Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране и обработка
Сергей Дубина (11 февруари 2004 г.)
Допълнителна корекция
thefly (2021 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2021 г.)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

БИБЛИОТЕКА „ЗЛАТОСТРУЙ“

ВЕРА МУТАФЧИЕВА. ПРЕДРЕЧЕНО ОТ ПАГАНЕ.

РЕДАКТОР ГАНКА КОНСТАНТИНОВА.

ХУДОЖНИК ИЛИЯ ГОШЕВ.

ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАКТОР БОРИС БРАНКОВ.

ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР КОСТАДИНКА АПОСТОЛОВА.

КОРЕКТОР МАЯ ХАЛАЧЕВА.

БЪЛГАРСКА. ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ. 1988. ИЗДАТЕЛСКИ НОМЕР 1686.

ЦЕНА 1.13 ЛВ.

ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ — СОФИЯ, ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ No 1

ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ“ — СОФИЯ. ул „Н. РАКИТИН“ No 2

Редакционна колегия: ЙОРДАН МИЛЕВ СЛАВЧО ДОНКОВ ТИХОМИР ТИХОВ

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

МАРИЯ ГАРЕВА, послеслов, 1989

о/о Jusautor, Sofia

 

 

Издание:

Вера Мутафчиева. Предречено от Пагане

Издателство „Отечество“, София, 1988

Библиотека „Златоструй“

Редакционна колегия: Йордан Милев, Славчо Донков, Тихомир Тихов

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Ганка Константинова

Художник: Илия Гошев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Мая Халачева

Код 11/95373/6257–69–88. Българска. Четвърто издание. Издателски номер 1686.

Дадена за набор м. октомври 1988 г. Подписана за печат м. ноември 1988 г.

Излязла от печат м. декември 1988 г. формат 16/60/90. Тираж 70117

Печатни коли 17. Издателски коли 17. УИК 17,45. Цена 1,13 лв.

Държавно издателство „Отечество“ — София, пл. „Славейков“ №1

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2

 

© Вера Мутафчиева, 1989

© Илия Гошев, художник, 1989

© Мария Гарева, послеслов, 1989

c/o Jusautor, Sofia, ДБ–3

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

26.

Пурпурна, бистра заря оповести, че денят наближава. Слънцето още не бе изплувало, земята продължаваше да дреме в синкаво. Из тази сумрачна синилка се навдигаха бойците ни, оставили конете си в гората; събираха се върху голото теме на хълма.

Там стояха те, затънали до колене в белезникавата мъглица на зазоряването, а над нея се очертаваха могъщите им плещи, лица.

Почти боязливо се присламчих към езическата рат, към която — след нощесното Аспарухово откровено недоверие — чувствувах, че не принадлежа.

На голия връх стоеше ханът. Не мигнал през нощта, той ми се стори стопен — така, че цял беше яка кост и натегнати жили, цял бе закалено оръжие. Зад хана бе княз Славун в празничното си наметало.

Двамина българи изведоха напред едногодишен жребец с ален косъм. Венец от есенни цветя се виеше около гъвкавата му шия, пъстри пера бяха вплетени в гривата му.

Княз Славун запали благовонни треви. Над хълма се проточи дъхав дим, пропърхаха радостни пламъчета. Зазяпан в обряда, с който словенският княз просеше помощ от Перуна, пропуснах самото жертвоприношение. Зловещо хъхрене отбеляза смъртта на кончето. Над него бе ханът. Отправил поглед към пламтящото небе, където ликуващо пристъпваше зората, Аспарух изговори с необикновена сила:

— Тангра, помогни!

От насрещната височина (разказа ми Валериан) врагът бил забелязал езическия обряд. Константин Погонат наблюдавал дима от благовония и човешкото гъмжило около нашия хан.

— Прокълни ги, господи! — изговорил, кръстейки се, архиереят. — Стига са сквернили Христовата земя с гнусните си приношения!

Император Константин имал обаче по-съществени грижи.

— Прибраха ли се най-после съгледвачите? — попитал той.

Архонтът Анастасий отговорил:

— Тук са.

Към килима пред императорската шатра пристъпили четирима, кални до челото чак. Константин им повелил с ръка да говорят:

— Укреплението на варварите изглежда ей така, всесветли — коленичил единият и очертал с показалец върху килима продълговато, заоблено нещо. Двете му тесни страни се губят в гората, а отвъдната, широката, опира о голямо блато. Оттатък блатото тече Истър, но няма как да се достигне през оная дълбока тиня. С една дума, като разбием българите, не ще могат да избягат към реката. Единственото им спасение е насам.

Съгледвачът посочил долината между ромейския и българския хълм.

— А тук да ги оградим е лесно — наставил Анастасий, началник на четиримата съгледвачи.

— Не знаем какво се крие в блатата — процедил василевсът.

— Знаем — отвърнал не без гордост съгледвачът. — Колкото и опасно, трябваше да проверим дали из блатата не е пръсната стража. Цяла нощ, всесветли, кръстосвахме из тиня и води, слухтяхме като копои. Нищо!

— Дали? — обърнал се василевсът към стария военачалник Ираклий, с което му позволил да заговори.

— Известно е, че българите воюват винаги на кон — изтъкнал стратегът. — Конят се плаши от тресавище. Силата на българите е в коня, но там е и тяхната слабост — нужна им е твърда земя, за да се бият. Докато пешата войска — нашата — може навсякъде. С една дума, откъм гърба си българите нямат защита.

— Да речем… — не бил съвсем сигурен василевсът. — Тъй или иначе покрай блатото ще държим безсменна стража! Наредете! — махнал той към стратезите си.

Константин Погонат за кратко се умислил, отсреща в българското укрепление обрядът бил привършил, бойците се отлели из гората. Един мъж и един кон до него — това се виждало на голия връх.

— Да се строи войската! — заповядал василевсът. — Ще й говоря преди боя.

Никога още, макар и роден, расъл във Византия, не бях присъствувал при предбойно строяване на ромейската войска — величествена, вдъхваща страхопочит гледка. Намирах се в една кула до първата порта; от тук следваше да водя отбраната на стените ни, ако — недай, боже! — работите стигнеха до отбрана на стените. Пред погледа ми се разстилаше цялото предстоящо полесражение, обрасло с пожълтяла трева. По раздвижването, което настъпи отсреща, подразбрах — ромеите бяха получили заповед да се строят.

— Обади на ювиги, че ромеите се строяват! — наредих на един от тримата български стотници.

— Той и сам вижда — каза българинът. — Ханът е по-високо от всички нас.

По това време василевсът наблюдавал с око на придирчив господар как работят слугите му. Съвършена била точността и бързината, с която всеки боец намирал мястото си. Разбърканото сборище завчас се претворило в еднакви правоъгълници, запълнени с мъжки тела и бронирани с металния отвес на щитовете. Начело на всеки правоъгълник бил съответният стратег. Най-вече върху бойните добродетели на тия началници — нисшите — от векове се крепяла ромейската-власт над неизброими, населени с инородци пространства.

Десетки хиляди войнишки очи били вперени с покорство в човека, който бил превел империята през гибелни бунтове и нашествия, като се сражавал на четирите посоки на света. Преизпълнен със съзнание за своята значимост, Константин Погонат се изпружил, вдигнал ръка. Над бронзовото море настъпила тишина, каквато бива пред всепомитаща буря.

— Бойци на империята и на Христа!

Погонат се славел със завиден глас и красноречие. Както ми повери неговият приближен, Валериан, Константиновите речи имали неотразимо влияние върху войнишката душа, която василевсът издълбоко познавал:

— Ако днес сме тук, срещу онова — (той посочил българския онгъл), — принуди ни не варварската сила; варварите никога не са били истинска заплаха за Византия. Кой от нас не е воювал против тях, кой не се е прибирал триумфално след варварските войни?

Василевсът рязко млъкнал, за да отекне отговорът на несложните му въпроси.

— Никой!… Знаем ги!… — и прочие викове образували неотчетлива гълчава, която Константин Погонат укротил с властно движение.

— Скитници-крадци се промъкнаха в дома на господаря, докато той бе залисан на друга страна — дома му застрашаваха ония бесни псета, арабите. Бич за нашия век, те най-после бяха победени от вас. Така дойде време да прогоним пришълците, дето заседнаха у дома ни. Къде и кога се е чуло, свободни варвари в ромейските предели?

Василевсът пак замълчал, а предизвикателните му въпроси пак били последвани от свирепа глъчка:

— …!!!!!

Отново махнал ръка Константин Четвърти.

— Ще попитате: защо нашият василевс поведе шейсет хиляди мъже срещу тъй жалък враг? Отвръщам ви: за пример! Наказанието, което ще наложим на варварите днес, нека бъде поука за цялото варварство! Няма да позволя никому отсам Истъра да не признава властта ми, да не ми плаща дан! Христос избра нас за оръдие на своя гняв. С Христа — напред!

Константин Погонат се прекръстил бавно, показно.

Гръмко до бога дрънчане на метал о метал оповести възторга на ромейската рат. Тримата български стотници до мене си размениха учудени погледи — у българите предаността бива мълчалива, а не гръмогласна.

— Започват!… — изговорих на себе си.

През отвора на кулата се виждаше как — обърнати допреди миг към василевса си — ромеите застанаха с лице към нас. Кохортите им вече бяха бронирани не само отстрани, но и отгоре с бронз; щитовете образуваха надежден покрив над всеки правоъгълник. Между кохортите се врязваха два дълги, тънки змея с лъскави люспи и дебела греда вместо глава. Те спънато потеглиха към долината, излязоха пред строя.

— Ще напънат вратите ни, обадете на хана! — викнах по-високо, отколкото бе нужно.

— Знае ханът — отвърна един от тримата зад мене, без да тръгне.

— Всички стрелци — по стената!!! — заповядах.

— Всички стрелци — по стената!!! — екливо предадоха заповедта ми тримата стотници.

— Ще чакаме ромеите да дойдат на хвърлей от нас! — разпоредих се аз за това, което се подразбираше.

А те идеха. Закрити под големите си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?

— Готови!!! — креснах с все сила.

Тогава настъпи нещо така непредвидено, че ни зашемети — отляво и отдясно на кулата, където бях залостен, като из продънен яз извря българска конница. Аспарух не бе изчакал врага до стените ни, Аспарух бе заповядал бой на открито!…

От моето място боището се открояваше сякаш на длан. Докато го обгледам, мярнах далече оттатък очертанията му наниз високи бели пушеци. Що бе това?

А долу двете войски — конна и пеша — вече се сблъскаха. Не един път съм бил свидетел на българското умение в конен бой, но онова, което се случваше от първия ден на войната ни с василевса, не приличаше на нищо досегашно. Конният народ на българите, мъже и жени, се нахвърли срещу ромейските построения с някаква радостна ярост. По стотици конници се купчеха около всяка обкована кохорта, а копията им търсеха пролуките между щит и щит.

Голямата ромейска хитрост с покрива от щитове си имаше и глупава страна — държейки щита, боецът няма ръце за лък и меч. Ромеите се вкопчиха в щитовете си като удавници, а българската войска си разиграваше коня на всички посоки, използувайки всяка дирка в бронзовото цяло, за да муши и сече. Зейнаха първите рани в металните костенурки, които българите бързо разширяваха.

Под мене хоплитите се силеха да опазят двата бронзови змея с греда вместо глава. Те се блъскаха един другиго, а стратезите им ревяха продрано: Насааааам! Запазете гредите!… Напред с гредите!…

Падаха техни и наши — цялата бясна суматоха се съсредоточи около проклетите греди. Боят бе вече гърди о гърди. Българските мечове действуваха тъй, както бях гледал край гумното за учения — хвърковато. Зад всеки паднал наш изникваха петима, налягаха или сръчно въртяха оръжие.

Трррррах! — тресна наземи първата греда, знак за нов натиск на нашите над замаяните от прашуляк и пек, обковани в тежък бронз ромеи.

Василевсът Константин, забелязал това — белега, че неговите четири кохорти хоплити, а също и двете с гредите, са заплашени. Василевсът държал в запас още не една: те стояли в съвършения си строй отвъд видимия за нас хоризонт.

— Да хвърлим ли нови сили в боището? — попитал го стратегът Ираклий нетърпеливо.

— Нека помисля още… — хладно го спрял василевсът.

По същото време аз вече бях смогнал да откъсна вниманието си от изнурителната гледка на ония, които сякаш не усещаха изнурение — българите все напираха към остатъците от разсипания ромейски строй. А извън границите на полесражението продължаваха да се издигат към яркото небе тънки пушеци. Дали не за тях снощи ханът бе предупредил боритаркана Паган? Какво не бих дал, за да зная що вършеха сега Пагановите дружини!…

Паган (научихме отпосле, когато в онгъла надълго и широко се разправяше за подвига му) едва изчакал уговорения знак.

Щом битката почнала, най-близкият до нея, стаен в тревистата равнина страж дал огън. Последвал го втори, трети, трийсети. Още докато ромеите влачели ония страховити греди към вратите ни, боритарканът Паган бил наясно, че му е дошло времето.

Той се втурнал пред своите четиристотин опитни яздачи към гърба на ромейската войска, препуснали те из все сили. Прегорялата, пожълтяла равнотия се стелела под летежа им. В далечината едва се провиждали хълмовете, където вилнеел боят.

Ненапразно Аспарух бил дал на Пагана немлади, изпечени воини — воини в костите си. Те се носели в широко разтворена дъга. Всеки бил увързал пръстен съд о седлото зад себе си, а в съда — сбит пласт от пушливи треви и дървесна кора. Запалени, вихърът на бързия бяг ги разпалвал по-силно. Гъст дим залял непрогледно втората редица конници, пречел да се види, че подир нея не язди ни трета, ни десета. Към опаката страна на ромейския стан наближавала мъглива стихия — триста или три хиляди конници? В добавка те вдигали прах и пушилка, те крещели хищно в пълен ход. Когато дошли на такова разстояние, че вече било изключено ромеите да не ги съзрат, отприщили и гърлата на хлопатарите, също вързани о седлата им. И бистрото пладне щяло да загуби свяст от невъобразимия, влудяващ шум.

Не вярвайки на очите си, първите ромейски стражи викнали:

— Варварите!!!

Всички, оставени да пазят гърба на войската, миг по-късно хриптели в ужас:

— Езичниците!!!… Откъде се взеха?… Брой нямат!…

Виковете им преминали от уста в уста. Кохортите, не вкарани в боя, които били стърчали строени от заранта, та дордето слънцето изминало половината си път и здравата нажежило бронзовия им затвор, вече били отмалели. По челата, под ризниците се стичали гъстосолени вадички, като връшник парел шлемът, изгаряла гърдите бронята, тръпнели ръцете от несносна тежест.

При тревожния вой на стражата съвършените кохорти се олюлели на място. Хиляди полусварени ромеи се вторачили по посока на смъртоносното зло. То доближавало с вихрена бързина, обвито в прах и дим, и издавайки грохот колкото двайсет стотни в най-лют бой.

Василевсът не веднага осъзнал какво се случва.

— Пак ли роптаят анатолийците? — попитал той строго стратега Ираклия, после се обърнал към Валериан: — Лъгал си ме, Валериане, че този път духът на бойците ми бил подобрен. Стигна им пладнешкия пек, за да…

Константин Погонат не се доизказал, понеже Валериан извикал:

— Удариха ни в гръб, всесветли!

Василевсът в миг си дал сметка за опасността, но не за миг могъл да пресметне размера й.

— Предвиждах го!… — процедил Погонат. — Затуй не вкарах в боя всичките си пешаци… Ираклие, поведи ги незабавно нататък!

Стратегът Ираклий яхнал и не се видял.

— Това ще рече, че в крепостта не е останала друга конница… — уместно съобразил василевсът. — Валериане, предай на стратезите долу, напред към портите! Да ти насилят на всяка цена!

Валериан някак се добрал до седлото. Много натежал, отвикнал от бойни занимания, той отдавна нямал охота за подвизи, но Погонат възложил нарочно тъкмо на своя най-приближен заповедта за крайния натиск над онгъла.

А конницата на Паган превъзмогвала сетното разстояние до ромейския стан. Българите вече изтеглили меч срещу дългите бодли на кохортите. При сблъсъка между враговете настанал шум като в ковачницата на бог Хефест — див трясък и олелия. Нашите конници работели така обиграно, че отмалелите ромейски пешаци недълго отстояли реда си. Правоъгълниците се разпаднали — както стана и отсам, под онгъла. Понеже в битка човешкият поглед не прониква надалече, ромеите продължавали да си мислят, че имат работа поне с равен по брой враг. Те съвестно мятали и сечали, а най-вече получавали неспасяеми удари от височината на конско седло.

— Напред към вратите! — кряскал през същите мигове Валериан, яхайки към боището в долината.

Той виждал тези врати отворени; зад тях — гората, която не издавала човешко присъствие. Виждал стрелците по крепостната стена, а най-горе върху голия хълм — един мъж и един кон. Всичко това му се струвало близко, уязвимо, достъпно. Но между Валериан и вражата крепост със зейнали порти се простирало сражението.

В суеверен ужас Валериан запрял: жена с кървав меч в ръката — това стояло над умствените сили на моя бездарен приятел, който дотогава бил си мислил, че приказките за разярени варварски харпии са детска приказка. Валериан като насън се добрал до най-близкостоящия стратег — мъж ранен, но непревързан още — и му предал заповедта:

— Напред към вратите! Тъй нареди всесветлият…

— Зверове, а не хора! — процедил в отговор, а всъщност не в отговор, старият стратег. — Сякаш всички са се наговорили да изгинат преди залез…

— Напред към вратите! — безсмислено повторил Валериан, комуто много се искало да не бил слизал тук.

— Добре де! Върви към вратите, ако можеш! — злобно му се троснал стратегът.

Валериан хвърлил поглед нататък — неразчленимо кълбо от коне и бойци, блясък от острия, трупове. Ромеите навсякъде били в нестройна отбрана.

По-другояче протичало сражението там, където боритарканът Паган показвал на какво е способен един срещу двайсет, ако онзи един бил готов на смърт. Отначало пръснати в дълга верига, за да разтеглят вражия строй, в боя българите се скупчили. По този начин ромейският числен превес останал без значение — задните редове ромеи наваляли над предните, дано и те се докопат до ненавистните варвари. Чули се първите стонове и проклятия. Императорските наемници започвали да се газят един друг в своята ожесточеност — такъв край постигнал мнозина.

Но и българите проредявали. Падали конете им, прободени, съсечени. Останал пеши, българинът издържал кратко — срещу едного били стотина.

— Оттегляй се! — ревнал боритарканът на още читавите си хора.

Като се стараели да задържат противника на разстояние, българите съвсем се сбили на кълбо и взели да го претъркалват към долината, където вдигал пушилка основният бой. Всяка тяхна крачка била подложена на порой удари. Българите ги отблъсквали или се сривали под тях. Вече били останали малцина, когато улучили в суматохата по-рехав проход.

— След мен! — ревнал отново боритарканът.

Със съсечено рамо, кръвта му изтичала на видими тласъци. Но храбрият Паган смогнал да запази свяст докато измъкне хората си до свободния от ромеи склон под шатрата на василевса. Пагановите конници били прекосили в луд бяг опустелия ромейски стан. Все в луд бяг малката дружина се стовари върху полесражението.

Видях с очите си тази поява — тя бе капката, която препълни потира. Забелязах как ромеите поддадоха назад; боят сега вреше не в долината, а облазваше отсрещния скат. Тогава над отдалечаващите се шумове се извиси плача на боен рог. Щом го чуха, българите взеха да се изкопчват из гмежа. Те си проправяха проход с бесни удари и чертаеха зад себе си кървави бразди. После чевръсто се разделиха на две крила и се сурнаха към отворените врати на крепостта ни. Прочее, конният строй бързо се отдръпна на закрито.

Грамадните порти се приклопиха сякаш с присмехулен трясък.

— Бий! Бий! Бий! — насърчавах аз българските стрелци от крепостната стена, които прекалено дълго бяха чакали реда си.

Те стреляха гъсто и точно подир оттеглящите се ромеи. А понеже стрелата е по-бърза от човешките нозе, немалко хоплити бяха застигнати от светкавична смърт. Онези пък, които се спасиха, бягаха откровено към ромейския стан — той бе извън обсега на стрелите ни.