Борис Акунин
Статски съветник (13)

Глава дванайсета

Жирафи

Преместването в ново жилище стана проблематично — полицейски шпиони вършееха из цяла Москва и да се търси помощ от симпатизантите стана опасно. Върви разбери кой от тях е под наблюдение.

Решиха да останат на „Воронцово поле“, още повече че им хрумна и друго. Щом ТГ е толкова наясно с плановете на жандармеристите, защо да затрудняват връзката му с групата? Който и да е този тайнствен кореспондент, каквито и да са целите му, със сигурност е съюзник, наистина безценен съюзник.

Вечерната акция в Петросовската баня протече под всякаква критика. Първо, загубиха Гвоздея, убит на място от полицейския заместник-директор. Този свръхестествено бърз господин пак им се измъкна, макар че Грин лично оглави преследването. Със статския съветник Фандорин също не бяха изпипали нещата. Емеля, Шварц и Нобел е трябвало да слязат в двора и да го довършат. Дълбокият сняг може да е смекчил удара. Съвсем възможно е чиновникът за специални поръчения да се е отървал с леки неприятности от рода на счупени крака и увредени бъбреци.

Още снощи, когато Бойната група, попълнена с проверените в екса московчани, се подготвяше за акцията в Петросовската баня, Иглата им донесе съставките от Аронзон и детонаторите. Затова днес Грин се захвана с арсенала — превърна кабинета в лаборатория. От газената лампа направи горелка за топене на парафин, с мелничката за кафе смля пикриновата киселина, за колба използва съдинка за олио, а самоварът свърши работа като дестилатор. Червенушката подготвяше кутиите и ги пълнеше с винтчета.

Останалите си почиваха. Емеля още четеше „Монте Кристо“ и само от време на време надничаше в кабинета, за да сподели емоции от прочетеното. Новаците — Марат, Бобъра, Шварц и Нобел — не можеха да са от полза. Те се настаниха в кухнята да пляскат карти. Играеха само на чукване по челото, но хазартно — с шум, смях, викове. Няма нищо. Млади момчета, весели, нека се позабавляват.

Подготовката на взривната смес искаше търпелива многочасова работа с пълна концентрация на вниманието. Едно погрешно движение — и квартирата ще хвръкне във въздуха с все тавана и покрива.

Към два-три следобед, когато бяха наполовина готови, иззвъня телефонът.

Грин притисна слушалката до ухото си и изчака.

Иглата.

— Доцентът е болен — угрижено рече тя. — Много странно. Като се прибрах от вас, за всеки случай погледнах прозорците му с бинокъл — да не би химическата му благотворителност да не е останала незабелязана. Гледам — щорите пуснати. Ало — изведнъж се обезпокои от мълчанието. — Вие ли сте, господин Сиверс?

— Да — отговори той спокойно: пуснатите щори означаваха „провал“. — Сутринта ли? И не съобщихте?

— Защо? Ако е задържан, все едно нищо не може да помогне. Само ще се влоши положението.

— А сега защо съобщавате?

— Преди пет минути едната щора леко се вдигна — възкликна Иглата. — Веднага се обадих и потърсих професор Брант, както е уговорката. Аронзон каза: „Имате грешка, тук е друг телефонен номер.“ И пак повтори, все едно молеше да побързаме. Гласът му жалък, разтреперан.

Уговорената фраза означаваше, че Иглата трябва да отиде. Какво може да се е случило с Аронзон?

— Аз ще отида — реши той. — Да проверя.

— Не, не бива. За вас е голям риск. Няма и нужда. Какво толкова може да му се случи, а вас трябва да опазим. Аз отивам на „Остоженка“, после ще дойда.

— Добре.

Той се върна в импровизираната лаборатория, но не можа да се съсредоточи, пречеше му нарастващата тревога.

Странна история: първо знак за провал, после спешно повикване. Не трябваше да праща Иглата. Грешка.

— Излизам — каза той на Червенушката и стана. — Имам работа. Емеля остава старши тук. Сместа да не се пипа.

— Може ли и аз да дойда? — подскочи Червенушката. — Емеля си чете, ония шляпат карти, аз какво да правя? Подготвих всички кутии. Скучно ми е.

Грин си помисли и реши: добре. Ако има нещо, поне ще предупреди другарите.

— Щом искаш, да тръгваме.

 

 

Откъм улицата всичко изглеждаше чисто.

Първо минаха с файтон и огледаха прозорците. Нищо съмнително. Едната щора е пусната.

После се разделиха и тръгнаха пеша по „Остоженка“. Нямаше нито скучаещи метачи, нито любопитни продавачи на гореща медовина, нито „случайни“ минувачи.

Определено къщата не беше под наблюдение.

Грин се поуспокои и прати Червенушката в бръснарницата точно срещу входа на Аронзон — да си бръсне мъха по бузите. Нареди му да седне до прозореца и да гледа щорите. Ако и втората се вдигне, да се качва. Ако до десетина минути си останат както са, значи в квартирата дебне засада. Тогава да изчезва незабавно.

При вратата с медна табелка: „ХОНОРУВАН ДОЦЕНТ, СЕМЬОН ЛВОВИЧ АРОНЗОН“ спря и се ослуша.

Дълго стоя, защото отвътре се носеха странни шумове. Тих вой, сякаш имаше затворено куче. По едно време кратък пронизителен вик с непонятен смисъл: все едно някой се канеше да изкрещи с цяло гърло, пък се задави.

Защо някой ще се дави от вик, а и Аронзон нямаше куче, затова Грин извади револвера и звънна с камбанката. Огледа стените — дебели, здрави. Ако се стреля на стълбите, ще се чуе, разбира се, но вътре в жилището — едва ли.

Бързи крачки по коридора. На двама мъже.

Издрънча веригата, вратата леко се открехна и Грин рязко удари с ръкохватката точно между две лъскави очи.

Бутна вратата с всичка сила, прескочи падналия (забеляза само, че е с бяла риза с навити ръкави), видя още един, който отскочи назад. Хвана го за гърлото да не вика и яко му шибна темето в стената. Задържа омекналото тяло, остави го леко да се приземи.

Познато лице, беше виждал някъде тези засукани рижи мустаци, това вълнено сако.

— Какво става? — чу се глас от вътрешността на жилището. — Хванахте ли го? Домъкнете го насам.

— Тъй вярно! — ревна Грин и се втурна по коридора в посока на гласа — направо и вдясно в хола.

Третия, с розово лице и бяла коса, позна веднага, покрай него си спомни и първите двама. Щабротмистър Зейдлиц, началник-охраната на генерал Храпов, и двама от хората му. Беше ги видял във вагона в Клин.

В стаята трябваше да огледа някои неща, но сега нямаше време, защото, щом видя непознатия с револвер в ръка, жандармеристът (не в униформа, както онзи път, а в пясъчен костюм с жилетка) се озъби и бръкна под сакото. Грин стреля веднъж, прицелен в главата му, та да е чиста работа, но не улучи съвсем точно. Зейдлиц се хвана за разкъсаното от куршума гърло, забълбука и се свлече на пода. Белезникавите очи гледаха с омраза. Беше го познал.

Грин реши да не стреля втори път. Защо да рискува напразно? Отиде до ранения и му продъни слепоочието с дръжката на револвера.

Едва сега си позволи да погледне Аронзон и Иглата. Тя беше вързана за стол. Роклята разкъсана на гърдите й, вижда се бялата кожа и тъмната падинка. Устата й затъкната, устните разкървавени, под окото се издува цицина. Доцентът изглеждаше по-отчайващо. Седеше до масата, захлупил лице в ръцете си, ритмично се поклащаше и виеше тихо и непрестанно.

— Момент — каза Грин и се втурна обратно в антрето. Замаяните агенти всеки момент можеше да се свестят.

Първо довърши онзи, дето беше паднал по гръб. После се обърна към другия, който мигаше несмислено, подпрян на стената. Замахна, чу се спукване на кост. И край.

Пак на бегом стигна до прозореца, за да даде сигнал на Червеношийката, а и в хола да стане малко по-светло.

Остави Аронзон — явно безполезен в момента.

Развърза Иглата, махна парцала от устата й, попи леко с кърпа кървящите й устни.

— Простете ми — беше първото, което каза тя. — Простете ми. За малко да ви погубя. Винаги съм мислила, че няма да им се дам жива, но като ме хванаха и ме помъкнаха, сякаш се вцепених. Имах възможност, когато ме сложиха на стола. Можех да извадя фуркета и да се пронижа. Хиляди пъти съм си го представяла. Не стана… — тя внезапно изхлипа и сълза се стече през посинялата й скула.

— Няма значение — успокои я Грин. — И да беше станало, щях да дойда. Така че все едно.

Обяснението му не я утеши, а дори влоши нещата.

Сълзите рукнаха и от двете й очи.

— Наистина ли щяхте да дойдете? — съвсем безсмислено попита тя.

Грин изобщо не й отговори.

— Как стана това тук? — попита той. — Какво му е на Аронзон?

Иглата направи усилие да се вземе в ръце.

— Този е началник-охраната на Храпов. Първо не разбрах, мислех, че е от Тайната полиция. Но ония не се държат така, този е просто луд. Още от снощи са тук. Говореха си, аз ги чух. Белокосият искал лично да ви открие. Претършувал цяла Москва. — Гласът й стана по-твърд, очите й още бяха мокри, но тя вече не плачеше. — Домът на Аронзон през всички тези дни е бил наблюдаван от Тайната полиция. Явно след Рахмет. И този — пак кимна към мъртвия щабротмистър — подкупил агента, който дебнел.

— Зейдлиц — обясни Грин. — Казва се Зейдлиц.

— Агентът? — учуди се Иглата. — Откъде знаете?

— Не, този — посочи с глава мъртвия, ядосан, че си губи времето с ненужни подробности. — Нататък.

— Вчера агентът съобщил на Зейдлиц, че аз съм идвала при Аронзон и съм си тръгнала с някакъв пакет. Агентът се опитал да ме проследи, ама не успял. Аз не видях „опашка“, но за всеки случай на „Пречистенка“ свърнах в един много объркан безистен. Навик.

Грин кимна, защото и той имаше този навик.

— И когато агентът разказал на Зейдлиц, той с двама свои хора дошъл при Аронзон. Мъчил го цяла нощ. Аронзон издържал до сутринта, после рухнал. Не знам какво са му правили, но нали го виждате… През цялото време седи така. Люлее се и вие…

От антрето влетя Червенушката. Пребледнял, очите му ще изскочат.

— Вратата отворена! — викна той. — Убити! — после видя какво е положението в хола и млъкна.

— Затвори вратата — нареди му Грин. — Онези ги домъкни тук — и пак се обърна към Иглата: — Какво искаха?

— От мен ли? Да им кажа къде сте. Зейдлиц само питаше и псуваше, а ме би онзи с навитите ръкави (смъртнобледият Червенушка тъкмо влачеше по паркета агента с ризата). Зейдлиц ме пита, аз мълча. Тогава този ме удря и ми затиска устата да не викам — докосна скулата си и се смръщи.

— Не пипайте — каза Грин. — Нека аз. Но първо с него — той отиде до невменяемия и докосна рамото му.

С див вой Аронзон се дръпна назад и се хвана за подлакътниците.

Кървава пихтия вместо лице погледна Грин с едно-единствено облещено око, вместо другото зееше дупка.

— Ааа — изхлипа Семьон Лвович. — Вие ли сте? Тогава трябва да ме убиете. Защото съм предател. И защото все едно не мога повече да живея.

Едва му се разбираше, понеже вместо зъби в устата на доцента стърчаха само дребни остри парченца.

— Отначало само ме биха. После ме окачиха за краката. После ме давиха. В банята, там — треперещият му пръст посочи към коридора.

Грин видя, че цялата риза На Аронзон е в петна засъхнала кръв. Кръв имаше и по пръстите, и по панталона.

— Те са абсолютно безумни хора. Не знаеха какво вършат. Всичко бих издържал — и затвор, и каторга, честна дума — доцентът хвана Грин за ръката. — Но не мога без очи! Още от дете все ме е било страх да не ослепея! Не си представяте… — той цял се разтрепери и пак взе да се люлее и да вие.

Наложи се да го тръсне за раменете.

Хоноруваният доцент се съвзе и пак зафъфли:

— Албиносът каза — вече съмваше, а си мислех, че тази нощ никога няма да свърши… Каза: „Къде е Иглата? Питам последни два пъти. След първия път ще ти изгоря с киселина лявото око, след втория — дясното. Както вашите направиха с Шверубович.“ Аз мълчах. Тогава… — в гърлото му изхриптя сподавено ридание. — И когато ме попита втория път, всичко му разказах. Не можех повече! Когато тя ми телефонира, можех да я предупредя, но вече ми беше все едно… — той се вкопчи в Грин и му се примоли с безумен шепот: — Моля ви, застреляйте ме. Знам, че нищо не ви струва. За мен все едно всичко е свършено. Сломен, едноок, а и след това (мръдна брадичка към труповете) — край с мен. Няма да ми го простят нито тия, нито вашите.

Грин се отскубна. Каза сурово:

— Ако искате да се застреляте, застреляйте се. Вземете револвера на Зейдлиц. Само че е тъпо. И няма нищо за прощаване. Всеки си има граница; А за делото и едноок е от полза. Дори безок.

— И аз не бих издържала сигурно — каза Иглата. — Просто не бяха започнали още истински да ме измъчват.

— Вие щяхте да издържите. — Грин обърна гръб и на двамата и даде инструкции на Червенушката: — Вземи го, закарай го в болница. Химик. Взрив в домашна лаборатория. И веднага изчезни.

— Ами тези? — посочи труповете той.

— Аз сам.

Когато останаха двамата с Иглата, се зае с лицето й.

Донесе от банята (там беше гадно — навсякъде кръв и повръщано) шишенце спирт, памук.

Проми й раните, намаза синината.

Иглата седеше, отметнала глава назад. Очите й бяха затворени. Когато Грин леко й отвори устните, тя послушно отвори уста. Той внимателно опипа зъбите й, бели и равни. Предният десен се клатеше, но съвсем леко. Ще се оправи.

Наложи се да доразкопчае роклята, и без това разкъсана. Под ключицата й видя синина. Леко натисна костта с обтегната тънка, нежна кожа. Здрава е.

Иглата изведнъж отвори очи. Погледът й изотдолу беше изненадан и дори уплашен. Грин, кой знае защо, усети бучка в гърлото си, дори забрави да си махне пръстите от разголените й гърди.

— Имате охлузено — каза тихо Иглата.

Той механично прикри одраната си буза, спомен за глупавата акция в банята.

— Аз пък съм пребита. Неприятна гледка, нали? И без това съм грозна. Защо ме гледате така?

Грин виновно мигна, но не отмести очи. Тя сега не му се струваше грозна, макар че скулата й все повече посиняваше. Странно, че това лице по-рано му изглеждаше мъртво, съсухрено. То беше пълно с живот и чувство и за цвета й беше сгрешил: не студен сив, а топъл, с тюркоазен блясък. Тюркоазени се оказаха очите й, в които той откри нещо застрашително — способността да измъкват от душата му към повърхността забравения, отдавна избледнял лазур.

Усети парене в пръстите си, все още притиснати в кожата й. Понечи да ги дръпне, но не можа. А Иглата захлупи ръката му със своята. От този допир и двамата потръпнаха.

— Невъзможно… Дала съм си клетва… Това е ненужно… Сега, сега ще мине… — несвързано заломоти тя.

— Да, ненужно. Съвсем — пламенно се съгласи той.

Поривисто се приведе, докосна подутите й устни, с език усети вкуса на кръвта й…

Преди да си тръгнат, спряха на прага, за да запомнят странното място, където стана нещо, което Грин не смееше да назове.

Прекатурен стол. Прегънат край на килима. Три окървавени тела. Остра миризма на газ и съвсем лека на барут.

Иглата се обади неочаквано. И каза нещо, от което Грин се сепна.

— Ако имаме дете… Какво ли ще бъде след всичко това!

Грин запали клечка и я хвърли на пода. Весело пламъче се плъзна като синьо змийче през хола…

 

 

Беше нощ. Тишина.

Всички освен Емеля, който шумолеше със страниците в кабинета, спяха.

Грин седеше в спалнята до леглото, гледаше Иглата. Тя дишаше равномерно и дълбоко, от време на време се усмихваше на нещо в съня си.

Не можеше да стане — тя го държеше здраво за ръката.

Седя така час и десет минути. Четири хиляди двеста и седемнайсет удара на сърцето.

След всичко, което се беше случило, не можеше да я пусне да си отиде. Грин доведе Иглата в конспиративната квартира. Тя мълча цялата вечер, не взе участие в разговорите, на лицето й грееше необичайна за нея мека усмивка. Досега, до днес, изобщо не я беше виждал да се усмихва.

После решиха да си лягат. Момчетата се разположиха на пода в хола, отстъпиха спалнята на жената. Грин каза, че има да си довърши работата по взривната смес.

Надникна при Иглата. Тя го хвана за ръка. Дълго лежа и го гледа. Мълчаха.

Когато заговори, каза само няколко думи, и пак неочаквани.

— С теб сме като два жирафа — и тихо се разсмя.

— Защо жирафи? — сви вежди Грин, нищо не разбра.

— Като дете видях картинка в една книжка. Два жирафа. Смешни, дълги. Стоят, кръстосали шии, изглеждат съвсем безпомощни и все едно не знаят какво да правят оттук нататък.

Иглата затвори очи и заспа, а Грин си мислеше за думите й.

Когато пръстите й трепнаха и се отпуснаха, той безшумно стана и излезе от спалнята. Наистина трябваше да приключи с взривната смес.

Мина по коридора и случайно погледна към антрето. Замря.

Пак бял плик. Под пощенския процеп на вратата.

В писмото пишеше:

Лошо. Изпуснахте и двамата. Но имате шанс да поправите грешката. Утре Пожарски и Фандорин пак имат конспиративна среща. В Брюсовската градина в девет сутринта.

ТГ

Грин усети, че се усмихва. Още по-странна беше мисълта, която му хрумна.

Все пак има бог. Името му е ТГ, той е съюзник на революцията и има пишеща машина „ремингтън №5“.

Това май се нарича „шега“?

Нещо се променяше и вътре в него, и в околния свят. Кой знае дали за хубаво или за лошо.