Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (20)

Разказът на Оръженосеца

Пролог на Оръженосеца^[1]:

„Оръженосецо, ела насам

за любовта да ни разкажеш. Знам,

че си от всички ни по-вещ във нея.“

„Не е тъй, сър, но колкото умея,

ще се помъча — той отвърна. — Моля.

Не ще се противя на твойта воля.

Но ако сбъркам нещо, не бъди

суров и милостиво ме съди.“

Тук започва Разказът на Оръженосеца.

В Татария, в богатата Сария^[2]

царувал — вечно във война с Русия —

един известен с храбростта си хан,

наричан от народа Камбинскан^[3].

Била тъй гръмка неговата слава,

че друг не би могъл да се сравнява

по нищо с този знатен господар —

не би отстъпил той на никой цар.

А вярата, в която бил роден,

почитал като дълг първосвещен.

Бил още силен, умен, справедлив,

богат, ала добър и жалостив,

почтен и доблестен, със нрав стоманен,

от центъра на кръг по-постоянен,

млад, жилав, пъргав, а във бой по-як

от кой да е въоръжен юнак.

С една реч, бил достоен и честит —

със царска власт, но и със царствен вид,

с незатъмнена слава в мир и в бран.

Великия татарин Камбинскан

се сподобил с два сина от Елфета —

жена му — здрави и добри момчета —

Камбал и Алгарсиф, а след това —

и с дъщеря, но с никакви слова

не мога хубостта й да възпея.

Била тъй чудна тази Канацея,

че, вярвайте, не ми достига смелост

да обрисувам свежата й прелест.

Английският ми е съвсем негоден,

но даже и оратор превъзходен,

над думите си, който има власт,

със труд ще я опише част по част.

Затуй ще ви говоря както мога.

Хан Камбинскан, по волята на бога,

посрещнал двадесета зима вече

с корона на глава и надалече

из цялата Сария пратил вест,

че щял през мартенските иди в чест

на свойто рождество да свика пир,

а Феб изпълвал целия ефир

с веселие — бил в силата си той

и върху Марса вече леел зной

от своя дом във знака на Овена.

Под ласката му, тъй благословена,

опиянени от зеленината,

със сладкозвучни трели в небесата

се реели зарадваните птици —

от зимните виелици — стръвници

най-сетне те намерили заслон.

Та Камбинскан седял на своя трон

с корона на глава и с одеяние,

достойно за високото му звание,

а вред край него пир такъв шумял,

какъвто този свят не бил видял.

Ако понеча всичко да разправя,

цял летен ден ще трябва да ви бавя,

а пък и не е нужно, господа,

да ви описвам толкова блюда —

и чаплите, и лебедите мазни

с подправките им най-разнообразни.

В татарската земя, съм чувал, имат

такива лакомства, че в този климат

е трудно да си ги представим даже.

Човек не може всичко да разкаже,

а и ручок невям не е далече.

Затуй да не пилеем време вече

и да не пръскаме слова залудо.

И тъй, когато третото си блюдо

привършвал Камбинскан със свойта свита,

додето край трапезата честита

певците пеели с божествен плам,

вратите се разтворили и там

застанал рицар на жребец от мед

със огледало, вдигнато отпред,

на палеца си с бляскава халка

от злато, с меч на пояса. Така

до царската трапеза приближил.

И във почуда всеки дъх стаил,

омаян, дълго в конника се взирал

и мигал, ала нищо не разбирал.

А рицарят, облечен в тежка броня,

но гологлав — с отложен шлем, от коня

приветствувал семейството на хана

и всичките боляри според сана

и ранга им със реч и изражение,

с които им отдавал уважение,

каквото Гауейн^[4], и той дори

да би дошъл от древните гори

на феите, не би надминал май.

Щом гостът спрял пред трона най-накрай,

предал посланието си завчас

на техния език с мъжествен глас,

без да прибави или премълчи

ни думичка, и за да прозвучи

по-убедително, той всяко чувство

в съгласие с витийското изкуство

с лице изобразявал. Що да сторя,

стила му аз не мога да повторя,

но с мои думи ще се постарая

с речта му бегло да ви запозная

без нейния словесен лабиринт.

Той рекъл: „Императорът на Инд

и на Арабия на този ден

тържествен те приветствува чрез мен,

най-верен и покорен твой слуга,

и ти изпраща като дар сега

ей този меден кон, със който ти

ще можеш всички земни широти

да облетиш в едничък ден (това са,

сам знаеш, двадесет и четири часа).

Когато пожелаеш, в дъжд и зной,

където те влече сърцето, той

ще те закара там — надлъж и шир.

Ако поискаш в чистия ефир

да се зарееш като млад орел,

и там ще те издигне той — предел

за него няма. И дори да спиш,

върху гърба му ще се задържиш.

Решиш ли да се върнеш тук отново,

една игла ще врътнеш — и готово.

Че майсторът му с вещи заклинания

го е творил по звездни указания.

Умението си е вложил цяло.

В ръката си аз нося огледало.

От него всеки може да научи

кога каква несрета ще се случи

на царството ти или пък на теб

и кой ти е другар, кой — враг свиреп.

А някоя девица ако вземе

да отдаде сърцето си без време,

ще види в огледалото дали

любовните слова не са били

лъжливи, а пък нейният избраник

дали не е безсъвестен измамник.

Та огледалото ведно с халката,

която съм си сложил на ръката,

е дар за твойта щерка Канацея.

Сега ще ти разкажа и за нея,

царкиньо, за халката. Постави я

на палеца си или пък в кесия —

и ти на всяка птица под небето

ще разбереш езика, а което

от всичко може би е най-чудесно,

самичка с нея ще беседваш лесно

на нейния език, ще знаеш също

на всяка билка свойството могъщо

за всяка рана цяр ще имаш вече.

На пояса ми пък обнажен меч е

провесен. С него, само да речеш,

и броня рицарска ще съсечеш,

па даже да е здрава като дъб.

И раната от него няма ръб

да хване, ако меча не извадиш

повторно и ако не я погладиш

със плоската страна. Така след сеч

владетелят на този чуден меч

ще може всяка рана да затвори.

Чрез мен самата истина говори.

Тоз, който има меча, няма равен.“

Когато свършил, този рицар славен

излязъл в двора, скочил от жребеца

и го оставил долу пред двореца

със блясъка си да го озарява.

Завели вътре рицаря тогава

да се преоблече, да се нахрани.

А всички дарове били прибрани

във укрепена кула, във която

бил скътал хана тежкото си злато.

Единствено халката не прибрали,

а още на трапезата я дали

на Канацея с ритуал тържествен.

Но той за нас не е дотам съществен.

Затуй да видим медния жребец.

Стоял си той пред царския дворец

и ни със сила, ни с магии вещи

човек не можел и да го помести —

грижливо пазил тайната си конят,

затуй не смогнали да го прогонят

оттам, додето рицарят не слязъл

при тях и всичко сам не им показал.

Тълпа клокочеща й многолюдна

се струпала край тази гледка чудна.

Тъй строен, съразмерен и висок

бил медният жребец, така широк

и дълъг, сякаш бил ломбардска кръв,

а погледът му бил досущ такъв

като на апулийските коне.

Защото, тъй говорил и поне,

самото Естество не би успяло

да сътвори туй съвършено тяло.

Най-удивително било обаче,

че е от мед, а пък се движи, гаче

е самодивска някаква порода.

Така умувал и гадал народа

и всеки имал свое обяснение.

Бръмчали те като пчелин в брожение

и правели какви ли не догадки,

привеждали какви ли не извадки

от разни книги. На Пегас един

уподобил жребеца — исполин,

а друг пък — на лукавия Синон —

известния Троянски дървен кон^[5],

описан през онези древни дни.

„Внимавайте! — говорили едни. —

С врази е пълен медният корем,

дошли да ни нахлузят чужд ярем.

Не ще е зле да бъдем предпазливи.“

А други, още по-недоверчиви,

си шепнели: „Не вярвайте на тия!

Това е просто някаква магия —

от тези, що ги правят на събора.“

Така гадали простичките хора.

Така невежите говорят често

за всяко по-необичайно нещо,

като не могат да го разчовъркат,

додето най-накрая се объркат.

А някои се питали пък само

как може огледалото голямо

да бъде толкова непогрешимо.

Отвръщали им, че е обяснимо,

ако е плод на сложни изчисления

на всякакви ъгли и отражения,

че някой римлянин бил изработил

подобна вещ, че даже Аристотел

и Алоцен^[6], и други светила

се занимавали с огледала

и в книги са ги увековечили.

На меча други хора се дивили,

говорили, че всичко този меч

пронизвал, за Телеф^[7] подали реч,

за копието на Ахил, което

церило всяка рана под небето

по начина, по който всяка рана

щял вече лесно да цери и хана.

Обсъждали и как, с какви алкали

са закалени разните метали,

и още много чудеса, които

не съм постигнал, казвам си открито.

Говорило се и за Канацея,

и за вълшебната халка. За нея

народът смятал, че освен Мойсей

и Соломон, мъдреца — чародей,

не можел никой друг да я направи.

Тъй казвали — и може би са прави.

Но някой се засмял — нима било

по-малко чудно, че топят стъкло

от папратова пепел — то, защото

сме свикнали отдавна със стъклото,

не му се чудим. Млъкнали тогава.

Човек и на гърма се удивлява,

а и от приливите го е страх,

доде не знае нищичко за тях.

Та ей така шумяла вън тълпата,

когато ханът станал от софрата.

Напущал Феб зенита си и в жар

на запад слизал царственият звяр —

Лъвът с послушния си Алдиран^[8].

когато светлия татарски хан

от пищната трапеза се надигнал

и придружен от музиката, стигнал

до своите покои най-накрая.

Край него инструментите на рая

засвирили и като златоперки

извили танц Венерините щерки —

че в Рибата Венера е всевластна

и към рода си не е безпристрастна.

Щом ханът се наместил върху трона,

въвели госта — рицар във салона

и той танцувал с Канацея пръв.

О, този бал в двореца бил такъв,

че за да го опишеш, трябва сам

да си познал Венериния плам,

да си й служил с вярност и копнеж

и като май да си игрив и свеж.

Кой би предал със подходящи краски

и тези танци, и лицата — маски,

които в страх от ревността с изкуство

укривали дълбоко всяко чувство!

Навярно само Ланселот, а той

е вкусил вече вечния покой.

И тъй като не искам да ви бавя,

сега на бала нека ви оставя.

Когато станало за обед време,

прислугата се спуснала да вземе

и гозбите, и скъпите вина

и ги донесла там с пъргавина.

Подир това богато угощение

отишли в храма на богослужение,

а после пак в палатите се сбрали

за пищната вечеря, но едва ли

е нужно да разказвам тук какво

поднасят на такова пиршество

и как от всичко има в изобилие.

Това, признавам, пряко мойте сили е.

Подир вечеря всички от двореца

се спуснали отново при жребеца.

И всички се учудвали на тоя,

тъй както при обсадата на Троя

се чудили на оня дървен кон,

напълнен с вражи гръцки легион.

А Камбинскан попитал своя гост

каква е чудноватата й мощ

и как се управлява тази твар.

Жребецът затанцувал с дива жар,

щом рицарят го хванал за юздите.

Той казал: „Сър, поискаш ли, земите

на други властници да посетиш,

достатъчно ще е да завъртиш

една игла в ухото на жребеца

и точно да му назовеш двореца

или държавата, която сам

си избереш, а като стигнеш там,

ще наредиш да слезе на земята

и пак назад ще завъртиш иглата.

След миг той долу ще се озове,

на мястото си ще се закове

и никой вече няма да успее

да го помести или завладее.

Ако поискаш в къщи да го върнеш,

иглата му повторно ще обърнеш

и той самичък ще си отлети,

за да пристигне пак, когато ти

го викнеш — през нощта или деня —

по начин, който ще ти обясня,

когато насаме останем двама.

Това е, господарю. Друго няма.“

Тъй този рицар всичко му открил

и ханът, след като запаметил

устройството на коня чудноват,

се върнал пак в разкошния палат

да продължи пира и веселбата.

Във кулата заключили юздата —

в ковчежето с елмазите. Тогаз

изчезнал конят — где, не зная аз.

Затуй сега нататък ще премина

и ще оставя ханската дружина

край пищната трапеза до зори

да се развлича с песни и с игри.

 

Сънят, на храносмилането пажа,

им смигнал вече: „Трябва да ви кажа

преливането с отдих се лекува.“

Прозинал се и взел да ги целува

и шепнел, че е време да поспят,

защото идва на кръвта часът^[9],

а тя, кръвта, с природата се има.

Тогава де по двама, де по трима

послушали съня и със прозявка

напуснали богатата гощавка.

Не ще описвам техните видения.

В главите им кръжели изпарения,

които правят сънищата странни.

Те спали чак до пладне, ала в ранни

зори царкинята била на крак.

Приличието спазила тя пак

и с разрешението на баща си

напуснала отрупаните маси

навреме, за да дремне през нощта

и да посрещне бодра утринта.

Ала сънят не можел да я хване —

и час по-скоро бързала да стане,

та пак да зърне златната халка,

да пипне огледалото с ръка.

Това вълшебно нейно огледало

и в сънищата й се привидяло.

Затуй, додето слънцето да светне,

тя викнала една жена и сетне

й казала, че кани се да става.

Жената ум обичала да дава

на господарката си постоянно

и почнала: „Мадам, защо тъй рано?

Когато всички още са в леглата?“

„Не искам вече да лежа в кревата —

й рекла тя. — Ще поизляза вън.“

Сега жената вдигнала от сън

дузина други. С тях и Канацея

се стегнала. Самият Феб от нея

не бил по-ярък и великолепен,

макар и на четвъртата си степен

в Овена. При това той още спял.

И с лека стъпка, с пролетен воал

и с пролетна премяна, то се знае,

излязла тя навън да поблуждае

с пет-шест придворни дами за дружина

и тръгнала през росната градина.

От утринните пари замъглено,

невиждано голямо и червено

изгряло слънцето, та с ведрина

заляло хубавата долина

и с радост й напълнило сърцето.

Тя в птиците се вслушала и ето,

разбрала лесно всяка тяхна песен.

Но разказът, макар и интересен,

когато прекомерно се разтяга,

на своите слушатели дотяга

и колкото и да е благозвучен,

със всяка дума става все по-скучен,

доде изстине всеки интерес.

По тази именно причина днес

ще гледам по възможност да съм кратък

и бързо ще премина по-нататък.

Върху едно дърво, тъй престаряло

и сухо, че от вар било по-бяло,

царкинята съзряла соколица.

От воплите на тази скръбна птица

ехтяла жално цялата гора,

а тя със изпочупени пера

така си блъскала крилата, щото

червена кръв струила по дървото.

И докато ридала и пищяла,

нещастната си гръд със клюн кълвяла

тъй яростно, че тигрите дори

и зверовете в дивите гори

навярно биха заридали с нея,

ако да бяха тук със Канацея.

Защото, ако може соколица

да се опише тъй, по-дивна птица

едва ли по света ще се намери —

по стойка, по пера, по маниери,

а и по всичко друго. Кой я знай

от кой задморски, неизвестен край

била дошла! И често тя в несвяст

изпадала от слабост или страст,

едва-едва не тупнала от клона.

А Канацея, на ръката с оня

вълшебен дар, успявала добре

до дума смисъла да разбере

от песните на птиците в леса

и да ям отговори начаса.

Тъй тя узнала тежкото терзание

на соколицата, от състрадание

изтичала до сухото дърво и

разпънала там пролетните свои

поли под мъченицата — горката,

тя можела да падне на земята,

когато е в несвяст. Така под нея

стояла дълго-дълго Канацея,

додето най-накрая, що да стори,

се престрашила да й заговори:

„Кажи ми, ако бива, птицо клета,

каква е твойта горестна несрета?

Нечакана ли гибел те нажали

или разтрогната любов? Едва ли

причини други по земята има

за скръб тъй бурна и неутешима!

Кое ли зло пред тях не е шега!

Самичка се погубваш ти сега.

Причината за твоя дял суров

е само жалба или пък любов,

защото тук не виждам преследвач.

За бога, драга, не бъди палач

на себе си! Аз друга твар не зная,

която тъй да си желае края

и тъй жестоко да се изтезава.

Такава скръб и мене наскърбява.

Душата ми е болна от тревога.

Ела при мене, птицо, слез, за бога,

и щом узная твоята беда,

аз силите си няма да щадя —

сърцето ми за помощ е готово.

Ела, повярвай в честното ми слово

и до довечера ще уталожим

скръбта, а раните ти ще наложим

с треви целебни, сбрани в кът потаен.“

Тогава с вопъл още по-отчаян

пред Канацея тази птица странна

се строполила като бездиханна

и тя във скутите си я поела.

Когато подир време се съвзела,

тъй рекла соколицата злощастна:

„Че в нежните сърца царица властна

е жалостта към чуждото мъчение,

в туй вече няма никакво съмнение.

На дело писаното потвърди ти.

Сърцата нежни не остават скрити.

Аз днес се уверих какво участие

събуди в тебе моето нещастие.

Какво съчувствие и топлота,

каква прекрасна женска доброта

са вложени във тебе, Канацея!

За по-добра подкрепа аз не смея

и да мечтая. Затова ме чуй

и нека на света послужи туй,

което кажа, за поука веща.

(Кутрето бият ли, лъвът се сеща!)

Така че с думи простички и къси

ще гледам да опиша ориста си.“

Тук птицата несретна заридала

така, че Канацея с труд успяла

да я успокои и тя с въздишка

подхванала прекъснатата нишка:

„Родих се аз (о жребий повратлив!)

и раснах в пещера от мрамор сив,

сред топли грижи и на свобода.

Не бях познала що е туй беда,

додето не политнах към небето.

Един сокол живееше там, дето

живеех аз — със външност благородна,

а пък с душа за всяка мерзост годна,

но тъй добре прикрита с изражение

на искреност, правдивост и смирение,

на нрав добър, общителен и мил,

че никой жив не би се усъмнил

във неговата доблест всепризната.

Змията тъй се крие сред цветята

и чака жертвата с език отровен.

Тъй този бог на любовта лъжовен

труда и времето си не пожали,

за да изпълни всички ритуали

на обич привидно благочестива.

Отвън и гробницата е красива,

а вътре крие труп полуразложен.

Такъв бе той, двуличникът безбожен,

и всеки негов ход бе тъй умел,

че и самия дявол би подвел.

Той плачеше пред мене лицемерно,

преструваше се, че ми служи верно,

додето, без да подозира нищо,

сърцето ми неопитно и чисто,

уплашено от клетвите безброй,

че уж без мене бил загубен той,

му даде любовта си, но с условие

да пази името ми от злословие,

било то скрито или пък открито.

Така, според заслугите, които

му бях приписвала, му подарих

сърцето си и си въобразих,

че неговото взимам във замяна,

но, както казват хората, тъй стана:

«Мошениците мислят по-различно

от честните.» С двуличие привично

прие той мойта искрена любов

и предано сърце и бе готов,

според словата, що ми наговори,

за мен в отплата същото да стори.

На колене пред мен смирено падна,

скрил своята свирепост безпощадна

зад мило и усмихнато лице,

присъщо на любящото сърце.

А радостта му бе наглед такава,

каквато никой смъртен не познава,

па бил той Парис или пък Язон.

Откак Ламех без право и закон

залюби две жени, от памтивека,

откакто бог е сътворил човека,

не се е раждал по-голям безсрамник

от този ловък и умел измамник.

Хиляда най-изпечени мръсника

не заслужават даже и чепика

да му завържат. Колко благодарен

изглеждаше! Видът му лъчезарен

би запленил най-умната жена.

Така в лице и в думи с вещина

пред мене той любовна страст изписа

и, боже мой, дотолкова ме слиса,

че аз повярвах лесно в любовта му.

Достатъчно бе малко нещо само

да го измъчва, в миг като че ли

забиваха в сърцето ми стрели.

И мойта воля стана оттогаз

Оръдие на неговата — аз

се подчиних без спор и пререкание

почти на всяко негово желание

без да извърша непочтено нещо.

За първи път обичах тъй горещо

и, бога ми, навярно за последен.

Аз бях честита с моя ненагледен

сокол година или две поне,

додето зла съдба ми го отне

и запокити го в далечен край,

за моя скръб и мъка, то се знай.

Това, което преживях, не може

да се разкаже със слова. О боже!

Такава горест и смъртта дори

е слаба, струва ми се, да смири.

Живота сякаш опустя за мен.

Той бе така унил и натъжен,

когато тръгна, с лик така посърнал

и блед, че всеки, който би го зърнал,

би сметнал, че и той ужасно страда.

Повярвах му — бях глупава и млада,

и мислех, че след време ще се върне

отново и с любов ще ме прегърне.

Дори го извинявах, че честта

му иска тъй. Необходимостта

превърнах в добродетел. Що да сторя,

не можех със съдбата да се боря.

Доколкото успях, дълбоко скрих

скръбта си, за ръка го улових

и казах: «Аз съм твоя и в беди,

и в светла радост. Мой и ти бъди!»

С какво отвърна той ли? С най-умело

и сладко слово, с най-коварно дело.

Нали е речено: «Ако се каниш

на масата си дявол да поканиш,

лъжицата ти трябва да е длъжка.»

И тъй, той тръгна. О, невярност мъжка!

Не се обърна ни веднъж назад.

Тогава ме облъхна смъртен хлад.

Защото неслучайно сред народа

се казва: «Според своята природа

различна сладост търси всеки.» Негли

мъжете все към новото ги тегли.

Така е и със птиците — онези,

които хората държат в кафези.

Застилай пода с дъхаво сено,

храни ги с мед и мляко — все едно,

отвориш ли вратцата, ще катурнат

с крака си канчето и ще се втурнат

в гората червеи да покълват.

Те все към нещо ново се стремят,

повлечени от силата природна,

макар и да са с кръв най-благородна.

Уви, напусна ме соколът мой!

Красив и млад, и весел беше той,

а и от славно потекло, но ето,

веднъж, видял зареяна в небето

летяща каня, взе, че я залюби,

а мене изостави и погуби.

Така честта си той обезцени,

измами ме, със друга ме смени

и ме захвърли тук като вдовица.“

Заплакала изстрадалата птица

и пак изпаднала в несвяст на скута

на бедната царкиня. Мъка люта

била изпълнила и Канацея,

и дружките й, скупчени край нея.

Те взели соколицата в палата

и нежно й превързали крилата,

които тя от горест изкълвала.

А Канацея билки й набрала

в леса и с помощта на своите дами

приготвила отвари и балсами

за раните й. После ден и нощ

будувала край птицата на пост,

загрижена за крехкото й здраве.

В зелен кафез^[10] до своето възглаве

я сложила под царски балдахин

от кадифе — като небето син.

Изписан бил уютният кафез

със не един лъжовен керкенез,

сокол и бухал, и със ято чавки,

които да ги дразнят с подигравки.

Но да оставим засега така

царкинята и чудната халка.

Преди да кажа как е бил намерен

сокола — скитник черен и неверен,

и как се каял той, и как Камбал —

синът на Камбинскан не закъснял

да им помогне, нека по-напред

сега да ви разправя ред по ред

за всички други славни приключения,

нечувани вълшебства и сражения.

Ще почна с хана — този воин смел,

най-укрепени градове превзел.

За Алгарсиф след туй ще ви говоря —

за булка как спечелил Теодора

и как със помощта на онзи меден

жребец бил от безброй беди изведен.

Ще ви разкажа как във Канацея

се влюбил знатен рицар, как за нея

той с братята и бил се на турнир.

Но всичко туй ще дойде по-подир.

 

Високо над Меркурий Аполон

бил вдигнал вече златния си трон…

(Недовършено)

Следват думите, с които Франклинът се обърна към Оръженосеца и думите, с които Ханджията се обърна към Франклина.

„Добре, Оръженосецо, хвала ти!

Защото твоя разказ бе богат и

със чувство, а и с остър ум, при все че

си толкоз млад — тъй Франклинът му рече. —

След време няма май да се намери

тъдява някой с тебе да се мери

по сладкодумност. Нека бог опази

и теб, и дарбата ти. Като тази

реч рядко може да се чуе. Ето,

аз имам син и се кълна в небето,

дори да ми предложеха парцел

за двайсет фунта, пак бих предпочел

със твоя ум да влезе той в живота.

По дявола среброто и имота,

когато собственикът е глупак!

Ех, аз го мъмря често, ала пак

не както трябва моят син живее.

Все хвърля зарове, пари пилее —

да има грош, и него ще заложи.

Наместо да беседва със велможи,

та да научи как да се държи,

той все с невежи пажове дружи.“

„Я стига! — викна нашия Ханджия. —

Сър Франклин, мисля, че и ти самия

едно-две разказчета ни дължиш.

Или на клетвата ще измениш?“

„Напротив! — рече Франклинът. — И моля

да не помислиш, че от лоша воля

му наговорих всички тези думи.“

„Започвай бързо! Без излишни глуми!“

„Със радост! Най-покорен твой слуга! —

отвърна той. — Послушай ме сега.

Ще се помъча тъй да подредя

речта си проста, че да угодя

на всички. Ако съумея, сър,

то значи, разказът ми е добър.“