Т. Дж. Макгрегър
В съня си виждам (12)

Глава 12

— Събуди се, Шепард. Трябва да поговоря с теб.

Гласът на капитана изгърмя от телефонния секретар.

Шепард, който бе заспал дълбоко, посегна към слушалката и погледна часовника. Беше седем часът и три минути.

— Слънцето едва е изгряло, Гери — започна той.

— Предполагам, че още не си прочел днешния вестник.

— Не още. — Не му каза, че се бе отказал от абонамента си за „Форт Лодърдейл Нюз“, за да спести пари. — Убийството на Стийл беше водещата новина вчера, следователно не може да става дума отново за това.

— На трета страница, има кратко съобщение за това как в деня преди откриването на трупа някаква екстрасенска се обадила в полицията, тъй като се била включила в случая. Източникът не е назован, но съм готов да се обзаложа, че е Пийт Еймс.

— Божичко. — Уейн седна в леглото, вече напълно разсънен. — Написали ли са името й?

— Не. Но Еймс няма да дава повече информация на медиите, гарантирам ти.

— Уволниха ли го?

— Надеждите ти са безпочвени. Той работи в този отдел от десет години. Предполагам, че ще го преместят в друг.

— А какво ще кажеш за съкращенията, Гери?

Последвалото мълчание не предвещаваше нищо добро за бъдещето на Шепард.

— Ще поговорим за това в болницата. Ще можем ли да се срещнем в кафенето в девет и трийсет?

— Да, ще бъда там — отвърна той и затвори телефона.

 

 

Младият мъж пробяга седем километра около квартала, взе си душ, закуси и влезе в болничното барче малко преди девет и половина. Гери Янг бе заел една масичка в дъното и му махна, когато го видя.

Директорът на отдел „Убийства“ не беше нито едър, нито впечатляващ с външността си човек. Беше с петнайсетина сантиметра по-нисък от Шепард, слаб и жилест, а оредяващата му коса започваше да посивява. Тъй като професията му бе от тези, в които хората те преценяват според външния вид, често го мислеха за слаб или муден. Уейн обаче знаеше, че това впечатление е измамно.

Янг бе негов съюзник още откакто бе започнал работа тук преди пет години. Може би в Шепард той виждаше себе си като по-млад, може би изпитваше бащински чувства към него или пък общите интереси бяха изковали здрава връзка помежду им. Каквато и да бе причината, Уейн винаги бе изпитвал благодарност за подкрепата му.

— Кажи първо лошите новини — заяви той, след като се настани до него.

Видът на Янг показваше, че е прекарал тежка нощ. Около очите му имаше тъмни кръгове. Сигурно бе свързано или с предстоящите съкращения, или с някоя бивша съпруга.

— В петък и събота непрекъснато съм спорил с шефа и местните чакали. Божичко, ако тези негодници искат да спестят пари, нека намалят заплатите с петнайсет процента.

В личния му списък с мръсници общинските бюрократи заемаха първото място заедно с репортерите и адвокатите.

— Е, и?

— На първи ноември отделът се намалява с десет души. Заплатите на останалите се замразяват поне за една година.

Младият мъж усети силно, почти болезнено свиване в корема.

— Дотогава остават шест дни, Гери.

Янг продължи, все едно че не го беше чул.

— Сигурно е, че ще те освободят, но ще получиш обезщетение за осем седмици, което…

— Остави това. То няма да покрие дори заема за жилището. Да не говорим за сметките за кредитните карти.

— Никой, който е работил шест години в отдела, не е съкратен, Шеп.

— А изпълнението на служебните задължения? Тези хора май не го смятат за нищо? Глупав въпрос, забрави го. Така или иначе, аз съм свършен.

И Янг изглеждаше нещастен като по-младия си колега.

— Е, не се отнася само за тебе, ако това изобщо може да бъде някаква утеха, Шеп. През последните години имаме толкова неразрешени убийства, че и моята работа е под въпрос. Имам две бивши съпруги и три деца, които ще бъдат много нещастни, ако се случи това.

— Шефът ти каза, че може да освободят й тебе?

— Не с толкова много думи. Но, дявол да го вземе, тази година навършвам петдесет и пет и двайсет и пет от тях работя в отдела. Той би искал да докара някой по-млад, който ще му работи за двойно по-ниско заплащане. Положението е такова, че може да ме спаси само някой голям удар.

— Убийството на Стийл достатъчно важен случай ли е?

— Би могло да бъде. Ако успеем да го разрешим до края на месеца, пак ще бъде в пресата на първи ноември.

— С други думи, до навечерието на Хелоуин^[1].

Гери кимна.

— Ако се справим с този случай, Шеп, ще мога да черпя от скромния резервен бюджет и това ще ми позволи да спася едно работно място. Твоето. Това е добрата новина.

— Ценя загрижеността ти, Гери. Но нямам представа как, по дяволите, ще се справим до Хелоуин. Засега не разполагам с кой знае какво.

— Нека чуем с какво разполагаш и после да се качваме горе.

Имаше намерение да почака, преди да каже на Янг за възможната връзка между това убийство и убийството на съпруга на Мира. Но сега почувства, че няма избор. Гери го изслуша, без да го прекъсва.

— Хочкис споменавал ли е пред госпожица Моралес за зелените връзки на обувките? — попита той.

— Според записките му не го е правил. Мисля, че ако й бе споменал, тя щеше да каже нещо по този повод. Надявам се, че синът на Стийл също е забелязал зелените връзки. Това ще потвърди видяното от госпожица Моралес и ще свърже двете убийства.

— Да, наистина. Междувременно виж дали госпожица Моралес би, ъъъ… поразчела къщата на Стийл.

— Обеща да го направи днес следобед. — Изумен, додаде: — Никога не съм предполагал, че би подкрепил моето или чието и да било желание да използва човек с екстрасензорни възможности.

Янг сви рамене.

— Виж, Шеп. Ние търсим информация и пет пари не давам дали ще я получим от екстрасенс или от говорещо магаре, стига да се потвърди от някого или от нещо друго. Може би мистериозният човек, с когото ще се срещнеш в „Елбо Рум“, ще се окаже много полезен.

Може би. Но не можеше да разчита на това.

— Още нещо — продължи Янг. — Отсега нататък ще работим заедно. Всяка информация, която получиш по случая, независимо дали чрез госпожица Моралес или някой друг, трябва да се записва. Ако искаш да правиш справки в компютри, до които нямаме достъп, кажи, и аз ще дръпна конците, които ще ти позволят да го направиш. Аз се заемам с госпожа Стийл — нейните приятели, колеги. Съгласен ли си?

— Как мога да откажа подобна сделка?

— О, би могъл да заявиш, че предпочиташ да работиш с Пийт Еймс.

— Точно така. — Двамата се засмяха. — Хайде — додаде Шепард. — Да вървим да видим момчето.

Докато се качваха, младият мъж обясни, че вече се е срещнал с майката на Рей Стийл. Беше му се обадила, след като бе разговаряла с икономката.

— Може да ни създаде големи проблеми.

Янг кимна.

— Да, съгласен съм. Беше в стаята на детето, когато отидох там. Знам обаче, че неустоимият ти чар ще я накара да се присъедини към нашия отбор, Шеп — добави сухо той.

Когато се приближиха, ченгето пред стаята на Карл Стийл в детското отделение вдигна глава.

— Как е той? — попита Гери.

— По-добре. Баба му е вътре с него. Елизабет Бейлър. — Срещна погледа на Янг. — Името й е в списъка.

— Да, знам — отвърна той. — Аз направих списъка.

Отвори вратата и двамата с Шепард влязоха вътре.

Елизабет Бейлър приличаше на корпоративен мениджър във ваканция, а не на детска лекарка. Слаба, привлекателна жена на шейсет и няколко години, тя сякаш беше една по-възрастна Рей Стийл от снимката, която Уейн бе видял. Шоколадовите панталони прилепваха към тялото й като ръкавици, копринената блуза подчертаваше кехлибарените петънца в тъмните й очи. „Котешки очи — помисли си той, — проницателни и интелигентни.“

— Добро утро, д-р Бейлър — рече той и протегна ръка. — Аз съм детектив Шепард. Разговаряхме по телефона.

Тя се усмихна, но усмивката не достигна до очите й.

— Да, разбира се. Приятно ми е да се запознаем.

— Вече сте се запознали с Гери Янг, директор на отдел „Убийства“.

Тя кимна. Когато се обърна към внука си, слънцето блесна в погледа й.

— Карл, миличък, тези полицаи биха искали да поговорят няколко минутки с теб.

Момченцето подреждаше прилежно и точно отделните елементи на легото върху подвижната масичка в леглото. Красотата на лицето му порази Уейн — истинска рекламна мечта: бузки с лунички, червеникаворуса коса, която падаше върху челото, големи сини очи. Том Сойер на деветдесетте.

— Не ми приличате на полицаи — отбеляза то.

Шепард показа значката си.

Детето я пое, прокара палец по повърхността й.

— Готина е.

„Готина.“ Младият мъж бе почти сигурен, че бе започнал да използва тази дума не по-рано от навършването на двайсетата си година.

— Какво строиш?

— Свят.

— Какъв свят?

— По-добър.

„Аз съм с теб, хлапе.“

— Как се чувстваш, Карл? — намеси се Янг.

— Добре. — Съедини две части от легото и се зае с останалите. — Кръвната ми захар се повиши. Госпожа Лий ми спаси живота, знаеш ли?

— И аз така чух — отговори Уейн. — Бихме искали да ти зададем няколко въпроса за…

Поколеба се, не знаеше дали да спомене баща му, нито пък какво да каже за майка му. Погледна към бабата за помощ.

— За онази нощ — побърза да каже тя. — Разкажи им за спора между майка си и татко си.

Карл се изплези от усърдие, докато се опитваше да намести една по-голяма част.

— Те често се карат.

— За какво? — попита Шепард, без да му убягва фактът, че детето използва сегашно време.

То сви рамене.

— Не знам. Не обичам, когато се карат. Отивам в стаята си и затварям вратата.

— Какво стана през нощта, когато се разболя? — намеси се Гери.

— Разболях се, защото не ми сложиха инжекцията. Мама и татко се скараха и забравиха за нея. Изглежда и аз съм забравил. Влязох си в стаята и включих телевизора. Заспал съм. Когато се събудих, вече бях в болницата.

— Това ли е всичко, което си спомняш? — не се отказваше Шепард. — Че си се събудил в болницата?

— Аз вече разговарях с него за това, детектив Шепард. — Д-р Бейлър бе скръстила ръце пред гърдите си и бе застанала край леглото. — Той не си спомня нищо друго.

— Не — заяви Карл.

Младият мъж повдигна вежди.

— Наистина ли?

Баба му се усмихна.

— Това означава, че съм се объркала. Кажи ни какво си спомняш, Карл.

— Докато гледах „Легенди за скрития храм“, чух, че мама тръгна нанякъде с колата. Когато започна „Отдай почест на шортите“, татко влезе в стаята ми и попита дали искам да отидем в „Макдоналдс“. Мога да ям някои от нещата там, ако въглехидратите са малко.

Само на четири годинки и вече знаеше за въглехидратите.

— И какво стана тогава?

— С татко отидохме в „Макдоналдс“ и аз останах да играя дълго на площадката. След това се прибрахме, и аз си легнах, защото не се чувствах добре. Татко забрави да ми постави инжекцията. Аз забравих да му напомня. Събудих се, когато навън беше тъмно и съвсем тихо. Чух някакъв спор в коридора. Първо помислих, че са мама и татко. Но не чух гласа й, затова открехнах вратата и надникнах. Бях уплашен.

— Какво видя, като отвори вратата? — намеси се Янг.

— Татко по пижама и някакъв друг човек. Не ме видяха, защото бях зад тях. Уплаших се и се скрих под леглото си.

— Можеш ли да ми кажеш как изглеждаше този човек, Карл? — попита Гери.

— Не му видях лицето.

— А обувките му видя ли? — намеси се Шепард.

— Ъхъ.

— Спомняш лиси нещо за тях?

— Връзките им. Бяха зелени.

„По дяволите. Ето това е.“ Идеше му да сграбчи момчето в прегръдките си.

— Наистина много ни помогна, Карл. — Погледна към д-р Бейлър. — Къде сте отседнали?

— Все още никъде. Дойдох тук направо от летището.

— Наблизо има мотел, само на две пресечки от болницата — каза Янг. — По-добре не ходете в къщата, докато нашите хора не приключат работата си.

Те всъщност отдавна бяха приключили, помисли си Уейн. Гери просто не искаше усложнения.

— Аз… искам мама — промълви Карл, гласът му потрепери.

— Опитваме се да я намерим — отвърна меко Янг. — Но се нуждаем от твоята помощ, Карл. Имаш ли представа къде може да е отишла, след като са се скарали с татко ти?

— Татко каза, че вероятно е отишла в къщичката.

— Каква къщичка? — попита Шепард.

— Не знам. Бил съм там само два пъти. Татко казва, че мама ходела да размишлява там.

— Имате ли представа къде се намира тази къщичка, д-р Бейлър?

— Не. За пръв път чувам за нея.

„Страхотно“ — помисли си Уейн.

— Знаеш ли за какво спореха татко ти и онзи човек, Карл?

— Не ги чувах добре. Но бяха ядосани и това ме уплаши. Затова се скрих под леглото.

— Госпожа Лий те е открила в кухнята — обади се Уейн. — Помниш ли как си отишъл там?

— Ъхъ. — Момчето отблъсна подвижната масичка и се отпусна върху възглавниците си. — Сега искам да спя, може ли?

Баба му се засуети около него, придърпа завивките върху раменете му, приглади косите му.

— Разбира се, че може, Карл. Аз ще поговоря с полицаите и се връщам веднага.

Излезе в коридора с тях. Щом затвориха вратата, Янг рече:

— Ако предпочитате да не му казвате вие за баща му, може да го направи някой от нас.

Предложението я възмути:

— Аз ще го направя. Карл е моя отговорност. Неговият лекар иска да го държи под наблюдение още два дни, а после ще отседнем в хотела край брега, докато открият дъщеря ми.

— Надяваме се съвсем скоро да научим нещо за местонахождението й — обясни Шепард.

— Ето какво мога да ви кажа, детектив Шепард. Дъщеря ми не би изоставила доброволно сина си.

— Обсъждала ли е с вас брака си? — попита Гери.

Бейлър прокара пръсти през прошарените си коси.

— Да, обсъждала го е. От известно време не се чувстваше щастлива. Мислеше за развод, но се страхуваше, че Андрю ще се бори за попечителството над детето и тя ще изгуби.

— И никога не е споменавала пред вас за тази къщичка? — осведоми се Янг.

— Не. Но някой от учителите, с които работи, може да знае. Госпожа Лий ми даде няколко имена.

Гери записа имената. Очевидно възнамеряваше твърдо да изпълни своята част от задълженията. Но дори така часовникът неумолимо тиктакаше в главата на Шепард, и отброяваше минутите, часовете и дните, които оставаха до Хелоуин.

 

 

— Гледала ли си „Пощальонът винаги звъни два пъти“? — попита Хал.

— Не.

— Мислех да ти покажа първо оригиналната версия, но може би по-новата ще ти хареса повече.

— Няма значение. Ти решаваш.

Рей седеше в люлеещия се стол в кабинета му и го проследи с поглед как взема две видеокасети от полиците на стената. Не искаше да бъде тук, но когато той я попита дали желае да гледа някой филм, тя естествено, се съгласи. Големият вентилатор на тавана се движеше кротко вляво от нея и разхлаждаше влизащия през отворените капаци на прозорците въздух. Надяваше се, че като се загледа във филма, ще я остави на мира.

— Новата версия — реши Хал и пъхна касетата във видеото.

Включи го, настрои образа. Светлината от прозореца блестеше върху телевизионния екран, затова той се спусна към него и затвори капаците. Младата жена изпита облекчение, когато седна до масичката за кафе, а не до нея. Вдигна краката си върху ръба й.

— Искаш ли да пиеш нещо, Рей?

Какъв любезен домакин. Това бе част от поведението му в стил „всичко е наред“. Чудесно. И тя можеше да играе на тази игра.

— Не, благодаря.

— Вентилаторът да не ти е прекалено високо?

— Всичко е наред.

Той се усмихна и се съсредоточи във филма. Тя също имаше любими филми, макар че не беше голяма киноманка. Заради Карл обаче беше гледала стотици пъти Барни, Мечо Пух, „Аладин“, „Спасете Уили“, „Андре“. Съмняваше се, че Хал има някой от тях.

Когато си помисли за детето, в гърлото й заседна буца. Преглътна я с усилие и се опита да се съсредоточи във филма. Подозираше, че филмите са неотделима част от живота на Хал, както децата от нейния и усети, че това е може би нещо като изпит. Може би по-късно щеше да я поразпита за гледаното.

Мислите й обаче я отнасяха другаде. Досега не бе оставала толкова дълго в съзнание, без да я обземе ужасният страх. Всъщност той не бе изчезнал, просто бе преминал на по-дълбоко ниво. Смяташе, че докато гледа филма, Хал не представлява заплаха за нея. Той изглеждаше напълно погълнат от случилото се на екрана и всичко останало като че бе престанало да съществува.

Тя отново си припомни събитията от четвъртък до момента, в който отвори вратата на Хал. Между него и събуждането си в чикито откриваше само един спомен, усещане за движение, синкавозелена мъгла. Не беше сигурна с какво е свързан.

Той бе казал, че не иска откуп, че единствено тя го интересува. Започваше да му вярва и сега се запита дали някак си би могла да използва този факт срещу него. Може би трябваше да спи с него, също като Джесика Ланг в този филм и Катлийн Търнър в „Телесна топлина“. Тази мисъл я изпълни с погнуса. „Животът ти може би зависи от това.“

Стисна ръце в юмруци.

Когато „Пощальонът“ свърши, очите на Хал й се сториха по-големи и по-блестящи.

— И така, какво ще кажеш?

— Краят бе наистина шокиращ.

— Това е класика. — Натисна бутона за връщане на лентата. — Някои неща ми харесват повече в оригинала, но Боже, Никълсън е толкова добър.

Тя беше на мнение, че Никълсън не е успял да направи нещо по-добро от героя си в „Лустро“, психаря с острите вежди, но нямаше намерение да спори със своя похитител.

— Той направи филма — заяви тя.

Бенет обсъжда още известно време историята, фабулата, диалога, актьорската игра. Когато най-сетне направи пауза, Рей попита:

— Имаш ли „Телесна топлина“?

— Разбира се. Това е най-добрата роля на Катлийн Търнър. — Погледът му светна. — Искаш ли да го гледаш?

— Определено.

„Една жена прелъстява млад мъж и след това го убеждава да убие съпруга й.“ Сюжетът не отговаряше на ситуацията, в която се бе озовала тя самата, но темата подхождаше. „Една жена използва секса, за да получи свобода.“ По-близко от това не можеше да бъде: Хал я докосва, целува я, чука я.

Тази мисъл бе толкова отблъскваща, че направо й се повдигаше. Заболя я главата. Обаче трябваше да се справи, ако искаше да се измъкне жива от това място.