Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (2)

Глава 2

Високата, твърда трева стържеше по кануто, звукът наподобяваше драскане с нокти по грапава дъска. Той гребеше все по-бързо и по-бързо, като управляваше кануто през реката, обрасла с трева с остри като кама листа.

В гимназията Хал Бенет бе чел за тази река от трева, истинско олицетворение на Евърглейдс^[1]. Тя шепнела на хората, които слушали, че миниатюрните изпъкнали ивички по листата й били достатъчно остри, за да смъкнат кожата от дланите на човек. Нещо в описанието на този див, необуздан живот бе пленило въображението му и не го бе освободило и досега.

Тревата свърши, озоваха се в Адския залив, отворено езеро, което блестеше като огромен лист станиол. Слънчевите лъчи сгряваха темето му. Но не го изгаряха, не го изсушаваха. Тази горещина нямаше нищо общо с юлската или августовската, нито дори със септемврийската, когато слънцето се нажежаваше до бяло и комарите изпълваха горещия въздух.

Той гребеше бързо, неуморно, пришпорван от страха, който не му даваше мира, откакто бе напуснал дома на Стийл. В някои моменти страхът се превръщаше в нещо неясно, подобно на плазма, дебела маса, която засядаше в гърлото му или пулсираше тежко между очите. Друг път се оформяше в нещо съвсем определено: че бе пропуснал да заличи някаква следа в къщата и това щеше да даде възможност на ченгетата да го идентифицират. Страхът го прониза, докато прекосяваше откритото езеро и беше напълно уязвим.

Съжаляваше, че не бе взел моторницата. Криеше я сред мангровите дървета, недалеч от мястото, където живееше. С нея се придвижваше бързо към цивилизацията; беше шумна, но експедитивна, все едно да сравняваш порше с каруца. С нея щеше да прекоси това езеро за секунда.

Жената лежеше на дъното на кануто; доста време бе въздишала и плакала, но сега, изглежда, отново бе потънала в забрава. Хал й бе инжектирал достатъчно дарвон, за да я пренесе направо в следващата седмица. Надяваше се да не дойде в съзнание още известно време; нейните въздишки, хлипания и пъшкания го нервираха. Много по-лесно му беше да гребе и да размишлява, когато тя мълчеше.

На другия край на Адския залив растяха мангрови дървета, които го обгърнаха отново. Те приличаха на зелени чадъри с дълги, рунтави пискюли, почти допиращи се до водата. Клоните се бяха наклонили толкова много, че образуваха тесни, призрачни тунели, сред които се придвижваха.

Някои от тези пътеки, подобни на лабиринти, не бяха отбелязани на нито една карта и не ставаха за моторни лодки — нито за неговата, нито за даваните под наем. Пътят, който следваше, ги отведе до една лагуна, заобиколена от гъста мангрова горичка. Най-голямата дълбочина тук бе метър и осемдесет.

Беше открил мястото след излежаване на присъдата си за измама преди девет години. Наоколо имаше само мангрови дървета, впили корените си дълбоко в черната богата почва.

Те криеха чикито така добре, че човек можеше да го види само ако знаеше за него. То беше наколно жилище, което се издигаше на метър и половина над водата. Индианците семиноли бяха създали първите чики в Евърглейдс, оскъдни жилища без стени, които им подсигуряваха само твърда почва под краката и покрив над главата. През последните петнайсет години службите на парка бяха построили няколко такива наколни къщички за желаещите да ги наемат. Хал обаче бе сигурен, че неговото жилище има истински семинолски произход.

Когато го бе открил, то приличаше на навес с течащ покрив и гниеща платформа. В продължение на месеци бе докарвал нужните материали с кануто, бе разширил платформата, изградил бе стени, поставил бе тенекиен покрив, който след това бе покрил с клони и листа за камуфлаж. Беше си поставил за цел да го направи не само обитаемо, а и удобно.

Бе пристроил стаи — кухня с килер, за чиято защита от влагата бе положил специални грижи, и дневна. Кухнята разполагаше с повечето съвременни удобства — газова печка, малък хладилник, захранван от генератор, мивка с течаща вода, която се изпомпваше от лагуната, дори малка микровълнова фурна. Беше излъскал дървения под, запълнил бе пространствата между гредите и бе запечатал с полиуретан.

Дневната беше страхотна, понякога се чудеше как е успял да я построи. По полиците на едната стена беше подредена разнообразната му колекция от видеокасети, малък цветен телевизор, CD-плейър с купчина компактдискове, лаптоп и клетъчен телефон. Удобствата, които си бе създал, му доставяха огромно удоволствие, беше се постарал доста, за да превърне чикито не просто в убежище, а в дом.

Тоалетната бе проблем от самото начало. Не разполагаше с нужните тръби, а и не му даваше сърце да замърсява лагуната с отпадъчните води. Затова открадна части от тоалетните в различните къщички за туристи в парка и сглоби по-малка и по-компактна тоалетна за своите нужди. Когато се напълнеше, изпомпваше съдържанието й в двесталитров бидон, отнасяше го до най-близкия туристически обект и го изпразваше в някоя от тоалетните.

Службите на парка вероятно бяха обвинили вандалите за липсващите части; беше сигурен, че няма защо да се притеснява във връзка с това. Но сега щеше да се налага да изпразва по-често бидоните, тъй като вече щяха да бъдат двама.

Смяташе душ кабината за най-доброто си изобретение. Тя представляваше дървена барака, която използваше изпомпваната от лагуната вода или събраната в малката цистерна на покрива.

Хал насочи лодката към въжената стълба в задната част на чикито. В сянката на мангровите дървета зърна Големия — триметров алигатор, който непрекъснато му правеше компания през последните четири години. Даваше му често храна, за да го кара да стои наблизо, тъй като нищо не бе в състояние да обезкуражи по-бързо евентуалния натрапник от зажаднелия за прясно месо алигатор. Малките му очички надничаха непосредствено над повърхността на водата и не изпускаха Хал с надеждата, че той ще се подхлъзне по стълбата и ще падне във водата.

— Никакъв шанс, глупако.

Удари по водата с греблото.

Големият се гмурна и се изгуби.

Хал привърза кануто към въжената стълба и започна да разтоварва донесените продукти. Откакто бе заживял тук преди шест години, се възползваше от всяко отиване в града. В затвора беше разбрал колко е важно да си подготвен, а едно от нещата, на които го бе научил Андрю Стийл, беше да не се доверява на никого.

В редките случаи, когато се чувстваше самотен, той отиваше в града на кино или да вечеря, или „се свързваше“. Съзнанието му преодоляваше разстоянието, което го делеше от другите хора, докато откриеше съвършения приемник. По време на изолацията си тук се бе усъвършенствал в „свързването“ и вече бе много по-добър, отколкото бе предполагал някога Стийл.

В началото от време на време водеше някое младо момиче, с което се запознаваше из баровете по крайбрежието на Лодърдейл. Но последния път всичко завърши трагично.

Жената, студентка от Мейн, беше толкова пияна, че на сутринта не можа да си спомни за него. Отказа да прави секс, макар през нощта да й бе харесало. Той й каза, че ако иска, може да се върне в Лодърдейл с плуване. Тя прие думите му буквално и скочи във водата.

Парализиран от ужас, Хал видя как Големия се хвърли отгоре й. След това седмици наред не напусна района, прекалено уплашен, за да посмее да отиде в града. Всяка нощ сънуваше затвора и всяка сутрин се събуждаше с пресъхнало и свито гърло и учестен пулс.

Когато не бе в състояние да издържа повече и нуждата да разбере какво става надделя над страха, той се осмели да отиде в библиотеката на Флорида Сити и да прегледа старите броеве на вестниците. Единственото, което откри, бе кратко съобщение в местното издание със заглавие „Загадката около изчезването на една колежанка все така не е разкрита“. До днес никога повече не водеше жена тук. Тази жена обаче не бе коя да е за него.

Остави продуктите на платформата, скочи обратно в кануто и коленичи до нея. Затворена в спалния чувал, тя спеше дълбоко, упоена от лекарството. Устните й бяха леко отворени, тъмните коси се виеха като въпросителни по челото и страните й.

Толкова се вълнуваше от възможността да бъде така близо до нея. Чакането и планирането не бяха напразни. Хал харесваше особено много устните й, пълни и чувствени, като на Ким Бейсинджър. Кожата й, бяла и гладка като бито масло, говореше за вечна младост. Гъстите ресници оставяха сенки върху бузите. Някога беше обичал тази жена и може би все още я обичаше.

Но като се имаше предвид как се бяха объркали нещата в дома й, може би трябваше да я убие още там. Може би щеше да е най-добре да го направи сега. Един изстрел между очите, а Големия щеше да се погрижи за останалото.

Тази идея го изкушаваше. Ако я убиеше, нямаше да се опасява, че планът му ще се провали, че тя няма да го обикне, както и от реакцията й, ако тя открие, че е убил съпруга й. Но, по дяволите, вече я бе докарал дотук, рискувайки живота си, затова я вдигна, както беше в спалния чувал, метна я върху рамото си и заизкачва въжената стълба.

Отнесе я в голямата стая в чикито, постави я върху сложения направо на пода матрак и отвори капаците на прозорците, за да влязат въздух и светлина. Когато ги затвореше, вътре ставаше много горещо, но пък те предпазваха от хлебарки, плъхове и други нежелани посетители.

Огледа се бавно, като се чудеше как ли ще реагира тя. Макар помещението изобщо да не можеше да се сравнява с луксозното жилище, което й бе подсигурил Стийл, то притежаваше своеобразна неповторимост. Хал разполагаше с много свободно време и бе изработил сам повечето мебели — двата хамака, които висяха от централната греда на покрива, рамката за матрака, масичката за кафе, полиците за книгите, дори капаците на прозорците.

Стените бяха покрити с нейните портрети, които той бе рисувал с въглен или молив през месеците, през които я бе наблюдавал. Рей на улицата, с развяна коса. Рей, която влиза в бързия си мерцедес. Рей на плажа. Рей на детската площадка със сина си. Скиците не можеха да се нарекат произведения на голямото изкуство, но той не смяташе и че са лоши.

Коленичи край нея и отмести косите от лицето и челото й. Всеки следващ път, когато я погледнеше, му се струваше по-красива. Притисна лице в русите й коси и вдъхна с пълни гърди мириса на пот и мръсотия, примесен с аромата на някакъв скъп шампоан. Прокара пръсти по носа й и по бузата. Боже, такава нежна кожа! Би трябвало да се постави извън закона.

Дръпна ципа на спалния чувал, разтвори го и се загледа в младата жена. Босите й стъпала бяха с лакирани нокти. Тънкият сив клин покриваше дълги крака и мускулести, добре оформени бедра. Носеше дълга розова тениска с яркорозов надпис „Насау“ отпред. Двамата със Стийл летяха често до Насау само за да пазаруват.

Започна да повдига тениската й. Добре. Много добре. Приятно закръглен ханш, тънка талия. Вдигна още по-високо тениската. Тя не носеше сутиен. Взря се в гърдите й, бледи като луната, нито прекалено големи, нито прекалено малки. Красиво, просто красиво. Под дясната й гърда имаше бенка, тъмно, загадъчно око, което отвърна на погледа му.

Рано или късно щеше да нарисува тази гръд, тази бенка и да ги прибави към колекцията си. Но не веднага. Сега щеше да отпразнува добре свършената работа.

Хал се настани на пода до нея и седна с кръстосани крака. Постави леко едната си длан върху челото й, с другата обхвана коляното си. Затвори очи, концентрира се върху Рей и започна да се свързва. Тъй като съзнанието и бе вцепенено от дарвона, енергията му проникна лесно и безпрепятствено в нея. След секунди откри тъмната, изолирана стаичка, където се криеха примитивните й страхове, истинска кутия на Пандора, която щеше да отвори за своето опасно удоволствие и после да контролира.

Все пак съпругът й бе най-добрият му учител.

Когато след известно време изплува отново на повърхността, дрехите му бяха подгизнали от пот, Хал съблече тениската си и отиде в кухнята за малката преносима стълба. Постави я в ъгъла и се покатери по нея. Бръкна между тенекиения покрив и стената в дупката в пространството и времето и плъзна пръсти по трите алуминиеви кутии, скрити там.

В две от тях имаше около трийсет хиляди долара, част от парите от мошеничеството, което го бе отвело в затвора. В третата, точно тази, която избра, имаше пистолет 38-ми калибър и две кутии патрони, няколко чифта белезници и ключовете за тях и портфейл, до който не се бе докосвал повече от четири години. Измъкна чифт белезници, затвори капака и остави кутията в скривалището й. След това се върна при жената. При Рей.

Постави едната гривна около китката й, а другата заключи около една от вертикалните плоскости на хамака. Беше купил белезниците в някакъв сексмагазин в Лодърдейл, като бе избрал такива, от които дори Худини нямаше да може да се измъкне.

Седна и се вгледа в нея; изкушаваше се да се „свърже“ отново, този път за забавление, както бе правил, докато живееше в Маями. Тогава се наричаше „преподобния Хал“, съветник на безброй глупаци, готови да му платят цяла пачка, за да ги прочисти от отрицателните вибрации, да ги освободи от проклятие, да ги предпази от окултни атаки. Беше си живял като цар.

И тогава един от кубинските santeros, ядосан, задето бе изгубил клиентите си заради него, се бе разприказвал. Арестуваха го за измама. Адвокатът му го бе посъветвал да не си признава вината и в резултат бе осъден на цели седем години.

Сега обаче бе по-мъдър и контролираше напълно положението. Стийл винаги го бе предупреждавал да оставя известни интервали между „свързванията“, за да запази контрол. Вече знаеше, че въздържанието е жизненоважно за този процес. Затова я остави. А и вече я бе изпълнил с образа, който щеше да породи у нея най-тъмните й страхове и да не й позволи да постъпи като студентката.

Рей Стийл, бивша кралица на красотата, бивша учителка в затвора, вдовица на мултимилионер, не умееше да плува. Водата я ужасяваше. Това според Хал щеше да бъде ключовият момент от контрола му върху нея.

Освен ако не откриеше, че е убил съпруга й. Тогава щеше да направи всичко възможно, за да се измъкне оттук.

Не смееше да мисли за всички неща, които можеше да не се развият както трябва. Дори да не разбереше за Стийл, Рей пак можеше да не го обикне, и къде тогава щеше да се озове той самият? Още по-лошо, щеше да бъде, ако ченгетата го хванеха и го обвиняха за убийството? В такъв случай нямаше да го тикнат в кой да е затвор, а в „Дъ Рок“, най-ужасния затвор във Флорида. И нямаше да лежи в коя да е килия, а в някоя за осъдените на смърт в очакване да бъде отведен на електрическия стол.

Беше чел за смъртното наказание с електричество, за това как кожата изгаря, пращи и мирише като сланина в тиган, как органите се превръщат в течност, а мозъкът се изпържва. Когато бе по-млад, винаги бе мислил, че това не може се случи с него. Сега обаче знаеше, че подобна съдба можеше да постигне всекиго.