Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (2)

2.

Ласитър хвърли бърз поглед наоколо и установи, че на поляната до брега се бяха появили десетина мъже. Всички стискаха в ръцете си оръжие, готови за стрелба.

Лили продължаваше да стои във водата, скована от страх. Един от мъжете се приближи до брега. Свободното държане и скъпото му облекло подсказваха, че това е главатарят.

— Изненадана ли си, че ни виждаш, Лили? — заговори той с провлечен тексаски акцент. Усмихваше се неприятно и в подигравателния му тон се долавяше надменното пренебрежение на човек, уверен в себе си. — Какво има, лейди? Езикът ли си глътна? Е, разбирам те донякъде. Сега трепериш от страх и мислите в главата ти са напълно объркани. И все пак, обзалагам се, че продължаваш да търсиш някакъв изход. Уви! Този път изгуби, скъпа. Срещу мен нямаш никакви шансове. Дойдох, за да взема онова, което ми се полага. С други думи, всичко! И теб също, Лили! Сега разбра ли? Няма как, залогът е изключително голям.

Ласитър слушаше внимателно и напрежението му нарастваше. Не мислеше толкова за себе си, колкото за специалната си мисия.

Може би в този момент щяха да се потвърдят подозренията, тегнещи над Лили О’Хара.

Погледна към нея. Вече не обръщаше внимание на насочените оръжия. Ако тези хора искаха смъртта му, отдавна вече нямаше да бъде между живите. Явно му даваха последна отсрочка.

Междувременно Лили сякаш си бе възвърнала самообладанието.

— Изглежда, ти наистина спечели, Бърт.

— Не само изглежда, но си е така. Не се надявай, че твоите хора ще ти помогнат. Погрижихме се да ги изловим до един и сега сме ги прибрали на сигурно място. Знаеш, че имам солидни връзки с влиятелни хора от мексиканските власти. Сега твоите приятелчета са на път за Хермозило. Естествено, не по свое желание. Дали сме им за компания цяла рота охрана. Най-напред твоите смели войници ще посетят подземията на крепостта.

Мъжът прекъсна, за да запали пурата си.

— Лъжеш! — яростно извика девойката. — Мексиканските власти нямат никакво основание да арестуват моите хора.

Шефът на бандата се усмихна и кимна в знак на съгласие:

— Права си, но това с нищо няма да промени съдбата им, така че ще им се наложи да се поизпотят малко.

— Не забравяй, че аз също имам приятели сред властите. Ще се погрижа да те…

Внезапно замлъкна, виждайки мъжа да поклаща глава. Разбра, че всякакви заплахи са безсмислени и си даде сметка, че нищо не може да направи. Той изцяло я държеше в ръцете си. Поне засега.

— Така е по-добре — промърмори той. — Виждам, че започваш да се вразумяваш и ако продължаваш в същия дух, ще разбереш, че няма от какво да се страхуваш. Дори обратно. При мен никак няма да ти е зле. Разбира се, само в случай, че приемеш моите условия.

Страхът окончателно я бе напуснал. Дори вече беше в състояние отново да се усмихва.

— Твоите условия са ми добре известни. Все пак трябва да ти кажа, че ще ги изпълня само ако поискам. Съжалявам, Бърт, но ти отново заложи на слаба карта. Това, което търсиш, не е в хасиендата.

Бърт кимна спокойно.

— Така и предполагах, Лили. Не ме учудва, че си скрила парите на сигурно място. На твое място и аз бих постъпил по същия начин. Това обаче няма да ти помогне, тъй като аз ще те накарам да говориш. А сега излез от водата! Хайде, не бъди толкова срамежлива! Моите момчета си ги бива. А и не си първата гола жена, която виждат. Хайде, излизай! Нека и те да ти се полюбуват!

Тези думи бяха изречени с цинично равнодушие. Лили чудесно знаеше какво означават те. Тя добре познаваше Бърт и знаеше, че не би се спрял пред нищо. Беше закоравял престъпник и помиташе всяко нещо, което се изпречеше на пътя му.

— Голяма свиня си, Кенън — извика тя, — но все някой ден и ти ще си намериш майстора.

Гмурна се под водата и заплува към отсрещния бряг. Беше сигурна, че няма да я застрелят, тъй като убиеха ли я, всичките им планове щяха да пропаднат.

С мощни удари на ръцете и краката тя се носеше по езерото. Плуваше отлично, но дори и пъстърва да беше, нямаше време да достигне безпрепятствено до другия бряг, да изтича в къщата и тепърва да се барикадира.

Главатарят направи знак на един от бандитите, който се затича по брега. Извади ласото си, размаха го над главата си и го метна. То се разпери и се спусна над плуващата жена като граблива птица.

Въжето представляваше тънко изрязан ремък от мека кожа, подобен на камшик, какъвто обикновено се използваше от мексиканските вакерос^[1]. Фината примка се стегна около врата на Лили. Внезапно устремът й секна, сякаш се бе ударила в скала. Тя хвана примката с две ръце, опита се да я разхлаби и да се освободи, но кожата все по-дълбоко се впиваше в шията й. Едва успяваше да си поеме дъх. Стана й ясно, че всяка съпротива е безсмислена. Явно, така не можеше да се измъкне.

Обърна се и заплува в обратна посока. Когато излезе от водата, Бърт я посрещна с победоносна усмивка, а хората му жадно я поглъщаха с очи.

— Невъзможно е да ми избягаш, Лили — каза той. — Крайно време е да си избиеш тази мисъл от главата. Още веднъж те съветвам да бъдеш разумна. Приемеш ли да останеш моя приятелка, ще живееш като кралица, останеш ли ми враг — ще се пържиш в ада. Избирай! Давам ти няколко часа да размислиш. До утре сутринта. Сигурен съм, че ще вземеш най-правилното решение. Просто нямаш друг изход.

Тя се опита да свали кожения ремък от врата си, но ласото продължи да я стяга в болезнен обръч.

— Не съм куче! — възмутено изкрещя тя. — Какво си въобразяваш, Кенън? Предпочитам да умра, отколкото да се оставя да ме унижаваш. Но знай, че изпратиш ли ме на оня свят, ти никога не ще намериш онова, което търсиш.

— Луцио — обърна се Бърт към мършавия вакеро, облечен в мексикански дрехи, — заведи я в къщата! Не мога повече да понасям приказките й. И не я изпускай от очи!

— Можеш да разчиташ на мен, шефе — ухили се Луцио. — Ще ми разрешиш ли да се позабавлявам малко?

— Засега няма да я докосваш!

Усмивката на Луцио внезапно угасна.

— Твоя воля, шефе! — сърдито измърмори той и дръпна въжето така, че то се затегна още повече върху шията на пленницата. На Лили не й оставаше нищо друго, освен да го последва, вързана като куче.

Бартомас широко бе отворил очи и издаваше яростни звуци. Ласитър го погледна предупредително и леко поклати глава. Черният исполин схвана знака му, но му бе трудно да се овладее.

— Вие двамата чудесно се бихте — обърна се към тях Кенън и удари Ласитър в корема с цевта на револвера си. — Кой си ти? Моите съгледвачи те следят от вчера. Имаш вид на човек, който търси нещо. Как е твоето име, омбре?

— Ласитър.

— Виж ти! Винаги съм искал да се запозная с теб. Защо си тук, омбре? В какво си се забъркал? Не ми казвай само, че по погрешка си попаднал на това забравено от бога място. По-добре направо изплюй камъчето, амиго, и не се опитвай да ме лъжеш.

Ласитър кимна спокойно и отвърна:

— Защо да те лъжа, човече? Нали видя как ме набиха?

— Откъде разбра, че Лили се крие из тези планини? Малцина са посветени в тази тайна. Как се добра до нея?

— Човек като мен никога не дреме и през ушите му минават много неща — отговори Ласитър. — В Южна Аризона се носят най-различни слухове. Чух някои от тях и проявих любопитство. Казах си, че и без това разполагам със свободно време и реших да пообиколя малко из Сиера Гуадалупе. Не хранех големи надежди, но случайността ми помогна и ето, че се озовах тук. Както сам видя, тази дива жена поиска с бой да изкопчи същото нещо, от което се интересуваш и ти, и насъска своя Херкулес срещу мен.

Бандитът го изгледа с присвити очи. В погледа му се четеше недоверие.

— Така значи! На мен всичко ми казваш съвсем доброволно, така ли? Хм, нещо не ми харесва в тая работа.

— Защо мислиш така? Не смятам, че си човек, който търпи празни приказки.

Кенън продължаваше да го гледа с хищно присвити очи. Явно беше изпълнен с недоверие.

— Правилно си се ориентирал, Ласитър — промърмори Бърт. — Подобни номера не ми минават. Затова искам да чуя цялата история. Какво си успял да разбереш ей така, между другото?

— Не е кой знае колко — отвърна Ласитър и гласът му прозвуча искрено. — Навсякъде се носят слухове за огромно съкровище, скрито някъде из тези планини. В Томбстон един пийнал чиновник ми каза под секрет, че правителството е разпратило писма до всички шерифи и съдия-изпълнители в Южна Аризона. За жалост скоро новината се разчу и предполагам, че вече куп авантюристи са плъзнали да търсят съкровището.

— Такива като теб ли?

— Точно така, Кенън. Такива като мен. Но по всичко личи, че това начинание не си струва труда.

Ласитър почувства, че над него надвисват буреносни облаци. И не само го почувства, но го и предугади по мрачния израз на Кенън.

— Прав си, Ласитър, не си струва труда. Все пак ти сам пое риска.

Вече бе съвсем ясно какво означаваха тези думи. Дулата на няколко пушки се бяха насочили към Бартомас и Ласитър. Всичко изглеждаше като екзекуция.

— Нима искаш да ни застреляш?

С тези думи Ласитър се опита да спечели време, но вече не таеше особени надежди. Очевидно заровете отдавна бяха хвърлени.

— Тази работа засяга само нас с Лили. Бяхме взели решение да пращаме на оня свят всички, които си пъхат носа като теб в нашите работи. И трябва да знаеш, че досега няма човек, който да се е опитал да ни се меси в делата и да не е умрял. Не допускаме никакъв риск. Това е неумолимият ни закон.

Тази забележка наведе Ласитър на мисълта, че става дума за цяла организация и ако това се окажеше вярно, то Бърт едва ли беше истинският главатар. В такъв случай най-вероятно той беше само шеф на група и неговата задача бе да изпълнява чужди заповеди.

Независимо от обстоятелствата, Ласитър никога не се предаваше. И тъкмо непреклонната му воля и невероятният му боен дух го отличаваха от всички останали мъже.

— Може би ще си промениш решението, ако ти кажа нещо, което премълчах досега. Искаш ли да го чуеш?

Бърт се колебаеше. Явно вече не се чувстваше толкова уверен.

— Възможно е да си навлечеш неприятности — продължи Ласитър. — Необходимо ли е да споменавам пред кого?

С тези думи опипваше почвата. Приличаше на удавник, който се хваща за сламка. Все едно бе извадил сабя срещу противник, когото не виждаше и за когото не знаеше дали въобще съществува.

По реакцията на Бърт забеляза със задоволство, че този път ударът му беше попаднал точно в целта.

— Кажи пред кого, но така, че само аз да чуя — с дрезгав глас се обърна към него бандитът.

— Не, Бърт, аз добре познавам правилата на играта — рече Ласитър и пристъпи крачка към него. — По-добре наостри уши и веднага ще промениш намерението си. Ти ще…

Говореше колкото да отвлече вниманието на разбойника. И успя.

Направи още една крачка и се озова достатъчно близо до него. Сега вече беше време да действа.

Подобно нещо никога не се бе случвало на Бърт и хората му. Мъжът, когото вече всички бяха отписали, изведнъж експлодира като буре с барут.

Главатарят на бандата внезапно почувства една огромна невидима ръка да го сграбчва и повдига от земята. Излетя във въздуха като стрела и с оглушителен вик се стовари върху своите хора. Без да предполагат, че би могло да се случи такова нещо, те стояха близо един до друг. При падането си Бърт повали на земята няколко от тях. Другите изгубиха равновесие и политнаха настрани. Настана такова объркване, че бандитите просто не знаеха какво да направят. Дори никой от тях не се сети да стреля по Ласитър.

Атаката бе мигновена.

— Бартомас — изрева Ласитър, — удряй, амиго!

Всъщност гигантската грамада от мускули нямаше нужда от насърчения. С убийствените си бързи удари той помиташе като ураган всичко наоколо. Беше истинска радост за окото! Бандитите падаха като покосени. Двама, трима, четирима един след друг.

Ласитър забеляза, че един от тях се целеше в гърба на великана. Със светкавична бързина той извади ножа си и го запрати към стрелеца. Миг по-късно острието се заби в гърлото му. Мъжът изхърка и се свлече на земята. Ласитър се спусна като ястреб към умиращия и грабна револвера му.

— Спрете! — проехтя гласът му. — Безсмислено е да продължавате. Нямате никакъв шанс. Предайте се!

При тези думи той стреля над главите на тримата, които все още не бяха повалени.

Те отдавна бяха прибрали оръжието си. В ръкопашната схватка то не им бе нужно. И затова посегнаха към кобурите.

— Стреляйте! — яростно изкрещя Бърт. — Мамка ви, ако не му пръснете черепа!

Бартомас се спусна към Кенън, който правеше опит да се изправи. Негърът хвана бандита, повдигна го като играчка и разбойникът полетя във въздуха към тримата мъже. Точно в този момент, изпълнявайки заповедта му, те стреляха срещу Ласитър. Тялото на Бърт срещна трите куршума и се строполи в краката им. Бандитите дори не го и погледнаха. Погледите им бяха приковани от Ласитър и те продължаваха да стрелят, обладани от сляпа ярост.

Каубоят залегна и също започна да стреля.

На тримата мъже им се стори, че дулото бълва огнения си дъх направо от земята.

Настъпи тишина.

Победителите навързаха оцелелите. Ласитър се наведе над поваления главатар, който се бе извърнал към него с разкривено от омраза и болка лице и стенеше.

— Проклето копеле…

Това бяха последните му думи.

На другия бряг се появи Лили, облечена в белия си халат и с пистолет в ръка. Ласитър си спомни, че преди малко бе чул изстрел откъм хасиендата.

— И Луцио ли?

Тя кимна.

— Стана точно, както бях предвидила. Престорих се, че му се отдавам и той така се разгорещи, че изобщо не усети, когато му измъкнах колта от кобура.

Лили отметна халата зад себе си и скочи във водата.

— А сега какво ще правим с тях? — попита Ласитър, когато след малко двамата заедно отидоха при пленниците.

Петимата мъже седяха със завързани на гърба ръце. Загубили всяка надежда, те гледаха пред себе си унило и безизразно. Явно бе, че не очакваха пощада.

— Не мога да ги държа като затворници — сурово каза Лили, — но още по-малко бих могла да ги пусна. Изключено е да си позволя такъв риск. Ти какво би сторил на мое място, Ласитър?

Явно го провокираше с този въпрос, но той се направи, че не разбира.

— Не е моя работа — повдигна рамене той. — Както ти казах и преди, съвсем случайно попаднах тук и нямам никакво намерение да се бъркам в твоите работи.

— Лъже те! — обади се един от бандитите. — На Кенън каза съвсем друго нещо. Призна му, че е дошъл тук заради съкровището на бандата от Юма. Всички го чухме.

О’Хара въпросително погледна Ласитър.

— Вярно ли е?

— Трябваше да кажа нещо на Бърт — спокойно кимна той. — Това беше единственият начин да спечеля онази минута, която се оказа съдбоносна за Кенън. Дори и нямам представа за какво съкровище става дума. А що се отнася до бандата от Юма, зная само, че преди половин година беше разбита от рейнджърите. Прочетох го в „Томбстонска епитафия“.

Лили го гледаше замислено.

— Не искаш ли да се споразумеем, Ласитър? Ще ти предложа нещо, върху което си заслужава да помислиш. Какво ще кажеш да останеш при мен?

— Зависи… Какво ще спечеля от това?

— Ще спечелиш това, че до края на живота си няма да имаш никакви грижи. Разбира се, ако успеем.

Ласитър прие любопитно изражение.

— Звучи твърде примамливо. Но за да се включа в играта, първо трябва да зная на чия страна ще я играя. Налага се да ми кажеш нещо повече за вашата организация. Не се бой. Не държа да ми разкриваш всичките си тайни. Кажи ми само най-важното.

— Ще си помисля какво да ти кажа, но най-напред ще трябва да се отървем от тези лешояди.

— Не! — извика Ласитър.

— Нима искаш да ги пуснем? — изненадано повдигна вежди жената.

— Винаги съм бил против убийствата, Лили.

— Говориш като същинско ченге — презрително се усмихна тя. — А аз те мислех за смело момче, Ласитър.

— Каква смелост намираш в това да се избиват вързани хора, които дори нямат възможност да се защитят? — иронично попита той.

О’Хара се почувства несигурна. Едва издържаше ледения му поглед и когато заговори, гласът й леко потрепери:

— А какво ще стане, ако наредя на Бартомас да им прекърши вратовете?

Мъжът умолително погледна великана:

— Не ми се вярва този смелчага да е убиец. Лично аз не бих накарал когото и да е да убива вързани хора.

Негърът закима разпалено, като издаде няколко от неразбираемите си звуци.

— Виждаш ли? — обърна се той към Лили. — И Бартомас не е съгласен с теб. Гордостта не му позволява да убива.

Сега и Лили биеше отбой. Ласитър вече беше забелязал, че в действителност не беше толкова твърда, колкото искаше да се представи.

— Но какво да правя? — отчаяно извика тя. — Ако ги пусна на свобода, те скоро ще се върнат и няма да са само петима, а най-малко трийсет, така че няма да се измъкнем живи. Да не говорим, че ако МОК^[2] разбере, свършено е с нас.

Ласитър махна пренебрежително с ръка.

— Който и да е този МОК, няма да му целуваме подметките, я! Само да посмее да дойде!

Очите на Лили се изпълниха с недоверие и отчаяние.

— Какво говориш! Та той ще те унищожи! Не разбираш ли, че само ако сме като него, имаме шанс да успеем. Той е жесток и безмилостен като звяр и ние трябва да му отвърнем със същото.

Да, Лили наистина не беше толкова безкомпромисна. Беше дива и не се превиваше лесно. Оставаше твърда, дори и когато насреща си имаше съкрушително превъзходство. Но сега страхът сковаваше мислите й и обстоятелствата я бяха притиснали така, че не беше способна да разсъждава трезво.

— Добре тогава — каза Ласитър. — Вземи револвера и стреляй. Аз няма да те спра.

— Но аз… — объркано заговори тя. — Това не е женска работа. Не съм в състояние и никога не бих извършила подобно нещо.

Той се усмихна доволно. Очакваше да чуе точно този отговор.

— Още по-малко е мъжка. Само дето някои хора не искат да го разберат.

Жената бавно тръгна към събеседника си. Белият й халат се разгърна. Устните й трепереха. Спря близо до него и той почувства топлия примамлив дъх, който се разнасяше от тялото й.

— Имаш право — прошепна тя. — Ще ги пуснем да си вървят и след малко ще ти разкажа всичко. Питам се дали ще ми повярваш, когато чуеш тази толкова невероятна история.