Вера Мутафчиева
Предречено от Пагане (23)

1.

Странно е, че от своя дълъг път с българите най-подробно си спомням описаната дотук година — навярно загдето тя бе първата от цели двадесет, та всеки неин ден ми носеше голям брой нови, неразбираеми или забавни случки, гледки, преживявания. Оттам нататък спомените ми донякъде се объркват, застъпват се или стават накъсани, или застиват без движение.

Яздехме и яздехме — в това поне съм сигурен, понеже винаги, когато не зимувахме, бяхме на кон. Вече яздех не сам или не само с Аспарух далече пред строя; през промеждутъците на службата ми при хана бивах неизменно със своето семейство.

През ранното време след сватбата ми аз свикнах, както младите мъже и жени от конния народ, да яздя, прегърнал Ие — беше почти удобно и твърде приятно. Зад нас се клатеха малките братя на жена ми, с които също бързо свикнах — имах чувството, че те са ми деца, а Ие — тяхна майка. Вечер, докато разпъвах новата ни шатра (бяхме я стъкмявали заедно, като аз щавех кожите, а Ие ги съединяваше), жена ми извършваше набързо поне десетина различни работи — от доенето на кобилите и квасенето на млякото им в мехове до кърпенето на някоя протъняла дреха — и накрая, като се увереше, че братята й не само са се натъркаляли под кожусите, но са и дълбоко заспали, Ие сядаше насреща ми край огъня. Тя се усмихваше с всички зъби, сякаш зад усмивката й нямаше яхане от тъмно до тъмно и десетина разнообразни усилия по тъмно; тя поемаше от ръката ми тънките резени сухо месо, дъвчеше прибрано и не пропускаше да ми се усмихне между хапките.

Блажени вечери и нощи на нашата млада, щастливо сбъдната, плододайна любов!…

Спеше целият стан, ако не броим болните, родилките и влюбените — влюбените се рееха всред угасващите огньове и скупчените спящи, между коневръзите и камарите вързопи те вървяха из заспалия стан, без да ги стъписва стонът на умиращ старец или писъкът на кърмаче. Влюбените живееха нощем…

Месецът стоеше зад главата на Ие като нимбата на Богородица. Ие ме галеше откровено, без онзи неискрен свян, натрапен на ромейските жени от христовата вяра; Ие ме галеше и говореше в ухото ми:

— Най-много ще бъдат нашите деца!…

Такава бе нейната мечта — скъпа ми Ие, сол на земята.

— За какво са ни тъй много? — мърках аз, покорен.

— За да ги има, да не се свършат никога!…

Може би и на вас, както ма моите сънародници на времето, такива положения се струват неприлични; аз — кръвно привързан към варварското битие — се научих да вниквам в тяхната велика същина: единственото средство да устоиш в борба срещу безмилостната природа са многото деца. Тя сляпо ще изтреби две от всеки три, но за туй пък оцелялото трето ще бъде яко като желязо. То и ще продължи застрашения от изчезване род.

Яздехме и яздехме… Отмерваха хода на времето само — годишните времена — покрай Пътя на народите ту цъфтяха дъхави драки, ту зеленееха тучните, ненагазени ливади, ту капеха мъртви листа, ту ръсеше есенен дъжд, който преминава в лапавица. Преобличаше одеждите си земята, сменяше цветовете си небето, неизменно оставаше едно: яздехме и яздехме.

През един от онези дни, които поради еднообразието си се сливат в моя спомен, докато бях напред заедно с Аспаруха нещо тълкувахме, чухме зад гърба си припрян тропот. Някакъв наш боец идеше към хана, а върху втория му кон се друсаше непохватно — защото бе с вързани ръце и вързани под конския корем нозе — млад мъж в нечисто бели дрехи.

(Запомнил съм случката, понеже този бе първият словенин, с когото размени думи при моето тълмачество хан Аспарух.)

Нашият конник ни настигна, дръпнахме се встрани и спряхме, а пороят на преселението течеше покрай нас. Дълги мигове ханът изучаваше чужденеца, а чужденецът — хана.

Нека опиша пленника ни, когото българския конник развърза и свлече от седлото, като с тласък го накара да се поклони на ювиги.

По ръст и по телесна сила чужденецът не отстъпваше на българите, но не беше костелив и жилав като тях, ами някак месест — той ми заприлича на добре охранено голямо дете. Детски бяха и неговите цветове: светлорус, светлоок, а кожата му — кръв и мляко. Косите на словенина имаха природната си дължина, меките като пачи пух мустаци и брада — също. Той носеше бяла риза от лен без украса, а на краката си — подложки от брезова кора, увързани с конопена връв. В сравнение с това чедо на природата, българите изведнъж взеха да ми се струват твърде стари, сложни, преднамерени във всяко отношение.

Докато ханът и чужденецът взаимно се изучаваха, нашият конник поясни:

— Призори, когато (случва се) стражата задреме… най-често призори ни изчезва по нещо: кобила, жребче, кожа. Ние с брат ми пък нощеска се престорихме на заспали и ето ти, изпълзяха из ракитака трима такивата — бели. Рипнахме ние, но те се не стигат, като елени бягат, ще знаете. А ние знаем, че не бива да ги гоним далече, понеже ей тъй не се върнаха мнозина наши. За добра слука този се препъна и ние — дръж!

Ханът отпрати с нетърпеливо движение боеца, който се оттегли оскърбен — беше се надявал на ханска похвала.

— Питай го кой е и от кои е? — нареди ми ханът, без да снема очи от пленника.

— Кой си и от кои си? — попитах на словенски.

— Гостун съм. От добровитите — съвсем незачуден, дето говоря езика му, отвърна словенинът.

За моя почуда пленникът ни не издаваше никакъв страх. Той се наведе, разтри зачервените си от въжето глезени, разтри и китките си, натъртени от примката, и най-свойски седна, въпреки че пред него стърчеше на кон един владетел. Словенинът дори — с щедър замах, който ме разсмя — покани хана и мене да се настаним до него. А най-смешното беше, че ние приехме поканата му — така подразбиращо се стана то.

— Питай го кой е владетел на тукашните земи? — каза ми ханът.

— Кой е владетелят на тия земи? — попитах.

— Не разбирам — спокойно отвърна словенинът.

Той откъсна стрък трева и отегчено взе да я дъвче — искаше да рече, че му губим времето.

— Не разбира — преведох на хана.

— Е, какво има за разбиране? — удиви се Аспарух. — Добре. Предай му, че искам да говоря с владетеля му, господаря му или там каквото има.

— Моят господар иска да говори с твоя — казах на словенина.

— Господар аз нямам — осведоми ме той.

— Нямал господар — преведох.

— Решил е да ни лъже — не повярва Аспарух. — Кажи му, че сам ще си бъде крив!

Вместо да преведа заплахата му, реших да внеса яснота в това взаимно недоразумение.

— Ювиги, не те лъже. Чел съм, че повечето словени наистина нямали господар.

— А твоята книга разказва за словенски князе…

— Щом толкова искате да говорите с нас — прекъсна го пленникът — ще стане!

— Тук ли да ви чакаме? — попитах го.

— Защо ще спирате? Ние всякак ще ви намерим. — Словенинът се изправи, кимна ни и си пое — не по ивата, утъпкана от нас, а напреки. Защо не измоли от хана да го освободи от плен? Защо не му отдаде челобитна почит? Ханът гледа озадачен подире му докато нечисто бялата риза не се скри във високите треви.

— Той каза, че щели да ни настигнат, за да говорим — преведох на Аспаруха, а той вдигна рамене.

— Не разбирам — рече на свой ред.

— Ставай, че окъсняхме! — разтърси ме Ие.

Двамата бяхме спали тъй тежко, че утринната гълчава, която предхождаше всеки наш ден в поход, не бе ни разбудила навреме. Взехме припряно да се обличаме, да скатаваме шатрата си. Ие товареше конете и помагаше на братята си да се изкачат върху вързопите. Между това върволицата почти се изниза; останахме към края й. Яхнала бе вече и жена ми, а аз все още нещо оправях, когато — на петдесетина крачки зад нас — зърнах словените.

— Бързайте напред! — наредих на челядта си, но Ие не се съгласи.

— Бързай и ти с нас!

Яздейки, извърнат назад, оглеждах словените. Не, не изглеждаха застрашително. Вървяха пеши, с пъргави, неголеми, но чести и гъвкави стъпки, които се равняваха на кон в лек бяг. Всичките бяха в нечисто белите си дълги ризи; всички — обрасли в русо или рижо. Оръжието им — лъкове, къси копия, стрели — бе изцяло от дърво.

Подкарах бързо сурата кобила, за да настигна хана. Покрай мене прелитаха лица и муцуни, носилки и коли — отдавна вече нищо всред българите не ме дивеше, защото бях се сживял с техния бит и неспирно движение. Свикнал бях и да намирам хана далече напред, изложен на всевъзможни засади. Когато го доближих през онази сутрин, той ме стрелна с насмешка:

— Няма нищо по-себично от честития човек — каза той. — Откак се сдоби с жена, разредихме и учението, и тълкуванията. Че и за потегляне окъсняваш…

— Прощавай, ювиги! — смотолевих. — Но след сватба е така.

— Твоята сватба ми показа — хладно вметна Аспарух, — че не си обичал истински… Пагане.

Обърках се от притеснение.

— Понеже Ие така прилича на… сестра си… да не би ти… — не знаех как да продължа.

— Никак не прилича, никак! — грубо отряза ханът, после се овладя. — Живейте в обич сто години!

Помълчах толкова, колкото налагаше приличието.

— Онзиденшният пленник не излъга, ювиги — казах. — Словените идат за разговор.

Ханът ме погледна и с изненада, и с доволство.

— Кажи на Севар да донесе знаците ми! Ще посрещна гостите ей там. А ти, Велизарие, се стягай пак — трябва да изуча и словенски.

— Че нали съм винаги с тебе?

— Не ми търпи сърцето да слушам, а да не отбирам — заяви Аспарух. — Пък и ясно е, че занапред честичко ще имаме работа със словените…

Застанахме върху малка хълмчинка: ханът, съветът, десетина чиготи, както и аз — тълмачът. Аспарух носеше ханските си белези, в земята бяха забучени прътите с конски опашки.

Българският народ си вървеше, а успоредно с него, но доста по-бързо крачеха словените. Те бяха деветмина мъже, млади и стари. Не можеше да се познае кой от кого е по-важен, защото нямаха никакви отличия.

Словените пъргаво изкачиха хълмчинката и се озоваха срещу хана, когото разучаваха с грейнали от добродушно любопитство очи. Иначе — нито поклони, нито думи за почит. Забелязах, че Аспарух не улучваше как да се държи, тъй необикновена бе за него тази среща.

— Аз съм Радил, знахар на повечето добрити — изведнъж проговори на сносен ромейски един от старите словени. — Нашето момче ни обади, че си искал да говориш с нас. Ето ни, дойдохме.

— Откъде знаеш ромейски? — изуми се ханът. Старият протегна крак, придърпа ръба на ризата си — над глезена му тъмнееше два пръста широка вдлъбнатина. Протегна към хана и ръка. Същото.

— Бях роб у ромеите — обясни той без болка и злост. — Шест години гребах по катъргите, докато нашата не потегли за Симферополис. Оттам нататък, сещате се — бягство, както всяко бягство.

— Седнете! — покани гостите си ханът и даде знак да им бъде поднесен кумис.

Словените насядаха безредно, но всеки се стремеше да бъде по-близо до българския хан. Отпихме едновременно, при което си пролича колко много струваше на чужденците да преглътнат.

— Аз и моят народ — започна внушително хан Аспарух, — преминаваме през тукашните краища. Само преминаваме. На мене ми е чудно защо словените ни гледат с вражда, защо крадат от нашето. Ние с нищо не сме ви напакостили…

— Не е вярно! — прекъсна го бившият ромейски роб. — Конете ви нямат брой, те пасат тревата и напиват водата ни. Тропотът на вашия строй, огньовете от нощните ви станове тревожат дивеча и птиците из земите ни.

— А защо тия земи да бъдат ваши? — строго попита хан Аспарух. — Къде ги границите на държавата ви, че и къде я и самата държава? Дори владетел си нямате.

С такива думи ювиги изрази цялото превъзходство на една държава над всички недържави.

— Важното е, че сме премного! — гордо заяви знахарят. — Ти ни говориш, че само сте преминавали. Без вражда… Но ние отдълго чуваме, че българите са народ конен и военен — ваш поминък била войната. Знаем ли кога срещу кого ще се нахвърлите?

— Ако ни смятате за врагове, излезте на бой, както се полага! — взе да кипва ханът.

— Защо на бой? — зачуди се старият словенин. — Ти май ни се обиди, но разсъди по справедливост — кой се радва на неканени гости? А? Може и да нямате лоша мисъл, а все пак без вас беше по-добре. Покойният ми дядо говореше тъй: конните народи са велика беда. Прав излезе.

— Вече казах: преминаваме и толкоз.

— Е, като се махнете оттук, ще вървите върху земята на други наши родове и племена.

— И оттам ще преминем. Земята не е все на словените, я!

— Както се знае, все на словените е, ако вървиш към заник.

— Искам да разберете! — наведе се Аспарух към своите гости. — Аз мога да направя само две неща — да остана тук или да премина. Предпочитате второто, нали?

— Предпочитаме съвсем да не беше идвал — дружелюбно рече старият словенин.

Забелязвах, че нетърпението на хана расте. У него то обикновено припламваше в гняв, а не биваше да дразним словените. Един бог знаеше колко години още имахме да вървим през техните предели.

— Добре — намесих се аз, за да предотвратя настъпващата буря. — Ако започнем да разменяме с вас, ще ни оставите ли на мира?

— Да разменим, викаш?… — Старият се обърна към своите, които досега, понеже не отбираха, ромейски, бяха присъствували с безразличие на разговора. — Ще разменим!

Чувал бях, че словените много обичали размяната, плащали честно, дори щедро. Бившият роб сега тихичко се съвещаваше със съплеменниците си, които внезапно се оживиха. Очите им лъснаха, а ръцете припряно извършваха ония малки движения, с които хората, лишени от писменост, обикновено смятат.

— Можем да ви дадем просо и жито, платно и върви от коноп — заяви старият. — Искаме щавени кожи и железни върхове за стрели.

— Оръжие не менявам! — отряза ханът.

— Ето, виждаш ли! — огорчено възкликна старият. — Мислите само за война, а на нас то за лов ни трябва.

— И за засади също — подчерта ханът.

— Щом почнем да разменяме, вражда вече няма — усърдно го зауверява старият знахар. — Ако нещо ви изчезне на наша земя, голям грях пада върху добрите, тежко нам!

— И всички словени до края на света ще ми станат приятели, тъй ли? — възхити се Аспарух от толкова леко постигнатия сговор.

— Ти пък! — отби старецът. — Всеки род по нас е сам за себе си. С всеки род трябва да се сговориш поотделно…