Глен Кук
Мрачни времена (51)

50

Светлина в мрака — отново. Отново си възвърнах своето Аз, ала без име. Избягвах светлината. Там, на светлото, не беше приятно. Там сигурно ме очакваше болката. Но нещо много надълбоко в мен се обръщаше към светлината, както удавник се бори да стигне до спасителния въздух.

Осъзнах, че съм от плът. Почувствах мускулите си толкова стегнати, че няколко се схванаха. Гърлото ми бе болезнено пресъхнало. Опитах се да говоря.

— Говорителю… — изхъхрих.

Някой се размърда, ала никой не ми отговори. Седях прегърбен на един стол.

Нюен Бао нямаха мебели в къщата, която си беше почти обор. Дали не ме бяха върнали при нашите?

Напънах се и отворих едното си око.

По дяволите! Какво беше това място? Тъмница? Стая за мъчения? Да не би Могаба ме е пипнал? Малко по-нататък забелязах дребен, кльощав талианец, вързан за стол, също като моя, а трети мъж лежеше на масата.

Това беше Пушека, талианският придворен магьосник! Надигнах се. Заболя ме. Много. Пленникът на стола ме наблюдаваше предпазливо.

— Къде съм? — попитах.

Той стана двойно по-предпазлив — прехапа устни и не каза нищо. Огледах се. Намирах се в прашна, почти гола стая, но видът на каменната зидария отговори на въпроса ми. Намирах се в Талиос, в двореца на владетеля. Никъде другаде няма камък като този.

Но как?

Виждали ли сте някога как боя се стича по стена? Точно това се случваше с реалността. Тя се стичаше, капеше и се размазваше пред очите ми. Мъжът на стола изписка и се разтърси. Нямах представа какво си мисли, че вижда. Но реалността се изпари и аз се намерих на някакво сиво място, объркан и изпълнен със спомени за неща, които никога не съм виждал и преживял. После объркването започна да се разсейва, сивото избледня и не след дълго се намерих в една стая някъде в двореца в Трого Талиос. Пушека лежеше на своята маса и дишаше бавно и плитко, както винаги. Измамникът седеше на стола си. Спечели си подозрителен поглед от моя страна заради обилното си потене. Какво ли беше намислил пък сега?

Очите му бяха облещени. Какво ли виждаше, когато ме погледне? Станах — осъзнавах, че сигурно се съвземам след припадък. Но тук нямаше никой, който би могъл да ме върне. Не бяха ли нужни Знахаря или Едноокия, за да ме извлекат от дълбините на мрака?

Сенки на спомени трепкаха в дълбините на съзнанието ми. Посягах грабливо към тях, отчаяно се мъчех да се вкопча в тях. Нещо в пещера. Песен на сянка. Събуждане някога в далечното минало, но този път само миг по-рано.

Чувствах се слаб. Всичко това ме омаломощаваше. Жаждата бушуваше в мен.

Можех да я утоля. На масата до главата на Пушека имаше кана и метална чаша. Под чашата намерих къс хартия, откъснат от по-голям лист. На нея, със стегнатия почерк на Знахаря, бе оставено послание. „Сега нямам време да те дундуркам, Мъргън. Ако се събудиш сам, изпий тази вода. В кутията има храна. Някой от нас с Едноокия ще дойде при първа възможност.“

Хартията можеше да е откъсната от молба за снабдяване. Стареца гледа да не пилее и най-малкото празно късче хартия. Хартията е твърде скъпа, по дяволите.

Погледнах в тенекиената кутия от другата страна на главата на Пушека. Беше пълна с корави безквасни питки като онези, които тъща ми печеше въпреки всичките ни молби да се откаже. Всъщност при близък оглед разбрах, че няма кой друг да ги е изпекъл. Ако оживеех тук, ще дължа на Знахаря бърз ритник в ребрата.

„П.П. Провери връзките на Удушвача. Веднъж вече без малко не се измъкне.“

Значи точно това правеше той, като се събудих! Искал е да се изхлузи, за да убие мен и мойто другарче Пушека, и после да избяга.

Пих от каната. Измамника ме погледна с такъв копнеж, че можеше да го подушиш.

— Искаш ли да си пийнеш? — попитах го. — Само ми кажи какво става.

Мъжът още не беше готов да продаде душата си за глътка вода.

Малко след като ометох един от камъните на Майка Гота, почувствах как силата ми се възвръща.

— Чакай сега да те стегнем хубавичко — казах на компаньона си. — Не ми се ще да тръгнеш да се размотаваш тук и да пострадаш.

Докато го връзвах, той ме гледаше мълчаливо. Не искаше да говори и да ми каже какво се въртеше в ума му.

— Това е рискът, който си поел, когато си подписал договор с лошите — казах му.

Не го оспори, но не се и съгласи. Чувствах се объркан.

Лошият бях аз, защото не се пънех до скъсване да върна Кина отново на този свят.

— Може и да си прав, братко. Но дано не си. Ето. — Грабнах покривката и отново я метнах върху него, където й бе мястото. После пак пих вода, изядох част от едно хлебче и като се ободрих, реших да се върна в жилището си. Ужасно себично беше от моя страна, но не бях виждал жена си цяла вечност. В действителност сигурно не бяха минали повече от няколко часа.

И се загубих.