Мейв Харън
Материал, подходящ за съпруг (10)

Глава 10

— Здравей, Роуз — Аманда беше дълбоко благодарна, че влизането на Роуз в галерията я отклони от смущението при срещата на двамата мъже. Всъщност, като погледна навън, видя единия още да стои и да ги наблюдава. Но докато Ангъс положително забеляза Люк, Люк изглеждаше напълно равнодушен към непознатия.

— Не те виждаме често, Роуз — поздрави я Аманда. — Какво можем да ти предложим?

— Търся картичка за рождения ден на Бети. Не мисля, че имате от онези с „Честит рожден ден. Вече надхвърли осемдесетте“.

— По всяка вероятност според производителите им пазарът за тях се свива непрекъснато — с присъщата й тактичност обясни Луиз.

— Имаме няколко хубави рисунки на цветя — Аманда я поведе към щанда с картичките. — Или пък тази? — Аманда избра картичка с „Давид“ от Микеланджело, която свиреше „Честит рожден ден“, когато се повдигнеше смокиновият лист.

— Идеално — произнесе се Роуз.

Аманда се обърна да погледне Люк, който обсъждаше с Луиз някаква изложба, но следеше движенията й. Отправи й главозамайващата си усмивка.

— Тъкмо се чудех — рече той, — тъй като е почти обяд, а времето е прекрасно, дали не искаш да дойдеш да се поразходим? Сигурен съм, че любезната ти работодателка ще разбере, че в ден като днешния от живота трябва да се черпи с пълни шепи.

— Само да не вземеш да черпиш от Аманда с пълни шепи — излая Луиз. — Искам я обратно в два.

— Към вълнолома или алеята? — запита Люк. А после, без да чака: — Самият аз бих предпочел алеята. По-безлюдна е. Ще бъде само наша.

Разходка в обедната почивка през януари не беше нещо, което Аманда вършеше често. Беше толкова студено, че веднага би склонила да хапне малко топла супа, вместо да се разхожда, но Люк препускаше край кафенетата в долната част на алеята, смееше се на арктическия вятър, който брулеше лицето и развяваше русата му коса.

— Хайде — извика той, като я хвана за ръка. — Трябва да се постоплиш, да ускориш кръвообращението си.

Кръвообращението на Аманда плачеше за буен огън, но тя предпочиташе да умре от премръзване, отколкото да го признае.

— Да тръгнем към пристанището.

— При едно условие — засмя се Аманда. Забеляза с тайничко потръпване, че той нямаше намерение да пусне ръката й. — Ще ми разкажеш всичко за себе си. Не знам почти нищо за теб.

— Добре. Люк Найт, това е историята на живота ти. Роден в Шепърдс Буш, баща викарий…

— А, това вероятно обяснява обществената ти ангажираност.

— Чувала ли си за по-бедни от църковни мишки хора?

Аманда кимна.

— Църковните мишки са милионери в сравнение със семейството ни. Три по-големи сестри, които трепереха над мен — усмихна се заразително. — Мама също. За щастие имах две преимущества, които ме вкараха в Училището за църковни хористи, тъй че родителите ми поне не се притесняваха за образованието ми. Не искаха да ме пращат в местното държавно училище, но знаеха, че е снобско да го признаят. Затова твърдяха, че там не преподавали английски. Това звучеше по-подходящо и Богоугодно. Пък и аз изглеждах прекрасно в дрехите на църковен хорист, а имах и хубав глас. Трябваше да чуеш изпълнението ми на „О, тез криле гълъбови“. Разбира се, не е същото, откак… хм, възмъжах. Диригентът направо се просълзяваше. Да не говорим, че и бездруго си падаше по малките момчета.

За секунда усмивката в тъмните очи на Люк помръкна, но после продължи весело, като остави Аманда да се чуди дали не й се беше сторило.

— И така станах храненик на ангелите. В началото си изплаках очите, защото мама ми липсваше, но все пак, Бог знае как, успях да науча достатъчно, за да вляза в университета.

— Какво учи там?

— Добре, да свършим с… — усмихна се широко и в кестенявите му очи припламна палавост. — Богословие. Макар да не го показваше, баща ми държеше да го следвам.

— Това са трудни за следване стъпки. Не всеки може да стане викарий.

— А най-малко аз. Знаеш какво казват за децата на викариите… те са или светци, или грешници. Ще те зарадвам с новината, че аз избрах второто.

Бяха стигнали до редиците лющещи се бунгала.

— Хайде да потичаме по плажа.

Люк стисна ръката й. Усещането беше прекрасно. Ръката му бе топла и твърда въпреки страшния студ и вдъхваше усещане за неподозирана сила. В тялото й пропълзя възбуда и за свой ужас чу в главата си гласа на Луиз: „Нали знаеш какво казват за твърдото ръкостискане…“

Леко засрамена от мислите си, тя се съсредоточи върху усилието да не се подхлъзне на мокрия чакъл. Приливът беше настъпил, затова в момента нямаше пясък, само бледосиня вода, която се плискаше в камъчетата.

— Идеално — обяви Люк и се втурна към убежището от прилива, като я повлече след себе си. — Ти, аз, гладкото море и… това — посегна надолу, където свършваше водата, и измъкна бутилка шампанско.

— Как, за Бога?… — започна Аманда. — Ти си я скрил тук!

— Аз, вечният оптимист. Исках да отпразнуваме най-сетне осъществилото се наше запознанство — започна сръчно да вади тапата. — Проклятие, забравих чашите.

— Нищо. Не възразявам да пия от бутилката — успокои го Аманда усмихната, наслаждаваща се твърде много на приключението, за да се тревожи от такива подробности.

— Ето — обади се глас зад тях. Двамата се обърнаха. На чакъла стоеше Роуз Майлс с две чаши в ръка. — Опасявам се, че намерих само две за шампанско. Видях Люк да слага бутилката тук и се сетих за останалото. Щастлив вторник и на двама ви — тръгна си така бързо, както беше дошла.

— Положително си омаял Роуз — възхити се Аманда. — Доскоро тя беше нашият кисел и намусен дърт прилеп.

— Не прибързвай със заключенията. У Роуз има огън и страст.

— А теб те бива да ги надушваш? — запита Аманда.

— Ще ми се да го мисля — за момент Люк спря да се усмихва. — Ти например си способна да захвърлиш всички задръжки, но никой досега не го е забелязал.

Аманда не можеше да разбере какъв дявол бе влязъл в нея. Знаеше само, че животът й е толкова ограничен, толкова претрупан с отговорности, а Люк бе неговата лудешка, безгрижна алтернатива.

— Освен теб.

Наклони се към нея и силно я целуна, мехурчетата на шампанското преминаха от неговата уста в нейната. Целува я толкова дълго, че остана без дъх, но въпреки това не й се искаше да спира. Когато той се отдръпна, тя не можа да повярва, че приключението е реалност — двамата седяха на лейнтънския плаж през януари, и то по време на обедната почивка във вторник.

Люк докосна леко устните й с пръст.

— Да. Знаех си, че съм прав. И, да, знам, че е време да се връщаш. Какво ще правиш след работа?

Едва не отвърна: „Ще приготвям чай и ще гладя, както всяка вечер“, но се спря навреме. Не искаше той да научава колко предсказуем е животът й. Вместо това запита:

— Защо, имаш ли нещо предвид?

— На фестивала ще прожектират невероятен филм. „Ранно лято“ на Озу. Японски е, черно-бял, за двама млади, които отиват на излет да се полюбуват на черешовите цветове и се влюбват — въпреки волята на семействата. Прекрасна метафора за съживяването на нещата, както в природата, така и в душата. Знам, че ще ти хареса.

Сърцето на Аманда се преобърна. Той й говореше за идеи. Признаваше, че всъщност и тя има мозък, и дори я смяташе за способна на дълбока страст. Джайлс никога не беше й говорил за идеи. Джайлс нямаше никакви идеи извън онези как да се грижи за добруването на Джайлс Уелс. Дори Ангъс не беше й говорил за идеи. Аманда бе невероятно поласкана.

— Много ми се ще да дойда. От колко часа е? — мислите й се понесоха към възможността да помоли майката на един приятел на Шон да го прибере от тренировката по футбол.

— От осем и половина. Да те взема ли?

— Не, благодаря — не се чувстваше готова да го представи на Клио и Шон. Предпочиташе да подготви почвата, за да смекчи удара. — Ще се видим там.

Чукнаха се.

— Прожекцията е на Зърнената борса. Може след това да хапнем по нещо.

Тези няколко думи разкриха колко различен бе неговият живот от нейния. Люк можеше да прави каквото си поиска, без да пита никого. Какво блаженство. Но в нейния случай — невъзможно.

— Разбира се, но друга вечер. Може би в събота?

— Е, да, ти имаш деца. Луиз ми каза. Колко са големи?

— Клио е на шестнадесет, а Шон — на десет.

— Не може ли шестнадесетгодишната да се грижи за десетгодишния?

— Обикновено може, но във вторник Клио гостува с преспиване у една приятелка.

Съвсем леко раздразнение просветна в главозамайващите тъмни очи.

— Защо просто не й кажеш?

Осъзна, че Люк няма голям опит с пубертетите. Не му обясни, че държи децата й да го харесат, да не гледат на него като на враг и, че, с оглед на бъдещето, щеше да е по-добре да ги запознае тактично с внезапната си връзка. Но облечено с думи, всичко това щеше да прозвучи прекалено самонадеяно. Все още не беше убедена доколко е сериозен интересът му към нея.

Люк сякаш долови нерешителността й.

— От теб зависи, няма да се бъркам. Друг път ще идем да хапнем, ако успееш да се организираш. Тази вечер ще гледаме само филма. Най-добре тръгвай. И аз имам среща в града. Ще те изпратя.

Беше направо благодарна, че не я целуна пак, особено пред Луиз. Не че не искаше да бъде целувана. Искаше. По възможност навсякъде. И то бавно. Но Люк не беше свикнал с нравите на малките градове. Беше свикнал с Лондон и неговата анонимност. Трябваше да позабави темпото, без той да усети.

Точно когато му каза довиждане, той небрежно запита:

— Между другото кой беше онзи богаташ, с когото се разминахме на вратата? Май изглеждаше доста заинтригуван от теб.

Аманда се престори на равнодушна.

— Това е Ангъс Дей.

— Строителният предприемач? Оня, дето изхвърли всички наематели от жилищата на хълма?

— Да, но… — по причини, които не разбираше напълно, Аманда, сама обвиняваща го в същото, изпита необяснимата нужда да защити Ангъс, но Люк не й даде време.

— Ай, ай, Аманда. Да общуваш със строителни предприемачи? Учудваш ме.

Аманда забеляза, че Луиз ги наблюдава отвътре и раздразнено чука с пръст по часовника си.

— Съжалявам, трябва да бягам. Луиз е в едно от часовниковите си настроения. Ще се видим в осем и половина.

Люк нежно й се усмихна и й прати въздушна целувка.

— Е — запита Луиз, разкъсвана между завистта, че Аманда сияе от свежия въздух и новия мъж, и желанието да научи всичко случило се, — наистина ли бяхте на разходка? И кучешки задник би замръзнал на брега.

— Не само че отидохме на разходка, но беше скрил бутилка шампанско до водата.

— Къде си въобразява, че се намира? Във вторник в Лейнтън или в проклета реклама за моден курорт?

— Просто завиждаш.

— Така е.

— Чакай, има още. Покани ме да излезем довечера. Ще гледаме японски филм!

— Ще те води на оня секси филм? На японската „Кама сутра“? Само дето не мога да си спомня заглавието. Нещо за някакъв коридор.

— „Ай Но Корида“? Не, този е за двама млади, които се влюбват против волята на родителите си.

— А, значи се е запознал с майка ти?

Аманда се усмихна. Не знаеше как майка й ще приеме Люк. Вероятно нямаше да го хареса. Щеше да го нарече интелектуален сноб. Разбира се, освен ако той не решеше да я очарова.

— А поиска да излезем и в събота.

— По дяволите, Аманда. Защо не прескочиш цялото това разтакаване и не му предложиш да се нанесе при теб? Я виж, една двойка се взира в онази картина вече десет минути. Върви да им я продадеш, момиче.

 

 

— Хайде, Клио, горе главата! Сигурна съм, че те е харесвал — Джасмин, най-добрата приятелка на Клио, се мъчеше да я утеши. Двете бяха у Джасмин и преговаряха за предстоящия тест или, по-точно — не преговаряха, а за деветнадесети път обсъждаха възможните мотиви на Жил.

Клио седеше на оформения като червени устни стол до леглото на Джасмин. Носеше най-големия и развлечен стар пуловер, който бе успяла да намери, изоставен от баща й. Не искаше никой да се вторачва в гърдите й или да прави забележки за тях. Искаше отново да е безполова и в безопасност.

Проблемът беше, че не бе споделила с Джасмин цялата истина. Нито пък с майка си. Това, което караше Клио наистина да се чувства зле, беше фактът, че се бе поддала на принуда. Още първата вечер, когато излезе с Жил, той се беше опитал да я вкара в леглото си, но тя го отблъсна, като му каза, че е девствена.

— Да не би да се гордееш с това? — смая се Жил. — Повечето момичета на твоята възраст биха се срамували.

Клио се бе изчервила от стеснение. Не се чувстваше готова за това. Беше се случило така внезапно, до вчера момчетата не й обръщаха никакво внимание. Не си бе изработила никаква защита, нямаше и опит. Допреди шест месеца носеше шина на зъбите, беше слаба като върлина, да не говорим, че бе по-висока от повечето момчета, които познаваше. Освен това страдаше от развода на родителите си. Жива опасна зона. За щастие, с изключение на Джасмин, хората я бяха оставили на мира и можеше да се движи наоколо — нещастна, но незабележима. После се появиха гърдите и момчетата изведнъж започнаха да се заглеждат, но Клио си се чувстваше същата.

Ако майка й беше дошла, всичко щеше да е наред. Би могла да поговори с нея за всичко това. Но баща й бе безнадежден. Все пак беше преживяла ваканцията като объркваща смесица от страх, вълнения и изгряващо сексуално осъзнаване. Поне придоби мечтаните скиорски умения — благодарение на индивидуалните грижи от страна на учителя. Два дни преди заминаването й Жил я беше завел на ужасяваща разходка със ски високо в планината, предназначена да я накара да се почувства едновременно уплашена и възбудена, поне тя подозираше така.

Същата нощ Жил бе дошъл в стаята й. Беше й казал, че Гудрун, момичето от Щутгарт, умирала за него, но че той устоял, защото много харесвал Клио. А тя, която открай време мразеше да я принуждават и първа въставаше срещу това в училище, се беше поддала поради някаква причина, която не можеше да проумее.

Не беше казвала това на Джасмин. Нито че мензисът й закъсняваше, въпреки че бяха взели предпазни мерки.

Може пък да беше от полета. Беше чувала, че полетите на дълго разстояние могат да повлияят на цикъла. Въпреки това отчаяно й се искаше да поговори с майка си за това. Чакаше само да я попита, но Аманда в момента бе загубила присъщия си усет. Умът й непрекъснато беше някъде другаде.

— Май трябва да си тръгвам — обяви Клио. Нямаше смисъл, просто не можеше да се съсредоточи.

— Та ние още не сме започнали да учим по английска литература.

Но тази вечер Клио нямаше настроение да преговаря Джейн Остин.

Докато с бавни крачки наближи дома си, беше станало шест, но бе тъмно като полунощ. Видът на къщата — малка, тясна и боядисана в бледорозово, в редица от други с подобни пастелни цветове, винаги я ободряваше. Цялата улица й приличаше на неаполитанския сладолед, който продаваха на ъгъла до училището. Бяха дружелюбни къщи.

Като никога в стаята на майка й светеше.

Веднага щом завъртя ключа в бравата, Аманда, която явно се ослушваше за нея, слезе бързо по стълбите, облечена в пеньоар.

— Клио! Слава Богу! Ще те помоля за една услуга. Сложила съм лазаня във фурната, не се тревожи, не съм я правила аз, купих я от магазина — Клио винаги смяташе готовата лазаня за много по-сполучлива от приготвената от майка й. — Към нея има и салата. Питах се дали не би се погрижила за Шон след тренировката му по футбол. Дали ще можеш да го накараш да си легне навреме?

— Защо? Ти къде ще ходиш? — подозрително запита Клио.

— Отивам на кино — отвърна добродетелно Аманда. — С един приятел.

Клио се ухили.

— Приятел с яркосиньо БМВ ли? — запита закачливо тя.

Беше ред на Аманда да се усмихне.

— Всъщност не. Нов приятел.

На Клио й се струваше, че майка й излъчва светлина. В усмивката и в очите й имаше сияние, а в маниера — лекота, каквато не беше виждала досега. Приличаше на дете, пазещо тайна. Да не говорим за самовглъбеността. Нормалната Аманда щеше да си спомни, че Клио тази вечер трябваше да преговаря у Джасмин, и би я запитала с нежна загриженост в гласа дали всичко е наред и защо се прибира толкова рано. Но тази Аманда очевидно беше забравила въобще, че е трябвало да бъде у Джасмин.

„По дяволите — яростно помисли Клио, — майка ми се държи като пубертетка.“

Толкова за откровените разговори за неприятностите с Жил и закъснелия й цикъл. Майка й беше прекалено заета, за да я изслуша. Е, може би щеше да съжалява за това.

 

 

Филмът беше възхитителен. Обичайната филмова диета на Аманда съдържаше приключенски екшъни, избирани от Шон, или леки романтични комедии, каквито харесваше Клио, всички взети под наем от близката видеотека, защото билетите за кино бяха прекалено скъпи. „Ранно лято“ беше както красив за гледане, така и дълбоко затрогващ. Аманда се изуми, че черно-бял филм с надписи, правен преди четиридесет години, може да й допадне повече от модерната холивудска продукция.

— Е, хареса ли ти? — запита Люк, докато вървяха към колата.

— Беше прекрасен, направо фантастичен.

— Какво ще кажеш за символичната връзка между черешовите цветове и връзката им?

Той се интересуваше за мнението й. Аманда осъзна от колко време никой не я беше карал да изразява становище, извън списъците с покупки и училищните календари. Джайлс не би и помислил да потърси гледната й точка за нещо, дори смътно свързано с възприятията на духа. За Джайлс всичко — дори кичът — беше плашещо. Понякога Луиз я питаше какво мисли за някоя картина, но тъй като вкусовете им бяха абсолютно различни, беше спряла да прави дори това.

Беше опияняващо и прекрасно, все едно, че е студентка. Тъй като никога не бе посещавала колеж, Аманда си представяше, че там гъмжи от разгорещени спорове за философия, изкуство и обмяна на интелектуален опит.

— Сигурна ли си за вечерята? А по едно бързо питие?

Аманда не искаше нищо повече от това, да обсъждат филма над чинии с къри, но Клио се беше държала малко странно и трябваше да бъде коректна спрямо децата си. Важно бе да не се настроят против Люк, ако се виждаше твърде често с него. Клио можеше да бъде страшно разрушителна сила, когато си наумеше, а тя нямаше никакво желание дъщеря й да взриви с ядрена ракета евентуалната връзка между нея и Люк.

— Съжалявам. Трябва да се прибирам.

— Е, добре. Защо ли не хлътнах по свободната Луиз, само дето с всичката си свобода не може да стъпи на малкия ти пръст. Предполагам, че ще трябва да се наредя на опашката, някъде след децата ти и котката.

— Преди котката — увери го с усмивка Аманда.

Спря на ъгъла, усети, че тя няма да иска да се сбогува с него под прозорците на къщата си.

— Госпожо Уелс — тихичко рече Люк и стопи вътрешностите й с приканващите си кафяви очи, — вие сте най-прекрасната изненада, която съм чакал от дълго време — притегли я в ръцете си и я целуна, докато почти не я задуши.

Когато я пусна, тя неохотно го отблъсна. Всяка нейна частица трептеше от копнеж. Ако животът й не беше толкова сложен, щеше да го завлече в леглото и никога да не му позволи да си отиде.

— Трябва да тръгвам — нежно каза тя.

— Тази събота. Това достатъчно дълго време ли ще е да се подготвиш? — запита Люк с омекнал, закачлив глас. — В рамките на фестивала има рок концерт. Ще участват доста известни имена. Като организатор случайно имам билети.

— Ще бъде страхотно — беше на езика й да му каже, че Клио ще позеленее от завист, но щеше да прозвучи толкова еснафски.

— Чудесно.

Прати й още една въздушна целувка. Наистина беше най-великолепният мъж, когото беше срещала. Разкъсваше се вътрешно поради желанието животът й да беше по-различен, по-сходен с неговия, по-малко отдаден на домашни и тренировки по футбол, на грижи дали Шон е обядвал и дали Клио е преговаряла достатъчно за тестовете в края на срока.

Когато се прибра, дъщеря й още не беше си легнала, седеше на кухненската маса, ядеше сладолед и гледаше телевизия.

— Мислех, че вече си в леглото — Аманда нежно я млясна по косата.

— Трябва да държа под око майка си. Да се уверя, че се е прибрала жива и здрава — обяви Клио, без да дава признаци, че се кани да си ляга.

— Искаш ли чаша чай? — запита Аманда. Знаеше, че Клио няма навик да виси толкова до късно в кухнята. По това време обикновено спеше, четеше блудкав роман или говореше с приятелката си Джасмин. В кухнята както винаги цареше хаос — по цялата маса бяха пръснати учебници, върху плотовете имаше празни купички от ядки, останали от късните похапвания, а в умивалника киснеха мръсни съдове. Щеше да се разкрещи на Клио, но нещо я спря.

— Всичко наред ли е? — запита престорено небрежно Аманда.

— Всичко е наред — отвърна Клио с лекото негодувание, което проявяваше спрямо любопитството на майка си. — Като се изключат контролните другата седмица.

Значи това беше.

— Убедена съм, че ще ги направиш добре. Учи много.

„Не, няма — искаше да изкрещи Клио, — не и ако съм уплашена до смърт от закъсняващия ми цикъл.“

Аманда с майчинско шесто чувство усети, че може би има още нещо, и се постара да тръгне по тънката, понякога непреодолима преграда между загрижеността и натрапчивостта.

— Сигурна ли си? Ще ми кажеш, ако те тревожи нещо сериозно, нали?

Клио се поколеба. Щеше да бъде огромно облекчение, ако можеше да сподели с майка си.

— Ами аз…

Телефонът зазвъня и прекъсна думите й.

— По дяволите, кой ли е? — каза ядосана Аманда. — Прекалено късно е за баща ти или ВБ.

— Здравей — гласът му беше милващ, подобен на разтопен шоколад — загадъчен, богат и невероятно секси. — Люк е. В леглото съм. Просто звъннах да ти кажа, че прекарах страхотна вечер и че ми се иска да беше тук.

Тя се усмихна напук на себе си.

— Аз също.

— Кажи ми какво правиш в момента — Аманда се зачуди дали той не си фантазира, че тя си събува черните чорапи.

— Ами седя на кухненската маса и разговарям с дъщеря си.

— Аха — тонът му рязко се смени. — Тогава те оставям. Ще се видим скоро.

— Кой беше? — Клио седеше напрегнато, с изправен гръб.

— Един приятел.

— Приятелят, с когото беше на кино?

— Да. Казва се Люк.

Клио сбърчи нос.

— Лигаво име. Звучи като ангел или нещо такова.

Аманда несъзнателно се усмихна.

— Далеч не е такъв.

До този момент Клио не беше чувала такъв тон от страна на майка си, толкова размекнат, безпомощен и секси. Не й се понрави.

— А какво стана с другия? Харесваше ми.

— Той си има приятелка. Та какво казваше?…

Клио извади торбичката с чай, отцеди я в чашата си и я остави на масата.

— Не прави така, дървото се поврежда — въпреки че този навик на Клио я изкарваше от кожата й, Аманда пожела по изключение да беше устояла на желанието да нахока дъщеря си.

— Не се безпокой — напушено обяви Клио. — Лягам си.

Излезе, като тропаше силно с крака.

Аманда въздъхна, удоволствието й от вечерта започна да се топи. Дали нещо важно тревожеше Клио? Може би просто изборът на момента бе лош. Беше време дъщерята да мисли за гаджета, а не майката. И все пак тъкмо Клио беше първата, която я поощри да си намери някого. Може би не беше си направила труда да си представи какъв щеше да стане животът им, ако в него влезеше и някой мъж.

С ъгълчето на окото си Аманда забеляза котката да се промъква в кухнята. Внезапно отчаяно закопняла за нежност, Аманда се наведе, вдигна я и я прегърна. Но котката по изключение беше на друга вълна. Скочи от ръцете на Аманда и започна жално да мяука, като влачеше задните крака и дупето си по покрития с груба теракота под.

— Какво става, миличка? — запита Аманда, докато наблюдаваше това необичайно поведение. И изведнъж разбра.

Котката беше разгонена.

— Лош късмет, пухче — потупа състрадателно мекото й коремче. — Повярвай ми, знам точно как се чувстваш.