчивия, пощипващ небцето му дим. Светлината помръкна, отвътре сякаш го остърга шкурка, клетият Тюлпанов се преви одве, закашля се, задави се и усети, че ей сега ще умре. Фандорин съживи помощника си (с вода от гарафата и енергично потупване по мършавия гръб) и направи краткия извод:

— Задачата ни е да си отваряме очите на четири.

 

 

Така че от седмица насам Тюлпанов си отваряше очите на четири. Сутрин на път към чудесната си служба изкупуваше градските вестници. Подчертаваше в тях всичко забележително и необичайно, а по време на обяда докладваше на „шефа“.

На обяда трябва да се спрем по-специално. Когато графинята биваше в настроение и благоволяваше да седне на масата, храната беше изискана — все ястия, доставени от френския ресторант „Ертел“: или шофроа от бекаси с трюфели, римска салата, маседоан[1] в пъпеш или други разни кулинарни чудеса, за които Анисий преди дори не беше чувал. Ако обаче Ади още от сутринта се затваряше в будоара или отиваше да се поразходи из галантериите и парфюмериите, Маса завземаше властта в столовата и тогава картината ставаше съвсем различна. От японско-китайския ресторант на Петровския пазар Фандориновият камериер донасяше безвкусен ориз, маринована ряпа, водорасли като хартия и сладникава пържена риба. Надворният съветник поглъщаше всичката тая отрова с явно удоволствие, а на Анисий Маса сервираше чай, топъл геврек и салам. Право казано, Тюлпанов предпочиташе подобна гощавка, защото присъствието на своенравната хубавица много го потискаше, та и без това не можеше да оцени прелестта на приказните деликатеси.

Ераст Петрович внимателно изслушваше резултатите от сутрешните търсения на Тюлпанов. Повечето отхвърляше, останалите вземаше предвид. Следобед тръгваха да проверяват: Анисий — съмнителните обяви, шефът — важните персони, пристигнали в Москва (уж ги посещаваше с поздрав от генерал-губернатора, а в действителност искаше да види дали не става дума за някой самозванец).

Засега всичко беше напусто, но Анисий не губеше кураж. Ех, да можеше да работи все това!

 

 

Тази сутрин Соня я болеше коремът — изглежда, пак беше дъвкала вар от измазаната печка, поради което Тюлпанов не успя да закуси у дома. У Фандорин също не му сервираха кафе — денят се падна „сюмен“. Анисий се спотайваше в кабинета, прелистваше вестниците и сякаш нарочно в очите му се набиваха какви ли не хранителни реклами. „На «Сретенка» в бакалницата на Сафатов е получено изключително хубаво осолено говеждо «Антрекот»[2] — четеше той ненужната му обява. — По 16 копейки фунтът, без кости, може да се използва вместо най-висококачествената шунка“.

Изобщо едва изкара до обяд. Нагъвайки геврека, докладва на Ераст Петрович за днешния улов.

Новопристигналите днес, на 11 февруари 1886 година, бяха малко на брой: петима военни — генерали и седем високопоставени цивилни с равни на техните чинове. Шефът си отбеляза да посети двама: началника на военноморското интендантство контраадмирал Фон Бомбе и ковчежникът на държавната съкровищница, тайния съветник Свинин.

Сетне Тюлпанов мина към по-интересната част — странните обяви.

„С постановление на Градската дума — четеше той на глас, като правеше многозначителни паузи, — всички притежатели на дюкяни от Градския пазар на Червения площад са поканени на съвещание за създаване на акционерно дружество с цел преустройството му и издигане на негово място на тържище със стъклен купол.“

— И какво п-подозрително виждате тук? — попита Фандорин.

— Ами глупости някакви. За какво му е на пазара стъклен купол? — не без основание попита Анисий. — Нали ми наредихте да обръщам внимание на всички обяви, в които се набират пари, шефе, а тук става дума за цяло акционерно дружество. Дали не е някоя афера?

— Не е афера — успокои го надворният съветник. — Думата наистина взе решение да събори Градския пазар и на негово място да п-построи покрит троен ходник в руски стил. Продължавай.

Тюлпанов заряза отхвърлената обява от „Московски градски ведомости“ и взе „Руско слово“.

„ШАХМАТЕН ТУРНИР.

В сградата на Московското дружество на любителите шахматисти в два часа следобед ще се проведе турнир на М. И. Чигорин с десет противници. Г-н Чигорин ще играе a l’aveugle[3], без да вижда дъската и без да си записва ходовете. Залози по 100 рубли. Билет за вход — 2 рубли. Поканени са всички желаещи.“

— Без да вижда дъската? — изненада се Ераст Петрович и си записа в бележника. — Добре. Ще ида да поиграя.

Окуражен, Анисий продължи да чете от „Ведомости на московската градска полиция“:

„НЕБИВАЛА ЛОТАРИЯ С НЕДВИЖИМИ ИМОТИ.

Международното дружество на евангелистите «Сълзи Иисусови» за първи път провежда в Москва МОМЕНТАЛНА БЛАГОТВОРИТЕЛНА ЛОТАРИЯ за изграждането на Параклис на Плащаницата Господня в Йерусалим. НЕВЕРОЯТНИ ПЕЧАЛБИ от дарители в цяла Европа: имения, жилищни сгради, вили в най-хубавите европейски градове. ПЕЧАЛБАТА СЕ ПРОВЕРЯВА НА МЯСТО!!! Обикновен билет — 25 рубли. Побързайте, лотарията ще остане в Москва само ЕДНА СЕДМИЦА, подир което ще се премести в Санкт Петербург.“

Ераст Петрович прояви интерес:

— Моментална лотария? Много ползотворна идея. Публиката ще я хареса. Без да чака теглене на тиража, ще научи резултата веднага. Любопитно. И не прилича на мошеничество. Прекалено смело е някой да използва за афера „Полицейски ведомости“. Макар че от „валетата“ можем да очакваме всичко… Я идете, Тюлпанов. Ето ви двайсет и пет рубли. Купете ми едно билетче. По-нататък?

„НОВИНА!

Имам честта да известя почитаемата публика, че тия дни в моя Музей срещу Безистена на Солодовников е получена от Лондон много жива и весела ЧИМПАНЗИ С МАЛКОТО СИ. Вход 3 рубли. Ф. Патек.“

— Какво ви е направила тази чимпанзи? — сви рамене шефът. — В какво я п-подозирате?

— Странно е — измънка Анисий, който, честно казано, просто ужасно искаше да види чудото, дето на всичко отгоре е „живо и весело“. — И входът е подозрително скъп.

— Не, за „Валето пика“ това не са пари — поклати глава Фандорин. — Пък и кой би могъл да се гримира като маймуна? Камо ли като нейното м-малко. Продължавайте.

„На 28 януари настоящата година е ИЗГУБЕНО КУЧЕ, мъжко, едър мелез, отговаря на името Хектор, черен на цвят, със сакат заден ляв крак и бяло петно на гърдите. Възнаграждение 50 рубли. «Болшая Ординка», домът на графиня Толстая, търсете приват-доцент Андреев.“

След тази обява шефът само въздъхна:

— Тюлпанов, днес сте в някакво весело настроение. Добре де, за какво ни е този „едър мелез“?

— Ами че петдесет рубли, Ераст Петрович! За някакъв си помияр? Нима не е подозрително?

— Ах, Тюлпанов, разните такива сакати ги обичат повече от някои хубавци. Нищо не разбирате от любов. Продължавайте.

Анисий докачен подсмръкна и си помисли: вие пък много разбирате от любов. То затуй от сутринта тук се тряскат врати и не се сервира кафе.

После прочете последното от днешната реколта:

„Докторът по медицина Емануил Страус: лекува с електрически ток и галванични ванички мъжко безсилие, слабост и последици от младежки пороци.“

— Явен шарлатанин — съгласи се Ераст Петрович. — Само че не е ли доста мижав за „валетата“? Впрочем идете проверете.

 

 

Анисий се завърна от експедицията към три следобед, уморен и с празни ръце, но в добро настроение, което между другото не го бе напускало през цялата последна седмица. Предстоеше най-приятният етап от работата — оперативката с обсъждане на днешните събития.

— От липсата на блясък в очите ви, разбирам, че мрежите са празни — приветства го проницателният Ераст Петрович, който явно също се бе прибрал току-що, още беше с мундира и кръстовете си.

— А при вас как е, шефе? — с надежда попита Тюлпанов. — Какво стана с генералите? Ами шахматистът?

— Генералите са истински. Шахматистът също. Е, да, има феноменална дарба: седеше с гръб към дъските и нищо не си записваше. От десет партии спечели девет и загуби само една. Добър business, както казват днешните делови хора. Господин Чигорин взе деветстотин рубли и плати сто. Чиста печалба осемстотин, и то само за един нищо и никакъв час.

— А от кого загуби? — поинтересува се Анисий.

— От мен — отговори шефът. — Но няма значение, само си пропилях времето.

„Пропилял си го, няма що — помисли си Тюлпанов. — Сто рубли!“

И попита с респект:

— Значи добре играете шах?

— Отвратително. П-просто случайно извадих късмет — Фандорин оправи пред огледалото бездруго идеалните ъгълчета на колосаната си якичка. — Знаете ли, Тюлпанов, аз съм също един вид феномен. Не познавам хазартното чувство, не мога да понасям никакви игри, но винаги имам фантастичен късмет. Вече съм свикнал и отдавна не се изненадвам. Д-дори на шах. Господин Чигорин сбърка полетата и каза да сложат дамата не на f5, а на f6, точно срещу моя топ, а после така се ядоса, че не пожела да продължи. Все пак извънредно трудно е човек да играе десет партии, без да гледа. Сега обаче вие ми разправете.

Анисий цял се напрегна, защото в такива мигове се чувстваше като на изпит. Но изпитът беше приятен, не като в училище. Тук не му пишеха двойки, но затова пък често се случваше да бъде похвален, че е проявил наблюдателност или съобразителност.

 

 

Днес всъщност нямаше с какво особено да се похвали. Първо, съвестта му не беше чиста: все пак бе отишъл в музея на Патек, бе похарчил 3 рубли служебни пари и половин час бе зяпал онази чимпанзи с малкото й (двете бяха невероятно живи и весели, рекламата не лъжеше), обаче това не допринесе никак за случая. Отби се и на „Болшая Ординка“, вече от престараване. Поприказва с очилатия стопанин на сакатия помияр, изслуша цялата сърцераздирателна история, завършила със сдържани мъжки ридания.

Не му се разказваха подробности за електрическия доктор. Анисий подхвана, но се смути и замълча. В името на дълга трябваше да се подложи на срамна и твърде болезнена процедура, след която в слабините и досега сякаш го боцкаха игли.

— Тоя Страус е отвратителен — наковлади го Анисий. — Много е съмнителен. Задава разни гадни въпроси — и отмъстително довърши: — Ей с такива трябва да се занимае полицията.

Ераст Петрович беше деликатен човек, не го разпита за подробности, ами каза със сериозен тон:

— Похвално е, че решихте да се подложите на електрическата процедура, още повече че във вашия случай едва ли са възможни „последици от младежки пороци“. Саможертвата в името на работата заслужава да бъде всячески поощрена, но щеше да е напълно достатъчно да се ограничите с няколко въпроса. Например колко взема този лечител на сеанс.

— Пет рубли. Ето, имам и квитанция — Анисий бръкна в джоба си, където държеше всички отчетни пари.

— Няма нужда — махна с ръка надворният съветник. — „Валетата пика“ едва ли биха си цапали ръцете за пет рубли.

Анисий посърна. Проклетите игли така пареха тялото му, измъчено от тока, че той чак взе да се върти на стола, и за да може по-скоро да ликвидира неблагоприятното впечатление от собствената си глупост, започна да разказва за моменталната благотворителна лотария.

— Сериозно учреждение. Същинска Европа. Наели са мецанина в сградата на Попечителския съвет по грижи за сираците. Опашката се вие по цялото стълбище, хората са от различни звания и съсловия, има и доста благородници. Ераст Петрович, аз чаках четирийсет минути да ми дойде ред до гишето. Колко отзивчиви са все пак хората в Русия, когато става дума за благотворителност.

Фандорин неопределено мръдна самурена вежда.

— Та според вас всичко е чисто, така ли? И не намирисва на м-мошеничество?

— Не, моля ви се! На вратата пази стражар със сабя на колана. Всекиму козирува, демонстрира уважение. Вътре като влезеш, има гише, а зад него една много скромна, мила госпожица с пенсне, цялата в черно, с бяла касинка и с кръстче на гърдите. Сигурно е монахиня, послушница или просто доброволка, можеш ли им разбра на чужденците. Плащаш й и тя ти предлага да завъртиш барабана. Говори руски чисто, със съвсем лек акцент. Сам въртиш, сам вадиш билета — всичко е честно. Барабанът е стъклен, вътре са сгънати картончета: сините са по 25 рубли, а розовите — по 50, за тия, дето искат да дарят повече. Но аз докато бях там, никой не си взе розов. Отваряш билета веднага, пред всички. Ако нямаш късмет, пише: „Да ви пази Бог“. Това е. — Анисий показа красивото синьо картонче с готически букви. — А който спечели, влиза зад гишето. Там има маса и до нея седи председателят на лотарията, много представителен възрастен господин, свещеник. Той заверява печалбите. На който не му е провървяло, госпожицата му благодари и му закача на гърдите хубава хартиена розичка за проявеното милосърдие.

Анисий извади от джоба си грижливо скътаната розичка. Мислеше да я отнесе на Соня да й се порадва. Ераст Петрович огледа цветето и дори го помириса.

— Мирише на „Пармска теменуга“ — отбеляза той. — С-скъп парфюм. Значи, казвате, скромна госпожица?

— Много приятна — потвърди Тюлпанов. — И толкова свенливо се усмихва.

— Тъй, тъй. И какво, на някого нещо падна ли му се?

— Ами да! — оживи се Анисий. — Още докато стоях на опашка на стълбището, се появи един късметлия господин, приличаше на професор. Целият пламнал, размахва документа с печатите — спечелил имение в Бохемия. Пет хиляди декара! Разправяха, че сутринта една чиновничка изтеглила жилищна сграда в самия Париж. На шест етажа! Какъв късмет! Било й прилошало и я свестили с амоняк. А след оня професор, на когото се падна имението, мнозина почнаха да си купуват по два, че и по три билета. За такива печалби на човек не му се свидят двайсет и пет рубли повече! Ех, защо нямах свои пари, че и на мен да ми излезе късметът — Анисий мечтателно присви очи и загледа тавана, представяйки си как отваря картончето и вътре… Какво например? Ами, да речем, някое шато на брега на Женевското езеро (той беше виждал прочутото езеро на картинка — Боже, каква красота).

— Шест етажа? — ненадейно попита надворният съветник. — В Париж, така ли? А имението в Б-Бохемия? Тъй, тъй. Знаете ли, Тюлпанов, я да идем да поиграем на тая ваша лотария. Имаме ли време?

На ти хладнокръвен човек, на ти извисен дух. А разправяше, че не познавал хазартното чувство.

 

 

За малко да закъснеят. Опашката на стълбището не беше намаляла, лотарията работеше до пет и половина, а пет вече минаваше. Публиката се изнервяше.

Фандорин бавно се качи по стъпалата и пред вратата учтиво каза:

— Моля ви, господа, само да п-попитам.

И представяте ли си? Безропотно го пуснаха да влезе. Мене сигур щяха да ме изпъдят — почтително си помисли Анисий, — но щом е за него, и през ум не им минава.

Пазещият на входа стражар, стегнат юначага със засукани мустаци, козирува, вдигнал ръка до сивия астраганен калпак. Ераст Петрович мина през просторното помещение, преградено на две от гишето. Анисий бе успял да огледа вътрешността още предишния път, затова веднага се вторачи завистливо във въртящия се барабан. Поглеждаше и към милата госпожица, която тъкмо забождаше цвете на ревера на натъжен студент и му говореше нещо утешително.

Надворният съветник най-внимателно огледа барабана и прехвърли вниманието си към председателя — благовиден избръснат господин в мундир с бяла права яка.

Председателят явно се отегчаваше и веднъж-дваж дори се прозя, деликатно прикрил устата си с длан.

Ераст Петрович, кой знае защо, докосна с пръст в бяла ръкавица табелката с надпис: „Господата, които купуват розов билет, ползват предимство“, и каза:

— Мадмоазел, бихте ли ми дали един розов?

— О да, разбира се, вие сте истински кристианин.

Госпожицата дари пожертвувателя със сияйна усмивка, прибра подалата се от касинката й златиста къдрица и пое от Фандорин пъстрата петдесетрублева банкнота.

Анисий със стаен дъх гледаше как шефът му небрежно вади с два пръста от барабана първия паднал му розов билет и го разгръща.

— Нима е празен? — съжали госпожицата. — Ах, толкова бях сигурна, че вие непременно ще спечелите! Миналия път господин, който взе розов билет, получи истински „палацо“ във Венеция! Със собствен кей за гондолите и специален вход за каретите! Защо не опитате още веднъж, господине?

— Дори с вход за каретите? Колко интересно! — зацъка с език Фандорин, докато разглеждаше картинката върху билета: крилат ангел, молитвено събрал ръце, закрити от парцал, който по всяка вероятност трябваше да представлява плащаница.

После се обърна към публиката, почтително повдигна цилиндъра си и високо и категорично заяви:

— Дами и господа, аз съм Ераст Петрович Фандорин, чиновник за специални поръчения на негово сиятелство генерал-губернатора. Арестувам тази лотария по подозрение в мошеничество. Стражар, незабавно опразнете помещението и повече не пускайте тук никого!

— Слушам, ваше високоблагородие! — гракна мустакатият полицай, без и през ум да му мине да се усъмни в пълномощията на решителния господин.

Стражарят се задейства пъргаво. Разпери ръце, сякаш да подгони гъски, и бързичко изкара шумно негодуващите клиенти през вратата. Допреди малко боботеше: „Заповядайте, заповядайте, благоволете сами да видите какво нещо“ и, ето че вече помещението е опразнено, а самият служител на реда се е изпънал като струна на входа, готов да изпълни следващата заповед.

Надворният съветник кимна със задоволство и се обърна към Анисий, който от ненадейния поврат на събитията бе замръзнал на място с провиснала долна челюст.

Възрастният господин — пастор или патер, кой го знае — също май не беше на себе си: повдигна се над писалището и замря изблещен.

Затова пък скромната госпожица предприе нещо много интересно. Тя внезапно намигна на Анисий със синьото си око иззад пенснето, прескочи на бегом стаята и с възглас „оппа!“ скочи върху широкия перваз на прозореца. Щракна дръжката и отвън лъхна на свежест и сняг.

— Дръжте я! — безпомощно извика Ераст Петрович.

Анисий се втурна след чевръстата девойка. Посегна да я хване за полата, но пръстите му само се плъзнаха по твърдата коприна. Госпожицата скочи от прозореца и Тюлпанов, който се метна по корем на перваза, видя как прекрасно се издуват полите й в полета.

Мецанинът беше доста висок, но смелата скокла се приземи в снега с котешка ловкост и дори не падна. Обърна се, махна на Анисий и като запретна високо поли (отдолу се видяха изваяните й крачета с боти и черни чорапи), хукна по тротоара. Още миг и бегълката изчезна от осветения от уличната лампа кръг и бързо се стопи в падащия мрак.

— Олеле, майчице — прекръсти се Анисий и се покатери на перваза. Беше сигурен, че лошо му се пише. Ако си счупи само крака, как да е, но гръбнака? Добре щяха да се подредят тогава двамата със Соня. Парализиран брат и сестра идиотка. Чудна двойка, няма що.

Той стисна очи и мислено се подготви да скочи, но здравата десница на шефа му го сграбчи за пеша.

— Остави я — каза Фандорин, с весело недоумение загледан подир пъргавата госпожица. — Г-главният субект ни е в ръцете.

Надворният съветник бавно се приближи до председателя на лотарията. Онзи вдигна ръце, сякаш се предаваше, и без да чака въпроси, занарежда:

— Ваше… ваше високо… аз какво, срещу малко възнаграждение… нито ги знам, нито ги познавам, правя каквото ми кажат… Ей онзи господин, него питайте… Дето се прави на стражар.

Ераст Петрович и Тюлпанов се обърнаха натам, накъдето сочеше треперещият му пръст, но не видяха никакъв стражар. Само униформеният калпак висеше на закачалката и леко се поклащаше.

Шефът се втурна към вратата, Анисий след него. На стълбите видяха многолюдната възбудена тълпа — беше немислимо да се промъкнат през нея. Фандорин ядно се блъсна с юмрук по главата и затвори.

В това време Анисий разглеждаше калпака, незнайно защо зарязан от фалшивия полицай. Калпак като калпак, само дето отвътре на подплатата бе закрепена карта за игра: кокетно усмихнат паж с перо на шапката и знаците на пиката.

— Но как? Откъде? — ядоса се Анисий и смаяно се вторачи в разярения Фандорин. — Как се сетихте? Шефе, вие сте същински гений!

— Не съм гений, а глупак — горещеше се Ераст Петрович. — Станах за резил! Клъвнах на кукличката, а изпуснах главатаря. Безподобен мерзавец, направо безподобен… Как съм се сетил? Нямаше нищо за сещане. Нали ви казах, че никога не играя никакви игри, камо ли на късмета. Когато видях, че билетът е празен, веднага ми стана ясно, че е афера. — И като направи кратка пауза, допълни: — Освен това къде се е чуло и видяло венециански „палацо“ да има каретен вход? Та във Венеция няма карети, има само лодки…

Анисий понечи да попита откъде шефът му е разбрал, че тук е забъркано тъкмо „Вале пика“, но не успя — надворният съветник гневно се провикна:

— Какво сте го зяпнали тоя проклет калпак? Толкова ли е интересен?!

Бележки

[1] Маседоан — букв. Македонска салата — същото което у нас е руската салата. — Б.ред.

[2] Entrecôte — (фр.) — пържола, котлет. — Б.ред.

[3] „сляпо“ (букв. фр.), в шаха — блинд. — Б.ред.