Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (28)

27.

Миналата седмица срещнах млада австралийка, която пътуваше с раница из Европа за първи път в живота си. Обясних й как да стигне до железопътната гара. Беше тръгнала за Словения, просто да види как е там. Когато чух за плановете й, усетих тъпа болка от завист и си помислих: Искам да отида в Словения! Как така никога не ходя никъде?

Е, за наивния наблюдател може и да изглежда, че всъщност пътувам. А да копнееш за пътешествие, когато вече си тръгнал на такова, признавам, е някаква ненаситна лудост. Нещо като да си фантазираш, че правиш секс с любимата си кинозвезда, докато правиш секс с другата си любима кинозвезда. Но това момиче поиска аз да я упътя (явно в нейната представа бях местна) и този факт предполага, че на практика не съм дошла на пътешествие в Рим, а живея тук. Макар и временно, аз съм местен жител. Всъщност, когато случайно срещнах момичето, тъкмо отивах да си платя сметката за тока, а пътешествениците не се тревожат за подобни неща. Енергията, с която пътуваш към някое място, и енергията, с която живееш на дадено място, са абсолютно различни и нещо в срещата с австралийката, тръгнала за Словения, силно ме привлече към пътя.

Затова се обадих на Софи и й предложих: „Хайде да отскочим до Неапол за един ден и да хапнем пица!“

Моментално, само няколко часа по-късно, вече сме във влака, а после — като в магия — пристигаме там. Веднага обиквам Неапол. Див, неспокоен, шумен, мръсен, пръскащ се по шевовете Неапол. Мравуняк в развъдник за зайци, с цялата екзотика на ориенталски пазар и щипка вуду магия от Ню Орлианс. Удивителна, опасна и весела лудница. Моят приятел Уейд дошъл в Неапол през седемдесетте години и го обрали… в един музей. Целият град е украсен с пране, което виси от всички прозорци и се вее над всяка улица; потниците и сутиените на всички плющят на вятъра като тибетски молитвени флагчета. В Неапол няма улица, на която някое жилаво хлапе с къси панталони и увиснали чорапи да не крещи от тротоара на друго жилаво хлапе, качено на близкия покрив. В този град няма къща без поне една седнала до прозореца си прегърбена старица, която подозрително да се взира в гъмжилото отдолу.

Хората са луди по неаполския си произход и защо да не са? Това е градът, дал на света пицата и сладоледа. Неаполитанките специално са истинска шайка с дрезгави гласове, цапнати в устата, щедри и любопитни дами, до една властни и избухливи, врат се точно под носа ти и само се опитват да ти помогнат, по дяволите, глупако — защо все те трябва да вършат всичко тук? Акцентът в Неапол е като другарско цапване по ухото. Сякаш се разхождаш из град на готвачи от заведения за бързи поръчки — всички крещят едновременно. Тук още поддържат собствения си диалект и вечно променящ се плавен местен жаргон, но някак установявам, че от цяла Италия най-лесно ми е да разбирам неаполитанците. Защо ли? Защото искат да ги разбереш, по дяволите. Говорят високо и натъртено и ако не можеш да схванеш какво точно излиза от устата им, обикновено го подразбираш от жестовете. Като онази малка хлапачка върху мотора на по-големия си братовчед, която ми показа среден пръст и ми подари очарователна усмивка, докато прелиташе просто за да ми каже: „Хей, нямам лоши чувства, скъпа. Аз съм само на седем и вече мога да позная, че си абсолютна тъпачка, но това е гот — мисля, че горе-долу ставаш, независимо от себе си, и аз някак си харесвам твоето глуповато лице. И двете знаем, че ще ти хареса да си на мое място, но съжалявам — не можеш. Както и да е, показвам ти среден пръст, забавлявай се в Неапол и чао!“

На всяко обществено място в Италия винаги има хлапета, тийнейджъри и възрастни мъже, които играят футбол, но тук, в Неапол, има още нещо. Например днес видях деца — говоря за група от осемгодишни момчета, — които бяха донесли някакви стари кафези за птици, за да си направят портативни столчета и маса, и играеха покер на пиацата толкова сериозно и напрегнато, че се уплаших някой от тях да не се окаже застрелян.

Джовани и Дарио, моите близнаци от тандема за разменни уроци, са неаполитанци по произход. Не мога да си го представя. Не мога да си представя срамежливия, старателен и отзивчив Джовани като малко момче сред тази мафия — и не използвам думата лекомислено. Но той е неаполитанец, няма спор, защото преди да тръгна от Рим, ми даде името на една пицария в Неапол, която трябвало да посетя, защото според Джовани там приготвят най-добрите пици в града. Реших, че това е много вълнуваща перспектива, като се има предвид, че най-хубавата пица в Италия идва от Неапол, а най-хубавата пица на света е италианската, следователно тази пицария трябва да предлага… прекалено съм суеверна, за да го кажа… най-хубавата пица на света? Джовани ми съобщи името на ресторанта толкова сериозно и напрегнато — почти помислих, че ме въвеждат в тайно общество. Той пъхна адреса в ръката ми и каза с възможно най-мрачния и поверителен тон: „Моля те, иди в тази пицария. Поръчай пица «Маргарита» с двойна моцарела. Ако не я опиташ, докато си в Неапол, излъжи ме после и ми кажи, че си я пробвала.“

И така, двете със Софи пристигнахме в „Пицария да Микеле“ и направо си изгубихме ума от парчетата, които току-що си поръчахме — по едно на човек. Влюбих се в пицата си силно и в трескавото си бълнуване започнах да вярвам, че в отговор пицата ще се влюби в мен. Имам връзка с тази пица, почти любовна история. През това време Софи буквално лее сълзи над своята порция, преживява метафизична криза и ме пита: „Защо изобщо си хабят труда да правят пица в Стокхолм? Защо си хабим труда изобщо да ядем храна в Стокхолм?“

„Пицария да Микеле“ е малко ресторантче само с две помещения и една неизстиваща фурна. Намира се само на петнайсет минути път пеша от гарата под дъжда изобщо не се притеснявайте, направо идете. Трябва да сте там доста рано, защото понякога им свършва тестото, а това ще ви разбие сърцето. В един часа на обяд улицата пред пицарията вече е препълнена с неаполитанци, които се опитват да влязат в ресторанта и се блъскат да се вредят, сякаш ще се качват на спасителна лодка. Вътре няма меню. Тук имат само два вида пици — обикновена и с повече сирене. Нищо общо с модерните южнокалифорнийски глупави имитации на пица с маслини и домати, сушени на слънце. На половината на яденето най-после разбирам, че тестото е с вкус повече на индийски нан^[1], отколкото на всяка пица, която някога съм опитвала. Меко е, дъвче се лесно и е еластично, но е невероятно тънко. Винаги съм смятала, че имаме избор само между две основи за пица — тънка и хрупкава или дебела и пухкава. Откъде да знам, че на този свят може да има основа, която е и тънка, и пухкава? Боже всемогъщи! Тънък, пухкав, твърд, бухнал, вкусен, хрупкав, солен рай на пиците. Отгоре има сладък доматен сос, който се разпенва на крем с мехурчета, щом се смеси с прясната биволска моцарела, а единственото стръкче босилек в средата на този шедьовър някак изпълва цялата пица с ухание на билки, също както една блестяща кинозвезда насред купона омагьосва с излъчването си всички наоколо. Разбира се, на практика е невъзможно да изядеш това нещо. Опитваш да отхапеш от парчето си, но еластичното тесто се огъва, а горещото сирене се изсипва като земно свлачище, разпилява се по теб и наоколо, пък ти яж, ако можеш.

Хората, които създават това чудо, пъхат и вадят с лопата пиците от пещта с дървени въглища. Изглеждат като моряци в машинното отделение на огромен кораб, които пълнят с въглища бумтящи котли. Ръкавите им са навити чак до потните мишници, лицата им са почервенели от напрежение, присвиват едното си око заради жегата на фурната, а от устните им виси цигара. Поръчваме по още една цяла пица. Софи опитва да се овладее, но наистина пицата е толкова хубава, че едва се справяме.

Една дума за тялото ми. Пълнея с всеки изминал ден, разбира се. Причинявам ужасии на тялото си тук, в Италия, като поглъщам такива страшни количества сирене и паста, и хляб, и вино, и шоколад, и тесто за пица. (Казаха ми, че другаде в Неапол мога да намеря нещо, наречено шоколадова пица. Каква е тази безсмислица? По-късно наистина намерих такава и тя е вкусна, но да си говорим честно — шоколадова пица?) Не спортувам, не ям достатъчно фибри, не си пия витамините. В истинския си живот съм известна с това, че за закуска ям органично козе кисело мляко, поръсено с пшенични зародиши. Дните на истинския ми живот отдавна изтекоха. В Америка моята приятелка Сюзан разказва на хората, че пътешествам под мотото „Не пропускай нито един въглехидрат“. Обаче тялото ми се отнася много добре към всичко това. Прави се, че не забелязва моите злодеяния и преяждането, сякаш намеква: „Добре, хлапе, изживей го, разбирам, че това е само временно. Само кажи кога свършва малкият ти експеримент с чистото удоволствие и ще видя как мога да оправя щетите“.

Все пак, когато се поглеждам в огледалото на най-добрата пицария в Неапол, виждам лице със светнали очи, сияещо от здраве и щастие. Отдавна не съм била такава.

„Благодаря ти“, прошепвам. После двете със Софи се втурваме под дъжда да търсим сладкиши.