Барбара Картланд
Зовът на любовта (8)

Глава седма

Андре и Томас стигнаха до манастира едновременно с изгряването на бледата луна, след като звездите отдавна се бяха появили на небосвода.

Цареше тишина и спокойствие. Лунната светлина блестеше по медната повърхност на камбанката, която висеше до вратата на манастира.

Андре скочи леко от коня и подаде юздите му на Томас. После протегна ръка, за да дръпне камбанката, но след минутно колебание, се отказа.

Помисли, че звънът й в тихата нощ би могъл да привлече нежелано внимание. Вместо това, той почука силно на вратата. Почака малко, после почука пак.

Неочаквано бързо вратата се отвори и в нейната рамка се появи една много възрастна монахиня.

— Кой сте вие? — попита тя с треперещ глас.

— Трябва веднага да видя сестра Девоте и майката игуменка! — отговори властно Андре. А вие нямате причина да се страхувате от мен.

— Сестра Девоте? — повтори възрастната жена, като че ли не бе чула добре.

— И игуменката! — настоя Андре.

Монахинята се опита да затвори вратата, но Андре я изпревари и влезе вътре.

Тя го погледна възмутено, но той каза меко, макар да бе повишил тона си:

— Моля да доведете незабавно игуменката и да събудите сестра Девоте!

Монахинята забърза навътре, тропайки по плочите.

Андре зачака нетърпеливо, в същото време разглеждаше внимателно манастира. Чувствуваше се атмосфера на чистота и духовно спокойствие.

Той прекрасно разбираше, че всяка секунда бе скъпоценна. И бе безкрайно благодарен на барабаните, които го бяха предупредили навреме, като даваха по този начин възможност на него и Саона да избягат.

Дочу се звук на приближаващи се стъпки. Андре се вгледа в сенките на дългия коридор й видя с голямо облекчение, че към него идваше игуменката.

Тя бе напълно облечена. Андре разбра, че е останала да бодърства за среднощна молитва и не се е налагало да я будят.

Тя се приближи изненадващо бързо за годините си и като се спря пред него, заговори преди той да е успял да каже нещо:

— Опасност ли има?

Андре кимна утвърдително.

— Барабаните на вуду са казали на моя слуга, че са изпратени войници да ме търсят.

— Тогава трябва да тръгвате незабавно по-далеч оттук! — отговори игуменката с делови тон.

— Ще взема и Саона, за да бъде в безопасност в Англия — каза Андре.

— Тя сподели с мен вашето предложение — игуменката се поколеба за известно време, после добави: — Каза ми също, че вие двамата се обичате.

— Ако тя ми окаже тази чест, имам намерение да я направя моя жена веднага, щом това е възможно.

Андре видя задоволство в очите на старата жена и добави:

— Благодаря ви за грижите, които сте положили за нея, за закрилата, която сте й оказали. Зная, че без вас тя би загинала. Вашият чичо и цялото му семейство отидоха при Бога като честни и смели вярващи — каза игуменката.

— Саона сподели ли с вас кой съм? — заинтересува се Андре.

— Да. И аз съм много радостна, че вие вземате Саона оттук, защото винаги е заплашена от опасността да бъде открита.

— Благодаря ви, майко! Вие сте много съобразителна! — поклони се Андре.

Чуха се забързани стъпки и пред двамата от тъмнината се появи Саона.

Андре погледна към нея с голяма радост, но запази самообладание и за миг замръзна в мълчание.

Сякаш разбрала опита му да скрие чувствата си, игуменката му каза:

— Това е мъдра предпазливост. Сега е опасно, много опасно за която и да било жена да се появи с бяла кожа в Ле Кап.

Андре веднага съобрази, защо Саона бе дегизирана така. В същото време за него това бе шокираща гледка.

Вместо нейната бяла, почти прозрачна кожа, която бе част от красотата й, лицето и ръцете на Саона бяха кафяви като неговите. Тя бе заметната с наметало и черен воал като тези на игуменката.

За миг Андре бе безкрайно изненадан, че една толкова красива девойка като Саона, можеше да бъде така преобразена. После забеляза умоляващия израз на очите й, сякаш му казваше, че трябва да прояви разбиране. Той се усмихна и каза:

— И така си красива, мила моя. Но трябва да бъда внимателен и в разговорите си с теб, след като си така изменена.

Инстинктивно усети, че Саона е очаквала да чуе от него именно тези думи.

Игуменката прекъсна разговора им.

— Вие не трябва да губите повече време. Ето ви това писмо, което да отнесете на брат ми. Той е свещеник в църквата на Светата майка в Ле Кап. Отидете при него и потърсете помощта му, но не му казвайте кои сте. Дръжте се като мулати, за каквито се представяте.

Въздъхвайки леко, игуменката добави:

— Сигурна съм, че и да знае вашата тайна, той няма да ви издаде. Но по-добре е за него да не бъде въвличан в тази игра.

— Много мъдро от ваша страна, майко. И аз коленопреклонно бих искал да ви благодаря за всичко, което сте направили за моята бъдеща жена.

Той пое ръката на възрастната игуменка и с почит я целуна. Саона падна на колене пред нея.

— Андре вече ви благодари. Но моето сърце, освен с благодарност, е препълнено и с обич! Единственото, за което бих искала да ви помоля, преди да напусна това убежище и да тръгна по света, който ще бъде понякога много опасен за мен, защото няма да ви има, е вашата благословия!

Андре видя да се появяват сълзи в очите на игуменката, която каза:

— Бог благославя тебе, дете мое, както и човека, когото обичаш. Закрилата на Всевишния ще бъде с теб, където и да отидеш!

Гласът й пресекна и Саона се изправи. Тя целуна игуменката по двете набръчкани бузи.

После се обърна към Андре, който я хвана за ръка и я изведе от манастира, където ги чакаше Томас.

Той я повдигна с лекота на седлото на единия от конете, след което, без да говорят, без да се обръщат назад, те препуснаха в тъмнината. Томас яздеше отпред и им показваше пътя.

Те яздиха без прекъсване толкова дълго, че слънцето се издигна високо в небето и стана непоносимо горещо.

Бяха не само изморени, но гладни и ожаднели. Спряха в сянката на едно дърво, близо до малък водопад, който се спускаше в сребърни искри от планината.

— За колко време ще стигнем до Ле Кап? — попита Саона докато Томас отиде да донесе нещо за ядене от торбата на седлото на своя кон, както и шише плодов сок, предвидливо направен от него.

— Нямам представа — отговори Андре. — Но ще зависи преди всичко от това, колко бързо ще пътуваме.

— Изглежда, че вече сме изминали доста път.

— Схванаха ли се мускулите ти, мое дете? — попита Андре. — За човек, който не е яздил дълго време, това бе едно твърде лудо препускане.

— Когато живеех при чичо ти, яздех всеки ден, но от много време не съм се упражнявала. Сигурно ставите и мускулите ми ще се схванат, но това не е толкова важно.

— Нищо, което те засяга, не е без значение за мен — отговори Андре.

Със срамежливо движение Саона извърна лицето си, защото Андре я гледаше настойчиво.

— Не искам да ме виждаш… такава! — промърмори тя.

— За мен ти продължаваш да си най-красивата на света. Това, което ме смущава, е тъмния воал.

— Ти знаеш, че съм дегизирана. Но освен теб, никой друг не трябва да се сети за това — каза Саона с усмивка.

— Идеята на игуменката бе много разумна — продължи Андре. — Би било невъзможно при твоята красота да бъдеш опазена на всички места и при всички ситуации, които може да ни предложи това пътуване. Не се знае колко мъже ще срещнем по пътя си.

— Бих искала да ме смяташ за… красива — почти умолително се обърна Саона към него. — Защото аз съм много неопитна. Последните десет години прекарах сред монахините, скрита зад манастирските стени.

Тя го погледна с кротък и свенлив поглед и продължи:

— Може би, когато ме опознаеш по-добре, ще ти бъде… скучно с мен. Може да направя много… грешки.

— Никога не бих могъл да ти се разсърдя! Никога не бих помислил, че си скучна! За мен ти си най-прелестната и най-възхитителната личност, която съм срещал в живота си — каза Андре. — Интересувам се не само от това, което мислиш или казваш. За мен е важно това, което си, твоето излъчване, твоята добродетелност и вяра в Бога.

— Ти ме правиш толкова щастлива — отговори Саона. — Докато тази нощ се приготвях за заминаването си, през ума ми минаваха мисли дали имам право да те обвързвам със себе си — един човек от чужд за тебе свят.

— Да, но ти ще живееш през остатъка от живота си в моя свят. Единственото важно нещо в него е да бъдем заедно — каза Андре.

Той протегна ръка към нея, за да я докосне. След това Томас се появи, за да прибере остатъците от храната и бутилката с плодовия сок.

— Мон’сер, продължава! — твърдо заяви Томас.

— Ти си по-лош от роб-надзирател! — оплака се шеговито Андре.

Томас се засмя.

Яздиха дълго и бяха вече доста изморени, когато Томас намери удобно за нощуване място.

Този път не търсеха празна колиба или подслон от непознати селяни. Без да има нужда да му се казва, Андре разбираше, че колкото по-малко хора ги видят, в толкова по-голяма безопасност щяха да се намират.

Когато войниците не ги намереха в имението Де Вилар, нямаше съмнение, щяха да се досетят, че са тръгнали в посока на Ле Кап.

Това, на което поне се надяваше, бе никой да не се досети, че пътуваше придружен от жена.

В същото време много пъти му бяха повтаряли, че в Хаити е невъзможно нещо да остане в тайна за по-дълго време.

Томас намери място за нощуване в подножието на планините, под клоните на големи дървета.

Андре отгатна намерението на Томас да се държат по-далеч от погледите на хората, които можеха да им донесат само неприятности. Но избраното от негъра място изглеждаше достатъчно закътано, а земята под дърветата бе мека и покрита с мъх.

Слугата даде на Саона и Андре по едно одеяло и след като се нахраниха и легнаха един до друг, той изчезна в тъмнината.

Конете бяха завързани настрана от тях и това им създаваше илюзията, че са сами.

— Искам да те целуна, скъпа моя — каза Андре и като измъкна ръката си под одеялото, я протегна към нейните ръце.

— Не.

— Не? — попита той.

— Не бих искала да ме целуваш, когато изглеждам така. Това би могло да развали всичко…

Андре се усмихна на почти детинската нотка в гласа й и каза:

— Да докосвам твоите устни винаги ще бъде прекрасна наслада, която би било невъзможно да опиша с думи. Но съм готов да постъпя така, както искаш ти.

Той стисна нежно пръстите й и каза:

— Разбирам добре какво чувстваш. Единственото нещо, което искам да знаеш, е, че те обичам така всеотдайно, че никога няма да си позволя да направя нещо, което да те засегне или наскърби.

— Ти си толкова… добър! — каза Саона с ясно доловим трепет в гласа си. — И може би един ден аз ще мога не само да ти кажа, но и да докажа колко много те обичам!

Андре не отговори веднага. Искаше да й каже толкова неща, да изрази изпълващата го към нея любов, но не бе необходимо всичко да се изразява с думи.

Те си принадлежаха един на друг! Каквото и да станеше, както и да изглеждаха, те нямаше да изменят на чувствата си. Даже след като се оженеха, едва ли щяха да бъдат толкова близки духовно, колкото бяха в този момент.

Той усети как пръстите й се отпуснаха доверчиво и спокойно в ръката му, където се чувстваха на сигурно място. След малко тя вече спеше дълбоко, изтощена от дългата езда.

Скоро и Андре заспа сънят на изпълнил задължението си рицар.

Двамата все още спяха дълбоко, когато Томас ги разбуди.

След като поеха отново, гледаха да изминат колкото е възможно повече път в прохладната свежест на ранната утрин, преди слънцето да нагорещи въздуха и конете да забавят своя ход.

Андре усещаше даже как от време на време се унася в сън на седлото, яздейки.

Пътят от имението до Ле Кап бе значително по-лек и не толкова стръмен, от този от Порт-о-Пренс.

Успяваха да изминат такива разстояния, които явно радваха Томас и го караха да вярва, че ще пристигнат до целта си по-бързо, отколкото предвиждаше в началото.

Следващата нощ ги завари в равнините, земята, на които бе обработена и изглеждаше трудно да изберат сигурно място за нощуване.

Най-после Томас успя да намери подходящо място. Макар дърветата да не бяха много високи, клоните — не така гъсти и наоколо да имаше селяни, Андре също намери избраното от Томас място за достатъчно безопасно.

Когато бяха спрели към обяд, слугата се бе отдалечил, за да намери нещо за ядене. Това, което донесе не бе особено вкусно, но беше достатъчно да задоволи глада им по-добре, отколкото диворастящите наоколо плодове.

Отново, както и предишната нощ, веднага, щом се завиха с одеялата си, Андре и Саона заспаха.

Всъщност малко преди да спрат за нощуване, Андре бе започнал да се безпокои за Саона, макар тя да не се оплакваше.

Струваше му се, че понякога леко залиташе на седлото си и се чудеше дали да не я вземе на коня пред себе си, за да може да я придържа със своите ръце.

После размисли и реши, че това би било един риск, който бе по-разумно да не поемат.

Как ли би изглеждала отстрани една монахиня, която яздеше заедно с пътник, който я прегръща и държи плътно до себе си?

„Би трябвало да има само още една нощ — помисли си Андре. — После ще стигнем до Ле Кап.“

Той се унесе в дълбок сън, но скоро се събуди от разтревожения Томас, клекнал до него.

— Какво има? — попита той.

— Става, мон’сер! Тръгва!

— По това време? — попита Андре, като видя, че все още е нощ.

— Барабани предупреждава опасност!

— Барабаните? — повтори Андре.

Още докато изговаряше думите си, Андре дочу биенето им някъде в далечината. Техният звук се чуваше толкова приглушено, че той ги усещаше повече като биене на сърцето си. Но все пак техният зов бе реален.

— Какво казват? — попита той.

— Опасност за теб, мон’сер!

— За мен? Нима искаш да кажеш, че и в тази част на острова твоите вуду приятели знаят кой съм?

— Дамбалах пази, мон’сер.

В гласа на Томас прозвуча укор, който накара Андре да скочи бързо на крака.

— Вече съм затънал в дългове към Дамбалах — въздъхна Андре. — Но ако той казва, че трябва да тръгваме, по-добре да послушаме напътствията му?

Той се наведе над Саона.

— Мила, събуди се! — я извика той тихо. — Трябва да потегляме.

Тя отвори за миг очите си и веднага ги затвори отново.

— Аз съм толкова… уморена.

— Зная, скъпа — отвърна Андре. — Но барабаните ни предупреждават за опасност.

Саона се сви, изплашена от думите му.

— О-опасност?

— Така ми каза Томас — отговори Андре. — Чуваш ли ги?

Тя седна.

— Да. Мога да ги чуя смътно.

— Тогава трябва да направим това, което те ни съветват — й каза Андре.

Той протегна ръце и внимателно я изправи на крака. Томас бързо събра одеялата и ги превърза към седлото на един от конете. Отново препуснаха, този път в обгръщащата ги тъмнина.

Яздиха почти два часа, преди луната и звездите да започнат да избледняват и удивително красив изгрев, позлатяващ с надежди небето, да ги озари.

Бяха тръгнали на път от средата на нощта и Андре не се учуди много, когато спряха да хапнат нещо и Томас каза:

— Стигнем Ле Кап довечера.

Андре хвърли тревожен поглед към Саона.

— Имаш ли достатъчно сили, за да яздиш още един ден? — попита я той. — Най-добре, според мен, е да пристигнем по тъмно. Така ще съм по-сигурен.

— Аз… имам… достатъчно сили — отговори Саона кратко.

С безгранична болка Андре видя ясно огромната умора, която показваха очите й.

— Предполагам, че нямаме шанс да намерим малко коняк или някакво вино? — попита той Томас.

— Аз намери, мон’сер — отговори негърът.

След няколко мили Томас им каза да спрат и го почакат, докато отскочи за малко до селцето, край което минаваха.

Когато се върна, той носеше черна бутилка. Преди да я отворят, Андре прочете на нея — „Кларин“.

Той веднага си спомни къде по-рано бе виждал такава бутилка: по време на вуду церемонията, когато папалой и мамалой бяха изпили доста от същата бутилка, след което от устата им излязоха бели облаци, предизвикани от силния ром.

Андре отпи една глътка и се увери, че ромът е наистина много силен. Той така затопли тялото му, че умората и напрежението почти веднага изчезнаха.

Каза на Томас да извади чашата му, която бе в привързания за коня багаж. Напълни я до половината с портокаловия сок, който изстиска от един откъснат от дръвчето, под което минаваха, портокал. Към него добави малко ром.

— Изпий това, скъпа — предложи той чашата на Саона.

— Безопасно ли е? — попита го тя. — Ако се напия и падна от коня!

— Няма да паднеш. Това ще те подкрепи и ще те ободри.

Тя изпи питието, защото знаеше, че той иска това. Андре също отпи няколко глътки, след което настоя и Томас да пие.

След около три, часа отново спряха и изпиха по още една глътка от ободряващото питие. Сега вече Андре бе сигурен, че само то още държи Саона в седлото.

Тя бе толкова изморена, че даже не можеше да говори. Малко след залез-слънце Андре взе юздата на коня й в своята ръка, за да може да го води и да й спести даже това минимално усилие.

— Дръж се с двете ръце, скъпа — каза й той. — Тази вечер не ни предстои дълъг път, така че се дръж още малко!

И наистина след около половин час пред себе си видяха светлините на Ле Кап, а в дъгата на големия залив просветваха светлините на няколко кораба, акостирали в него.

Бе невъзможно да се разбере от какъв тип бяха или на каква националност принадлежаха. Андре отправи отново пламенни молитви дано някой от тях да се окаже американски.

От доста време го безпокоеше усещането, че Томас бе разтревожен от съобщението на барабаните повече, отколкото си даваше вид.

Неведнъж през деня, докато яздеха колкото е възможно по-предпазливо и по-бързо, му бе направило впечатление, че Томас се обръща назад, сякаш очакваше всеки момент да види преследващите ги войници.

Но сега Ле Кап бе пред тях и светлините от неговите къщи бяха най-приятното нещо, което той бе виждал от доста време насам.

Копитата на конете им затропаха по тесните улици, които дори по време на късната нощ изглеждаха пълни с хора.

Имаше войници в отпуска, насядали по стълбите пред вратите на къщите, прегърнали черни момичета.

Амбулантни търговци внимателно се грижеха нито един минувач да не отмине техните многословно хвалени стоки.

Доста мъже, предимно войници показваха, че са прекалили с алкохола.

Андре разпозна типичните признаци за една армия, която не се обучава и която, както бе чувал, проявява постоянно увеличаващо се нежелание да се подчинява на своите офицери.

Очевидно Томас знаеше пътя и те бързаха по многолюдните улици. Малцина им обръщаха внимание и то от необикновената картина на яздещата кон монахиня.

Изведнъж Андре видя острия връх на една църква, открояващ се сред звездите на тъмното небе. Когато Томас най-после спря коня си, той разбра, че са пристигнали.

Скочи от коня си и свали Саона от нейния. Когато я постави на земята, тя се залюля и той разбра, че от умора не може да се държи на краката си.

Той я взе на ръце, а Томас отиде до портата на дървената къща, която се намираше до църквата и почука.

Андре зачака, държейки скъпоценния товар близо до гърдите си, където Саона изтощено отпусна глава. Той се сети, че трябва да вземе от седлата на двата коня торбичките със скъпоценностите.

Сякаш прочел мислите му, негърът се обърна и каза:

— Аз донесе, мон’сер.

— Моля те — отговори Андре и пристъпи по-близо до портата.

Тя се отвори и от нея се показа един облечен в расо мъж, който ги загледа изпитателно.

Той бе негър и по всяка вероятност — братът на игуменката.

— Кой сте вие и какво искате? — попита свещеникът.

— Нося писмо от сестра ви, отче — почтително отговори Андре. — Тя се надява, че вие ще бъдете достатъчно любезен и добър да ни предложите подслон, за да си починем малко. Яздили сме дълги дни.

— Сестра ми? — възкликна учуден свещеникът. После добави припряно: — Влезте, сине мой. Това да не би да е една от монахините на сестра ми?

— Тя е много изморена — отклони прекия отговор на въпроса Андре.

Свещеникът се отмести от вратата и ги въведе в къщата, която се оказа съвсем малка и много скромно обзаведена.

С огромно внимание Андре остави Саона на един стол. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше на границата на пълното изтощение.

— Точно се канех да хапна нещо — любезно каза техният домакин. — Питам се дали бихте споделили скромната ми вечеря. Кафето е горещо.

— Кафето е нещо изключително примамливо — с благодарност в гласа отговори Андре. — Но ние наистина сме гладни.

Докато говореше, в стаята влезе Томас с увитите на руло вързопи багаж, които по време на пътя бяха прикрепени към седлата на конете, и ги остави на пода до самата врата.

— От другата страна на къщата има място, на което можеш да завържеш конете — обясни свещеникът на слугата.

— Аз ще му помогна — намеси се Андре и като се запъти към вратата, последва Томас в мрака на нощта.

— Погрижи се за конете, а после се постарай да научиш дали в пристанището е хвърлил котва някой американски кораб — каза той съвсем тихо.

Макар Томас да не отговори, Андре бе сигурен, че ще направи това, за което го бе помолил.

Андре не искаше да оставя Саона сама за по-дълго време. Върна се обратно в къщата и затвори входната врата след себе си.

Когато влезе в стаята, свещеникът подаваше на изнемощялото момиче чаша кафе, което тя пое с изморено движение и я поднесе към устните си.

Свещеникът подаде една чаша с димяща освежаваща течност и на Андре.

Кафето бе гъсто и черно и на изморения Андре се стори, че това е най-вкусното питие.

След няколко глътки усети как умората го напуска и се надяваше същия ефект да окаже и върху Саона.

— Тази нощ останете тук — великодушно каза свещеникът, — а утре сутринта ще ми кажете с какво мога да ви помогна.

— Мисля, че обяснение на голяма част от това, което ви интересува, ще намерите в писмото от сестра си — му отговори Андре, извади го от вътрешния си джоб и му го подаде.

— Когато я видяхте за последен път и тръгнахте, тя в добро здраве ли беше и… в безопасност?

Паузата между думите на свещеника подсказа на Андре, че той се безпокои за сестра си.

— Тя се намираше на относително сигурно място — отговори Андре, — и ни помогна с каквото можа.

— Защо трябваше да напуснете сигурността на убежището, което ви е предоставила сестра ми?

— Тя знаеше, че от Порт-о-Пренс пристигаха войници, които ме търсеха.

Устните на свещеника се свиха и после той каза:

— Императорът се намира на път за тук. Ще пристигне по някое време утре!

— Какво се е случило? — попита с безпокойство Андре.

— Експедицията му срещу испанците не бе успешна.

— И в резултат на това едва ли би могло да се очаква, че ще е в добро настроение! — добави Андре. — А както добре знаете, отче, той не обича мулатите.

— Тогава трябва да сте достатъчно разумен и да се махнете оттук колкото може по-скоро — го посъветва свещеникът.

— Ще се опитаме да го направим. Но преди това бих искал да ви помоля за една услуга — се обърна той към него.

— Каква е тя? — не сдържа любопитството си добрият човечец.

— Дамата с мен не е монахиня — каза истината Андре. — Тя е едно младо момиче, което вашата сестра бе приютила и за което се бе грижила повече от десет години. Бих искал да ви помоля да свържете живота ни с брачна церемония, която да ни направи мъж и жена пред очите и с благословията на Бога.

Като погледна изненадано към двамата, свещеникът каза:

— Ако искате да напуснете Ле Кап преди императорът да е пристигнал, трябва да ви оженя още тази вечер.

— Именно това се надявах да се съгласите да направите — помоли отново Андре.

Саона се изправи и го погледна с огромна изненада.

Андре се приближи до нея, взе от ръцете й празната чашка от кафе и каза спокойно:

— Необходимо ли е да чакаме, преди да станем съпрузи пред Бога?

Докато говореше, той гледаше право в очите й. В тях прочете израз на истинска любов и голямо доверие, които ускориха ударите на сърцето му.

— Ще направя всичко, което… желаеш — промълви тя.

Той се наведе към нея и нежно я целуна.

— Предполагам, че бихте желали малко да се освежите — каза свещеникът. — Когато се приготвите, минете през тази врата, тя ще ви отведе направо в църквата. Аз ще ви чакам там.

— Благодаря ви, отче — отговори Андре.

— Ще бъде невъзможно тази вечер да изпълним пълната сватбена церемония, тъй като е много късно. Но ще ви очаквам на службата, която ще се състои в седем часа сутринта. А в шест и четиридесет и пет ще се изповядате.

Без да изчака да чуе отговорите им, той излезе през вратата, която водеше пряко към църквата.

Андре изправи Саона на крака.

— Зная, че имаш много въпроси към мен, скъпа, и може би мислиш, че съм много припрян, но имам натрапчивото чувство, че не трябва да пропуснем тази възможност, която като че ли ни изпраща сам добрия Бог. Защото утре на всякаква цена трябва да напуснем Ле Кап.

— Аз разбирам — отговори простичко Саона. — И съм щастлива да направя това, което искаш.

Андре целуна ръката й, а тя продължи:

— Тази къща не изглежда да е много голяма, надявам се лесно да намеря къде бих могла да измия поне част от полепналия се по кожата ми прахоляк.

Като се загледа в третата врата, която водеше навън, Андре се попита дали тя не води към спалнята на свещеника.

Когато я отвориха й влязоха в малкото помещение зад нея, се оказа, че предположението на Андре е било правилно.

В единия й ъгъл имаше леген с вода. За да може да вижда по-добре, Андре донесе един от фенерите, които осветяваха дневната.

Воден от любопитството си да узнае какво представляваха тези дървени къщи, Андре отвори задната врата и се намери в малко вътрешно дворче.

Както и очакваше, в него имаше кладенец и той използува малко вода, за да измие главата и ръцете си. След това се почувствува съвсем освежен и значително по-чист.

Той изпитваше неудържимо желание да смени също и прашните си дрехи с чисти за този изключителен случай — своята сватба. Помисли си, че и Саона би искала да бъде облечена за церемонията с традиционната бяла рокля, да има на главата си дантелен воал и венец от цветчета на портокалово дръвче.

— Облеклото няма значение — каза си наум Андре. — Важното е да се свържем пред господния олтар и тя да стане моя законна съпруга пред Бога и пред хората.

Андре се върна в дневната стая и развърза торбите, които Томас бе оставил до входната врата.

В този момент помисли, че не бе разумно да държи всички диаманти в една от торбичките, още повече, че не можеше да я носи постоянно със себе си.

Бързо, преди Саона още да се е върнала, той отвори торбичката и напълни джобовете си с част от скъпоценните камъни.

В нея оставаше все още половината от съдържанието й, разпори хастара на палтото си и напъха останалите скъпоценности в образувалата се дупка.

Докато се занимаваше с това, реши, че в бъдеще трябва да е много внимателен, когато прави някакво рязко движение. Защото би било шокиращо при едно по-рязко размахване на ръце, от палтото му да се изсипе дъжд от диаманти.

След като изпразни по този начин първата торбичка, я остави при вързопа с дрехите си и взе тази със златото.

То щеше да му е много необходимо. Парите, с които бе пристигнал в Хаити, вече бяха на свършване.

Най-напред отдели доста на брой английски гвинеи, които искаше да даде от благодарност на Томас. После я завърза и постави обратно във вързопа с дрехите, където бе и преди това.

Третият вързоп, който бе прикрепен към коня на Саона, бе неин и той се досети, че тя може би ще има нужда от него за нощта.

Една тясна и паянтова стълба водеше към горния етаж, където навярно бяха спалните, в които той предположи, че ще бъдат настанени да пренощуват.

Точно приключваше с връзването на нова връзка около врата си, когато в стаята влезе Саона.

Тя все още бе с дългия воал и покривалото на монахиня, но той видя, че изглеждаше освежена, а очите й блестяха така, че издаваха нейната възбуда и вълнение.

С бързи крачки Саона прекоси стаята и като се приближи до него, сложи ръцете си на гърдите му.

— Наистина ли ще ни… оженят още сега, тази вечер? — попита тя. — Защото през цялото време, докато се миех мислих, че може би съм сънувала това, което каза за тазвечерна сватба.

— Не си сънувала, скъпа — отговори той. — Това е, което искам повече от всичко на света. Трябва да сме съпрузи, преди да започнем да кроим планове за нашето бъдеще.

— Императорът пристига… тук… утре.

— Вече знам — отговори Андре. — Но нима си забравила, че ние сме закриляни от една могъща сила?

Тя му се усмихна и той едва задържа импулсивното си желание да я целуне.

Андре бе зажаднял за устните й, за трепета на тялото й, които усети, когато я целуваше в градината.

Но за всичко това щеше да има достатъчно време, ако Бог бе великодушен и им дадеше благословията си да избягат от това, което той подсъзнателно усещаше като някакъв капан, който постепенно се затваря над тях двамата.

— Ела — каза той. — Сега трябва да мислим само за нашата сватба, която ще ни свърже завинаги. Това е много по-важно от всичко друго.

Андре я хвана нежно за ръка и двамата се отправиха към тази врата, през която бе излязъл по-рано свещеника и която водеше направо в божия храм.

Църквата бе сравнително малка, построена след унищожилият всички сгради в Ле Кап пожар. Тя имаше груба дървена конструкция. Но в нея можеха да се видят познатите знаци и символи почти на всички религии — статуите на Мадоната и на Свети Антоний, жертвените свещници, проблясващи със светлината на шестте си свещи, които бяха запалени и поставени над олтара.

Свещеникът ги очакваше с молитвеник в ръце. Когато застанаха пред него, те коленичиха.

Службата не се различаваше по това, което биха им казали, ако се намираха в Нотрдамската катедрала или в Чартърс. Двамата се заслушаха в прекрасните молитви, които знаеха от детинство, но които сега звучаха за тях по особен начин.

Андре бе обхванат от мисълта, че всичко, което се случва, е странно и нереално. Той винаги се бе противопоставял на идеята да се жени. А сега бе пред олтара с момиче, което бе срещнал едва преди няколко дни.

В този момент кожата и на двамата бе боядисана в друг цвят, за да могат да избегнат грозящата ги опасност и да останат живи. Но сърцата им бяха изпълнени с най-светли чувства, които са еднакви за хората с всякакъв цвят.

Когато произнесоха свещените клетвени думи пред олтара на всевишния и двамата твърдо бяха убедени, че няма никакво значение как изглеждат.

Значение имаше еднаквото туптене на сърцата им, взаимната всеотдайност на сливане на душите им не само един към друг, но и към Бога, на когото двамата се молеха.

Свещеникът вдигна ръце и думите на благословията като че ли идваха от някой, изпаднал в религиозен екстаз.

Изведнъж от дъното на църквата прозвуча тревожен глас.

— Мон’сер! Мон’сер!

Андре извърна глава, после с рязко движение се изправи.

Бе Томас, който, без да има време да си поеме дъх, продължи:

— Ела! Ела бързо! Лодка чака! Бързо!

— Значи има кораб? — попита Андре.

— Американски кораб! Скоро замине! Ела!

Андре дръпна Саона, която също се изправи.

— Безкрайно ви благодаря, отче! — каза той и се затича, но не към изхода на църквата, а към водещата в стаята на свещеника врата.

Грабна вързопите и отваряйки входната врата, излезе от къщата. Вън вече бе и Томас, излязъл от вратата на църквата. Той бе разбрал защо Андре е заобиколил.

Томас взе вързопите от Андре и бързо тръгна по пътя пред тях, като им показваше посоката и налагаше едно бързо темпо, на което те едвам издържаха.

За щастие улицата бе наклонена към морето и се вървеше по-лесно. Томас умело ги водеше по тъмните, вече опустели улици, по които нямаше никой, който да наблюдава странната гледка, която представляваха.

Саона едва успяваше да ги настига. Андре се спря и когато тя се изравни с него, я вдигна в прегръдките си и я понесе на ръце след бързащия напред Томас.

Когато стигнаха до кея, Томас започна да вика, тичайки по него:

— Мон’сер, ела! Чакай! Мон’сер тук!

В тъмното трудно можеше да се разбере на кого викаше негърът и кой би могъл да ги чуе. След десетина метра той спря.

В това време Андре го бе настигнал, задъхан от бързането и тежестта на скъпоценния си товар. Точно под края на кея водата леко полюшваше една лодка, в която чакаха четирима моряка.

— Мон’сер тук! — извика отново Томас и един от моряците отговори:

— Точно в последния момент, но тъкмо навреме!

Той говореше креолски с носов акцент и макар в тъмнината да бе трудно да се види лицето му, Андре предположи, че е черен.

Един от моряците пое Саона и я подаде на другаря си, който я постави на едно от свободните места в лодката.

Андре използува няколкото мига, с които разполагаше, за да извади и подаде на Томас предварително приготвената шепа златни монети.

— Не, мон’сер, не!

— Бог да те пази, Томас! Благословен да си за добрината си! Никога не бих могъл да ти се отплатя достатъчно за това, което стори за мен! — каза Андре и бързо скочи в лодката, преди Томас да успее даже да му възрази.

Моряците отблъснаха лодката от кея и потопиха веслата във водата. Над тях чернееше силуетът на Томас, който наблюдаваше как отплуват.

Андре замаха с ръка. Макар да съжаляваше, че верният Томас повече няма да бъде с тях, като че ли от плещите му бе паднала огромна тежест. Бе щастлив, че добрият шанс, който го съпровождаше по време на пялото му приключение в Хаити, не му бе изневерил и в последния момент.

От лодката се виждаха светлините на града, зад тях тъмнееха очертанията на планините, издигащи се почти до звездите. Андре си зададе въпрос дали в момента барабаните на вуду казват на тези, които биха се интересували, че двамата са успели да избягат.

Пръстите на Саона докоснаха неговите и той разбра, че нейните мисли не са далеч от неговите, че всичко им изглеждаше твърде прекрасно, за да бъде истина.

Скоро лодката приближи до един кораб — огромна четиримачтова шхуна, над която в тъмнината се забелязваше развяващият се американски флаг.

Помогнаха им да се качат на борда. После един човек, за когото Андре предположи, че бе капитанът, се приближи до тях.

— Един от моите офицери, който току-що се върна от брега ми каза, сър, че търсите начин да заминете за Америка.

Докато говореше, един моряк вдигна фенер, за да освети лицата на капитана и Андре.

Когато капитанът видя лицето му, се закова на мястото си.

Ясно бе, че той не хареса това, което вижда.

Много бързо, защото се страхуваше да не стане късно и да ги върнат на брега, преди да е успял да обясни, Андре каза на английски:

— Капитане, разрешете ми да ви се представя. Аз съм граф Де Вилар, а тази дама е съпругата ми. Надявам се, че ще разберете защо сме дегизирани като мулати. Никой с бяла кожа не би могъл да стигне жив дотук.

— Французин ли сте? — попита капитанът.

— Важното е не какъв съм по народност, а че съм жив. И за това мога да благодаря само на тъмния цвят на кожата си. Защото ако бяхме разкрити, животът ни нямаше да струва и пукнат цент.

Докато думите излизаха от устата му, Андре си спомни, че цитираше точно приятеля си Жак.

— Добре дошли на борда, графе — каза капитанът с дължимото уважение. — Надявам се да успеем да създадем на вас и на младата лейди необходимите удобства по времето на пътуването Ви.

— Ще ви бъдем безкрайно благодарни, ако ни приемете под защитата на флага на Съединените американски щати — отговори Андре.

— Това ви обещаваме, сър! — отговори капитанът. — Всъщност, ако ми разрешите, бих искал да отбележа, че вие имате изключителен късмет, сър!

Андре почака да чуе обяснението на капитана и той продължи:

— Току-що закарахме нашия посланик в Ямайка и кабината, която той и съпругата му заемаха по време на пътуването е свободна. А тя е едно истинско бижу.

— Благодаря ви още веднъж! — каза Андре с усмивка. В това време капитанът извика един от офицерите си и му заповяда:

— Съпроводете графа и графинята до кабината им. Осигурете им необходимите удобства и грижи, отговарящи на тяхното положение!

Без да може да скрие изненадата, която се четеше в погледа му, младият офицер им показа голяма удобна кабина.

В нея имаше голямо старомодно легло, което заемаше почти половината от пространството. По средата се спускаше завеса, която можеше да отдели двете части и по желание на живеещите в нея, или да им създаде по-интимна обстановка на малко спално помещение, или да имат чувството, че се намират в дневна, която на мястото на едната стена има завеса.

В другата част на кабината бяха разположени меки кресла, маса и един фенер, закачен на тавана, който осветяваше всичко със златиста светлина.

Офицерът им каза да поискат всичко, което би направило пътуването им по-удобно и което те биха могли да им осигурят на борда на гостоприемния кораб. В това време един слуга внесе в кабината двата вързопа, които Томас бе успял да хвърли в лодката в последния момент.

Когато вратата след него се затвори, Андре застана пред Саона, и я загледа с щастлива усмивка.

Той вдигна ръце и ги протегна към нея да я прегърне, но тя се отдръпна леко от него.

— Не, моля те! — каза тя. — Не ме докосвай, докато не почувствувам, че отново съм наистина самата аз!

— Съгласен съм с теб — пошегува се Андре. — Не мислиш ли, че нашата сватба бе едно твърде странно събитие, по време на което единственото желание на булката бе да крие колкото е възможно по-добре лицето си.

— Не разбираш ли, че искам да ти харесвам — каза бързо Саона. — А това може да стане само когато този цвят изчезне от кожата на лицето ми.

Докато тя говореше, Андре развърза един от вързопите, търсейки в тях пръчиците, които Томас сигурно не бе забравил да сложи. С тяхна помощ те отново щяха да се превърнат в бели хора.

— Чувствам се грозна, мръсна, уморена… Но в същото време съм и много, много щастлива, — каза Саона, сякаш подбираше думите си.

— Ако продължиш да подлагаш на изпитание изкушението, което изпитвам, ще те целуна, независимо как изглеждаш или какъв е цветът на кожата ти.

— Искам да ме целунеш така, както ме целуна в градината на разрушеното имение — каза Саона. — До този момент не предполагах, че целувката може да те издигне в небесните висини.

Трудно му бе да се сдържи да не я докосне, когато тя му говореше по този начин. Но Андре наложи волята си вместо към нея, да се обърне към вързопа, от който извади малкото пакетче, мушнато между натъпканите дрехи.

Докато се опитваше да го достигне, навън изпадна и торбичката, в която се намираха златните монети, които от резките движения изпаднаха от нея и се затъркаляха по пода.

При вида на търкалящото се по пода злато, Андре се засмя.

— Бях взел цял куп предпазни мерки, ако нещо се случеше с тези вързопи. Сега трябва да извадя скритите в палтото ми диаманти и да ги върна в торбичките.

Саона възкликна:

— А аз бях забравила за тях. Ти всичко ли успя да вземеш?

— Да — отговори със задоволство Андре. — И съм сигурен, че ще се зарадваме истински, чак когато стигнем в Америка.

Той не обърна повече внимание на търкалящите се по пода златни монети, а с голямо внимание сложи няколко клонки от дървото в една купичка, която намери в кабината.

После добави малко вода, като се стараеше да изпълни съвсем точно указанията, дадени му от Томас.

Няколко секунди, след като бе разбъркал добре сместа, тя се избистри и доби прозрачно кристален вид. Същият като на течността, която Томас им бе подал в имението, за да измият в нея пръстите си.

Саона седна пред огледалото. Първото нещо, което направи, бе да свали тъмния воал от главата си, а после и покривалото. Освободената й златна коса се разсипа по раменете.

Андре постави купичката пред нея.

— Това е, от което имаш нужда — каза й той. — Няма да те гледам, докато възвръщаш собствения си образ, в който се влюбих още първия път, когато те видях в храстите. Когато ми приличаше на светица, закрилница на птичките.

— Не съм светица — отговори Саона. — Забрави ли, че съм… твоята жена?

— Не, не съм — отговори той с увереност. — И побързай да свършиш това, което искаш, защото нямам търпение да мога да се отнасям към тебе като към моя съпруга, а не като към монахиня-мулатка.

Саона започна да втрива в кожата на лицето си течността, като използваше носната кърпа на Андре.

— Малко щипе — оплака се тя, — но майката игуменка ми даде специален крем от мед и листчета на розов цвят. Каза ми, че те премахват всички зачервявания по кожата.

— Дано не ти се наложи да го употребяваш — каза Андре и като се засмя продължи. — Но внимавай да не употребиш цялата течност! Нали и аз ще имам нужда от нея!

В това време някой почука на вратата. Андре отиде до нея и я отвори.

— По нареждане на капитана, сър — той се интересува дали бихте желали някаква вечеря и бутилка вино. Ние вече вдигаме котва.

— Моля, предайте на капитана моите благодарности за вниманието му към нас! — отговори Андре. — Предайте му също така, че с най-голямо удоволствие приемаме неговото предложение.

И затвори вратата.

— Моля те, побързай — каза той на Саона. — Аз също горя от нетърпение да изглеждам като себе си. А когато свършим с това задължение, ще вечеряме по всички правила на етикета. Тогава ще мога да вдигна наздравица за моята съпруга в сватбената ни нощ.

— Аз почти свърших — отговори тя. Добре че майката игуменка намери за разумно да оцвети само лицето и ръцете ми.

Андре вдигна палтото си и го закачи внимателно на една закачалка, така че да не изпаднат скритите в него диаманти.

Той имаше намерение на другия ден да ги върне обратно в торбичката, в която бяха сложени първоначално.

Тази вечер бе твърде уморен, за да прави каквото и да е повече.

В същото време той бе сигурен, че Саона би била щастлива, ако намери сили и изчисти от себе си боята, която Жак бе нанесъл така умело по него и която му бе послужила така добре.

Саона стана от стола, на който седеше пред огледалото.

— Виж — каза му тя безкрайно щастлива. — Аз изглеждам наистина като себе си. Това е жената, в която се влюби и която пожела за своя съпруга.

Андре я погледна и очите им се срещнаха.

— След съвсем малко време съпругът ти ще има възможност да ти каже какво точно изпитва към тебе. Но боята покрива не само лицето и ръцете ми, както тебе, а цялото ми тяло, моля те да дръпнеш завесата около леглото и да починеш малко, преди да са поднесли вечерята ни. Аз ще имам достатъчно време, за да се погрижа за себе си.

Очите й се разшириха докато го гледаше. После взе покривалото си.

Андре започна да се разкопчава.

— Ако искаш да ми направиш удоволствие, ще съблечеш тези дрехи и ще облечеш нощница и наметнеш шал, ако разполагаш с такива в багажа си. В края на краищата ще вечеряш със съпруга си, нали?

— Мисля, че това ще ме… засрами — промърмори Саона.

— Харесва ми твоята свенливост — й отговори Андре. — А сега бих искал да те предупредя, че ще съблека всичките си дрехи, за да започна да свалям тази проклета боя.

Андре свали дрехите си и започна да нанася от течността върху тъмната кожа.

Като в приказка кафявият цвят се изтриваше веднага с най-голяма лекота. А той си бе мислил, че това ще бъде трудна и болезнена процедура.

Отначало изчисти лицето си и то стана съвсем бяло. После естественият си цвят възстанови едната част от гърдите му. Тъкмо започваше да намазва и другата, на вратата се почука.

Андре бързо завърза една кърпа около тялото си и извика:

— Влезте!

Стюард влезе в кабината с тежък поднос. Той бе затрупан с най-разнообразни ястия, а от съд с лед се подаваше бутилка вино.

Стюардът постави подноса на масата.

— Да остана ли да сервирам, сър? — попита той. После вдигна поглед и устата му се отвори от изненада:

— С ваше разрешение, сър, ако бих могъл да кажа: никога по-рано не съм виждал шарен човек! Моля да ме извините, ако съм си разрешил да бъда неучтив, сър!

— Не се безпокойте, всичко е наред — отговори му Андре. — Благодаря ви много, но ние предпочитаме да останем сами.

Стюардът побърза да излезе от кабината и Андре се запита какво ли ще разкаже на членовете на екипажа. След като почисти и последната част от кафява кожа, Андре измъкна от вързопа с дрехите чиста, но много измачкана риза, която облече.

Сред дрехите намери чисти, дълги и удобни панталони и след като ги обу и реши, че е един горе-долу прилично облечен човек, дръпна завесата.

— Вечерята ви очаква, милели! — но преди да бе довършил думите си видя, че Саона отдавна бе заспала.

Както й бе предложил, тя бе облякла нощница, а белият й шал бе до нея на края на леглото.

Отпуснатата й ръка почиваше върху възглавницата, не по-малко уморена от цялото й тяло. Тя бе потънала в истински дълбок сън.

Андре се приближи и застана до нея. Гледаше я с голяма нежност.

Тя изглеждаше толкова ефирна, като че ли всеки момент можеше да изчезне. Косата й се бе разпиляла в безпорядък по възглавницата. Кожата й бе по-бяла и прозрачна, отколкото я помнеше, а дългите й мигли хвърляха тъмни сенки.

Колкото бе възможно по-тихо, той дръпна завесата отново.

Седна пред подноса, хапна по малко от ястията и изпи няколко глътки вино.

Бе доста гладен и това сигурно бе, защото напрежението му бе намаляло, страхът изчезнал. И нещо изключително важно, в него вече имаше сигурност, че нищо няма да се случи на Саона.

Чак сега си даде сметка с колко ужаси и страх са били изпълнени последните два дни. Той знаеше, че Томас се страхуваше да не ги заловят, преди да са стигнали до Ле Кап. Също се бе страхувал в самото градче да не срещнат нахалници, които като видят нови хора да се опитат да ги разпитват, ако не заради друго, поне от любопитство. Това също щеше да е опасно за тях.

Съществуваха толкова ужасни неща, които можеха да им се случат! И все пак благодарение на Бога и Дамбалах, те бяха спасени не само за момента, но както се надяваше Андре, за целия си живот в бъдеще.

Андре седеше, подпрял с една ръка главата си, а с другата държеше чашата с вино и си мислеше за хората, които бе срещнал в Хаити след пристигането си на острова: за Жак, Орчис, Томас, игуменката. Но най-много за Саона.

Тя бе точно това, което винаги бе искал, към което се бе стремил. Такава си представяше своята съпруга, макар да бе сигурен, че никога няма да я намери.

Независимо от младостта си, тя притежаваше достатъчно разум и мъдрост в нещата, които бяха важни за един брак.

Тя притежаваше идеалите и принципите, които можеха да оцелеят само скрити от цинизма на действителността. Те бяха запазени в Саона, благодарение на дебелите стени на манастира и чудесните грижи на игуменката.

Стюардът се върна и отнесе подноса. Андре си даде сметка, че потънал в своите мисли, бе изпил сам цялата бутилка вино.

Чак сега почувствува тежестта на умората, която го накара да се съблече и да потърси уюта на леглото.

Дълго гледа в толкова скъпото му лице, отпуснато на съседната възглавница. След това с въздишка отвърна поглед и твърдо реши, че целият им живот е пред тях и не си заслужава да бъде толкова груб и да прекъсне така нужния на Саона сън.

* * *

Корабът се носеше бързо сред топлите води на тропика.

Леко полюляван от вълните, корабът се накланяше едва видимо на едната, после на другата страна. Изглежда това накара Андре да се размърда, докато окончателно отвори очи.

От илюминатора нахлуваше ярка дневна светлина, която показваше, че ранната утрин отдавна е отминала.

Той погледна през завесата, която, преди да си легне, бе дръпнал, за да имат колкото може повече въздух. Видя жена си в другия край на кабината, седнала пред огледалото да прекарва гребена през косите си.

Той си представи колко леко трябва да се е измъкнала от леглото, за да не го събуди.

Андре дълго й се любува, съзерцавайки светлината, която се отразяваше в косите й, изящните движения на ръката й, стройната й фигура под високо закопчаната на шията нощница, която сигурно бе ушита от сестрите монахини.

Когато свърши да разресва косите си, тя стана и пристъпвайки внимателно, тръгна към леглото.

Той я наблюдаваше през полуотворените си очи като знаеше, че мисли, че все още спи.

Като стигна до леглото, все така безшумно тя се качи на него и внимавайки да не го докосне, легна на своята половина.

Едва тогава Андре се обърна и протегна ръце, за да я притегли по-близо до себе си.

— Ти си буден! — възкликна тя.

— Отдавна. Но ми правеше безкрайно удоволствие да наблюдавам най-скъпото си същество да се разкрасява за мен!

— О, Андре, толкова съжалявам! — започна да се оправдава тя. — Едва когато се събудих тази сутрин, разбрах, че съм пропуснала първата си вечеря на омъжена жена!

— Ще има много вечери, които ще прекараме заедно и ще наваксаме загубеното от снощи — с обич в гласа каза той. — Още по-странна беше нашата брачна нощ, през която жена ми не прояви никакъв интерес към мен!

— Знаеш, че това не е истина! Аз бях просто толкова изморена, че заспах, макар да не исках!

— Аз също се чувствах много изморен. Иначе сигурно нямаше да мога да се въздържа да не те събудя!

— Сега на утринната светлина, след като съм починала, така ми се иска да си го направил… — прошепна тя.

Той я погледна, после обърна лицето й, което тя криеше в рамото му, към своето.

— Но сега съм буден. Ти също, моя скъпа съпруга! Неочаквано дори за себе си, той я притисна почти необуздано съвсем близо до себе си.

— Не мога да повярвам, че ние наистина сме женени! Разбираш ли, това е истина! Ние сме женени!

Устните му се впиха в нейните. Отначало той я целуваше почти жестоко, сякаш да изрази бушуващата в него страст. После целувките му станаха безкрайно нежни, а ръцете му докоснаха тялото й, което потрепери от събудените в него желания.

— Обичам те! — каза той. — Боже, как те обичам! И ние избягахме! Разбираш ли, че ние избягахме! И какво значи това за нас!

— А аз се страхувах! Толкова се страхувах, че войниците ще ни заловят, или, че преди да стигнем в Ле Кап ще ни се случи нещо и ще бъдем убити!

Една нотка в гласа й подсказваше на Андре, че ужасът на преживяното от нея през детството й никога нямаше да я напусне напълно.

Обичаше я безкрайно и се опита да я успокои:

— Сега сме спасени, скъпа! Сега трябва да се опитаме да забравим миналото. Това няма да бъде лесно, но се надявам да бъдем изключително щастливи, вярвам, че спомените за преживяните ужаси постепенно ще избледнеят и накрая ще изчезнат напълно.

— Когато съм обградена от грижовните ти и нежни ръце, е лесно да забравя! — отговори Саона.

— Това е, на което се надявам и аз — каза Андре. — Опитай се също да мислиш и за всички, които бяха така добри и ни помогнаха толкова много, за да завършат успешно приключенията ни — Томас, игуменката, нейният брат.

— Благодарение на него ние сме женени. Нали е така? — със съмнение в гласа попита Саона.

В гласа й се долавяха нотки на страх, че всичко това е било сън, който никога няма да се сбъдне.

— Наистина сме мъж и жена — твърдо каза Андре. — Но за да бъдеш напълно спокойна, когато стигнем в Америка или в Англия ще направим голяма сватбена церемония в някоя католическа църква.

— Аз съм щастлива и така — отговори му Саона. — Единствената причина, за да искам истинска сватба е, че искам да изглеждам красива в бяла сватбена рокля — красива за тебе! Толкова мразя този кафяв шал, който покриваше лицето ми!

— Независимо от неприятното усещане, което той е предизвикал в тебе, знаеш, че той бе част от задължителните предпазни мерки — опита се да я успокои Андре. — Ако не се бях съгласил да боядисам по-тъмна кожата си, можеше никога да не стигна до имението Де Вилар. А да не говорим, че нямаше да намеря теб!

— Обичам те — прошепна Саона. — Обичам даже дървото, кората, на което изчисти кафявия цвят от теб!

Андре се надяваше съвсем скоро страхът, който тя изпитваше от мулатите, да изчезне. Но що се отнасяше до него, той винаги щеше да запази най-добър спомен за приятелството, което му оказа така безкористно Жак.

Той се надяваше един ден, независимо след колко време, да намери начин, ако потрябва дори чрез Кърк, да му се отблагодари за неговата добрина.

На глас той каза на Саона:

— Има още един, на когото дължим благодарност до края на живота си. И това е Дамбалах! Той ни закриляше непрекъснато. Ако неговите барабани не бяха предупредили Томас за приближаващата се опасност, войниците щяха да ме намерят в имението!

— О, Андре, Андре! Ако нещо лошо се случеше с теб, аз нямаше да мога да обикна никого отново. Просто щях да остарявам постепенно и да умра в манастира като тези бедни, стари монахини!

— Трябва винаги да сме благодарни на Дамбалах и на Бога, че това не се случи!

Андре въздъхна. После каза:

— Когато пристигнах в Хаити, не можех да допусна, че ще повярвам във вуду, че барабаните ще ми помогнат да се спася!

— За нас те не само бяха носители на известия. За нас те носеха зовът на… любовта — каза Саона. — Наистина благодарение на тях ние сме спасени и женени.

— Ти си права! За нас те наистина донесоха зова на любовта! — съгласи се той с нея. — Затова през целия си живот трябва да мислим с признателност за тях.

Докато говореше, той целуна челото й. Но тя повдигна устни към неговите, подканяйки го да я целуне истински.

— Ти си толкова красива и нежна, че се боя да не се окажеш наистина светица. Тогава не трябва да се докосвам до теб!

— Ти ме докосваш — отговори тя.

— Но не така близо, както искам — й възрази той. — Искам да те целувам цялата, за да почувствам, че ми принадлежиш с всяка своя частица.

После бавно и нежно, за да не я изплаши, той смъкна нощницата от раменете й. Кожата на тялото й бе като лилия, която символизираше красотата и невинността.

Когато усети, че тялото й потрепери и се притисна в неговото, той разбра, че тя го искаше не по-малко, отколкото той нея.

— Обичам те! — повтаряше Саона.

— Правя ли те щастлива, любов моя?

— Ако огнените тръпки, които като езически огън изгарят тялото ми са истинското щастие, да! Целувай ме, Андре, не спирай!

Дълбоко в съзнанието му се промъкна мисълта, че боговете, които ги бяха събрали един с друг, сигурно щяха да бъдат доволни от себе си.

Човек не може да живее без любов към ближния си. И тази любов между хората е отблясък на любовта, която боговете даряват щедро на хората.

Това бе един момент, в който на Андре му се струваше, че богът на християните, на будистите, на мюсюлманите, на вуду, е един и същ. И тази мисъл съвсем не бе еретична!

Защото всички богове, независимо от религията, която изповядваха последователите им, вдъхновяваха човек, караха го да вярва, че единственият начин да живее богоугодно, е не чрез омразата и злото, а чрез любовта.

Любовта му към Саона предизвикваше в него всичко най-добро, всичко най-възвишено.

Любовта, с която Саона го даряваше, идваше от глъбините на сърцето й, което туптеше в унисон с неговото. И от душата й, изпълнена с невинност и красота, които бяха безценен дар на земните хора от безсмъртните богове.

Душите им се сляха и те вече не бяха двама различни и отделни хора, а едно цяло. Сега и завинаги. На този свят, и във вечността.