Включено в книгата
Оригинално заглавие
Janey’s Picture, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 19 гласа)
Сканиране
helyg
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шърли Кенеди. Островът на бляновете

Издателство „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954–439–172-X


I

Само още два дни! При тази мисъл Джени Ларк пламна цялата от вълнение, докато помагаше на най-добрата си приятелка Хана да облече роклята на шаферка. Следващата седмица по това време всичко ще е отминало — мислеше си тя. — Тогава ще бъда вече мисис Джери Босуел, на сватбено пътешествие в Лае Вегас. Само да издържа до събота!

— Стой мирно, Хана! — намръщи се Джени. В пробната на булчинския магазин беше задушно и тясно. — Не бива да се изпотяваш, иначе ще съсипеш роклята!

Хана Джеймс стоеше с високо вдигнати ръце, с глава, скрита под розов тюл и дантела.

— Дърпай де, или ще се задуша! — тя си пое облекчено въздух, когато най-сетне роклята беше облечена. — Наистина ли искаш да се омъжиш? Надявам се, че знаеш каква голяма жертва изискваш от мен — простена измъчено.

— Да, искам! Моля те, изправи се хубаво, за да видим как ти стои.

— Дано да е добре — направи умърлушена физиономия Хана, — защото нямам никакво желание да прекарам остатъка от живота си сред булчинската мода на мистър Уолдън.

— Само още малко търпение, това е последната проба.

Въздишайки беззвучно, Джени се замисли за проблемите, които пораждаше една голяма сватба. Включително и усилията да поддържа в добро настроение една шаферка, мразеща до дъното на душата си финтифлюшките от всякакъв род. Хана подръпна набраното деколте на роклята.

— Шегата настрана, Джени — каза тя и погледна изпитателно приятелката си. — Все още можеш да се откажеш.

— Да се откажа ли? И то точно преди сватбата? — Джени беше като поразена от гръм.

— Естествено, сватби се отказват и в последния момент! — Хана, вече съм на двадесет и три. Ако не се омъжа за Джери, кой ще ме вземе тогава? Искаш да остана стара мома ли?

— Стига с тези глупости! Няма стари моми — по-скоро има умни жени, които предпочитат да запазят независимостта си. Освен това при твоята външност е абсолютно изключено да останеш без мъж. Просто си прекалено красива.

— О, я престани! Ако Джери ме срещне в града с това облекло, той самият начаса би се отказал от сватбата.

Смеейки се, тя се погледна в огледалото. Носеше стари джинси и избеляла тениска, върху която с едри букви пишеше: „В Денвър някой ме обича“. Дългата й къдрава коса беше вдигната високо с две гребенчета отстрани. Краката й бяха в обувки за тенис, които очевидно бяха виждали и по-добри времена.

— Напълно е възможно Джери да реагира така. Толкова е скучен и консервативен, и… — Хана замлъкна, защото видя как лицето на Джени помръкна. Опитвайки се да каже нещо положително за бъдещия съпруг на най-добрата си приятелка, добави: — Е, той си има и своята добра страна — какъвто е амбициозен, сигурно ще печели много пари.

Джени затвори ципа на роклята и отстъпи крачка назад.

— Той навярно не е съвършен, обаче аз то обичам такъв, какъвто е — богат или беден. Така, а сега да видим…

Отстъпи още една крачка и заразглежда Хана с възхита.

— О, намирам я страхотна! Ще бъдеш прекрасна шаферка!

Хана се извърна към огледалото и се засмя:

— Не е, погледни само! Изглеждам като слон в балетно трико! Такава рокля изобщо не е в моя стил.

Джени и сама знаеше, че последното отговаря на истината. Хана Джеймс беше едра и снажна и предпочиташе спортното облекло. Никога досега приятелката й не бе я виждала в рокля, още по-малко в разкроена розова рокля с дълбоко изрязано деколте и дълъг сатенен шлейф на гърба.

— Знам, че това не е твоят стил, но въпреки всичко изглеждаш чудесно!

— Аз пък знам, че никога няма да правя сватба! И само да не ти хрумне да ми подхвърлиш букета си! — заплаши я най-сериозно Хана, бърчейки чело. — Не искам втори път да участвам в нещо, заради което ще бъда принудена да обличам такива глупави дрехи. И изобщо… Искаш ли съвсем открито да ти кажа какво мисля за цялата тази работа?

— А мога ли да ти попреча?

— Всъщност не, разбира се. Дълбоко се съмнявам, че Джери е най-подходящият мъж за теб!

Джени въздъхна. Всичко това тя вече го беше чувала нееднократно. Приятелката й не одобряваше Джери от самото начало и не пропускаше възможност да го изтъкне.

— Повярвай ми, Хана, най-подходящият е — заговори бавно и търпеливо, като че увещаваше дете. — Аз обичам Джери Босуел. Той е мъжът мечта за мен. Обаче ти това не го разбираш, защото никога не си била влюбена.

Хана се изсмя високо.

— Не искам и да бъда, поне през следващите десетина години! — после внезапно стана сериозна. — Не ми се сърди, но аз очаквах, че ще направиш нещо прекрасно от живота си. А ти какво стори вместо това? Заряза всичко, за да се омъжиш за Джери Босуел!

Джени отново въздъхна.

— Така ли? И какво толкова зарязах? Да бъдеш продавачка — това ли наричаш многообещаваща кариера?

— Но ти беше много повече от обикновена продавачка! Работата ти беше супер и най-важното — доставяше ти удоволствие, знам това!

Джени се ядоса, тъй като този път не можеше да й възрази. Беше, напуснала против волята си работата в специализирания магазин за водолазни принадлежности. Джери не желаеше тя да остане там. Настояваше да си потърси нещо по-сериозно — в някоя банка например. „Нещо от по-висока класа“, беше казал.

— Беше работа като всяка друга. И нека сменим темата, моля те! — сви рамене тя и огледа Хана подчертано критично. — Мислиш ли, че сега роклята ти стои по-добре?

Хана се завъртя в кръг пред голямото огледало.

— Окей, корекциите са сполучливи. А сега да се махаме оттук. Имаме още много неща за уреждане днес.

Джени кимна. Една сватба безспорно е вълнуващо събитие, но е свързана с хиляди досадни приготовления. Поканите, цветята, тортата, снимките — има толкова много за обмисляне. Майка й, разбира се, също помагаше, но повечето неща бе свършила сама. Не че се оплакваше — в края на краищата правеше всичко това от любов. Да, наистина обичаше Джери. Двамата израснаха заедно, ходеха в едно и също училище. Джени бе излизала няколко пъти с други мъже, но никой от тях не издържаше сравнението с Джери Босуел. Той беше спокоен и уравновесен, вдъхваше доверие и благонадеждност — пълна противоположност на импулсивния темперамент на Джени. Произхождаше от едно от кореняшките семейства в Денвър, завършил бе с блестящ успех гимназия и университет, а понастоящем беше перспективен мениджър в голяма петролна компания. Предричаха му стремителна кариера. Някои го смятаха за старомоден, други намираха, че е самонадеян, но Джени не я беше грижа за мненията на другите. За нея той беше перфектен — макар дълбоко в сърцето си да усещаше, че любовта й към него не беше чак безумна. Но така беше може би по-добре.

„Един истински брак се гради върху солидни опори, а не въз основа на краткотрайни емоции“, казваше често Джери.

Джени се бе привързала сляпо към него и след завършване на гимназията нямаше време, а и желание, да излиза с други мъже. Кариера — не! Би работила, докато дойдат децата, но след това щеше да остане като примерна майка и домакиня вкъщи.

— О, Хана, толкова съм щастлива! — внезапно се завъртя около себе си в изблик на екзалтирана радост тя, когато се озоваха отвън на паркинга пред магазина на мистър Уолдън.

— О, боже! — изпъшка Хана. — И това трябва да изтърпя до събота?!

— Аз наистина се чувствам великолепно! Бракът ти дава усещане за сигурност — тогава всичко е ясно за остатъка от живота ти, не трябва да се грижиш за нищо повече.

Приятелката й я изгледа продължително.

— Мислиш ли, че женитбата означава непременно сигурност? Ти си луда. Толкова неща могат да се объркат.

— Не и в моя живот! — Джени оправи косата си. — Какво би могло да се обърка? Планирала съм всичко много грижливо.

Това беше самата истина. През дългото годеничество бе имала време да обмисли на спокойствие бъдещия си семеен живот, като се започне от сватбата. И сега всичко вървеше от само себе си. Булчинската й рокля беше готова, сама си я бе ушила с много любов. Четири от най-добрите й приятелки бяха шаферки, всяка щеше да носи розова рокля в различен нюанс. Сватбената церемония щеше да се състои в църквата, където бе ходила цял живот. Бяха поканени над двеста души. Непосредствено след това беше предвиден прием с шампанско и обяд в един от реномираните ресторанти на Денвър. За танците бе ангажирана една от най-известните вокално-инструментални групи в щата. Всичко това струваше цяло малко състояние, но в края на краищата, както си казваше Джени, едно момиче се омъжва само един път!

— А сега накъде? — погледна я въпросително Хана, когато се качиха в колата.

— Момент, чакай да погледна… — Джени измъкна един лист от дамската си чанта. — Бяхме в църквата, в ресторанта, взехме моите обувки и твоята рокля… О, да — пътническото бюро! Трябва да внеса моя дял за сватбеното пътешествие.

Приятелката й повдигна вежди.

— Смятам, че Джери трябва сам да плати сватбеното ви пътешествие!

— Ние делим всичко наполовина, ти го знаеш. Аз искам така и Джери е съгласен.

Надяваше се, че това прозвуча убедително. В действителност Джери беше, при всичките свои добродетели, доста стиснат. Той не само настояваше Джени да поеме своя дял от разходите, но понякога тя имаше чувството, че плаща дори значително повече от него. „Е, всеки си има своите слабости“ — утешаваше се в такива случаи.

— Мене ако питаш… — започна Хана.

— Но не го правя — прекъсна я Джени и побърза да смени темата. — Представяш ли си, само след два дни с Джери ще видим фантастичните шоупрограми във вариететата на Лас Вегас!

— Но защо трябва да ходите във Вегас? Това не го разбирам! Не искаш ли да отидете някъде, където ще можеш да поплуваш под вода?

Джени въздъхна. Това беше за нея болезнена тема, а Хана не за първи път я повдигаше. Всъщност беше ужасно разочарована, че годеникът й не предпочете за медения месец някое от многото райски кътчета за водолази по света, но бе твърдо решила да не си разваля настроението заради това.

— Джери не обича да се гмурка, това съм ти го казвала най-малко хиляда пъти. А щом той иска Лас Вегас, аз съм съгласна.

Преди Хана да успее да подхвърли още някоя хаплива забележка, тя изскочи от колата и изтича в туристическото бюро. Подаде на служителката своя чек за 300 долара и се поинтересува дали и Джери бе платил своя дял. Естествено, той го бе направил, „Това му е хубавото на Джери — каза си на връщане към колата. — Във всичко е изряден и точен.“

„Ред и точност — това ли е, което искам от един мъж? — загложди я малко гласче вътре в нея. — Естествено, че това искам!“ — отговори си раздразнено и се опита да се успокои. Когато се качи отново при Хана простена жалостиво:

— О, господи, нервите ми!

Приятелката й я погледна с разбиране.

— Какво ще кажеш, да надникнем ли за минутка в магазина? Кени каза, че имал снимки от Бонайре[1].

Джени усети — за своя изненада — внезапна искрица завист. Преди няколко дни Хана, която беше опитен водолаз, получи предложение за работа като учител по подводно плуване на този карибски остров. Истинска работа мечта за нея. Вече беше освободила мястото си в банката и ден след сватбата на Джени трябваше да лети за Карибието.

„Защо й завиждам? — Джени помръкна. — Нямам ли всичко, което желая?“

— Съгласна съм — каза на глас.

Водолазните апарати и всичко, свързано с подводния спорт, беше нейната страст. Винаги й доставяше удоволствие да разглежда стоките в магазина, а не бе имала такава възможност, откакто напусна преди месец. Двете с Хана имаха лицензи за водолази. Още шестнадесетгодишни се заинтересуваха от подводно плуване. По онова време — впрочем, както и досега — братът на Хана, Кени, беше мениджър в магазина за водолазни принадлежности, и успя да запали момичетата по този вълнуващ спорт.

За Хана не беше трудно да спечели либерално настроените си родители, но овдовялата майка на Джени бе против, защото смяташе плуването под вода за опасно. „Ще се удавиш!“ — отсече решително тя, но Джени, която никога дотогава не бе създавала трудности на майка си, остана непреклонна в желанието си. Накрая мисис Ларк трябваше да отстъпи.

Двете млади дами завършиха без проблеми курса за водолази и получиха разрешителни за инструктори по подводно плуване. Хана вече бе осъществила няколко пътувания до екзотични рифове в различни точки на света, Джени — не. Тя много искаше, но Джери, който не проявяваше никакъв интерес към този спорт, се противопостави категорично. „Излишно пилеене на време и пари — бе заявил той. — Ако искаш да се омъжиш, по-добре вложи парите си в банката.“ Джени отстъпи със съжаление и внесе спестените си пари на тяхна обща банкова сметка.

— Знаеш ли, че магазинът смени собственика си? Кени сега има нов шеф — отбеляза Хана. — И името вече е друго — казва се „Подводни авантюри“.

— Наистина ли? Не, не знаех. Не беше ли това цяла верига магазини?

— Да, и се обзалагам, че си чувала и името на собственика — Робърт Кемпиън.

— Фотографът ли? — повдигна учудено вежди Джени. — Онзи, който прави най-хубавите подводни снимки?

— Същият — кимна Хана. — Той притежава тази верига магазини — няколко в Колорадо и няколко на Карибските острови. Аз ще работя във филиала му на Бонайре.

Тя зави към паркинга на търговския център, където се намираше магазинът, и паркира точно пред входа.

Още първият поглед върху лавиците с водолазни скафандри и други плувни принадлежности докара Джени до състояние на трепетна възбуда. Не можеше да се насити на гледката на ярко оцветените водолазни костюми, блестящите хромирани части на кислородните апарати и всички останали аксесоари, които ползват водолазите — ръкавици, мрежи, ножове, харпуни, прецизни измервателни прибори… Вниманието й бе привлечено от няколко нови плаката. Почти всички показваха подводни снимки на прекрасни риби и корали. Два плаката особено я заинтригуваха. Представляваха художествени актови фотографии на плуваща под вода грациозна девойка и бяха подписани от Робърт Кемпиън.

Джени все още ги разглеждаше, когато откъм задната стая в магазина се появи Кени.

— Я виж кой е дошъл! — звънкият му глас изпълни помещението. — Любимата ми сестра и нашата скъпа младоженка!

Той се обърна с намигване към Джени:

— Да смятам ли, че си променила намерението си и възнамеряваш да зарежеш Джери, за да се върнеш отново на работа?

Тя се засмя и поклати глава.

— Съжалявам, Кени, сватбата все още е в програмата. Няма да се върна повече.

В гласа й прозвуча известна тъга. Магазинът щеше чувствително да й липсва. Макар че не печелеше достатъчно, за да живее в лукс, работата бе означавала много за нея. Никога не й беше скучно. Беше продавала и ремонтирала кислородни апарати, бе пълнила бутилки с кислород и помагала при теоретичното обучение на желаещите, което се провеждаше в магазина, а също така бе контролирала практическата част на водолазния курс в малкия басейн отзад. От време на време се бе грижила и за доставките на оборудването. Общуването с различни хора, които се интересуваха от водолазния спорт, й беше много приятно.

Сянка премина по лицето й.

— Ще трябва да забравя подводното плуване. Знаеш какъв е Джери.

Кени преглътна коментара си и се обърна към Хана:

— Имам снимки от Бонайре за тебе.

— Великолепно! — възкликна възбудено сестра му. — Представи си само, Джени — ще мога да се гмуркам до насита около един вълшебен карибски остров, и за това дори ще ми плащат! Още не мога да повярвам!

— Наистина имаш късмет — потвърди Кени. — Местенцето е разкошно.

Както в повечето водолазни магазини, и при Робърт Кемпиън се организираха пътувания до най-прекрасните райски кътчета за подводно плуване по света. В Колорадо, където водолазният спорт беше възможен само в няколко студени планински езера, имаше хиляди спортисти, готови да дадат много пари, за да отлетят някъде, където биха могли да се гмуркат при по-добри условия.

— Последна възможност, Джени! — обърна се отново към нея Кени. — При нас има още едно вакантно място. Помисли добре кое ти е по-скъпо: дали да се омъжиш за твоя несравним възлюблен, или да водиш курс по подводно плуване на някой романтичен остров в Карибско море?

— Кени, бихте ли дошъл за малко? — прозвуча плътен мъжки глас от офиса зад магазина.

В следващия момент в салона влезе едър широкоплещест мъж около тридесетте. Държеше в ръка купчина снимки.

— Всичко прегледах, но не намирам подходящата.

Винаги когато по-късно Джени си спомняше този миг, се сещаше за приятната тръпка, преминала през нея, когато се появи този добре изглеждащ непознат. Той носеше сив, силно втален костюм, подчертаващ широките му рамене и тясната талия. Вратовръзката му бе разхлабена, ризата беше отворена и даваше възможност да се видят почернелите му гърди. Мъжът премести поглед от снимките в ръката си към Кени и Джени видя топлите му кафяви очи под гъсти тъмни вежди. Квадратната брадичка, правилният нос, решителната черта около устата му и трапчинките около нея внушаваха едновременно твърда воля и нежност. Какво излъчване! — помисли си тя.

Непознатият не забеляза Джени и Хана. Изглежда бе изцяло погълнат от проблема си.

— Никоя от фотомоделите, които видях досега, не ми върши работа. Това ме поставя в много затруднено положение.

— Кога ви е необходима? — попита Кен.

— Веднага! Възнамерявах още утре да я взема с мен и да приключа снимките до събота. Брошурите трябва да са готови преди началото на сезона.

— Но това са най-добрите фотомодели в Денвър! Сигурен ли сте, че никоя не е достатъчно подходяща?

— Признавам, че не са лоши, но аз търся нещо съвсем особено за заглавната страница. Освен това момичето трябва да може да плува добре под вода.

— Е, добре — въздъхна Кени, — ще се свържа и с други рекламни агенции. Но най-напред нека ви запозная с моята сестра Хана и с приятелката й Джени. Скъпи дами, това е моят нов шеф. Между впрочем — най-добрият подводен фотограф в света! Приятелите му го наричат просто Боб.

Робърт Кемпиън протегна ръка първо на Хана, после и на Джени.

— Моля, наричайте ме също така и вие. И ме извинете, че бях толкова разсеян…

Погледна Джени и забрави да пусне ръката й. Започна внимателно да разглежда младата девойка от глава до пети.

— Здравейте, Джени — каза тихо.

Тя беше като омагьосана от чара му. Изведнъж й се прииска да избяга и да се скрие. Защо точно днес бе решила да облече тези износени джинси и избелялата тениска? Но сега вече беше твърде късно да промени нещо във външността си.

— Здравейте, Боб — отговори напрегнато и се учуди на странната възбуда, която предизвика в тялото й докосването на неговата ръка.

Хана демонстративно се изкашля и прекъсна вълшебството.

— Мисля, че е време да тръгваме — побутна леко отстрани приятелката си и кимна на Робърт. — Имаме още малко работа.

Кемпиън пусна ръката на Джени.

— Естествено, извинете ме… Аз само…

Той се обърна рязко към Кени.

— Това е тя!

В гласа му прозвуча възбуда. Посочи Джени и добави:

— Това е моят модел за Бонайре! Тук, точно под носа ми! Тя е безупречна! Точно това, което търся!

Джени преглътна.

— Искате ме за вашите подводни снимки, така ли?

— Вие можете да плувате под вода, нали?

— Да, но никога не съм работила като фотомодел.

— Не се грижете за това. Не ви е необходим професионален опит за снимките, които правя аз, и…

Хана отново се изкашля предупредително.

— Извинете, че ви прекъсвам, но… — тя погледна към Джени с високо повдигнати вежди. — Не забрави ли нещо?

Въпросът й върна грубо девойката в действителността. Естествено, тя не беше забравила сватбата си, но атрактивността на този мъж бе пресякла дишането й и сега не знаеше какво да каже. „Защо внезапно ми стана тъжно? Защо съм толкова разочарована?“ Преглътна отново.

— Бих работила с удоволствие за вас като модел, но не мога. Ще се омъжвам в събота.

— О, разбирам. Вие се омъжвате. Сърдечни благопожелания!

По лицето му бързо премина кисела усмивка, сякаш не беше особено възхитен от това, което бе чул. След което попита почти грубо:

— А за кого се омъжвате?

Джени се втренчи объркано в него. Какво го интересува чия съпруга ще бъде? Поколеба се, преди да отговори:

— Името му е Джери Босуел. Той е… хм… той работи в петролния бизнес.

Известно време Робърт размишляваше над отговора й.

— А… много ли сте влюбена в този… Джери? — попита предизвикателно.

— Естествено!

Надяваше се, че не се е изчервила. В края на краищата не беше съвсем искрена.

После се ядоса на смущението си. На него изобщо не му влизаше в работа дали тя е влюбена или не!

— Защо бих се омъжвала в противен случай?

— Това вие най-добре си знаете — той се насили да се усмихне и повдигна рамене. — Извинете, моля, че съм толкова любопитен.

После посочи към плакатите на стената.

— Изберете си един. Като подарък за сватбата.

— Благодаря ви много, но наистина не е необходимо…

— Но аз настоявам! — прекъсна я той. — Така поне донякъде ще изкупя неучтивостта си.

Джени се опита да успокои силното сърцебиене, предизвикано от поведението му, и заразглежда внимателно снимките на стената. Беше й трудно да избере. Най-сетне посочи една, показваща пъстра и бляскава тропическа риба на фона на великолепен чер корал.

— Тази ще взема — ако може.

— Разбира се. Избрахте един от любимите ми мотиви.

Докато снемаше плаката от стената, той попита през рамо:

— Вие обичате да се гмуркате, прав ли съм?

— О, да! С удоволствие плувам под вода.

Очите й заискриха от внезапно вълнение.

— Тогава сигурно ще плувате и по време на сватбеното си пътешествие.

Това беше повече констатация, отколкото въпрос.

— Не, всъщност не — отвърна тя, запъвайки се. — Ще заминем за Лас Вегас. Джери не обича да плува. Нас ни свързват други общи неща…

— Джени, идваш ли? — намеси се в този момент Хана като ангел-спасител. — Съжалявам, Боб, но трябва да тръгваме — добави тя, свивайки извинително рамене.

— Няма да ви задържам повече — каза той с лека усмивка.

— Радвам се, че се запознах с вас, мис Ларк. Удоволствие би било за мен да ви снимам някога.

Тя се взря дълбоко в очите му и усети да я обливат топли вълни.

— Съжалявам, че трябваше да ви разочаровам…

Гласът й прозвуча чужд в собствените й уши. Небеса, как можеше един поглед да бъде така възбуждащ!

Робърт закопча ризата си и затегна вратовръзката.

— Сега отивам до банката. Кени, ще трябва отново да се огледате за подходящ фотомодел. Но търсете момиче, което да е толкова красиво като Джени! — извика през смях и се отправи към изхода. На вратата се спря и добави — И по възможност такова, което не възнамерява да се омъжва в събота!

— Доста впечатляващ мъж, нали? — подхвърли Хана, забелязвайки, че Джени гледа след него като омагьосана.

— Какво? О, да, не изглежда зле — Джени не можа веднага да възприеме казаното от приятелката й. Опита се да си придаде безразличен вид. — Никак не изглежда зле.

— Не изглежда зле, така ли? Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Защо ми се струва, че ти прояви много повече от обикновен интерес към него? Всъщност, ако трябва да бъда точна, съвсем определено усетих, че нещо припламна между вас двамата.

Няма смисъл да се опитвам да я заблудя — помисли си Джени, но все пак предпочете да замълчи.

— Надявам се, че си наясно какво правиш, момиче — обади се Кени. — Що се отнася до фотографията, Боб Кемпиън е върхът. А той иска да те има за модел. С един замах ще станеш известна! Да не говорим за заплащането! На всичкото отгоре ще получиш и безплатно пътуване до Бонайре. Кое момиче би пропуснало такъв шанс?

Джени се окопити.

— А кое момиче се омъжва в събота за такъв прекрасен мъж като Джери Босуел, както ще направя аз? — отвърна тя с високо вдигната глава.

— Предай се! — обърна се Хана към брат си. — Джени планира тази сватба от дълго време. Не мога да си представя, че в последния момент ще направи кръгом и ще отлети за Бонайре.

— Колко си права! — засмя се Джени. — Но и ти също ще останеш разочарована, ако се лишиш от възможността да облечеш хубавата си розова рокля на шаферка, или греша?

— Много смешно! — Хана изкриви лице в гримаса при спомена за „слона в балетно трико“. — Е, хайде, тръгвай най-сетне! Трябва да побързаме, ако не искаш наистина да провалиш сватбата си.

— Пепел ти на устата! — отвърна припряно Джени.

Докато се връщаха към колата, тя отхвърли всички мисли за привлекателния Боб Кемпиън и в ума си прегледа още веднъж списъка с оставащите покупки. След това обаче отново почувства колебание.

В събота за нея щеше да започне нов живот. След този ден тя ставаше мисис Джери Босуел. Но дали беше всъщност онова, което най-много искаше?

Бележки

[1] Остров на Карибско море. Част от Малките Антили — Б.пр.