Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (15)

Разказът на Батската невяста

Пролог към Разказа на Батската невяста:

„Без да съм чела за това във книга,

съпружеската опитност ми стига,

за да опиша мъките на брака —

да знаят младите какво ги чака.

Едва дванадесетгодишна бях,

кога за пръв път в църква се венчах,

и пет пъти се жених оттогава

все за мъже с достойнство и със слава.

Не помня кой ме учеше, че щом

Христос на сватба влязъл в людски дом

един път само — в Кана Галилейска, —

в съгласие с поуката библейска

аз трябвало веднъж да се омъжа.

Исус Христос, не искам да ви лъжа,

самаритянката така веднъж

упрекнал като бог и като мъж:

«Ти пет мъже смени един след друг

и този вече не е твой съпруг.»

Така Спасителят й казал сам.

Какво е имал той на ум — не знам,

но питам ви сега, какво й пречи

да вземе пети мъж, ако понечи.

Доколко трябва да й са мъжете?

Какъв е точно броят им? Кажете.

Не съм ги проумяла тез неща.

Какво ли не говорят по света!

Но бог е рекъл в неговото име

да се плодиме и да се множиме.

Ей туй добре разбирам, боже прави!

Мъжът ми, казано е, ще остави

баща и майка и ще вземе мен.

Но броят им не е определен.

Дали ще бъдат двама или десет,

ще кажа аз. Защо ще ми се месят?

Мъдрецът Соломон до старини

е имал, казват, множество жени.

Не знам дали на него аз приличам,

ала разнообразие обичам.

Навярно той е имал божи дар,

какъвто няма никой земен цар —

от първата до сетната съпруга

е сменял всяка нощ една след друга.

Такава сила в него е кипяла!

Сполай ти, боже, че не съм живяла

с един, а с пет. И шести ще си взема.

От целомъдрието хващам хрема.

Затуй, умре ли моя нов стопанин,

ще се сеша с друг някой християнин.

Апостолът е рекъл — щом желая,

аз мога винаги да се венчая —

да търся само в брака си наслада,

наместо да се пържа сетне в ада.

Какво от туй, че хората проклеха

порочното двуженство на Ламеха?

И Авраам, и Йаков цял харем

са имали, по книгите четем,

но кой ще каже, че това е грях?

И кой е бил по-праведен от тях?

Кога, в кой век е съчинявал бог

срещу женитбата закон тъй строг,

че да провъзгласи девствеността

за дълг свещен на всички по света?

Аз знам какви поръки е отправил

към девствениците апостол Павел.

Той казал, че за туй рецепта няма,

че е добре за всяка млада дама

да бъде дева, но човек не може

моминство на жените да наложи.

Защото господ инак, без да чака,

със мъртъвците би погребал брака.

Девствеността не може да вирее,

без в брака семето да се посее.

Апостолът не е посмял да каже

туй, що Христос не е помислял даже.

Награда всяка дева ще получи.

Коя как може нека да се включи

във състезанието, за което

на някои изпраща знак небето.

Аз знам, че Павел девственик е бил,

ала макар че е провъзгласил

девствеността за най-свещен обет,

това не е закон, ами съвет.

Така че той самият разрешава

да се омъжа. Грях ли е тогава,

ако умре единият съпруг,

след време да го заменя със друг?

«Добре е — казал той, — мъжът жената

да не докосва (сиреч във кревата).

Къделята от огъня пазете.»

(Вий притчата сами ще разберете.)

«Девствеността е, рекъл, съвършена

и свята, а женитбата е тленна.»

Но целомъдрието, според мен,

най-много е изложено на тлен.

И не от завист, вярвайте ми, хора,

срещу девствеността така говоря.

Момите са и с дух, и с тяло чисто,

а аз с какво да се похваля? С нищо!

Но господ в домакинството си свято

не е направил всеки съд от злато.

И дървения съд му служи също.

Към себе си влече ни бог могъщо

по всички пътища или пътеки

и със различен дар дарява всеки.

Девствеността е божие призвание

и в нея има гордо въздържание.

Но изворът на светостта — Христос,

макар че сам е ходил гол и бос,

не е нареждал своите парички

на просяците да раздават всички,

а само тези, дето нямат грях.

Какво да правя, аз не съм от тях.

Цвета на своя още млад живот

чрез брака искам да превърна в плод.

Защо, кажете, всякое творение

си има органи за размножение?

Защо със тях се ражда и живее?

Нали не е за този, дето вее?

Ха! Нека тук и там да обясняват,

че те са дадени да облекчават

от пикочта ненужна нашта плът

или жена от мъж да отличат

и че това е само длъжността им.

Не е така. От личен опит знаем,

че те при всички живи същества

извършват и това, и онова.

Чрез тях светът потомство си съзижда

и господ от това не се обижда.

Мъжът нарежда всяка книга свята,

да въздаде дълга си на жената.

Но как да плаща този мъж, освен

със инструмента си благословен?

Урината си с него той изцежда

и с него пак потомци произвежда.

Но туй не значи: всеки, който носи

това оръжие, не знам защо си,

да се затича с него род да прави

и целомъдрието да забрави.

Христос самият девственик е бил

и не един светец е потвърдил

в живота си Христовия урок.

О, не, девствеността не е порок.

Погача те са от пшеница стрита,

а ний сме проста ечемична пита.

Но с ечемичен хляб Исус нахрани

стотици хора, на брега събрани.

Сам господ — бог ни е създал такива.

Такава ще съм аз, доде съм жива.

И щом като съм с орган надарена,

не ще го жаля. За какво се женя!

Скъпя ли се, бог да ме умори!

Мъжът ми може вечер и в зори

да плаща своя дълг, ако понечи.

Какво, кажете ми, ще му попречи?

Едничък ми е той — длъжник и роб,

затуй послушен ще ми е до гроб

или додето ми е мъж. Умея

аз мъжовото тяло да владея.

Не е то негово, а мое вече.

Защото сам Апостолът ни рече

да любим своите съпрузи нежно.

Аз спазвам тази заповед прилежно.“

В миг този Продавач на индулгенции

подскочи: „Браво! Твоите сентенции

ти правят чест, мадам, кълна се в бога

Аз смятах да се женя, но не мога

да плащам тъй с плътта си. Не желая!

Не, скоро няма май да се венчая.“

„Почакай — каза тя. — Тепърва, братко

ще те гостя със пиво не по-сладко

от онова, което ще изплюеш.

Послушай разказа ми и ще чуеш

какви мъчения ни носи брака.

Аз имам доста опит — като всяка

съпруга — бич за своя мъж. Но чуй

какво ще ти разкажа и след туй

вкуси от тази бъчва, ако щеш,

но помисли, преди да се допреш,

и примерите слушай със внимание,

за да не станеш сам за назидание

на другите. Такава мъдра мисъл

с десницата си Птоломей е вписал

във своя «Алмагест», любезни мой.“

„Началото е харно — рече той. —

И моля те, мадам, не ни щади,

в богатия си опит въведи

безпомощната ни, неука младост.“

„Със радост — му отвърна тя. — Със радост.“

Но, моля ви, помнете, мили хора,

туй, що ми хрумне, туй ще ви говоря.

Затуй не се обиждайте сега

и всичко приемете за шега.

И тъй, започвам своя разказ. Нека

не сръбна вече капчица довека,

ако не казвам истината само.

От моите съпрузи — мила мамо! —

зли бяха двамата като жандари,

а тримата — добри, с пара, но стари.

Те с мъка плащаха дълга си даже.

(Вий знаете добре какво ще каже

това!) За бога, още са ми смешни,

като си ги припомня. Като грешни

ги карах да се бъхтят през нощите.

Ала навреме им обрах парите,

та нямаше защо да се тревожа

с какво и как да ги предразположа.

Обичаха ме те с такава страст,

че до смъртта си бяха в моя власт.

Жената може обич да събуди

у всекиго, без много да се труди.

Държах ги аз изкъсо и сама

се разпореждах с тяхната земя,

та ако нямах някаква изгода,

със тях не скланях много да се водя.

Така ги изтощавах през нощта,

че пъшкаха комай до сутринта

и според мен едва ли заслужават

бекона, който в Дънмоу раздават^[1].

От всеки панаир или пазар

на мене, своя властен господар,

те носеха, каквото пожелая.

Доволни бяха, щом не ги ругая.

Защото аз ги хоках ден през ден.

Жени разумни, чуйте и от мен

вземете пример как да се държите.

Помнете първо, че със нас, жените,

по вероломства и по хитрини

не може никой мъж да се сравни.

В туй повечето тук сме убедени,

но има между нас и заблудени.

Жената, работата щом си знае,

мъжа си винаги ще изиграе.

Слугинчето свидетелка ще стори

и тъй с ревнивеца ще заговори:

„Дъртак с дъртак! Жената на съседа

е весела, защото си я гледа.

Затуй тя жъне всякога успехи,

а аз седя дома, че нямам дрехи.

Защо кракът ти все натам завива?

Не виждаш ли, че вече те не бива?

Все шушнеш на слугинчето във пруста.

Едва вървиш, а тичаш подир фуста.

Пък аз — при някой само да намина

да си побъбря тъй, да си почина,

без в нищо друго да се провиня —

завръщаш се пиян като свиня

и почваш проповед да ми четеш.

Било прокоба да се събереш

с беднячка — златото ти ще изсмучи.

Ако пък богаташка ти се случи

от потекло и род, тогава, казваш,

ще трябва почести да й оказваш.

Беда било да вземеш хубавица —

след нея коцкари на върволица

се влачат, а в такова обкръжение

не можеш я опази без съмнение.

Мъжете искали да са стопани

я на парите, я на хубостта ни.

Обичали да слушат, като пеем,

като приказваме, като се смеем,

да ни държат за меките ръчички —

и тъй пропадали във ада всички.

Не може, викаш, ни една ограда

да устои на дългата обсада.

Ако е грозна като десет дявола,

тогаз пък всеки срещнат пожелавала

и припкала след него като кучка,

доде накрая някого налучка.

Вирът, нареждаш, доста е широк —

за всяка гъска има по гъсок,

но някои са от такова семе,

че никой не поисква да ги вземе.

Така говориш до леглото чак.

Наричаш всеки женен мъж глупак,

що търси сам към пъклото пътека.

О, нека в огън да се пържиш, нека

небесен гръм врата ти да строши!

От дим, от къща, дето се руши,

и от жена, която често хока,

мъжете, думаш, бягат напосока.

Защо мърмориш толкова, дъртако?

Жената, викаш, първо хваща яко

мъжа си, както в притчата се казва,

и после чак рогата си показва.

Преди да вземеш куче, кон и вол,

нареждаш ти, преди да купиш стол

или лъжица, или пък гърне,

ще ги огледаш хубаво поне.

И с дрехите, и с къщите така е.

Но вземе ли жена, човек не знае

какво е взел. Бре хитро старче, бре!

По-късно, думаш, ще я разбере.

И казваш още, че ще ме нажалиш,

когато хубостта ми не похвалиш,

че трябва да ме гледаш с възхищение,

«мадам» да ме наричаш със почтение,

рождения ми ден да не забравяш

и с пирове да ме развеселяваш,

да уважаваш моите слугини,

камериерки или домакини

и всички приближени на баща ми.

О буре, пълно с глупави измами!

Чиракът Дженкин ти е неприятен.

Перчемът му е също като златен

и предано навред ме следва той —

затуй го подозираш. Боже мой!

Не ми е той прилика, разбери.

Но я ми обясни, защо укри

от мен ключа от старото ковчеже.

Дано през пояса да те пререже!

Какво, нима ме взимаш за глупачка?

Нима да ти оставя като плячка

ведно със тялото си и парите?

О, не! Едно от тях си избери ти.

Кажи, защо ме дебнеш тъй, човече?

В сандъка си ще ме заключиш вече,

наместо да речеш с усмивка блага:

«Жена, върви, където искаш, драга,

и весели се, както ти се иска.

Аз имам вяра в моята Алиска.»

Не са приятни нам мъже, които

ни дебнат скрито или пък открито.

Благословен да бъде астролога

дон Птоломей, благословен от бога,

задето писа в своя «Алмагест».

«Най-мъдър и със най-висока чест

е онзи мъж, що за света нехае.»

На тази поговорка същността е —

облечен ли си сам, какво ти влиза

във работа кой има лишна риза!

Довечера, глупако одъртял,

без друго ще получиш своя дял.

Фенера си мнозина биха дали

на другиго, свещта си да запали —

то огънят от туй не намалява.

Щом има и за теб, какво тогава?

Ако пък се накича със премени

и с украшения по-драгоценни,

за женската ми чест това било

опасно. «Нека вашто облекло

да бъде целомъдрено и скромно —

повтаряш с удоволствие огромно

словата на Апостола — без злато,

без перли, без огърлие богато,

без панделки в косите си дори.»

Любезни мой, не давам пет пари

за твоите канони и цитати.

На котките приличала жена ти —

острижеш ли я — да я караш даже,

навън носа си няма да покаже,

но рунтава оставиш ли я ти,

не чакай у дома да се свърти —

ще тръгне всяка вечер да се фука

със козината си и да мяука.

Със други думи — ако имам дрехи,

ще хукна да пожъна с тях успехи.

Дъртако, ти ме дебнеш като смок,

но даже Аргус, този страж стоок,

не може да ме спре, ако реша

напук на всички ви да прегреша —

и него ще оставя с пръст в устата.

Ти казваш, че злините на земята

са само три и че четвърта няма.

О стар хитрецо, дето си без срама,

дано Исус ти сложи край на дните!

Лъжец с лъжец! Едната от злините

е, казваш ти, проклетата жена.

Нима не знаеш друга там злина,

по-подходяща за поуки вети,

та се заяждаш със жените клети?

Сравняващ женската любов със ада,

с пустиня без вода и без отрада,

със огъня и с бесния пожар,

по-див и ненаситен и от звяр,

раззинал паст да глътне естеството.

Тъй както червеят руши дървото,

жената, думаш, тъй мъжа дълбае —

туй всеки женен мъж добре го знае.“

Та ей по този начин, господа,

държах аз всички старци под юзда.

В пиянство и лъжа ги обвинявах

и за свидетели си призовавах

я Дженкин, я пък разни там роднини.

Те бяха от овчици по-невинни,

но страдаха ужасно. Майко мила!

Аз хапя като кон — додето цвиля.

На другите прехвърлям своя грях.

То инак мъртва досега да бях!

Кой пръв завари, пръв ще натовари.

Затуй преди съпруга ми да свари,

нападам аз. И той се моли само

великодушно да простя греха му.

Наричам го, че по моми се влачи,

а той не може прага да прекрачи,

но се ласкае нашият човек —

за млад го има булката демек!

Изляза ли навън, като се мръкне,

следя го уж подир коя се мъкне.

Така за всичко имам извинение.

Жените бог дарява от рождение

с измамни сълзи и слова лъжливи

и те си служат с тях, доде са живи.

Повярвайте ми, без да се въззимам,

поискам ли си нещо, аз го имам —

било със хитрина, било със мощ,

било като мърморя ден и нощ.

Особено ги мъчех във кревата.

Протегне ли си само той ръката

да ме докосне, аз веднага бягам

като от огън и след туй не лягам,

доде не си плати. Едва тогава

ще може с мене да се забавлява.

Та който иска да се услади,

пари да си приготви от преди.

Соколи с празни шепи кой лови?

Печалба нейде щом се появи,

не се оставям дълго да ме гонят.

Но, бога ми, не е за мен беконът.

Пак почвам да ги хокам подир час.

И папата да седне между нас,

аз няма да си пощадя съпруга.

На всяка дума ще отвърна с друга.

И вярвайте ми, в свойто завещание

ще мога да напиша с основание,

че ни една-едничка дума даже

не съм им длъжна, може да се каже.

Разбират те — не се ли предадат,

с покоя по-добре да се простят.

Дори да е от лъв по-разярен,

мъжът накрая пада повален.

Тогава казвам: „Гледай как ме слуша

в кошарата овцата ни Кротуша.

Ела да те целуна, и мълчи.

Та, значи, гледай я и се учи.

Сам кротост проповядваш и любов.

Бъди тогава кротък като Йов.

Щом учиш всички други на търпение,

придържай се към своето учение —

и ще живееш със жена си в мир.

Един от нас ще бъде командир

и щом мъжът е по-разумен, той

ще трябва да отстъпи, драги мой.

Ала защо мърмориш толкоз често?

Не ти се иска май онуй там нещо

със други да делиш. Вземи го цяло.

За него плачеш, то се е видяло.

Ако си бях търгувала с belle chose-a^[2],

аз щях да бъда свежа като роза.

Но няма що, на теб ще ти го дам.

Помни добре — виновен си си сам.“

Тъй хоках мойте старци неведнъж.

Но чуйте за четвъртия ми мъж.

Той беше веселяк и гуляйджия,

дружеше с някаква си уруспия.

А аз бях млада, пощелива, яка

и весела, бъбрива като сврака.

Щом чуех арфа, в танц се впущах живо

запявах като славейче звънливо,

едва изпила първия стакан.

Метелий^[3], този селяндур презрян,

пребил жена си с хурката, злодея,

че пила вино. Ако бях на нея,

щях силата си с него да опитам.

След виното Венера на̀й почитам.

Че жаждата минава от устата

в опашката — така е при жената.

Тя, щом си сръбне, се предава лесно.

Развратниците знаят туй чудесно.

Но вярвайте, като си спомня само

за веселата младост — мила мамо!

сърцето ми се сгрява във гръдта

и заиграва пак от радостта,

че съм си поживяла както трябва.

Ех, старостта, що всички ни ограбва,

и жар, и красота ще ми отнеме.

По дяволите! Всичко е до време!

Брашното вече ми се свършва май,

но триците ще си продам докрай.

От сладостта нима ще се откажа!

Та за четвъртия да ви разкажа.

Доплакваше ми се от мъка, значи,

че моят мъж с онази там се влачи.

Но не убегна той от мойта мъст.

От същото дърво сковах му кръст.

Макар че тялото си не мърсих,

със сума хора се повеселих,

додето той се пържеше без глас

на ревността си в кипналата мас.

Чистилище аз бях за него, зная,

затуй пък може би сега е в рая.

О, как скимтеше, бедният, на стола,

когато го настъпех по мазола!

Какво е патил този мой съпруг,

едничък господ знае, никой друг.

От божи гроб се върнах аз, когато

умря. Не го погребах тъй богато

като цар Дарий — в саркофаг изваян,

но не и като просяк най-окаян.

Под дървен кръст го закопах тъдява.

Той повече от туй не заслужава.

Добре си е така. Бог да го прости!

Мир и покой на неговите кости!

Сега към петия си мъж да мина.

Дано от него в ада си почина!

От всичките най-злият беше той.

Ребрата още ме болят от бой

и няма да ме отболят до гроба.

Но във кревата по вечерна доба

бе свеж и бодър, нежен даже беше,

щом моето belle chose му се прищеше.

И тъй, макар ребрата ми да счупи,

след туй успяваше да ме подкупи.

Обичах си го затова най-много,

че той със мене се държеше строго,

а ний, жените, щом е за това,

сме малко чудновати същества.

Ако не можем да постигнем нещо,

тогава плачем, молим се горещо,

все забранените неща желаем,

а пък за позволените нехаем.

На тумби купувачи щом пристигат,

цените на пазара се повдигат.

Съмнителна е ниската цена —

туй знае всяка опитна жена.

Та, значи, петият ми мъж, когото

за любовта му взех, не за среброто,

бе нявга в Оксенфорд школар, но ето,

напусна и дойде при нас в градчето —

при мойта кръстница на пансион.

Да дава бог покой на Алисон!

Дори и попът в нашата енория

за всяка моя по-такваз история

от нея два пъти по-малко знае.

Кога зида мъжът ми припикае

или извърши грешка по-голяма,

на нея, на една достойна дама,

и на унучката си всичко казвах

и тайните му нивга не опазвах.

Тъй често вършех туй, че той от срам

или от гняв избухваше във плам

и се ругаеше, че е сглупил,

когато мислите си ми открил.

И тъй, един път, по велики пости

отидох аз при Алисон на гости.

Разходките обичах, то се знай,

отбивах се през март, април и май

ту тук, ту там на приказки, подир

преброждах нивите надлъж и шир

със Алисон и с Дженкин — млад школар.

Четвъртият ми мъж бе на пазар

във Лондон. „Благосклонни са звездите!

Ще си погледам, пък и мен момците

ще ме погледат — рекох си. — А може

да ми излезе и късмет. Дай, боже!“

Та затова поех на посещения,

видях процесии, събори, бдения,

погледах представления големи,

чух проповеди на различни теми.

И все със огнена премяна бях.

От никакви молци аз нямах страх —

одеждите ми бяха на гърба,

наместо да си ги държа в торба.

Но слушайте какво се случи с мен.

През нивите в един прекрасен ден

със Дженкин се разхождах и тогаз

ми стана толкоз весело, та аз

му се признах, че ако бях вдовица,

бих му пристанала за годеница.

Ала не му го рекох от влюбчивост,

а от вродената си предвидливост —

най-вече за женитбата ваджишка.

Тежко и горко на оная мишка,

що няма втора дупка да се смуши,

когато някой първата запуши.

Внуших му, че ме е пленил с магия

(на Алисон бе тая дяволия),

че във съня си съм лежала гола,

а пък камата му ме е пробола

и цяло в кръв леглото ми било.

Но на добро било туй, не на зло —

ако сънуваш кръв, очаквай злато.

Сънят ми бе измислица, която

научих пак от Алисон. Без нея

аз нямаше да мога да живея.

Но за какво говорихме? А, да!

Та слушайте нататък, господа!

Четвъртият ми свърши най-накрая.

Е, трябваше да спазя обичая —

поплаках пред ковчега, поридах,

все на носа си кърпата държах,

но петият бе в моите ръце,

та този плач бе само за лице.

На сутринта понесоха трупа

към църквата. Сред тъжната тълпа

съзрях школаря Дженкин, моя мил —

подир ковчега бе се наредил

и пребледнях, умът ми чак се взе,

щом зърнах хубавите му нозе —

тъй стройни, здрави, гладки. Боже мой!

Едва на двайсет зими беше той,

а аз четиридесетте прескочих,

но все за младо зъбите си точих.

Нали съм малко щърба не от вчера

(това е, знайте, знакът на Венера),

бях, бог ми е свидетел, похотлива,

богата, знатна, млада и красива

и както сред мъжете се говори,

със quoniam^[4], какъвто няма втори.

Защото аз Венерина съм цяла,

ала сърцето си на Марс съм дала.

Венера ме дари със похотливост,

а Марс — със воля и със издръжливост.

Телецът с Марс са моите звезди.

О, кой сред греховете нареди

и любовта! Небесното стечение

е изворът на моето влечение

пред младите и хубавите хора

Венерините порти да отворя.

На Марс клеймото ясно е побито

в лицето ми и в място по-укрито.

Свидетел ми е господ на небето,

аз любя не с ума, а със сърцето.

Чер, бял, къс, дълъг — много не подбирам,

когато от любовна жад умирам.

Дали ме люби, или не, нехая,

дали е с чин, с имот, не ща да зная.

Накратко, месец даже не изтече

и Дженкин пред свещеника се врече

да бъде мой добър и верен мъж.

Тогава аз му дадох наведнъж

до грош това, което наследих

от другите. О боже, как сглупих!

Отровил ме е този антихрист!

Веднъж от книгата му скъсах лист

и той с юмрука си така ме спуха

в ухото, че и досега съм глуха.

По-упорита бях и от лъвица.

А бях бъбрица, ой, каква бъбрица!

Все обикалях хорските врати,

макар че той и туй ми запрети

и даваше ми, дявол да го вземе,

различни примери от римско време.

Разправяше ми как Симплиций Гал

на своята невяста пътя дал

единствено за туй, че гологлава

веднъж видял навън да се подава.

Друг римлянин зарязал свойта булка,

защото тайно като невестулка

отишла до града на панаир.

В Еклезиаста търсеше подир

все онзи стих, със който се нарежда

мъжът съпругата си да наглежда

и да не я оставя да си хойка.

А после ще запее като сойка:

„За този, що си вдига дом от слама

или пришпорва сляп жребец край яма,

или на пътя пуска свойта дама,

бесилката не е беда голяма!“

Така си проповядва той, но всуе —

че няма кой словата му да чуе.

Какъв е той да ми чете уроци

и да ми сочи смъртните пороци!

„Та ти ли — викам — ще ме учиш мен?“

А той от злоба става жълт — зелен.

Не, аз не му се давам у дома.

Сега ще ви открия тук сама

защо му скъсах онзи лист, та той,

злодеят, ме осакати от бой.

И тъй, листът в онази книга беше,

която той и ден, и нощ четеше.

Най-смешна беше първата й част —

за спора на Валерий с Теофраст^[5].

Във втората светецът Йероним,

известен като кардинал във Рим,

осмиваше със гняв Йовиниян.

По-после идваха Тертулиян^[6],

Хризип^[7], Тротула^[8], майка Елуиса^[9]

(в Парижката обител абатиса),

„Любовното изкуство“ на Овидий

и Соломоновите панакиди^[10].

И всичко туй — в една-едничка книга.

Той все се хвалеше за нея, стига

да няма само светски задължения.

Нехаеше за други развлечения.

На никаквици разни житията

четеше, вместо в библията свята

за божите жени да прочете.

Школарите са невъзможни, те

за булките не казват харна дума,

ако не са светици. Все със глума

са пълни книгите им лицемерни.

Но кой рисува дяволите черни?

Ако жените вземат да пропишат,

мъжете, боже прави, ще се слисат.

Тъй адски лик ще им изпишем ние,

че вечният позор ще ги покрие.

Децата на Меркурий и Венера

са две различни раси не от вчера.

Меркурий е за мъдрост и наука,

Венера — за игра и за разтуха

и затова те винаги са в свада —

щом този се издигне, онзи пада.

Тъй в Рибата Меркурий се снишава,

доде Венера пък се извисява,

след туй Венера гасне, той се пали.

Затуй школар жена не ще похвали.

Годинките като ги поокършат

и работа не могат да ни свършат,

школарите доказват в книги как

жените не зачитат никой брак.

Но слушайте сега как моя мъж

за тази книга ме преби веднъж.

Бе вечер. Той край огъня седеше

и както винаги на глас четеше

как Ева целия човешки род

погубила с един запретен плод,

как за греха й сам Исус платил

с кръвта си и така света спасил,

как гибелта на цялата вселена

била във нас, жените, въплътена

и как Самсон косата си изгубил

от същата жена, която любил —

туй всичко помня ясно и до днес.

Прочете ми след туй за Херкулес

и Деянира — тя била причина,

задето той във огъня загина,

и за Сократ — за страшните злини,

що изтърпял от двете си жени —

с пикнята как го лиснала Ксантипа,

а той, глупакът, вместо да я спипа,

обърсал се и рекъл под носа си:

„Гърмя, гърмя, сега пък дъжд поръси.

За Пазифая със възторг нескрит

ми чете — за царицата на Крит,

за нейната ужасна похот, дето

като змия ме жилна във сърцето,

и за развратницата Клитемнестра,

която на смъртта предала в зестра

мъжа си — и това ми чете той.

А после ми разказа — боже мой! —

защо Амфиарай загинал в Тива —

Ерифила, жена му нечестива,

на гърците посочила дома му

за някакъв си златен пръстен само

и го предала тям на изтезание.

Разказа ми и страшното предание

за Луция и Ливия — и двете

с коварство си погубили мъжете —

от обич таз, оназ пък — от омраза.

Във мрака Ливия (тъй той ми каза)

отровила мъжа си като враг.

На Луция мъжът пък бил тъй драг,

че за да бъде неин вечерта,

такова питие му дала тя,

че призори бил труп студен и блед.

Така се мъчили мъжете вред.

И за Латумий също ме забрави —

на Арий как отишъл да разправи,

че в двора му расте дърво със клони

тъй здрави, че и трите му матрони

една след друга там се окачили.

«О братко — викнал Арий, — дай ми, мили,

от туй дърво благословено гранка,

та в двора си да посадя фиданка.»

След туй ми чете за жени, които

мъжа си в спалнята убиват скрито,

любовника в леглото си довличат

и пред мъртвеца с него се обичат,

за други, дето през нощта в тила

на своя мъж забивали игла

или му давали отрова лиха.

От ужас тръпки даже ме побиха.

А поговорки знаеше, ей богу,

от кълновете в нивата по-много.

«По-харно е да вземеш — рече (мигар

е вярно?) — в къщи дракон или тигър,

отколкото жена — свадлива сврака.

По-харно да живееш на чердака,

отколкото със вещица във къщи.

Жената все те хока, все се мръщи,

което ти обичаш, тя отрича.

Със фустата си наедно съблича

и срамежливостта си.» После каза,

че хубавицата разпътна мяза

на свинска зурла със халка от злато.

Кой би описал мъката, която

в сърцето ми ранено се закотви!

И щом видях, че до зори се готви

да ми чете от книгата си мръсна,

аз скочих два-три листа да откъсна

и тъй го праснах в зъбите с юмрук,

че той се повали като кютук

в огнището, но мигом с дива стръв

се хвърли върху мене като лъв

и както, разгеле, му бях насгода,

с един пестник ме залепи на пода.

Но щом ме зърна просната, веднага

го хвана страх и хукна да избяга.

Тогава се съвзех и викнах: «Стой,

убиецо проклет! Копой с копой!

Уби ме, значи, заради имота.

Но нейсе, на раздяла със живота

ела да те цлуна!» Той застана

на колене до мен и тъй подхвана:

«О скъпа моя Алисон, бъди

добра и милостиво ме съди,

а аз от днес натъй не ще посегна

да те ударя.» Но не ми убегна

подлецът. Със един шамар го смазах.

«Сега сме квит. Прости навеки!» — казах.

Но най-подир забравихме раздора

и заживяхме с него като хора.

Той сам реши да ми даде юздите,

та да се разпореждам със земите,

с дома му и с езика му дори.

И книгата си скоро изгори.

Така със хитрост и с изкуство само

аз станах господарка на дома му.

«Невясто — рече той — благочестива,

прави каквото щеш, доде си жива,

ала имот и чест пази безспир.»

Та оттогава заживяхме в мир.

От мен по-вярна и добра съпруга

едва ли има по земята друга

от Дания до Индия. И той

със същото ми връща. Боже мой,

благослови душата му смирена!

Но хайде разказа си да начена.“

Вижте думите, които си размениха Църковният пристав и Кармелитът.

В миг Кармелитът прихна да се смее:

„Мадам, дано те пази бог! Добре е

това встъпление на дължина.“

Тогава Приставът се развилия:

„Кълна се във ръцете на Христос,

калугерите пъхат своя нос

навсякъде. Мухите тъй умират

във всяка тенджера да се завират.

Какво си се заял с това встъпление?

Дано те встъпят в ада, с извинение!

Защо се бъркаш, като те не питат?“

„Така ли, сър? — отвърна Кармелитът. —

Добре тогава, аз ще те оправя.

От разказите, дето ще разправя,

два-три за пристави ще бъдат, знай.“

А Приставът му рече: „Ти потрай

и нека в пъклото да ме пекат,

ако, додето още сме на път

към Ситингборн^[11], не ти разкажа нещо

за кармелити, та дори горещо

да ти се види. Сам си го изпроси.“

Ханджията ги стрелна с поглед кос и

тъй рече: „Стига вече! Замълчете!

Жената да разказва оставете!

Мадам, започвай! Думата е твоя.“

„Да почна, сър — тя каза. — Стига тоя

достоен кармелит да разреши.“

И викна той: „Наострил съм уши!“

Тук свършва Прологът на Батската невяста.

Тук започва Разказът на Батската невяста.

По времето на крал Артур, което

прославят всички живи, под небето

на Англия живели самодиви.

От птичките небесни по-щастливи,

те по поляните играли, пели.

Така поне по книгите сме чели.

Но доста време оттогаз изтече —

и самодивите ги няма вече,

защото кармелити по просия

запъплиха навред за проклетия

като мухите в някой слънчев лъч

и почнаха с непоносима глъч

да освещават градове, градчета,

салони, кухни, одаи, мазета,

кошари, мандри, замъци, заслони.

Монахът самодивите прогони.

Дори и по пътеки най-укрити

са плъпнали светите кармелити.

Така от утринта до вечерта

те бродят със молитви на уста

от град на град или от село в село.

Затуй сега жените могат смело

да скитат из горите до насита.

Най-много да ги срещне кармелита,

а той не може нищо да им вземе

освен честта. Та, значи, в старо време

при крал Артур живеел весел мъж.

Покрай реката яздел той веднъж,

когато в миг пред него се явила

мома — тъй както майка я родила —

и без да чака нейното съгласие,

отнел й той девствеността. Това си е.

Добре, ама се вдигнала гълчава

и крал Артур му наредил тогава

за своя грях пред съд да се яви.

Съдът решил да го обезглави.

Такъв им бил законът. Ала в хор

кралицата със целия си двор

замолила за милост своя крал,

додето той най-сетне й предал

злосторника — тя да реши дали

да го срази, или да се смили.

Благодарила мъдрата кралица,

а подир време пленния си рицар

повикала и рекла: „Без съмнение

ти още си в такова положение,

че можеш утре в гроб да се окажеш.

Ще ти даря живота, ако кажеш,

жените за какво ламтят най-вече.

Гръкляна си от меча дръж далече.

Не можеш да ми отговориш, знам.

Но Нищо. Аз година ще ти дам

да ходиш по стъгди и по гори.

Върви, но отговора намери.

Ако не се завърнеш сам, тогаз

насила тук ще те докарам аз.“

Въздъхнал рицарят, но що да стори —

с кралицата не можел да се бори.

Затуй поел самичък, без дружина,

да търси отговор, та след година

и палата кралски с него да се върне.

Поел веднага, без да се обърне.

По всяка порта, дето му се случи,

той чукал със надежда да научи

какво е туй, което търсим ние,

жените. Но не смогнал да открие

и двама души, дето, без да спорят,

едно и също да му отговорят.

Богатство, му отвръщали едни,

а други казвали, безгрижни дни,

одежди, мъж в леглото, чест, покой

или женитби — повечко на брой.

Жените, казвали едни, мечтаят

мъжете да ги хвалят и ласкаят.

От истината туй не е далеч —

мъжете ни превземат не със меч,

а с комплимент, с усмивка, с дума блага —

и в клопката ний падаме веднага.

Разправят, чувала съм, че ламтим

да вършим всичко, както си решим,

но вместо с укор нашите стопани

с похвали да обсипят мъдростта ни.

Така си е. Щом някой пръст завира

във раната ни, то се подразбира —

с ритник ще му се отплатят жените.

Опитайте — и ще се уверите.

Защото всяка грешница желае

светица да я смятат. Те това е.

А други казват, че сме най-щастливи,

щом чуем, че сме умни, разсъдливи,

че нищо в пътя ни не ще ни спре,

че тайните опазваме добре.

Но туй са, драги, врели-некипели.

Нима жена такава сте видели?

Спомнете си на Мидас повестта.

Овидий между другите неща

разказва, че на темето на царя

уши растели като на магаре.

С косите си страхотния позор

грижливо криел той от людски взор.

И никой друг в света, освен жена му

за туй не знаел, че на нея само

той всичко доверил с молба такава:

на никой нищичко да не издава.

Тя дала клетва, че и в гроба даже

на други тайната не ще изкаже

от страх да не зачерни с тази вест

и неговата, а и свойта чест.

Но в миг разбрала, че ако мълчи,

от мъка ще умре, кажи-речи.

То огън сякаш й горял в душата,

додето си отворила устата.

Със хора да говори не посмяла,

та при тресавището отърчала

и както прави чаплата, когато

потапя клюн в бълбукащото блато,

тя устни до водата приближила

и казала: „Не ме издавай, мила.

На теб ще кажа, и на никой друг.

На темето на моя клет съпруг

растат магарешки уши. О боже,

олекна ми. То толкова не може

да се мълчи.“ Поуката е тази —

жената дълго тайната не пази.

Какво се случило, ще разберете

сами, Овидий ако прочетете.

Та рицарят, за който става реч,

разбрал, че ни наблизо, ни далеч

не ще узнае за какво жените

ламтят най-силно и със скръб в гърдите

решил към къщи вече да поеме —

изтичало уреченото време.

Но както яздел тъй с душа смрачена,

той зърнал край една гора зелена

как двадесет и четири моми

играят на поляната сами.

И къмто тях, без много да се мае,

се втурнал отговора да узнае.

Но като стигнал там, открил, че няма

и помен от дружината голяма.

В тревата само някаква старица

седяла. Е, такава чак грозница

навярно не е виждал никой мъж.

Тя тръгнала към него отведнъж

и рекла: „Път оттука не минава.

Какво те носи, рицарю, тъдява?

Кажи си. Може да е на късмет.

От старостта ти приеми съвет.“

А той отвърнал: „Майчице добра,

горко ми, ако днес не разбера

кой блян е за жените най-голям.

Кажи ми го — и всичко ще ти дам.“

Тя рекла: „Дай ми първо обещание,

че ще изпълниш моето желание,

ако ти е по силите. Тогаз,

повярвай ми, ще ти го кажа аз.“

„Заклевам се в честта си!“ — викнал той.

„Чудесно! Щом е тъй, се успокой.

Животът ти, младежо, е спасен.

Кралицата ще мисли като мен.

И знай, не ще намериш по земята

една жена със кърпа на главата,

която да не е съгласна с туй,

което ще ти кажа. Впрочем чуй!“

Прошепнала му нещо на ухото

с добавка, че не ще го стигне злото.

В двореца този рицар се завтекъл

при своята кралица, па й рекъл:

„Дойдох си в срок и отговора зная.“

И край престола според обичая

се сбрали рицаря да чуят всички —

придворните жени, моми, вдовички.

Щом седнала кралицата на трона,

въвели подсъдимия в салона.

Когато тишина се въдворила

навред, кралицата му наредила

да каже ясно за какво ламтят

жените. Той не чакал втори път

да го попитат и със гръмък глас

й отговорил ей така завчас:

„Кралице благородна, те копнеят

докрай да управляват и владеят

мъжете си, любовната им страст

да задържат до гроба в своя власт.

Ей за това ламтите всички вий.

Сега, ако желаеш, ме убий!“

Но никоя в притихналата зала

срещу словата му не възроптала.

„Да бъде жив!“ — се носело навред.

И в този миг изскочила отпред

старицата от горската поляна

и рекла: „Милост, о богоизбрана

кралице, подкрепи ме с царско слово.

Аз дадох отговора наготово

на рицаря, а той ми обеща

и се закле в най-светите неща,

че ще се подчини на мойта воля.

Сър рицарю, пред този съд те моля

да станеш незабавно мой жених.

Ти знаеш, че живота ти спасих.

Кажи, кажи, ако не е така.“

„Уви! — той рекъл. — Как да отрека

това, в което съм се клел горещо!

Но слушай, избери си друго нещо.

Ще ти платя с имоти и пари.“

„Не — тя отвърнала. — И разбери,

макар и бедна, стара, погрозняла,

аз, рицарю, нехая за метала,

погребан под пръстта или над нея.

Невяста да съм ти — за туй копнея.“

„Невяста! — викнал той. — О, не невяста —

проклятие съдбата ми изпраща!

О адска мъст! О черен жребий мой!“

Но всуе пъшкал и се вайкал той —

женитбата не можел да избегне

и трябвало със старата да легне.

Сега ще сметнете, че съм небрежна

или не съм достатъчно прилежна,

та не описвам тук надлъж и шир

богатството на сватбения пир.

Но чуйте — нямало ни пиршество,

ни веселба, ни брачно тържество,

а само мъка, болка и печал.

В зори той с нея тайно се венчал

и крил се като бухал през деня

от яд, че си е взел такваз жена.

Съвсем му се почернила душата,

когато с нея легнали в кревата.

Въртял се и се мятал без почивка,

а тя го уговаряла с усмивка:

„Кажи ми, мили мъжо мой, така ли

жена си рицарят в леглото гали?

Такъв ли е законът на Артур?

Там всеки ли е като тебе хмур?

Та аз съм ти невяста и изгора,

спасих те от смъртта и от позора

и зло не съм ти сторила, а виж

как недостойно с мене се държиш

от днес, от първата ни нощ, любими.

Какъв е моят грях пред теб? Кажи ми

и аз ще го поправя. Мили боже!“

„Уви! — отвърнал рицарят. — Не може

да се поправи стореното. Ти

си стара, с отвратителни черти

и от такова ниско потекло,

че ненапразно аз в това легло

се мятам, а сърцето ми кърви.“

„Това ли — рекла тя — те разгневи?“

„Това — отвърнал той. — Нима е чудно?“

„Но туй да се поправи не е трудно.

Три дни ми трябват само. Ти потрай

и всичко ще завърши с хубав край.

За моя род си, виждам, разтревожен.

За тебе, който е от род заможен,

е благороден, който е в несрета —

не е. Фу, глупости на търкалета!

Ти гледай кой е доблестен и прям,

кой с подвиг благороден и голям

възвеличава своя дух свободен,

защото само той е благороден.

Ний черпим благородство от Христа,

а не от дядо или от баща.

От тях се случва да се сподобиме

с наследство, със добро и знатно име,

но те не могат да ни завещаят

живота си почтен, макар да знаят,

че той ги е направил благородни.

За нас са те звездите пътеводни.

И неслучайно бардът на Флоренция,

наречен Данте, следната сентенция

е вписал в своята премъдра книга:

«От корена до всеки клон не стига

достойнството, но в божията слава

и сиромахът благородник става.^[12]»

Все временни блага или беди

ни завещават нашите деди.

Това ти знаеш по-добре от мен.

Ако е с благородство надарен

известен род, ще може ли да стане

така, че той по чудо да захване

да пренебрегва своя дълг висок

и да потъне в грях или в порок?

Ако оставя малко огън аз

във някой дом — тук или на Кавказ —

и си замина, никого дори

да няма вътре, той ще си гори

тъй, сякаш двайсет хиляди във кръг

стоят наоколо и своя дълг

ще изпълнява, докато е жив.

Това е пример най-красноречив

за туй, че благородството в живота

не идва от парите, от имота.

Не всички като огъня живеят

и често тези, що се големеят

за лордове, защото са родени

във къщи благородни и почтени,

та имат най-достойно потекло,

потъват в грях и вършат само зло

и тъй дедите си опозоряват.

Те често граф и дук се назовават,

но благородници не са, защото

безроден е служителят на злото.

Помни, че благородството е звание,

добито от дедите ти с дерзание

и със великодушие, което

за теб е чуждо. Знай, че от небето

се дава благородството, от бога,

а не в наследство — с бащината тога.

Спомни си писаното от Валерий^[13]

за Тулий — този, който път намери

от бедността до царския дворец, и

чети Сенека или пък Боеций —

те казват, че човек е благороден,

за благородно дело щом е годен.

Затуй, съпруже мили, в заключение

ще кажа, че родът ми без съмнение

не е богат, но ти бъди спокоен.

Ще моля бога със живот достоен

и честен да ме отличи. Тогаз

ще стана благородница и аз.

За бедността ми ти ме укори.

Христос, самият божи син дори

във бедност предпочете да живее,

но аз не вярвам някой да посмее

да каже, че Исус си е избрал

живот порочен и греховен дял.

Дори Сенека, този ум дълбок,

е рекъл: «Бедността не е порок.»

Богат е онзи, дето се не въси,

макар да няма риза на гърба си,

а който все се вайка, че е беден

и търси още, е бедняк последен.

Щом някой няма грош, но пак нехае

от всички по-богат е той. Така е.

Беднякът няма грижа, ни тъга.

Сам Ювенал е казал на шега:

«На път беднякът пее и танцува —

нали от обир той не се страхува.^[14]»

Да, бедността е благо над благата,

от мъките избавя тя сърцата

и с мъдрост надарява милостиво

онези, що я носят търпеливо.

Съкровище е бедността, имане,

което все при теб ще си остане.

Във бедността смиреният познава

и себе си, и божията слава.

По-точно от стъкло вълшебно даже

другарите ти тя ще ти покаже.

Ха затова бъди така добър

и бедността ми не закачай, сър.

Накрая стара ти ме назова.

Дори ако по книга за това

не си се учил, чувал си досита,

че младият е длъжен да почита

старика и баща да го зове.

Тъй пишат всички мъдри умове.

А външността ми да не те тревожи,

красавицата може да ти сложи

рога, а грозотата с възрастта

са стражите на благоверността.

Но аз познавам светските ти страсти,

затуй ще ги задоволя отчасти.

Ти само ми кажи каква да бъда —

такава стара, грозна, плоскогръда,

ала до гроба на мъжа си вярна,

безропотна, послушна, благодарна,

или пък млада, свежа и красива,

но не особено благочестива

ни у дома, ни дето да било.

Е хайде, избери едното зло.

Ти сам ще си решиш, съпруже мил.“

Въздишал рицарят и се потил,

ала накрая рекъл тъй без друго:

„Любезна моя, обична съпруго,

оставям се на твойта мъдра власт.

Избирай онова, що чест и сласт

ще донесе на двама ни в живота.

Аз няма да се бъркам ни на йота.

Ще стане, както ти поискаш, мила.“

„Нима ми даваш право, власт и сила

да управлявам тук по своя воля?“

„Да, жено — казал той. — За туй те моля.“

„Тогаз ме целуни и знай — едното

и другото ще имаш ти, защото

ще бъда и красива, и добра.

О, нека побеснея и умра,

ако откриеш на земята друга

тъй предана и примерна съпруга.

А утре сутрин ако се намери

жена, по хубост с мене да се мери,

дори и в най-далечните земи,

живота ми, любими, отнеми.

Вдигни пердето — и ще видиш сам.“

Когато рицарят погледнал, там

тя греела от красота и младост

и той я взел в прегръдките си с радост,

с душа честита, жадна за милувки,

и я обсипал с хиляди целувки,

а тя склонила всичко да направи,

та удоволствие да му достави.

Така в любов до старини дори

живели. Господ да ни надари

с мъже по-млади и послушни в къщи,

а във леглото — живи и чевръсти.

Ако жените си не слушат, боже,

скъси им дните, колкото се може,

а на скъперниците дърти ти,

всеблаги отче, чума изпрати.

Тук завършва Разказът на Батската невяста.