Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterbury Tales, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
stomart (2010)
Корекция
rlv (2011)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Джефри Чосър

Кентърбърийски разкази

 

Редактор: Блага Димитрова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

 

Издателство „Народна култура“, 1980

История

  1. — Добавяне

Разказът на Школаря

Следва Прологът към Разказа на Оксенфордския школар[1]:

„Сър Оксенфордецо — веднага рече

Ханджията, — защо така, човече,

все мълком яздиш — като булка млада,

коя за пръв път до мъжа си сяда

на сватбата? Пак философстваш, чичко

А Соломон, мъдрецът, казва: «Всичко

със времето си!» Я се позасмей.

И не мисли за книгите, недей.

Разказвай нещо весело, защото,

щом вече си се хванал на хорото,

ще скачаш, докогато имаш кости.

Не смей като монасите през пости

със проповеди да ни потопиш

в горчиви сълзи и да ни приспиш.

Развесели ни с някоя шега.

Риториката зарежи сега,

че тя ще ти потрябва за везмо,

на някой крал да съчиниш писмо.

А тук разказвай простичко, та хем

да чуем всичко, хем да разберем.“

Школарят му отвърна с кротък глас:

„Ханджийо, твойта воля е над нас.

И тъй като ти дадохме кривак,

ще припкаме пред него — няма как! —

додето има в тялото ни дух.

Ще ви разправя разказ, който чух

във Падуа от знаменит мъдрец,

чието дело го дари с венец,

но от смъртта, уви, не го спаси.

Душата му бог нека възвиси!

Петрарка се наричаше поетът.

Омайните му рими още светят

в отечеството негово, огряно

от философията на Линяно[2].

Смъртта, уви, пощада не познава.

Тя въпреки сияйната им слава

в един-едничък миг като че ли

и двамата без милост повали.

Но нека да се върна при поета,

от който таз история е взета.

Той почва своя разказ отдалеч.“

Встъплението му с изкусна реч

описва Салуцийските градини,

високите гористи Апенини,

в чиято гръд Ломбардия опира

и връх Весулий[3], дето По извира

от малко изворче, та след това

на изток да се втурне презглава

и да се ширне в лятната омара

чак до Венеция и до Ферара.

Туй всичко е описано обстойно

с умение за майстора достойно,

но, струва ми се, да си кажа честно,

за моя разказ тук не е уместно

със описания да го проточвам.

Затуй със случката направо почвам.

Тук започва Разказът на Оксенфордския школар.

Във Западна Италия, в полите

на мразовития сърдит Весулий,

сред плодните градини в долините

се извисяват крепости и кули,

в които пътниците биха чули

ека на стародавни векове.

И този край Салуцо се зове.

 

Един маркиз от корен достославен

земите там от памтивек владеел.

По власт и по богатство нямал равен.

Пред него всеки друг благоговеел.

Все в пирове и веселби живеел,

ала макар че бил със нрав суров,

не будел само страх, но и любов.

 

От неговия род по-благороден

в Ломбардия и днес навярно няма.

Бил млад, красив, в ездата превъзходен,

вежлив, но горд, а силен — и за двама,

по ум достоен за властта голяма,

с която бил дарен — почти герой.

Уалтер, казват, се наричал той.

 

Но имал си маркизът малка слабост —

за утрешното много не умувал.

Пленен от всяка мимолетна сладост,

играел, забавлявал се, ловувал,

от грижи и беди не се страхувал,

харесвали му младите моми,

но не склонявал да се задоми.

 

И разтревожените му васали

веднъж поели дружно към дома му.

По пътя още едного избрали

(за красноречието му голямо,

а може би заради мъдростта му)

да поговори с господаря сам.

И този мъж му рекъл срам не срам:

 

„Сър, твоята човечност всеизвестна

ни дава смелост, ако се налага,

пред тебе с реч и доблестна, и честна

да си изплачем болката веднага.

Затуй и този път с душа преблага

изслушай новата ни тегоба

и не отхвърляй нашата молба.

 

Тя, тази работа е твоя лична

и не засяга мен, ни други хора,

но благосклонността ти безгранична

ме насърчава да ти заговоря,

макар че не желая с теб да споря.

Затуй молбата ни ти само чуй,

а си прави каквото щеш след туй.

 

Ний, господарю, вечно ще те славим

за твоя нрав тъй нежен и човечен.

Не можем даже и да си представим

друг властелин така добросърдечен.

Ала един недъг недоизречен

си имаме — ако се задомиш,

ти всички ни с покой ще надариш.

 

Склони глава в хомота, що прилича

еднакво на слугите и царете

и брак или женитба се нарича.

Склони и помисли, че часовете

летят — в селата или в градовете,

на път, в легло, на суша, по море —

и никой няма сила да ги спре.

 

Цветът на младостта ти се харесва,

но старостта пълзи към теб несетно,

смъртта над всяка възраст меч надвесва

и всяко звание е мимолетно.

Че ще умрем (о слово неприветно!),

е много ясно, но кога и как —

това за всички ни е скрито в мрак.

 

Не ни отказвай, както ний не сме ти

отказвали ни помощ, ни услуга.

Ако послушаш нашите съвети,

наскоро ще ти доведем съпруга

от потекло, с каквото, вярвай, друга

не ще намериш в цялата страна.

Ще бъдеш горд със своята жена.

 

Спаси ни от ужасната тревога

и нека господ сам да те упъти.

Вземи си булка, молим те, за бога!

Ако със теб се прекрати родът ти

и другоземец наследи властта ти,

животът ни ще стане просто ад.

Затуй се ожени, доде си млад.“

 

Молбата им любезна и смирена

сърцето на маркиза в миг смилила.

И рекъл той: „Не искам да се женя

и да се пъхам във ярем насила,

защото свободата ми е мила,

а бракът е за свободата гроб.

Кажете ми, защо да ставам роб?

 

Но аз разбирам вашата подбуда

и мъдростта ви зряла уважавам.

Затуй без друго сам ще се потрудя

да се венчая скоро. Обещавам.

Ала веднага ви освобождавам

от този дълг, без право присвоен

от вас — да търсите жена за мен.

 

Защото, вижда господ — бог, децата

с родителите си не са прилика.

От корена не идва добротата,

ами от господа направо блика.

На божията доброта велика

аз поверявам звание, имот,

приятелства, женитба и живот.

 

Сам, сам да избера ме оставете.

Това е само мое задължение.

Ала каквато да е тя, бъдете

безропотни пред моето решение

и я ограждайте със уважение

като същинска царска дъщеря,

макар да няма пукната пара.

 

Кълнете се сега, че сте готови

да одобрите избора ми. Ето,

за вас заменям волята с окови.

Затуй ще се оженя там, където

съдбата ми подскаже — и сърцето.

Ако не сте съгласни с туй, тогаз

да сложим кръст на всичко, казвам аз“

 

Разбира се, че те били съгласни

с условията тъй определени,

но го помолили със думи ясни

да каже в кой ден точно ще се жени.

Били, горките, още усъмнени,

че може би маркизът им не ще

да си намери булка въобще.

 

И той след двоумение голямо

определил накрая ден и дата,

но казал, че за тях го прави само,

а те му коленичили в краката

и с радост и спокойствие в душата

му поблагодарили, а подир

се пръснали по къщите си в мир.

 

На подчинените си той веднага

дал заповед да почнат незабавно

да готвят всичко, както се полага,

за пиршество тъй весело и славно,

та в цялата страна да няма равно.

И всеки с радостно сърце поел

да служи на така желана цел.

 

 

Край замъка, където тъй грижливо

маркизът готвел своята женитба,

във място живописно и красиво,

зает напролет с оран и сеитба,

а есенес — със жътва и коситба,

се трудил беден, парцалив народ

и с пот купувал всеки земен плод.

 

Сред тази пълна с горест немотия

живеел някакъв бедняк последен.

Но господ праща милост и на тия,

що спят във дом и от обор по-беден.

Яникула се казвал този бледен

босяк. Гризелда, щерка му, била

по-стройна, по-чудесна от ела.

 

Девица със душа така прекрасна

едва ли има друга под небето.

В оскъдието похотта опасна

не смогнала да й рани сърцето.

Тя пиела от извора в полето,

а не от бъчвата и в тежък труд

посрещала и пек, и дъжд, и студ.

 

Макар и да била тъй слаба, нежна

във крехките лета на младостта си,

минавала за умна и прилежна.

Добре се грижела и за баща си,

почитала сребристите му власи.

Ту с хурка, ту с овчарския кривак —

не скръствала ръце от мрак до мрак

 

Прибирала се чак след заник в къщи,

набрала горско биле резедаво,

пресявала го със чевръсти пръсти

и лягала в леглото си кораво.

Баща й с нея се гордеел с право.

Тя радвала бедняшкото сърце

със скромен дух и хубаво лице.

 

Върху Гризелда, туй уханно цвете,

маркизът спирал погледа си често,

когато бил на лов из лесовете,

ала така я гледал той, че вместо

желание нечисто и горещо

в очите му избликвала тъга

и нега, непозната досега.

 

Прекланял чело пред женствеността й,

пред добродетелта й несравнима,

която я красила в младостта й.

Да, всяка добродетел е незрима,

но той разбрал, че у Гризелда има

такава безгранична добрина,

че само нея искал за жена.

 

Денят уречен наближил, обаче

все още нищо не било известно

и взели да говорят из града, че

на господаря тъй му е по-лесно —

наместо да им отговори честно,

че за женитбата не е склонил,

да ги залъгва си е наумил.

 

Ала маркизът вече се заел да

поръчва бисери, сребро и злато

за украшенията на Гризелда,

а одеянието й богато

скроили по една мома, която

била еднаква с булката по ръст,

с подобни рамене, ръце и кръст.

 

И ето, идвал онзи ден най-личен,

определен за сватбата и бала.

Палатът бил натруфен и накичен,

от накити блестяла всяка зала

и всяка изба от храна пращяла —

от цялата италианска шир

събрали лакомства за този пир.

 

Маркизът в царствената си премяна

със свита приближени и другари,

получили за сватбата покана,

а и с дружина рицари — войскари

с тръби, с ловджийски рогове, с фанфари

на сутринта със весело сърце

поел направо към онуй селце.

 

А в този час Гризелда за водица

решила накъм извора да свърне

и без да знае, че е годеница,

се върнала към къщи, та да зърне

какво ли празненство ще се разгърне,

защото чула, че маркизът сам

на сватбата ще се отбие там.

 

„До прага — тя си рекла — ще отида

и с дружките си там ще се изправя,

та белким и маркизата да видя.

Затуй сега, без много да се бавя,

в ред всичко в къщи трябва да поставя,

че да съм си спокойна след това

и да не губя време да снова“

 

Но ето, тъкмо да прекрачи прага,

тя чула, че маркизът сам я вика,

оставила там стомната веднага,

изтичала на пътя бледолика —

и тръпна като тънка трепетлика,

с очи печални като на сърне

пред него паднала на колене.

 

Маркизът над красавицата бледа

свел взор, изпълнен с мисъл и вълнение,

и рекъл: „Де е тейко ти, Гризелда?“

Тогава тя със почит и смирение —

„Дома е“ — казала и повторение

не чакала, а влязла и след миг

се върнала със бедния старик.

 

Владетелят го хванал за ръката,

отвел го от тълпата по-далече

и рекъл: „Пламък ми гори в душата,

Яникула, и аз не мога вече

да го тая от теб. Склони, човече,

за булка щерка си да ми дариш

и тъй навеки с мен да се сродиш.

 

Че ти ме тачиш и обичаш, зная,

и си отколе мой добър служител,

желаеш туй, което аз желая,

на моите закони си блюстител.

Затуй кажи на своя повелител —

съгласен ли си вместо властелин

от днес за теб да стана зет и син?“

 

Селякът се смутил и разтреперил

от туй така нечакано внимание

и думи да отвърне не намерил,

а рекъл само: „Твоето желание

е мое, господарю! В пререкание

кой влиза със владетел тъй любим?

На волята ти ще се подчиним.“

 

Маркизът казал: „Още нещо има.

Ще разрешиш ли в собата ти тясна

да влезем ние с теб и с нея трима,

за да ми отговори с дума ясна

дали самата тя ще е съгласна.

Ще почнем този разговор завчас,

но аз държа и ти да дойдеш с нас.“

 

Додето вътре в стаичката скрита

се сбрали тримата, отвън пред прага

сватбарите говорили с възхита

за бедната Гризелда — как помага

на своя стар баща, каква е блага.

А тя сама не можела добре

какво се случва там да разбере.

 

Нима е чудно, че я сепнал госта!

Тя нямала привичка да посреща

дворяни знатни в къщичката проста

и в миг я плиснала вълна гореща.

Но времето лети и ме подсеща,

че трябва вече да разкажа как

маркизът вътре й предложил брак.

 

„Гризелда — рекъл той, — сега с баща ти

решихме (с нас едва ли ти ще спориш!)

да дойдеш с мене в моите палати.

Надявам се, че с радост ще го сториш.

Но искам първо да ми отговориш,

макар че всичко става в бързина,

съгласна ли си да си ми жена.

 

Помни, че в теб не бива гняв да пъка,

дори ако прищевките ми често

ти причиняват болка или мъка.

Без ропот всичко приеми, невесто.

Щом чуеш «да», не казвай «не» и вместо

да се усмихнеш, не въси лице.

Склониш ли, ще те взема от сърце.“

 

Изтръпнала от смут и неспокойна,

тя рекла: „Господарю, ти сам знаеш —

за чест такава аз не съм достойна,

но нека стане както пожелаеш.

Кълна ти се, че няма да се каеш.

Живота ми вземи — дори тогаз

безропотна ще си остана аз.“

 

„Добре, Гризелда моя!“ — той й казал

и със тържествен израз на лицето

със нея при сватбарите излязъл.

Притихнала тълпата, след което

той рекъл: „Тази е жена ми — ето.

И нека всеки, който тачи мен,

да тачи двама ни от този ден.“

 

За да не седне с дрипи на престола,

той наредил на някои околни

жени да съблекат Гризелда гола.

Ех, тези дами не били доволни

да се докосват до неща тъй долни,

но скоро, за добро или за зло,

я пременили в ново облекло.

 

Внимателно й сресали косата,

която волно досега се вяла,

и сложили й после на главата

коронка, с перли украсена цяла.

Премяната й всякаква възхвала

засенчила би. Хората едва

могли да я познаят след това.

 

Маркизът я дарил със пръстен златен,

направен за женитбата нарочно,

на бял жребец я сложил, в път обратен

къмто палата се отправил срочно,

последван от сватбари — колко точно,

не знае никой, но до тъмно там

звучели смях и глъч на пир голям.

 

Но чуйте две-три речи във прослава

на новата маркиза. Бог самия

изваял бил я с красота такава,

че всеки думал: „Тази гиздосия

не може да е расла в немотия,

в колиба, по-невзрачна от обор.

Навярно е дошла от царски двор.“

 

Тя жънела любов и уважение

навред и даже хората, които

познавали Гризелда от рождение,

се питали с учудване нескрито

това ли е момиченцето свито

на бедния Яникула, какво

е станало с туй скромно същество.

 

От люлката дарена с добродетел,

тя станала стократно по-достойна,

откакто стъпила в двореца светъл.

С речта си мъдра, блага и упойна,

с усмивката си кротка и спокойна

и с чистото си хубаво лице

пленила не едно добро сърце.

 

И скоро не в града Салуцо само

се чуло за прекрасната маркиза,

но и далече из околността му

се носели похвалните мълви за

достойнствата й — скъпоценна низа.

И пътници от чуждите земи

отишли да я видят там сами.

 

Тъй сякаш не с беднячка, а с царкиня

Уалтер встъпил в бракосъчетание

и нямал, казват, никога причина

за съжаление и разкаяние.

Той знаел — в скромното бедняшко звание

се среща добродетел неведнъж.

Затуй го смятали за умен мъж.

 

На суетата неизменно чужда,

смирена по самата си природа,

Гризелда винаги, щом стане нужда,

се грижела за общата изгода

и нямало раздори сред народа,

които тя със своя благослов

да не превърне в мир и във любов.

 

Мъжът й скитал по далечни друми,

но и тогава, щом избухне свада,

тя смогвала със мъдрите си думи

гнева свиреп — изчадие на ада,

да потуши, без никой да пострада.

Говорили в града и млад, и стар,

че за Салуцо тя е божи дар.

 

И ето че Гризелда не след длъжко

родила женско чедо във палата.

Е, вярно, че се молили за мъжко,

но всички с радост срещнали момата.

Нали не му е ялова жената,

след женското и мъжко ще роди.

Тъй с време всичко ще се нареди.

 

 

Но както с всеки може да се случи,

додето рожбата им неотбита

все още продължавала да сучи,

маркизът си нарочил да изпита

покорството на майката честита

и да й всее страх, но вижда бог,

че той към нея бил ненужно строг.

 

Веднъж ли и преди я проверявал!

Нима не знаел нейното покорство!

Защо тогава пак я изтезавал!

Знам, някой ще го защити с упорство.

Но туй за мен е истинско злосторство —

да мъчиш вечно някоя жена,

без тя да има капчица вина.

 

Туй станало така — по нощна доба

с лице тревожно, мрачно и зловещо

маркизът влязъл в тъмната й соба.

„Гризелда — рекъл, — ще те питам нещо.

Кажи ми, спомняш ли си ти, невесто,

как бедността ти замених с богат

живот във собствения си палат?

 

Обсипах те със почести и слава

и на охолство царско те обрекох.

Надявам се, че помниш как тогава

при теб като спасител се притекох

и сам от нищетата те извлекох.

Чуй всяка моя дума, всеки звук.

Сега ний двамата сами сме тук.

 

Ти знаеш, че прекрачи скоро прага

на този дом и стана дама знатна,

ала макар за мене да си драга,

на рицарите ми не си приятна.

Те считат за обида непонятна,

че са подвластни на жена, дошла

от хижите на бедните села.

 

Откакто се роди пък дъщеря ни,

те вече взеха да роптаят гласно.

А аз желая с моите дворяни

наместо в разногласие всечасно

в мир да живея — инак е опасно.

Затуй ще сторя с твоето дете

това, което ми налагат те.

 

Но вижда бог, не ми е по сърцето,

та аз не се реших без твое знание

да го извърша и те питам, ето,

съгласна ли ще си. Без колебание

ми отвърни с такова послушание,

в каквото през венчалния ни ден

закле се ти тържествено пред мен.“

 

Гризелда тъй безтрепетна стояла,

че ни с очи, ни с думи, ни с движение

печал или тревога не издала.

„Закон е — рекла — твоето решение,

защото ний сме в твое подчинение,

а своите ти можеш, щом решиш,

и да погубиш, и да пощадиш.

 

Опазил ме е бог да възразявам,

владетелю, на твоите повели.

От всичко друго с радост се лишавам,

щом ти оставаш редом с мене. Бели

са всички други ядове. Не бе ли

туй волята на моето сърце —

да сложа всичко в твоите ръце?“

 

Зарадвал се от тази реч маркиза,

но не изказал с нищо радостта си

и даже, като тръгнал да излиза,

той още продължавал да се въси,

а не след дълго споделил плана си

с един свой стар довереник и сам

го изпроводил при жена си там.

 

Той бил един от тайните палачи

и служил на маркиза доброволно.

Такъв човек духа си ще затлачи

със всяко дело мерзко и подмолно.

Създание безсъвестно и долно,

на господаря волята щом чул,

направо при маркизата нахлул.

 

„Мадам — подел, — за прошка аз те моля,

защото си разумна и разбираш,

че изпълнявам господарска воля,

а нея ти не бива да възпираш,

макар от скръб и болка да примираш,

и трябва да се подчиниш без спор

на своя властен и могъщ сеньор.

 

Принуден съм да взема твойто чедо.“

И като птица хищна и граблива

го вдигнал и във личицето бледо

се втренчил, сякаш щял да го убива.

Гризелда го следяла мълчалива,

покорна като агне, и така

потеглил той с детенцето в ръка.

 

Човек злокобен, черен от злокоба,

с лице злокобно, със злокобни речи,

пристигна той при тебе в злокобна доба

и да погуби щерка ти понечи,

но ти със нищичко не му попречи

и без въздишка, без сълза дори

на мъжовата власт се покори!

 

Ала накрая тя се престрашила

към своя враг с молба да се обърне —

преди да грабне рожбата й мила,

да позволи за миг да я прегърне

и в скута си, преди да му я върне,

я залюляла с мъка и любов,

с целувки скръбни, с майчин благослов.

 

И рекла тихо: „Сбогом, дъще моя!

Без тебе аз ще крея тук мърцина.

Дано от днес да те закриля тоя,

на кръста що за всички ни загина.

Бъди благословена до амина!

Душицата ти бог да приюти!

Заради майка си умираш ти.“

 

Бавачката — и тя ще се завайка

пред толкова безмилостна разлъка.

Какво остава пък за родна майка!

Но непреклонно твърда в свойта мъка,

без увещания, с една заръка

палача тя изпратила: „Вземи

детето ми и в нощните тъми

 

върви да изпълняваш тази воля

на своя господар, но ако бива,

аз искам за едно да те помоля —

да го заровиш тъй, че да почива

далеч от хищен звяр и птица дива.“

Не казал нищичко палачът зъл,

а взел детето и си отишъл.

 

Оттам той при маркиза се отправил,

каквото сторила жена му клета,

разказал ред по редом и оставил

в покоите му щерката отнета.

Гризелда с майчината си несрета

мъжа си трогнала, но жал не жал,

на замислите свои той държал.

 

И наредил потайно на палача

детето в нещо меко да увие,

а като се сгъсти напълно здрача,

в ковчеже или в черга да го скрие,

но го заплашил, че ще го убие,

ако се довери на жива твар

къде отива и с какъв товар.

 

Той трябвало да занесе детето

в Болоня при една графиня властна

сестра на нашия маркиз, където

да го остави — ако е съгласна,

да го отгледа, но с поръка ясна —

да не издава откъде и как

е стигнало до замъка й чак.

 

Палачът всичко туй изпълнил срочно

Но при маркиза да поспрем отново.

Той взел жена си да следи нарочно —

дали ще издаде с очи и слово

сърце по-охладняло и сурово,

но прежната разумна доброта

открил във вейка дума и черта.

 

Все тъй усмихната, все тъй смирена

и в любовта си, както и в шетнята,

към него тя била непроменена,

като че ли забравила бедата,

та даже името на дъщерята

в случаен разговор със своя мъж

не споменала, казват, ни веднъж.

 

 

Но ето, на четвъртата година

небето ги дарило милостиво

с момчано чедо. Като на картина

било детето здраво и красиво

и всички хора в графството щастливо,

дори и в най-далечното селце,

благодарили богу от сърце.

 

Когато рожбата била отбита

от майка си след две години време,

маркизът пак намислил да изпита

невястата си. О, ненужно бреме

пак трябвало Гризелда да поеме!

Мъжете на покорните жени

не знаят мярка в своите злини.

 

„Жена — подел той, — с недоволства смътни

народът срещна нашето венчило,

а пък откакто се роди синът ни,

мърморят вече всички. Като жило

брожението хорско се е впило

в сърцето ми, терзае го безспир

и нямам нито за минута мир.

 

«Уалтер щом умре — те пророкуват, —

Яникуловите потомци вече

във този край довека ще царуват.»

Говорят тъй наблизо и далече.

Аз трябва да се считам с тях, при все че

не смеят още да издигат глас,

и трябва да внимавам всеки час.

 

Желая в сговор с всички да живея.

Затуй се отървах и от сестра му,

и с него ще постъпя както с нея —

по мрак ще го предам на участта му,

но за едно ще те помоля само —

от мъка и от скръб да не решиш

на волята ми да се противиш.“

 

Тя рекла: „Аз се клех да не желая

неща, които теб не са угодни.

Затуй не ще тъгувам и роптая

за рожбите, маркизе благородни,

щом участите им са безизходни.

От тях аз нищо друго не разбрах

освен отмала, болка, скръб и страх.

 

Тук ти си господар и ний сме твои.

Нима от мен ще искаш разрешение?

Когато идвах в твоите покои,

аз в къщи с дрипите без съжаление

оставих волята си и в смирение

облякох твои дрехи. Затова

пред теб ще скланям винаги глава.

 

Ако преди ми беше позволено

да зная тази ти повеля строга,

изпълнила бих всичко мигновено.

Защото както и с каквото мога,

до гроба ще ти служа, вярвай бога,

и ако щеш, смъртта ми пожелай —

с охота ще посрещна своя край.

 

Какво е мойта смърт пред любовта ти.“

Така във верността й непревзета

за сетен път се уверил мъжът й

и свел очи, се чудил как тя, клета,

понася мълком своята несрета.

След туй поел с навъсено лице,

но със доволно, весело сърце.

 

Зловещият палач дошъл отново

и както нявга щерката й мила

отвлякъл във мълчание сурово,

така сега сина й взел насила.

И тя безропотно се покорила,

целунала детето бързешком

и го благословила шепнешком.

 

Но за едно нещастната женица

помолила — да погребат детето,

та да не го намери звяр, ни птица

и да не му се гаврят със телцето.

Той нищо не отвърнал и момчето

веднага грубо грабнал, но по мрак

в Болоня, казват, го отнесъл пак.

 

На нейното търпение безкрайно

маркизът дълго се дивил. Горката!

Ако не знаел колко всеотдайно

и нежно си обичала децата,

навярно би помислил, че злината

не я досяга, че бездушна злост

е на сърцето и всегдашен гост.

 

Но помнил той с каква любов жена му

се грижела за крехките създания.

Сега едно кажете вие само —

нима не стигат тези изпитания?

Какви по-страшни мъки и терзания

би съчинил самият Сатана,

за да изпита своята жена?

 

Но има по света такива хора,

които наумят ли си случайно

да сторят нещо, после без умора

целта си следват явно или тайно

с неотстъпчивост и с упорство крайно.

Така и той решил да умори

жена си, ама да я провери.

 

Затуй все дебнел — в поглед или слово

ще проличи ли някаква промяна,

но не открил у нея нищо ново.

Останала си тя все тъй засмяна

и предана докрай, ненадделяна

от мъката, и своя мъж суров

обичала с нестихваща любов.

 

Като че ли и волята им блага

била една. Щом нещо пожелае

Уалтер, тя го сторвала веднага

с охота, с радост, без да възроптае.

От нея всеки можел да узнае,

че мъжовата дума е закон

и трябва да се среща със поклон.

 

Но ето на, народът заговорил,

че господарят се сдружил с порока

и че злини непоправими сторил —

жена си взел без дом, без род, без стока

децата си избил с ръка жестока

и прочие. Уверен всеки бил,

че той наистина ги е убил.

 

И тъй, додето името си пазил,

народът му го славил и обичал,

а оттогава всеки го намразил,

убиец със погнуса го наричал,

но той от туй поука не извличал,

а продължавал, както и преди

жена си да изпитва и следи.

 

Когато дъщерята на маркиза

навършила дванайстата година,

той пратил в Рим писмо да съобщи за

кроежа си с молба до властелина

да му изпрати папска бюлетина,

с която ужким да му позволят

да се ожени за повторен път.

 

Касаело се за фалшива вула,

с която да му се оповестява,

че може да остави свойта була,

че папата развода разрешава

със оглед в недоволната държава

да има мир. И не след дълго Рим

изпратил хрисовул неоспорим.

 

Народът прост, разбира се, не взел да

се пита, да не би да е измама,

а болката в сърцето на Гризелда

била от всякога дваж по-голяма.

И все пак тя била в скръбта си няма

като преди — ни с дума, ни с очи

не я оставила да проличи.

 

Загрижена за вечното охолство

на своя благодетел и стопанин,

тя нивга не издала недоволство.

Но да завърша разказа пространен.

В Болоня пратил нашият дворянин

писмо, в което тайния си план

изложил, ред по ред обоснован.

 

В писмото той замолвал граф Паница,

обручен със сестра му неотдавна,

да доведе и двете му дечица

в Салуцо, в тяхната родина равна,

с одежди според титлата им славна,

но да не казва никому в града

кои са те, какъв им е рода.

 

Да отговаря само, че с момата

маркизът на Салуцо ще се жени.

И тъй, изпълнена била молбата —

те, тримата, поели, придружени

от няколко васали пременени.

Девойката и малкият й брат

сияели сред тази пъстра рат.

 

С венчални дрехи, с низи от рубини

блестяла годеницата засмяна,

а братчето, едва на шест години,

и то било във весела премяна.

Тъй яздела дружината отбрана

и в разговор глумлив и оживен

се нижели несетно ден след ден.

 

В туй време, със сърце все тъй сурово,

маркизът се подготвял да изпита

жена си и да разбере отново

дали тя пак го тачи и почита,

или е станала по-упорита.

Затуй пред множество народ веднъж

така й рекъл строгият й мъж:

 

„Гризелда, с теб аз бях честит безмерно.

С добра душа, със хубост ненагледна

и със сърце тъй предано и верно

плени ме ти, макар да беше бедна,

а и по род от всички най-последна.

Но всеки властелин, уви, е роб

на своята проклета власт до гроб.

 

Аз нямам свободата на ратая.

И за да угодя на своите хора,

ще трябва втори път да се венчая.

Сам папата, за да смири раздора,

ми разреши да си намеря втора

съпруга и доколкото аз знам,

тя вече е поела за насам.

 

Ще трябва да отстъпиш свойто място,

но можеш да си отнесеш обратно

и зестрата, с която ти, невясто,

дойде при мен в имението знатно.

Знай, щастието често е превратно.

Така че с твърдост всичко понеси

и от бедата изход потърси.“

 

Отвърнала му тя с благоприличие:

„Бащице мой, отдавна съм разбрала,

че между твойто царствено величие

и мойта бедност зее бездна цяла.

О, аз не заслужавах в тази зала

между слугите да се наредя,

а камо ли до тебе да седя.

 

Самият ти маркиза ме направи

и (нека господ — бог, ако те мамя,

навеки без блаженство ме остави!)

аз тук не съм се мислила за дама,

а просто за безропотна и няма

слугиня на достоен господар.

Останалото бе случаен дар.

 

С великодушие ти сам прие ме

и ме отрупа с почести и слава,

които моето бедняшко племе

не притежава и не заслужава.

Благодаря ти. Друго не остава.

Сега при татко с радостно сърце

ще се завърна в моето селце.

 

Там раснах аз сред другите дечица,

там в труд ще доживея старостта си.

Ще бъда целомъдрена вдовица.

На тебе аз дарих девствеността си

и вярна ще ти бъда до смъртта си.

Опазил господ да си взема друг,

след като имах тебе за съпруг.

 

Щом новата невяста ти е скъпа,

живейте с нея двамата охолно.

С охота мястото си ще отстъпя,

макар че тук богато и безболно

живях, ще си отида драговолно

и мъката във своята душа

ще гледам някак си да потуша.

 

Но ти ми връщаш булчините дари,

с които си ме взел — така ли рече?

То бяха само дрипите ми стари

и аз сама не знам къде са вече.

О господи! Когато ме отвлече

от моя дом на сватбения ден,

ти беше тъй добър и ласкав с мен!

 

Да, вярно е, по себе си го зная —

отпървом всяка обич е прекрасна,

но не остава същата докрая.

Ала макар съдбата да ме тласна

в беда така безкрайна и ужасна,

дори за миг не се разкайвам аз,

че ти дарих сърцето си тогаз.

 

Преди да дойда в твоите палати,

ти нареди одеждата ми стара

да заменят с премени най-богати

и нищо мое тука не докара

освен невинност, голота и вяра.

Вземи си дрехите сега, а с тях —

и този пръстен, с който се венчах.

 

А всичките рубини и елмази

в един комод във трема съм забола.

Тъй както гола тръгнах от дома си,

така сега ще си отида гола,

ако това е светлата ти воля.

Но се надявам, друго ако не,

да ми оставиш ризата поне.

 

Нима ще сториш туй безчестно дело —

утробата, която е родила

децата ти, сега пред цяло село

на показ да изложиш? И немила-

недрага през полето без закрила

нима да запълзя на колена?

Макар и бедна, аз ти бях жена!

 

Затуй ще те помоля във замяна

на моята моминска чест — чеиза,

що тук от мен завинаги остана,

да ми дадеш най-старата ми риза,

утробата на прежната маркиза

да скрия с нея. А подир сама

ще си отида право у дома.“

 

„Да бъде! Взимай тази риза, дето

е на гърба ти“ — господарят казал.

Ала усетил страшна жал в сърцето,

той бързо се извърнал и излязъл,

а нея сред народа прост зарязал,

И тя, съблечена, като насън,

поела с боси ходила навън.

 

След нея множеството просълзено

вървяло и проклинало съдбата.

Но мълком, със сърце ненадломено

и с взори сухи стъпвала жената.

Научил жалостната вест, бащата

проклел деня, във който участта

за скръб го е довела на света.

 

Той, клетият, отдавна се съмнявал

във тази тъй нечакана венчавка

и все си мислел и се опасявал,

че щом изпълни своята прищявка,

маркизът във крайпътната канавка

ще хвърли бедното дете, дошло

от тъй неподходящо потекло.

 

Излязъл да я срещне чак на друма,

когато чул тълпата издалече,

и за да я спаси от хорска глума,

и метнал вехтия й плащ, при все че

и бил поокъсял отколе вече,

а и протритият, износен плат

бил толкова бодлив и грубоват.

 

Така с баща си съкрушен вървяла

тя — този цвят на женското търпение

и нито с реч, ни с поглед не издала

пред многолюдното стълпотворение

обида, мъка или огорчение —

като че ли забравила съвсем,

че идвала от господарски трем.

 

Нима е чудно! В дните си честити

тя в свойта скромност, толкова привична,

избягвала блюдата особити,

разкоша царски, гордостта себична

и с търпеливост просто безгранична

живяла там без вопъл, без протест,

със разум чист, с ненакърнена чест.

 

Възпяват често Йов за скромността му —

във книгите ще видите хвалбите.

Школарите мъже прославят само

и твърде малко пишат за жените.

Ала мъжете трудно ще сравните

по скромност, преданост и добрина

с такава целомъдрена жена.

 

 

И тъй, пристигнал графът от Болоня

и плъзнала мълвата сред народа,

че този граф до себе си на коня

маркиза нова води след развода —

с красиви дрехи по последна мода,

такваз, каквато никога комай

не се е виждала из този край.

Маркизът, щом разбрал за граф Паница,

изпратил да повикат там веднага

Гризелда, бедната добра женица,

и тя прекрачила след малко прага

с душа безгрижна и с усмивка блага,

пред него коленичила завчас

и го приветствала с покорен глас.

 

„Гризелда — той й рекъл, — тази съща

мома, която взимам за съпруга,

аз искам да посрещна в мойта къща

по царски, по-добре от всяка друга,

а гостите по чин и по заслуга

да настаня и нагостя поред —

с най-знатните да почна най-напред.

 

За да успеят хората ми срочно

да подредят умело всяка стая,

нареждам ти да им покажеш точно

кое къде да сложат за гуляя,

защото ти ми помниш обичая.

Е, нищо, че си с бедно облекло —

ний всички знаем твойто потекло.“

 

„Със радост, господарю, ще го сторя

му рекла тя. — Додето имам сили,

аз искам да ти служа без умора.

Страданията ми не са сломили

желанието ми, бащице мили,

послушна винаги на твоя зов,

да работя за тебе със любов.“

 

И начаса Гризелда се заела

да нагласи леглата и софрите,

подреждала, изтърсвала и мела

и все току подканвала жените

да бързат с четките и със метлите.

Тъй чак до вечерта ту тук, ту там

тя шетала с усърдие и с плам.

 

И ето, графът сутринта пристигнал

в Салуцо с бляскавата кавалкада.

Народът още призори се вдигнал

да види шествието на площада

и щом съгледал тази булка млада,

заключил, че Уалтер не сглупил,

невестите, когато си сменил.

 

Че новата била по-младолика

от старата, по-хубава, по-свежа,

а и с рода си му била прилика.

Харесал се на всички и младежа.

Така народът одобрил годежа

и хората решили изведнъж,

че господарят е разумен мъж.

 

„О тъпо множество! Ти всекичасно

с измени свойто име опетняваш.

Със всяко ново нещо си съгласно.

Като луна растеш и се смаляваш,

прославяш днес, а утре поругаваш.

В душата ти царят лъжа и мрак

и който вярва в тебе, е глупак!“

 

Тъй мъдрите глави със реч сурова

осъждали тълпата празнодумна,

която господарката си нова

посрещала с възторг и радост шумна.

Но да потърсим нашата разумна

Гризелда и да разберем какво

е вършело туй вярно същество.

 

Тя крак и за минута не подвила,

додето всичко подреди грижливо,

От облеклото си не се свенила,

макар че то било тъй парцаливо,

и към портала се завтекла живо

маркизата да срещне, та подир

да уреди докрая този пир.

 

С усмивка всички гости там приела

и тъй вежливо настанила всеки,

че те се чудели отде е взела

обноски тъй изискани и меки

една жена с такива вехти дрехи.

И чужденците хвалели във хор

ума и пъргав, ясния й взор.

 

Самата тя не спирала да хвали

невястата красива и момчето

с така сърдечни думи, че едва ли

ще я надмине някой под небето.

Тъй те си поприказвали, додето

насядали край масите. Сега

маркизът викнал като на шега:

 

„Гризелда, я ела насам. Кажи ми:

харесва ли ти моята съпруга?“

Тя рекла: „Повелително любими,

по-хубава едва ли има друга

на този свят. Живейте си в задруга

и щастие. Дано като из рог

ви наспори с блага и с радост бог!

 

Едно ще дръзна аз да те помоля —

да не измъчваш милото създание

тъй, както мене мъчеше. На воля

е расла тя, сред нежност и внимание,

а не в оскъдица или страдание

и лесно ще я смаже горестта,

като не е познала бедността.“

 

Учуден, неочаквал да я види

тъй незлобива, търпелива, чинна

след всички тези мъки и обиди,

подир жестокостта му безпричинна

все тъй засмяна, вярна и невинна —

изпълнен с разкаяние и жал,

суровият маркиз не издържал.

 

„Достатъчно, Гризелда, скъпа моя! —

извикал той. — Докрай е проверена

безкрайната любов и вярност твоя.

Запомнил съм те все така смирена —

и в бедност, и в разкош непроменена,

с великодушно и добро сърце.“

И той я грабнал в своите ръце.

 

И взел да я целува. От почуда

тя сякаш оглушала, онемяла

като при неочаквана пробуда

от тежък сън и мигом се предала.

„Гризелда — рекъл, — гълъбице бяла,

кълна се в божията светлина,

че само ти си моята жена.

 

Ей тази булка там е дъщеря ти,

а този е на моята особа

наследникът. Ти в тези тук палати

износи ги във майчина утроба,

а после аз в Болоня в тъмна доба

ги скрих. Повзри се в техните лица

и ще познаеш двете си деца.

 

Пред всички тук ще кажа с чисто чело,

че не от лошотия и тиранство

се бях заел с това проклето дело,

а за да видя твойто постоянство,

и не убих децата си, а в странство

ги пратих и от всички там ги крих,

додето в твойта чест се уверих.“

 

Щом чула туй, тя паднала, горката,

в несвяст (тъй само майка се вълнува!),

а после си повикала децата

и взела трескаво да ги целува,

да ги прегръща и да ги милува,

и със солени сълзи да роси

чела и взори, бузи и коси.

 

О, скръбно зрелище! Така се плаче

след много мъки тежки и обидни.

„Сполай ти — тя му рекла — за това, че

не си погубил рожбите ми свидни!

Аз нямам вече страх от дните идни.

Щом имам твойта милост и любов,

дори смъртта ще срещна с благослов.

 

О, скъпи мои, хубави дечица,

аз толкова оплаквах участта ви,

сънувах ви от звяр или от птица

разкъсани. Но господ ви избави

от гибелта и скъта ви баща ви.“

След тази реч тя паднала повтор

в несвяст пред техния уплашен взор.

 

Но и сега като орлица съща

измъчената майка продължила

любимите си рожби да прегръща.

Едва й ги изтръгнали насила

и не една сълза се търколила

по свеж ланит и старческа брада

за нея и за нейните чеда.

 

Уалтер с ласки и със благо слово

прогонил туй безсилие зловещо,

додето тя се вдигнала отново,

и всеки бързал да зарадва с нещо

маркизата, а той така горещо

я запрегръщал, че под този свод

със тях ликувал целия народ.

 

След туй с обноски нежни и вежливи

в покоите отвели я жените.

Там свлекли дрехите й парцаливи

и с мантия от сърма до петите,

с коронката си бисерна в косите

тя влязла пак в големия салон,

посрещната от гостите с поклон.

 

Тъй с радост свършил този ден печален

и всички се шегували и смели,

додето в небосвода изначален

вечерните лампади заблестели,

а хората се питали не е ли

по-пищно туй честито тържество

дори от сватбеното пиршество.

 

Години дълги дружно и спокойно

живели те богато — пребогато,

а щерка си омъжили достойно

за благородник с титла, пред която

бледнеят купища сребро и злато.

Яникула със тях живял и той,

додето вкусил вечния покой.

 

Синът им наследил и власт, и слава

след скръбната кончина на баща си

и се оженил, както подобава,

но не изпитвал ни веднъж жена си.

Светът изгуби вече твърдостта си,

забрави нявгашните си права.

Но чуйте авторовите слова.

 

Днес времето и нравите са други.

Гризелда с вечното си послушание

едва ли и за нашите съпруги

е пример, подходящ за подражание,

но постоянство в радост и страдание —

това е то безсмъртният урок

на дон Петрарка в разказа дълбок.

 

Ако една женица най-убога

на смъртен е била така покорна,

стократно по-покорни ний на бога

да бъдем. Той с десница чудотворна

ни е създал за служба неуморна

и ни изпитва всеки божи ден —

тъй Йаков пише в своя том свещен.

 

Нерядко бог оставя ни под бича

на черната несрета и неволя,

но само за това, че ни обича,

а не за да узнае нашата воля —

пред взора му душата ни е гола.

За нашето добро е всяка скръб.

Затуй послушно да превием гръб!

 

И още нещо, господа, накрая —

дали две-три Гризелди има живи

по наше време в някой град, не зная.

Подобно сплавите неиздръжливи

на златото с медта са те чупливи

и уж като жълтиците блестят,

а като ги огънеш, се трошат.

 

Затуй във чест на Батската невяста

(навеки бог да съхрани и нея,

и другите от святата й каста!)

аз песничка сега ще ви изпея,

че тази реч навярно ви додея

със дидактичната си сухота.

Та ето как започва песента.

Lenvoy de Chaucer[4]

 

Гризелда и доброто послушание

отдавна са погребани — и двете.

И аз извиквам на всеослушание:

мъже, невестите си не мъчете

и в тях такива висши образци

като Гризелда всуе не търсете!

 

Съпруги мъдри, вий без колебание

езиците си вече развържете.

Не давайте, за бога, основание

със разкази тъй странни умовете

да ни забъркват разни мъдреци.

От Чичеваче[5] зорко се пазете.

 

Бъдете като Ехо — не с мълчание,

а с рев на всяка дума отвърнете.

Смирението води до страдание.

Затуй властта в ръцете си вземете

и вредом — и в паланки, и в дворци,

урока на Гризелда запомнете.

 

Архисъпруги, с тъй високо звание,

по-яки от камили в раменете,

отхвърляйте вековното терзание.

И вие, булки, крехки като цвете,

станете тигри с яростни гледци

и като мелници безспир гърмете.

 

Забравяйте и страх, и почитание.

През брони и през шлемове мъжете

пронизвайте със словоизлияние,

умело ги вплетете и стегнете

на ревността си в здравите конци —

и те ще ви се проснат във нозете.

 

Ако сте хубавици, с обаяние

поклонници безбройни запленете,

ако не сте, без много въздържание,

със благосклонност свита си сберете.

Бъдете весели като щурци

и на скръбта мъжете оставете!

Тук завършва Разказът на Оксенфордския школар.

Бележки

[1] Този разказ е стихотворна преработка на прозаическия латински превод на новелата на Бокачо за Гризелда, направен от Петрарка. — Б.пр.

[2] Линяно — професор по право в Болоня, умрял през 1383 г., девет години след Петрарка. Писал е трактати за войната и астрологията. — Б.пр.

[3] Връх Весулий — Монте Визо. — Б.пр.

[4] Lenvoy de Chaucer. — Това послесловие на Чосър към твърде сериозния за него Разказ на Школаря изведнъж хвърля иронична светлина върху цялата идеализирана покорност на Гризелда. Тук големият поет като че ли показва неограничените си възможности на стихоплетец. Шест строфи по шест стиха са изградени фактически само върху три рими, първата от които се повтаря 12 пъти, втората — 18 пъти и третата — 6 пъти. — Б.пр.

[5] Чичеваче — името на кравата от една старофренска басня. Тази крава била изключително дръглива, понеже се хранила само с търпеливи съпруги. Затова пък другата крава — Бикорн, която била доста по-разсъдлива и си избрала за прехрана търпеливите съпрузи, имала цъфтящ вид. — Б.пр.