Лайза Клейпас
Мечтая за теб (1)

Глава първа

Самотна фигура на жена се спотайваше в сенките. Облакътила се бе на олющената стена на един порутен много жилищен блок, с прегърбени рамене, сякаш бе болна. Очите на Дерек Крейвън, прокрадващ се от задната алея на хазартния ад, се стрелнаха към нея. Подобна гледка бе необичайна за лондонските улици, особено за бордеите, където човешкото страдание се проявяваше в цялата си пъстрота. Тук, недалеч, ала на почтително разстояние от прекрасната катедрала „Сейнт Джеймс“, къщите представляваха мръсна скупчена маса. Уличките гъмжаха от просяци, проститутки, мошеници, крадци. Изобщо, хора от неговия тип.

Нито една благовъзпитана дама не би сметнала, че мястото й е тук, особено след здрачаване. Но ако тя бе проститутка, то облеклото й биеше на очи със своята непривичност. Сивата й пелерина се открехваше отпред, за да разкрие рокля от тъмен плат, закопчана до врата. Изпод качулката се подаваше кичур коса с неопределен кестеняв цвят. Възможно бе да очаква блудния си съпруг, или може би бе продавачка, изгубила пътя си.

Хората крадешком й отправяха погледи, ала я отминаваха, без да забавят ход. Ако останеше тук по-дълго, несъмнено щеше да бъде ограбена или изнасилена, можеха и да я пребият до смърт. Джентълменският жест изискваше да се приближи до нея, да я попита чувства ли се добре и да изрази загриженост за безопасността й.

Но той не бе джентълмен. Дерек се извърна и закрачи по разнебитения паваж. Израснал бе на улицата — роден в една канавка, отгледан от група дрипави проститутки и образован в младостта си от всякакъв вид престъпници. Беше добре запознат с начините да нападнеш някой непредпазлив минувач, с няколко ефикасни жеста да го ограбиш и да му прережеш гръкляна. Често в тези схватки бяха използвани жени като примамка, съгледвачи или дори убийци. Нежната женска ръка можеше да причини големи вреди, когато държеше желязна пръчка или чорап, натъпкан с няколко килограма тежест.

Постепенно до слуха на Дерек достигна шум от стъпки, които го следваха. Долови нещо предупредително в тях, от което го побиха тръпки. Два чифта тежки мъжки стъпки. Той умишлено смени темпа на вървежа си и те се нагодиха към неговия ход. Преследваха го. Навярно двамината бяха изпратени от съперника му Иво Дженър. Проклинайки тихо, Дерек понечи да заобиколи ъгъла.

Както и очакваше, те направиха първото си движение. Той светкавично се извърна и приклекна, за да замахне с юмрук. Разчитайки на инстинкта си и годините натрупан опит, той прехвърли тежестта на тялото си върху едното си бедро и изстреля напред обутия си в ботуш крак, нанасяйки удар в стомаха на нападателя. Мъжът глухо изохка от изненада и се люшна назад. Трескаво размахвайки крайници, Дерек се нахвърли върху втория мъж, ала вече бе твърде късно… Той почувства глухото тупване на метален предмет върху гърба си и заслепяващ удар върху главата. Изумен, се строполи тежко на земята. Двамата мъже помъкнаха гърчещото се тяло.

— Давай бързо — изхриптя приглушено един от тях. Дерек усети, че извиват главата му назад. Той замахна с юмрук, ала ръката му бе прикована към земята. Последва разрез на лицето му, глухо кънтене в ушите, топла лепкава влага в очите и устата… неговата собствена кръв. Той се изхрачи и застена в протест, опитвайки се да изтръгне парещата болка. Всичко се случи за няколко мига. Не можеше да ги спре. Винаги се бе страхувал от смъртта, понеже някак предчувстваше, че ще се случи тъкмо така — не в покой, а с болка, насилие и в непрогледен мрак.

 

 

Сара спря да чете бележките, записани до този момент. Надничайки иззад очилата си, тя размишляваше в недоумение върху новите неприлични думи, които бе дочула тази нощ. Езикът на улицата се менеше светкавично от година на година, еволюиращ процес, който я очароваше. Облакътена на стената в усамотение, тя прикова поглед върху бележките, които бе надраскала и нанесе няколко поправки с молива. Хазартните играчи предпочитаха да играят със „слаби“ карти и се предупреждаваха взаимно да следят за „трошачките“, което очевидно означаваше „полицай“. Едно не бе схванала още, разликата между „изнудвач“ и „обирджия“, и двете думи, отнасящи се до уличните крадци. Добре, тя трябваше да открие… бе наложително да използва верните термини. Първите й два романа, „Матилда“ и „Просякът“, бяха високо оценени поради вниманието й към детайлите. Не би желала третият, още неозаглавен, да бъде уличен в неточности.

Запита се дали мъжете, които слизаха в комарджийския ад, биха били в състояние да отговорят на въпросите й. Повечето от тях бяха крайно изпаднали, с небръснати лица и нечистоплътни. Навярно нямаше да е уместно да ги поразпита — те не биха желали да прекъсват вечерните им гуляи. От друга страна, тя чувстваше потребност да поговори с някого за книгата си. А Сара винаги се предпазваше да съди за хората по външния им вид.

Внезапно тя дочу някаква суматоха близо до ъгъла. Опита се да види какво става, ала улицата бе забулена в мрак. След като сгъна купчината листа, които бе прикрепила заедно, за да оформи малка книжка, тя я плъзна в чантата си и пристъпи любопитно напред. Поток от мръсни думи обагри страните й. Никой не употребяваше такъв език в Грийнууд Корнърз, освен мистър Доусън, когато бе погълнал твърде много пунш с подправки на градския коледен фестивал.

Три фигури се бяха вкопчили в борба. Изглежда, двама мъже бяха притиснали третия към земята и го налагаха. Тя дочу звука на юмруци, врязващи се в човешка плът. Озадачена, Сара наблюдаваше, притиснала чантичката си в ръце. Сърцето й туптеше до пръсване като на подплашен заек. Би било непредпазливо да се намеси. Тя бе зрител, а не участник. Ала бедната жертва издаваше такива жалостиви стенания… И изведнъж пред ужасения й поглед проблесна светлината на нож.

Те се канеха да го убият.

Мълниеносно Сара забърника в чантата си за пистолета, който винаги носеше при изследователските си походи. Никога преди не го бе употребявала, ала бе практикувала в полето, целейки се в мишени в югоизточните покрайнини на Грийнууд Корнърз. Измъкна малкото оръжие и го запремята колебливо в ръце.

— Ей, вие там! — провикна се тя, опитвайки се да придаде на гласа си властност и сила. — Настоявам да спрете незабавно!

Един от мъжете я изгледа. Другият не обърна внимание на вика й, вдигайки ножа още веднъж. Изобщо не я считаха за грозяща ги опасност. Сара прехапа устни, вдигна пистолета в треперещите си пръсти и го насочи вляво. Нямаше намерение да убива никого — съмняваше се, че психиката й би го издържала — но може би оглушителният изстрел щеше да ги уплаши. Като успокои ръката си, тя натисна спусъка.

Щом ехото от пистолетния гръм отзвуча, Сара отвори очи да види резултата от усилията си. За свое изумление тя откри, че без да иска, бе простреляла един от мъжете… Свети Боже, в гърлото! Той се бе свлякъл на колене, притискайки раната с ръце. Внезапно се строполи на земята с клокочещ звук. Другият бе замръзнал на място. Тя не можеше да зърне засенченото му лице.

— Върви си сега — чу Сара гласа си, треперещ от страх и смущение. — Или… или ще сметна за необходимо да застрелям и теб!

Той се стопи в мрака като призрак. Сара пропълзя до двете тела на земята. Устата й зина от ужас и тя я прикри с треперещите си пръсти. Определено бе убила човек. Заобикаляйки свлеченото му тяло, тя се приближи към жертвата на нападението.

Лицето му бе обляно в кръв. Тя се стичаше от смолисточерната му коса и се просмукваше във вечерните му дрехи. На Сара й прималя при мисълта, че помощта й е дошла твърде късно. Тя пъхна пистолета обратно в чантичката. Побиха я ледени тръпки, бе крайно неспокойна. През всичките отминали двадесет и пет години от живота й никога не й се бе случвало подобно нещо. Погледът й пробягваше от едното тяло към другото. Само да се намираше патрул наоколо, или някой млад и добре обучен градски офицер. Осъзна, че очаква нещо да се случи. Някой щеше да се появи на местопроизшествието твърде скоро. Въпреки силния шок, обхвана я чувство за вина. Мили Боже, как щеше да живее отсега нататък, като знаеше какво е сторила?

Тя се взря в жертвата на покушението със смесица от любопитство и жалост. Трудно бе да различи чертите на лицето му под кръвта, ала изглежда бе млад мъж. Дрехите му бяха елегантни, видът облекло, което можеше да се намери на Бонд стрийт. Внезапно раменете му потръпнаха. Тя примига от изненада.

— С-сър? — заекна тя, привеждайки се към него.

Той стремително се изправи и тя нададе ужасен писък. Огромна ръка я сграбчи за корсажа, стискайки го твърде силно, за да й позволи да се откопчи. Другата му ръка докосна лицето й. Дланта му обхвана бузата й, треперещите му пръсти зацапаха с кръв повърхността на очилата й. След френетичен опит да избяга Сара се предаде, непохватна човешка фигурка, свита край него.

— Аз прогоних нападателите ви, сър — тя се стремеше енергично да отмахне пръстите му от деколтето си. Но те стискаха здраво като желязо. — Мисля, че успях да спася живота ви. Пуснете ме… моля ви…

Той забави отговора си. Постепенно ръката му се отдръпна и се плъзна по роклята й, докато не улови китката й.

— Помогни ми да станъ — грубо изрече той, изненадвайки я с акцента си. Тя не бе очаквала толкова елегантно облечен мъж да говори на кокни^[1].

— Най-добре да повикам за помощ…

— Не тукъ — каза той. — Празноглава глупачка. Ши бъдем… ограбени и изкормени всяка проклета секунда.

Засегната от грубостта му, Сара се изкуши да му припомни, че малко благодарност няма да е излишна. Но изглежда той страдаше от непоносими болки.

— Сър — колебливо промълви тя, — лицето ви… ще ми позволите ли да извадя кърпичка от чантата си…

— Ти ли стреля с пистолета?

— Страхувам се, че да — пъхвайки ръката си в чантичката, тя отмести пистолета и напипа кърпичката. Преди да я извади, той стегна хватката си върху китката й. — Позволете ми да ви помогна — спокойно изрече тя.

Внимателно попи кръвта от лицето му и притисна сгънатия плат о страховития процеп, който бе зейнал от едната вежда до средата на срещуположната му буза. Той напълно го бе обезобразил. За Бога, Сара се надяваше да не е изгубил окото си. Болезнено съскане се разнесе от устните му, опръсквайки я с кръв. Сара трепна, вдигна ръката му и я прилепи към лицето му.

— Ще можете ли да държите така? Добре. Сега, ако изчакате тук, ще се опитам да намеря някой да ни помогне…

— Не — той продължаваше да държи роклята й, като пръстите му шареха по меката извивка на гърдите й. — Добре съм. Заведи ме до бара на Крейвън, Сейнт Джеймз стрийт.

— Но аз не съм достатъчно силна, пък и не познавам добре града…

— Той е съвсем наблизо оттук.

— К-какво ще стане с мъжа, когото застрелях? Не можем току-така да оставим трупа.

Той сардонично изсумтя.

— Чумата да го тръшне. Закарай ме до Сейнт Джеймз.

Запита се какво би направил, ако му откаже. Изглежда бе мъж с избухлив темперамент. Въпреки раните си, все още бе в състояние да й причини болка. Ръката между гърдите й бе огромна и много силна.

Сара бавно свали очилата си и ги прибра в чантичката си. Тя промуши ръка под палтото му и го обхвана през кръста, зачервена от смущение. Никога не бе прегръщала мъж, с изключение на баща си и Пери Кингсууд, годеника си. Но това нямаше нищо общо със сегашната ситуация. Пери бе доста як, ала не можеше да се сравни с този огромен, кокалест странник. Борейки се да се изправи на крака, тя залитна, щом непознатият понечи да се вдигне от земята. Не бе подозирала, че е толкова висок. Той обгърна с ръка тесните й рамене, като продължаваше да държи кърпичката на бузата си. Нададе слаб стон.

— Добре ли сте, сър? Тоест, можете ли да вървите?

Той хрипливо се изсмя.

— Коя, по дяволите, си ти?

Сара пое с колеблива крачка по посока на Сейнт Джеймз, а той залиташе до нея.

— Мис Сара Филдинг — отвърна тя, сетне предпазливо добави — от Грийнууд Корнърз.

Той се закашля и изхрачи кървава слюнка.

— Защо ми помогна?

Сара забеляза, че акцентът му се е подобрил. Звучеше почти като гласа на джентълмен, ала със слаба нотка на кокни, омекотявайки съгласните и проточвайки гласните.

— Нямах друг избор — промърмори тя, прегъвайки тяло под тежестта му. Той притисна ребрата си със свободната си ръка, а с другата се облегна на нея. — Когато видях какво вършат онези…

— Имаше избор — грубо я пресече той. — Можеше да ме отминеш.

— И да обърна гръб на някой, който е в беда? Това е немислимо.

— Вършат го постоянно.

— Не и там, откъдето идвам, уверявам ви — като забеляза, че крачат по средата на улицата, Сара го поведе настрана, където можеха да се спотаят в мрака. Това бе най-странната нощ в живота й. Очаквала ли бе да крачи из лондонските бордеи с пребит непознат? Той отлепи кърпичката от лицето си и Сара с облекчение забеляза, че кървенето бе понамаляло. — По-добре дръжте това на раната си — настоя тя. — Трябва да намерим лекар — изненада бе, че той не я бе запитал за състоянието си. — От това, което можах да забележа, направили са дълъг разрез на лицето ви. Но не изглежда твърде дълбок. Ако заздравее добре, външността ви няма толкова да пострада.

— Няма значение.

Забележката изостри любопитството на Сара.

— Сър, имате ли приятели в бара си? Затова ли се отправяте натам?

— Да.

— Случайно да познавате мистър Крейвън?

— Аз съм Дерек Крейвън.

— Самият мистър Крейвън? — очите й се разшириха от възбуда. — Същият, който е основал най-популярният клуб, и произхожда от низините, и… Наистина ли сте роден в улична канавка, както мълви легендата? Вярно ли е, че…

— По-тихо, дяволите да те вземат.

Сара не можеше да повярва на невероятния си късмет.

— Ама че съвпадение, мистър Крейвън. Случи се така, че съм в процес на издирване на материал за роман относно хазарта. Ето защо съм тук по това време на нощта. Грийнууд Корнърз е доста спокойно селце, следователно сметнах за необходимо да пристигна в Лондон. Книгата ми е белетристика, която включва множество описания на хора и места, значими за хазартната култура…

— Майко мила — изръмжа той. — Ще имаш всичко, квото искаш — цяло шибано богатство, ако държиш устата си затворена, докато се доберем дотам.

— Сър — Сара го дръпна от малка купчина чакъл, върху която щеше да стъпи. Знаейки, че силно го боли, тя не се засягаше от грубостта му. Ръката му, обвила рамото й, трепереше. — Почти излязохме от бордеите, мистър Крейвън. Скоро ще се почувствате по-добре.

Главата на Дерек се люшкаше, той се мъчеше да запази равновесие. Ударът в челото изглежда бе помътил разума му. Затягайки хватката около дребното телце до него, той нагаждаше стъпките си към нейните. Наведе се по-ниско над Сара, докато платът на качулката й не докосна ухото му. Обхвана го някакво тъпо изумление. Той слепешком следваше приказливата дребна непозната и се молеше на бога тя да го води в правилната посока. Никога не се бе уповавал по-горещо.

Тя го питаше нещо. Той се мъчеше да се концентрира върху думите й…

— Трябва ли да се изкачим по главното стълбище или има някакъв друг вход…

— Утук.

— Майчице. Каква огромна сграда.

Сара огледа клуба със страхопочитание. Фасадата на масивното здание бе украсена с осем колони в коринтски стил и седем фронтона, фланкирана от две крила. Цялата бе опасана от мраморна балюстрада. Сара би искала да изкачи фронталните стъпала и да зърне прочутото входно фоайе, отрупано със стъклописи, канделабри и синьо кадифе. Ала, разбира се, мистър Крейвън не би пожелал да се покаже в този вид пред членовете на клуба. След като го поведе към страничната постройка, те се спуснаха по едно късо стълбище, което водеше към тежка дървена врата.

Дерек сграбчи дръжката на бравата и блъсна вратата. Към тях светкавично се притече Джил, един от персонала му.

— Мистър Крейвън? — възкликна младият мъж, стрелкайки с поглед просмуканата с кръв кърпичка, притисната до лицето на Дерек и разтревожените очи на Сара. — Света Боже…

— Намери Уърти — заповяда Дерек и се упъти към малко, облицовано с дърво преддверие. Витата стълба водеше към личния му апартамент. Той грубо помоли Сара да го придружи.

Учудена, че той желае нейната помощ, Сара се поколеба. Тя хвърли поглед към младия чиновник, който вече се отдалечаваше от тях, изчезвайки надолу по широкия, застлан с килим коридор.

— Ела — с дрезгав глас произнесе Дерек, подканвайки я наново. — Да нямаш намерение да прекараме тук цялата нощ?

Тя незабавно пристъпи към него и той положи тежката си ръка върху раменете й. Заедно започнаха да катерят стъпалата.

— Кой е Уърти? — запита тя и обгърна с ръка твърдата му талия, за да му помогне да запази равновесие.

— Фактотум^[2] — ребрата на Дерек сякаш щяха да прорежат гръдния му кош като притъпени ножове. Лицето му пламтеше в огнена треска. Той се чу да говори, отхвърлил всичките години на обучение, разкривайки силния си акцент кокни.

— Уърти… пра’и ’сичко… помага ми да управлявам клуба. Доверявам му… ж’вота си — той се препъна на площадката и издаде хленчещо проклятие.

Тя стегна ръката си около кръста му.

— Почакайте. Ако паднете, няма да мога да ви удържа. Трябва да изчакаме някой по-силен да ни помогне.

— Ти си достатъчно яка — той запълзя към следващата площадка с ръка, обгръщаща раменете й.

— Мистър Крейвън — запротестира Сара.

Те изкачиха тромаво още две площадки. Тя се зае да го окуражава, дърдорейки му всичко, което й идваше наум, за да го накара да се движи.

— Почти пристигнахме… Хайде, достатъчно сте упорит, за да се изкачите още малко… Стъпете на крака си…

Тя дишаше тежко от изтощение, щом изкатериха последното стъпало и се приближиха към вратата на частния му апартамент. Прекосиха коридора и се озоваха в дневната, декорирана с арки от тъмновиолетово кадифе и богат брокат. Изуменият й поглед се втренчи в щампованите със злато и кожи по стените, кралския парад на френски прозорци и прекрасния пейзаж на града отвън. Следвайки указанията на мистър Крейвън, издадени със смотолевен тон, тя му помогна да се добере до спалнята. Стаята бе тапицирана със зелена дамаска и сложно изработени огледала. В нея беше най-широкото легло, което бе виждала през живота си. Бузите й силно поруменяха, тъй като никога не бе стъпвала в мъжка спалня преди. Смущението й бързо премина, когато той пропълзя на леглото с ботушите и връхните си дрехи. Просна се по гръб с дълбока въздишка, след което се успокои. Ръката му, притискаща гръдния му кош, се отпусна.

— Мистър Крейвън? Мистър Крейвън… — Сара се суетеше около него, чудейки се какво да прави. Главата му се люшна и застина. Дългото му тяло лежеше неподвижно, огромните му ръце бяха полусвити в юмруци. Пресягайки се към гърлото му, тя разхлаби възела на оплесканата му с кръв вратовръзка. Внимателно я свали и дръпна кърпичката от лицето му.

Макар чертите му да бяха резки, те издаваха спокойствие и сила. Полупритворените му устни разкриваха удивително снежнобели зъби. Ръждиви петна кръв бяха обагрили смуглата му кожа, пресичайки се в масивните линии на веждите и дългите му мигли.

Щом забеляза умивалник в срещуположния край на спалнята, Сара се втурна към него и откри хладка вода в една глинена кана. Натопи парче плат и го притисна до лицето му, избърсвайки кръвта. Водата го посъживи и той издаде дрезгав стон. Гъстите му мигли се повдигнаха. Сара се спря за миг и се вгледа в наситенозелените очи с цвета на трева в хладна пролетна утрин. Почувства да разцъфва странно усещане в гърдите й. Прикована на място от острия му поглед, тя не можеше нито да помръдне, нито да проговори.

Той вдигна ръка и докосна кичур коса, изпаднал от фибите й. Гласът му бе дрезгав.

— Името ти… отново.

— Сара — прошепна тя.

Тогава в стаята влязоха двама мъже, единият дребен и с очила, другият по-възрастен и висок.

— Мистър Крейвън — сдържано изрече нисичкият. — Доведох доктор Хиндли.

— Уиски! — изграчи Дерек. — Да ми избие тая болка от главата. Разказа ми се фамилията.

— Бихте ли се с някого? — Уърти се наведе над него, мекото му лице бе сгърчено от съчувствена изненада. — О, не. Лицето ви! Надявам се, че тази млада жена си е заслужавала защитата, мистър Крейвън.

— Не се бих заради нея — пресече го Дерек, преди Сара да се намеси. — Мисля, че бяха хора на Дженър. Двамина, въоръжени с ножове, скокнаха връз мен на улицата. Това малко мишле… извади пистолет и свети маслото на една от гадините.

— Възхитително — Уърти изгледа Сара със значително по-топло изражение. — Благодаря ви, мис. Много храбро от ваша страна.

— Въобще не съм проявявала храброст — отвърна Сара откровено. — Всяка мисъл ми изскочи от главата. Всичко се случи твърде бързо.

— Във всеки случай, дължим ви благодарността си — Уърти се поколеба, преди да добави. — Нает съм от мистър Крейвън, за да следя за скандалите в залата, както и… — той хвърли поглед към оплесканото с кръв тяло на Крейвън и хрисимо довърши — всеки проблем, който изисква вниманието ми.

Сара му се усмихна. Уърти бе много хубав мъж с дребни, приятни черти и олисяваща коса на темето, святкащите очила бяха кацнали на острия му нос. Излъчваше спокойствие и търпеливост, което подсказваше, че лесно не може да бъде изваден от равновесие. Заедно с доктора се приведоха над леглото и свалиха обувките и дрехите на Крейвън. Сара се обърна и свенливо отклони очи. Понечи да излезе от стаята, ала Крейвън изръмжа нещо и Уърти я възпря.

— Мисля, че би било най-добре да не напускате още, мис…

— Филдинг — промърмори тя, забила поглед в пода. — Сара Филдинг.

Името възбуди интереса му.

— Имате ли някаква връзка със С. Е. Филдинг, писателката?

— Сара Роуз — каза тя. — Използвам инициалите си заради анонимността.

Докторът я изгледа от леглото с изражение на стъписано очарование.

— Вие сте С. Р. Филдинг?

— Да, сър.

Новината изглежда го възбуди.

— Каква чест за нас! „Матилда“ е един от любимите ми романи.

— Това е най-успешната ми работа — призна скромно Сара.

— Прекарахме много вечери със съпругата ми, обсъждайки теориите за финала на романа. Дали Матилда се хвърля от моста, за да сложи край на нещастието си, или избира пътя на изкупление на греховете си…

— Извинете ме — разнесе се леден глас от леглото. — Мамка му, кървя до смърт. Матилда може да си яде ушите.

Сара разкаяно сбърчи носле.

— О, съжалявам. Доктор Хиндли, моля ви, прегледайте веднага мистър Крейвън — тя извърна поглед към Уърти. — Къде бихте желали да изчакам?

— В съседната стая, ако обичате. Заповядайте, ще позвъня да сервират чай и нещо подкрепящо.

— Благодаря ви.

След като се оттегли в дневната, тя се запита какво възбуждаше толкова голям интерес към Матилда. Популярността на книгата не преставаше да я удивлява. След като описа историята на едно момиче, което избягва от провинцията и поема по грешните пътища на проституцията, Сара умишлено остави края под въпрос. На последната страница Матилда се надвесваше над ръба на един от лондонските мостове, решила да сложи край на съсипания си живот или да го посвети на хората, вършейки добро.

Откри, че чантичката виси забравена на ръката й, бръкна вътре и напипа очилата. Изтри ги в ръкава си, докато заблестяха, постави ги на лицето си и се съсредоточи върху тетрадката си.

„Да си яде ушите“, размишляваше тя, записвайки непознатия израз. Трябваше да помоли някого да й го обясни по-късно.

Бавно свали пелерината си и я провеси върху облегалката на стола. Чувстваше се като уловена във временно напусната лъвска бърлога. Приближи се до прозореца, отмахна тъмновиолетовите завеси, зад които се разкри уличния пейзаж. Целият Лондон бе вън от тези тънки стъкла, свят на делови хора, погълнати от собствените си съдби. Обърна се и разгледа позлатените огледала, украсяващи стените и великолепните мебели, тапицирани с бяло кадифе. Масите, с инкрустирани полускъпоценни камъни, бяха отрупани с букети от свежи цветя. Дневната бе красива, ала прекалено екстравагантна.

Сара предпочиташе малката къщурка, където живееше с възрастните си родители. Зад нея се ширеше градина с овошки, за които баща й добросъвестно се грижеше. Притежаваха малък двор с конюшня и стар сив кон на име Епи. Овехтелите дивани и кресла в малката им гостна бяха постоянно заети от посетители. Родителите й имаха много приятели. Почти всеки в Грийнууд Корнърз се отбиваше на гости по едно или друго време.

А това тук бе разкошен и самотен дворец. Сара застана пред великолепна стара живописна картина, изобразяваща древноримски богове, весело и разгулно празнуващи. Вниманието й внезапно бе привлечено от силен стон в съседната стая, последван от псувня. Навярно лекарят зашиваше раната на мистър Крейвън. Сара се опита да не обръща внимание на звуците, ала след малко любопитството я накара да провери какво става.

Приближи се до вратата и зърна Уърти и доктор Хиндли надвесени над главата на Крейвън. Тялото му, покрито с бял чаршаф, лежеше неподвижно. Но ръцете му конвулсивно се свиваха и разпускаха, сякаш се опитваха да пропъдят доктора.

— Дадохме ви лауданум в пределно допустимото количество, мистър Крейвън — отбеляза доктор Хиндли и направи още един бод върху раната.

— Проклето вещество… изобщо не ми действа. Още уиски!

— Бъдете търпелив, мистър Крейвън, ще приключим след няколко минути.

Изригна още един болезнен стон.

— Проклети да сте всички и всеки друг във вашата смрадлива, кръвопролитна, трупосъживяваща работа…

— Мистър Крейвън — припряно го прекъсна Уърти. — Доктор Хиндли прави всичко възможно… Опитва се да ви помогне. Моля ви, не встъпвайте в спор с него.

— Всичко е наред — спокойно отбеляза докторът. — Засега зная какво мога да очаквам от него — той продължи да съединява краищата на кожата с малки, внимателно направени бодове.

За момент настъпи тишина, след което Дерек глухо възропта.

— По дяволите. Не ме е грижа на какво ще приличам. Оставете ме на мира… — той махна с ръка от леглото.

Сара пристъпи в стаята. Ясно бе като бял ден, че Крейвън имаше непоносим характер, ала трябваше да бъде принуден да изтърпи болките. Би било срам, ако не позволеше на доктора да спаси каквото може от лицето му.

— Сър — бързо изрече тя. — Зная, че е неудобно да се намесвам, ала трябва да предоставите възможност на доктора да привърши. Може да не ви е грижа за външността ви сега, ала после ще съжалявате. Освен това… — тя замлъкна и сетне остро добави — голям, силен мъж като вас трябва да може да издържа на малко болка. Уверявам ви, тя е несравнима със страданията, които понася една жена по време на раждане.

Дерек бавно се размърда на матрака.

— Откъде знаеш? — озъби се той.

— Веднъж присъствах на раждане в Грийнууд Корнърз. То траеше часове, ала приятелката ми понасяше болката, без да издава и звук.

Уърти я стрелна с умоляващ поглед.

— Мис Филдинг, ще се чувствате много по-удобно в съседната стая…

— Аз развличам мистър Крейвън с приказки. Това може да отклони мисълта му от болката. Не бихте ли предпочели това, мистър Крейвън? Или трябва да напусна?

— Имам ли избор? Остани. Плямпай колкото си щеш.

— Да ви разкажа ли за Грийнууд Корнърз?

— Не — Дерек стисна юмруци и сподави стенанието си. — Разкажи ми нещо за себе си.

— Чудесно — Сара се приближи до леглото, като внимаваше да спазва дискретно разстояние. — На двайсет и пет години съм. Живея в провинцията с родителите си… — тя се спря, щом дочу болезнените му стонове. Зашиването го болеше.

— Продължавай — рязко я подкани той.

Сара неистово диреше какво повече да му разкаже.

— А-аз… Ухажва ме един млад мъж, който живее в селото. Споделяме еднакви интереси към книги, макар че неговият вкус е по-изискан от моя. Той не харесва белетристиката, която пиша — тя се приближи до Крейвън и го загледа любопитно. При все че не можеше да зърне лицето му, пред очите й бяха гърдите му, гъсто обрасли с черни косми. Гледката бе поразителна. Единствената мъжка гръд, която бе имала привилегията да съзерцава досега, бе на гладките гръцки статуи. Над тънката му талия и гръдния му кош плещите му бяха изваяни от мощни мускули, изпъстрени с драскотини. — Мистър Кингсууд — така се нарича — ме ухажва повече от четири години. Вярвам, че предложението му ще дойде много скоро.

— Четири години?

Сара се почувства леко обидена от подигравателния му тон.

— Имаме няколко затруднения. Майка му е вдовица и много разчита на него. Виждате ли, те живеят заедно. Мисис Кингсууд не ме одобрява.

— Защо пък не?

— Ами… тя не счита никоя жена достойна за сина й. И отгоре на това не одобрява сюжетите, които избирам за своите романи. Проституцията, бедността… — Сара потръпна. — Но това са теми, които човек не бива да отминава.

— Особено когато прави пари от тях?

— Достатъчно, за да издържам родителите си и себе си, за да живеем комфортно — призна с усмивка тя. — Вие разсъждавате цинично, мистър Крейвън.

Той издаде съскащ звук, щом иглата прободе кожата му.

— И ти би станала такава, ако знаеше повече за света извън вонящото ти село — от болка акцентът му отново се появи.

— Грийнууд Корнърз е много симпатично място — леко провокирана се защити Сара. — Освен това, аз зная много неща за света.

Дерек задържа дъха си за миг, след което шумно го изтласка през гърдите си.

— Дяволите да го вземат, колко още…

— Няколко шева — промърмори докторът.

Дерек се мъчеше да съсредоточи мисълта си върху разговора си със Сара.

— Да пишеш книги за проститутки… Обзалагам се, че ти нивга, никога… не си се чукала с мъж в мимозения си живот.

Доктор Хиндли и Уърти се заеха да го корят, ала Сара се усмихна подигравателно.

— Да се чукам? Никога не съм чувала да употребяват тази дума.

— Не си живяла достатъчно в бордеите.

— Истина е — сериозно призна тя. — Трябва да направя там още няколко посещения, преди да довърша изследванията си.

— Няма да се връщаш — възрази той. — Бог знае още колко ще издържиш. Проклета малка глупачке, да се влачиш по нощите в предградията…

— Това е последният бод — съобщи доктор Хиндли, като внимателно преряза конеца.

Дерек въздъхна от облекчение и се смълча.

Уърти се отстрани от леглото и се приближи до Сара с извинителна усмивка.

— Простете на мистър Крейвън. Той е груб само с хората, които харесва.

— Ще се оправи ли? — прошепна тя.

— Със сигурност. Той е много силен човек. Преживявал е и далеч по-тежки неща — Уърти се взря в нея отблизо, чертите му бяха омекотени от загриженост. — Треперите, мис Филдинг.

Сара кимна и си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че не съм свикнала на толкова голямо напрежение — не бе осъзнала колко бъбрива бе до този момент. — Всичко се случи толкова бързо.

— Трябва да си починете малко — подкани я Уърти — и да успокоите нервите си с малко бренди.

— Да… може би една малка глътчица, в чаена чашка — тя преплете пръсти. — Отседнала съм при приятели на родителите ми, семейство Гудмън. Часът е късен… могат да се разтревожат…

— Веднага щом се приготвите, наш личен екипаж ще ви закара, където желаете.

— Уърти! — прекъсна ги раздразненият глас на Дерек. — Престани с това проклето шепнене. Дай на селското мишле малко пари и я отпрати там, откъдето е дошла.

Уърти понечи да възрази, ала Сара го спря с леко докосване по ръката. Поизправяйки крехките си рамене, тя се приближи до леглото.

— Мистър Крейвън — спокойно заяви тя, — много мило от ваша страна да ми предложите възнаграждение, ала имам достатъчно пари, за да покрия нуждите си. Но бих ви била много благодарна, ако ми позволите да разгледам вашия клуб и може би да задам няколко въпроса на персонала ви. Както ви споменах преди малко, пиша роман и вие бихте могли да подкрепите…

— Не.

— Мистър Крейвън, молбата ми е логична, като вземем предвид факта, че тази вечер спасих живота ви.

— Дяволска история.

Сара се слиса.

— Но онези мъже се опитваха да ви убият.

— Ако желаеха това, досега да съм в гроба.

— Тогава… целта им е била… умишлено да обезобразят лицето ви? — тя подскокна от ужас. — Но кой би желал да стори подобно нещо?

— Мистър Крейвън има много врагове — поясни Уърти с разтревожено обло лице. — Особено Иво Дженър, съдържател на конкурентен клуб. Но не съм очаквал Дженър да предприеме подобна глупост.

— Може би не — промърмори Дерек, притваряйки очи. — Навярно е някой друг. Уърти… изведи я у’тук.

— Но, мистър Крейвън! — запротестира Сара.

— Елате — подкани я Уърти с тих шепот. Побутна я да се отдръпне от леглото. Сара неохотно го последва в съседната стая.

Когато остана сам, Дерек тихо се засмя с горчивина в гласа.

— Проклета да си, Джойс — прошепна той и повдигна ръка, за да докосне шевовете по лицето си.

След като доктор Хиндли си замина, Уърти позвъни да поднесат чай и подкладе тлеещия огън в камината.

— Сега — усмихна се приятно той, като се настани на един стол близо до Сара — можем да разговаряме, без да ни прекъсват.

— Мистър Уърти, можете ли да убедите мистър Крейвън, че няма да бъда досада или неудобство за него по никакъв начин? Всичко, което желая, е да понаблюдавам дейността на клуба и да задам няколко въпроса…

— Ще поговоря с мистър Крейвън — увери я Уърти. — И ще ви позволя да посетите клуба утре, докато мистър Крейвън е още неразположен — Уърти се засмя на видимата й възбуда. — Привилегия, рядко предоставяна на жени, разбирате ли, освен на нощните сбирки. Има само една друга дама, на която позволяват да пристъпи прага.

— Да, чух за нея — наричат я Разюзданата Лили. Била е любовница на мистър Крейвън доста години, вярно ли е?

— Истината е винаги по-различна, мис Филдинг.

Разговорът им прекъсна една прислужница, която носеше поднос с чай и вкусни сандвичи. Със сръчен жест Уърти наля на Сара чай и прибави към него щедро количество бренди. Балансирайки с чашата и чинийката върху скута си, Сара отхапа от един сандвич с чувството, че бавно се пробужда от кошмар. Протегна навлажнените си нозе към горящия огън, като внимаваше да не излага на топлината глезените си.

— Има само едно условие, за което бих желал да ви помоля — отбеляза Уърти, като се настани на стола си. — Не бива да се приближавате до мистър Крейвън и да му задавате каквито и да е въпроси. Всъщност, настоявам да поемете грижата да го избягвате. Ще бъдете свободна да разговаряте с когото и да било другиго в клуба. Ще се опитаме да постигнем съгласие, доколкото е възможно.

Сара се намръщи от разочарование.

— Но мистър Крейвън ще ми е от голяма полза. Има някои неща, за които бих желала да го запитам…

— Той е изключително затворен човек, който се опитва да избяга от миналото си. Уверявам ви, не ще иска да говори за себе си.

— Тогава има ли нещо, което вие можете да ми кажете за него? — тя отпи от чая и го загледа с надежда.

— Не е лесно да се опише. Дерек Крейвън е най-комплицираната личност, която някога съм срещал. Може да бъде мил и благороден, но… — Уърти отпи малко бренди и зарея поглед в тъмнокехлибарената дълбочина на чашата. — Страхувам се, че твърде често мистър Крейвън се проявява като човек с разрушен морал. Произлязъл е от свят по-див и жесток, отколкото можете да си представите, мис Филдинг. Всичко, което знае за майка си, е, че е била проститутка, работеща на Тайгър Бей, улица край доковете, където е обслужвала моряци и престъпници. Родила го е в една канавка и го е зарязала там. Някои от другите уличници проявили милост и подслонили бебето в първите години на живота му в публичните домове и вертепите.

— О, мистър Уърти — простена задавено Сара. — Ужасно е за едно дете да бъде подложено на такъв живот.

— Започнал да работи на пет-шест години като чистач на комини. Когато пораснал, се отдал на просия, кражби, работа по доковете… Има период от няколко години, за които той не желае да обели нито дума, сякаш никога не е съществувал. Не зная какво е вършел по онова време… нито пък желая да узная. Някъде по същото време с получил първоначални знания по смятане и четмо. Образовал се е достатъчно в юношеските си години, за да стане книгоподвързвач в Нюмаркет. Според думите му, било е времето, когато му хрумнала мисълта да организира някой ден свой собствен хазартен клуб.

— Каква забележителна амбиция за момче с такъв произход! — Уърти кимна.

— Било е изключително постижение за него да изгради малък вертеп в града. Вместо това, той си е мечтаел да създаде клуб, толкова изключителен, че най-властните особи в света да желаят да станат негови членове.

— И точно това е постигнал — удиви се тя.

— Да. Роден без шилинг наследство… — Уърти замълча. — Роден без име, всъщност. Сега той е по-богат от повечето благородници, клиенти на неговия клуб. Никой няма реална представа какво точно притежава. Имения, къщи, улици със заемодателни кантори, магазини и жилищни сгради, предоставяни под наем, частни художествени колекции, яхти, коне за конни надбягвания… изумително. И следи за всяко придобито пени.

— Каква цел преследва? Какво, в крайна сметка, се опитва да постигне?

Лека усмивка пробяга по лицето на Уърти.

— Мога да ви го предам с една дума. Все повече и повече. Никога не е в достатъчна степен удовлетворен — щом забеляза, че е допила чая си, я запита дали желае още.

Сара поклати глава. Брендито, огънят в камината и спокойният глас на Уърти, всичко взето накуп, я подмамваха към дрямка.

— Вече трябва да си тръгвам.

— Ще се погрижа за екипажа.

— Не, не, Гудмънови живеят съвсем наблизо оттук. Ще се добера дотам пеша.

— Глупости — решително възрази фактотумът. — Не е препоръчително за една лейди да се движи, където и да е пешком, особено по това време на нощта. Това, което се случи на мистър Крейвън, е пример за опасностите, които ви грозят.

И двамата се изправиха. Уърти понечи да каже още нещо, ала думите замряха на устата му и той я изгледа особено. По-голямата част от косата на Сара бе изпаднала от фибите и се бе разстлала върху раменете й, рубинените пламъци танцуваха по кестенявите й къдрици. Имаше нещо странно вълнуващо в чудатата й, малко старомодна красота, която лесно можеше да бъде подмината във времена, предпочитащи екзотиката и екстравагантността.

— Във вас съществува сякаш нещо от друг свят… — промълви самозабравено Уърти. — Отдавна не съм срещал невинност в женско лице.

— Невинност? — Сара отметна глава назад и се засмя. — О, мистър Уърти. Зная много неща за порока и греха…

— Но сте недокосната от тях.

Сара замислено прехапа устни.

— Сякаш нищо не се случва в Грийнууд Корнърз — призна тя. — Винаги пиша за неща, които другите вършат. Понякога отчаяно ми се иска да живея, да имам приключения, да почувствам аромата на събитията и… — Сара пресече думите си и направи гримаса. — Не се усещам как говоря. Какво ли си мислите за мен?

— Струва ми се — усмихнати поде Уърти — че ако мечтаете за приключения, мис Филдинг, то направихте добър старт тази вечер.

Сара бе доволна от заключението.

— Истина е — веднага след това тя се разхлипа. — Мъжът, когото застрелях… Нямах намерение да го нараня…

— Вие спасихте мистър Крейвън от ужасно обезобразяване, ако не от смърт — мило се отзова Уърти. — Когато и да се почувствате виновна за това, трябва да си припомните този факт.

Съветът му успокои Сара.

— Ще ми разрешите ли да се върна тук утре?

— Настоявам да го сторите.

Тя го дари с обаятелна усмивка.

— Добре, в такъв случай… — пое протегнатата му ръка и му позволи да я изпроводи надолу по стъпалата.

 

 

Дерек се бе проснал върху леглото. Лауданумът течеше във вените му, правейки го отпуснат, замаян. Слабо успокояваше болката самопрезрението му. Устните му се разтеглиха в горчива усмивка. Почти би предпочел нападателите му да го бяха превърнали в звяр, вместо да му причинят незначителен разрез, който го правеше по-скоро глупак, отколкото чудовище.

Замисли се за Джойс, очаквайки да го завладее чувство на предателство, гняв, всичко друго, само не и това хладно възхищение. Поне се беше постарала да предприеме някакво действие, да извърши нещо в името на собствената си гордост. Докато той нехаеше за нищо. Притежаваше всичко, за което бе мечтал… богатство, жени, удоволствието да наблюдава клиентите си да остъргват обувките си, преди да влязат в неговия клуб. Ала през последните две години всичките му предишни вълчи апетити се бяха заситили и той бе останал без нищо, млад мъж с опустошена душа.

Тъкмо отсъствието на чувства го бе привлякло към леглото на лейди Джойс Ашби, което незабавно се бе превърнало в причина за тазвечерното нещастие. Джойс с гъвкавото си тяло, русата си коса и котешките си ириси бе възбудила в него неизпитван отдавна интерес. Колкото и бегли да бяха неговите чувства, бе достатъчно да го принуди да я преследва. Не можеше да отрече, че се бяха забавлявали много нощи, изпълнени с хитроумни игри и чувствена поквара… и за голяма беда това го бе накарало да се почувства сам той покварен… Накрая Дерек бе прекъснал връзката, отвратен и от себе си, и от нея. Спомените го връхлитаха и той се освобождаваше от тях в наркотично си вцепенение…

— Не говориш сериозно, нали? — бе промълвила Джойс, първоначално с развеселен копринен гласец. — Ти никога няма да ме оставиш. — Изтегна се в леглото, голото й тяло бе открито сред разбърканите ленени чаршафи. — Кажи ми, коя ще бъде следващата? Някоя флегматична селска мома? Или някоя актриса с боядисана коса и червени чорапи? Не можеш да се върнеш към този живот, Дерек. Развил си вкус към далеч по-фините неща.

Дерек бе се ухилил на откровения й тон.

— Твоите аристократични дами и твоята позлатена пещера. Винаги си мислиш, че е голяма чест за мен да те докосвам — изгледал я бе с насмешливите си зелени очи. — Да не си въобразяваш, че си първата първокласна курва, която някога съм имал? Притежавал съм кучки със синя кръв, които са ми плащали, за да го правя. Чувствай се свободна.

Внезапно красивото лице на Джойс с тънък, аристократичен нос и остро скулптирани скули почервеня от гняв.

— Ти, лъжливо копеле!

— Как мислиш, съм натрупал парите, за да започна с клуба си? Наричаха се мои „покровителки“ — Дерек грубо се ухили, нахлузвайки панталоните си.

Алените устни на Джойс се разтеглиха в подигравателен смях.

— Значи не си бил нищо друго, освен проститутка? Мъжка проститутка? — мисълта за това видимо я възбуждаше.

— Между другото — той закопча ризата си и се погледна в огледалото, за да оправи яката си.

Джойс се плъзна от леглото и пристъпи към него, спирайки се за миг, за да се възхити на отражението на голото му тяло в огледалото. Омъжена на млада възраст за възрастен пер-вдовец, тя бе задоволявала сексуалните си нужди с множество любовници. Всяка бременност биваше прекратявана незабавно, понеже никога не би развалила фигурата си с деца, а перът вече притежаваше подходящи наследници от първата си жена. Лукавото остроумие на Джойс и красотата й я бяха превърнали във фаворитка за висшето общество. Великолепен хищник, тя посвещаваше живота си да съсипва репутацията на всяка жена, която застрашаваше собствените й позиции.

Дерек също хвърли поглед към огледалото, зървайки онова, което Джойс имаше намерение да съгледа — еротичния контраст между облечената горна част на тялото му и златистобялата голота. Понякога Джойс приличаше на невинен ангел, но я бе виждал да се преобразява във вещица с разчорлени коси и изкривено лице, крещяща във върховен екстаз и деряща с дългите си нокти. Тя бе най-извратената жена, която познаваше, жена, готова да направи всичко за собственото си удоволствие! Подходяща двойка бяха, помисли си мрачно той, и двамата съществуващи само за да задоволяват инстинктите си.

Джойс задържа бледосините си очи върху безизразното му лице, прокара длан по плоския му корем, търсейки слабините му.

— Ти все още ме желаеш — измърка тя. — Мога да почувствам колко силно. Ти си най-добрият любовник, когото някога съм имала, толкова голям и твърд…

Дерек я отблъсна настрани толкова грубо, че тя падна върху леглото. В очакване разтвори дългите си нозе и го подкани. Изненада замъгли очите й, щом осъзна, че той няма намерение да я обладае.

— Свършено е — безизразно приключи Дерек. — Ще платя всичките ти дългове на Бонд стрийт. Вземи си нещо от онзи жабешки бижутер, който харесваш толкова много и го прибави към моята сметка — той остави черната копринена вратовръзка разхлабена около врата си и се пъхна в палтото си.

— Защо правиш всичко това? Да не искаш да ме накараш да моля? — усмихна се провокиращо Джойс. — Ще падна на колене пред теб. Ще ти хареса ли? — тя се отпусна на пода и зарови лице в панталоните му, но Дерек я хвана за раменете и насила я изправи.

— Чуй ме, Джойс…

— Причиняваш ми болка!

— Никога не съм те лъгал. Не съм ти обещавал нищо. Колко дълго, мислиш, щеше да продължи тази връзка? И двамата получихме онова, което желаехме. Сега всичко е свършено.

Тя му хвърли разярен поглед.

— Ще приключи, когато аз кажа, но не и преди това!

Изражението на лицето му се промени.

— Така значи — изсмя се той. — Гордостта ти е наранена. Добре, кажи на приятелите си, каквото желаеш, Джойс. Кажи им, че ти си скъсала връзката. Ще се съглася с всяка твоя дума.

— Как се осмеляваш да ми говориш с такъв назидателен тон, ти, невеж кокни! Зная колко хиляди обувки си изблизал, докато се добереш дотук, и всеки друг знае! Благородниците ще посещават клуба ти, ала никога няма да те поканят в домовете си, на своите партита, не ще ти позволят да се храниш на тяхната трапеза или да заговаряш дъщерите им, и знаеш ли защо? Защото не те уважават — гледат на теб като на кал, изстъргана от обувките им и запратена в канавката, откъдето си се пръкнал! Мислят си, че си най-низшето създание на…

— Добре — промълви Дерек и безрадостна усмивка прекоси лицето му. — Зная всичко това. Спести си усилията.

Джойс се вторачи в него отблизо, очевидно съзнавайки, че обидите й изобщо не са му подействали.

— Ти си лишен от чувства. Ето защо никой не може да ти причини болка — защото дълбоко в себе си си мъртъв.

— Така е — с равен той се съгласи той.

— И не те е грижа за никого. Нито за мен.

Проблясващите му зелени очи се кръстосаха с нейните. Въпреки че нищо не отвърна, отговорът му бе недвусмислен. Пресягайки се с ръка, Джойс го зашлеви с цялата си сила, плесницата прозвуча като остър пистолетен изстрел. Дерек машинално посегна да отвърне на удара. Ала ръката му замря във въздуха, преди да е достигнала лицето й. Той бавно я спусна. Лицето му бе потъмняло, с ледено изражение.

— Мога да те накарам да ме пожелаеш — изхриптя Джойс. — Има неща, които все още не сме правили заедно — нови игри, които ще ти покажа…

— Сбогом, Джойс — той се извърна и напусна стаята. Отказът му от тялото й бе обидно фамилиарен, сякаш се бе изправил за секунди от предложена му обилна трапеза. Лицето на Джойс придоби пурпурночервен цвят.

— Не — просъска тя. — Няма да ме напуснеш! Ако в живота ти има друга жена, ще й издера очите!

— Няма друга жена — прозвуча отговорът му. — Просто ми доскуча — внезапно акцентът му премина в плоския, груб кокни. — Или както твоите благородници биха го нарекли, енюи.

Тя побягна от стаята, все още гола, крещейки подире му, докато той се спускаше по стъпалата.

— Връщай се веднага… или горчиво ще съжаляваш! Само аз мога да те притежавам, никой друг! Разбираш ли! Ще си заплатиш скъпо за това, Дерек Крейвън!

Дерек не бе взел заплахите й сериозно — или, може би, просто не го бе грижа. Бе извършил онова, което планираше в живота си, без да си представя, че краят на този дълъг, изпълнен с предателства успешен път ще завърши с такова разочарование. Сега той бе спечелил всичко, за което въжделееше, без всякакви перспективи пред себе си. Проклета досада, влудяващите и впиващи се в мозъка му нокти на скуката. Допреди няколко години той не знаеше какво означава тази дума. Болестта на богатия, помисли си той и мрачно се усмихна.