Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (2)

Разказът на Рицаря

Тук започва Разказът на Рицаря^[1].

Известно е от не един скрижал,

че някога във Атина живял

Тезей — владетел тъй могъщ и славен,

че нийде на земята нямал равен

по блясъка на своите палати.

Той покорил безброй царства богати,

бил пълководец храбър и умел.

Разказват, че и Скития превзел,

а Хиполита — нейната царица,

взел силом в бойната си колесница

и я откарал в своята страна,

защото я харесал за жена.

Взел също и Емилия, сестра й.

В дома му според всички обичаи

се готвели със радост най-гореща

да го посрещнат, както се посреща

цар — победител. Тъй със свойта рат

Тезей се връщал в родния си град.

Да имах време, щях да ви разкажа

как са нахлули те в земята вража

на амазонките, как Хиполита —

царицата със вярната си свита,

попаднала в обсада, после в плен и

как са били в двубоя разгромени

войските й със ум и мъжество,

как подир сватбеното пиршество

морето щяло с грозните си бури

за малко кораба да прекатури.

За всичко бих разправил, но не бива —

аз имам да ора голяма нива,

а воловете ми не са тъй здрави.

Свой разказ всеки трябва да разправи,

а моят не е къс. Забивам плуг

веднага, че попреча ли на друг

наградата да вземе, ще е грях.

Ще продължа оттам, където спрях.

Херцогът, за когото става реч,

след битката се връщал отдалеч

и вече влизал в своята държава,

венчан с величие и бойна слава.

Но в миг видял пред градските стени

тълпа от коленичили жени.

Облекли до една одежди черни,

със вопли тъй ужасни, тъй безмерни

в прахта пред него паднали жените

и хванали на коня му юздите,

че поразен от тяхната печал,

Тезей объркан насред пътя спрял.

„Кои сте вие, дето с плач тъй жален

смрачихте моя поход триумфален? —

попитал той. — Защо сте толкоз бледи?

От завист ли за моите победи?

А може би обида ви терзае?

Ако е тъй, кажете ми каква е.

В одеждата ви скръб долавям аз.“

Най-старата пристъпила тогаз

към него с тъй измъчено лице,

че болка свила храброто сърце.

Тя казала: „О, княже на князете,

победите са дар от боговете.

Затуй не завист ни е наскърбила —

дойдохме да те молим за закрила.

Опора ни бъди в бедата тежка

и нека добротата ти човешка

със милостта си топла осени

нас, бедните, изстрадали жени.

Ний бяхме все царици и княгини,

а ето ни днес — клети просякини.

Върти Фортуна свойто колело^[2] —

доброто си отива, идва зло.

Във Клементининия храм свещен

очаквахме отдавна този ден —

да се завърнеш в своите палати,

та с вопли да изпросим помощта ти.

Виж мене, клетницата, о Тезей.

Аз бях жена на царя Капаней,

от кръвожаден враг съсечен в Тива.

Погледай свитата ми жалостива,

облечена във черно — всяка тук

загуби славен и добър съпруг

в обсадата. И старият Креон

обсеби Капанеевия трон.

Тиранин той е с безпощаден нрав,

неукротим и страшен в своя гняв,

и кървави са неговите лаври.

Насилникът реши да се погаври

на скъпите ни мъртъвци с телата.

Натрупа ги накуп под небесата

и не допуска да се приближим,

да ги заровим или изгорим,

остави ги — курбан за гладни псета.“

Пред конника се спуснала тя, клета,

на колене и всички подир нея

заплакали, замолили Тезея:

„Смили се, рицарю, над горестта ни.“

В сърцето на Тезей кървели рани.

Той бил сломен от гледката жестока:

жени от потекло със власт висока

да паднат повалени в кал и прах.

И скочил от седлото между тях,

с ръцете си ги вдигнал, след това

ги утешил със ласкави слова

и думата си рицарска им дал,

че на Креон без милост и без жал

ще отмъсти за техния позор и

навред из Гърция ще се говори

как с меча си поучил е Тезей

свирепия тиранин и злодей.

А подир туй, без много да отлага,

той яхнал коня си, раздиплил флага

и тръгнал със войските си към Тива.

Дори не пожелал да се отбива

да си отдъхне в Атина. Дългът

го призовал — Тезей поел на път.

Но Хиполита, своята царица,

и младата й, хубава сестрица

Емилия в града изпратил той,

да найдат във палатите покой.

Поел Тезей. На знамето му бяло

червеното лице на Марс блестяло,

под него — дълго копие и щит,

а Минотавърът, съсечен в Крит,

искрял върху щандарта — цял в позлата.

От този блясък пламвали полята,

които прекосил херцогът смел,

цвета на свойто рицарство повел.

Накрая спрял току пред Тива, дето

решил да почне боя сред полето.

Накратко — в тази страшна бран деспота

се разделил навеки със живота —

във рицарски двубой Тезей сразил

Креон и войнството му разгромил,

а после срутил кулите, зида

и като вихър връхлетял в града.

Тогава във купчината жените

открили костите на мъртъвците

и ги погребали по обичая.

Не ще описвам ни плача, ни тая

печална глъч край жертвената клада,

която съпровождала обряда.

Не ще описвам почестите славни,

с които той изпратил като равни

вдовиците. За туй ще трябва време,

та по-добре ще е дотук да спреме.

И тъй, добрият атински властител

сразил Креон и като победител

напуснал Тива, сред полето спал

и цялата държава завладял.

Когато боевете отшумели,

разбойниците с обир се заели —

преровили купчината мъртвешка

за остър меч или кесия тежка

и ето че във същата купчина

намерили те юноши двамина

с дълбоки рани, във доспехи сходни

на рицари със титли благородни.

Единият се казвал Паламон,

а другият — Арсита. Чул се стон

от мястото, където те лежали

един до друг. Наоколо разбрали,

че в двамата животът още тлее,

че царска кръв от раните се лее,

че те са синове на две сестри

от потеклото на Креон. В зори

ги вкарали в Тезеевия шатър

и той ги пратил със попътен вятър

в тъмницата, без много да се мае —

за откуп не поискал и да знае.

След всичко туй достойният херцог

се върнал в своя атински чертог,

с победните си лаври увенчан

и до смъртта си там живял без бран,

с душа доволна, радостна и ясна.

А пленниците му в килия тясна

лежали — нито злато, ни сребро

не може да им донесе добро.

Тъй излетяла не една година,

но ето че през росната градина

веднъж през май преминала Емилия

по-прелестна от разцъфтяла лилия,

по-свежа и от май, от пролетта.

Лицето й сияело с цвета,

за който даже розите мечтаят.

В зори — тъй както бил й обичаят —

тя станала. Че месец май в зори

разбужда и сънливците дори.

Преди настъпването на деня

той гони от сърцата ни съня

и казва: „Хайде, време е, стани

и утринния си обряд почни.“

Затуй Емилия тъй подранила.

Като русалка тя се пременила,

на златна плитка сплела си косите

и с изгрева поела през тревите

да срещне слънцето и във росата

на май да си измие стъпалата.

Цветя набрала, свила си венец

червен и бял и с нежния гласец

на ангел или херувим небесен

запяла утринна щастлива песен.

А кулата, между чиито хладни

стени през дни и нощи безотрадни

копнеели за свойта свобода

младежите, стърчала до зида,

край който се разхождала Емилия.

Било тъй ведро утрото, че милия

затворник Паламон по навик стар

се изкачил със своя тъмничар

чак на върха на кулата, отдето

се виждал и града насред полето,

и китната градина, из която

вървяла сред разцъфващото лято

Емилия. Нещастен и унил,

със мъка Паламон се изкачил

в най-горната килия и отчаян

напред-назад по пътя обичаен

с терзание в сърцето взел да крачи.

Но изведнъж се случило така, че

през малкото прозорче, преградено

със пречки от желязо закалено,

нещастникът Емилия съзрял

и в миг извикал: „А!“ и пребледнял,

като че някой с меч го е съсекъл.

Чул този вик, Арсита се притекъл

и го попитал: „Как си, братовчеде?

Защо страните ти са толкоз бледи?

Защо извика? Кой те нагруби?

За бога, разума си не губи,

пази докрая самообладание.

Фортуна ни изпрати изпитание.

Сатурн ведно с враждебните съзвездия

е виноват за нашите премеждия.

Не ще помогнат клетви озлобени —

с такава орис ние сме родени.

Търпението само ни остава.“

А Паламон отвърнал тъй тогава:

„О, братовчеде мой, това съмнение

е плод на твоето въображение.

Не от страха пред вечния затвор

бе този стон. През ясния ми взор

една стрела в сърцето ми се впи.

С неземната си хубост ме опи

девойката от китната градина —

за мойта скръб едничката причина.

Богиня ли е тя или хетера,

или самата прелестна Венера?“

И той на колене се спуснал с вик:

„Венера, ако ти във този лик

преобразена си дошла при мен,

да разведриш най-мрачния ми ден,

бъди добра, върни ни свободата.

Ако пък тъй решила е съдбата —

до смърт да гнием в нашия зандан,

ти пожали рода ни поруган

и стъпкан от тиранина без жал.“

Арсита до прозореца стоял,

във гостенката непозната вгледан

със поглед неподвижен, смъртнобледен

и със сърце, пронизано от болка,

от Паламоновата по-дълбока.

И казал той, задавен от ридания:

„О, тази хубост — извор на страдания!

Ако не се смили над мойта мъка

красавицата и ако в разлъка

от днес ще трябва ден след ден да крея,

аз повече не искам да живея.“

А Паламон извикал начаса

с ненавист и презрение в гласа:

„Надсмиваш се над раната ми скрита?“

„Не, бога ми! — отвърнал му Арсита. —

Сега не ми е до шеги и глуми.“

И сбърчил чело, с ядовити думи

пак викнал Паламон: „Ти свойта чест

потъпка, о предателю зловещ,

и със коварната си реч почерни

свещената ни клетва да сме верни

един на друг и никога — дори

на ада огъня да ни гори —

да не враждуваме ни в любовта,

ни за каквото да било в света,

да си помагаме във труден час,

доде смъртта застане между нас.

Спомни си клетвените ни слова.

Ще дръзнеш ли да отречеш това?

За мен ти бе съветник и приятел.

Защо тогава като зъл предател

протягаш днес грабителски ръце

към дамата на моето сърце?

Арсита, тя на мене се полага.

Аз първи я обикнах и веднага

ти поверих като на брат заклет

скръбта си — търсех помощ и съвет.

И ако ти си рицар и държиш

на клетвата си, ще ме подкрепиш.

А инак си измамник нечестив.“

Арсита казал с поглед горделив:

„Измамникът си ти, защото няма

от твоята измяна по-голяма.

Аз в нея par amour^[3] се влюбих пръв.

Дали е тя жена от плът и кръв

или богиня, ти си в двоумение.

Божествено е твойто увлечение,

а моето — любов към жива твар —

и аз я споделих пред теб със жар,

защото ти си моя братовчед.

Обикнал си я, казваш, по-напред,

ала спомни си тази мъдра мисъл:

«Закон за влюбените кой е писал?»

Та любовта самата е закон,

по-силен и от клетви, и от трон.

Тя хорските закони не признава

и всеки божи ден ги нарушава.

Дори да знае, че ще се погуби,

човек не ще се спре, ако залюби

мома, вдовица, нечия жена.

Ти знаеш сам, че с каменна стена

от нейната любов си разделен

до гроба си. Така е и със мен.

Ще гнием тук навеки в мрак и скръб.

Не ни спасява даже откуп скъп.

Ний с теб сме като двете псета, дето,

настръхнали и зли, насред полето

цял ден се ръфали за кокал гол,

а им го грабнал някакъв сокол.

В двореца, братко, никой няма ближен,

там всеки е за себе си загрижен.

Люби я, ако искаш. Аз самия

ще я обичам винаги — не крия.

Но нека тук, в затвора, като братя

покорно да си чакаме съдбата.“

Те дълго спорели разгорещено.

Но времето за всички ни е ценно,

затуй ще ви разкажа по-нататък

какво се случило. Ще бъда кратък.

Един херцог на име Перотей,

приятел на безстрашния Тезей,

делил със него радостите прости

на дните детски, му дошъл на гости,

за да си поговорят, да се видят.

И боговете могат да завидят

на тази тяхна дружба задушевна,

описана във всяка книга древна.

Разказват, че единият от тях

подир смъртта на другия без страх

се спуснал в ада чак да го открие.

Но не затуй сега говорим ние.

Арсита бил другар на Перотея

и гостът настоявал пред Тезея

да пусне своя пленник под небето.

Накрая той се съгласил и ето,

младежът от тъмницата излязъл.

Не бързайте — не всичко съм ви казал.

Получил свободата си Арсита,

но при условие: ако опита

кога да е, дори и след години

да мине сам или пък със дружини

през някое Тезеево владение,

според подписаното съглашение

със меч главата му ще отсекат.

За него бил затворен всеки път

освен един — към родния му край.

(Главата мила му била комай!)

Печал терзала този рицар млад,

в сърцето му се вгнездил смъртен хлад,

той дълго плакал, вайкал се, ридал,

да се убие даже пожелал.

И казал: „О, затворът ми сегашен

от прежния е сто пъти по-страшен.

В чистилището бях, сега във ада

навеки моята душа ще страда.

Ако не бях другар на Перотей,

аз можех да остана при Тезей

завинаги. Във старите окови

не бих изпитал тези мъки нови.

Да виждам таз, пред чийто лик треперя,

макар до гроба си да не намеря

благоволение — това ми стига.

О, клети братко, с твоята верига

спечели ти във нашия двубой.

Живей в затвора в радост и покой.

В затвора ли? Не, в рая! Като цар!

Съдбата ти изпрати този дар.

Насън аз ще я виждам, ти — наяве.

Ти си достоен рицар с крепко здраве.

Изменчив е светът и участта ти

навярно сгоден случай ще ти прати,

за да се сбъдне твоето желание.

А аз ще чезна вечно във изгнание,

отчаян, смазан в своята беда.

Земя и въздух, огън и вода^[4],

ни тварите, които те съставят,

не могат от скръбта да ме избавят.

До смърт несретата ще ме гнети.

Любов и радост, и живот, прости!

Понякога, уви, така безумно

срещу съдбата ний роптаем шумно,

а тя ни дава често, без да знаем,

дар по-богат, отколкото желаем.

Мнозина към охолство се стремят,

а то им носи болест или смърт,

мнозина други бягат от затвора,

а в къщи ги убиват близки хора.

И често, паднали на колене,

не знаем за добро ли, или не

се молим. Тъй пияният се връща —

добре си спомня той, че има къща,

но все не може пътя да открие —

ту ще се плъзне, ту встрани ще свие.

Ний ден след ден се лутаме в живота,

след щастието тичаме с охота,

но свиваме от пътя всеки ден.

Така е с всички, тъй е и със мен.

Защото аз бях сигурен, не крия,

че щом напусна тясната килия,

ще бъда весел и честит навред,

а ето ме сега — изгнаник блед.

Емилия, щом ти си тъй далече,

смъртта ми, значи, е наблизо вече.“

В туй време Паламон с душа разбита,

разбрал, че ще се раздели с Арсита,

застенал тъй, че в каменната кула

вред жалбата му горестна се чула.

Веригите му бляскали, облени

от сълзите му жарки и солени.

„Уви! — продумал той. — Арсита, братко,

плодът е твой от бурната ни схватка.

Сега на воля ще се върнеш в Тива

и ще забравиш мойта скръб горчива.

Със твоя ум и с твоето достойнство

ти там ще събереш могъщо войнство,

ще разгромиш Тезеевия род

и с договор или с друг ловък ход

ще вземеш за съпруга тази фея,

а аз в тъмница ще умра за нея.

Така ще бъде. В Тива на простор,

далече от жестокия затвор

ще бъдеш властник ти, а аз във клетка

ще крея зад желязната решетка.

В килията ще плача, ще ридая,

измъчен, тук ще си дочакам края

и с болката на моята любов

ще бъде той по-тежък и суров.“

В гърдите му в миг ревността се свила,

с отровна жлъч наляла всяка жила

и мълком Паламон й се предал,

смразен и като пепел посивял.

И викнал: „О, жестоки божества,

света владеят вашите слова!

Върху елмазна плоча са вдълбани

от вас посоките на участта ни.

Вий гоните човечеството клето

като безправно стадо из полето,

убивате човека като звяр,

в затвора хвърляте и млад, и стар,

наказвате със болест и страдания

дори и най-невинните създания.

Нима призванието на властта

е да се гаври със невинността?

Но още по-нещастен е човека,

защото, бедният, от памтивека

все съблюдава божия закон,

а звярът следва своя груб нагон,

но след смъртта си никога не страда.

Човекът само се измъчва в ада,

макар че е живял в робия тежка.

Уви! Такваз е ориста човешка!

Защо е тъй, да каже богословът.

Аз знам едно — че страшни мъки тровят

живота ни. Крадецът и змията

терзаят праведните на земята

и се разхождат пак на свобода,

а мен обрекоха ме на беда

Сатурн и завистливата Юнона,

която моя род лиши от трона

и разруши в гнева си цяла Тива,

а ето и Венера ме убива

със страх и ревност — о мъждене жалко!“

Но да оставим Паламон за малко

във неговата кула страховита

и да последваме сега Арсита.

Били безкрайни есенните нощи

и станало страданието още

по-горестно за този пленник влюбен.

Оплаквал той живота си погубен.

И кой бил по-нещастният, не знам.

В затвора Паламон навеки сам

в окови до смъртта си щял да крета.

Арсита също заживял в несрета,

прогонен да отиде надалече

и дамата си да не види вече.

Кажете вие, влюбени в разлъка

кое е по-непоносима мъка —

да можеш да я виждаш всеки ден,

ала с решетка да си ограден,

или, където искаш, там да свърнеш,

но дамата си вече да не зърнеш.

Аз тази гатанка на вас оставям

и разказа нататък продължавам.

 

И тъй, Арсита в Тива заживял,

обезумял и смазан от печал

при мисълта, че до смъртта си няма

да види своята прекрасна дама.

Такава остра болка и тъга

не е изпитвал никой досега.

Не си помислял за вода и хляб,

не мигвал нощем, станал сух и слаб

като стрела, в очите — с поглед див,

изпосталял и като пепел сив.

Все ходил сам във някаква замая,

а вечер скришом стенел в свойта стая

и песен или струна щом прозвънне,

той плачел дълго в нощите безсънни.

Отпаднал духом, станал зъл, потаен,

гласът му вече бил неузнаваем,

речта му — приглушена и отровна.

Изглежда, редом с болестта любовна

го връхлетели другите страдания —

измъчвала го меланхолна мания,

на лудостта подобна, породена

в килията му, тъй уединена.

Накратко, от нещастната любов,

от жребия си тежък и суров

Арсита бил изцяло променен.

Но стига за това. Тъй ден след ден

изминала година или две.

В терзания и болки, в плачове

живял той в Тива мудно и бездейно.

Ала веднъж в съня му ненадейно

крилатият Меркурий се явил

и казал: „Хайде, не бъди унил!“

Със светли къдри, с шапка на главата,

с вълшебния си жезъл във ръката —

досущ така изглеждал този бог,

когато хвърлил Аргус в сън дълбок.

И пак продумал: „В Атина, не в Тива

ще дойде краят на скръбта горчива.“

Чул тези думи, скочил в миг Арсита

и викнал: „Тук се мъчих до насита.

Към Атина ще тръгна призори,

не ще се спра и пред смъртта дори.

Любимата си дама, за да видя,

готов съм и във ада да отида.“

Той взел едно голямо огледало

и се огледал — колко побледняло

и чуждо му било това лице!

В миг трепнало нещастното сърце:

„Тъй променен от болестта си страшна,

предрешен в просешка одежда прашна,

аз в Атина ще мога всеки час

да гледам свойта дама до захлас

и непознат за всички да остана.“

На беден ратай в дрехата съдрана

се преоблякъл мигом и поел

на път с един оръженосец смел

и посветен във неговата тайна,

предрешен като него — в бедност крайна.

Вървели двамата по пътя пряк

и в Атина — в града се спрели чак.

Тогава пред палата взел Арсита

прислугата за работа да пита.

Готов бил да се хване с труд най-чер.

И не след дълго станал камерхер

в покоите на чудната Емилия,

защото с ум и с хитрост без усилия

със всички се сближил. Покрай това

той ходил за вода и за дърва.

Бил млад и силен, със широка кост,

работил там като прислужник прост

наред със другите слуги, слугини.

Тъй минали навярно две години.

Той служил при Емилия, познат

под новото си име — Филострат.

И нямало в двореца друг по-личен

от него, по-приятен, по-обичан,

друг тъй възпитан и така любезен,

тъй работлив и толкова полезен.

Говорили, че много ще сгреши

херцогът, ако го не повиши

и длъжност почетна не му предложи,

в която той душата си да вложи.

Прочул се този момък надалеч

с делата си, с изящната си реч,

така че сам Тезей го взел за паж,

направил го дори доверен страж

и го дарил богато — пребогато.

От Тива всяка есен тежко злато

васалите му носели потайно,

но той живеел както обичайно

и в никого не будел подозрения.

Изкарал три години без лишения,

и на война, и в мир бил вечно пръв.

Тезей го тачил като своя кръв.

Блажен бил той. Но нека го оставим

и пак към Паламон да се отправим.

В затвора мрачен, в скърби и печал,

години седем Паламон лежал

с душа изстрадала и неспокойна.

Кой друг познава тази болка двойна!

От любовта останал без покой,

щял разума си да изгуби той.

Терзала го и вечната тъмница —

не виждал в бъдещето ни искрица

надежда. Туй страдание, за бога,

кой с думи ще опише? Аз не мога

и затова нататък ще премина.

През месец май на седмата година

в нощта на трети (както в старо време

са писали по книгите големи),

дали случайно или по внушение

на висшето всесилно провидение,

среднощ избягал този пленник млад

от кулата на вражеския град.

Помогнал му един добър другар.

Той дал на неговия тъмничар

чудесно вино с опиум от Тива —

отпиеш ли, веднага те приспива.

И след като си сръбнал, нищо чудно,

захъркал тъмничарят непробудно.

Нощта си тръгвала, настъпвал ден,

а Паламон, спасен от своя плен,

като излитнала от клетка птица

се втурнал в недалечната горица —

до заник слънце щял да чака там.

Той план такъв си бил измислил сам:

до вечерта в гората да остане,

след туй по тъмно пътя пак да хване

към Тива, там да събере другари,

Тезей със тяхна помощ да удари,

Емилия да вземе за жена

или да падне храбро на война

и тъй съдбата своя да изпита.

Но нека да се върнем при Арсита.

Не знаел още той, че мъка нова

му готви участта така сурова.

В небето чучулига се извила

и утрото със песен поздравила,

а Феб отворил огнени очи,

облял земята с радостни лъчи

и пресушил сребристата роса

по трепетните листи на леса.

Арсита, който на херцога славен

в палата бил оръженосец главен,

развеселен от този ден тъй светъл,

за своето желание се сетил —

на май да стори най-дълбок поклон —

и скочил върху своя вихрогон.

Опиянен от тази шир, жребеца

изминал две-три мили от двореца

и свърнал към горицата, където

се криел Паламон със страх в сърцето.

Арсита искал като майски жрец

да си сплете от клончета венец.

Той срещнал слънцето със песен звучна:

„С цветята пъстри и с тревата тучна

бъди благословен, прекрасен май,

и клонки за венеца свеж ми дай.“

След туй от коня скочил на земята

и презглава се втурнал към гората.

Една пътека водила случайно

до онова скривалище потайно,

където Паламон лежал в гъстака,

уплашен, че жестока смърт го чака.

Не знаел той, че е дошъл Арсита —

отде да разбере, кого да пита!

Ала мъдреца древен не греши:

дърветата и те са със уши.

Добре е да си винаги нащрек —

какво ли се не случва на човек!

Арсита и не подозирал даже,

че всяка думица, която каже,

ще чуе друг, сред храстите стаен.

Най-сетне, от играта уморен,

рондела^[5] си от край до край изпял,

Арсита в миг изпаднал във печал.

Тъй влюбените ту летят в небето,

ту падат сред трънаците в полето.

Ведрата в кладенците тъй по нас

се качват, но се спущат пак завчас.

Така е в петък^[6] — слънце, после дъжд.

Венера помрачава изведнъж

на своите поклонници сърцата.

Тя час по час си сменя облеклата

и петък ту се смее, ту се въси.

Едва изпял докрая песента си,

Арсита седнал мрачен и унил

с въздишка: „О, защо съм се родил!

И ти, Юнона, тъй немилостива,

кога ще спреш гнева си срещу Тива?

Уви, ведно със царския им трон

погубва се родът на Амфион

и Кадъм. Кадъм, който нявга сам

издигна този град и първи там

бе увенчан със златната корона;

от който ние наследихме трона;

чиято кръв тече във мен сега,

в мен — този жалък и презрян слуга,

оръженосец верен и покорен

в палатите на своя враг злосторен.

Но на Юнона и това терзание

не стигаше. От име и от звание

се аз отрекох. Казвах се Арсита,

а днес съм Филострат — душа разбита.

Марс, ти си победен. Юнона гневно

срази рода ни с потекло тъй древно.

И не пожали нито моя брат,

обречен на тъмница в този град,

ни мене — жертвата на любовта.

В сърцето ми, преляло от скръбта,

тя с огнена стрела ме устрели

и там смъртта навеки се всели.

Емилия, ти с поглед порази ме.

Умирам на уста със твойто име.

Знай, всяка друга мъка и лишение

за мене нямат никакво значение,

щом с нещо мога да съм ти угоден.“

Тогава паднал той като прободен,

разтърсен от неудържими тръпки.

Но изведнъж го сепнал шум на стъпки

ранен в сърцето, полудял от гняв,

пред него Паламон застанал прав.

Щом чул историята на Арсита,

обезумял от болката си скрита,

от храсталака той изскочил блед

и викнал: „О, изменнико проклет,

ти дръзна да залюбиш тази дама,

която аз обичам в мъка няма.

А си от мойта кръв и обеща ми

да си ми брат. Ти, който ме измами!

Ти, който си подвел дори Тезей

с лъжливо име — като върл злодей!

Един от нас ще трябва да умре.

Ти нямаш право, разбери добре!

Единствен аз Емилия ще любя

и теб, врага си смъртен, ще погубя.

Макар че тук не съм въоръжен

(по чудо от затвора съм спасен),

не се боя от тебе. Ще умреш

или от нея ще се отречеш.

Избирай. Ти си в моите ръце.“

Арсита с пламнало от гняв сърце

познал лицето му, чул тази реч

и като лъв свиреп извадил меч

и викнал гръмко: „Бог ми е свидетел,

че ако ти не беше ме подсетил,

че си побъркан вече от любов

и че не носиш меч, аз бях готов

тук незабавно да те съсека.

Не се срамувам да се отрека

дори от клетвата си благородна.

Та любовта, глупецо, е свободна.

И аз напук на теб ще я обичам.

Но ако с право още те наричам

достоен рицар, нека утре тук

да се сразим. Не ще узнае друг

за нашия двубой. В зори в леса

две снаряжения ще донеса —

това, което си харесаш сам,

ти обещавам него да ти дам.

А пък завивки меки и вечеря,

додето мръкне, все ще ти намеря.

Ако гърдите ми пронижеш в боя,

тогава дамата ще бъде твоя —

но само ако аз съм труп безгласен.“

И отговорил Паламон: „Съгласен!“

Тъй на раздяла те си дали слово

в зори да се намерят там отново.

О, Купидон, мъчител на сърцата!

О, царство, във което няма братя!

Нима случайно хората роптаят:

любов и власт приятелство не знаят!

Изпитали са туй и Паламон,

и брат му. Яхнал своя вихрогон,

Арсита стигнал в Атина. В зори

за двамата приготвил най-добри

доспехи, със които на простор

във битка да довършат своя спор.

Тъй с коня и с товара си грамаден

се върнал той във онзи кът прохладен,

където Паламон в часа уречен

го срещнал вече буден и облечен.

И двамата внезапно пребледнели.

Така из Тракия ловците смели

със тежки копия във теснините

са чакали със смътен страх в душите,

додето мечката или лъвът

трошели клоните по своя път,

и мислели: „Врагът си чувам аз.

Ще падне тук единият от нас.

Ако не го пронижа, той самия

ще ме разкъса. Трябва да се бия.“

Тъй двамата съперници в леса

цвета си променили начаса,

когато там се срещнали в мълчание.

Уж като родни братя с прилежание

един на друг доспехите навлекли,

но думица дори не си изрекли.

А после почнал дългият двубой.

Те с копията удари безброй

си разменили. Паламон със стръв

се хвърлял срещу брат си като лъв,

Арсита — като тигър разярен.

Така се бият с ярост нощ и ден

глиганите със пяна на уста,

до колена нагазили в кръвта.

Но стига толкова. Ще ги оставя

и за Тезей сега ще ви разправя.

Съдбата, пратеничеството древно

на провидението, всекидневно

в света прокарва волята на бога.

Със часове да се кълна, аз мога,

че нещо тъй и тъй ще стане точно,

а да не стане като че нарочно,

макар че тъй е ставало от века.

Вражда ли, обич ли горят в човека,

война ли иска, мир ли, чуйте мене,

за всичко той отгоре вдъхновен е.

Тезей е хубав пример за това.

Бил пристрастен херцогът към лова —

най-вече на елените през май.

А ни веднъж не съмнало комай,

преди с ловци и хрътки, с тежък рог

да е потеглил нашият херцог.

Изпитвал истински възторг, когато

с ръката си животното рогато

повалял върху някоя поляна.

Освен на Марс той служил на Диан

Бил ясен този ден, и приветлив.

Тезей възседнал коня си щастлив,

а Иполита, светлата царица,

го следвала със своята сестрица

Емилия, в зелено пременена.

И към гората също тъй зелена

те свърнали, защото там стаен

живеел някакъв голям елен.

Поели всички дружно след ловеца

към тайната бърлога на самеца.

През буйния поток открили брод

и през леса след хрътките в обход

преминали със царствената свита.

Излязъл на поляната открита,

Тезей видял учуден как, подобни

на зверове, безмилостни и злобни,

младежите се бият разлютени,

а мечовете бляскат, извисени,

и тъй се стрелкат, че един замах

би сторил всеки бук на пух и прах.

Кои са те, владетелят не знаел.

Но коня си пришпорил, не изтраял,

застанал между двамата завчас,

издигнал меч и викнал с гневен глас:

„Хей, ако ви е мил животът, спрете!

Кълна се в Марс, кълна се в боговете,

че който пръв удари, ще умре.

Кои сте вий, кажете по-добре,

та се погубвате така без жал,

и нямате ни съдник, ни маршал,

а сякаш че сте на турнир придворен?“

И Паламон, навел глава, покорен,

отвърнал: „Ще разкажа всичко, сър.

Ний заслужаваме сурова смърт.

Дотегна ни проклетият живот,

безрадостен и зъл като хомот.

Затуй ти съдник справедлив бъди,

безмилостно и строго ни съди.

Да падне първо моята глава,

ала и неговата след това,

или почни със него най-напред,

защото той е твоят враг заклет

Арсита, от земята ти пропъден

и от самия теб на смърт осъден.

Пред прага на палата ти богат

той сам се е нарекъл Филострат,

години те е мамил тъй преправен

и станал твой оръженосец главен.

Той в светлата Емилия е влюбен.

Часът настъпи. Знам, че съм загубен,

затуй ще ти призная със поклон,

че аз съм онзи скръбен Паламон,

избягал от тъмницата с измама.

Твой смъртен враг съм аз, а мойта дама

Емилия запали в мен любов

тъй жарка, че на всичко съм готов.

О, моля те, на смърт ни осъди, та

да си отдъхнем най-подир с Арсита.

Ний двамата заслужихме смъртта си.“

Високият херцог сдържал гнева си

и казал: „Ето моето решение.

Осъдихте се вий без снизхождение.

Изповедта ви няма да забравя

и от мъчения ще ви избавя,

но ще умрете, в Марс ви се кълна.“

Царицата, нали си е жена,

заплакала, прекрасната Емилия

и всички други дами обкръжили я

и заридали скръбни, неспокойни,

че двама рицари така достойни

ще бъдат покосени от смъртта,

и не за друго, а за любовта.

А щом видели раните им, в миг

от устните им се изтръгнал вик:

„Смили се, о Тезей, над нас поне!“

И всички паднали на колене,

нозете му целунали и ето,

размекнало се на Тезей сърцето —

той бил човек със благороден нрав.

В началото треперел цял от гняв,

но после зърнал като на картина

простъпката и нейната причина.

И ето че гневът му обвинявал,

а пък разсъдъкът ги оправдавал

и му говорел: всеки мъж ще стори

каквото може, за да се пребори

за любовта си и за свободата.

И жалост му изпълнила душата,

когато слушал женското ридание.

Сърцето трепнало от състрадание

и той си казал: „Срамно е за цар

да бъде безпощаден като звяр,

да се отнася също тъй жестоко

към грешника, разкаял се дълбоко,

като към онзи, който горделив

си крачи пак по пътя нечестив.

Ако владетелят не различава

смиреността от гордостта, тогава

не може с много ум да се похвали.“

Гневът му сякаш мигом излетял и

със светнали очи и с чело ясно

херцогът им отвърнал гръмогласно

„О бог на любовта благословен!

Ний всички сме във неговия плен.

Преградите той срутва начаса,

твори неземни, славни чудеса,

а със сърцата людски си играе

и ден и нощ, тъй както пожелае.

Та вижте Паламон или Арсита —

спасени от затвора, с царска свита

във Тива биха заживели пак.

Те знаят — аз съм техен смъртен враг,

животът им е в моя власт. Но ето

че любовта, възпламнала в сърцето,

на гибел тук сега ги е довела

и сякаш лудостта ги е обзела.

Залюби ли, човек е като луд.

За бога, вижте във двубоя лют

със колко рани ги е украсил

бог Купидон. Добре им е платил

за службата им предана и вярна!

Но те, с душа за всичко благодарна,

навеки ще му служат безпогрешно.

Нима не е безсмислено и смешно!

Емилия за тези им игри

не може и да им благодари —

за тях и заекът, в леса стаен,

е по-добре от нея известен.

Но любовта — магьосница могъща —

в безумци всички възрасти превръща.

Добре ми е известно туй сега,

защото нявга сам й бях слуга.

Познати са ми раните любовни,

аз помня нейните стрели отровни,

в капаните й неведнъж съм падал.

Ще ви простя, защото сам съм страдал.

За вас ме молят светлата царица

и нейната тъй прелестна сестрица.

Но клетва дайте, че не ще вредите

на моята страна, не ще решите

пак да раздухвате враждите стари,

а ще ми бъдете добри другари —

и аз ще ви простя греха веднага.“

Заклели му се, както се полага,

той за васали ги провъзгласил

и словото си после продължил:

„Родът ви царски, знам, ще се хареса

не на една княгиня и принцеса.

За всекиго от вас ще дойде време

девица знатна за жена да вземе.

Но ний сега говорим за Емилия.

Защо хабите толкова усилия?

Дори борбата ви и край да няма,

нима ще се омъжи тя за двама?

Единият от вас ще си остане

пак изигран — каквото и да стане.

Напразни са гневът и ревността —

не може с двама да живее тя.

Затуй Фортуна нека да ви съди —

каквото ви е писано, да бъде!

Но нека да изпитаме с борба

каква ще бъде вашата съдба.

Покорно чуйте моето решение

и приемете го без възражение.

Харесва ли ви, или не — това е.

Да иде всеки, гдето пожелае,

без откуп и без стражи опустели,

но точно подир петдесет недели

да доведе сто рицари, които

в единоборство гордо и открито

с кръвта си спора ви да разрешат.

И обещавам ви за сетен път

(повярвайте на рицарското слово),

че щом се съберете тук отново,

тоз, който във двубоя надделее

и другия да повали успее

със сила мъжка или с хитрина,

Емилия ще вземе за жена —

избраник на съдбата и съпруг.

Арената ще бъде точно тук.

И както бог над мен, така над вас

ще бъда съдник безпристрастен аз.

А спорът ви ще бъде разрешен

едва когато някой падне в плен

или загине. Ако ви се нрави

решението, тръгвайте със здраве.

И знайте — мойта дума е закон.“

Как засиял от радост Паламон!

И как подскочил като луд Арсита!

О, кой, за бога, кой ще се опита

със слово да опише радостта,

която на херцога милостта

разпалила на двамата в сърцата!

Те коленичили върху тревата

и топло на Тезей благодарили.

Тъй, окрилени, пълни с нови сили,

тивяните се върнали назад

във своя укрепен старинен град.

 

Ще ме упрекнете, и то със право,

ако не ви разкажа криво-ляво

как щедро и с умение Тезей

изграждал своя царски колизей,

от който по-красив и по-богат

тогава нямало на този свят.

Обграждали го с ровове и с кръгла

стена от камък, цяла миля дълга.

Трибуна вдигнали околовръст

с около шестдесетаршинен ръст,

така, че седнеш ли на заден ред,

да виждаш над седящите отпред.

От двете главни слънчеви посоки

се влизало през две врати високи

от мрамор бял и никой по света

не бил видял такава красота.

То не останал майстор здрав и прав —

геометрик, аритметик, зограф

или ваятел, който отнапреж

Тезей за този тъй голям строеж

да не наел с пари и угощения.

А за молитви и за приношения

издигнал той над източния вход

в прослава на Венера чуден свод

с молитвеница и свещен олтар.

Над западните двери като дар

на бога Марс издигнал малък храм,

ала товари злато хвърлил там.

На север кула, здраво укрепена,

с корал и алабастър украсена,

от светлия херцог била избрана

за храм на непорочната Диана —

прекрасната богиня на лова.

Пропуснах да разкажа при това

за фреските и статуите стройни,

изваяни изкусно и достойни

и трите храма да красят навеки.

Във храма на Венера можел всеки

да види по стените тъжни сцени:

Въздишки хладни, Сънища смутени

и Жалби, Сълзи, праведни Ридания,

и Пориви на пламенни желания,

които всички влюбени познават,

и Клетвите, които те си дават,

Надежди, Радост, глупаво Упорство,

Милувки, Младост, Красота, Притворство,

Ласкателство, Богатство, Чар и Сила,

и Ревността, безброй сърца сразила,

със златна диадема на царица,

в ръката си с печална кукувица.

И пирове, и лютни, танци, песни,

премени, похот — дарове известни

на любовта от най-далечни дни,

изпъстряли високите стени.

Не ще ви изброявам този сонм,

защото планината Китерон^[7],

на чийто връх богинята живяла,

била изписана във храма цяла

с градините си, пълни със веселие.

Тук бил вратарят — старото Безделие,

и Нарцис — този прелестен младеж,

цар Соломон със своя луд копнеж

и Херкулес — гигантът, и Цирцея,

и другата вълшебница — Медея,

и храбрият, но кръвожаден Турн,

и Крез, продаден в робство от Сатурн.

Че ни богатството, ни мъдростта,

ни красотата, нито доблестта,

ни хитростта Венера не признава.

Тя, както ще, света си управлява.

Това личало от безброй портрети —

галерия от мъченици клети.

Но стига толкова. Ще спра дотука

от страх, че може да навея скука.

Там статуята на Венера гола

из океана плувала на воля,

до пояс във вълните потопена

и скрита от водата им зелена,

със арфата си — цялата в позлата —

и със венец от рози на главата.

Високо през безкрайните предели

над нея ято гълъби летели.

Наблизо бил и Купидон, синът й —

сляп, както го рисуват често пъти,

на раменете си със две крила,

в ръката с лък изпънат и стрела.

Но нека ви опиша, както знам,

рисунките във Марсовия храм,

покрили плътно цялата стена

на ширина и на височина,

тъй както и в тракийския чертог

на този безпощаден, страшен бог,

където обкръжен от студ и мраз,

войни замислял яростният Марс.

Зографът непристъпен лес изписал,

във който ни човек, ни звяр не влизал

с дървета стари, изкривени, кухи,

с ужасни дънери и храсти сухи.

Отвътре се разнасял смъртен стон,

като че буря чупи клон след клон.

Във урвата под този мрачен рид

на кървавия бог домът бил скрит,

издигнат от стомана, с дълъг вход,

похлупен от надвисналия свод.

Фучали в него ветрове сърдити,

като листа треперели вратите.

Под тях струила бледа светлина

от север. Нито на една стена

прозорец взорът людски не намирал.

Пред портата елмазна всеки спирал.

Била тя обкована с най-кораво

желязо. За да бъде всичко здраво,

във този дом най-тъничкият стълб

бил по-дебел и от столетен дъб.

Тълпели се във Марсовото царство

Измяната и низкото Коварство,

Гневът жесток и като жар червен,

Грабежите, до тях — Страхът смразен,

Ласкателят, стаил кама под плаща,

кошарата, със черен дим горяща,

Убийството в леглото с подъл план и

откритата Война с кървящи рани,

Двубоят със заплаха и кинжал.

Бил храмът пълен с вопли и печал.

Там имало Самоубиец черен,

забил ръждясал гвоздей в своя череп.

Течала по косите му кръвта.

Край него се озъбвала Смъртта.

Седяла там и бледата Несрета

със скръбен лик, потисната и клета,

и Лудостта с безумния си смях,

и Воплите на ярост и на страх,

и труп с гръклян прерязан в храсталака,

и хиляди убити след атака,

тиранинът от плячката честит,

градът ограбен, разрушен, разбит.

Там кораби горели сред вълните

и мечките разкъсвали ловците,

свини ядели живо пеленаче,

в казана врели бедните готвачи.

Не бил забравен каруцарят, сгазен

от своята кола. В прахта премазан,

под колелата той лежал мърцина.

На Марс била тук цялата дружина:

бръснаря и месаря, и ковача,

що бойни острия кове във здрача.

На царски трон във кулата висока

почивала Победата жестока,

а на главата й, готов за сеч,

на тънка нишка бил провесен меч.

Убийствата на Юлий, на Нерон

и на Антоний — славен легион, —

преди те още да били родени,

във този храм били изобразени

и сякаш Марс предричал им съдбата.

Написано било върху стената,

тъй както върху свода звезден, кой

от обич ще умре и кой — във бой.

Но примерите са безчет. За бога,

да ги опиша всичките, не мога.

На колесницата — от мрамор цял —

със мрачен поглед богът Марс стоял.

Над него, както в старите писания,

обгърнати от ледени сияния,

се виждали Рубеус и Пуела.

И сякаш лудост го била обзела.

Пред него вълк с очи, налени с кръв,

човешка плът поглъщал с алчна стръв.

Навред изкусни четки и длета

прославяли на Марс жестокостта.

Сега за малко нека ви поканя

във храма на пречистата Диана.

Ще ви опиша фреските, с които

там всяко ъгълче било покрито —

все ловни сцени, пълни с девствен свян.

Калисто с лик, от мъка изтерзан,

която девата немилостива

превърнала от нимфа в мечка дива,

а после — във звезда, личала там.

До нея греел и синът й, сам

превърнат също във звезда студена,

и Дана, във дърво преобразена.

(Не, тук не става дума за Диана,

а за Пенеевата щерка Дана^[8].)

Там Актеон се мъчил във неволя.

(Веднъж богинята той зърнал гола

и затова, превърнат във елен,

от свойте кучета бил удушен.)

Било изобразено на стената

как Аталанта гони през гората

глигана. Мелеагър, зле наказан

от горската богиня, бил показан.

И много други чудеса видях,

но няма да разказвам тук за тях.

Диана, яхнала елен, напета

и обкръжена от безброй кутрета,

стояла върху пълната луна,

мъждукаща със слаба светлина.

Била в зелена весела премяна

богинята, със сто стрели в колчана

и с лък в ръка, ала ликът й бледен

към царството Плутоново бил сведен.

Пред нея някаква жена ридала,

че да роди отдавна закъсняла.

Луцина^[9] искала с молба да трогне —

тя само можела да й помогне.

Художникът не бил се поскъпил

и с пъстри багри всичко оцветил.

И тъй, когато туй било готово,

Тезей, чието благородно слово

и щедра длан прославям с преклонение

бил възхитен от своето творение.

Но някой може би ще ме попита:

какво се случи с Паламон, с Арсита?

Не бил далечен вече онзи ден,

за сетната им битка отреден.

И ето, те към Атина поели.

По сто отбрани рицаря вървели

след тях — с доспехи, с мечове — готови

за схватки съдбоносни и сурови.

Градът излязъл да им се любува.

И казал: „Откакто свят светува,

откакто бог е слязъл от небето

да сътвори земята и морето,

таквиз юнаци наедно събрани

не са вървели.“ С благородни рани

щом някой искал да се отличи,

побързвал сам при тях да отърчи

и молил се доспехи да получи.

Нима е чудно! Утре да се случи

такова нещо, всеки рицар смел,

влюбчив и силен, дързък и умел,

от Англия или от други край,

би тръгнал да се бие, то се знай,

за дама тъй прекрасна. Ben cite!^[10]

Изглеждали чудесно всички те.

Мнозина яздели след Паламон,

препускали по пътя кон до кон.

Били различни техните доспехи:

един бил с ризница и с леки дрехи,

друг — цял в металната си броня скрит,

едни — със кръгъл, други — с пруски щит,

едни — със наколенници ковани

и със секири, други — с боздугани.

(О, нищо ново няма под небето!)

Тук всеки бил с оръжие, което,

преди да тръгне, сам си бил избрал.

До Паламон сред първите личал

Ликург, великият тракийски цар,

с лице открито и с очи от жар —

червено-жълти живи търкала,

с брада по-черна даже от смола.

Под рошавите вежди като гриф

обгръщал всичко с погледа си див.

Той бил висок, със мускули корави,

с ръце и рамена широки, здрави.

Пътувал, по тракийската привичка,

на колесница — златокрила птичка

с четворка бели бикове във впряга.

Връз бронята му, както се полага,

висяла меча кожа, черна, стара,

със златни брошки — ноктите на звяра.

Косите му като крила на гарван

се спущали върху гърба изправен,

а над челото му венец от злато,

дебел като ръка, покрит богато

с рубини и с елмази, сякаш греел.

Край него пътят просто се белеел

от псета едри като планини

(за лов на лъвове и на сърни)

с намордници и със гердани златни.

И сто васали — господари знатни,

били дошли с Ликург, въоръжени

до зъби и от храброст окрилени.

С Арсита (туй го пише всяка книга)

видели цар Еметрий да пристига —

владетелят на Инд. Със тежка броня

и сърмен плащ му бил облечен коня.

Той яздел гордо като бога Марс

върху седло от злато, с роба, в Тарс^[11]

тъкана и със бисери осяна,

а върху тази празнична премяна

си бил наметнал мантия с рубини,

червени като есенни къпини.

От слънцето по-светли и златисти,

сияели къдриците му чисти.

Той бил и светлоок, и къдрокос,

със устни кръгли и със остър нос.

Ликът му бил като зора багрян

и бил с кафяви лунички осян.

А гледал като лъв свиреп и хищен.

Бил, казват, двадесет и пет годишен.

Брадата му се посгъстила вече,

гласът му прогърмявал надалече

като тръба. Широк зелен венец

от лаври носел този хубавец.

В ръката си един орел държал —

от лилия по-питомен и бял.

Вървели с него сто васали здрави

в доспехи тежки, ала гологлави,

и всеки бил богат, красив и горд,

защото не един херцог и лорд

бил тръгнал с царя си да се сражава

за любовта и рицарската слава.

И лъвове, и леопарди кротки

ги следвали, послушни като котки.

Така че всички тези господа

пристигнали в неделя във града

и сутринта пред колизея спрели.

Тезей великодушно ги приел и,

тъй както подобава на херцог,

ги настанил в разкошния чертог,

добре ги нагостил, с тях пил и ял

и почест според ранга им отдал.

Не се е раждал, казват, в този свят

такъв стопанин — щедър и сърцат.

Прислугата и веселите песни,

подаръците скъпи и чудесни,

богатите палати на Тезея,

трапезата и гостите край нея,

известните придворни хубавици,

прекрасните танцьорки и певици,

соколите, накацали под свода,

и кучетата, легнали на пода,

възхвалите на любовта всевисша —

не мога всичко туй да ви опиша.

Надявам се, че по ще ми приляга

да мина към развръзката веднага.

В нощта срещу неделя Паламон

чул как в предутринния небосклон,

преди зората ранна да изгрее,

високо нейде чучулига пее.

И бодър, пълен със благоговение,

той станал и поел на поклонение

във чест на благодатната Китера —

достойната за почести Венера.

Във този неин час той влязъл сам

във построения за нея храм,

склонил се пред олтара й свещен

и се помолил скръбен и смирен:

„О дъще прелестна на великана

бог Юпитер, невесто на Вулкана,

цял Китерон с усмивка озарила,

в Адонис влюбена с неземна сила,

молитвата ми чуй и ми прости,

към жалбата ми милост имай ти.

Уви, богиньо, аз не зная даже

как може мойта скръб да се изкаже.

Сърцето крие своето страдание

и аз объркан крея във мълчание.

Но ти, която мислите четеш,

бедата ми сама ще разбереш.

Смили се, избави ме от скръбта

и аз, додето ме срази смъртта,

вседневно ще ти служа без умора,

със целомъдрието ще се боря.

Кълна ти се във своята съдба.

Не взех оръжието за хвалба.

Не ще те моля за победа в боя,

за славата суетна на героя,

която днес се вдига, утре пада,

а ще те моля за една награда —

Емилия да взема и до гроб

да бъда неин неизменен роб.

Прави, каквото искаш, нареди

да падне той или да победи,

но аз да я прегърна с обич свята.

Знам, знам, че Марс е богът на войната,

но твойта дума чува се навсъде —

щом ти поискаш, моя тя ще бъде.

Стори го — и навеки ще се моля

във твоя храм, курбани ще ти коля

и огън ще ти паля всеки ден.

Но ако ти не се смилиш над мен,

тогава нека с копие Арсита

да ме прониже във гръдта открита.

Ако загина в утрешния бой,

отстъпвам му я да я вземе той.

Ти чу молитвата ми най-гореща.

Любимата ми дай, богиньо веща!“

След тези думи той със вдъхновение

направил свойто жертвоприношение.

Не ще описвам скръбния обряд,

ни мислите на този рицар млад.

Но на Венера статуята бяла

в миг трепнала и знак с ръка му дала,

че думите му няма да забрави,

блаженият му час ще се забави,

но ще настъпи — чута е молбата.

И той си тръгнал с радост във душата.

Три часа след като младежът с плам

се молил във Венериния храм,

със слънцето се вдигнала Емилия.

Придворните й дами придружили я

до храма на богинята Диана.

Те носели със себе си тамяна,

покривките и урните със жар,

приготвени за жертвения дар.

Не липсвали и роговете с мед.

Съгласно обичая най-напред

те окадили храма тих и ето,

Емилия с тревога във сърцето

се къпе с бистра изворна вода.

Бих искал всичко туй да проследя,

защото гледката била прекрасна.

Тя за разумните не е опасна,

но все пак нека да не я описвам.

Не смея повече да ви залисвам.

Разресала къдриците си тя,

със свеж венец от дъбови листа

се увенчала и с дълбока вяра

два огъня наклала пред олтара.

Извършен бил от край до край обряда,

тъй както Стаций в свойта Тивиада^[12]

го е описал. И в сълзи обляна,

Емилия замолила Диана:

„О девствена богиньо на гората,

ти, бдяща над морето и земята,

царице в царството на бог Плутон,

богиньо на моминството, поклон.

Ти знаеш всеки мой копнеж и мисъл.

Спаси ме от гнева си чер, орисал

бедняка Актеон така жестоко.

Богиньо, ти разбираш как дълбоко

желая аз девица да остана

и да не бъда с никого венчана

до гроба си, във твойта светла свита

да тичам, да ловувам до насита,

през лесовете ти да скитам боса,

а не дете в утробата да нося

или пък да съм нечия любима.

О дево чиста и несъкрушима,

пред твоя троен образ коленича.

Не спира Паламон да ме обича,

Арсита от любов се поболя,

но аз не мога да ги поделя,

затуй с любов и мир ги осени,

сърцата им от мене отвърни,

а жарките им пламенни желания —

причината за техните страдания —

разсей или към друга отпрати.

Ако не чуеш жалбата ми ти

и ако жребият ми е решил

един от тях да бъде моят мил,

тогова избери ми, господарко,

сърцето, на когото е по-жарко.

Виж, сълзите ми парят по страните.

Сама мома, ти пазиш нас, момите.

Опазиш ли и мен, богиньо, знай,

че ще ти служа предано докрай.“

Огньовете пламтели на олтара,

дорде Емилия с дълбока вяра

се молила, но в миг като по чудо

единият изгаснал, после лудо

отново лумнал, другият след него

угаснал. Но дордето гаснел, леко

пращял — в огнището тъй някой път

дървата мокри пукат и пращят.

От съчките във пепелта студена

започнала да капе кръв червена.

Емилия тогава пребледняла,

затръпнала от страх и заридала,

ума си щяла да загуби чак —

не знаела какъв е този знак.

Но в миг във веселата си премяна

пред нея се изправила Диана

със лък в ръка, като ловците също,

и тъй и рекла: „Успокой се, дъще.

В небето боговете са решили,

написали и с клетва потвърдили:

един от тези клетници — ергени

за теб, красавице, ще се ожени,

но кой, това не мога ти разкри.

Сега прощавай и се примири.

Огньовете, запалени във храма,

ще ти разкажат честно, без измама,

какво са ти предсказали звездите.“

При тези думи звъннали стрелите

в колчана на богинята и тя

изчезнала безследно в утринта.

Емилия, объркана и бледна,

възкликнала: „О, клетница последна,

на твойта воля се оставям аз,

на твоята защита в труден час.“

И към дома си тръгнала тогава,

където впрочем аз ще я оставя.

Дошъл часът на Марса посветен

и ето че към храма му свещен

поел Арсита с жертва, то се знай,

според езическия обичай.

И със дълбока вяра и с тъга

молитвата си почнал той така:

„О боже, властелине страховит

на Тракия във края мразовит,

ти, който с мощна длан държиш юздата

на опълченията по земята

и ги пришпорваш като господар,

вземи от мене този малък дар.

И ако аз, макар тъй млад за воин,

със сила да ти служа съм достоен

и мога флага ти да нося с чест,

смили се и прати ми блага вест.

Защото пепелящото страдание,

с което нявга твоето желание

душата ти безмилостно гореше,

когато на Венера вече беше

опитал любовта така отрадна,

а подир туй в неволя зла изпадна,

от бог Вулкан в леглото й заварен

и заловен в капана му коварен,

да, тази скръб, която ти изпита,

терзае днес душата ми разбита.

Неопитен и млад съм аз, неук,

тъй както ти си бил, и никой тук

от мене по-отчаяно не люби,

защото таз, която ме погуби,

за моите страдания нехае.

Преди тя милост да ми обещае,

аз искам да я покоря със сила.

Но само с твоя помощ и закрила

ще мога тъй да я направя моя.

Затуй ти утре ме подкрепяй в боя

във името на огъня свещен,

що вчера в теб гореше, днес — във мен.

Дари ме със победа величава —

и аз ще стана жрец на твойта слава,

със почести ще кича твоя храм

и ще се трудя вред с войски и сам

в изкуството ти да се отлича,

а пред олтара ти ще закача

и знамето, и мечовете къси

на своята дружина. До смъртта си

тук огън ще поддържам свят и вечен.

Ще бъда твой слуга и роб заречен.

И в твоя чест брадата ми и тез

къдрици мои никога от днес

не ще посмее вече ни бръснача

ни ножицата остра да закача.

О, помогни ми ти, бащице мой,

победа дай ми в утрешния бой.“

Едва Арсита замълчал, халките,

провесени нагъсто по вратите,

затропали и портите — след тях.

Арсита даже пребледнял от страх.

Огньовете така се извисили,

че с ярък блясък храма осветили

и дъх сладникав плъзнал над земята.

Тогаз Арсита си прострял ръката

тамян да хвърли в жертвената клада

и без да спира, продължил обряда.

В миг бронята на мраморния Марс

прозвъннала и глухо нечий глас

„Победа!“ в тишината промълвил.

Арсита с почести се отплатил

за обещанието. Окрилен

и весел като птичка в слънчев ден,

прибрал се той със радост във сърцето.

А в същата минута на небето

Марс, яростният на войната бог,

се срещнал във двубой така жесток

с Венера, че зад крепките си двери

чак Юпитер започнал да трепери.

Но ето че намесил се студения

Сатурн. Сред своите стари приключения

намерил той такава хитрина,

че сложил край на тяхната война.

Със право казват, че във старостта

се срещат опитът и мъдростта,

защото младостта по всеки друм

ще я надмине, ала не по ум.

Сатурн бил с нрав раздорен, но сега

решил да спре свирепата кавга.

„Венера, мила дъще — казал той, —

кръгът, по който шествам без покой,

е по-могъщ, отколкото го смятат.

Вълните, дето корабите мятат,

затворниците в тюрмите студени,

безброй обесени и задушени,

раздорите, коварните отрови

са моите наказания сурови.

Но, знаеш ти, най-страшно се гневя

когато вляза в знака на Лъва.

Така разбих дворците без пощада

и срутих каменната им грамада

връз дърводелците, убих Самсона,

като съборих тежката колона.

Студени болести разнасям аз,

предателства посявам всеки час,

от погледа ми вредом пламва чума.

Възпри плача си. Аз ти давам дума,

че твоят рицар Паламон ще има

измолената си от теб любима.

На другия помага Марс безспир,

но след враждата ви ще дойде мир,

макар че няма да е дълготраен —

вий сте родени за раздор безкраен.

Повярвай ми и спри това ридание.

Ще се изпълни твоето желание.“

Но нека да оставя боговете,

със своя спор непримирим заети,

и да разкажа с реч пределно кратка

за съдбоносната последна схватка.

 

Във Атина бил празник, то се знай.

Прекрасен бил разцъфналият май

и в понеделник още от зори

градът осъмнал с танци и игри

в чест на богинята на любовта.

Но всеки легнал рано вечерта

да се наспи и рано да отиде

на сутринта двубоя сам да види.

Едва се сипнал над града денят —

от всеки дом на път и кръстопът

дрънчали брони, цвилели жребци

и тръгнали към светлите дворци

на кавалкади лордовете знатни,

а сбруите стоманени и златни,

от майстори изкусни изковани,

блестели по конете им отбрани.

Изнизвали се тези легиони

с искрящи шлемове, наметки, брони

и щитове — защото всеки лорд

бил придружен от многолик ескорт —

оръженосци, ратници и войни,

понесли копия и пики бойни.

И с работа били заети всички.

Конете гризли златните юздички,

облени в пяна. Със пила и чук

сновели оръжейниците тук

и там. След тях се движели с копрали

куп йомени и граждани, подбрали

тръби, тимпани, рогове, литаври,

да насърчават рицарите храбри

във боя. Пълен с хора бил палатът —

тук трима, десет там говорят, смятат

кой своя враг ще може да пребори.

Един така, друг иначе говори,

един за чернобрадия залага,

а друг — за къдравия юначага:

„Такъв лют рицар рядко се намира,

той носи двайсетфунтова секира.“

Тъй във двореца дълго след зората

гадаела и спорела тълпата.

Великият херцог Тезей, разбуден

от този шумен празник многолюден,

в покоите си царствени приел

тивяните. И двамата почел

поравно, според ранга им висок.

На трона си като същински бог

херцогът до прозореца седял.

Във залите народът се тълпял,

за да го види и с благоговение

да чуе височайшето решение.

Но ето че един херолд — левент,

изправен върху своя постамент,

щом тишина най-сетне въдворил,

Тезеевата воля възвестил:

„Херцогът ни, от мъдрост осенен,

реши, че всеки бой ожесточен

ще бъде разхищение безплодно

на кръв от потекло най-благородно.

За да избегне сеч излишна, той

изменя правилата в този бой;

ако се вмъкне някой на турнира

със прашка, самострел или секира,

ще го последва смъртно наказание;

под дрехата си, скрит без наше знание,

къс меч във боя никой да не носи

и с копия наточени и коси

да не напада, ако не реши

преди атаката да се спеши;

щом някой падне, ще го изнесат

в определен за падналите кът,

край портите, и битката ще гледа

оттам докрай — до крайната победа;

но ако в плен попадне главатарят

или пък смъртоносно го ударят,

турнирът ще се прекрати веднага.

Сега вървете. Бог да ви помага.

Вдигнете мечове и боздугани.

Така реши Тезей, така ще стане.“

Възторжен възглас стигнал небосвода —

като един възкликнал в миг народа:

„Да пази господ властелин такъв,

що не желае да се лее кръв.“

Тръби тръбили и бойците смели

веднага към арената поели

на този град по улиците чисти,

окичени със тъкани златисти.

Херцогът яздел пръв на строен кон

ведно с Арсита и със Паламон,

след тях — Емилия и Хиполита —

царицата, и царствената свита,

в която според своите заслуги

бил всеки подреден. Едни след други

те спрели пред вратите най-подир.

Преди да почне славния турнир,

Тезей и Хиполита, и Емилия,

и свитата на знатната фамилия

насядали в тържествените ложи.

След тях нахлули всички — кой как може.

Но ето че през западния вход

със ален флаг под Марсовия свод

дошъл Арсита със стоте си войни.

И в този миг с младежите си стройни

от изток под Венериния трон

със бяло знаме влязъл Паламон.

Разправят, че веднъж на сто години

се срещат на земята две дружини

от рицари, така добре подбрани,

тъй равни по достойнства, възраст, сан и

умение, че трудно ще решиш

кого подир кого да наредиш.

Те всички в две редици се строили,

след туй по списъка ги проверили,

за да е сигурно, че равен брой

противници ще влязат в този бой.

Затворили тогава двете порти

и чул се вик: „Напред, юнаци горди!“

Херолдите най-сетне се прибрали,

призивно роговете зазвучали

и копия като гора зловеща

настръхнали пред скорошната среща.

Във хълбоците стройни на жребците

се впили остри шпори, а стрелите

затрепкали по щитовете. Ето

тук пада мъж, пронизан под сърцето,

там копия във въздуха летят,

сребристобели мечове блестят

и шлемове се пръсват раздробени.

Кръвта струи на ручеи червени.

Един гръбнаци с боздуган премазва,

друг в центъра на битката се врязва,

а трети със замах жребец поваля.

Край него паднал рицар се търкаля,

друг с пиката си от седлото скача

Тук рухва конят заедно с ездача,

а там изнасят някакъв ранен

към ъгъла, нарочно ограден

за пленници по време на турнира.

Отсреща носят друг. Тезей ги спира,

за да се отморят, вода да пият.

А двамата тивяни все се бият.

Те с рани целите са украсени.

И ето ги — очи в очи, спешени.

Дори и галгофийската тигрица^[13],

останала без своите дечица,

не е била тъй люта, тъй сърдита,

тъй зла като ревнивия Арсита,

към Паламона полетял със стръв.

Не е живял и в Белмария лъв,

от псета гонен или смъртно гладен,

за топла кръв от Паламон по-жаден.

По шлемовете удари без ред

се сипели от вси страни и вред

от пресни рани бликала кръвта.

Но нищо не е вечно на света.

На запад вече слънцето клонило,

когато цар Еметрий като жило

в гърба на Паламон със сила мъжка

забил внезапно меча си до дръжка.

Тогава двайсет души се притекли

и пленника към портите повлекли.

Могъщият Ликург бил повален,

но Паламон, преди да падне в плен,

така ударил цар Еметрий, щото

той полетял, отнесен от седлото,

макар със страшна сила да се славил.

Тивянинът под стража се отправил

навън — бил длъжен да се покори

и дръзката си гордост да смири

съгласно общото споразумение.

О скръбно и жестоко поражение!

О плен позорен, пълен със печал!

Когато всичко туй Тезей видял,

на рицарите храбри викнал той:

„Хей, стига вече. Край на този бой.

Присъдата по право обявявам:

Емилия на дон Арсита давам,

защото той във битка я спечели.“

От радост всички там обезумели.

От врявата за няколко минути

щял сякаш колизеят да се срути.

Венера всичко гледала отгоре.

Какво да каже тя? Какво да стори?

Богинята горчиво заридала,

със тежки сълзи Атина заляла.

И казвала: „Какъв позорен край!“

Сатурн й рекъл: „Дъще, не ридай.

На своя рицар Марс дари победа,

но иде твоят ред, царице бледа.“

С тръби и песни, с викове до бога

херолдите, избрани от херцога,

прославяли щастливият Арсита.

Но ето, пред тълпата тъй честита

се случило невероятно чудо.

Арсита в радостта си яздел лудо.

Открил лице, без шлема си да сложи,

той търсил с поглед в царствените ложи

Емилия, а тя с усмивка тиха

и дружелюбна гледала жениха.

(Кой смее да отрича, че жените

вървят на щастието по петите!)

Но в миг изпод земята се извила

зла адска фурия със страшна сила,

що бог Сатурн измолил от Плутон.

Извърнал се уплашеният кон,

отскочил, спънал се, преди да спре,

а конникът, додето разбере,

забил в пръстта откритото си теме

и там лежал безчувствен дълго време

с гръд хлътнала, строшена, изподрана,

с тъй много кръв, във челото събрана,

че въглен то напомняло на цвят.

Отнесли го във тихия палат

херолдите, от мъка занемели.

Там рицарските му доспехи снели

и на легло го сложили, че още

живот мъждукал в неговите мощи.

И все Емилия зовял Арсита.

Херцогът със блестящата си свита

тържествено се върнал във града.

Макар и да се случила беда,

той с почести прибрал се и с гълчава —

не искал другите да огорчава.

А при това надежда хранил всеки,

че раните ще се окажат леки.

Народът бил щастлив, че в този бой

не паднал мъртъв ни един герой.

Наистина, един между бойците

там бил пронизан с копие в гърдите,

но другите церили своите рани

с магии и с балсами най-отбрани.

За здравето си всички в надпревара

от горски билки пиели отвара.

А благородният херцог помагал

на всички, грижи бащински полагал

за всеки рицар и за всеки гост,

той с тях играл, пирувал цяла нощ.

И враговете в страшния турнир

сега беседвали в любов и мир.

Със всеки може да се случи злото,

сред битката да падне от седлото

или от двайсет души обкръжен,

да бъде хванат и отведен в плен,

когато той е сам, а враговете

го дърпат за ръцете и нозете

и някой йомен коня му налага

безмилостно със своята тояга.

Такова поражение безспорно

не е от страх, затуй не е позорно.

И за да може всеки да узнае

това, Тезей проводил глашатаи

да известят навред, че с равни сили

и двете групи са се отличили,

на всички дарове след туй раздал,

със тях три дни и нощи пил и ял

и сам решил царете да изпрати

на цял ден път от своите палати.

Тъй всеки гост поел на своя ред.

„На добър час!“ — се чувало отвред.

За боя толкоз. Чух, че някой пита

какво се случи с клетия Арсита.

Подули се гърдите му и ето

че язвата достигнала сърцето.

И пълно с кръв съсирена, гнояло

отвътре нараненото му тяло.

Вендузи, кръвопускане, ни блага

отвара — нищо вече не помага

Природната му животинска сила^[14]

като че ли съвсем се е стопила

с отровата не може да се бори.

Подпухнали са бронхите догоре.

Един след друг разяждала гнойта

накъсаните мускули в гръдта.

Напразно мислели, че щом повърне,

той към живота пак ще се обърне.

Била строшена в него всяка част.

Природата останала без власт,

а стигне ли дотам, лекарства няма,

за упокойна го носи във храма.

За миг Арсита се съвзел с усилия

и пратил да повикат там Емилия

и брат му, с който се сдобрил отново.

Но чуйте впрочем неговото слово:

„Духът ми скръбен е безсилен даже

за мъките ми черни да разкаже

пред дамата, която обожавам.

Ала на теб едничка завещавам

духа си — да ти служи вместо мен,

защото гасне вече моя ден.

Напразна е била скръбта, напразни

на любовта ми болките ужасни.

Емилия, смъртта ме повали

и тя навеки ще ни раздели.

Уви! Царица моя и съпруга!

В живота ми тъй скъпа няма друга!

Защо е този свят и тази злоба?

Сега съм с теб, а подир малко — в гроба

самин, дори без този лик, най-милия!

Прощавай, моя хубава Емилия!

О, прегърни ме нежно и след туй,

за бога, сетните ми думи чуй.

От ревност в своята любов към теб

ний влязохме отдавна в бой свиреп

със Паламон, макар и родна кръв.

Но Юпитер обсеби мене пръв

и като негов воин и слуга

към тебе се обръщам аз сега.

Правдивост, чест и свобода, и ум,

достойнство, скромност без излишен шум —

във думите ми всичко туй живее.

Да, Юпитер душата ми владее

и аз не знам на този свят друг воин

от Паламон за обич по-достоен.

Той ще ти служи предано докрай.

Ако решиш да се омъжиш, знай,

че само Паламон те заслужава.“

Речта му вече почнала да става

по-глуха. От петите към гръдта

пълзяла хладината на смъртта,

а на ръцете жизнената мощ

се стапяла в настъпващата нощ.

Съзнанието живо, приютено

в сърцето, смъртоносно наранено,

угасвало с угасващата плът,

тъмнеел взорът, губел се дъхът,

но той към нея гледал и с усилия

последни промълвил: „Прости, Емилия!“

Духът му се преселил — где, не знам.

Аз никога не съм отивал там.

В пророческите книги на дедите

не се описва пътят на душите,

а пък и по-разумно според мене е

сега да не обсъждам всяко мнение.

Арсита свършил. Марс да го закриля!

Послушайте за неговата мила.

Емилия извикала. Със стон

пред одъра се свел и Паламон.

Херцогът я изнесъл пребледняла.

Защо да ви разказвам как ридала

красивата принцеса дълги дни?

Тъй винаги нещастните жени

скърбят за своите мъже умрели.

И цели дни и нощи — със недели

да плачат, да се вайкат, те не спират

или се поболяват и умират.

За гибелта на този рицар млад

тъгувал целият покрусен град.

Браздили сълзи бледите лица

на белобради старци и деца.

Едва ли тъй са плакали и в Троя,

когато Хектор, поразен сред боя,

бил внесен в своя град. От скръб месата

си късат с нокти, скубят си косата.

„Защо умря! — жените плачат. — Милия!

Той имаше и злато, и Емилия!“

И няма кой да утеши Тезей

освен баща му, старият Егей,

познал превратностите на света —

днес в облаците, утре в пропастта,

печал и радост, радост и печал.

Той мъдър пример на сина си дал.

„Неражданите само, драги сине,

смъртта — му рекъл — може да отмине,

но на родените, макар след време,

тя винаги живота ще отнеме.

Ний всички тук сме пътници. Светът

е нашият трънлив, неравен път.

Смъртта с край на земната несгода.“

Егей говорил дълго пред народа,

с разумната си реч да утеши

смутените, объркани души.

Тезей се мъчил да намери място

във Атина достойно, проходящо

за погребението на Арсита.

Накрая съобщил на свойта свита

решението си — там, дето той

със Паламон за пръв път влезе в бой,

на ревността и любовта отдаден, —

във онзи лес листат, зелен и хладен,

свидетел на любовните желания,

на пламенните думи и терзания

на рицаря, там нека струпат клада

за тържеството скръбно на обряда.

Изпратил той да насекат в леса

вековни дъбове и начаса

да почнат редовете да редят.

И ето, пратениците търчат

заповедта му да превърнат в дело.

В палата после бързо и умело

мъртвешко ложе майстори сглобили

и с драгоценна сърма го обвили.

Арсита бил цял в сърма пременен,

със бели ръкавици и зелен

венец от млади лаври на главата,

със острия си лъскав меч в ръката,

с лице открито, бледо и красиво.

Тезей над него заридал горчиво.

За да го видят хората, херцога

в зори оставил мъртвия в чертога

и там избухнал страшен плач и стон.

Печалният тивянин Паламон

дошъл разрошен, с пепел във косите,

цял в черно и със сълзи на очите.

Емилия след туй се приближила

разплакана, от всички най-унила.

И за да може службата прощална

да бъде по-тържествена и жална,

извели пред палатите три коня

в стоманена сребристобяла броня,

каквато носят в битките, покрита

с оръжията славни на Арсита.

Единият ездач държал в ръка

щита и копието, друг — лъка,

донесен чак от Турция, с колчан,

от чисто тежко злато изкован.

И всички, в скръб главите си навели,

едни след други към леса поели.

Най-знатните от гръцките велможи

сами понесли царственото ложе

на раменете си с очи червени

от сълзите и още навлажнени.

По улицата главна, цяла в черно,

вървели, без да бързат, равномерно.

Отдясно крачел старият Егей,

отляво — светлия херцог Тезей —

със амфори, тъй както му е ред,

налени с вино, мляко, кръв и мед.

След тях и Паламоновата свита,

Емилия, от мъката разбита,

едва вървяла с факела, запален

за ритуала скръбен и прощален.

Със много труд подготвяли обряда

и вдигнали тържествената клада

така, че тя в небето връх опряла,

на двайсет разтега ръце простряла —

така широки клоните били.

Най-първо слама струпали с коли.

Но как са наредили всеки пласт

на кладата, с какво дърво и храст

(бреза, бор, дъб, върба, топола, явор,

бряст, трепетлика, кестен, глог и лавър,

липа и бук, леска и габър), аз

не ще описвам всичко туй пред вас.

Не ще разказвам как се разгърнали

онези божества, в покой живяли

от векове сред гъсталаци диви —

русалки, фавни, нимфи, самодиви;

ни как под падащите дървеса

и звяр, и птица хукнали в леса;

ни как, несвикнала със светлината,

се плашела от слънцето земята;

ни как постлали слама, след това

как наредили сухите дърва,

как ги покрили със зелени хвойни,

със перли, сърма и треви упойни,

с венци от цветове, усърдно сбрани,

с тамян и мирт тържествено уханни;

ни как сред всичко туй лежал Арсита

в премяната си, с бисери обшита;

ни как Емилия по обичая

възпламенила кладата накрая,

как факела с отчаян стон поднесла

и как слова невнятни произнесла;

ни как в обезумелия пожар

тогава всеки хвърлил своя дар:

елмази, щитове и пики бойни,

и дрехи, за тивянина достойни;

как чаши, пълни с вино, мляко, кръв,

поглъщал огънят с безумна стръв;

как всички конници според обряда

обиколили пламналата клада

три пъти, триж издали скръбен вик и

триж вдигнали със грохот свойте пики;

как триж жените вопъл глух подели;

как у дома Емилия отвели;

как се превърнал в шепа пепел само

Арсита, как са бдели над праха му,

как се извили танците прощални —

не ще описвам тези сцени жални.

Не ще разказвам как, с масла покрити,

се вкопчили един във друг борците;

как след игрите и след тържествата

във Атина се върнала тълпата.

Търпението ви, за да не скърша,

аз дългия си разказ ще завърша

Годините тъгата утешили

и сълзите в очите пресушили.

И ето че с всеобщо одобрение

(във Атина най-важните решения

обсъждал парламент в ония дни)

било решено с някои страни

съюз да сключат, Тива да смирят

и на властта си да я покорят.

Тезей проводил пратеник на кон

да призове в двореца Паламон.

И без да знае за какво херцога

желае да го види във чертога,

във черно той пред трона му застанал.

Тогаз Тезей Емилия поканил.

Те седнали и чакали в мълчание.

Херцогът ги оглеждал със внимание,

преди да могат в неговата гръд

словата царствени да се родят.

След туй въздъхнал скръбен и унил

и волята си тъй оповестил:

„Творецът, който съгради света,

изля веригата на любовта

не за разтуха. Той заложи в нея

велика цел, божествена идея

и да обвърже с нея съумя

вода и огън, въздух и земя

в съюз свещен за векове безброй.“

И този повелител, казал той,

на всяка твар, която се роди

върху света нещастен, отреди

броени дни и месеци така, че

човек отвъд не може да прекрачи,

а може само да ги намали.

Това доказва опитът, нали?

Затуй не ще привеждам чужди мнения,

а ще ви кажа своите заключения.

Ний можем с чиста съвест да решим,

че бог е вечен и непоклатим,

че ний сме части в цялото голямо —

това ще отрече глупецът само.

И не от тези части най-напред

възникна целия световен ред,

а от основа вечна, съвършена,

която после вече стана тленна.

Чрез провидението свято Той

в природата поддържа мъдър строй:

видът запазва своето движение,

като създава ново поколение,

а не като живее векове.

Това е ясно като две и две.

Ей на, дъбът, например, толкоз време

расте, поникнал от невзрачно семе.

Животът му е много дълъг, зная,

ала изгнива дънерът накрая.

Или да вземем камъка корав,

по който ходим. Той е твърд и здрав,

но го изтриват нашите крака.

Пресъхва най-широката река.

Западат градове със име славно.

Умира всичко бързо или бавно:

Така е и със нас — мъже, жени.

На младини или на старини

слугите и могъщите царе

смъртта без разлика ще прибере —

един в постелята му, друг в морето,

а трети, знаете сами, в гюлето.

Това е краят, нищо не помага.

Смъртта, уви, ръка на всичко слага.

Тъй Юпитер, всевиждащият бог,

е наредил от трона си висок.

С десница царствена и всемогъща

даде ли нещо, скоро си го връща

и няма на света такава сила,

която в битка би го победила.

Тогава нищо друго не остава

на мъдрия, освен за своя слава

съдбата в добродетел да превърне,

щом хода й не може да обърне.

Защото всеки ропот е метеж

срещу владетеля и кух брътвеж.

А няма по-голяма чест от тази,

да паднеш във цвета на младостта си,

та името ти да не позори

другарите ти верни и добри.

Те трябва да изпитват не печал,

а гордост, щом с достойнство си умрял,

и старостта, студена като есен,

не е покрила славата ти с плесен.

Затуй за всеки рицар най-добре е

подир зенита си да не живее.

Но ако истината ви говоря,

защо е тази скръб тогава, хора,

за цветето на храбростта — Арсита,

напуснал с чест и във борба открита

презрения затвор на този свят?

Защо любимите жена и брат

оплакват жребия му тъй завиден?

Плачът им е позорен и обиден

за паметта му и за тях самите

и всуе мъка им гризе душите.

Поуката от дългата ми реч е:

тъгата нека да отстъпи вече

пред радостта и да благодарим

на Юпитер. Преди да се простим,

ще заменим страданието двойно

с блаженство дълговечно и достойно.

Тъй като аз лечител ще ви стана,

започвам с най-мъчителната рана.

Сестрице, слушай. Аз се съгласих

напълно с парламента и реших,

че твоят рицар Паламон отдавна

заслужи с верността си достославна,

със сила, с храброст и с любов гореща

да го посрещнеш, както се посреща

от булката любимия съпруг.

Ръката си подай ми още тук

и се склони пред своя господар,

защото той е племенник на цар,

но даже и да бе бедняк последен,

от толкова години ти е предан

и толкова беди за теб изстрада,

че заслужава скъпата награда

на твоята смиреност благосклонна.

Тогава казал той на Паламона:

„А тебе, бога ми, не се съмнявам,

че е излишно да те увещавам.

Ела и дай ръка на свойта дама.“

Обвързали тогава тези двама

със здравия съюз на брак свещен,

от старшия съвет благословен.

Във блясък пред Тезеевия трон

с Емилия венчал се Паламон.

Та ето тъй творецът на света

накрая му изпратил любовта,

спечелена сред мъки и печал.

Той с нея във блаженство заживял.

Емилия го любила тъй нежно,

а Паламон й служил тъй прилежно

че ни веднъж ни ревност, ни кавга

не помрачили радостта с тъга.

Сега оставям тази двойка мила

и нека в пътя бог да ни закриля!

Амин!

Тук завършва Разказът на Рицаря.