Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (4)

Глава 4

— Божичко, мамо, къде се губиш? Ами че срещата ти с оня човек беше в шест. А сега наближава единадесет!

— Аз съм на четиридесет и една години все пак и мога да се грижа за себе си.

— Да, Аманда — неодобрителният глас на майка й прокънтя откъм дневната. — Наистина трябваше да ни уведомиш, че си жива и здрава!

— Какво прави баба ти тук? — само с устни произнесе Аманда.

— Съжалявам — изсъска Клио. — Обадих й се, защото наистина се разтревожих. Не мислех, че ще се втурне насам.

— ВБ никога не пропуска криза. Особено ако е предизвикана от моето убийство от страна на мъж, когото съм избрала по обява на Самотните сърца. Предполагам, че е потривала ръце от задоволство.

— Както и да е — прошепна Клио, — трябва да е бил страхотен, за да прекараш толкова време с него.

— Всъщност — Аманда с обич прегърна дъщеря си — въобще не се срещнах с него. От пръв поглед забелязах, че не е мой тип, затова се престорих, че не съм аз.

— О! — разочарованието на Клио беше трогателно. — Толкова искам наистина да се запознаеш с добър човек.

— Най-смешното е, че го направих. Само че е свързан с друга жена.

— Само свързан? Без да е женен?

— Мисля, че да.

— Време е да си лягаш, млада госпожице — обяви Хелън, като се появи от дневната с преметнато през ръката й скъпо на вид палто. Хелън имаше отвратително добър вкус за дрехи.

— Да — Аманда умишлено се престори, че е приела забележката на майка си като насочена към себе си. — На четиридесет и една години имам нужда от сън за красота.

— Нямах предвид теб — високомерно отвърна майка й. — Във всеки случай не знам какво си мислиш, че вършиш. Да се срещаш с непознати мъже по разни барове. Мъжете мразят изпадналите жени. Направо ги подушват. Не че аз съм имала някакви проблеми. Трябваше само да мигна и всички врати се отваряха пред мен.

— Изумително — отвърна Аманда, като със замах отвори пътната врата. — Все още става.

Хелън се понесе величествено навън.

— Защо да не поразпитам в клуба за голф? Всичко ще е по-добро от това достигналата средна възраст моя дъщеря да виси по барове. Откъде знаеш, че няма да се яви някой сериен убиец, който използва вестника да си търси жертви? Самотни, зажаднели за секс жени без семейства…

— Няма страшно. Ще кажа на серийния убиец, че имам властна майка, син с черен пояс по карате и дъщеря с мобилен телефон, която може да привика опасна банда от шестнадесетгодишни за десет секунди.

— Май не приемаш нещата сериозно.

— Опитвам се. Слушай, това щеше да е само разговор в много оживен и ярко осветен бар.

— О, Боже, нали не си видяла някой познат? — надвисналият позор да има толкова ниско паднала дъщеря накара Хелън да потрепери. — За мъжете, които пускат обяви по вестниците… Откъде си сигурна, че не търсят само секс? Вероятно знаят, че самотните жени на твоята възраст са готови на всичко, само и само да се докопат до мъж.

— Сега като го спомена, идеята ми се струва прекрасна. Може би трябва да преформулирам обявата. „Привлекателна четиридесет и една годишна търси авантюри и развлечения. Безплатно чукане с всеки отзовал се“.

Затвори вратата, преди да успее да чуе протестите на майка си.

Върна се в уютната дневна, където последните дърва догаряха в огъня, котката се изтягаше пред камината, а Клио подскачаше на дивана и се кикотеше.

— Кажи сега, какво стана?

— Като се изключи фактът, че съм с две глави по-висока от него? Честно казано, не смятам, че страницата на Самотните сърца е за мен. Трябва да поопозная човека, преди да го харесам — всъщност, напомни си Аманда, това не беше съвсем вярно. В никакъв случай не познаваше Ангъс Дей добре, но бе успяла да го хареса. — Може би още не съм станала достатъчно садистична.

— Е, да се надяваме, че бъдещето е пред теб. Ще трябва да намерим друг начин да се запознаваш с мъже. Знаеш ли, че новият ни учител по физическо е доста готин, защо да не му кажа две-три мили думи за теб? Ще ти дава да надуваш свирката.

— Стига вече — Аманда се направи, че не чу последното. — Време е за лягане. Утре си на училище. Шон добре ли беше?

— Да. Постарах се ВБ да не плещи пред него за серийни убийци. Той и без това смята, че големите са много шантави на тема любов.

— Не се учудвам.

Клио погледна майка си.

— Липсва ли ти татко?

— Липсват ми първите ни години. Тогава бяхме щастливи. Но не и напоследък — може би сега беше време да зачекне темата, която непрекъснато отлагаше с надеждата, че Джайлс ще я подхване пръв. Но той не беше най-тактичният човек на света. Ако скоро тя не подготвеше Клио и Шон, вероятно баща им щеше да изтърси някоя глупост и да им развали цялата ваканция. — Клио, миличка, от известно време искам да ти кажа, че баща ти и Стефани ще имат бебе. Може би дори две.

— Нима? — гласът на Клио трепереше леко и бе пълен с горчивина. — На татко толкова му е харесало да бъде баща първия път, че няма търпение да повтори. Колко мило — Аманда я взе в прегръдките си. — Кога?

— След няколко месеца.

— Затова ли няма да идва на ски?

— Да.

— Жалко. Бих я блъснала в някоя пропаст, за да убия малките негодници.

Аманда се стресна от озлоблението на момичето. Беше се старала да опази децата си от бурните чувства, вихрещи се по време на раздялата, и да бъде колкото може по-цивилизована. Може би това не бе се оказало много добра политика.

— Давай — заповяда й Клио, — кажи, че мразиш кучката и се надяваш да се пръкне двуглаво чудовище.

Аманда се засмя и нежно я притисна към себе си. Беше направо фантастично дете, а Джайлс, винаги незаинтересуван от децата, така и не можа да го разбере.

— Мразя кучката и се надявам да се пръкне двуглаво чудовище!

— Ами ако наистина имат близнаци? Ще имат две двуглави малки чудовища. Пада му се на татко.

— Обичам те, Клио.

— Благодаря, мамо. Знам — запъти се към стълбите, но спря. — А татко? Какво мислиш за него?

Това беше въпросът, от който се ужасяваше. Не можеше да признае на Клио, че баща й е суетен, глупав и безхарактерен, че порастването на собствените му деца го караше да завижда, а не да се гордее, и че бе тръгнал да доказва неповяхващата си младост по най-елементарния възможен начин.

Злобата срещу любовницата беше допустима, но срещу родния баща изглеждаше като предателство.

Невероятно, но Клио май разбра.

— Не се тревожи — прошепна тя. — Ще пазя тайната.

 

 

През следващата седмица дойдоха още няколко отговора на обявата на Аманда, но тя реши да не се занимава с тях. В галерията Луиз я влудяваше. Непрекъснато прекъсваше Аманда — тъкмо когато някой клиент се канеше да купи дадена картина — и след това си приписваше заслугата за продажбата. Дори прояви нахалството да упрекне Аманда, че има много малко участие в осъществените сделки. Съветът на Ангъс Дей да се заеме със своя галерия непрекъснато изникваше в ума й, но въпреки раздразнението от Луиз не бе сигурна, че се чувства достатъчно уверена, за да предприеме подобна стъпка.

После се случи нещо крайно любопитно. Изневиделица, без всякакво логично обяснение, се получи брошура от агент по недвижими имоти, адресирана до нея, която съдържаше описание на хангар за лодки в самия край на града, близо до малкото пристанище, в съседство с порутените плажни бунгала. Предишният наемател, собственик на фирма за смяна на гуми, вече го беше преустроил — подпокривното пространство служеше за склад на резервни гуми, а приземният етаж — за приемане на клиенти. Аманда изведнъж усети, че главата й се замайва от примамливата възможност. Дали Ангъс стоеше зад това? Продължи да чете, а умът й вече бръмчеше от планове.

И тогава се появи уловката. Изискваше се предплата на наема за една година. Сума, която нямаше начин да събере.

Въпреки това не можа да устои и реши поне да хвърли едно око. На следващия ден през обедната си почивка слезе до брега.

Хангарът се намираше до спокойните води в задната част на пристанището, точно зад общинския квартал „Истклиф“. Гледката би била живописна, ако не бяха закованите с дъски магазини и преливащите от боклук контейнери, отличаващи тази част на града. Точно под хангара беше хижата, собственост на сестрите Майлс, както и няколко редици плажни бунгала, някога ярко боядисани и привлекателни, а сега помръкнали и олющени като величествени старици, изгубили всичките си пари и тънещи в упадък.

Все пак, напомни си Аманда, ако районът беше красив като останалата част на Лейнтън, цената на хангара щеше да е три пъти по-висока. Лошото бе, че шляещите се и туристите, а може би дори и местните жители едва ли щяха да си направят труда да дойдат чак дотук, а това щеше да е катастрофално от търговска гледна точка.

Сградата беше заключена и празна, но един поглед вътре накара сърцето на Аманда да затупти. В момента стените бяха сиви и олющени, но интериорът бе изумителен, пълен със светлина; подпокривните греди и високият таван създаваха приветлива атмосфера. Трябваше просто да ограничи грозната част за приемане на клиенти до кокетен щанд с касов апарат, да боядиса всичко в снежнобяло, може би с бледосин оттенък… Аманда си наложи да слезе на земята. Още дори не беше решила дали да се захване. Наистина ли искаше да поеме тези рискове и грижи, когато и бездруго се бореше с нокти и зъби да плаща сметките, да поддържа колата и да спазва срока за вноските по ипотеката на къщата, със съвсем символична помощ от страна на Джайлс? Можеше да се накисне в много по-голяма финансова каша от сегашната. Щеше да е лудост. Не биваше дори да мечтае за това.

Краят на обедната й почивка наближаваше, а Луиз напоследък непрестанно си гледаше часовника. Най-добре беше да се връща. По пътя мина покрай „Истклиф“. Знаеше, че работата е започнала от месеци, но днес сякаш кипеше. Странно. Половината от апартаментите изглеждаха празни, отпред стояха булдозери, сякаш готови да прегазят сградата.

— Разбра ли нещо ново за работата в квартала? — запита тя Луиз, когато се върна в галерията. — Току-що видях три камиона да отиват нататък.

Луиз се ухили самодоволно като Котарака в чизми.

— Нима не знаеш? Това е твоят приятел Ангъс Дей. Сключил е специален договор с общината и наемателите са се вдигнали на оръжие срещу него. Цялата работа е много тъмна. Показал им е множество планове за подобрения, но всички смятат, че това е само прах в очите и че иска да пипне квартала заради местоположението му. Трябва да призная, че е шантаво някой да строи общински жилища на върха на скалата, с този великолепен изглед към морето.

— Може да са решили, че общинските наематели също заслужават красива гледка.

— В такъв случай не показват благодарност. Мястото е истинско бунище. Графити. Изпочупени стъкла на автобусните спирки, възрастните жени се боят да излизат вечер. Но наемателите са убедени, че той ще застрои квартала с луксозни апартаменти, ще вдигне наемите и те няма да могат да ги плащат. Според мен това ще е най-доброто, но в квартала Дей минава за страшния злодей.

— Но той не може да го направи на общински терен. И въобще, къде са отишли старите наематели?

— Настанени са временно в други общински жилища. Жалко, че не са на някой далечен остров.

Аманда беше потресена. Нима Ангъс Дей нямаше никакви скрупули и без да му мигне окото, щеше да отнеме домовете на хората, за да печели пари? Нищо чудно, че можеше да си позволи ново БМВ. Прииска й се да го беше потрошила напълно.

— Е, мисля, че той трябва да… — започна Луиз с привичните си вагнеровски тонове, но си прехапа езика, защото осъзна, че обектът на съвета й, самият Ангъс Дей, току-що беше влязъл в магазина.

Аманда се огледа, за да види каква непобедима сила е затворила устата на Луиз.

— Велики Боже — поздрави го Аманда, сякаш самият дявол беше изскочил от някой гаргойл и оживял пред очите й. — Какво търсите тук?

— Дойдох да потърся подаръка, за който ви споменах — Ангъс приличаше повече на малко момче, скастрено от учителката си, отколкото на злодей от строителния бранш.

— Прекрасно — замърка Луиз и се спусна към него като ястреб връз полска мишка. — И каква сума сте приготвили? Четиристотин? Петстотин? Глупавичката аз, сигурно подобни суми изобщо не ви притесняват.

— Не, очевидно не — той срещна погледа на Аманда и й смигна. — Не и такъв закоравял експлоататор на бедните, какъвто съм аз. Но ще притеснят жената, за която е предназначен подаръкът. Мисля, че би предпочела нещо по-скромно.

Перушината на Луиз поспадна.

— Аха. Значи не искате тази прекрасна маслена картина „Лейнтънски пясъци през лятото“? — посочи към едно отвратително творение в розово и червено с височина метър и двадесет. — Струва точно петстотин. Рисувал го е лейнтънският Матис.

— Самият аз съм почитател на Пикасо — заяви Ангъс.

Ако не му беше толкова ядосана, Аманда щеше да се разсмее. Вместо това заби нос в картичките, които сортираше. Мислеше за общинските наематели, за семействата им и вероятно за множеството самотни майки, каквато беше самата тя, натикани в смрадливи пансиони, за да има място за луксозните апартаменти на Ангъс Дей.

— А този възхитителен акварел? — предложи Луиз. — Казва се „Здрач над долината“. Щастливката обича ли провинцията?

— Не — подсмихна се Ангъс. — Мрази провинцията. Дайте й голям град и ярки светлини. Колкото по-голям, толкова по-добре.

Напук на себе си Аманда неволно си представи приятелката на Ангъс. Слаба. Бляскава. Светска. Вероятно намираше дори Лейнтън, който всичките му жители обожаваха, за твърде провинциален.

— Всъщност — най-сетне успя да вземе думата Ангъс, докато Луиз посягаше към поантилистично пресъздадения лейнтънски вълнолом, — доколкото разбрах, имате скулптура на двойка чапли.

Луиз зверски изгледа Аманда. Беше се надявала да му пробута нещо доста по-скъпо.

— Аманда, защо не ги донесеш?

Луиз беше скрила дървените птици на най-горния рафт в магазина, така че Аманда трябваше да стъпи на стол, за да ги стигне. Докато беше на стола, усети очите му да се спират на краката й и почувства лудешкото и съвсем неуместно желание да посегне и да я докосне.

Вместо това произнесе делово, след като си напомни, че той е негодник, вероятно на крачка от корупцията.

— За тези ли говорите?

Той взе двете чапли и ги заразглежда.

— Красиви са — рече. — Направо съвършени. Ще й напомнят за дома. Не бих открил по-добър подарък. Благодаря.

Макар все още да му се сърдеше, Аманда не можа да потисне пламъчето на завист, запалено от вълнението в гласа му. Какво ли е да имаш някой, който да полага такива усилия заради теб? Подаръците от Джайлс дори за рождения й ден обикновено биваха набързо купени цветя от някоя спирка или кутия шоколадови бонбони. През всички години на брака им той така и не разбра, че тя не харесва тези неща.

Уви чаплите в тънка бяла хартия с напълно ненужна грубост.

— За Бога, Аманда — сряза я Луиз и обиците й от цветно стъкло заиграха от раздразнение, — питай господин Дей дали ги иска опаковани като подарък.

— Искате ли ги? — запита Аманда. — Така изглеждат доста несръчни.

— Също като вас — изрече Ангъс Дей толкова тихичко, че не беше сигурна дали го е чула правилно.

Той флиртуваше с нея! Що за човек би флиртувал с една жена, докато купуваше специален подарък за друга? Нищо чудно, че жена му бе избягала. Беше от типа, който вероятно би започнал да сваля стюардесата и на сватбеното си пътешествие.

— Ето кашон — предложи Луиз и едва не усмърти Аманда с поглед. — Сложи ги вътре и ги увий.

Аманда махна първата обвивка, направи гнездо от още опаковъчна хартия и го покри с цял яркосин лист, преди да постави вътре чаплите плътно една до друга. Изглеждаха блажено щастливи.

— Между другото — понижи глас Аманда, когато Луиз изчезна при нов клиент — вие ли накарахте онзи агент по недвижими имоти да ми изпрати брошурката за стария хангар до пристанището?

Ангъс сви рамене.

— Бих ли ви поощрил да изоставите сигурната си, макар и зле платена работа — запита тихо той, — за да извършите нещо лудешко и рисковано?

— Вероятно — Аманда пъхна в кашона плик с емблемата на галерия „Вълна“ и закрепи синя панделка към дръжката. Внезапно се сети за всички онези хора, чиито домове този човек отнемаше, докато се шляеше да купува подаръци и да флиртува. Изпита силен гняв. — Между другото — тросна се тя — вероятно ще загубя зле платената си, ала сигурна работа, ако Луиз ме чуе, но все пак ще го кажа. Мисля, че това, което вършите в „Истклиф“, е отвратително. За ваше сведение, не всеки на този свят може да си позволи БМВ. Но единственото нещо, което всички искат, дори и най-бедните, е приличен дом! — без да усети, тя повиши тон. — Тъй че се надявам да се засрамите, че превръщате жилищата им в къщи с луксозни апартаменти!

Ангъс я изгледа с присвити очи, закачливият му маниер се изпари.

— Не мисля, че имам нужда вие да ми казвате какво искат хората от един дом — сряза я той с глас, остър като кремък върху гранит. — С риск да прозвуча като в скеч на „Монти Пайтън“, когато бях малък, живях десет години под наем в общински блок. Леглото ми беше зад завеска в кухнята. Може би това хора като вас наричат апартамент?

Откъм другия край на магазина, прилична на британската кралица Бодицея в синьо кадифе, приближаваше Луиз.

— Случило ли се е нещо?

— Не — спокойно отвърна Ангъс, — само исках да ме държите в течение, когато получавате още неща на този художник.

— О! — Луиз изглеждаше едва ли не разочарована.

Двете наблюдаваха как Ангъс излиза през вратата на магазина, оставена отворена заради доставката на няколко рамки. Аманда забеляза, че Ангъс държи покрива на колата си вдигнат, макар да беше декември.

— Колко претенциозно — обяви тя умишлено високо. — Вероятно се оглежда във витрините, докато я кара.

— Твърди се — добави Луиз, за щастие по-тихо от Аманда, — че само мъжете с ниско самочувствие карат подобни коли, но все пак не вярвам това да се отнася за Ангъс Дей.

— Нито имам представа — сурово произнесе Аманда, — нито искам да имам.

— Тогава си единствена в Лейнтън — въздъхна Луиз.

Ангъс Дей потегли бързо, знаеше, че двете жени продължават да го наблюдават. Изпитваше ярост към Аманда. Нищо не мразеше повече от хора, които издават морални присъди, без да познават фактите. До този момент я харесваше, усещаше, че е надарена с вродена състрадателност, а инцидентът с обявата в страницата за Самотни сърца го беше трогнал и развеселил. Очевидно й беше за първи път. Но може би бе сбъркал в преценката си, че е различна от повечето жени, с които се беше срещал. Дребнавото еснафско критикарство бе нещо, което не понасяше.

Караше прекалено бързо, знаеше, че не бива да го прави, но въпреки това се наслаждаваше на усещането за скорост извън Лейнтън сред природата наоколо. Обичаше да шофира с вдигнат покрив не за да се оглежда във витрините, както беше предположила Аманда, а защото се радваше като малко момче на красивата си кола. След като баща му внезапно фалира за една нощ, семейството трябваше да се премести от относителните удобства в миниатюрен, студен апартамент. Нямаха пари за нищо излишно, едва-едва свързваха двата края и той копнееше за кобалтово синя спортна количка-играчка с дистанционно управление. Още усещаше вкуса на копнежа в устата си. Сега имаше истинска такава кола.

След десет минути ободряваща скорост спря пред красив портал — две внушителни каменни порти, всяка от които имаше каменно кълбо отгоре и даваше начало на дълга, стръмна алея през парк, водеща до голяма ферма в георгиански стил, където живееше сам. Беше я купил, защото обичаше солидните пропорции и защото майка му можеше хем да е наблизо, хем да е в отделен дом.

Изобел Дей свирепо се бореше да бъде независима. Дори сега настояваше сама да си готви и чисти, макар че синът й без проблем можеше да наеме хора за това. А докато той копнееше да направи живота й лесен и удобен, лъскавият начин на съществуване бе последното, което искаше Изобел.

Вместо това му позволи да мебелира скромно и може би малко аскетично къщата в приглушени сини и зелени тонове, които повтаряха цветовете на морето около Хебридските острови, където бе израснала. Като реверанс към миналото си му беше разрешила да тапицира креслото й с безумно скъп, мек като коприна туид в цвят на лавандула, от който би станал и прекрасен костюм „Шанел“. На този стол седеше тя, когато се появи Ангъс. Дори сега, с диагноза рак, Изобел казваше на всички да не се суетят около нея и се правеше, че нищо не се е променило.

Ангъс влезе със собствен ключ, защото знаеше, че по това време следобед тя си почива, седнала на любимия си стол, завита с одеяло, с чаша чай марка „Ърл Грей“ до лакътя, бутилка с гореща вода зад гърба, и гледа любимото си телевизионно състезание „Обратно броене“. По принцип мразеше телевизията, но изпитваше огромно удоволствие да отгатва отговорите преди участниците.

— Здравей, маме — наричаше я по този необичаен начин заради една детска песничка, която му беше пяла в детството. Започваше така: „Три гарджета писукаха си: маме…“ Не се сещаше как беше по-нататък. Някой ден трябваше да я пита. Целуна я по връхчетата на късо подстриганата, посивяла коса.

— Пропусна най-важното — рече той и посочи жокера на екрана.

Изобел лекичко го перна със списанието си.

— Ти ме разсея.

— Да-да — подразни я той и грабна списанието. — „Справочник на телевизионните програми“. За жена, която никога не гледа телевизия, изглежда доста поомачкан.

— Просто записах няколко предавания за Марджъри — Марджъри беше партньорката на Изобел на голф. — Клетата, не може да си настрои видеото, дори ако това ще й спаси живота.

— Да, разбира се — той погледна огъня в камината, лакираното дърво на малката й масичка за хранене, столчето за крака, чиято възглавничка сама беше избродирала в любимия си цвят на лавандула, и синьо-зелените кадифени завеси. Несъзнателно отбеляза, че очите на Аманда имат същия цвят.

Независимо от всичко той се възхищаваше от тихата упоритост на майка си. Никога нямаше да допусне да я надвие нещо толкова банално като видеото. Щеше да изяде упътването с кориците. По същия начин се беше борила да осигури на него и на баща му чисти ризи, прилични дрехи и да не позволи никой да ги съжалява, задето са се плъзнали надолу по социалната стълбица. Изобел Дей се справяше с трудностите с тих стоицизъм.

Единственият проблем беше, че съществуваха неща, които дори волята на майка му не можеше да контролира. На него му се искаше да се отнася с по-малко проклет стоицизъм към тях.

— Как се чувстваш днес?

Изобел се вцепени.

— Пристигна ли навреме оная сестра Макмилън?

— Да.

— И какво каза?

— Каза, че съм толкова добре, колкото може да се очаква — на устните на Изобел изплува иронична усмивчица. — За човек с рак в последен стадий.

Ангъс притвори очи.

— Не го е казала.

— Не. Не го каза. Каза да живея ден за ден.

Ангъс вдигна ръката й и я стисна. Животът се беше отнесъл несправедливо с Изобел.

— Недей. Никога не си се предавала. Ще доживееш до деветдесет.

— Не бих разчитала на това. Не мисля, че ще дочакам дори следващия си рожден ден. За щастие ти не си човек, който предварително купува подаръци.

— Точно тук грешиш — Ангъс се усмихна, възхитен, че поне веднъж бе сбъркала в преценката си за него. — Купих ти нещо, и то не за рождения ти ден — извади плика от мястото, където го беше скрил в антрето.

— Знаеш, че не обичам подаръци — Изобел поклати глава. — Освен това какъв е смисълът? Няма да съм тук достатъчно дълго да му се радвам. Чиста загуба на пари.

— Най-напред го погледни.

Докато тя разопаковаше подаръка, Ангъс забеляза колко прозрачна бе станала кожата й, по-тънка дори от оризовата хартия, която развиваше.

Махна единия ред, после следващия.

— Да не е пакет в пакета като матрьошките? — напрегнато запита тя.

Ангъс само се усмихна.

Най-сетне стигна до двете дървени птици, сложени вътре.

— Чапли! — възкликна. Тънка тръпка на вълнение озари гласа й. — Наблюдавах ги по цял ден като момиче. Часове наред стояха в реката на един крак, после хващаха рибка и излитаха към небето, биейки с големите си криле — усмивката затопли съсухрените й черти, придаде им цвят, което не се бе случвало от месеци. — Колко са красиви! Погледни само гладкостта на дървото.

— Трябва да се поставят така — той сложи двете фигурки с лице една към друга. Птиците гледаха нагоре, сякаш изучаваха звездите с изпънати шии. — Ухажват се. Очевидно е част от ритуала.

— Е, него не съм виждала. Предполагам, че е така по цял свят сред хора, животни и птици. Необходимостта от продължаването на вида ги тласка към това.

Ангъс усети накъде клони разговорът и се опита да смени темата.

— Все пак в живота има и други важни неща, освен създаването на потомство.

— Ха! — възкликна майка му. — Кажи го на чаплите. Или на гмурците, или на който искаш животински вид. Или пък на братовчедка си Флора. Знаеш ли, че чака шесто дете? — загледа го втренчено. — Бих искала да започнеш да се срещаш с някоя жена. Откак Лора си отиде, ти сякаш се интересуваш само от облекло и лесно изливащ се бетон.

Ангъс сви рамене.

— Може би защото е по-безопасно. В интерес на истината, запознах се с една жена, която ми хареса — поколеба се дали да спомене, че вече я е виждала, но реши да премълчи. Искаше да даде време на познанството да се развие. — Тя ми каза за тези чапли.

— Аха.

— Но не мисля, че има особено високо мнение за мен. Смята, че съм бич за онеправданите и че вдигам покрива на колата, за да се оглеждам във витрините.

Изобел се усмихна широко и много весело.

— Добре ми звучи. А ти?

— Какво аз?

— Вдигаш ли покрива, за да се оглеждаш във витрините?

Ангъс се обиди.

— Разбира се, че не.

— Не бих те упрекнала — изненадващо каза тя. — В нашата къща нямахме огледала. Баща ми смяташе, че не е Богоугодно. Затова се оглеждах в чайника, когато си слагах червило.

Ангъс се преви от смях при тази невероятна представа за майка си.

— Няма да повярваш колко огледални повърхности съществуват дори в един Богоугоден дом. Метални чайници. Стъкла върху снимки в рамка. Баща ми все повтаряше как обувките трябвало да се лъскат така, че да можеш да се огледаш в тях, и накрая веднъж използвах дори тях.

— Слагала си червило за устни, като си използвала обувките му за огледало?

— Мога да ти кажа, че това ми достави особено удоволствие.

— Маме, страхотна си — прегърна силното някога тяло. От млада беше стройна и подвижна и беше свикнала да се гордее с външността си. — Допада ми тази представа за пристрастената към гримирането Изобел — заяви Ангъс.

— Беше само малко червило. Но не сменяй темата. Бих искала да се запозная с нея, с това твое момиче.

Той едва не й каза, че вече я е виждала, но се подвоуми.

— Е, не е точно момиче. На около четиридесет години е.

— Четиридесет! Стара мома! — Изобел беше шокирана. — Сигурно има закоравели навици и ще те накара да се съобразяваш с отдавна установените й привички.

— Всъщност не е стара мома. Била е омъжена…

— Разведена!… — тонът на майка му не би могъл да е по-неодобрителен, ако беше довел в семейството Лукреция Борджия. — Вероятно е някоя пресметлива използвачка. Сигурно влачи след себе си децата на друг мъж, които ти ще трябва да издържаш!

— Мисля, че има син и дъщеря. Но родният им баща ги издържа — премълча, че бащата не е сред най-редовните платци. — Слушай, маме, това е лудост. На практика аз едва я познавам…

— Може би ще е най-добре да не отиваш по-далеч. Винаги съм казвала, че работата е незаменима утеха.

Ангъс сви рамене пред непоследователността на майка си. Искаше й се той да си намери съпруга, а в същото време беше убедена, че всяка жена, с която се запознаваше, гони трудно спечеленото му богатство.

— Време е да подремнеш. Чаплите са тук, на тази маса, за да можеш да си спомняш детството си, когато ги погледнеш — подпъхна одеялото около нея и остави дистанционното близо до ръката й. — Не че ще гледаш телевизия, разбира се.

— Уф! — въздъхна Изобел и вяло се усмихна. — Май не си съвсем лош за син!

— Защо тогава не се пренесеш при мен, където ще мога наистина да се грижа за теб?

— Искам да умра в собствения си дом — раздразнено настоя тя. — Чакала съм достатъчно да имам такъв.

Ангъс се поколеба.

— Мразя да те оставям сама, когато си в такова настроение.

— Ако оная с косата дойде на гости, ще й предложа чаша чай и диетична бисквита, какво ще речеш?

— Предпочитам да й кажеш, че не приемаш гости. Особено подозрителни особи с дълги черни мантии и без лица.

— Я стига. Гледаш прекалено много филми на Бергман. Само защото трябваше да напуснеш университета и да спасяваш бизнеса на баща си, непрекъснато се чувстваш длъжен да доказваш, че не си част от невежото мнозинство.

— Много си устата, Изобел Дей.

— И аз имам нужда да се забавлявам. Хайде, тръгвай.

— Между другото — внезапно рече Ангъс точно когато щеше да излезе от стаята — ти си я виждала, жената, за която ти говорих. Казва се Аманда. Тя блъсна БМВ-то на паркинга.

— Добре, че не е дъщеря й. Прекалено млада е за теб.

— Маме, моля те. Не съм опериран от способността за преценка.

— В такъв случай си рядко изключение сред мъжете — отсече Изобел и включи телевизора.

 

 

Следващите две седмици останаха в паметта на Аманда като неясно петно. Галерията гъмжеше от купувачи, а през обедните си почивки трябваше да пазарува и увива коледните подаръци за Шон и Клио, за да ги вземат със себе в чужбина, както и да сортира дебелите им дрехи и да ги опакова за ваканцията с баща им.

— Какво искаш за Коледа, сладък? — запита тя Шон в петте минути между събуждането, обличането и тръгването му за училище.

— Подстрижка като на Дейвид Бекъм — отвърна Шон без капчица колебание.

Аманда преглътна. При мисълта, че милото й, къдрокосо, подобно на църковно хористче момченце ще се подложи на подстригване нула номер и ще излезе като някаква бръсната глава, направо й призля.

— Не, миличък, не сега — затърси отчаяно убедителна причина.

— Всичките ми приятели са подстригани така. Викат ми лигльо.

— Ще изстинеш, докато караш ски — възрази тромаво Аманда, чудейки се дали не е нечестно да лишава сина си от одобрението на важните за него хора. Когато си самотна майка, или трябва изцяло да се откажеш да налагаш авторитета си, или да си строга за двама. Но Джайлс и без това винаги отстъпваше. — Не, миличък, не бива да следваш стадото.

Шон тресна купичката си със зърнена каша на масата така, че съдържанието й подскочи, обикновено добродушното му личице се сгърчи от яд. Беше наследил хубостта на баща си — рус и синеок.

— Винаги казваш „не“ — обвини я той. — Другите майки не правят така!

Аманда се ядоса. Все тя трябваше да бъде лошата, защото Джайлс го нямаше да споделя трудностите по възпитанието на децата.

— Лоша работа. Тогава говори с баща си.

Това беше тактическа грешка. Джайлс никога не слушаше децата, когато му казваха нещо. Вероятно щеше да каже „да“, без дори да е схванал за какво става дума, и хубавото й момче щеше да се прибере у дома с обръсната глава и може би с татуиран пречупен кръст за засилване на ефекта.

Шон грабна училищната чанта. Намръщената гримаса изчезна, все едно слънце бе надникнало иззад буреносни облаци.

— Обичам те, мамче. Това, че всички са подстригани като Бекъм, беше скапана лъжа. Само Баз се е ошутил — Баз бе страхотният тип на класа.

Честността на Шон беше толкова разнежваща, че не му направи забележка за езика. Затова бе толкова обичлив. Дори когато в един момент крещеше и се преобразяваше в кълбо от войнственост, което за щастие ставаше съвсем рядко, в следващия миг отново се превръщаше в слънчевото момче, каквото си беше.

Притегли го в прегръдките си. Макар да беше вече десетгодишен, понякога й позволяваше да го гушка, при условие че никой от приятелите му нямаше да види. Ако наоколо имаше деца, се държеше с нея, като че ли бе чумава.

След като Шон тръгна, тя прелисти каталога на „Манчестър Юнайтед“. Раираният екип, за който копнееше Шон, беше безумно скъп. Аманда си каза, че не бива да се поддава на безсмислен комерсиализъм, но все пак попълни поръчка за него. Щеше да икономисва през двете седмици, когато щеше да е сама. Две седмици! Какво щеше да прави през цялото това време? Животът й дотолкова се въртеше около Шон и Клио, че понякога й дотягаше, но сега, когато й предстоеше да прекара известно време без тях, изпитваше единствено паника. Щеше да й се наложи да преоткрие старата Аманда. Веселото, обичащо да флиртува момиче, каквато беше, преди да се запознае с Джайлс. Смешно, той беше привлечен точно от характера й на купонджийка, а после, когато се ожениха, бе правил всичко възможно да стъпче тази нейна черта.

Проклетият Джайлс. Защо трябваше двамата със Стефани да правят близнаци? Стефани беше най-немайчински настроената жена, която бе виждала Аманда, винаги броеше калориите и ходеше на уроци по танци. Беше невъзможно да си я представи с бебешко повръщано върху някое от саката й в пастелни тонове. Дали Шон и Клио щяха да се почувстват пренебрегнати? Засмя се при спомена как Клио й пожелаваше двуглави чудовища. Тя поне изразяваше чувствата си. С Шон беше далеч по-трудно.

От яд към Джайлс добави в поръчката си раница на „Манчестър Юнайтед“. Джайлс можеше да я плати.

Но какво да вземе за Клио? Аманда мислеше за дъщеря си, докато гризеше върха на химикалката. Клио беше висока като майка си, но гъвкава, а не едра. Макар тялото й все още да беше детско, от време на време проявяваше проблясъци на такава зрялост, че понякога приличаше на тридесет и две годишна.

Дрехите открай време бяха голям проблем за Клио. Беше невероятно претенциозна и Аманда винаги купуваше не каквото трябва. Понякога копнееше за дните, когато й купуваше дрешките — красиви, ефирни, ярки роклички, а дъщеря й послушно ги обличаше и се въртеше пред всички, за да й се полюбуват. Далечни спомени. Освен това Клио не обичаше изненадите. Предпочиташе да й дадат пари и да си прави подаръците сама. Беше по-лесно за Аманда, но все пак малко я натъжаваше.

Беше се мотала толкова време в чудене за коледните подаръци, че ако не побързаше, щеше да закъснее да отвори галерията, а Луиз щеше да позеленее. Облече дебелото си палто, сложи ръкавиците и шала и тръгна бързо към брега.

Въздухът беше чист и студен — идеалното зимно време. Чайките кръжаха около нея с надеждата за малко хляб. Реши да мине напряко по долната алея, отчасти защото щеше да стигне по-бързо и отчасти защото морето днес беше страшно красиво — бледозелено и съвсем гладко, като боядисано венецианско стъкло.

— Здравей, мила, прекрасно утро, нали? — бе едната от сестрите Майлс, която й викаше от хижата им близо до плажа. Аманда въздъхна. Беше Бети, по-приказливата. Другата сестра, Роуз, почти винаги мълчеше, само попълваше по някой и друг пропуск в словоизлиянията на Бети. Не че тя допускаше много такива.

— Отивам да поплувам — обяви Бети и разгърна хавлията си, за да покаже нагърчен и излинял бански костюм на цветя, изработен от малки, еластични части, които я караха да прилича на набухнал кейк, оставен да изстине и забравен цели десетилетия върху тавата.

Аманда потрепери. Беше средата на декември и колкото и приканващо и спокойно да изглеждаше морето, положително беше смразяващо студено.

— Не изглежда ли прекрасно? — зачурулика Бети, като се затича с древните си пластмасови плажни обувки и в същото време натикваше косата си под розова плувна шапка.

— Малко ще е топло за нея — обяви Роуз, появила се от хижата. — Тя обича да троши лед.

Аманда махна за довиждане, чудеща се какво се е случило с прославената британска якост, така характерна за тези сестри. Навремето Британия бе раждала стотици такива жени. Мемсахиби, самотни изследователки, ловджийки на пеперуди, които се съвкупявали с носачите си, възпитанички на Кеймбридж, получили прозвището „Син чорап“ заради волята да се борят за правата си. Нищо чудно централното отопление и целодневната телевизия да бяха размекнали следващите поколения, защото сякаш вече не се раждаха такива жени.

Аманда пристигна в галерията точно в девет и двадесет и седем минути, като взе последните метри на бегом. До девет и половина вече стоеше на касата, вратата беше отключена, а кафеварката клокочеше. Клиенти не се появяваха.

Само Рути, която бързо се втурна в магазина, понесла куп книги.

— Среща на читателската група в началото на януари. Купих и за теб, защото си вързана в магазина. Моето подаръче — пльосна на щанда яркорозова, миниатюрна версия на „Мъжете са от Марс, жените — от Венера“. — Ще ти даде храна за мисълта.

В този момент пристигна Луиз.

— Луиз, нали и ти ще дойдеш на следващата читателска сбирка? — настоя Рути. Луиз понякога се явяваше с Аманда, но само ако не изникнеше нещо по-интересно. — Ще обсъждаме дали мъжете и жените са от различни планети.

— В момента нямам време за четене — сряза я Луиз. Многобройните й гердани и обици задрънкаха високомерно. — Това е най-претовареното ми време. През следващите две седмици ще направя една трета от годишния си оборот.

— Трябва да държиш отворено денонощно. Като в „Теско“ — подразни я Рути.

— Не й пускай тая муха — потрепери Аманда.

— Идеята всъщност никак не е лоша… шегувам се!

— Кога Клио и Шон отиват на ски?

— Ще ги закарам на летището в четвъртък следобед — Аманда се зае да подрежда картичките на щанда, за да прикрие внезапната болка, която я заля. Ами ако станеше злополука със ски лифта? Щеше да е на хиляди километри. Заповяда си да се успокои. Най-големият риск за тях вероятно щеше да е прекалено дългата игра на автоматите, докато баща им се налива на бара.

— Колко време ще отсъстват?

— Две седмици — струваха й се направо две години.

— Чудесно. Надявам се да ги използваш пълноценно.

— Затрупана съм с покани — надменно отвърна Аманда. Това беше вярно, само че бяха за коледни концерти, родителски сбирки и още едно представление на „Звукът на музиката“ в училището на Клио.

— Значи няма да можеш да дойдеш на новогодишния ми купон? — обади се Луиз, самодоволно наклонила глава настрани. — Жалко, защото току-що се запознах с идеалния мъж за теб. Тук е да организира Лейнтънския фестивал. Оценката му е сто по антиджайлсовата скала. Хубав, интелигентен, помага на старците да пресичат улицата и невероятно разбира жените.

Аманда слушаше с подозрение.

— Трябва да е гей.

— Не е — Луиз намигна похотливо. — Имам препоръки.

— Какво искаш да кажеш, как така препоръки? — Аманда неволно се заинтригува. — Какво значи препоръки? „Истински страхотен оргазъм“, госпожа Ф. Уорд, Сънингдейл. „Вече знам значението на израза земята потрепери“, Сузън Браун, Уолтън Форест.

— Не, не. Ходеше с моя приятелка. Да речем, че определено не е гей.

— И как се казва този еталон на модерната мъжественост? — запита Рути.

— Казва се Люк Найт. Значи ще дойдеш, Аманда?

— Може би.

— Между другото как е големият лош строителен предприемач? Обаждал ли се е?

— Разбира се, че не — малко прекалено бързо отговори Аманда. — Не съм го и очаквала. Той се интересува само от печалбите. Онова, което върши в „Истклиф“, е сатанинско.

— О, Аманда, спри да се превземаш — прекъсна я Луиз. — От грубото ти държане към него беше очевидно, че те сърбят ръцете да му смъкнеш панталоните.

— Не е вярно.

— Добре. Защото само ще те нарани. Това, от което се нуждае той, е жена, която няма скрупули да се държи гадно с онеправданите и ще му помага да изхарчи хубавите си парички.

— Тоест ти? Не виждам как шотландската мамичка ще те одобри.

— Мммм! Доста често мъжете обикват жени и без съгласието на майките си.

— Значи ще го поканиш на купона си?

— Може би. При условие че не се отделяш от красивия Люк, защото иначе може да реши, че предпочита теб. А няма да поема този риск. Всъщност може да му направя магия — Луиз с тъмната си къдрава коса, червените устни и подрънкващите бижута наистина приличаше на вещица. Не на черна, прегърбена старица, а на зряла, пълнокръвна жена в разцвета си. Въпросът, който възникна у Аманда, докато гледаше Луиз, беше дали през Средновековието някои вещици са били изгаряни не защото са били зли, а защото са били конкуренция.

— Хрумна ми нещо смешно за двамата ти обожатели — захили се Луиз.

— Ангъс Дей не ми е обожател, а още не съм се запознала с Люк Не-знам-си кой — прекъсна я Аманда.

— Ще се запознаеш. Найт. Името му е Найт. А другият е Дей. Схващаш ли?