Шърли Кенеди
Островът на бляновете (7)

VII

И днес денят отново ще бъде прекрасен — помисли си Джени, когато се събуди на следната сутрин и видя нахлуващите през прозорците снопове слънчева светлина. Бързо скочи от леглото и изтича на балкона. Морето лежеше кротко в краката й, по необятната му лазурна шир се полюшваха безброй платноходки. Тя се подпря на перилата и загледана в леките перести облачета по синьото небе, се замисли за Боб.

Вълни на дълбоко щастие я заляха при спомена за отминалата вечер. Наистина беше прекрасно! Каквото и да се случеше отсега нататък, никой не би могъл да й отнеме този спомен.

„И днес отново ще се гмуркаме заедно — напомни си тя. — Цял ден ще бъда с него! По-добре да побързам.“

Изтича в банята и се освежи под душа, после облече банския, отгоре сложи нови тениска и шорти. Среса набързо разрешената си след сладката схватка коса и изхвръкна от стаята. В ресторанта Хана вече я чакаше на една маса. Тъкмо поднасяше към устата си вилицата с бъркани яйца, когато забеляза лъчезарното й изражение и застина по средата на движението.

— Я виж ти! Днес май сме в превъзходно настроение — отбеляза с многозначителен тон. — Питам се защо ли?

— Добро утро, Хана. Денят е прекрасен, затова — отвърна малко смутено Джени.

— Вчера също беше прекрасен, но ти беше намусена. Е, каква е тайната?

Джени се ядоса на себе си. Ако продължаваше да се държи по такъв детински начин, скоро всички в хотела щяха да узнаят, че е спала с Боб, затова толкова се радва.

— Няма тайна. Предвкусвам удоволствието от това, че с Боб ще ходим лак да плуваме на рифа.

— Хм-м — Хана отново се зае със закуската си. Подъвка мълчаливо известно време, но очевидно нещо я глождеше отвътре и като се втренчи изпитателно в приятелката си, попита уж между другото — Ти къде изчезна снощи толкова рано, без да се обадиш?

Джени й отправи сияйна усмивка.

— Много искаш да знаеш!

— А, не че съм любопитна, но…

— Разбира се, разбира се! Нямаш този недостатък — поколеба се малко. Знаеше, че няма да се сдържи дълго, а и беше безсмислено да се опитва да заблуждава Хана. — Е, добре, тъй или иначе ще го узнаеш, защо да не е сега. Боб и аз… — затърси подходящи думи. — Казано направо, във връзката ми с него настъпи нов момент!

Хана едва не се задави с кафето от смях.

— Нов момент, значи? Така ли му казват сега?

Джени също прихна.

— Бих могла да се изразя и по друг начин, ако предпочиташ — тя вдиша дълбоко свежия утринен въздух. — Хана, аз съм влюбена! Той е… той е…

— … много добър в леглото? — услужливо и подсказа с ангелски невинно изражение Хана.

— Подигравай ми се! Всъщност, той наистина е страхотен любовник. Не мога да ти опиша какво преживях снощи! Никога не съм… — замълча за миг, докато келнерът донесе и нейната закуска. — Снощи с Боб за първи път узнах какво е любовта — добави по-тихо.

— А Вивиан? Каза ли той нещо за нея?

— Нищо конкретно, освен че му предстои да урежда много неща с нея.

— Не ти ли се струва, че това звучи доста неопределено?

— Да, така е. Но мисля, че Боб не би ме излъгал.

— И аз така мисля. Не мога да си представя, че точно Боб ще се впусне в някаква повърхностна авантюра.

„Ами ако все пак го направи? — стрелна се в главата на Джени. — В края на краищата се намираме в място за почивка и развлечение, където всеки търси да си направи удоволствието. Навсякъде наоколо се флиртува без особени задръжки. Защо точно Боб да е изключение?“

Спомни си нежната му прегръдка, топлината и обичта в погледа му, и тръсна глава:

— Не, той не е такъв. Сигурна съм, че не е повърхностен женкар.

— Въпреки това трябва да внимаваш — повдигна вежди Хана. — Не забравяй, че бившата му жена все още го обича и иска да си го върне.

— Знам, и имам угризения заради това.

— Не е нужно да ги имаш! Двамата са разведени, Боб е свободен да взема самостоятелни решения!

— И все пак трябва много дълго и обстойно да помисля по този въпрос — лицето й прие загрижено изражение, но не задълго. — Само че не и днес! Днес всичко, което искам, е да бъда заедно с Боб и да се наслаждавам на живота.

— Чудесно! Така те искам! Надявам се един ден да не съжаляваш за импулсивността си — Хана я изгледа замислено. — Знаеш ли, от време на време животът ти ми заприличва на някоя от сапунените опери.

— Все ми е едно — безгрижно заяви Джени. — Чувствам се завинаги влюбена в Боб и ми, е страшно приятно. И днес денят е приказно красив!

 

 

Денят наистина се оказа приказен — дори много повече, отколкото тя бе предполагала. Тримата с Джейсън отидоха с джипа до югозападния бряг на острова, където Боб и Джени можеха да се гмуркат до насита, докато момчето събираше мидени черупки и рапани по пясъка. Джени веднага усети, че Джейсън я харесва, и беше много радостна от това. При всяко излизане от водата той й показваше с гордост находките си, а най-красивите й ги подаряваше. Боб също забеляза симпатията между двамата и нежна усмивка озари лицето му.

Когато седнаха да обядват на плажа под сенките на палмите, над главите им прелетя фламинго. Джени запляска с ръце от възторг.

— На острова има страшно много птици — каза Джейсън.

— Над сто и тридесет вида — поясни Боб. — Има карибски папагали, сребърни горски чучулиги.

— … пурпурни лястовици, качулати гмурци и много, много други — допълни въодушевено Джейсън. — Татко и аз често ходим да ги гледаме!

— И това не е всичко — продължи Боб. — Има голямо разнообразие от кактуси, някои от които стигат до шест метра височина…

— … и от тях дори понякога правим супа — намеси се отново синът му. — Но аз никак не я обичам! — прибави с гримаса на отвращение.

— Накратко казано, Бонайре е истински земен рай, особено за фотографите. Бих могъл да прекарам остатъка от живота си тук в правене на снимки. Навярно така и ще сторя.

И аз да бъда с теб! — помисли си Джени, а гласно рече:

— Надявам се да успея да видя повечето от тези райски кътчета.

— Ще успееш със сигурност. Аз ще се погрижа за това — погледна я Боб продължително.

— Какво ще правим следобед? — попита тя, за да разсее смущаващото напрежение, започнало да се сгъстява между тях двамата.

— Искаш ли да се гмуркаш около един потънал кораб? Ще ръководя днес по-късно излет до там.

— „Hilma Hooker“ ли, татко? О, как бих искал да мога и аз да дойда!

Боб погали сина си по главата.

— Почакай още няколко години, Джейсън, след това ще можеш да се гмуркаш колкото искаш.

После се обърна към Джени и поясни:

— „Hilma Hooker“ е потънал преди няколко години откъм наветрената страна на острова. Заседнал е на пясъчното дъно между два чудно, красиви коралови рифа.

— Супер! — възкликна Джени и прехапа устни, като си спомни при какви обстоятелства за последен път бе направила същия коментар.

Боб също веднага се сети за повода на предишната й подобна забележка и й смигна зад гърба на момчето. Тя се изчерви и побърза да заговори за по-неутрални неща.

 

 

Водата на петнадесет метра дълбочина беше кристалночиста и прозрачна. Джени се плъзгаше бавно след Боб. Чуваше се само бълбукането от издишаните въздушни мехурчета, издигащи се към повърхността. Приближаваха се към ръждясалото перило на борда на потъналия товарен кораб. Тя толкова се вълнуваше, че ако сега се намираше на сушата, дланите й сигурно щяха да овлажнеят от възбуда.

Внезапно си спомни за дома си. Какво ли правеха в този момент хората в Денвър? Сигурно седяха в задушните си кабинети, зад прашните бюра, пазаруваха в препълнените супермаркети, изобщо — занимаваха се с делнични, прозаични неща. „Ако бях останала вкъщи и се бях омъжила за Джери, вероятно сега щях да чистя с прахосмукачка или щях да му пера чорапите. Вместо това се намирам в самия земен рай, плувам с мъжа, когото обичам, и се наслаждавам на живота както никога досега.“

Слънцето вече беше слязло ниско над хоризонта, когато лодката се доближи до пристана. Докато Джени и другите водолази прибираха екипировката си, Боб хвана Джейсън заръка и минавайки покрай нея, подхвърли:

— Сега трябва да вървя, ще се видим след малко на партито, нали?

Той иска и тази вечер да бъде с мен! — трепетно си помисли Джени и с голям труд успя да остане спокойна, кимайки в отговор.

Да, този ден наистина беше приказен и щеше да завърши още по-прекрасно.

 

 

Тя тъкмо се бе приготвила да слиза в ресторанта, когато камериерката й донесе сгъната на две бележка. „Моля ви, елате в стая 202“, пречете Джени. Подписът беше на Вивиан.

„Какво ли иска от мен? И защо всъщност още е тук? Нали вчера щеше да лети за Ню Йорк?“ — разтревожи се девойката.

Намери стаята и почука на вратата.

— Влез — долетя отвътре приглушен глас.

Въпреки полумрака — всички завеси бяха спуснати — веднага се набиваше в очи невероятният хаос в помещението. Леглото беше неоправено, навсякъде бяха разхвърляни дрехи и тоалетни принадлежности, по пода се търкаляха празни бутилки. Въздухът беше спарен и пропит с тежката миризма на алкохолни изпарения.

— Не е много приятна гледката, нали? — Вивиан, в зелен копринен пеньоар с мръсни петна отпред, се бе свила на леглото. — Като че ли не е особено чисто и подредено при мен?

Джени не отговори. Искаше й се да се обърне и да излезе.

— Седнете някъде и не ме гледайте така стреснато. Нищо лошо няма да ви сторя. Искам само да поговорим.

Мисис Кемпиън стана и помете с ръка дрехите от един стол, после отново се тръшна на леглото.

— Мислех, че сте заминала за Ню Йорк — каза Джени, настанявайки се с известна погнуса върху крайчеца на стола.

— Не заминах, както виждате. Снощи се затворих тук и се напих. И знаете ли защо, Джени?

Отново не й отговори и се приготви да чуе нещо неприятно.

— Защото проследих Боб вечерта. Точно както подобава на една ревнива съпруга — по-скоро на една бивша ревнива съпруга… Видях го да влиза в стаята ви, засякох колко време остана вътре и мога да си представя какво се е случило междувременно между вас.

Джени затаи дъх. Понечи да се обади, но Вивиан вдигна ръка:

— Не казвайте нищо! Всичко ми е ясно! Какво друго ми оставаше, освен да взема бутилка водка и да се натряскам до забрава? Водка… — засмя се горчиво. — Нали това пият истинските алкохолици? Не онези сладникави глупави коктейлчета…

— О, Вивиан… Не знам какво да ви кажа… — Джени се почувства виновна за състоянието, в което се намираше тази нещастница.

— Не е нужно да се оправдавате. И на Боб няма да казвате нищо. Аз отлитам след малко за Щатите. В Калифорния има един санаториум с четириседмична програма… Този път ще успея! Ще сложа край на пиенето, а след това с Боб и Джейсън отново ще бъдем нормално семейство — гласът й беше задавен от сълзи.

Джени се вгледа в измъченото й лице.

— Ще го оставя на мира, Вивиан. Четири седмици, докато се върнете… Но аз също го обичам, не мога да ви обещая прекалено много!

— Обещайте ми само да не му казвате нищо!

— Обещавам.

Вивиан се усмихна облекчено.

С натежало сърце Джени слезе на терасата, където Хана я чакаше на една маса.

— Как изглеждаш само! — посрещна я тя. — Случило ли се е нещо?

— Отново съм изправена пред купчина отломки — простена Джени и й разказа за сцената с Вивиан. — И за всичко съм си виновна аз самата! Не трябваше да се доближавам до Боб.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Каквото й да е, само не истината. Все нещо ще ми хрумне. И най-добре да го направя веднага, докато не съм се разколебала.

Стана решително и се отправи към кея. Както предполагаше, Боб беше там и с неколцина свои хора пълнеше кислородните бутилки. Той я посрещна с радостна усмивка, но когато видя мрачното й изражение, я дръпна настрани и угрижено попита:

— Какво се е случило, Джени?

— Много дълго мислих за нашата връзка и… смятам, че трябва да сложим край! Снощи беше страхотно, но… — замълча, търсейки думи. Оказа се по-сложно, отколкото си го бе представяла.

— Но какво? — той я гледаше изумен.

Джени дълбоко си пое въздух.

— Не трябва да се обвързваме прекалено един друг, това е всичко. Имам нужда от свободата си. Искам…

— Да намериш себе си? — въпросът му прозвуча подигравателно.

— Не, не е това!

Боб стисна здраво устни.

— Искаш да се позабавляваш необезпокоявано, нали? Досега в живота ти е имало само един мъж, и понеже с втория ти хареса, реши да опиташ как ще бъде с други! Моля, няма да ти преча.

Тя не очакваше това и се сви от обидата.

— Боб, моля те, не искам да мислиш така за мен! Аз…

Отново замълча. Как можеше да му обясни, без да наруши обещанието, дадено на бившата му съпруга?

— Тогава ми кажи защо? Заради Вивиан ли? Помолих те да имаш търпение, трябва да уредя още някои неща с нея!

Джени виждаше колко силно го бе наранила. И все пак не можеше, нямаше право да му каже истината.

— С теб ми беше много хубаво, Боб, но аз имам други планове.

Устните му побеляха от гняв.

— Тогава всичко е наред. Какво чакаш още? И да се увърташ около всеки мъж на този остров, ще ми бъде все едно!

Очите й се напълниха със сълзи. По дяволите, той не биваше да я вижда разплакана!

— Естествено, ще остана да работя в магазина според уговорката. Нуждая се от парите. Но моля те, остави ме на мира!

Обърна се тъкмо навреме — само миг, и Боб щеше да види как сълзите се търкалят по бузите й. Затича се по кея, бършейки ги с две ръце. „Дяволите да я вземат тази Вивиан!“ — крещеше всичко в нея.

 

 

Следващите четири седмици бяха най-кошмарните в живота на Джени. Успяваше да избегне срещите с Боб, като се отдаде на работата си в магазина и покрай групите начинаещи водолази. Не й липсваше компания, постоянно бе заобиколена от млади и разглезени летовници, с които понякога отиваше на разходка с платноходка или танцуваше вечер на дансинга. Но нито един от тях не успя да я вкара в леглото си, въпреки многобройните опити. Джени не им се сърдеше много. Знаеше, че са дошли да търсят забавления и не разполагат с много време, за да го губят в продължителни ухажвания. Но дори и в този случай при нея нямаха никакъв шанс — тя мислеше само и единствено за Боб, за мъжа, когото обичаше и когото не можеше да има. Сънуваше го нощем — как лежи до нея, как я милва, прегръща и целува, как страстно я обладава… Сутрин се събуждаше разтреперана от възбуда и си казваше, че ще отиде при него и ще му покаже колко много го обича и колко много й липсва — въпреки обещанието към Вивиан, въпреки всичко на света! Но гордостта й я възпираше.

Изтичаше вече пета седмица от заминаването на Вивиан, а от нея нямаше никаква следа. Джени не можеше да издържа повече на неизвестността.

Една вечер, малко преди полунощ, тя се измъкна от поредното парти и се отправи към плажа. Закрачи бавно под лунната светлина в топлия пясък, стиснала в ръка сандалите си. Лекият бриз издуваше широката й пола. Потънала в тягостни мисли, почти не забелязваше нищо наоколо.

Внезапно се стресна, съзирайки нечий силует да се приближава към нея. Още преди да различи лицето му, знаеше, че е Боб. Би могла да долови присъствието му дори със затворени очи.

— Добър вечер, Джени — поздрави я той с пресилена учтивост. — Как така си сама, без никой от вечните ти обожатели? Жалко за романтичната лунна нощ!

— Исках да бъда сама. А ти какво търсиш на брега по това време?

— Размишлявах. И стигнах до едно решение. Джени, искам да поговорим сериозно за нас двамата. Но не тук.

Тя се поколеба.

— Не знам, аз…

— Не се безпокой. Като казвам „да говорим“, имам предвид точно това. Нямаш ли ми доверие?

— Добре, да вървим.

Той я хвана за ръка и я поведе към паркинга на хотела, където бе спрял джипа си.

— Качвай се — каза кратко.

Излязоха от широката асфалтирана алея и се насочиха към магистралата. Джени не попита къде отиват, но не се учуди, когато след малко Боб зави по тесния път, водещ към залива, където бяха направили снимките през първия ден.

Двигателят замлъкна и няколко дълги минути се възцари гробна тишина. Най-сетне той проговори:

— Никак няма да ми е лесно, но трябва да ти кажа цялата истина.

— Слушам те — отвърна Джени с пресъхнало гърло.

— Ще започна малко по-отдалеч. Когато се запознах с Вивиан, бях на двадесет и две. Тя бе с няколко години по-голяма, но за мен това нямаше никакво значение. Намирах я много красива и екстравагантна, обичах я… Оженихме се след два месеца. Вече ти разказах за първия магазин. Съживихме го с общи усилия, после купихме други. Всичко вървеше чудесно, докато Вивиан не забременя. След раждането на Джейсън нещата коренно се промениха. Тя започна да пие. Не знам защо. Може би й дойде твърде много — работата, детето…

Боб направи кратка пауза. Изглежда спомените от това време бяха твърде болезнени за него.

— Пиеше от сутрин до вечер. Преживявах истински ад. Грижех се за Джейсън сам. Чашата преля, когато тя катастрофира с колата. На нея й нямаше нищо, но момчето беше със счупен крак. Принуден бях да се разведа. Тя ме умоляваше да не го правя, кълнеше се, че ще спре да пие, че всичко ще бъде както преди… И тогава… тогава аз й обещах, че ако се въздържа от алкохол две години, пак ще се съберем. Дължах й този шанс заради Джейсън. Тя завинаги ще си остане негова майка. И ето, двете години изтекоха, а Вивиан престана да пие. Нямам друг избор, освен да се оженя отново за нея. Тя сдържа думата си, аз трябва също да спазя обещанието си…

— О, Боб! — възкликна с отчаяние Джени и сграбчи ръката му. Как й се искаше да му каже истината за „въздържанието“ на Вивиан! Но нямаше да го направи.

— Обещах й и ще се оженя. Но аз не я обичам, Джени! — той сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Аз обичам теб! О, Джени!

Придърпа я към себе си и зарови лице в косата й.

— Последните седмици за мен бяха адски кошмар. Винаги когато те виждах с други мъже и си представях как те докосват, как те…

— Млъкни, Боб! — импулсивно го прекъсна тя. — Никой не ме е докосвал, никой не ме е целувал, никой не ме е прегръщал, освен теб! И никога няма да има друг мъж за мен!

— О, Джени! — простена той. — Не можеш да си представиш колко съм щастлив да чуя това!

— Но къде е сега Вивиан? Още преди седмица трябваше да се върне.

— Тя много пътува, но скоро пак ще се появи. Така прави винаги. — Сянка премина по лицето му. — Е, това е, което исках да ти кажа. Сега знаеш цялата истина за съсипания ми живот, за безизходицата, в която се намирам. Спокойно можеш да ме изоставиш, защото нищо определено не мога да ти предложа.

— Не, Боб! — почти изкрещя Джени. — Боб, любими мой, аз те обичам! Не си ли го разбрал? Още от първия миг, в който те видях! А след онази нощ… — тя затърси думи — след онази нощ пред мен се разкри цял един нов свят. Нищо друго не искам повече, отколкото да бъда с теб! Но Вивиан…

— Ще намеря начин да се оправя с Вивиан. Още не знам как, но ще намеря!

Думите му я направиха безкрайно щастлива. „Той ме обича! Той държи на мен!“

— Каквото и да е то, направи го по-скоро, Боб! — после усмихната добави — Дори и да няма начин, аз пак ще те чакам! Ще те чакам до края на живота си!

Обви ръце около шията му и повдигна устни към неговите:

— Целуни ме, любими!

Боб внимателно свали ръцете й:

— Не, нали обещах, че само ще говорим.

— Но аз искам! Освобождавам те от обещанието ти!

И понеже той все още се колебаеше, добави едва ли не през сълзи:

— Но защо?

— Защото искам да ти докажа, че намеренията ми са сериозни, а не става дума само за секс!

По дяволите, точно в този момент не й беше до рицарското му поведение! Искаше го, жадуваше ласките му, прегръдките му, тялото му…

— Разбирам, но ме целуни само веднъж поне!

— Но само веднъж — Боб задържа неподвижни ръцете й, наведе се над устните й и я целуна бързо.

— Не, не така! — възпротиви се енергично Джени. — Целуни ме както трябва, и после тръгваме.

— Добре, но наистина после тръгваме!

Този път той нежно я прегърна и притисна страстно устни в нейните. Джени се възползва от свободата на ръцете си и плъзна длан по вътрешната страна на бедрото му, докато напипа през тънкия плат на джинсите втвърденото вече парче плът, символ на безспорната му мъжественост. Долови как дишането му се накъса. Никога досега не беше се опитвала да прелъстява някой мъж, но щом се налагаше, щеше да прибегне и до по-неморални средства, за да го накара да се предаде.

— О-о, това не е честно! — простена той.

— Да, нечестно е! Но не издържам повече! Искаш ли да ти опиша нощите, през които мисълта за твоята любов не ме оставяше да заспя?

Боб внезапно необуздано я сграбчи и впи така силно устни в нейните, че тя не можеше да диша. Преди да се опомни, той скочи от джипа, заобиколи го и като я вдигна на ръце, я отнесе под една палма. Внимателно я положи на мекия пясък и се надвеси над нея.

— Толкова си хубава! — зашепна в унес. — И толкова много те желая! Само луната ще ни гледа как се любим! Обичам те, Джени! Не можеш да си представиш колко много те обичам!

Бързо се съблече, коленичи до нея и започна да разкопчава блузата й. Тя се опита да му помогне, но той я спря:

— Не, остави аз да го направя.

Не след дълго тя остана гола, окъпана в сребристата лунна светлина. Ръцете му се плъзнаха в нямо обожание по великолепно изваяните форми на гъвкавото й тяло. Колко дни и нощи бе копняла тя за този миг! Цялата разцъфваше под безкрайно нежните му милувки. Пръстите му умело намираха най-чувствителните кътчета по нея и я докарваха до лудост. Тя усещаше, че няма да издържи нито секунда повече.

— Ела, любими! Вземи ме! — изстена със замиращ глас.

— Да, Джени, да! Твой съм!

Разтвори буйно бедрата й и се вклини с неудържим тласък в лоното на женствеността й. Нямаше сили да се сдържа и да я води бавно и постепенно към предела на чувствения й хоризонт. Но нейната страст, разпалена до краен предел, не отстъпваше по нищо на неговата, и Джени моментално влезе в бесния му ритъм. И двамата се чувстваха така, като че ли всеки миг ще експлодират.

Експлозията действително не закъсня и тя за пореден тлее убеди, че до този момент не е имала и най-приблизителна представа за насладата, която може да получи една жена от любовната страст на обожаващ я мъж. Еуфорията й продължи безкрайно дълго, в продължение на минути тялото й се разтърсваше от спазмите на сладката агония. Когато най-сетне възвърна способността си да диша и да говори, пророни едва чуто:

— Е, това вече наистина беше доста хубаво…

— Почакай, ще ми платиш за това! — извика престорено ядосан Боб, скочи и като я грабна за ръка, се затича, влачейки я, към водата.

Хвърлиха се в прииждащите към тях вълни и заплуваха един до друг навътре, докато се измориха и се отпуснаха по гръб на леко развълнуваната морска повърхност. След кратък отдих се отправиха към брега, но на плиткото се спряха и започнаха да се гонят и плискат с вода. Безлюдният плаж се огласи от звънливия щастлив смях на Джени. Беше прекрасно. Но още по-прекрасно беше, когато излязоха на пясъка и се любиха отново много бавно и сластно, извличайки и последната частица наслада от всяко докосване, от всеки жест, усмивка, проронена дума, мисъл дори…

И това се повтори още няколко пъти до сутринта.

Върнаха се в хотела с първите лъчи на зората — уморени, но щастливи. Преди да се разделят, Боб се обърна към нея:

— Знам, че нямам право да го искам, но все пак ще те помоля нещо.

— Всичко, което пожелаеш!

— Моя ли си, Джени Ларк?

— Вече ти казах, че те обичам!

— Така е, но не бих могъл да понеса да те виждам с други мъже! Обещаваш ли да ме чакаш, без да допускаш никого до себе си?

Джени се засмя.

— Как бих могла да желая другиго, когато имам най-добрия?

Погали го по мускулестите плещи, попивайки топлината на кожата му с длани. Ще те чакам вечно, ако се наложи — мислеше си с непоколебима увереност.