Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterbury Tales, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
stomart (2010)
Корекция
rlv (2011)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Джефри Чосър

Кентърбърийски разкази

 

Редактор: Блага Димитрова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

 

Издателство „Народна култура“, 1980

История

  1. — Добавяне

Разказът на Втората монахиня

Пролог към Разказа на Втората монахиня[1]:

Хранителка на всичките отровни

пороци, осъдителната леност,

пред нас разтваря портите греховни

на земните наслади, но в смиреност

ний бягаме от всяка извратеност

в труда усърден и благословен —

спасител наш от сатанински плен.

 

Че мрежите си пъкълът люлее

навред край нас — той бърза да ни хване.

А който в леност дните си пилее,

най-лесно плячка може да му стане.

И докато усети, че в капан е

попаднал — ей го в дяволския скут.

Затуй ний трябва да живеем в труд.

 

Дори ако не беше ни обвързал

със страх от края бог — дори тогава

бездействието е позорен мързел

и нивга плодове добри не дава,

държи ни на въже и разрешава

единствено да спим и цял живот

да се поим и храним с чужда пот.

 

Така че, за да мога да прокудя

и леността, и нейните създания

от нашите души, ще се потрудя

в мой превод на старинните предания

да преразкажа твоите страдания,

света Цецилия, и твоя свят

венец от лилиев и розов цвят!

Invocacio ad Mariam[2].

 

О ти, на всички деви огледало,

възпята от Бернарда сладкогласно,

към тебе се обръщам отначало.

Утехо наша, как със слово ясно

да обрисувам сетния ти час, но

и вечността, която наследи,

когато сатаната победи?

 

Ти, дево, майко, дъще на сина си,

ти, извор лековит с вода светена,

о ти, в която бог всели духа си,

най-скромна, но над всички извисена,

издигнала над цялата вселена

рода човешки тъй, че бог склони

сина си в плът и кръв да премени!

 

На твойто тяло в святата обител

безсмъртната любов и мир добиха

човешки лик и като повелител

земя, море, небе го поздравиха.

Ти в своята утроба, дево тиха,

понесе най-безценния товар —

създателя на всяка земна твар.

 

Величието ти се е сродило

тъй крепко с милостта и добротата,

че ти, на съвършенството светило,

подкрепяш клетниците по земята,

преди дори молитвата си свята

да са отправили към твоя трон.

Лечителко на болките, поклон!

 

Смили се и над мене — твар презряна,

прокудена навеки при змиите

в пустинята. За реченото в Кана

спомни си — псетата ядат трохите

на господарите си край софрите.

На Ева грешен син съм аз[3], но ти

заради вярата ми ми прости.

 

А щом без делото е мъртва всяка,

дори най-чиста вяра, научи ме

да се спася от царството на мрака

с достойно дело в чест на твойто име,

там, де звучи „Осанна“, въведи ме

и ме крепи, о, дъщеря света

на Анна, блага майко на Христа!

 

И озари със светлина небесна

душата ми, измъчена в затвора

на мойта плът, в робията нелесна

на низки страсти, в смъртната умора!

О, пристан най-надежден и опора

на всички клетници, благослови

труда ми и речта ми вдъхнови!

 

А вас, четци, покорно умолявам —

не ме винете, че без украшение,

без блясък разказа си съчинявам.

Защото в него всяко изречение

е взето от тогова, що с почтение

за нас легендата е съхранил.

Поправяйте ме, ако съм сгрешил.

Interpretacio nominis
Cecilie, quam ponit frater Iacobus
fanuensis in Legenda Aurea[4].

 

Най-първо нека името Цецилия

да обясня със реч пределно точна.

Превежда се то тъй: „небесна лилия“ —

съюз на белотата непорочна

на целомъдрието с тази сочна

зелена свежест на невинен ум

и на хвалата с благия парфюм.

 

Ала Цецилия и друго значи:

„пътека за слепци“ — за подражание

е пример тя. Известни тълкувачи

твърдят, че името е съчетание

на думата „небе“ (иносказание

за „святост“) с „Лия“, дето в пек и студ

е посветила дните си на труд.

 

Цецилия в друг превод значи също

„избавена от слепота“ — искрица

на бог от заревото вездесъщо

бе разумът на святата девица.

Или „небе“ е първата частица,

а втората е „леос“ — тя небе

за хората със примера си бе.

 

Защото „леос“ е това, което

е на английски „хора“. Както ние

намираме звездите по небето,

тъй в нея всеки може да открие

великодушна вяра, за да пие

от извора най-чист на мъдростта,

на славните дела и доблестта.

 

Твърди се в книгите, че небосвода

е бърз, пламтящ и кръгъл. Тъй тя беше

и бърза, и прилежна по природа,

в добрите начинания летеше

и съвършена като кръг, пламтеше

в благотворителния си екстаз.

Така тълкувам името и аз.

Тук започва Разказът на Втората монахиня за житието на света Цецилия.

Във житието пише, че Цецилия

била от род на римски християни

и с вярата на своята фамилия,

закърмена от дните си най-ранни,

отправяла молитви непрестанни

към господа, от хорските злини

моминската й чест да съхрани.

 

Ала дошло й най-накрая време

да си намери мъж и тя решила

един невръстен юноша да вземе.

На сватбата била се пременила

със роба сърмена, но все пак скрила

под нея власеница с косъм твърд,

нахлузена връз голата й гръд.

 

Ведно със органите в храма пяло

сърцето й, обърнато към бога:

„О, господи! Ти моя дух и тяло

води по думите си, за да мога

към свойта чест да бъда все тъй строга.“

При нея всеки втори — трети ден

за пост и псалми бивал отреден.

 

Но през нощта, тъй както с всички става,

тя трябвало да легне във леглото

на своя мъж. И казала тогава:

„Съпруже мой, изслушай ме, защото

ще ти открия нещо за доброто

на двама ни, но ще се закълнеш,

че нивга няма да ме издадеш.“

 

Валериан, мъжът й, отговорил,

че с радост и готовност се зарича

и че за нея чудеса би сторил.

Тя рекла: „Тази клетва ти прилича.

Аз имам ангел, който ме обича

така, че ден и нощ над мене бди

и тялото ми пази от беди.

 

Ако пазителят ми те усети,

че ме докосваш с похот нечестива,

ще те низвергне той, съпруже клети,

във младостта ти свежа и красива.

Но ако любовта ти е свенлива

и чиста, ангелът ще озари

и тебе с блясъците си добри.“

 

Валериан по божие внушение

отвърнал: „За да ти повярвам, нека

да видя ангеловото явление

и ако твоя страж не е човек, а

небесен дух, аз твой ще съм довека.

Но ако той е мъж, очаквай сеч —

безмилостен ще бъде този меч.“

 

Цецилия му казала: „Добре, но

ако желаеш ангела да видиш,

ти трябва да повярваш непременно

в Христа. Във Виа Апия ще идеш

при бедните, но да не ги обидиш

със груба дума. Ще им кажеш туй,

което аз ще те науча. Чуй.

 

Речи им, че Цецилия те праща

да те проводят при Урбан[5], мъдреца,

с цел праведна, по нужда належаща,

а като се изправиш пред светеца,

предай му от иглата до конеца,

каквото аз ти казах, и духа

той нека ти пречисти от греха.“

 

Валериан тозчас поел към стана

на бедните и скоро те самите

завели госта при свети Урбана.

Стаен сред гробниците на светците,

щом старецът научил за добрите

му намерения, с лик засиял,

към небосвода две ръце прострял.

 

И с поглед просълзен и благодарен

възкликнал: „Боже, семето ти свято

на чистота и разум непокварен,

в душата на Цецилия посято,

ти носи плодородие богато.

Като пчела със цялата си мощ

Цецилия ти служи ден и нощ.

 

Защото този неин мъж до брака

бе лъв свиреп, а виж, сега е станал

по-кротък и от агънцата в злака.“

Едва изрекъл туй, пред тях застанал

старик, облечен в бяло, и прихванал

една дебела книга с писмена

като безценни златни семена,

 

Валериан припаднал, щом го зърнал,

но старецът го вдигнал от земята,

успокоил го, книгата разгърнал

и му зачел: „Едничка вяра свята,

единствен бог — отец на небесата

над всички нас и във добро, и в зло…“

От злато всяко слово там било.

 

Старикът казал: „Бих желал да зная:

не смяташ ли речта ми за измама?“

„Не! Вярвам от началото до края —

отвърнал той. — Защото по-голяма

от тази истина за мене няма.“

В миг старецът изчезнал и Урбан

покръстил още там Валериан.

 

Тогава в къщи се завърнал този

младеж и зърнал ангела от прага.

В едната си ръка с венец от рози,

а в другата — от лилии, със блага

усмивка, без да бави и отлага,

с венците увенчал един след друг

блажените съпруга и съпруг.

 

„С плът чиста — казал, — с разум непорочен

пазете своите корони. Раят

ви ги изпраща като дар нарочен.

Те вечно ще цъфтят и ще ухаят.

Но само тези люде, що не знаят

какво е подлост и какво — позор,

ще могат да ги видят с ясен взор.

 

А ти, Валериан, приел с отрада

съвета и повярвал сам в доброто,

кажи какво ще искаш за награда.“

„Аз имам брат — отвърнал той, — когото

обичам тъй безкрайно много, щото

бих дал за него всичко. Нека той

узнае истината, отче мой!“

 

И рекъл ангелът: „На бог се нрави

молбата ти и мъченици мили

той двама ви със брат ти ще направи.“

Тогаз Тибурций, братът, се явил и

цветята толкова го удивили

с благословения си сладък лъх,

че той стоял като лишен от дъх.

 

И казвал: „Чудно ми е откъде ли

в това годишно време тук ухае

на лилии, на рози разцъфтели.

В ръцете ми да бяха те, кой знае

дали дъхът им щеше да омае

тъй властно всяко мое сетиво!

Та аз съм вече друго същество!“

 

А брат му рекъл: „Ний сме увенчани

със две корони — бяла и червена,

невидими за всички агаряни,

но след молитвата ми най-смирена

уханието им с душа блажена

ти сети и с очи ще ги съзреш,

когато истината разбереш.“

 

Тибурций викнал: „Спя ли, или в треска

бълнувам, или ти това ми рече?“

А той отвърнал: „Спали сме до днеска,

о, братко мой, но истината вече

от нашите души не е далече.“

Тибурций трепнал: „Как узна това?“

И рекъл той: „Чуй моите слова.

 

Мен, братко, взор ми даде ангел божи.

Щом искаш да прогледнеш, отречи се

от идолите — иначе не може.“

(За тези две корони — чудо висше —

свети Амвросий в предговора пише.

Но позволете ми да ви предам

какво по-точно се говори там:

 

„За тежкия венец на мъченица

Цецилия прежали и палати,

и всичко — заживя като светица,

спаси Валериановия брат и

на нея и мъжа й бог изпрати

по своя благ небесен ангел две

корони от уханни цветове.

 

О, дева праведна, блаженство вечно

на братята дарила! Кой познава

днес целомъдрие така сърдечно?“)

Открила му Цецилия тогава,

че идолът е дяволска забава

и тъй склонила младото момче

от идолите да се отрече.

 

„Тоз, който мисли инак, животува,

а не живее“ — тъй Тибурций казал.

А тя гръдта му взела да целува

от радост, че и друг се е помазал

във истинната вяра. „Днес е влязъл

сред нас съмишленик и спътник нов —

тя рекла. — Да го приобщим с любов.

 

Тибурций, аз по божия повеля

взех брат ти за съпруг, а теб ще взема

за свой съюзник. Който се разделя

от идолите, господ го приема

и мръсотата от духа му снема.

Върви след брат си и се покръсти,

та ангела да лицезреш и ти.“

 

Тибурций рекъл: „Но кажи ми, братко,

къде кого ще трябва да споходя.“

Валериан му обяснил накратко:

„При папата Урбан ще те проводя.“

„Какво? Урбан? Нима на ешафода

ме пращаш, мили мой Валериан?

Не ми е ясен твоя чуден план.

 

Та този същият Урбан нали е

осъден да умре и казват даже,

че все в различни пещери се крие,

не смее вън носа си да покаже,

бои се, че властта ни ще го смаже,

че го очаква клада — плам и дим.

Нима и ние да го придружим?

 

Додето дирим горе в небесата

туй божество, от погледа ни скрито,

ще ни подпалят долу на земята.“

Цецилия отвърнала сърдито:

„От смърт се плашат само тез, които

не знаят, че животът тук не е

единственото наше битие,

 

че има друг живот — живот свободен

от страх и от очакване зловещо.

За него знаем от Сина господен,

спасителя ни, който всяко нещо

в света създаде смислено и вещо,

та Дух свети подир на всяка твар

живота вдъхна като божи дар.

 

Тоз, който спазва строгите повели

на небесата, както се полага,

той нов живот след гроба ще спечели.“

Тибурций отговорил: „Сестро драга,

недей се оскърбява и засяга,

но ти твърдиш, че господ е един,

а пък сега намеси дух и син.“

 

Тя рекла: „Слушай мойто обяснение.

В душата хорска триединство има

от разум, памет и въображение.

Тъй в божията личност неделима

в едно навеки са събрани трима.

Разказала му после за Христа —

рождението, мъките, страстта.“

 

За всичко искала да му разправи:

как той, Син божи, с божията сила

решил човечеството да избави

и на земята ни, от грях прогнила,

дошъл. Когато всичко му открила,

Тибурций с брата си Валериан

поел при папата свети Урбан.

 

И той склонил да го ръкоположи

(след като го покръстил и поучил

със светите слова) за рицар божи.

Тибурций висша благодат получил

и ангела небесен той сполучил

да вижда всеки ден, а се сдобил

и с всичко друго, що си наумил.

 

Но чудесата няма да описвам,

за тях от небесата сътворени —

не искам с дълга реч да ви залисвам.

От стражниците римски заловени

и до Алмах, префекта, придружени,

били подложени на разпит там

и — право в Юпитеровия храм.

 

Фучал префектът: „Който се отметне

от жертвоприношението — рекъл, —

със смърт завчас да се накаже!“ Сетне

Максим, помощникът му, се завтекъл

и в храма мъчениците повлекъл

според нареждането, но от жал

за тях по пътя сам се разридал.

 

Смутен от вярата им тъй могъща,

Максим отложил всяко изтезание

и ги завел на гости в свойта къща.

Там проповедите им чул с внимание,

а привечер под тяхното влияние

и той, и всеки друг мъчител строг

повярвали във истинския бог.

 

Щом паднал мрак, Цецилия довела

свещеници по пътища потайни

да ги покръстят, после се заела

със братята и рекла им омайни

слова: „Христови рицари сияйни,

сменете този плащ от мрачина

със ризница от райска светлина.

 

Спечелихте вий битката велика

и съхранихте вярата си права.

Сега вървете. Съдникът ви вика.

За доблестта ви той ви награждава

с корона златна, що не потъмнява.“

И ги повели да се преклонят

пред идолите или да умрат.

 

Ала дори когато в храма влезли,

олтара със тамян те не кадили,

на жертвеника жертва не принесли,

а пред Исуса колена превили

и със молитва свода огласили.

И паднали главите им в праха,

но към Исус им полетял духа.

 

Тогаз Максим със сълзи на очите

на всички заразказвал без умора

как той видял да им летят душите,

понесени от ангели в простора

и за Христа спечелил много хора.

За наказание Максим бил бит

със железа, додето бил затрит.

 

Погребала го след това Цецилия

наред с Тибурция, с Валериана —

под плочата на своята фамилия.

Префектът пратил стража най-отбрана

да хване тази дева със закана,

че сам ще дойде да се наслади

как тя пред идола тамян кади.

 

Ала от мъдрото й наставление

обърнати във вярата Христова,

й рекли стражниците: „Без съмнение,

Исус е бог над всички, щом с такова

усърдие, с душа така готова

за подвиг ти му служиш. Ще умрем,

но от Христа не ще се отречем.“

 

Алмах, щом чул за всичко туй подробно,

примрял от ярост — сякаш бил прободен,

пленил Цецилия и викнал злобно:

„Коя си ти със нрав така негоден?“

„Родът ми — рекла тя — е благороден.“

„Не за рода ти — казал той тогаз, —

за вярата ти те разпитвам аз.“

 

А тя отвърнала: „Глупецът само

с един въпрос изисква два ответа.

Това е скудоумие голямо!“

Префектът скочил: „Дързост триж проклета

Тук тази груба реч не е приета!“

„Тъй както вярата и съвестта

ме учат, тъй говоря“ — рекла тя.

 

„А мойта светска власт не те ли плаши?“ —

попитал той. „Не — рекла, — мойта вяра

ми е показала, че всички ваши

отличия са преходна омара,

мехур, издут от въздух или пара —

бодни го с някоя игла и, виж,

ще се смали, додето го държиш.“

 

Префектът казал: „Както зле започна,

така и продължаваш. Не разбра ли,

че принцовете заповед нарочна

за всички християни са издали —

властта ни никого да не пожали,

щом той упорствува и не склони

религията си да промени!“

 

„Но ваште принцове грешат, когато

с присъди — рекла тя — така съдбовни

без жал наказват чувството ни святи.

Ний в друго нищичко не сме виновни

освен в това, че почести църковни

отдаваме на подвига Христов

и че го славим с пламенна любов.

 

От бога вий не ще ни отречете

дори и с най-жестокото мъчение.“

Той викнал: „Избери едно от двете —

или ще скъсаш със това учение,

или ще сториш жертвоприношение —

и аз не ще накажа твоя грях.“

Светицата отвърнала със смях:

 

„О, неразумен съдник, неразбрана

душа, изпаднала в най-зла заблуда!

Нима желаеш грешница да стана?

Аз слушам твойте думи и се чудя

дали това е бяс или полуда.“

Алмах отвърнал: „Клетнице, нима

мощта ми не изпита ти сама?

 

Не знаеш ли, че принцовете властни

на мен са поверили милостиво

живота на щастливи и нещастни?

Защо говориш с мене горделиво?“

Тя рекла: „Аз говоря настойчиво,

но не и горделиво. Знаеш сам,

че гордостта е грях, противен нам.

 

И ако ти благоволиш, човече,

да ме изслушаш, знай, че празноглаво

излъга ей сега, когато рече,

че принцовете са ти дали право

и над живота ни, излъга здраво.

Ти над смъртта ни само имаш власт,

но не над нашия живот и свяст.

 

Затуй служител на смъртта спокойно

се наречи, но ако заговориш

за друга служба, лъжеш недостойно.“

Префектът казал: „Престани да спориш.

Иди във храма нужното да сториш

и си върви. Аз всичко съм готов

да ти простя с духа на философ,

 

но оскърбленията волнодумни

на боговете ще платиш сурово.“

Цецилия подела: „Скудоумни

глупецо, аз във всяко твое слово

откривам суетата ти отново

и виждам в теб служител нечестив

и съдник празен и несправедлив.

 

Лишени от небесния си пламък,

очите ти са също като слепи.

Затуй в бездушния за всички камък

съзираш бог. (Измислици нелепи!)

Достатъчно е да го вземеш в шепи,

ако си сляп — и ще се убедиш,

че камък най-обикновен държиш.

 

Виж, хората се смеят и презират

туй твое заблуждение проклето.

Дори най-простите от тях разбират,

че Всемогъщият е на небето,

а идолът е нещо, във което

не вярва и последният глупак,

защото той не чини и петак.“

 

Щом чул това, префектът — демон същи,

подскочил с гняв и викнал: „Да се върже

и още днес да се откара в къщи!

Там в баня огнена да се опържи!“

Каквото рекъл, сторили го бърже —

затворили я в банята и жар

насипали под пода — цял товар.

 

Ала и в тази жега безпощадна,

горката, тя и ден, и нощ седяла

без стон, без вопъл, неподвижна, хладна,

без капка пот по кожата си бяла.

И все пак там смъртта я връхлетяла.

Алмах изпратил своя главорез,

да я заколи в нейния кафез.

 

Убиецът със меча си три пъти

замахвал да й отсече главата,

но непрекършен си стоял вратът й.

А имало такъв закон в страната —

за удари след третия вината

върху палача падала. Така

не дръзнал той да вдигне пак ръка.

 

И с врат накълцан, цял в кървящи рани,

на пода я оставил в безсъзнание

и хукнал, но мнозина християни

дошли да я превържат. В туй страдание

три дни живяла тя, ала с дерзание,

по-силно от ужасната беда,

пак учела добрите си чеда.

 

Сама предала после на Урбана

и къщата си, а и всичко в нея.

„Помолих — рекла — бога да остана

три дни по-дълго тук, за да успея

ей тези на души да изживея

на тебе, а дома си да предам

навеки за свещен господен храм.“

 

Свети Урбан с отците си тогава

изнесъл тайно мъртвата. Зарили я

при другите светци с безсмъртна слава.

Урбан сам къщата и осветил и я

нарекъл божи храм „Света Цецилия“.

И там до днес наред със Божи син

почитат мъченицата. Амин.

Тук свършва Разказът на Втората монахиня.

Бележки

[1] Този разказ е написан дълго преди останалите разкази, включени в тази книга. Първоначалната му редакция под заглавие „Житие на света Цецилия“ датира от 1373 г. Фактите от това житие са заимствани от латинската „Златна легенда“ на доминиканеца Яков ди Вираджо (XIII в.). Първите строфи за леността са взети от пролога на френския превод на тази легенда. — Б.пр.

[2] Invocacio ad Mariam — обръщение към Мария (лат.). — Б.пр.

[3] „На Ева грешен син съм аз.“ — Тук, както и по-късно в тази част на разказа, Втората монахиня е заставена от Чосър да говори за себе си в мъжки род. Вмъква се и обръщение към някакви четци. Всичко това показва, че старият вариант на разказа, който не е бил предназначен за „Кентърбърийските разкази“ и се води направо от името на автора, е бил вмъкнат механически в тази книга. — Б.пр.

[4] „Interpretacio nominis Cecilie quam ponit frater iacobus ianuensis in…“ — тълкование на името Цецилия, направено от брат Яков Януенсис в „Златната легенда“ (лат.). Тълкуванията на името са следните: 1. coeli lilia — небесна лилия, 2. caecis via — пътека за слепците, 3. coelum — небе и Leah — типизиран образ на действения живот, 4. quasi caecitate carens — сякаш избавена от слепота, 5. coelum и leos — небе на латински и народ на гръцки, сиреч небе, което хората могат да съзерцават. — Б.пр.

[5] Урбан — папа Урбан I обезглавен в началото на III в. и канонизиран за великомъченик. — Б.пр.