Петер Хухел
Есенна нощ

Къде си ти, залязъл вече ден?

Лежах на есенния хълм студен

и гледах, ограден от тишината,

как вятърът събаряше листата.

И с детския си взор следях в нощта

на жеравите дългите ята.

Далечен час, теб искам да възпея!

Летяха птиците големи горе.

Момчето викна и викът, отвеян,

с ятата се загуби във простора.

Коса заплела в старите дървета,

ти бдиш, прамайко наша, що роди

реки, мочури, бездни и звезди.

Аз те видях да сееш над полето

през ситото на кръгозорите

праха пламтящ на метеорите.

Усещам твойта пръст дори насъне,

в теб чух да пеят камъни и тръне.

Висеше хълмът тъмен. И надоле

се стрелваше припламнала стрела,

улучваше нощта, която зла

затваряше над млаки и тополи

отворената рана с тъмнината.

Шумяха огън и води в земята.