Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (14)

Глава 14

Аманда седна в леглото и посегна към часовника. По дяволите! Бяха се успали. Половината нощ тя бе останала будна от тревоги за Клио, отчаяно искаше да има с кого да сподели безпокойството си. Знаеше, че от Джайлс може да очаква единствено безполезен гняв, което с нищо нямаше да й помогне.

Много скоро Клио и Шон трябваше да тръгват на училище. Аманда скочи от леглото и за по-бързо навлече дрехите, с които беше предишния ден.

Долу Шон, организиран както винаги, седеше на масата и спокойно ядеше овесената си каша. Разбира се, нямаше и помен от дъщеря й. Аманда се зачуди дали да не предложи на Клио да си остане у дома, но тъгуването вкъщи можеше да се окаже най-лошото възможно нещо за нея.

Тъкмо реши да се качи в стаята й да го обсъдят, когато самата Клио слезе долу. Беше съвсем нов човек. Хубавото й лице сияеше, а очите й грееха като слънце в блеснало море. Почти влетя в кухнята.

— Мамо, всичко е наред — изля възторга си тя, като силно прегърна Аманда. — Няма нужда от теста. Току-що ми дойде.

— О, Клио! — Аманда усети бремето на тревогите от предишните дни да се свлича от раменете й. — Слава Богу. Колко прекрасно!

Шон наблюдаваше този разговор между майка си и сестра си с нарастващо неразбиране.

— Моля? — местеше поглед от едната към другата. — Да не би нещо да бъркате? Госпожата, която ни изнесе беседата, обясни, че когато си в цикъл, имаш болки, а Бен Съмърс каза, че сестра му го наричала „проклятието“. Защо тогава двете с Клио подскачате от радост, че „й е дошло“?

Клио и Аманда се прегърнаха и се закикотиха от облекчение.

— Повярвай ми — рече Аманда, — независимо какво казва сестрата на Бен Съмърс, има моменти, когато трябва да се нарича „благословията“.

 

 

— В добро настроение си — отбеляза Луиз по-късно същата сутрин.

Аманда не само беше направила кафето, лъснала експонатите и дори подредила склада, без да е нужно, но си и тананикаше.

— Знам — проклета да бъде, ако каже на Луиз, най-голямата клюкарка в Лейнтън, че причината за приповдигнатото й настроение е радостната новина, че шестнадесетгодишната й дъщеря все пак не е бременна от учителя по ски. — Усещам пролетта във въздуха.

— Трябва да си единствената. Ако питаш мен, навън се пука от студ.

— Добре де. Да кажем, че пролетта чука на вратата.

— Бих искала да споделям оптимизма ти.

Аманда едва не се засмя. Снощи беше толкова потисната, че дори Йори би изглеждал веселяк в сравнение с нея.

По изключение сутринта мина бързо. Аманда дори предложи да отиде до банката, работа, която по принцип и двете мразеха. Внесе петачетата, които пенсионерите усърдно брояха за картичките им и които винаги предизвикваха гримаси и въздишки от страна на касиерките на гишетата. „На какво прилича това? — винаги искаше да им кресне Аманда. — И вие ще остареете и обеднеете някой ден и се надявам тогава никой да не ви изпрати картичка за рождения ден.“

Тъкмо свърши с внасянето на парите и се канеше да се върне в галерията, когато се сблъска с Люк, който настойчиво говореше с някого по мобилния си телефон. Като я съзря, той рязко спря и се усмихна. Усмивката му беше невероятна. Излъчваше радост, топлота и вълнение от това, че я вижда. Беше от онези усмивки, които можеха да озарят целия ти ден.

— Здрасти, каква приятна изненада. Днес не пробутваш ли произведения на изкуството на невежите орди?

— Всъщност само внасям жалките ни приходи — хареса й, че той протегна ръка, и изпита малко злорадо задоволство от завистливите погледи, които й хвърляха другите жени, когато тръгнаха, хванати за ръце.

— Надявам се, че не съм те прекъснала — посочи към мобилния му телефон. — Май водеше труден разговор.

— А, това ли? — небрежно рече Люк. — Обсъждах договора си. От Лийдс ме гонят да подпиша договор за фестивала през следващата есен. Планирането им започва все по-рано и по-рано, особено ако искаш да подсигуриш известни имена.

Думата „Лийдс“ разтърси и прониза ума на Аманда. Лийдс беше на стотици километри. Досега съвсем егоистично не беше мислила какво включва работата на Люк. Очевидно значеше местене от място на място в райони, където се провеждаха фестивали. Аманда изведнъж се почувства не по-възрастна и зряла от Клио, преживяваща изоставянето от страна на отвратителния учител по ски.

— Не гледай така — Люк я прегърна през рамо. — Не съм приел още. Но договорът ми тук изтича след месец-два. Ще видя дали ще мога да го удължа малко. В съвета споменаха нещо за нужда от постоянен служител по въпросите на изкуството. Но парите бяха жълти стотинки, така че не се замислих сериозно — спря и я погледна в очите, топлият му кафяв поглед излъчваше нежност, която определено беше успокояваща. — Докато не се запознахме.

Аманда откри, че отново може да поеме дъх, дори отсрочката да не беше голяма. Поне за месец-два щеше да успее да разбере какво наистина значат един за друг. А най-хубавото беше, че той наистина мислеше за нея. Искаше да остане в Лейнтън, ако можеше.

— Ще бъде прекрасно — отбеляза тя, като имаше предвид, че ще е приказно, фантастично, невероятно и несравнимо великолепно. А след това не се стърпя и го каза на глас: — Имам предвид, че ще е приказно, фантастично, невероятно и несравнимо великолепно.

— Тогава всичко е наред — засмя се Люк. — Най-добре ще е да отида час по-скоро да разговарям с тях. Е — запита той с все още засмени очи, — как е своенравната ти дъщеря?

На понесената върху розовото облаче от облекчение и щастие Аманда се прииска да сподели всичко с него.

— Не е своенравна, просто се тревожеше за нещо.

— Снощи ми се стори доста груба.

Аманда поведе вътрешна борба. Щеше ли да предаде доверието на Клио, ако кажеше истината на Люк? От друга страна, ако предстоеше той да стане сериозна част от живота й, трябваше да започне да опознава и Клио.

— Работата е там, че цикълът й закъсняваше и тя си мислеше, че може да е бременна.

Ръката на Люк върху нейната се стегна.

— Бременна? Искаш да кажеш, че вече ляга с тоя-оня?

— Не с тоя-оня. Спала е само с едно момче. Учителят по ски през ваканцията. Било е ужасна грешка и той я е зарязал заради друго момиче. Доколкото разбрах, се е възползвал от невинността й и я е подмамил да спи с него.

— Горката Клио. На този свят има и лоши хора — в тона му имаше изненадваща горчивина.

— Да. Макар да не смятам, че онзи Жил е лош, просто е млад, мъж и егоист.

— Те не вървят ли винаги заедно?

— Ей — Аманда се засмя с надеждата, че не беше се разприказвала прекалено, — започваш да звучиш като приятелките ми от читателската група.

— Пази Боже. Ще те изпратя до галерията — предложи Люк със смях. — Следващата ми среща е чак след двадесет минути.

Луиз я чакаше, като попоглеждаше към улицата.

— Чудех се колко ли време може да отнеме внасянето на едни пари в банката — заяде се тя. — Вече знам отговора. Приятелят ти господин Дей току-що беше тук. Искаше да ни напомни, че тържеството за откриването на обновения „Истклиф“ е днес по обяд — Луиз размаха поканата и съпътстващата я информация за пресата.

— Божичко, съвсем ми изхвръкна от ума. Ти ще ходиш ли?

— Не е по моята част. Не обичам да се доближавам твърде до беднотията. Но ти, ако искаш, може да отидеш. При условие, че е само за един час. Мисля, че трябва да уважим господин Дей. Той поне е сериозен клиент.

— Нямам нищо против да видя капитализма в действие — заяви Люк, докато разглеждаше информацията за пресата. — Да разбера какво значи това „творческо съвместяване на частния и обществения сектор“. Спокойно могат да го нарекат „Как охраненият котарак отново изпързаля Градския съвет“.

— Какъв циник си, Люк Найт — Аманда му прати въздушна целувка. — И това страшно ми допада.

— Често съм го наблюдавал на събирания за търсене на спонсори. Някой тъп бизнесмен, който няма представа от изкуство, или човек от местната общност, дава няколко стотачки и обира цялата реклама.

— Не съм сигурна, че Ангъс Дей е толкова лош — защити го Аманда.

— Аманда има слабост към господин Дей — доверително му каза Луиз.

— Тогава твърдо трябва да отида — Люк многозначително я прегърна с една ръка. — Трябва да я държа под око.

В тона му се прокрадна известно собственическо чувство. От една страна, то зарадва Аманда, но открехна и малка вратичка на съмнение. Джайлс побесняваше, ако друг мъж проявеше и най-слаб интерес към нея, което още навремето й бе крайно неприятно.

— В колко часа е? — запита Люк.

— От дванадесет и половина до един.

— Да не би да поднасят хапки с шампанско?

— По-вероятно наденички и бира, ако се зачетат вкусовете на наемателите — закиска се Луиз.

На върха на езика на Аманда беше да изтъкне, че Луиз вероятно от опит познава вкусовете на общинските наематели, както и заложните магазини или пътуването с автобус.

— Тогава ще те взема в дванадесет и половина, нали? — Люк им махна за довиждане.

 

 

Ангъс реши, че има защо да е доволен от себе си. Двамата с Лади направиха последна обиколка преди официалното откриване и останаха доволни. Кварталът наистина изглеждаше фантастично. Строителните работи бяха завършени, новата настилка беше поставена и пред всеки вход на шестте обновени блока имаше кашпи със зимни теменужки и циклами.

Младият архитект, който беше помогнал за проекта, обяви, че не би имал нищо против да живее там.

— Ще има да чакаш, мой човек — сряза го представителката на наемателите Лу Уилс. — Вече има списък с желаещи да се нанесат тук. Представяте ли си, хора да искат да живеят в „Истклиф“?

— Помнете ми думата — мрачно промърмори Лади, — ще заличат подобренията за нула време.

Ангъс само се засмя. Инстинктът му подсказваше, че Лади не е прав.

— Лу — запита Ангъс, — кого успя да убедиш да дойде на тържеството?

— Всички бюрократи от съвета ще дойдат — отвърна Лу, — а също и досадниците от социалните служби.

Ангъс се зачуди дали съществуват обществени групи, които Лу одобрява.

— За малко да забравя — ухили се тя, — оня търчи-лъжи от местния тъй наречен вестник също ще дойде. И наемателите, разбира се. Подушват безплатната пиячка от километри. Ей — изкрещя Лу на младеж с бръсната глава, който прекоси новопоставената пръст, неудържимо повлечен от злия на вид булдог с як нашийник. Подаде му пластмасово пликче. — Само да си оставил тоя звяр да замърси новата трева. Лично ще надзиравам как ще почистиш!

Ангъс срещна погледа на Лади.

— Та какво казваше за наемателите и кучетата им? — запита той ръководителя на строежа.

— Всяко чудо за три дни, помни ми думата — мрачно го предупреди Лади и нахлупи плетената шапка още по-ниско над ушите си.

— Не и ако аз съм наблизо — изръмжа Лу. — Жените ще поемат грижата за квартала и ще бъдем по-свирепи от всякакви охранители, казвам ви.

— Най-добре ще е да внимаваш, Лади, или ще те изправят пред женския трибунал.

Лади му хвърли нервен поглед.

— Не могат, нали?

— Идеята не е лоша — захили се Лу. — А сега, господин Дей, ако не възразявате, ще отида да се погрижа да подредят храната зад шатрата. А на фронта на алкохолните напитки реших да се придържаме към бира и шери, всичко по-силно ще накара обитателя на номер седем да обвини сина на оня от номер двайсет и едно, че отново е надул корема на дъщеря му.

— Лу, фантастична си — благодари й Ангъс. — Наистина исках това тържество да е за наемателите. Изумително е, че си убедила всички да дойдат.

— При положение че има храна и напитките се предлагат безплатно? По-трудно би било да им попреча да дойдат.

— Ще се видим на обяда — Ангъс махна за довиждане на нея и Лади и тръгна към колата си. Почти беше стигнал до нея, когато Лу се затича подир него. Измъкна изпод ризата си емблема на БМВ и му я подаде. — Съжалявам за това. Беше едно от хлапетата от петдесет и трети. Надявам се да можете да я върнете на мястото й.

Ангъс огледа колата. Емблемата наистина липсваше. Как, за Бога, хлапето беше успяло да я откърти? Той отвори багажника и я хвърли вътре, като си каза, че едва ли скоро ще успее да се отбие до сервиза. Като гледаше емблемата, се сети за последния път, когато се беше повредила — на паркинга пред „Теско“ от Аманда Уелс.

Осъзна колко силно се надяваше тя да дойде днес. „Просто искаш да се изфукаш пред нея, че си от добрите“, каза си иронично той. И беше вярно. Искаше тя сама да се убеди, че строителните предприемачи понякога могат да вършат и добри дела.

 

 

— Хайде, Клио, покажи ни новите си цици!

Едно от най-пъпчивите момчета в класа изскочи зад гърба й при тоалетната и я накара да подскочи.

— Добре, но ако ми покажеш пишлето си — отвърна тя. — Че да се посмея малко.

— Остави я — посъветва момчето приятелят му. — Никога няма да ти покаже циците си, много е надута. Само защото майка й работи в галерия за изкуства. Дрън-дрън, това си е чист сувенирен магазин. Пък и кой нормален човек ще кръсти дъщеря си Клио? Звучи ми като Клио Патравата.

Клио не им обърна внимание. Все още чувстваше толкова силно облекчение, че не се налага да избира между аборт или раждане на дете на шестнадесет години, че нищо в думите на подобни тъпанари не можеше да я засегне. Всъщност беше прекарала приятна сутрин в изработка на план за подготовката на тестовете. Отсега нататък щеше да е само работа, работа и пак работа.

Част от причините за намерението й да учи здраво беше благодарността към майка й. Знаеше, че Аманда можеше да се разбеснее пред заплахата от бременност, а също и че напоследък се бе държала зле с нея, и искаше да й се отблагодари. Днес свършиха рано и реши да се отбие в галерията, за да покаже на Аманда работната си схема, а може би дори да й занесе букетче цветя.

Клио прекоси асфалтираното игрище, като за стотен път си пожела да беше в девическо училище. Тогава нямаше да се налага да търпи всички тия тъпотии за гърдите си. Не че бяха някакви огромни бомби, които да повалят хората всеки път щом ги зърнат. Джасмин каза, че било, защото са кръгли и съвършени и защото доскоро била плоска като палачинка. Това беше разлика, която всички забелязваха.

Като скръсти ръце по начин, по който се надяваше да скрие гръдния си кош, но който само привличаше вниманието към него, тя се запъти за следващия час. Биология. Естествено.

— Добре, ученици — започна учителят им господин Ван дер Уик с измъченото примирение пред неизбежното, породено от петнадесет години преподаване на деца за размножаването. — Днес ще учим за размножаването при човека, нали така?

Една-две зубрачки от класа на Клио вдигнаха ръце да зададат въпрос.

Пъпчивото момче се наклони към ухото на Клио.

— Готов съм да ти подаря от спермата си всеки път, когато пожелаеш.

— Много духовито — отбеляза Джасмин, която седеше до Клио.

— Виж, Джейсън — пъпчивото момче сръга приятеля си и посочи към Джасмин. — Тая нещо не те харесва.

— Искаш ли да дойдеш у нас да пийнем по една диетична кола? — покани Джасмин Клио, когато часовете им най-сетне свършиха. Трябваше да се приберат по домовете си и да учат за тестовете. — Можем да се помайтапим в Интернет с оня, дето се нарича „Голяма работа“.

— Решила съм да намина при майка ми — отвърна Клио. — Тя наистина беше много мила — сви смутено рамене. Джасмин беше облекчена почти колкото нея, като научи новината, че опасността се е разминала. Бременността можеше да се окаже заразна.

— Ей, Клио, да не си болна? Майка ти вероятно ще припадне от смайване. Във всеки случай на твое място нямаше да съм чак толкова благодарна. Вероятно го е раздрънкала на всичките си приятелки. Майките винаги така правят.

— Не и моята. Кълна се, че няма да каже на жива душа. Знае, че няма да й го простя.

— Значи е първата майка в света, която си държи устата затворена — сви рамене Джасмин. — Моята изпя пред леля кога ми дойде за първи път, колко тежа и че нося подплънки в сутиена, за да изглеждат циците ми по-големи.

— Джас, това е отвратително.

— Знам. Но все пак е истина.

По изключение пред вратата на училището чакаше автобус и тъй като Клио си тръгваше по-рано, не беше пълен с кикотещи се момичета, гадни момчета и толкова много училищни раници, че да напомня за полет до Тайланд с намаление.

От автобусната спирка на вълнолома до галерия „Вълна“ имаше само няколко минути път. Клио спря пред количка с цветя и купи малко букетче кокичета. Бяха заобиколени с бръшлянови листа, които добре подчертаваха деликатната им белота. Майка й щеше да ги хареса.

— Здрасти — поздрави тя Луиз, внезапно нападната от стеснителност.

Луиз я оглеждаше внимателно. Доскоро Клио, въпреки екзотичното си име, правеше впечатление на доста безлична. Може би защото самата Луиз притежаваше такава екзотична яркост с шарените си дрехи и дрънкулките, пред които всичко наоколо бледнееше. Но Клио вече не беше безлична. Феята на пубертета вероятно се беше появила една нощ и бе размахала вълшебната пръчица. Косата на момичето, обикновено вързана отзад, днес беше разпусната и падаше като тъмнозлатисто сияние. Не беше светлокестенява като на Аманда, по-скоро беше лешниково руса, а върлинестата слабост на детското тяло започваше да се губи в по-закръглените извивки на зрелостта.

Ако някой търсач на фотомодели зърнеше Клио, щеше да я лапне веднага. Беше в онзи скъпоценен миг от младостта, на границата между самотното дете и жената, който беше страшно търсен от модната промишленост. Но дори да я забележеха, Аманда никога не би се съгласила. Принципите й за детската невинност бяха непоколебими.

— Аманда ли търсиш? — тъп въпрос, но красотата кара дори и най-здравомислещите възрастни да губят ума и дума. — Ако е така, опасявам се, че отиде на тържеството в „Истклиф“, нагоре по пътя.

Клио загуби израза си на щастливо очакване.

— Но ти можеш да отидеш да я потърсиш там — предложи й Луиз в рядък момент на великодушие. Нещо в начина, по който чувствата се изписваха по лицето на момичето, докосна дори нейното закоравяло сърце. — Това е неофициално тържество по случай завършване на обновлението. Нямаш нужда от покана. Не вярвам да ти отнеме повече от десет минути нагоре по пътя.

Клио се поколеба.

— Сигурна съм, че майка ти ще предпочете да получи цветята лично от теб.

— Добре — Клио се усмихна. — Ще ида да я потърся. Благодаря.

Божичко, момичето беше още по-красиво, като се усмихнеше. Луиз се зачуди дали Аманда бе осъзнала могъществото на толкова много невинна красота. За стотен път Луиз благодари на Бога, че няма деца. По нейно мнение, основано на дългогодишни наблюдения на приятелките й, децата бяха основният източник на разбити сърца. Макар все още да можеше да има деца, Луиз бе твърдо решила, че са риск, който никога няма да поеме. Дори да бяха красиви като Клио. Не, поправи се тя, особено ако бяха красиви като Клио.

 

 

Разходката отведе Клио на крайбрежната алея, а после нагоре по висок хълм. Времето правеше следобеда доста шарен — черни буреносни облаци се носеха по ясно синьото небе, а петната от ярка слънчева светлина превръщаха морето в разпокъсана коприна.

Клио вдъхна острия солен въздух и остана за миг на място, за да изпита отново щастието на дълбокото облекчение. Не беше бременна. Животът й не бе свършил, преди да е започнал. Беше на шестнадесет години, бе изживяла развода на родителите си и първата си сърдечна драма. Вече бе готова да тръгне по свой път в света, за да види какво ще й даде той. Беше почти вълнуващо.

Потънала в мислите си, не бе забелязала, че е пристигнала в квартала. Спря, смаяна от промяната. „Истклиф“ открай време беше част от пейзажа на Лейнтън. Носеше спомен за него още от детството си, кацнал горе на хълма, сив и непривлекателен, използван от родителите за странни и тревожни заплахи: „Ако не учиш…“, „Ако не слушаш…“, „Ако не си напишеш домашните… ще свършиш като несретница в «Истклиф»“.

Клио се огледа. Шестте жилищни блока в стил ГУЛАГ^[1], преди облицовани със сив бетон, бяха напълно променени. Но не по-малко изумителна беше промяната на обстановката. Изчезнали бяха преливащите кофи за боклук и струпаните до тях купища черни пластмасови чували, влачени от кучетата и разсипвани по паважа. Клио помнеше рядката тревица, разглобените на части и изоставени автомобили и дори, при един вълнуващ и плашещ случай — кола, която пламна също като колите в новините от Бейрут или Босна. Помнеше и групите мърляви деца, прекалено малки да бъдат оставяни сами, които се мотаеха около автобусните спирки или караха скейтборд по улиците. Клио беше благодарна, че имаше хубав, макар и разхвърлян дом, където можеше да се прибере при някой, който наистина я обичаше и се тревожеше, ако закъснее. Но сега мястото изглеждаше фантастично.

— Тържеството ли търсиш? — запита глас зад гърба й. Ангъс моментално позна Клио. Не бе я виждал от деня на паркинга пред „Теско“. — Намира се точно зад голямата шатра. Тъкмо отивахме нататък, нали, Лади?

Клио се огледа. Зад нея стояха двама мъже, единият с вълнена шапка, другият — добре облечен. Стресна се, когато осъзна, че мъжът, който говореше, беше Ангъс Дей, собственикът на БМВ-то, ударено от майка й.

— Гледах колко различно е станало. Променена е и архитектурата, и всичко.

— Всъщност е по-скоро козметична операция. Промяната не е толкова драматична, колкото изглежда.

— Но атмосферата наистина е станала друга. Тук беше направо страшно.

— Благодаря — засия Ангъс.

— Значи имате нещо общо с това? — запита Клио.

— Да, моята фирма извърши обновлението. Интересуваш ли се от архитектура?

— Интересувам се как живеят хората. Не гледам на това като на архитектура — засмя се Клио.

— Така и трябва — не можа да се стърпи да не се обади Лади. — Строителните предприемачи да се придържат към това, което умеят. Не да се бъркат в социалното инженерство.

Клио вдигна вежда.

— Нима се бъркате в социалното инженерство? — запита тя. — Само че майка ми твърди, че строителните предприемачи са хора, които събарят хубави постройки и ги заменят с отвратителни, като междувременно правят големи пари.

— Лади положително ще одобри това. Нали така, Лади?

Лади изгрухтя.

— Само се надявам следващият ни проект да донесе някаква печалба. Ще бъде приятна новост.

— Виж — посочи Ангъс, — ето я майка ти.

Аманда току-що беше изникнала от тълпата. Клио махна и щеше да извика, когато до Аманда се материализира Люк. Хвърли поглед към Ангъс и забеляза лицето му да потъмнява.

— Извинявай — Ангъс се обърна. — Имам малко работа. Някой ще докара моята майка и искам да се убедя, че е пристигнала жива и здрава. Речите започват след около петнадесет минути — намигна й неочаквано. — В случай че поискаш да се измъкнеш преди това.

Появи се сервитьор.

— Искаш ли един портокалов сок? — предложи Ангъс. — Освен ако не предпочетеш чаша вино? — подаде й една.

Клио се засмя.

— Май не бива, когато съм с ученическа униформа.

Клио наблюдаваше как майка й и новият й приятел приближават към нея. Не можеше да отрече, че беше невероятно красив, но нещо в начина, по който беше обгърнал плътно с ръка талията на майка й, изглеждаше крайно неуместно за подобно събиране. Сякаш искаше да заяви пред света: „Вижте, ние сме любовници. Това пречи ли ви?“

— Здрасти, Клио — поздрави я Аманда. — Каква приятна изненада.

— Много бързо се отдалечи — изкоментира Люк, наблюдавайки Ангъс, който се ръкуваше с разни хора в шатрата. — И какво ти предлагаше, вино ли? Чудя се какви ли игрички играе. Не може да не знае, че си непълнолетна.

— Всъщност — Клио се изпъна, докато не стана висока почти колкото Люк — аз съм на шестнадесет и майка ми разрешава от време на време по чаша вино — забеляза Лади, който стоеше на няколко крачки от тях. — Извинете, трябва да питам този човек нещо за обновяването. Реших специалната тема на проекта ми по география да е градското обновление.

Аманда се смая.

— Но ти никога не си проявявала и най-малък интерес към географията. Винаги си я намирала за скучна. Нали нямаше нищо общо с реалния живот?

— Може пък току-що да съм разбрала, че съм сгрешила.

— Чудя се какво й става — тихо рече Аманда.

— Доколкото схващам, с нея винаги става нещо — отбеляза Люк.

Но Аманда познаваше добре дъщеря си. По някаква причина Клио не одобряваше Люк. Може да беше чиста ревност. Може би не приемаше факта, че след като си е намерила красив приятел, Аманда не се държи като майка, а привлича неприлично вниманието върху себе си. Е, налагаше се Клио да свикне с всичко това. Мъже, прекрасни като Люк, се срещаха рядко, и то само ако човек имаше голям късмет.

От другата страна на шатрата, която опираше точно до една от верандите на апартаментите, между две дървета бе завързана лента. Мъж със строг костюм, който трябва да бе кметът, почука с вилица по чашата си, за да настъпи тишина.

— Благодаря на всички. Първо, бихме желали да благодарим на господин Дей за огромната работа и въображение, които вложи в завършването на този проект, в сътрудничество с Градския съвет, разбира се, както по отношение на времето, така и по отношение на бюджета. Трябваше да стане чудо, за да успее Градският съвет да се справи сам и да постигне такъв резултат.

Сред публиката се чуха ръкопляскания и нервен смях.

— Трябва да призная, че някои членове на съвета бяха скептични относно идеята за участието на господин Дей. Имаше намеци, че за да завършим проекта, ще трябва да раздаваме тайно пликове с използвани банкноти, което не е далеч от истината, но парите бяха насочени към собствения ни отдел „Водопровод и канализация“, когато започнахме ремонта на тоалетните! От друга страна, господин Дей нито веднъж не се опита да прехвърли топката, не е прибягвал и до подкупи или дори, както нежно се изразяват футболистите, до евтини финансови трикове. И все пак завърши проекта в срок. А сега предлагам госпожа Изобел Дей да пререже лентата и да обяви обновения квартал „Истклиф“ за официално открит!

Появи се Ангъс, който буташе майка си на инвалидна количка.

На мястото си в дъното Аманда се ужаси. Изобел беше толкова бледа, че почти приличаше на привидение, което се подчертаваше още повече от двете ярки петна на бузите й. Почти стигнаха до лентата, когато тя накара Ангъс да спре и настоя да измине последните няколко метра без помощ.

Аманда спря да диша. Щеше ли Изобел да се справи?

Неочаквано тя взе микрофона от кмета.

— Моля да ме извините, но както виждате, краката не ме държат. Но искам да обясня, че е от възрастта, а не от прекаляване с бирата. Искам само да отдам дължимото на моя син, което ще го ядоса, но честно казано, Ангъс, прекалено стара съм, за да се съобразявам с теб.

Публиката се засмя, а Ангъс сви рамене.

— Когато Ангъс беше дете, баща му фалира и трябваше да се преместим от голямата къща в общински апартамент. Дойдохме тук от Ист Файв и съпругът ми започна отначало. Когато се разболя, помоли сина ни да поеме бизнеса и Ангъс се съгласи, доста неохотно, защото беше по средата на следването си, но постигна голям успех. Видели сте колата отвън — всички се разсмяха шумно. — И затова беше толкова твърдо решен да оправи този квартал. Така и не забрави колко е важно човек да има приличен дом. Но това не беше достатъчно за Ангъс. Искаше на хората да не им е все едно къде и как живеят. Да почувстват, че домът е там, където е сърцето.

Люк сръга Аманда с лакът и вдигна цинично вежда. Но Аманда се усети странно развълнувана. Изобел не приличаше на жена, която би злоупотребила със сантименталността.

— Както и да е. Стига за нас. Обявявам квартала „Истклиф“ за официално открит. И се надявам всички наематели да живеят много приятно тук.

— Така ще бъде — провикна се Лу Уилс — и обещавам да не държа въглища в банята. Защото няма да се наложи. Благодарение на Ангъс имаме подово отопление!

Повечето от наемателите се включиха в смеха, докато Изобел режеше лентата.

— Букет! — обяви кметът. — Трябва ни букет за дамата!

Ангъс едва не изруга гласно. Това беше единственото, което бе забравил при организирането на тържеството.

Внезапно от центъра на тълпата се появи Клио, хванала малкото букетче кокичета, което беше купила за майка си. Знаеше, че Аманда ще разбере.

Изобел нежно пое букетчето.

— Кокичета. Предвестниците на пролетта — за момент се развълнува. Само Ангъс разбра защо. Това бяха последните кокичета, които виждаше. Последната пролет.

— Благодаря — прошепна той на Клио, докато помагаше на Изобел да седне отново в количката. — Задължен съм ти.

— Не, не сте — само с устни произнесе Клио. — Но все пак може да ви поискам нещо.

Аманда и Люк я чакаха в края на тълпата.

— Ама че досаден сантиментален бълвоч — обяви Люк. — Бих искал да видя всъщност колко се е нагушил от проекта.

Зад тях се появи Лади.

— Искаш да кажеш, колко е загубил. Бъди сигурен, че е повече, отколкото ти ще спечелиш за една-две години, мой човек!

— Съжалявам — без да му мигне окото се извини Люк, — очевидно съм го подценил.

— Така е — изръмжа Лади — и се надявам той да ти го върне. Няма да е много трудно.

— Време е да тръгваме — весело обяви Аманда. — Трябва да се връщам в галерията. Клио, ти какво ще правиш?

— А, ще взема автобуса към къщи. Искам по пътя да поуча. А може и да започна да обмислям проекта си по география.

— Май беше казала, че Клио никога не пише домашни — засмя се Люк, когато тръгнаха обратно.

— Така е. Но нещо очевидно се е променило. Чудя се какво ли.

 

 

— Е, как беше приказното тържествено откриване? — запита Луиз, щом Аманда се върна в галерията. — С яйца по шотландски, консервирано овнешко и пържени ябълки? А Ангъс Дей докара ли най-сетне тайнствената си приятелка?

— Ни най-малко. Само майка си. Тя преряза лентата.

— Трогателно — саркастично отсече Луиз. — Обявявам този субсидиран пребоядисан коптор за надлежно открит.

— Едва ли може да се нарече коптор. Трябва да идеш да го видиш. По-красив е от половината хотели край брега.

— Да, ама за колко време? А видя ли се с Клио? Дойде да те търси.

— Да, благодаря. Макар че в известен смисъл предпочитам да не беше идвала. Държа се крайно грубо с Люк.

Луиз се съсредоточи върху смяната на ролката в касовия апарат — една от най-омразните й задачи.

— Може да завижда. Люк има външност почти като на поп звезда. Може би мисли, че е редно да предпочете нея.

— Не се излагай, Луиз. По-късно ще си поговоря с нея.

Аманда изпитваше дълбоко състрадание към доскорошните страхове на дъщеря си, но тя също имаше право на свой живот. А Люк ставаше част от него. Подозираше, че нещата ще се задълбочат. Беше я поканил да заминат двамата в събота и неделя. И Аманда много добре знаеше защо.

Внезапно пламъче на възбуда я обхвана и трябваше да се извърне, за да не забележи Луиз. Нямаше търпение да усети какво би била истинската близост с Люк Найт.

Когато се прибра, Шон и Клио седяха на кухненската маса и учеха.

— Брей! — Аманда се хвана за главата с шеговито изумление. — Дали не съм сбъркала къщата? В моя дом няма деца, които кротко седят около една маса и си пишат домашните. Моите деца непрекъснато се карат, правят кухнята на нищо, а после играят компютърни игри в стаите си.

Клио ангелски се усмихна.

— Обърнах нова страница. Отсега нататък ще се трудя като… като египетски роб, за да си спокойна за бележките ми. А за практиката си реших да работя една седмица във фирма „Дей“.

— Бързо действаш.

— От теб се очаква да се впечатлиш от предприемчивостта и мотивацията ми.

Аманда знаеше, че няма основание, но почувства лека обида заради предпочитанието на Клио да започне работа с Ангъс, а не с Люк.

— Впечатлена съм. Но строителното предприемачество не е ли малко скучно? Бих могла да помоля Люк да ти намери нещо в театъра, ако искаш.

— Не понасям хората на изкуството. Всички се интересуват само и единствено от себе си, сладуууурче.

— Е, ти решаваш.

— Да, така е.

Аманда перна котката, която отново се опита да ближе от маслото.

— Лоша котка!

— Може би не говори човешки — обади се Шон. — Между другото какво има за вечеря?

— Амиии — започна Аманда с тон, изразяващ „знам, че не бива, но…“, — мислех нещо като пържена риба с картофки.

— Ура! Май си гузна.

— Гузна е — осветли го Клио. — Заминава за събота и неделя с Бога на любовта. Баба ще ни гледа. Току-що се обади да ми каже.

Типично за Хелън — да разгласи нещата, преди Аманда да успее да им го съобщи тактично. Тактичността беше дар, за който майка й смяташе, че е излишно прехвален.

— Всъщност само за събота вечер.

— Но защо не тръгнете в петък? — великодушно предложи Шон.

— Имаме ли наистина нужда от баба? — мило запита Клио. — Аз мога да се грижа за Шон.

— Просто ти трябват парите, защото пак си похарчила джобните си — изтъкна момчето.

— Вечерта би могла да се грижиш за него — отвърна Аманда, — но не и през цялата нощ. Много ще се тревожа.

— А ние не искаме да се тревожиш. Тревогата може да помрачи страстта.

Аманда усети, че се изчервява. Какво, по дяволите, й ставаше?

Следващите дни прелетяха като светкавица и изведнъж дойде събота. Докато Аманда стягаше багажа си за пътуването, я връхлетя неприятно колебание. Не трябваше ли сексът да е някаква дива, първична сила, която да те накара да запратиш обноските, традициите и дори дрехите си по дяволите? Идеята предварително да определиш една нощ с изричното намерение да правиш любов внезапно й се стори толкова еротична, колкото нощ с Клиф Ричард.

Ами ако всичко се окажеше отвратително разочарование? Ами ако погледнеше бедрата й и си ги представеше как ще изглеждат след десет години? Сега, когато се приземи от облаците на мечтите в грубата реалност, започваше да се притеснява. И Аманда разбра, че не само не беше понесена от вълните на копнежа и страстта, а направо й се искаше да си остане вкъщи с Шон и Клио на пица и видео.