Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (7)

Глава 7

Мира стоеше до прозореца в канцеларията си и наблюдаваше как старото камаро маневрира из паркинга и излиза на улицата. В нея къкреше странна яхния, смес от неравни части страх и ликуване. Страх, че въвличането и в цялата тази история е надминало намеренията й, ликуване, че е свързано с мъж, който я привличаше физически.

По дланта си все още усещаше топлина; все още усещаше формата на ръката му. Това й се бе случвало само веднъж досега, в деня, в който срещна съпруга си преди петнайсет години; и двамата чакаха, за да платят глоба за превишена скорост. Беше по време на туристическия сезон, опашката беше дълга, заговориха се. Вече не помнеше за какво разговаряха, но помнеше съвсем ясно как, докато бе до него, имаше усещането, че се е завърнала у дома след дълго пътуване.

Сега той беше мъртъв и тя все още се измъчваше от мисълта, че е имала възможност да предотврати това. Надин, разбира се, не беше на нейното мнение. „Дори да му беше казала за сънищата си, той вероятно пак щеше да умре.“ Но това „ами ако“ беше една от най-големите загадки в живота й.

Неговата смърт бе оставила емоционална празнота в нея, която тя първоначално бе запълвала с Ани, с магазина, със своите клиенти. Те все още бяха от значение за нея, но не по същия начин. Ани вече бе по-голяма и по-независима, а откакто Надин участваше активно в бизнеса, той не изискваше чак толкова време.

В резултат често изпитваше самота, глад за близостта и приятелството, които я бяха свързвали с Том. След смъртта му бе имала връзка с двама мъже. Единият се бе почувствал заплашен от ясновидските й способности, другият пък бе останал именно заради тях. Нито една от връзките й обаче не й бе дала това, от което се нуждаеше.

През последната година светският й живот бе намалял значително — семейни събития, излети с приятели, няколко кратки ваканции с Ани. Не бе срещнала нито един мъж, който да я заинтригува поне малко. До днес.

Но, Божичко, точно ченге? Защо трябваше да бъде ченге?

Нещо повече, защо срещата им трябваше да се дължи на убийство? Как от това би могло да излезе нещо добро? Въпреки физическото привличане, което бе почувствала към Шепард, усещаше, че насилственият акт на смъртта на Стийл ще остави завинаги петно върху онова, което би могло да се случи помежду им, че бе нещо като проклятие. С други думи, трябваше да забрави Шепард. Той щеше да й донесе само неприятности.

— Мамо, хората от семинара излизат в почивка.

Обърна се с гръб към прозореца.

— Кафето готово ли е?

— Да. Извадих и чашките, и захарта, и всичко останало.

Мира обгърна раменете на дъщеря си.

— Току-що получи повишение, малката. Два долара на час.

Ани се ухили и потърка ръце.

— Ще си взема новия CD, който рекламираха. Нарича се „Кристалният череп“ и става дума за издирването на някакъв вълшебен кристален череп с действителна мощ. Има и подземен град, откъдето тръгват нишките.

— Моето компютърно дете — прошепна младата жена.

— Онзи човек, с когото разговаря, Шеп, ми разказа най-невероятната история за розовите делфини в Амазонка.

Докато момиченцето говореше за легендата, Мира си даде сметка, че човек, който може да коментира вълшебства и преобразуване с осемгодишно дете, не може да е типично ченге. Но това не промени намерението й да не се замесва прекалено в разследването. Едно видение беше достатъчно; не желаеше повторение.

 

 

Още щом стигна булевард „Сънрайз“, стрелката за температурата сочеше червената зона. Заради теча Шепард доливаше масло през ден, но бе забравил да го прави от два дни насам.

На третата пресечка зави към гаража на Раби. Габриел Хасинто работеше по дванайсет часа на ден седем дни в седмицата, освен когато съпругата му го заплашеше с развод. Тази седмица очевидно не го бе заплашвала.

Пред трите естакади имаше наредени пет-шест автомобила, типична картина за сервиза на Габи. Другите механици в града не бяха по-лоши, дори бяха по-добри от Габи и със сигурност вземаха по-евтино. Нямаше обаче друг толкова почтен като него.

Шепард паркира встрани от постройката, излезе, вдигна капака на мотора. Миризмата на прегрял метал изпълни въздуха. Ако Габи не успееше да направи нещо бързо, Уейн не го чакаше нищо хубаво. Опита се да си спомни коя от кредитните му карти не е изчерпана и коя имаше най-ниска лихва.

— Хей, amigo — извика зад гърба му Габи.

Монтьорът беше нисък и слаб кубинец с весели тъмни очи и усмивка ала Рики Рикардо. Гъстата му черна коса бе започнала да изсветлява на слепоочията. Беше с изцапани дънки и синя работна риза, разкопчана до средата на косматата му гръд. Насред килима от косми висеше златен медальон на Сейнт Кристофър.

— Имам големи проблеми, Габи.

Кубинецът набърчи нос.

— Имаш един проблем с много лица, amigo. Една нова кола би разрешила всичките.

— Не мога да си позволя нова кола. Изхарчих прекалено много пари за поддръжката на тази.

Монтьорът смръщи чело и гъстите му вежди оформиха една непрекъсната линия над очите.

— Ще измислим нещо, amigo. Дължа ти го.

Дългът, за който намекваше той, датираше от времето, когато се бяха запознали. Бяха влезли с взлом в сервиза му и му бяха откраднали инструменти за хиляди долари. На Шепард му бяха необходими четири месеца, докато открие дирите на верига от крадци на автомобили. През това време двамата с Габи се бяха сприятелили. Сега полицаят бе кръстник на трите му деца и редовен гост на шумните неделни вечери, когато едва ли не целият род се събираше у Габи. По думите на съпругата на монтьора Уейн беше почетен кубинец.

— Точно обратното. Аз съм ти задължен за робския труд върху гърнето.

— Какъв робски труд? Ти свърши всичко. Аз просто ти показах как да го направиш.

Шепард помнеше нещата другояче.

— Кажи ми точната и справедлива цена, Габи.

— Няма начин да се справя до утре. Затънал съм в работа до средата на другата седмица. — Посочи към сребърното порше, което бе купил миналата година при една разпродажба. Източено като куршум, то щеше да прелети от Лодърдейл до Маями, преди да разбереш какво става. — Вземи Анхелита.

Ангелчето.

— И ще ти бъда длъжник до края на живота си, ако с нея се случи нещо.

— По дяволите, човече, нищо няма да й се случи, след като зад кормилото ще стоиш ти, а на командното табло — моят светец. — Докосна увисналия на врата си медальон на Сейнт Кристофър, а след това му хвърли ключовете.

— Сега вече ще мога да спя спокойно нощем и да отделя нужното време на камарото.

Уейн бе безкрайно благодарен за тази възможност, но не искаше да се възползва от щедростта на Габи.

— Нека поне ти платя за използването на поршето.

Монтьорът направи физиономия.

— Слушай, amigo, ти ми правиш услуга, me entiendes^[1]? Идвам на работа с тази кола, за да бъда сигурен, че синът ми няма да я вземе. Само на шестнайсет години е, а си мисли, че може да кара порше. Смехория. Сега ще мога да му обясня, че съм я дал на тебе, и той няма да каже нито дума. Твърде много те харесва, за да се оплаче.

Край на спора. Габи насочи вниманието си под капака на камарото.

— Мислех, че този уикенд смяташе да ходиш да се топиш някъде или нещо подобно.

— Не напуснах града достатъчно бързо. — Разказа му за убийството. Кубинецът не бе чувал за Стийл. И нямаше причина да е чувал. Познаваше много хора, но всички те бяха от латиноамериканската общност в района, обхващащ три административни окръга. — Надявам се да получа някои насоки от една ясновидка.

Монтьорът вдигна глава, очевидно развеселен.

— Ти и ясновидка, amigo? Мислех, че тези хора ти вдъхват единствено страхопочитание.

— Точно така. Чувал ли си нещо за „Единния свят“? Магазинът за книги и предмети в стил Ню ейдж, който се намира край реката?

— Познавам собственичката. Мира Моралес.

„Светът наистина е малък“ — помисли си Уейн.

— Тя не ми прилича на кубинка.

— И не е. — Главата му изчезна отново под капака. — Беше омъжена за кубинец.

На полицая не му убягна миналото време.

— Тя е ясновидката, която имах предвид.

— Нямам представа дали е добра ясновидка, но познавах съпруга й, Томас. Той беше адвокат и е направил безброй безплатни услуги за кубинските емигранти. Преди пет години го застреляха при обир на един магазин за хранителни стоки. Una lastima^[2], такъв човек.

— Това тук, в окръг Брауард ли се случи?

— Si, claro. В оня магазин на ъгъла на „Пауърлайн“ и „Нортуест Тент“.

Полицаят знаеше магазина, за който ставаше дума. Намираше се близо до най-наркоманския квартал в Лодърдейл.

— Трябва да се е случило преди идването ми тук. Иначе щях да си спомня случая.

Габи се ухили и му показа пръчката за маслото, която бе напълно суха.

— Ти помниш имена, amigo, но не се сещаш да налееш масло в колата.

— Виноват.

— Не мисля, че моторът е пострадал много, но все пак ми дай няколко дена.

— Колкото искаш, Габ. И нямаш представа колко съм ти благодарен за поршето.

Възможностите му за този съботен следобед бяха наистина депресиращи. Знаеше, че ако отиде в Уорм Минерал Спрингс, както бе възнамерявал вчера, нямаше да изпита удоволствие. Щеше да се притеснява за разследването и за това, че не може да си позволи пътуването. По-добре бе да забрави за Уорм Минерал Спрингс.

Ако останеше вкъщи и осъществеше някои от проектите, които бе започнал малко след преместването си, пак щеше да се тревожи за разследването и за неплатените си сметки. По-добре беше да забрави и за този вариант. Оставаше само една възможност — да отиде на работа.

 

 

Десетината детективи в отдел „Убийства“ се редуваха за дежурствата в събота и неделя, така че никой да не работи повече от един уикенд на месец. Но по това време на годината ваканциите и грипът си казваха думата и променяха обичайния ход на нещата. Тъй като не беше на постоянна работа и имаше най-нисък чин, Шеп бе дежурил през последните шест уикенда. Седем, ако смяташе и този, макар сега да не заместваше никого. Затова се изненада, като видя, че почти всички бюра на третия етаж са заети.

Орязване на бюджета. Слуховете за предстоящи съкращения бяха направили чудо. Тези хора имаха по-високи чинове от неговия и след като дори те се тревожеха, значи неговата работа беше спукана.

„Не мисли за това.“ Зен.

Шепард тръгна към малкия кабинет, който делеше с Пийт Еймс. Както обикновено частта на Еймс изглеждаше така, сякаш в нея току-що са тършували крадци. Хаосът се бе разпрострял и отвъд въображаемата линия, която делеше неговата част от тази на Уейн, папки и хартии бяха разхвърляни в безпорядък върху неговия стол и неговата част от перваза на прозореца. Миришеше подозрително на неприятно сладникавия спрей освежител за въздух, с който Еймс прикриваше вонята от цигарите си. Проклет мърляч! Той беше една от главните причини да прекарва колкото се може по-малко време в този кабинет.

Затвори вратата; беше благодарен, че стаята имаше само два прозореца — един, който гледа към улицата и втори — на самата врата. Това осигуряваше известно уединение. Премести папките на своя колега от стола си, приближи го до бюрото и седна.

Включи компютъра и в продължение на няколко минути стоя нерешително. Работата му изискваше да се информира колкото се може по-добре за Стийл и неговата съпруга, и то незабавно. Ако съумееше да стигне донякъде през следващите дни, може би щеше да се спаси от безработицата.

Но първо искаше да се информира за съпруга на Мира.

Изписа името Томас Моралес и изиска компютърът да започне да търси сведенията за него. Ако убиецът му не бе хванат, значи случаят щеше да бъде все още отворен. Разбира се, името се появи със справка за номера. Изписа го и направи разпечатка на документа.

Полицаят, който го бе разследвал, Гай Хочкис, се бе пенсионирал. Шепард си го спомняше смътно, мъж с кисела физиономия и бирено коремче, който веднъж бе заявил, че подразделението към отдел „Убийства“, където бе работил по онова време Шепард, трябва да се премахне. Сега Хочкис работеше като охрана за „Моторола“ в Бойнтън Бийч, място, което му подхождаше.

Според доклада от разследването убийството бе станало горе-долу така, както му го бе описал Габи. Моралес се бе оказал на неподходящото място в неподходящия момент, а престъпникът бе имал късмет. Носел маска по време на обира. Според свидетелката бил висок около метър и осемдесет, тежък между седемдесет и осемдесет килограма, със светла коса, което включваше вероятно половината мъже под трийсет и пет годишна възраст в окръг Брауард.

Хочкис бе описал подробно разговорите си с Мира. „Тя твърди, че е ясновидка, но не е дала никаква информация, която да бъде от полза.“ Гадно копеле.

Вратата внезапно се отвори и Еймс се втурна вътре като разгонен носорог.

— Хей, Шеп, чух, че са ти дали убийството на Стийл.

— Правилно са те информирали. Аз пък чух, че си имал обаждане, което може би е свързано със случая.

— Какво? — Дори когато ококореше очи, те пак изглеждаха съвсем малки и приличаха на лъскави сини копчета, пъхнати в мекото му топчесто лице. — За какво говориш?

— За жената, която се е обадила в четвъртък сутринта с някаква информация за убийство.

Еймс бе озадачен. Също като при бавен компютър морално остарелите чипове в главата му се опитваха да направят връзката. Когато най-сетне погледът му просветна, Уейн вече очакваше да види как от ушите му излиза дим.

— О, това ли? — Пийт се ухили, премести папките от стола си и се отпусна тежко върху него. — Хайде, човече, тя имала някакво видение, за Бога! Получаваме десет подобни обаждания седмично. Кой ти каза за това?

— Тя самата.

Усмивката му изчезна.

— Нещо не разбирам.

— И не е нужно. Следващия път, когато получиш подобно обаждане за мой случай, искам да ме уведомиш.

— Успокой топката.

Грабна някаква папка от една от купчините, затършува в едно от чекмеджетата си и измъкна торбичка фъстъци. Започна да ги дъвчи с огромно удоволствие, с което съвсем подразни своя колега.

Шепард се върна към документа и Моралес. Настъпи продължително мълчание, което му напомни за дискотека в неделя сутринта. Еймс мразеше тишината и най-сетне я наруши.

— Чул си новината, нали? — попита той.

— Коя новина?

— Ще я обявят официално в понеделник, но са намалили съкращенията в нашия отдел до четири поста.

Уейн изстина. Внезапно разбра какво е да си мъртъв и на метър и осемдесет под земята.

— Кои?

Гласът му приличаше на грачене.

Еймс изглеждаше самодоволен като свиня в кочина.

— Капитанът още не знае. Точно това обаче е причината всички да работят в събота.

Той беше сред обречените четирима, в това изобщо не се съмняваше. Беше не по-малко сигурен, че Еймс също е достигнал до този извод.

— Всички търсим нещо, което ще спаси задниците ни — продължи Пийт. — Разбира се, дори работата в извънработно време няма да помогне на този, който няма необходимия стаж тук.

— И какъв е той?

„Проклет скапаняк.“

Самодоволната усмивчица стана по-широка.

— Чух, че е минимум шест години.

Буцата в гърлото му стана твърда като камък и се разду право пропорционално на все по-широката усмивка на Еймс. Не можеше да го гледа повече, затова насочи вниманието си отново към компютърния екран.

През първите няколко минути виждаше думите размазани, изреченията му напомняха разтопен восък, а себе си виждаше да чака на опашка за безработни. Бюрото за безработни щеше да мирише на пот, жега и безсилие. Единствената грижа на безделните чиновници в него беше колко минути остават до следващата кафе пауза. Господ да му е на помощ.

„Съсредоточи се, съсредоточи се, съсредоточи се“ — каза си той.

Разтърка очи и се върна в началото на файла. Хочкис така и не бе открил нищо значително. Продавачката в магазина, дала описанието на престъпника, бе влязла в хладилното помещение, за да изнесе сладолед на своя клиент, а когато бе излязла, на пода лежали двама мъртви мъже, а злосторникът офейкал с двеста долара.

„Когато я попитах защо е влязла в хладилното помещение и е оставила касата без надзор — пишеше Хочкис, — тя като че ли се обърка, отвърна, че не знае защо го е направила, че просто така е постъпила. Въпреки многократно задаваните въпроси относно външността на извършителя тя успя да си спомни само още една подробност — той бил със светлозелени връзки за обувки. Не съм споменавал този факт пред госпожа Моралес. Надявах се, че ще достигне до него в едно от своите «видения». Тя така и не го направи.“

— Божичко! — прошепна Шепард.

Светлозелени връзки за обувки.

Скочи на крака, грабна разпечатката и излетя от кабинета. Усети вперения в гърба си поглед на Еймс. Влезе в стаята с ксерокса, затвори вратата и се облегна на нея. Притисна документа към гърдите си и стисна клепачи.

„Въобразил си си.“

Включи осветлението. Отдели разпечатката от гърдите си, приглади с длан горния лист, който се бе измачкал, и препрочете неколкократно думите за светлозелените връзки за обувки.

Убиецът във видението на Мира също бе със светлозелени връзки на обувките. Инстинктът му казваше, че човекът е един и същ. Твърде малка вероятност имаше да е друг. Това откритие бе не само жизненоважна връзка в разследването; то можеше да го спаси от безработицата.

Шепард направи четири копия на страницата, за да се презастрахова. Реши засега да не казва нищо на капитана. Прагматичният Гери Янг нямаше да се довери на версията на Мира за убийството на Стийл. Но ако детето на Стийл потвърдеше, че убиецът е бил със светлозелени връзки за обувки, щеше да разполага със солидно доказателство, което да предложи на Янг.

Върна се в кабинета си. Слава Богу, Еймс беше излязъл; наистина имаше нужда от уединение. Затвори вратата, след това набра детското отделение в болницата „Холи Крос“, даде полицейския си номер и поиска информация за състоянието на Карл Стийл. Главната сестра отговори, че то се е подобрило значително, така че ще може да разговаря с него по някое време на другия ден. Предупреди го да бъде кратък и колкото се може по-внимателен. Уейн я увери, че намеренията му са точно такива.

— Разбира се. Благодаря ви за помощта.

Телефонът иззвъня почти веднага, щом го затвори.

— Детектив Шепард.

— Имам информация за убийството на Стийл, която може да ви заинтригува — произнесе тих, дрезгав мъжки глас.

— А как се казвате?

Мъжът не обърна внимание на въпроса.

— Ще бъда в „Елбо Рум“ в Лодърдейл Бийч следващия четвъртък в десет вечерта.

— Как ще ви позная?

— Аз ще ви позная — отвърна непознатият и затвори.

Уейн остана още известно време неподвижно на мястото си, стиснал слушалката, докато думите на мъжа продължаваха да звучат в ушите му.