Шърли Кенеди
Островът на бляновете (4)

IV

Когато самолетът се отдели от пистата на летището в Денвър, Джени изпусна въздишка на облекчение. Изминалата седмица беше ужасна. Трябваше да върне сватбените подаръци и да отговаря на много неудобни въпроси. Но бе успяла да се справи без особени усилия. Дори накрая майка й бе възкликнала с изненада:

— Ти съвсем не изглеждаш нещастна!

Има право — мислеше си Джени. — Сърцето ми не е разбито, напротив — чувствам се великолепно. Готова съм за нов живот.

Само няколко часа до Бонайре. Извади от чантата си една книга, която бе купила на летището, но внезапно вниманието й бе привлечено от нещо бляскаво. Точно насреща, от другата страна на пътеката, седеше екстравагантно облечена жена и възбудено разговаряше със съседа си, жестикулирайки темпераментно. Слънчевата светлина, попаднала върху скъпите камъни по пръстените й, се разискряше в кратки светкавици наоколо.

Джени се загледа омагьосана в нея и забеляза, че не само брилянтите на пръстените блестяха. Жената беше сложила върху ярко лакираните си нокти малки изкуствени скъпоценни камъчета. Или може би бяха истински? Щом може да си позволи толкова скъпоценности върху пръстите си, защо не и върху маникюрите си? — помисли си Джени, подсмихвайки се.

Тя отвори книгата си, но едва след като се възхити от модела на черната рокля и великолепното брокатено яке на дамата. „Най-последна мода“ — си каза с капчица завист. Опита се да се съсредоточи в романа, но не й се удаде. Елегантната красавица отново привлече вниманието й върху себе си. Въпреки ранния час бе поръчала на стюардесата мартини с водка. Джени развеселено огледа високо вдигнатата й руса коса и дългите извити мигли на непознатата. Колко годишна би могла да бъде? Трудно бе да се прецени при дебело напластения й грим.

— Желаете ли да закусите? — прекъсна мислител стюардесата.

Момичето смъкна сгъваемата масичка и скоро Джени бе изцяло погълната от вкусните деликатеси, които й бяха сервирани. Наслаждаваше се на приятното чувство да бъде глезена и забрави всичко около себе си. Когато стюардесата отнесе празните блюда, се унесе в кратка дрямка. След малко реши да се освежи, но в същия този момент видя, че атрактивната блондинка се изправи, взе своя огромен козметичен куфар и дамската си чанта и се отправи към опашката на самолета.

Джени се облегна в креслото. Нямаше причини да бърза.

Минаха пет минути. Десет минути. След четвърт час вече доста пътници започнаха да хвърлят нетърпеливи погледи по посока на умивалнята. В предната част на самолета се бе образувала дълга опашка пред бордовата тоалетна.

След двадесет минути Джени започна да става неспокойна. „Нещо се е случило. Да не би дамата да е припаднала? Може би се нуждае от помощ?“ — запита се тя. Действително не биваше да се меси в работите на другите, но при тренировките по подводно плуване се беше научила да оказва неотложна помощ, когато бе необходимо.

Тридесет минути! Това вече беше много! Джени натисна бутона. Веднага се появи една забързана стюардеса.

— Извинете, но дамата, която седеше от другата страна на пътеката, вече от половин час е в умивалнята. Опасявам се, че й се е случило нещо.

Стюардесата кимна.

— Да, наистина много се забави. Ще проверя.

Тя отиде назад и почука на вратата. Секунда по-късно екстравагантната лейди се показа на прага. Очите й бяха мътни и залиташе. Намръщила ядосано чело, попита:

— Какво има?

— Един от нашите гости се обезпокои за вас. — Стюардесата посочи към Джени. — Госпожицата предположи, че ви е станало лошо.

— Ах, така ли? Нищо ми няма, просто си поднових грима. Стиснала под мишница козметичния куфар и с дамската чанта в ръка, тя се отправи към мястото си. Докато сядаше, хвърли укорителен поглед на Джени: След това се обърна, към момичето и си поръча още едно мартини.

— Но този път двойно!

Думите излязоха неясно от устата й. Стюардесата се поколеба.

— Съжалявам — каза тя тихо, но категорично. — Не мога да ви сервирам повече алкохол. Пихте достатъчно.

— О! — жената се ококори. — Няма значение — прошепна накрая, а лицето й почервеня от срам.

Колко неловко — помисли си Джени, — така явно да й се откаже пред всички! Помъчи се да забрави инцидента и се задълбочи в книгата си.

Прехвърлянето в Маями премина без особени неприятности и след по-малко от час Джени продължи полета си към Антилите. За час и половина щяха да достигнат до Аруба — един остров, отдалечен само на осемдесет мили от крайната й цел. Малък чартърен самолет щеше да поеме пътниците за остров Бонайре. Там щеше да я посрещне Хана. Радостната възбуда на Джени растеше от минута на минута, но имаше едно нещо, което помрачаваше малко доброто й настроение — непознатата отново беше в самолета. Този път седеше по-напред и пиеше плодов сок. „Дано не продължи до Бонайре“ — пожела си тя. Но и какво ли щеше да търси там? Островът не представляваше никакъв интерес като туристически обект, с изключение на водолазите.

Но Джени нямаше късмет. Русокосата бе сред двадесетте пътника, които се качиха на хидроплана.

Полетът продължи само четвърт час. Сърцето на Джени заби по-бързо, когато машината се приводни. Най-сетне!

Денвър и всички лоши спомени останаха на хиляди мили разстояние и тя се радваше, че ще види Хана. „Дали и Боб ще ме чака?“ — запита се смутено, докато сваляше от багажното отделение пътническата си чанта.

Навън я облъхна топлият повей на тропическия вятър и тя се почувства великолепно. Прекоси терминала и мина през митническия преглед.

— Джени! Насам!

— Хана! Колко се радвам да те видя отново!

Двете приятелки бурно се хвърлиха в прегръдките си. Хана, с тениска и леки шорти, се отдръпна крачка назад и любопитно я огледа.

— Изглеждаш страхотно! — каза тя с широка усмивка. — Боб трябваше да излезе с лодка, иначе и той щеше да дойде да те посрещне. Кажи как прекара седмицата?

Джени се накани да й отговори, когато забеляза странната си спътница от самолета близо до паркинга, и насочи вниманието на Хана към нея.

— Виждаш ли жената със скъпите дрехи? Няма да повярваш какво се случи по време на полета до Маями…

Докато Джени разказваше, приятелката й я слушаше със смутено изражение. Накрая каза:

— Момиче, момиче, чуй какво ще ти кажа: онази райска птичка с алкохолния проблем е мисис Вивиан Кемпиън — бившата съпруга на Боб и твоята нова шефка!

— О, не! — Джени внезапно се почувства зле.

— Сигурна ли си, че е пила? Най-тържествено е обявила, че е изоставила пиенето! Обзалагам се, че Боб нищо не знае за това. Той изглежда много-много не се интересува от нея.

Хана и Джени се качиха в един джип с надпис: „Garza Blanca“.

Забелязаха, че Вивиан товари багажа си в елегантен открит двуместен автомобил.

— Къде ще живее тя? — в същия момент, в който зададе въпроса, Джени поклати неодобрително глава: „Защо питам? Какво ме интересува това? Изобщо не ме засяга.“

— Също в „Garza Blanca“. Боб запази луксозното бунгало в комплекса за себе си и Джейсън.

— Джейсън? Кой е Джейсън?

— Деветгодишният им син. Той прекарва лятната си ваканция на острова. Чудесно момче.

Боб има син! Този ден е пълен с изненади! — помисли си удивена Джени, докато Хана подкара джипа.

Пътуваха покрай палми и екзотични цветя. Тук-там между тях на заден план се виждаше синевата на океана. Една голяма птица прошумоля с крилете си над тях — фламинго може би.

— Не е ли прекрасно? — Хана й хвърли въодушевен поглед. — Имаме невероятен късмет! Подводното плуване тук е приказно, хората са приятни, а времето не би могло да бъде по-хубаво.

Не след дълго джипът спря пред хотела, Хана слезе и взе чантата на приятелката си.

— Почакай само да видиш стаята си! Има да се чудиш! Изгледът от прозорците ти е вълшебен.

— Тук в хотела ли ще живеем?

— Да, всичко е тук, включително и магазинът за водолазни принадлежности. Наблизо има кей за лодките, а точно срещу него, почти до брега, е кораловият риф, така че ще можеш непосредствено от кея да се гмуркаш, когато имаш желание.

Хотел „Garza Blanca“ бе разположен приказно красиво под палмите на самия морски бряг. Кокетни едно и двуетажни сгради, построени с типичната за карибската архитектура простота, бяха скупчени около огромен плувен басейн. Една голяма тераса предлагаше идеален изглед към океана.

Джени последва Хана до стаята, в която щеше да се настани.

— Супер! — тя се огледа като омагьосана, когато влязоха вътре. — Дори насън не съм си го представяла толкова хубаво!

Стаята беше обзаведена с учудваща елегантност. Мебели от тъмно орехово дърво обграждаха голямото френско легло. Побърза да излезе на балкона, който гледаше към океана, наведе се над парапета и се взря в прибоя далеч под себе си, заливащ с пенести талази разломените канари. И за да се завърши сякаш впечатляващата картина, над водата кръжаха птици, чиито гнезда се намираха в скалната стена. Крясъците им, шумът от прибоя и пропитият с миризма на сол въздух доведоха Джени почти до състояние на екзалтация.

Небеса! Идеалното любовно гнездо. Неволно в съзнанието й изплува мисълта за Боб. Извърна сеч към Хана:

— Кому трябва да благодаря за това, че получавам тази чудесна стая?

— На теб самата или по-скоро на впечатлението, което си направила на Боб.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. Моята стая не е толкова хубава. Какво да се прави, явно не съм негов тип.

Джени й хвърли ядосан поглед и смени темата.

— Намирам за странно, че самият Боб излиза с водолазите — каза тя, като отвори чантата си и започна да я разопакова. — Нали е собственик на фирмата? Искам да кажа — няма ли достатъчно хора на лодките?

— Сигурно има — отговори Хана и седна на един стол, наблюдавайки заниманията й. — Но той не е сноб. Участва във всичко, дори при пълненето на кислородните апарати и при почистването на лодките. Докато тя…

Хана поклати глава. Очевидно имаше предвид Вивиан Кемпиън. След кратко мълчание продължих пренебрежителен израз:

— Не твърдя, че не работи достатъчно, но е ужасно високомерна.

— Вероятно си има проблеми…

— Със сигурност, щом отново е започнала да пие — тя погледна часовника си. — Господи! Трябва да тръгвам. Моите ученици чакат. Най-добре сега да подредиш багажа си и след това да слезеш в магазина. Боб всеки момент ще се върне. До скоро!

Джени с удоволствие би хукнала веднага надолу. Изгаряше от нетърпение отново да види Боб, но въпреки това първо се зае с дрехите си. След като разопакова чантата, си взе топъл душ и облече тениска и шорти. Гримира се пестеливо, после прекара един-два пъти гребена през русата къдрава коса, падаща по раменете й, и напусна стаята.

Докато вървеше по обраслия с храсти от хибискус път към магазина, сърцето й учести ритъма си. В момента, в който се изравни с входа му, видя една лодка да се доближава до кея. Висок мъж в пълна водолазна екипировка хвърли на младежа, който стоеше там, въжето на лодката и след това скочи на сушата. Боб! На Джени й прималя от вълнение.

„Какво ми става? Влюбена ли съм?“ Забави крачка и дълбоко си пое дъх. „Трябва да се овладея! — заповяда си тя. — Той има все пак някакви семейни задължения и се интересува от мен само професионално!“ Бавно се приближи към кея, който се вдаваше дълбоко навътре в океана.

Най-малко двадесет и пет водолаза разтоварваха дихателните си апарати, почистваха ги и ги складираха в специално пригодения за това стелаж на дока. Джени привлече вниманието им върху себе си, когато мина покрай тях с развети от вятъра коси. Не се смути от мъжките погледи, които я следваха. От най-ранната си младост бе свикнала с интереса, който будеше у силния пол с гъвкавата си фигура. Цялото й внимание бе насочено към Боб. Наблюдаваше го как съблича водолазния костюм.

Боб все още не бе я забелязал. Заедно с неколцина от екипажа той вдигаше с макара кислородните апарати от лодката. Нищо не напомняше за бизнесмена, с когото Джени се бе запознала в Денвър. Вместо атрактивния мъж в безупречен костюм, тя виждаше пред себе си един гъвкав, почернял от карибското слънце водолаз, с тяло, което надхвърляше всички нейни очаквания: едро, елегантно, мускулесто. Тясна ивица тъмни косъмчета тръгваше от гърдите му и се спускаше надолу по стегнатия плосък корем.

Джени не можеше да откъсне поглед от този великолепен Адонис в оскъден бански костюм. Обляха я горещи вълни на възбуда. Съзна, че никога не бе разглеждала Джери по този начин. А и видът на нейния бивш годеник едва ли би предизвикал, дори й приблизително, подобно усещане за мъжка сила.

Наблюдаваше го как с лекота повдигна една кислородна бутилка на най-горния рафт. Когато отново се обърна към лодката, Боб я забеляза. Очите му радостно грейнаха:

— Джени! Значи, дойде най-сетне!

— Здравей, Боб — Джени беше радостна, че гласът й не издава нищо от вълнението, бушуващо в нея. — Естествено, дойдох!

Той се приближи към нея и усмихнато й подаде ръка.

— Радвам се да те видя — радостта му беше непресторена. — Страхувах се, че може да си се разколебала.

Един дълъг миг те стояха и се гледаха дълбоко в очите. Внезапно в тишината звънна детски глас:

— Татко, хайде идвай! Нали каза, че ще ходим за риба, когато се прибереш.

Вълшебството бе прекъснато. Боб сложи ръка върху къдравата глава на момчето, което изникна до него.

— Това е синът ми Джейсън — каза с гордост на Джени. — Той е моят пръв помощник, моята дясна ръка на острова.

Джейсън й подаде ръка.

— Здравейте, радвам се да се запозная с вас — учтиво каза момчето.

Джени се засмя.

— Здравей, Джейсън.

— Видя ли вече стаята си? — попита Боб.

— Прекрасна е, много благодаря — тя го погледна и отново усети онази тръпка, когато погледите им се срещнаха. — Никога не съм и сънувала, че ще мога да живея досами морето.

— Непременно трябва да разгледаш целия остров — той се усмихваше.

— Да, разбира се. Надявам се, че покрай многото работа ще намеря време и за това.

— О, сигурно. И знаеш ли какво? Когато свърша тук, ще отидем с Джейсън до любимия ни залив, за да уловим риба за вечеря. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ако няма да ви преча…

— Ти? Да пречиш? — стори й се, че за част от секундата бе видяла един почти нежен израз в очите му, който обаче веднага изчезна. — Моят най-важен мъж и аз ще ти направим супер развеждане по острова. Той е малък наистина, но ние ще ти покажем много слънце, много палми и много вода, нали, „номер едно“?

— И много риба! — засмя се Джейсън.

— Разходка из острова? Великолепно! Вече изгарям от любопитство!

— Щом станем готови тук, тръгваме — Боб отново се залови за работа.

— Ще ти помогна, татко — предложи момчето, но когато погледна към брега, забрави предложението си и извика — Мама пристигна! Може би тя също ще дойде с нас!

И той се затича насреща й.

Боб едва забележимо стисна зъби.

Джени се обърна. Вивиан Кемпиън вървеше с бавна театрална походка по кея. Облеклото й беше подходящо по-скоро за танцова вечер, отколкото за разходка по пясъка. Върху деколтето на черната официална рокля беше прикрепена алена роза, също такава имаше и на широкополата черна шапка. Огромни обици, огърлица и гривна дрънчаха при всяка нейна крачка. Сравнена с другите жени на дока, с техните влажни коси, Вивиан изглеждаше съвсем не на място. Боб стоеше с ръце на хълбоците и я наблюдаваше мълчаливо. Когато тя се приближи, дори не си направи труд да се ръкува с нея.

— Значи се върна?

— Да, върнах се — тя му хвърли една ослепителна усмивка, която обаче мигновено замръзна при вида на явната студенина, с която бе посрещната. — Търсих Джейсън навсякъде — добави предизвикателно. — Нали знаеш, че утре отново заминавам за Ню Йорк?

— Джейсън и аз бяхме заедно през целия ден. Тъкмо щяхме да тръгваме на риболов и да покажем на Джени острова.

Вивиан се извърна. Веднага разпозна Джени и трепна уплашено.

— Здравейте — поздрави я с насилена усмивка. — Струва ми се, че летяхме заедно дотук?

Очите й сякаш молеха: „Не ме издавайте!“. Джени кимна едва забележимо.

Боб не разбра нищо от безмълвния разговор между двете.

— Мис Ларк е фотомоделът за заглавната страница на новия брой на брошурата ни — поясни той.

— О, така ли? И ти веднага я вземаш на разходка из острова? — в гласа на Вивиан прозвуча завист, а може би и зле прикрита ревност. Тя побърза да смени темата. — Ако Джейсън е бил целия ден при теб, то тогава сега може да дойде с мен, нали? Виждам го толкова рядко.

Боб погали сина си по косата, защото видя, че момчето придоби нещастна физиономия.

— Бъди добро момче и иди с майка си — каза му успокоително. — Друг път ще отидем за риба.

— Но да не забравиш, татко! — предупреди го Джейсън през рамо, тръгвайки неохотно с Вивиан.

— Няма да забравя! — извика след него Боб и се обърна към Джени. — Извинявай, но ние с Вивиан вървим по собствени пътища. Тя… — той млъкна и отмести поглед, после прибави с пресилена веселост — Във всеки случай ти ще си получиш обещаната разходка из острова!

 

 

Беше късен следобед, но слънцето все още грееше силно, когато Боб и Джени тръгнаха на обиколка. Боб, в жълто-зелени шорти и бяла тениска, управляваше мощен джип — идеалното превозно средство за придвижване по острова. Джени слушаше с интерес обясненията му. Бонайре беше дълъг 26 мили и 7 мили широк, имаше около девет хиляди жители. Тя не можеше да се нагледа на екзотичната красота наоколо. Преминаха покрай солните долини на юг. Гледаха запуснатите стари каменни колиби, в които по-рано са били държани робите, работещи в солниците. Стигнаха до един нудистки плаж.

— Жалко, че високата ограда закрива гледката — отбеляза Боб с дяволита усмивка.

— Можем да спрем и да надникнем през процепите — засмя се тя.

— Или пък да получим съвсем легално пропуск, като се съблечем и почукаме на входа.

— Не, благодаря — поклати глава Джени. — Не искам да изгарям още първия ден.

— Жалко, с удоволствие бих те намазал с плажно масло.

Двамата безгрижно се разсмяха. Джени се наслаждаваше на пътуването, на гледката на изумрудения океан, на блестящия бял пясък и най-вече на близостта на този неотразимо красив мъж. Всичко в него я привличаше: дълбокият му плътен глас, откритата му усмивка, мускулестото му тяло. Видът на неговите силни ръце върху волана предизвикваше в нея непреодолимото желание да докосне топлата му кожа.

— От тази страна на острова гледката е много по-величествена — оповести Боб, отби джипа встрани от пътя и спря. — Ела и погледни това!

Слязоха и се закатериха по стръмната скала, надвиснала над океана. За да стигнат до ръба, откъдето се виждаше най-добре, трябваше да минат по грапав, насечен коралов риф.

— Внимавай! — Боб я хвана за ръката. — Ако паднеш, можеш да се нараниш тежко.

Балансирайки предпазливо по хлъзгавата, почти черна повърхност на скалния ръб, те достигнаха върха, където останаха известно време смълчани, загледани в безбрежната шир на океана. Вълните на прибоя се разбиваха с глух грохот в отвесните скали под тях. В далечината, прибулени в синкава мараня, едва се съзираха бреговете на Венецуела.

— Величествено, нали? — промълви по-скоро на себе си Боб. — Обичам този остров.

— Аз също започвам да го обиквам.

Джени се чувстваше тук като в рая, откакто бе пристигнала. Дори фактът, че бе дошла да работи, а не да почива, не можеше да заличи това чувство. Въздъхна тихо.

— Всъщност, утре ли ще започнем със снимките?

— Да, и то много рано сутринта. Не ни трябва лодка. Знам един залив, съвсем наблизо, не е много дълбок, а рифът отдолу е прекрасен.

— Какво трябва да нося?

Той я погледна и се засмя:

— Само себе си! — но като видя изненадания й поглед, добави: — И чифт бански, естествено.

— А Вивиан? Тя съгласна ли е? Да не би да възникнат неприятности…

— Не се тревожи — прекъсна я Боб. Чувстваше, че й дължи по-обстойно разяснение. — Ние сме разведени, но ръководим заедно „Подводни авантюри“ и се съобразяваме един с друг по деловите въпроси. Преди години, когато се запознах с Вивиан, фирмата беше нейна, но представляваше само един западащ магазин за водолазно оборудване. След като се оженихме, аз й станах съдружник. Скъсахме се от работа, докато успеем да изградим днешната просперираща верига от магазини. Нямаме интерес да разделяме собствеността, макар че понякога се явяват известни усложнения. Но това е друг въпрос. Вивиан не се бърка в неща от моята компетентност, както и аз, в тези от нейната.

— Разбирам — отвърна Джени, питайки се какви точно усложнения имаше предвид той. Вместо това се усмихна. — Бих искала да узная повече за теб, Боб.

— Така ли? Какво например?

— Ами… къде си роден, имаш ли братя и сестри, какво те накара да се захванеш с фотографията…

— Роден съм в Денвър, бях единственото дете на родителите си, и когато навърших осем години, те ми подариха фотоапарат. Това предопредели целия ми по-нататъшен живот. Обичам да пътувам и да снимам всичко красиво.

— А бизнесът?

— Занимавам се с него, само защото се налага. Мразя официалните костюми, вярвай ми. Но трябва да играя ролята на сериозен бизнесмен още известно време, защото имам син, когото искам да отгледам и възпитам по най-добрия начин.

Постояха известно време мълчаливо. После той погледна часовника си.

— Време е да се връщаме. Има още много неща за разглеждане, но и утре е ден.

Тръгнаха обратно по острите зъбери на кораловия риф. На половината път Джени внезапно се подхлъзна на тънките си високи токчета. Боб я улови буквално в последния момент, преди да полети надолу в пропастта, сграбчи я здраво с две ръце около кръста изотзад.

— Внимавай!

Тя почувства топлината на дланите му през тънкия плат на шортите. Той я привлече към себе си. Допирът до стегнатото му тяло предизвика опасна тръпка по гърба й. Тя затвори очи и изстена.

Боб я обърна бавно към себе си и сложи ръце на гърдите й.

— О, Джени! — дишането му беше учестено. Наведе се над нея и отвори устни като за целувка, но изведнъж рязко отстъпи назад и поклати глава. — Това не го искаме и двамата, нали, Джени? — сянка премина по лицето му.

„О, небеса, колко добре се почувствах в прегръдката му!“

— Във всеки случай не и на този коралов риф — прошепна с несигурен глас тя и се изчерви.

Той я хвана за ръка.

— Ела, да тръгваме.

Върнаха се по най-прекия път до хотела. Боб й помогна да слезе от джипа.

— Утре рано започваме работа. Ще сдържа обещанието си, не се безпокой. От теб искам само да ми позираш за снимките, нищо повече.

Прозвуча така, като че ли се мъчеше да убеди сам себе си. Той свали слънчевите си очила и я изгледа продължително. Изражението на лицето му с нищо не допринасяше за истинността на неговите думи.

 

 

— Джени, къде беше? Търсих те навсякъде! — посрещна я Хана пред стаята й.

— Боб ми показа острова — Джени отклони поглед. — Беше много мило от негова страна.

Приятелката й смаяно поклати глава.

— Не знам как го правиш, скъпа! Наясно ли си, че всяко женско същество на острова е лудо по този мъж? А ти едва ли не го въртиш на пръста си и всичко, което имаш да кажеш по въпроса, е: „Беше много мило от негова страна.“?!

— Не говори глупости — отвърна недоволно Джени. — Никого не въртя на пръста си, още по-малко Боб Кемпиън. Отношенията ни са строго делови, самият той непрекъснато ми го повтаря.

Отключи вратата на стаята и когато влезе вътре, спря като закована. Нещо не беше както трябва. Едва след няколко секунди схвана какво — нещата й ги нямаше!

В този момент се появи камериерката.

— Мис Ларк, вие ще бъдете настанена в друга стая. Бихте ли ме придружила да ви я покажа?

Двете приятелки размениха недоумяващи погледи, след което последваха момичето в онова крило на сградата, отдалечено най-много от океана. Новата стая на Джени се намираше на приземния етаж, беше малка и тъмна, с оскъдна мебелировка. Прозорецът се намираше точно пред желязната противопожарна стълба.

— Нищо не разбирам — Джени преглътна мъчително. Приближи се до нещата си, струпани в средата на стаята, и се огледа безпомощно. — Защо трябва да се местя?

Беше й трудно да скрие разочарованието си. Камериерката я погледна съчувствено.

— Мисис Кемпиън нареди да бъдат сменени стаите.

— О, да, естествено. Трябваше да се досетя — Джени усети неприятно пробождане в сърдечната област.

Когато момичето излезе, Хана се опита да я утеши.

— Не се вкисвай от това, Джени. Нормално е да ревнува. Освен това стаята не е съвсем лоша. Може би от задния прозорец имаш по-добър изглед.

Тя се доближи до втория прозорец, дръпна завесата и се втренчи невярващо навън. Точно пред прозореца се мъдреха четири препълнени контейнера за боклук. След моментното смайване Хана се извърна и ги посочи с театрален жест, ухилвайки се до уши:

— Ето, не ти ли казах?

Джени неволно се разсмя. Грабна една възглавница и я захвърли по нея.

— Как смееш да ми се подиграваш? Не ти ли е жал, че ще трябва да живея в тази… тази…

— … в тази дупка ли? — довърши вместо нея Хана. — Бедното дете! Не можеш да очакваш и капчица съчувствие, след като си изтласкала на заден план красивата и желана мисис Кемпиън — тя хвърли обратно възглавницата.

Джени я улови и я притисна до гърдите си.

— Хана, шегата настрана — какво да правя? По всичко изглежда, че мисис Кемпиън ще ми създава неприятности.

— Защо се тревожиш? — повдигна вежди приятелката й. — Нали нямаш никакви аспирации към Боб, ако съм те разбрала правилно? Защо тогава неговата бивша съпруга да ти създава неприятности?

— Тя също ми е шеф — отвърна Джени замислено. После си каза, че няма смисъл да заблуждава повече Хана, а и себе си. Отпусна се тежко върху тясното легло. — Хана, трябва да ти призная нещо. Стигнах дотам, че се влюбих безнадеждно в този мъж!

— Не думай! — Хана изведнъж стана сериозна. — Е, какво пък, някои неща в живота трябва да се приемат такива, каквито са. Ако си влюбена в Боб, трябва да отстояваш чувствата си. Кой би могъл да каже кое е правилно и кое — не? Навярно това е единственото правилно решение за теб.