Борис Акунин
Вале пика (5) (Специални поръчения — 1)

На лов за диви патици

Съвещанието по случая „Вале пика“ се провеждаше в тесен кръг: негово сиятелство княз Долгорукой, Фрол Григориевич Ведишчев, Ераст Петрович и в ъгъла, свит като мишле, раб Божи Анисий. Беше по вечерно време, лампата с копринен зелен абажур осветяваше само бюрото на губернатора и непосредствените околности, така че кандидатът за перспективна длъжност Тюлпанов почти не се виждаше — в ъглите на кабинета тъмнееха меки сенки.

Тихият, сух глас на докладчика бе монотонен и негово високопревъзходителство май взе да придремва: бе притворил сбръчканите си клепачи и дългите му мустаци потрепваха в такт със съненото дишане. А междувременно докладът наближаваше към най-интересното — към умозаключенията.

— Имаме основание да п-предполагаме — говореше Фандорин, — че в бандата влизат: „херцогът“, „Шпейер“, „нотариусът“, „полицаят“, момичето със забележителни гимнастически способности, „граф Опраксин“ и неговият кочияш.

Когато произнесе думите „граф Опраксин“, крайчецът на устните му мъчително трепна и в кабинета се възцари деликатно мълчание. Но като се взря, Анисий видя, че деликатно мълчи само той, а останалите, макар и да не се обаждаха, го правеха без никаква деликатност: Ведишчев най-откровено се усмихваше ехидно, а и негово сиятелство, отворил едното си око, красноречиво изпъшка.

Между другото вчера никак не беше смешно. След като намери валето пика (в кабинета върху малахитовото преспапие, където преди стоеше нефритовата броеница), неизменното хладнокръвие му изневери: разбира се, не упрекна Анисий нито с дума, но дълго се кара на японски на камериера. Клетият Маса така се тюхкаше, че понечи да се самоубие и се втурна да вземе от кухнята ножа за хляб. После Ераст Петрович сума време трябваше да го успокоява. Но това пак не беше нищо. Страшният съд настана, когато се върна Ади.

Споменът за вчера накара Анисий да потръпне. Ултиматумът към шефа беше категоричен: докато не й върне тоалетите, парфюмите и скъпоценностите, Ариадна Аркадиевна ще носи една и съща рокля, едно и също самурено палто, няма да се парфюмира и ще се кичи само с тези перлени обици. И ако от това се поболее, виновен ще е единствено и изцяло Ераст Петрович. По-нататък Тюлпанов не чу какво казва тя, защото малодушно изчезна, но като се има предвид, че днес сутринта надворният съветник беше блед и със сини сенки под очите, явно цялата нощ не беше мигнал.

— Предупредих ви, драги, че прищявката ви ще свърши зле — наставнически рече князът. — Лошо наистина. Прилична дама от висшето общество, мъжът й на висока длъжност. От придворната канцелария вече ми опяваха заради вас. Сякаш неомъжените са се свършили — или поне от по-скромни среди да беше.

Ераст Петрович пламна и Анисий се уплаши, че той може да каже нещо недопустимо рязко на високото началство, но надворният съветник се овладя и продължи по случая, сякаш нищо не беше чул:

— Така поне си представях бандата довчера. Но като анализирах разказа на асистента си за вчерашното п-произшествие, промених мнението си. Само благодарение на господин Тюлпанов, който оказа на следствието наистина неоценима помощ.

Анисий много се изненада от това заявление, а Ведишчев (ама че лошаво старче) се обади заядливо:

— Не ще и дума, знаем какъв помощник си имате. Анисий, я разкажи как си мъкнал куфарите и си подхванал „валето“ под лакътя да му помогнеш да се качи в каретата, та не дай Боже да стъпи накриво.

На мъчително изчервилия се Тюлпанов в този момент му идеше да потъне вдън земя и там да остане.

— Фрол Григориевич — защити Анисий шефът му. — Злорадството ви е неуместно. Всички тук сме изиграни по един или друг начин… Моля за извинение, в-ваше високопревъзходителство.

Губернаторът, който отново бе клюмнал глава, изобщо не реагира на извинението, затова Фандорин продължи:

— Така че нека проявим взаимно снизхождение. Имаме изключително силен и дързък противник.

— Не противник, а противници. Цяла банда — поправи го Ведишчев.

— Разказът на Тюлпанов ме накара да се усъмня точно в това.

Шефът мушна ръката си в джоба, но тутакси я извади, сякаш се опари.

„Искал е да извади броеницата — досети се Анисий, — ама я няма.“

— Моят п-помощник запомни и подробно ми описа каретата на „графа“, като спомена по-специално за инициалите ЗГ на вратата и. Това е знакът на компания „Зиновий Годер“, която дава под наем карети, шейни и фиакри както с кочияши, така и без. Тази сутрин се отбих в компанията и лесно намерих въпросната кола: има драскотина на лявата в-врата, седалките са с малиновочервена кожа, дясното задно колело е с нова главина. Но каква бе почудата ми, когато разбрах, че вчерашният „важен господин“ с мундир и лента е наел каретата с кочияш!

— И какво от това? — попита Ведишчев.

— Как какво! Значи кочияшът не е съучастник, не членува в бандата на „валетата“, а е съвсем странично лице! Намерих го. Е, от срещата ни нямаше кой знае каква полза: и без него разполагахме с описанието на „графа“, а той не можа да ми съобщи п-повече нищо полезно. Нещата са били откарани на Николаевската гара и са били прибрани в багажното отделение, след което кочияшът е бил освободен.

— Какво за багажното отделение? — сепна се князът.

— Нищо. Час по-късно дошъл един файтонджия, прибрал всичко с квитанцията и заминал в неизвестна посока.

— Ето, виждате ли, а казвате, че Анисий ви бил помогнал — махна с ръка Фрол Григориевич. — Дрън-дрън.

— Съвсем не. — Ераст Петрович отново посегна да извади броеницата и се намръщи. — Какво излиза? Вчерашният „граф“ е дошъл сам, без съучастници, макар да разполага с цяла банда изпечени мошеници. Все някой е можел да се справи с лесната роля на к-кочияш. Но „графът“ усложнява плана, като ангажира външно лице. Това първо. На Владимир Андреевич „Шпейер“ е бил препоръчан от „херцога“, обаче не лично, а с писмо. Тоест „херцогът“ и неговото протеже не са се показвали заедно. А защо, п-питам. Нямаше ли да е по-лесно, ако единият от членовете на бандата беше представил другия лично? Това второ. А сега ми обяснете, господа, защо англичанинът е бил при „нотариуса“ без „Шпейер“? Щеше да е по-естествено, ако сделката бе изповядана пред двете страни. Това трето. Продължаваме нататък. В историята с лотарията „Валето пика“ използва председател, който пак не е член на бандата. Той е просто жалко пиянде, който не е бил посветен в нищо и е нает срещу мизерно заплащане. Това четвърто. Така че във всеки от тези епизоди пред нас непрекъснато има само един член на бандата: ту е „херцог“, ту е „инвалид“, ту е „нотариус“, ту е „полицай“, ту е „граф“. Оттук стигам до извода, че бандата от „валета пика“ е един-единствен субект. Измежду постоянните му помощници вероятно е само скочилата през прозореца девойка.

— Това е невъзможно — изгъгна генерал-губернаторът, който дремеше някак странно — без да изпуска нищо важно. — Не съм виждал „нотариуса“, „полицая“ и „графа“, но „херцога“ и „Шпейер“ изобщо не може да са един и същ човек. Преценете сам, Ераст Петрович. Моят внук самозванец беше блед, мършав, с тънък глас, с рядка черна коса и с нос като патешка човка. Саксен-Лимбургски пък беше същински левент: широкоплещест, с военна стойка, с школуван командирски глас. Орлов нос, гъсти руси бакенбарди, звънлив смях. Нищо общо с „Шпейер“!

— А колко беше висок?

— Половин глава по-нисък от мен. Сиреч среден на ръст.

— Според описанието на д-длъгнестия лорд Питсбрук „нотариусът“ също е стигал „малко над рамото му“, тоест пак е бил среден на ръст. „Полицаят“ — и той. А какво ще кажете за „графа“, Тюлпанов?

От смелата хипотеза на Фандорин Анисий пламна цял. Той скочи от мястото си и възкликна:

— Ами и той беше среден на ръст, Ераст Петрович. Малко по-висок от мен, с около два пръста.

— Ръстът е единственото, което човек т-трудно може да промени — продължи надворният съветник. — Освен с високи токове, но това пък прекалено се набива на очи. Е, в Япония се срещнах с един тип от тайната секта на професионалните убийци, който нарочно си беше ампутирал краката, за да може п-произволно да променя ръста си. Тичаше с дървените си крака по-добре, отколкото с истински. Имаше три комплекта протези — за висок, среден и дребен ръст. Но подобна саможертва в името на професията е възможна само в Япония. Колкото до нашето Вале пика, сега вече бих могъл да ви опиша как изглежда и да ви дам примерен п-психологически портрет. Всъщност външността няма значение, тъй като въпросният субект много лесно я променя. Той е човек без лице, непрекъснато е с една или друга маска. Но все п-пак ще опитам да го опиша — Фандорин стана и се разходи из кабинета с ръце на гърба. — И така, този човек е на ръст… — шефът бегло погледна изправения Анисий — … малко под един и седемдесет. Истинската му коса е светла — тъмната по-трудно може да се променя. При това от честата употреба на бои косата му най-вероятно е изтощена и обезцветена в краищата. Очите му са сиво-сини, доста близко поставени. Носът е среден. Лицето му е незабележимо, съвсем обикновено, трудно може да се запомни и да се различи сред други. Сигурно често бъркат този човек и се припознават в него. Сега за гласа… Валето пика го владее виртуозно. Ако съдим по това, че лесно преминава и на бас, и на тенор с различни модулации, по природа гласът му е звучен баритон. Трудно можем да отгатнем възрастта му. Едва ли е млад, тъй като се усеща, че има житейски опит, но и на години не е — нашият „стражар“ изчезна доста пъргаво в тълпата. Много важен елемент са ушите. Както е установила криминологичната наука, при всеки човек те са неповторими и е невъзможно формата им да бъде променена. За съжаление аз видях Валето само като „стражар“, и той беше с калпак. Кажете ми Тюлпанов, „графът“ свали ли триъгълната си шапка?

— Не — кратко отвърна Анисий, който възприемаше болезнено всяко споменаване на ушите, особено на неповторимите.

— А вие, ваше високопревъзходителство, забелязахте ли какви бяха ушите на „херцога“ и на „Шпейер“’?

Долгорукой произнесе строго:

— Ераст Петрович, аз съм генерал-губернатор на Москва и си имам достатъчно грижи, та да се взирам в нечии уши.

Надворният съветник въздъхна:

— Жалко. Значи от външността няма да можем да извлечем кой знае колко… Сега за личността на престъпника. От добро семейство е, дори знае английски. Превъзходен психолог и талантлив актьор — то е очевидно. Има изключително обаяние, доста бързо печели д-доверието дори на непознати хора. Реакциите му са светкавични. Много е изобретателен. Със своеобразно чувство за хумор — Ераст Петрович строго погледна Ведишчев, дали няма да прихне. — Изобщо е безспорно рядко талантлив човек.

— Подобни дарования са само за изселване в Сибир — измърмори князът. — Хайде по-конкретно, драги, стига с хвалебствията. Няма да предлагаме господин Валето за орден я. Дали ще можем да го хванем, това е най-важното.

— Защо да не можем, всичко е възможно — замислено рече Фандорин. — Нека видим. Кои са уязвимите места на нашия герой? Или е прекалено алчен, или е фантастично разточителен — каквото и да плячкоса, все не му стига. Това първо. Суетен е и много иска някой да му се възхищава. Това второ. Трето, което е най-ценно за нас: прекалено е самоуверен и е склонен да подцени противниците си. Ето кое можем да използваме. И накрая четвъртото. Колкото и да е перфектен в действията си, все пак понякога допуска грешки.

— Какви грешки? — бързо попита губернаторът. — Според мен е хлъзгав като риба, не се дава лесно.

— Грешките му са поне две. Защо „графът“ е казал вчера пред Анисий за „кавалера на хризантемите“? Аз наистина съм кавалер на японските ордени „Голяма и Малка Хризантема“, но в Русия не ги нося, пред никого не се кича с тях, за тези награди човек не може да научи и от п-прислугата ми. Е, да речем, истинският граф Опраксин като човек на държавна служба и с достъп до някои сфери все някак би могъл да установи подобни подробности, но Валето пика? Откъде? Само от личните ми данни и служебното досие, където са изброени наградите. Ваше високопревъзходителство, ще ми трябва списък на всички чиновници от секретния отдел на вашата канцелария, особено на онези, които имат д-достъп до личните досиета. Не са много, нали? Някой от тях е свързан с Валето. Мисля, че в аферата с лорда също не е минало без вътрешен информатор.

— Как може! — възмути се князът. — Някой от моите хора да ми сервира такава гадост?!

— Нищо чудно — обади се Ведишчев. — Колко пъти съм ви казвал, че са все търтеи и разни въртиопашковци.

Анисий не издържа и попита тихо:

— А коя е втората му грешка, шефе?

Ераст Петрович отвърна с метална нотка в гласа:

— Че здравата ме ядоса. Не само служебно, но и лично.

Той с пружинираща стъпка мина край бюрото и Тюлпанов внезапно го оприличи на африканския леопард, затворен в клетката до незабравимата чимпанзи.

Но ето че Фандорин спря, хвана се за лактите и вече с друг, замислен и дори леко мечтателен тон изрече:

— Дали пък да не поиграем с г-господин Валсто, сиреч Момус, собствената му игра?

— За разиграване, можем да я разиграем — обади се Фрол Григориевич. — Но къде да го намерим сега? Да не би да имате нещо предвид?

— Нямам — отсече шефът. — И не възнамерявам да го търся. Нека той ме намери. То ще е нещо като лов на диви патици с мюре. Нещо подобно на препарирана тлъстичка патица се пуска по водата, дивите д-долитат, бум-бум — и хайде готово.

— И кой ще играе мюрето? — открехна зоркото си око Долгорукой. — Да не би любимият ми чиновник за специални поръчения? Вие, Ераст Петрович, май също сте майстор на маскарадите.

Тюлпанов изведнъж осъзна, че малобройните реплики на стария княз почти винаги са изключително точни и уместни. Но Ераст Петрович като че ли изобщо не се изненада от проницателността на Долгорукой.

— Че кой друг освен мен би могъл да се направи на мюре, ваше високопревъзходителство? След това, което стана вчера, няма да отстъпя тази чест на никого.

— Ами той как ще кацне при мюрето? — с най-живо любопитство попита Ведишчев.

— Както става при лов на диви патици — ще се чуе призива на мамеца. А за мамец ще използваме пак негово средство.

 

 

— Човек, който е свикнал да върти номера на другите, не е чак толкова трудно да бъде изигран — каза шефът на Анисий, когато двамата се върнаха на „Малая Никитская“ и се уединиха в кабинета за „оперативка“. — На този хитрец и през ум не му м-минава, че някой може да е толкова нагъл, та да надхитри хитреца и да обере крадеца. Особено пък не може да очаква подобно вероломство от официално лице, и то от т-такъв висок ранг.

Анисий, който го слушаше с благоговение, за малко да си помисли, че под „официално лице от висок ранг“ надворният съветник има предвид себе си, но както показаха по-нататъшните събития, Ераст Петрович залагаше на много повече. След като изложи първата си теза, Фандорин млъкна за известно време. Анисий седеше неподвижно, да не би да наруши мисловния процес на началника си, не дай Боже.

— Трябва ни такава примамка, че на нашия Момус да му потекат лигите и най-вече да се възпали честолюбието му. Да го съблазни не само голямата плячка, но и гръмката слава. Той обича славата. — И шефът отново млъкна, обмисляйки следващото звено в логическата верига. След седем и половина минути (Анисий ги отброи на огромния часовник със старинен вид, копие на лондонската кула Биг Бен) Ераст Петрович промълви: — Някой гигантски скъпоценен камък… Да речем, от наследството на Изумрудения раджа. Чували ли сте за н-него?

Анисий отрицателно поклати глава, вперил поглед в шефа си.

Надворният съветник необяснимо защо се натъжи.

— Странно. Е, онази история бе запазена в тайна от широката публика, но някакви слухове се появиха в европейския печат. Наистина ли не са стигнали до Русия? Ах, ами да, разбира се. Когато предприех онова незабравимо плаване с „Левиатан“, вие сте били дете.

— С какво сте плували, с левиатан ли?! — не можа да повярва на ушите си Анисий, който живо си представи как Ераст Петрович плува по бурните вълни върху широкия гръб на митичното чудовище.

— Няма значение — махна с ръка Фандорин. — Беше отдавнашно разследване, към което имах известно отношение. Тук е важна идеята за индийския раджа и огромния диамант. Или сапфир, или изумруд. Все едно. Ще зависи от колекцията минерали — измърмори той нещо съвсем пък странно.

Анисий запримига, затова шефът сметна за необходимо да допълни (от което обаче нещата изобщо не станаха по-ясни):

— Е, грубичко е, но за нашето Вале с-става. Трябва да клъвне. Край, Тюлпанов, стига сте се пулили. На работа!

 

 

Ераст Петрович разгърна сутрешния брой на „Руско слово“, веднага намери нещото, което бе търсил, и зачете на глас:

Индийският гост

Наистина несметни са елмазите в каменните пещери, особено ако тези пещери са владение на Ахмад хан, наследника на един от най-богатите раджи на Бенгалия. Принцът е на посещение в Москва на път от Техеран за Петербург и ще прекара в града със златните кубета поне една седмица. Княз Владимир Андреевич Долгорукой посреща височайшия гост с всички подобаващи почести. Индийският принц ще отседне във вилата на генерал-губернатора на Воробьовие гори, а утре вечер в чест на Ахмад хан Дворянското събрание организира бал. Очаква се да присъства елитът на Москва, който няма търпение да върне източния принц и особено прочутия смарагд „Шах Султан“, украсяващ чалмата му.

Говори се, че гигантският камък някога принадлежал на самия Александър Македонски. По наши сведения принцът пътува неофициално и почти инкогнито — без свита и прислуга. Придружават го само преданата му стара дойка Зухра и личният му секретар Тарик бей.

Надворният съветник кимна със задоволство и отмести вестника.

— Владимир Андреевич така го е яд на Валето пика, че разреши организирането на б-бала и лично ще участва в този спектакъл. Според мен д-дори не без удоволствие. Като „Шах Султан“ ни е предоставен шлифованият берил от колекцията минерали на Московския университет. Без специална лупа е невъзможно той да бъде различен от смарагд, а ние едва ли ще допуснем някой да разглежда нашата чалма със специална лупа, нали, Тюлпанов?

Ераст Петрович извади от кутия за шапки бяла брокатена чалма, завъртя я насам и натам и огромният зелен камък върху нея пръсна ослепителни искри. Анисий примлясна от възхищение — чалмата наистина беше прекрасна.

— Ами откъде ще я вземем Зухра? — попита той. — Пък и тоя секретар, как беше, Тарик бей. Кой ще играе техните роли?

Шефът погледна своя асистент с укор или може би със съжаление и Анисий изведнъж се сети.

— Не може да бъде! — ахна той. — Ераст Петрович, за Бога! Аз — индиец?! И дума да не става, ако щете ме убийте!

— Вие, Тюлпанов, все някак ще се съгласите — въздъхна Фандорин, — но с Маса ще си имам доста разправии. Ролята на стара дойка едва ли ще м-му хареса…

 

 

Вечерта на 18 февруари в Дворянското събрание се тълпеше наистина цяла Москва. Бяха весели и безгрижни дни — Сирна неделя. В отегчения от дългата зима град се празнуваше едва ли не всеки ден, но днес организаторите бяха надминали себе си. Цялата снежнобяла стълба на двореца беше в цветя. Напудрените лакеи със зелени ливреи се втурваха да поемат кожуси, палта и наметки, от залата долитаха чудните звуци на мазурка, а в трапезарията примамливо звънтяха кристал и сребро — там сервираха масите за банкета. Повелителят на Москва княз Владимир Андреевич, изпълняващ ролята на домакин на бала, бе стегнат и свеж, внимателен с мъжете и галантен с дамите. Но истинският притегателен център в мраморната зала днес бе не генерал-губернаторът, а неговият индийски гост.

Всички много харесаха Ахмад хан, особено госпожиците и дамите. Той беше с черен фрак и с бяла папийонка, но главата на набоба бе увенчана с бяла чалма с неимоверно голям смарагд. Катраненочерната брада на източния принц бе подстригана по последна френска мода, веждите — като пречупени стрели, а най-ефектни на матовото му лице бяха яркосините му очи (всички вече знаеха, че майката на негово височество е французойка).

Малко зад него и встрани скромно стоеше секретарят на принца, който също привличаше доста погледи. Тарик бей не беше така чаровен, нито представителен като господаря си, но пък за разлика от Ахмад хан бе дошъл на бала с истинско източно одеяние: везана роба, бели шалвари и позлатени чехли с извити върхове. Жалко само, че секретарят не ползваше нито един цивилизован език и на всички въпроси и опити за разговор само докосваше ту сърцето, ту челото си и се кланяше.

Изобщо двамата индийци бяха изключително приятни.

 

 

Около Анисий, който до този момент никога не се беше радвал на внимание от страна на прекрасния пол, се бе събрал такъв дамски букет, че той просто се вцепени. Госпожиците чуруликаха, без да се притесняват коментираха подробностите от неговия тоалет, а една от тях — очарователната грузинска княгиня Софико Чхартишвили, дори нарече Тюлпанов „хубавко арапче“. Често се чуваше също думата „горкичкият“, от която Анисий пламваше като божур (добре че не му личеше, защото беше намазан с орехово багрило).

Но за да е ясно за това багрило и „горкичкия“, трябва да се върнем няколко часа назад, към момента, когато Ахмад хан и неговият верен секретар се готвеха за първия си великосветски бал.

Ераст Петрович, вече с катранената брада, но още по домашен халат, лично гримира Анисий. Първо взе някакво шишенце с тъмна на цвят течност, за която обясни, че е извлек от бразилски орехи. Втри гъстото миризливо масло в кожата на лицето, ушите и клепачите му. После му залепи гъста брада, но я махна. Сложи му друга, почти пръчовска, но бракува и нея.

— Не, Тюлпанов, не ставате за м-мюсюлманин — констатира шефът. — Прибързах с този Тарик бей. Трябваше да ви обявя за индус. За някой Чандрагупта.

— А може ли да съм само с мустаци и без брада? — попита Анисий, който отдавна мечтаеше за мустаци, защото неговите никнеха някак неубедително рехави.

— Няма как. Според източния етикет е прекалено контешко за секретар — Фандорин завъртя главата му наляво-надясно и заяви: — Няма как, ще трябва да ви направя евнух.

Дотури жълто мазило, взе да го втрива в бузите и шията му — „за да отпусна кожата и да я надипля“. Огледа резултата и този път остана доволен:

— Истински евнух. Както си е редно.

Но с това изпитанията за Тюлпанов не свършиха.

— Щом сте мюсюлманин, никаква коса — нареждаше надворният съветник.

Сразен от превръщането си в евнух, Анисий безропотно понесе обръсването на главата. С това се зае Маса, който го направи сръчно с много остра японска кама. Ераст Петрович намаза с кафявата гадост голия череп на Анисий и съобщи:

— Лъщи като гюлле.

После магьоснически размаха четчицата над веждите му. Очите одобри: кафяви и леко дръпнати, идеални. Накара го да обуе огромни копринени гащи, копринена блуза, отгоре халат, а върху плешивото теме и злощастните му уши нахлупи тюрбан.

Бавно, с вдървени нозе Анисий отиде до огледалото с очакване да види нещо чудовищно, но остана приятно изненадан: от бронзовата рамка го гледаше живописен мавър — ни пъпки, ни клепнали уши. Жалко, че нямаше да може да си ходи из Москва все такъв.

— Готово — каза Фандорин. — Само се намажете с това нещо по ръцете и шията. Не забравяйте и глезените, нали ще сте по пантофи.

Отначало му беше трудно да върви с позлатените сахтиянени чехли, които Ераст Петрович прозаично бе нарекъл пантофи. Точно заради тях на бала Анисий стоеше като истукан. Беше го страх, че направи ли крачка, чехълът непременно ще се изхлузи, както вече се случи на стълбището.

Когато хубавата грузинка го попита на френски дали Тарик бей ще танцува с нея валс, Анисий се паникьоса и вместо, както гласеше инструкцията, да се поклони по ориенталски, се изтърва и тихо рече:

— Нон, мерси, же не данс па.^[1]

Добре че другите девойки май не чуха мрънкането му, инак положението щеше да се усложни. Не се предвиждаше Тарик бей да разбира какъвто и да било човешки език. Анисий тревожно погледна към шефа си, който от няколко минути насам разговаряше с един опасен гост, британския индолог сър Марвъл, отегчителен джентълмен с дебели очила. Одеве на горната площадка на стълбите, когато Ахмад хан разменяше поклони с генерал-губернатора, онзи развълнувано бе пошепнал (Анисий го чу откъслечно): „Да му се не види… точно пък индолог… Няма начин да го изпъдим, баронет е… но ако ви разкрие?“

Ала от кроткия разговор между принца и баронета личеше, че Фандорин не е заплашен от разкриване. Макар Анисий да не знаеше английски, често чуваше да се повтаря думата „Gladstone“ и „Her Britanic Majesty“^[2]. Когато индологът, след като шумно се изсекна в карираната си кърпа, се отдалечи, принцът повелително — с лек жест на тъмната си ръка, цялата в пръстени — повика своя секретар и му каза през зъби:

— Съвземете се, Тюлпанов. И по-мило с нея, не я гледайте като дивак. Само да не прекалите.

— С кого по-мило? — шепнешком се учуди Анисий.

— С грузинката. Това е тя, не виждате ли? Скоклата.

Тюлпанов се извърна и онемя. Разбира се! Как не я позна веднага. Да, белокожата лотарийна госпожица се бе превърнала в мургавелка, косата й сега не беше златиста, а черна и на две плитки, веждите — удължени косо към слепоочията, а на бузата й кой знае откъде се бе появила очарователна бенка. Но тя беше, тя! И искрицата в очите й блесна точно като тогава иззад пенснето преди лудешкия скок от прозореца.

Значи е станала работата! Значи патицата кръжи над мюрето! Леко, Анисий, леко да не я сплашиш.

Той докосна челото си, после сърцето и с цялата източна церемониалност се поклони на звездооката чаровница.