Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (5)

5.

След като вече два дни Ласитър бе кръстосвал из планините, най-после разбра, че няма смисъл повече да търси следите на изчезналите. Ел Гранде и Лили сякаш бяха потънали вдън земя. Единственото, което му оставаше, бе да чака.

Все някога щеше да се случи нещо. Нито за миг не се съмняваше в това. Само трябваше да се въоръжи с желязно търпение.

Бяха минали три дни от онази ужасна нощ. Мъжът от Бригада Седем и черният великан се бяха излегнали на брега на езерото.

Бартомас бе изпекъл месо върху собственоръчно изработената скара и сега двамата лежаха сити и доволни под следобедното южно слънце и по мексикански обичай пиеха вино от кози мех.

Ласитър вече бе напреднал доста и по свой начин успяваше да се разбира с Бартомас. Говореше му, задаваше му куп въпроси, на които негърът отговаряше с ръце, с гримаси или с кимане.

Така Ласитър успя да се осведоми за призрачния мъж, появил се през онази ужасна нощ заедно с вълка си.

Явно съществуваше някаква връзка между Лили О’Хара, Ел Гранде и тайнствения МОК, но все още не можеше да разбере какво точно свързва тези трима души.

Мъжът от Бригада Седем задаваше най-различни въпроси, за да си изясни нещата, но в повечето случаи Бартомас повдигаше рамене и се правеше, че нищо повече не знае. При все това Ласитър бе сигурен, че исполинът е в течение на хиляди подробности, които криеше от него.

По дяволите! Направо да се побърка човек! Никой не искаше да му каже истината. Дори и Лили не му се довери изцяло.

Спомни си отново за целта на своята мисия.

Трябваше да изобличи жената, известна в посветените кръгове с прозвището Дивата Лили. Имаше предположения, че ръководи прословутата банда от Юма — бившата, разбира се — че е изчезнала с огромното задигнато съкровище и се е укрила тук някъде из планините.

Ласитър успя да я открие.

Беше убеден, че вече е постигнал целта си. Но откъде се взе този проклет Ел Гранде?

Откакто Лили бе изчезнала с него, Ласитър постоянно имаше чувството, че някой го следи.

Загледа се в гладката повърхност на езерото. Мислите му бяха далеч от тук. Както често се случваше през последните часове, пред очите му отново изплува образът на прекрасната жена, и то така, както я бе видял за първи път на това място — прелестна в омайната си голота.

Какво ли е намислил да прави с нея Ел Гранде?

Ласитър не бе успял да чуе голяма част от разговора им. Подозираше, че нещо ги свързва, но не знаеше какво точно беше то.

Затвори очи и в съзнанието му отново изплува омайната картина.

Стройната й фигура с великолепен загар и дълги като на газела бедра.

Спомни си и пламенните й прегръдки след неравната борба с бандитите.

Беше го любила горещо и страстно!

Нито една жена досега не го бе дарявала с такава вълшебна нощ.

Мечтаеше мигът да продължи цяла вечност.

Но за него не съществуваше нищо вечно.

Тропот на копита прекъсна мислите му. Не се изплаши. Напротив, въздъхна с облекчение.

Ето че най-после се случваше нещо. Досега не беше предполагал, че човек до такава степен може да се изтормози от бездействието.

От няколко страни на хасиендата изникнаха конници. Приличаха на истинска войска, настъпваща по предварително обмислен план.

Ласитър спокойно се надигна. Револверът му бе наблизо, но той не се пресегна да го вземе. Нямаше смисъл. Мъжете, които се задаваха, бяха прекалено много.

Слязоха от конете и ги заобиколиха. От всички страни към двамата се взираха очи на лешояди, добрали се до плячка. В потвърждение на това говореха и насочените дула на пушките.

Едър, широкоплещест мъж се приближи до Ласитър. Дори и не обърна внимание на негъра.

Ласитър бе успял да преброи неканените гости. Бяха около петнадесет. Невъзможно беше да се справи при такова превъзходство. Затова и продължи спокойно да седи в тревата.

— Ти ли си Ласитър? — попита брадатият мъж.

— Какво искаш от мен? — отегчено кимна Ласитър.

— Името ми е Хармън Йорк.

Гръм и мълния! Такова нещо никога не бе очаквал! Все пак успя да скрие огромната си изненада.

Пред него стоеше самият Хармън Йорк! Само това му липсваше! Хармън Йорк! Името на този човек бе известно в целия югозапад и беше равнозначно на кръв, смърт и разорение. Име, което се свързваше с отчаянието и сълзите на безброй невинни хора.

Брадатият главорез долепи до челото му цевта на уинчестъра си и се изсмя ехидно:

— Ласитър!

Изрече името му, поклащайки глава. В гласа му звучеше удивлението на човек, който все още не може да повярва на щастливата случайност.

— Същият — промърмори седналият на земята. — Няма какво толкова да се пулиш, Йорк. Предполагам, че точно мен търсиш.

— Не само теб, но и палавото котенце, което се е скрило някъде наоколо.

— Лили О’Хара ли имаш предвид? — равнодушно отвърна Ласитър. — Сбъркал си адреса, приятелче. Тя не е тук.

Хармън се намръщи.

— Ти какво? Майтап ли ще си правиш с мен? Да не ме смяташ за луд? От сигурен източник зная, че се крие в хасиендата.

— И кой ти каза тази глупост, Йорк?

— Никой нищо не ми е казвал. Идвам направо от крепостта на Хермозило. Всички, които ни виждаш, бяхме затворени там. Да продължавам ли, Ласитър?

Най-после му просветна пред очите.

Значи това са хората на Лили О’Хара, за които тя му беше говорила. Чудно как се бяха измъкнали от вълчия капан!

— Аха. Сега разбирам. Лили ми е говорила за вас. Пропусна само да ми каже, че водачът си ти, Йорк. Много неща съм чувал за теб. Освен това зная, че някой добре се е погрижил да ви опандизят мексиканците. И как така се остави да те тикнат зад решетките?

— Мексиканците бяха пет пъти повече от нас — гневно му отвърна Хармън. — Нямаше никакъв смисъл да се бием, тъй като шансовете не бяха на наша страна. Ако се беше стигнало до клане, щеше да е по-лошо. Естествено, тогава никой не предполагаше, че ще ни окошарят. А те направиха точно това. Наложи се кротко да изчакаме, докато пристигне заповед от горе, с която ни освободиха. Дори комендантът на Форт Хермозило ни се извини от името на губернатора.

Нямаше никакво съмнение, че в дъното на цялата тази история стоеше МОК, който отново беше пуснал в ход своите машинации. Естествено, тези мъже нямаха никаква представа за това.

Ласитър също.

— Чудесно, Йорк. Но кой всъщност ти прошепна, че аз съм тук?

— Имам си приятели. В определени кръгове се говори, че някакъв си Ласитър се опитва да си пъха носа там, където не му е работа. Щеше да направиш по-добре, ако си беше стоял настрана. Уви, сега вече е твърде късно да отървеш кожата, омбре. Ще ти се наложи да увиснеш на въжето. Няма как, заровете са хвърлени.

Мъжът от Бригада Седем се ядоса.

— Не съм дошъл тук, за да си пъхам носа в чуждите работи. Случайно попаднах в това райско местенце и на никого не съм сторил нищо лошо. Лили ме помоли да й помогна и аз се съгласих. Добре че случайно минавах оттук, иначе Бърт Кенън и хората му щяха да я отвлекат. Дори й обещах да отида до Хермозило и да се опитам да направя нещо за вас. За кого ме вземаш, Йорк? Да не би да си мислиш, че съм…

Не успя да довърши изречението си, тъй като го прекъсна един от бандитите, на които Хармън беше наредил да претърсят къщата:

— Няма и следа от Лили, шефе! Претърсих всяко ъгълче. Къщата е празна.

Ласитър продължаваше да седи на земята.

Главатарят на бандитите опря дулото на уинчестъра си до врата му. Показалецът вече обираше луфта на спусъка. И това ако не беше неприятно усещане!

— Казвай, куче проклето, какво си направил с нея! — просъска Йорк. — Къде си я скрил, копеле гадно? Кажи, изнуди ли я? Не си прави илюзии, че ще можеш да ме преметнеш.

Изрече тези думи на един дъх. Беше побеснял и всеки момент можеше да натисне спусъка.

Това обаче можеше да изплаши всеки друг, но не и Ласитър.

— Ще сгрешиш, Йорк! Стреляш ли, не ще научиш нищо повече от мен. Трябвам ти жив и ти много добре знаеш това — твърдо каза той.

Хармън не помръдна пушката.

— Добре тогава, стреляй, Йорк! Няма да те спра. Давай!

Бандитът наистина всеки момент щеше да натисне спусъка и това се четеше върху бледото му лице, чиито присвити устни издаваха свирепата му готовност да стреля. Ласитър явно беше попаднал на закоравял престъпник, прекрачил невидимия праг на смъртта. Той много добре познаваше това изражение, тъй като често се бе озовавал в подобни ситуации.

Негодникът потрепери. Една-единствена капка и чашата на търпението му щеше да прелее. Още миг и тъмните страсти щяха да го обсебят напълно, разумът му щеше да се замъгли и той щеше да натисне спусъка.

Ласитър видя в очите му надигащата се буря. Не му беше за първи път да изпадне в критична ситуация.

Същевременно чудесно разбираше, че все още има шанс да спаси кожата. И той реши да го използва докрай.

Постепенно в него се събуждаше хищникът. Беше настъпил момент, в който и той самият не мислеше повече за живота си.

Нервите му бяха изопнати до краен предел, но той се овладя и не изкрещя.

Напротив, съвсем спокойно, дори сякаш небрежно, произнесе една-единствена дума:

— Животно!

И нищо повече.

Кой можеше да си представи подобно държание? От самото начало всичко беше съвсем ясно и никой не бе в състояние да си обясни как е възможно човек да постъпи така при опряно дуло в главата му. Изглеждаше невероятно.

С лявата си ръка Ласитър бутна цевта на пушката.

В същия миг Хармън Йорк натисна спусъка. Изстрелът раздра тишината. Куршумът профуча край главата на все още седящия мъж и се заби в земята зад него.

Ласитър скочи като тигър и се изправи предизвикателно срещу главатаря на бандата. Йорк изрева. Двамата се вкопчиха един в друг, паднаха на земята и се затъркаляха в горещата пръст.

Минута-две хората на Хармън Йорк стояха и гледаха като омагьосани как мъжа, когото допреди малко бяха отписали вече от живите, нанася съкрушителни удари на техния шеф. Обхванало ги бе вцепенение, сякаш бяха ударени от гръм.

Никога досега Ласитър не се бе изправял срещу човек като Хармън. Биеше се дяволски добре, на всичко отгоре съвсем почтено и по правилата. Това трябваше да му се признае, дори и да беше най-подлият мръсник, на чиято съвест тежаха не по-малко от петдесет убийства.

Ласитър бе постъпил извънредно разумно, тъй като сега поне имаше някакъв шанс по-късно да се споразумее с противника си, а това беше изключително важно. Успееше ли да се спогоди с шефа на бандата, всичко останало щеше да се уреди.

Но Хармън Йорк трудно можеше да бъде вразумен.

Юмруците на брадатия мъж попадаха точно в целта. Досега Ласитър беше отнесъл доста удари и при всеки от тях бандитът повтаряше с пресипнал глас:

— Къде е Лили? Къде я скри, копеле гадно?

Наистина беше откачил. Явно никакви думи не бяха в състояние да укротят този звяр.

Вече няколко минути Ласитър изпробваше различни хватки, за да повали на земята противника си, но без никакъв резултат. Явно трябваше по-сериозно да се захване за работа. В следващите секунди бандитът изпита усещането, че са му пораснали крила.

Подхванат от две могъщи ръце, той излетя във въздуха. В същия момент Ласитър се извъртя и без да изгуби равновесие, успя да посрещне падащия. Йорк увисна във въздуха с гръб към Ласитър, чиито ръце го пристягаха като в менгеме.

От устата му се изтръгна пронизителен рев, след което той внезапно утихна. Ласитър отпусна ръце, противникът му се свлече на земята и остана да лежи прегънат на две.

Ласитър възнамеряваше да се приближи до него и да го попита дали вече не е склонен да поговорят разумно, но не успя да направи и крачка от мястото си.

Без да му оставят никаква възможност да се защити, бандитите скочиха върху него.

Ударите се сипеха от всички страни. Биеха го кой с каквото свари: юмруци, ритници, дори и с прикладите на пушките. За броени секунди буквално го смляха от бой и го простряха до Йорк.

Отстрани имаше вид на човек, попаднал под копитата на буен жребец.

По дясната му буза се стичаше кръв. Цялото му лице беше в синини, а очите гледаха изцъклено към слънцето.

— Видяхме му сметката — с безразличие отбеляза един от мъжете. — Осигурихме му дълга почивка. Царство му небесно.

— Ами шефът? — обади се друг. — Гледам, че и той е опънал петалата. Да не би Ласитър да го е…

Тук той направи многозначителен знак с ръка, повдигна рамене и замлъкна.

Всички се усмихваха лукаво. Беше им все едно какво ще се случи с него. И без Йорк все някак си щяха да се оправят. При този суров живот, който водеха, един повече, един по-малко…

Ласитър и Хармън Йорк лежаха неподвижни един до друг. Бартомас се приближи и клекна между тях. В ръката си държеше плоска бутилка с уиски. Първо я поднесе към устните на бандита. Брадатият се размърда и се закашля.

По лицето на мъжете се изписа разочарование.

Настъпи пълна тишина. Никой не се осмеляваше да погледне другите в очите. Нищо не беше сигурно. В подобна ситуация най-добре е да си траеш.

Йорк се надигна. Погледът му се спря върху Ласитър и в очите му проблесна недоумение, което постепенно премина в яростен гняв.

— Мамицата ви, глупаци такива! — изрева той. — Наистина ли му светихте маслото?

Бартомас се наведе над Ласитър и поднесе до устата му бутилката с уиски. После погледна Хармън в очите и поклати глава, издавайки неразбираемите си звуци.

Шефът на бандата беше от малцината, които разбираха знаците на Бартомас.

— Имали сме късмет! — ухили се той. — Оцелял е мръсникът. Сега ще преживее неща, които не е сънувал и в най-кошмарните си сънища.

Повелително протегна ръка и негърът послушно му подаде бутилката. Хармън жадно отпи няколко глътки. Парливата течност възвърна естествения цвят на лицето му. Беше започнал да се съвзема. Погледът му се избистри. Посочи към простряния на земята и каза:

— Вдигнете го и го завържете на отсрещната цикория^[1]. Когато се събуди, ще бъде крайно изненадан.

* * *

Ласитър действително бе твърде изненадан, когато отново дойде на себе си. Тялото му бе увито в множество въжета, които го притискаха към набраздения ствол на старата цикория. Дрехите му бяха изпокъсани и слънцето безмилостно жареше кожата му. Пред очите му се въртяха пъстри кръгове. Чувстваше се премазан. В главата му сякаш биеха ковашки чукове. Всеки опит да си поеме въздух му причиняваше непоносима болка.

От мъглата изплува физиономията на Хармън Йорк. Бандитът се приближи до него. Очите му трескаво горяха върху брадатото лице. Приличаше на демон. Устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Е, сега вече мога да ти обърна по-сериозно внимание, Ласитър. Наистина ли си помисли, че можеш да ме изпързаляш? Жестоко си се излъгал, гадино мръсна. Пред други номерата ти може и да минават, но пред мен не!

Твърдата кора на дървото се забиваше в тялото на Ласитър.

Не можеше да се помръдне, тъй като явно бе завързан от човек, който добре си разбираше от работата. Изпитваше непоносима болка. И все пак още не бе готов да посрещне смъртта. Рано му беше.

— Започвай, омбре! — процеди той през зъби. — Хайде, давай!

Хармън Йорк му зашлеви две звучни плесници. Ласитър посрещаше всеки удар, без дори да мигне.

— Казвай къде скри Лили! — изрева бандитът в ухото му. — Къде я скри, глупак такъв?

Пратеникът на Бригада Седем си даваше сметка, че положението се напича и нещата отиват на зле. Чудеше се дали да каже истината, или да измисли някаква лъжа.

Йорк отново го удари силно и звучно през лицето. Ласитър стисна зъби.

— Къде е Лили?

Мъжът продължаваше да мълчи.

Последваха нови удари.

Гледката беше отвратителна.

Ласитър беше извънредно издръжлив и продължаваше да мълчи.

Озверял, бандитът безсилно отпусна ръце. Беше го ударил с такава сила, че имаше нужда да си поеме въздух.

Ласитър дотолкова беше облян в кръв, че човек трудно можеше да го познае.

Кръвта се стичаше по лицето му и той виждаше пред себе си единствено горящите очи на злодея. Изведнъж пред погледа му лъсна острието на кама. Ярките слънчеви лъчи се отразяваха върху гладката стомана и го заслепяваха.

— Къде е Лили? Слушай, Ласитър, ако не ми кажеш, ще ти прережа гърлото!

— Не мога да ти кажа, Йорк. Дори и да ме пребиеш. Мъжът, който отвлече Лили, се казва Ел Гранде. Това е всичко, което знам.

— Ел Гранде ли? — подозрително се ухили бандитът. — Никога не съм чувал това име. Слушай, жалък червей такъв, ти май се опитваш да ме разиграваш като маймуна?

И отново замахна.

— Искам да знам къде се намира Лили! — изрева Йорк, заслепен от гняв. — Не ми ли кажеш, ще те…

Ласитър не можа да чуе какво ще направи с него бандитът.

Тялото му увисна и главата му се отпусна върху гърдите. Мокра и разрошена, косата му се спусна над челото. Вадички пот се стичаха по окървавеното лице.

Отново и отново в замъгленото му съзнание отекваше все същият въпрос: „Къде е Лили?“