Барбара Картланд
Зовът на любовта (7)

Глава шеста

Дълго време Андре не можеше да направи никакво движение. Само седеше и не можеше да свали поглед от монахинята. Тя обаче повдигна свенливо очи и го погледна с неочаквана твърдост.

Той я виждаше като озарена от някакви ярки струи светлина, които го заслепяваха. С глас, който звучеше като чужд, той каза:

— Ти си Саона!

Андре разбираше, че й е трудно да му отговори. Изразът на лицето й бе необясним за него. После тя каза с колебаещ се глас:

— Д-да… аз съм… Саона, а ти не си… мулат!

— Не. След смъртта на чичо ми аз станах новият граф де Вилар.

В очите й проблесна неочаквано надежда. А той с пресипнал, идващ сякаш отдалеч глас, попита:

— Нима си монахиня? Нима си дала обет?

Саона се усмихна и слънцето заблестя ярко. После сведе поглед.

— Не — отговори тя. — Това бе невъзможно за мен.

Андре се протегна и я хвана за ръка. Междувременно Томас ги бе оставил сами и бе потънал сякаш вдън земя.

Той я хвана за ръка и двамата тръгнаха обратно край високата лилия през избуялите храсти към малката градинка с каменната статуя.

Като стигнаха до нея, Саона го погледна и попита с шепот:

— Защо ме доведе… тук?

— Мисля, че ти знаеш отговора на този въпрос — отговори Андре, постепенно възвръщайки си гласа.

След това пусна ръката й, застана пред нея и обгърна с поглед нежния овал на лицето й, нейният малък и капризен нос, големите й очи, гледащи в неговите. Много бавно и съвсем внимателно, сякаш искаше този миг да продължи безкрайно, с боязън, като че ли тя все още бе неговата светица, покровителката на птичките, която не трябваше да се докосва, той я обгърна с ръце.

Тя не се възпротиви, но той почувствува как през тялото й мина тръпка, за която вече бе сигурен, че не е от страх.

Ръцете му постепенно стегнаха прегръдката и той каза:

— Обичам те, Саона! Обичам те, каквато и да си, която и да се окажеш! Но, прости ми, бих искал да знам дали ти чувстваш нещо към мен?

Тя сведе поглед и като я гледаше, Андре си помисли, че не можеше да има по-красива жена от нея.

— Аз се… страхувах, защото бе… мулат — прошепна тя, избягвайки прекия отговор.

— Това мога да разбера. Но аз те обичам, независимо дали във вените ти има малко или повече черна кръв — каза Андре. — Още от самото начало знаех, че ще принадлежиш само на мен. Но сега вече не съществува нищо на света, което да е в състояние да ме накара да не те поискам.

Докато говореше, той я обърна към себе си и притисна с голяма нежност лицето й към своето.

Помисли си, че прави това, защото за него тя е като цвете — една бяла лилия, така чиста и изящна, че би могла да се разпадне от човешко докосване.

В следния миг, неспособен да сдържа повече чувствата си, устните му се оказаха върху нейните.

Андре я целуна с нежността на докосването на крилцата на пеперуда, размахала ги над ароматно цвете. После уханието на устните й, тяхната невинност и сладост го накараха да изживее такъв трепет, какъвто не бе чувствал досега с никоя друга жена.

Това бе любов. Любовта, която той не познаваше, която бе част от вечността и която идваше при него с прелест и благоговение, които се дължат единствено на Бога.

Натискът на устните му се усили и стана по-настоятелен. В този момент той усети, без да чуе дума от Саона, че устните й му отговаряха вместо нея. Тя също го обичаше!

Той я целува толкова дълго, че те станаха част от слънчевата светлина и цветята около тях, от жуженето на пчелите и чуруликането на птичките, от короните на дърветата, разпрострели се над главите им.

Най-после Андре намери сили да се отдели от нея и да повтори отново:

— Обичам те, скъпа! Моя скъпоценна малка закрилнице на птичките! И мисля, че ти също ме обичаш поне малко.

Съвсем тихо, тя прошепна нещо и извърна лицето си в рамото му.

— Преди малко ми каза, че не си истинска монахиня, тъй като не си давала обет — продължи той. — И затова, съкровище мое, ще направя това, което исках да сторя още в първия миг, в който те срещнах.

Докато говореше, Андре много внимателно дръпна от главата й тюрбана и воала, които покриваха косата й.

Като водопад се разпиляха гъстите коси на Саона върху раменете й.

Имаха светъл цвят, цвета на слънчевата светлина и бяха точно такива, каквито той винаги си би представял.

Като докосна копринените кичури, Андре попита:

— Защо вчера не ми каза коя си?

Усети как си поема дълбоко дъх. После го погледна и отговори:

— Аз исках да ти кажа… истината. Сърцето ми подсказваше, че бих могла да… ти вярвам, но се… страхувах.

— Мога да те разбера — каза нежно той.

— Тези, които дойдоха, след като всички бяха мъртви, за да… претърсват къщата, да ровят в градината… за това, което мислеха, че е скрито.

Андре разбра, че това сигурно са били мулатите от армията на Десалин, които като по-умни и по-изобретателни често бяха натоварвани от своя водач със задачата да открият местата, където плантаторите са укрили своите съкровища.

Негрите, които бяха обзети от кръвожадно желание за мъст, само убиваха, палеха и разрушаваха.

— Затова значи избяга от мен, когато ме видя за пръв път — каза Андре като си спомни ясно изписания тогава на лицето й ужас.

— Никой не бе идвал в къщата или плантацията… толкова дълго време — отговори Саона. — Сигурно затова започвах постепенно да забравям за опасностите.

— Не мога да понеса мисълта за това, което си преживяла.

— Ти наистина ли си… граф де Вилар? — попита тя, като че ли малко се страхуваше, да не би да го е разбрала неправилно.

— Уверявам те, че съм толкова бял, колкото и ти — каза Андре. — Но когато пристигнах в Порт-о-Пренс ми помогна един приятел — мулат. Той ме накара да повярвам, че е лудост да се опитам да стигна дотук, без да се дегизирам.

— Сега за теб е опасно да си тук — каза Саона със страх в гласа си. — Наоколо винаги има хора, които следят какво става и с голямо удоволствие биха издали всеки бял човек.

Тя огледа градината, като че ли се боеше да не види някой, скрит зад храстите или цветята.

— Императорът има… шпиони навсякъде — добави Саона, останала почти без глас.

— Засега имам късмет — отговори уверено Андре. — И независимо от всички опасности, които ме заплашваха, си струваше да те намеря, моя скъпа малка любов.

Саона повдигна лицето си към неговото с поглед, изпълнен с щастие, което по-рано той не бе забелязал. Започна пак да я целува, но този път настойчиво и страстно.

— Обичам те! — каза Андре. — Обичам те така, че ми е трудно да мисля, за каквото и да е друго. Сега ще те отведа в Англия със себе си, мила, при моята майка.

— Това няма да е… лесно — отговори Саона. — Преди да тръгнеш обратно, ти трябва да намериш и вземеш съкровището на чичо си, което ти принадлежи по право пред Бога и пред хората.

Андре беше така влюбен, бе толкова приятно да държи Саона в прегръдките си, че напълно бе забравил причината, която го доведе в плантацията на чичо му:

— Дамбалах ми каза, че Саона ще ми даде съкровището — каза Андре. — Затова те търсех да ми помогнеш.

— А сега, след като ме… намери?

— Зная, че съм намерил съкровище, което е много по-важно и по-прекрасно от всички пари на света.

Тя възкликна и в гласа й прозвуча истинско щастие.

— Наистина ли… мислиш… така?

— Нима все още се съмняваш в мен? — попита той.

Саона отпусна главата си върху рамото му с ласкаво движение, което бе съвсем неосъзнато и спонтанно, като на дете, което иска да се докосне до нещо обичано.

— Скъпа моя — попита с нетърпение в гласа Андре. — Кога най-скоро ще можем да тръгнем оттук?

Думите му я върнаха към действителността, към опасностите, които ги заобикаляха и тя се замисли.

— Колкото е възможно по-скоро — отговори тя. — Но не зная как ще успеем.

— Остави всичко на мен — каза Андре. — Ще говоря с Томас. Веднага, щом се приготвим, ще се отправим към Ле Кап, където можем да намерим кораб за Америка.

— Звучи толкова… лесно. И така… примамливо! — възкликна Саона. — Но да допуснем, че ни… заловят?

— Тогава ще умрем! — твърдо отговори Андре. — Но аз имам чувството, скъпа моя, че добрият Бог ще ни закриля тъй, както ни е закрилял досега. Надявам се и на помощта на боговете на вуду, които говориха с мен чрез гласа на чичо ми. И казаното от тях досега се сбъдва.

— Ти… чу ли го?

— Макар да звучи невероятно и малко хора в Англия биха повярвали на това, но аз наистина чух чичо Филип да говори с мен чрез папалой.

— Бях чувала такива неща — замислено продума Саона. — Смятам, че разбирам защо папалой иска да ти помогне.

— Защо? — попита Андре.

— Защото графът — твоят чичо, бе винаги добър и проявяваше разбиране към тези, които вярваха във вуду. Някои плантатори наказваха жестоко хората си дори само да чуеха биенето на барабаните или да помислеха, че са извършвали жертвоприношения. Графът често казваше, че хората не могат да живеят без религия и независимо на какъв бог се молят, рано или късно това ще ги доведе до истинския Господ Бог.

— Звучи така, както би го казал чичо ми — отвърна Андре. — Той бе много толерантен човек.

— Ето защо последователите на Дамбалах в околностите ще ти помогнат — сериозно обясни Саона.

— Това е чудесно! — възкликна Андре. — Но те не са могли да спасят чичо ми, нито семейството му, макар да са направили това за теб.

— Монахините бяха тези, които ме спасиха — каза Саона — защото графът бе добър и с тях още от деня, в който дойдоха тук от севера след началото на въстанието. Той им даде подслон и построи къщата, в която живеем и сега, станала по-късно манастир.

Тя въздъхна.

— По това време никой не можеше да предположи колко сериозни са нещата, че това, което ставаше на север, ще се разпространи в целия остров Хаваи.

— Чувал съм за това — отговори Андре.

— Монахините бяха изключително благодарни на чичо ти — продължи разказа си Саона. — И когато съобщенията за това, което се случваше, започнаха да стават още по-тревожни, те го попитаха с какво биха могли да му помогнат.

Андре разбираше колко мъчително е за Саона да разказва тази тъжна за нея история. Но тя трябваше да бъде разказана. И той я притисна още по-силно до себе си, докосна с устни косите й, а тя продължи разказа си.

— Графът ги помоли, ако робите му се разбунтуват, което според него бе малко вероятно, да се опитат да спасят в манастира жените от семейството, включително и мен.

— Но другите не са успели да избягат, когато е трябвало да го сторят?

— Всички говореха само за напускане — отговори Саона. — Графинята пакетира няколко пъти багажа. Но наоколо всичко оставаше тихо и мирно, изглеждаше глупаво да се напуска плантацията и по този начин да се предизвиква опасността.

— Разбирам — каза Андре.

— Затова графът и графинята останаха. И стояха… Докато един ден…

Тя спря да говори и издаде тих стон.

— Какво стана по-нататък?

— Един ден след обяд, когато седяхме на терасата на къщата, запъхтян дотича един роб от плантацията. Той едва имаше сили да разкаже, че голяма армия се приближава към плантацията, като по пътя си подпалва захарната тръстика.

— Това сигурно е било много опасно за всички.

— Мисля, че всеки бе… уплашен. Но въпреки всичко, графът остана спокоен и смел.

— Какво направи той?

— Той каза на графинята, че трябва да тръгне незабавно към манастира. Тя поклати отрицателно глава. „Аз няма да те напусна, Филип — отвърна тя. — Моето място е тук, до тебе“. После се обърна към двете жени, които бяха отседнали при нас. „Вие двете вървете“ — настоя тя. Но те бяха възрастни и отказаха. „Ако трябва да умрем — каза едната от тях, ще — умрем с вас“.

— Точно така се държаха аристократите по време на революцията във Франция — каза сякаш на себе си Андре.

— И ние бяхме… чували за това — каза Саона. — Но да продължа. Аз се страхувах и се притиснах до краката на графинята. Спомням си, че мислех, че не искам да умра. Исках да живея.

— Та ти си била само едно дете!

— Бях навършила девет години — отговори Саона. — Предната седмица бяхме отпразнували рождения ми ден.

— После какво се случи? — попита Андре.

— Графът заповяда на една възрастна черна прислужница, която се грижеше за мен, откакто бях дошла да живея в имението, да ме отведе в манастира.

Тя заплака, но продължи да разказва.

— Нямаше време… даже да кажа… нормално довиждане. „Бързай! Бързай! — продължаваше да дава нареждания графът. — Детето ще бъде там на сигурно място! Няма време за губене!“

Сълзите се стичаха по лицето на Саона.

— Аз научих много по-късно… какво се е случило, след като… сме напуснали имението.

— Искам да зная — каза Андре, — но не бих желал този разказ да те разстройва, скъпа.

— Ти имаш право и трябва да знаеш — отговори Саона. — Графът и тримата му сина чакали пред входа на къщата. И когато предвожданите от генерал Десалин тълпи се приближили, искайки мъст и кръв, те би трябвало да са разбрали, че няма никаква надежда.

Гласът на Саона прекъсваше от вълнение.

— Войниците носели… главите на… бели жени и деца… набучени на щиковете…

Девойката плачеше. Андре я целуна по мокрите бузи, по челото и я помоли да престане да се измъчва с тъжните спомени, но тя решително отказа.

— Аз научих по-късно, че господин графът се обърнал, извадил пистолет от джоба си и… застрелял графинята… Двама от синовете му… направили същото с другите… две жени. После… тълпата… убила тях!

Макар да трепереше от вълнение, Андре изпита истинска гордост, че чичо му и братовчедите му са се държали точно така, както той бе предполагал.

Искаше да накара Саона да спре този ужасен разказ и продължи да целува нежно лицето й.

— Всичко отдавна е свършено — каза той. — Ти си била спасена.

— Войниците не пожалиха църквата. Започнаха да я разграбват и монахините, с изключение на някои от по-старите, избягаха в гората. По-късно научихме, че те са били заловени, но не знам… какво е станало с тях…

Андре можеше да предположи какво се е случило. Защото Десалин никога не би се изплашил да разреши на войниците си или на тези, които го следваха като ято лешояди, да осквернят една църква.

Тисо и Кристоф обаче, които бяха добри католици, направиха всичко възможно, за да запазят дори белите свещеници.

— Преди да го убият — тихо промълви Андре, — чичо ми ти е казал къде е скрил съкровището.

— Бях единственият човек, на когото той каза тайната.

— Защо?

— Той знаеше, че много собственици на плантации са били измъчвани, но са успели да спасят семействата си. Той ми повери тайната като се надяваше, че даже бунтовниците да дойдат в къщата, аз ще успея някак си да оцелея.

Тя му се усмихна леко и продължи.

— Може би той е имал предчувствие… Може би добрият Господ му е дал знак, че аз ще бъда… спасена.

— Мога само да благодаря безкрайно на Бога за това — отговори Андре.

Той я целуна отново с неочакван изблик на любов, сякаш се страхуваше, че може да му бъде отнета.

— Обичам те! — повтори той. — И страшно ме измъчва мисълта за мъките, през които си преминала.

— Монахините бяха много добри с мен — отвърна Саона. — Но единствените в манастира, които знаеха, че съм бяла, бяха игуменката и две други монахини.

— Значи игуменката е тази, която се е сетила да оцвети ноктите и да те обяви за мулатка? — попита Андре.

— Тя знаеше колко фанатично е настроен генерал Десалин към белите и смяташе, че това е единственият начин да ме спаси.

Андре погледна изненадан и тя каза тихо:

— Даже за една монахиня бе опасно да показва истинския цвят на кожата си, особено ако е бял беглец.

— Разбирам — каза той.

— Майката игуменка каза, че даже свещениците не трябва да знаят за моята тайна. И аз трябваше да се крия, когато всеки месец при нас идваше свещеник.

Андре я погледна учуден и тя обясни:

— Не можех да приема светото причастие, без да се изповядам. А ако се изповядах, трябваше да кажа истината на свещеника.

— Сега разбирам — каза той. — Значи, скъпа, през всичките тези години ти се е налагало да се отказваш даже от утехата, която би могла да ти даде вярата и светата църква.

— Да, но аз слушах службите от там, където никой не можеше да ме види. И винаги, когато бях сама се молех много!

— Именно затова аз помислих, че си светица още първия път, когато те видях с птиците.

— Не трябваше да лъжа или да пазя някакви тайни от свещениците — каза Саона. — За тях нямаше значение какъв е цветът на кожата ми.

Андре я целуна отново.

— Ние трябва да се махнем оттук, любов моя — каза й той. — За мен няма да съществува нито един щастлив миг, докато не те заведа в Англия, и може би един ден Бог ще ни помогне и ще успеем да се върнем във Франция, на която в действителност принадлежим.

Саона се усмихна и каза тихо:

— Казах ти, че баща ми бе французин, но майка ми е англичанка.

— И моята също — извика Андре. — И това обяснява цвета на косата ти.

— Аз много приличам на майка си — каза Саона. — Но тя бе толкова нещастна, след като убиха татко в една морска битка, че единственото нещо, което искаше, бе да отиде при него на небето.

— Твоят баща моряк ли е бил?

— Да. И затова майка ми е дошла в Хаити — за да бъде по-близо до него. Аз съм родена тук. Но след като го убиха, бе невъзможно да заминем — мама беше много тежко болна.

Гласът на Саона бе изпълнен със скръб. Като се бореше със сълзите, тя каза:

Татко бе приятел на графа. Затова когато той научи, че и майка ми е мъртва, ме доведе тук и каза, че ще бъда дъщерята, която той винаги е искал да има.

— Сигурно те е обичал и се е гордеел с теб тъй, както и аз! — добави Андре.

После каза:

— Единственото ми желание е да прекараме целия ден тук, да мога да ти казвам колко те обичам… да те целувам. Но трябва да сме разумни и да помислим как да се измъкнем оттук.

— Мога ли наистина… да тръгна с теб? — попита неуверено Саона.

— Мислиш ли, че бих могъл да те изоставя? — почти обиден попита Андре. — Мила моя, ти държиш в ръцете си цялото ми щастие. И когато се заклевам, че не мога да живея без теб, това е пълна истина.

Тя обърна лицето си към неговото като цвете, което се отваря под слънчевите лъчи. Андре я целува докато градината около тях започна да се люлее и краката им повече не стъпваха на твърда земя.

Със свръхчовешко усилие Андре се застави да отстрани Саона от себе си и да помисли сериозно.

— Сложи си тюрбана, мила моя, за да не може никой да види цвета на косите ти — каза той. — После да се върнем в къщата на имението и да помолим Томас да приготви боята, с която да боядисаме отново ноктите си.

Момичето вдигна белия воал, който Андре бе пуснал на земята до себе си и го уви няколко пъти около главата си.

Тя отново заприлича на малката бяла монахиня, която Андре бе видял за първи път преди два дни.

— Изглеждаш много красива в тези дрехи — й каза той. — Но така ми се иска да ти купя копринени рокли, да украся лебедовата ти шия с гердан от бисери и да сложа на пръста ти венчален пръстен, който да блести така, както блестят очите ти.

После се усмихна с лека гримаса.

— За съжаление, докато не ми покажеш съкровището, оставено от чичо ми, не бих могъл да ти предложа нищо.

— Съкровището е ето там — посочи с ръка Саона. — Но би било по-разумно от твоя страна да дойдеш за него привечер, когато започва да се стъмва.

— А защо не когато се стъмни напълно? — попита Андре.

— Защото ще трябва светлина. И ако някой забележи, ще дойде да провери какво става.

— Съкровището в църквата ли е?

Саона кимна с глава.

— Чичо ми бе писал в едно писмо до баща ми — разказа Андре, — че го е скрил в земята, под сянката на Бога.

— Той направи точно това — добави тя. — Аз ще ти покажа къде точно да го намериш.

— Благодаря ти, скъпа! — каза Андре с трепет в гласа. — Сега да отидем да боядисаме ноктите на ръцете си, а после ще те отведа обратно в манастира.

— Игуменката сигурно ще се безпокои за мен — усмихна се Саона, — но и по-рано ми се е случвало да остана по-дълго в гората.

— Трябва да си внимателна, много внимателна! — предупреди я Андре. — В края на краищата можеше да се окаже, че съм истински мулат, който да ти стори нещо лошо.

— Когато говорих с тебе в църквата, въпреки опасенията си предчувствах, че никога няма да ми сториш нищо лошо.

— Как разбра това?

— Мисля, че любовта е била тази, която ми е давала сигурност и спокойствие — каза простичко Саона.

След като я целуна още веднъж, Андре поведе Саона към къщата.

Томас вече ги очакваше. Когато Андре видя познатата паничка в ръцете на слугата и усети миризмата на нейното съдържание разбра, че боята за ноктите им бе вече готова.

Негърът се усмихна широко и Андре каза:

— Ти си стара лисица, Томас! От къде знаеше, че госпожица Саона е дегизирана като мен?

— Дамбалах обещал намери мам’зел — отговори Томас.

— Предполагам, че трябва да приемем казаното от Томас за истина — каза Андре на Саона примирено. — Но дълго време ще се чудя дали Томас се е усъмнил във вида ти още когато те видя или е дочул някакъв слух в селото. А може би наистина барабаните и самият Дамбалах да са му казали истината.

— Това е нещо, което никога няма да узнаем — каза Саона. — Но той бе достатъчно умен, за да ни разкрие истината.

— Това бе нещо, което той нямаше право да върши! — възрази Андре, но докато произнасяше укора, се усмихваше.

Томас боядиса доста умело първо полулуните на ноктите на Саона, а после възстанови кафявия цвят и на ноктите на Андре.

— Нямах представа, че тази боя може да се махне толкова лесно — каза Андре.

— Едно дърво прави кафяво, друго дърво — бяло — обясни Томас. Бяло дърво много тайна. Малко хора знае.

— В Хаити има толкова много тайни! — каза Андре.

— Моля те, Томас, ако тук расте бяло дърво, донеси повече от него, за да го вземем с нас, когато напуснем това място.

Томас кимна в знак на съгласие, сякаш вече бе помислил, че то можеше да се окаже необходимо и да им послужи в това, което им предстоеше.

— Сега трябва да тръгвам — гледайки ноктите си, за да се убеди, че са изсъхнали, каза Саона.

— Ще дойда с теб през гората — предложи Андре. Саона вече тръгваше, когато Андре я спря и се обърна към Томас.

— Томас, тримата трябва да стигнем колкото е възможно по-скоро до Ле Кап. Ще имаме нужда от още един кон.

— Няма проблема — отговори Томас.

— Трябва да е добър кон — добави Андре. — Може би най-разумно е да кажеш, че един от нашите е окуцял. В противен случай би изглеждало странно, че за двама ни ще са нужни три коня.

Томас кимна в знак на съгласие. Като държеше Саона за ръка, Андре тръгна с нея по пътеката, която водеше към гората.

Докато вървяха, тя му разказа колко красиво е било имението и колко удобна къщата на Де Вилар, преди да бъдат опожарени и разграбени.

Андре не бе виждал чичо си и леля си много години, но докато слушаше описанието на Саона за тях и за начина им на живот, ги почувства като живи.

Тримата му братовчеди били чудесни млади мъже. Двамата от тях се занимавали с работите на плантацията, а третият, според Саона, бил талантлив художник.

— Когато си мислех за него, ми хрумна идеята — сподели тя, — да изрисуваме стените около олтара в църквата.

— Нима това е било твоя идея? — попита Андре.

— Разбрах, че сестра Тереза обича да рисува. Сам можа да се увериш, че тя е твърде способна.

— Да, забелязах, че макар и малко примитивни, фреските излъчват странна красота.

— Аз също мислех така — каза Саона. — Това може би се дължи на любовта и грижовността, които вложи в своята работа сестра Тереза.

Когато гледаше Саона, Андре мислеше, че тя самата е изпълнена с тези две добродетели — вяра и любов — и бе трудно да повярва, че в света съществува друга жена, която да е преживяла такива тежки събития и да е останала толкова добра и красива.

На прощаване те се целуваха още дълго в сянката на едно екзотично дърво. Обхванат от неизмеримо щастие Андре си мислеше, че е човекът с най-голям късмет в света.

— Ще дойда в църквата — каза й той — към четири часа. Ще остана да се моля, докато не се убедиш, че е безопасно да се присъединиш към мен.

— Ти наистина ли ще се… молиш? — попита тя.

— Имам много грехове за опрощаване — отговори Андре. — И много неща, за които да се помоля, за да ми помогне добрия Бог наистина да ги постигна.

Тя леко въздъхна.

— Бих се молила дълго, бих казала всички молитви, които зная, само да можем да пристигнем цели и невредими в Англия.

— Не мога да повярвам, че молитвите ти няма да бъдат чути — добави Андре и най-искрено вярваше в това.

* * *

Когато по-късно се върна в къщата, Андре започна да мисли колко странно бе неговото приключение. И в цялата ситуация той наистина имаше късмет не само да стигне безпрепятствено в плантацията Де Вилар, но и да намери момичето, което му трябваше.

Сега надеждите му бяха да намери съкровището, укрито така сигурно от чичо му и то да бъде достатъчно, за да осигури бъдещето и на двамата.

Безпокоеше го мисълта, че ако съкровището бе твърде обемисто, пренасянето му до Ле Кап щеше да е трудно и опасно. Но тези свои страхове той не сподели със Саона, за да не безпокой и нея.

Ако това бяха чували с пари, трудностите щяха да бъдат значителни, тъй като такъв товар винаги привличаше вниманието в тези смутни времена. Златото пък бе твърде тежко, макар да заемаше малко място.

„Ще трябва да помисля как да укрием това, което носим“ — си каза Андре.

Но бе излишно да се тревожи, преди да е видял какво представлява това, което трябваше да бъде пренесено.

Когато стигна до къщата, той не откри никакви следи нито от Томас, нито от приготвен обяд. А бе гладен.

Емоционалните преживявания през първата половина на деня бяха изчерпали силите му. И все пак не можеше да си спомни дали някога в живота си е бил по-щастлив, по-доволен от себе си.

Андре винаги се бе надсмивал над мъжете, които твърдяха, че са се влюбили от пръв поглед, че в момент, в който са видели любимата жена, целият им живот се е изменил.

Невероятното се бе случило и с него, стоварвайки се с огромна сила върху съзнанието му. Трудно бе да намери съответното място на случилото се в реда на мислите си.

Нямаше чувство, че познава Саона от два дни. Все едно, че бе в сърцето и душата му от два милиона години. Бе така изцяло и напълно негова, сякаш бяха прекарали половината си живот заедно.

Той бе уверен, че мислеха еднакво, сърцата им биеха в един и същ ритъм, съединявайки душите им в едно цяло, сякаш с благословията на Бога.

Андре погледна към красивата градина около себе си, после вдигна очи към небето.

— Благодаря ти, мили Боже! — каза той на висок глас.

Това бе най-чистата и искрена благодарност, която бе отправял някога.

Малко след това се върна и Томас. Каза, че е намерил точно такъв кон, какъвто им трябва, при това не твърде скъп. Ако Андре му даде парите, той ще го доведе още същия следобед в плантацията.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре! — възкликна Андре. — Аз намерих всичко, което търсих и трябва да се стягаме за път.

— Купи кон, после тръгне — каза Томас.

— Ще кажа на госпожицата да се приготви за утре сутринта — отговори Андре. Знаеш ли пътя до Ле Кап?

Томас поклати утвърдително глава.

От опит Андре знаеше, че негърът никога не говореше празни думи. Веднага след това Томас отиде да донесе на Андре чаша плодов сок, който държеше на хладно в изворчето.

Обядът закъсня толкова много, че Андре почти нямаше свободно време, преди да тръгне към църквата.

Все още се колебаеше дали да тръгне с коня или пеша.

Ако имаше със себе си кон, би могъл на връщане да донесе част от съкровището, ако всичко мине благополучно и той го намереше непокътнато.

От друга страна, ако бе с кон, трябваше да го завърже на обичайното място пред църквата, а това можеше да привлече нечие внимание.

Откакто дойде в плантацията Де Вилар, Андре бе видял малко хора. Но знаеше много добре, че около плантацията имаше много разпръснати малки селца, жителите, на които обработваха захарна тръстика и отглеждаха банановите насаждения, а приходите прибираха за себе си.

Бе неизбежно те да се изненадат от присъствието на чужд човек. А това бе най-неподходящото време да привлича любопитство върху себе си.

„Ще отида пеша — реши той. — После, може би рано сутринта, когато е светло, ще се върнем заедно с Томас да вземем всичко, което би било твърде тежко да го взема сам тази вечер.“

Андре стигна в църквата малко след четири часа. Щом влезе вътре, падна на колене, за да отправи молитвите си към Бога.

В старата църква бе съвсем тихо, спокойно и леко прохладно. Той се замисли колко ли хора са минали през годините в нея със своите проблеми, трудности и мъки, за да ги споделят с Бога и са вярвали, че той ще им помогне.

Андре си мислеше, че ако по-рано бе малко небрежен към своята безопасност, сега трябваше да мисли преди всичко за сигурността на Саона.

Изглеждаше невероятно, че през своя кратък живот тя бе преминала през толкова много изпитания и нещастия.

В същото време бе сигурен, че тези премеждия бяха изградили по-ярко нейната личност, бяха закалили характера, което в някои отношения я правеше много по-възрастна, отколкото ако бе живяла при нормални условия.

Това бе създало в нея бдителност и внимание, които не бе срещал в другите жени, които познаваше.

Той се бе замислил толкова дълбоко за нея, че не бе усетил кога е влязла в църквата и се е приближила до него. Едва когато го докосна с ръката си по рамото, той стана от мястото, където бе коленичил.

Андре се вгледа в лицето на Саона и видя любовта в очите й, чистата усмивка на устните й, които я обгръщаха с едно сияние, което го привличаше неудържимо.

Тя не проговори, а Андре взе ръката й и я целуна.

Саона се обърна, затвори тежката врата и постави дървен клин, за да я залости.

Те коленичиха заедно пред олтара с дървения кръст. Андре погледна фреските, които украсяваха каменните стени.

Стори му се, че ярките бои и странната красота на рисунките го изпълваха с чувство на закрила и сигурност.

Не можеше да си обясни това чувство, но въпреки това то бе вътре в него.

Саона го хвана за ръка и го поведе зад олтара, където по две каменни стъпала слязоха на по-ниска площадка.

Олтарът се намираше в източната част на църквата така, че зад него можеше да се мине, но мястото бе съвсем тясно и отрупано с тежки камъни.

Саона тръгна напред и спря точно срещу средата на олтара.

На равнището на главата й бяха поставени цветя и горящи свещи, а над тях висеше грубо издяланият дървен кръст, който Андре бе забелязал още при първото си влизане в църквата.

Саона погледна нагоре, после навеждайки се право надолу, посочи един голям плосък камък, който се намираше в сянката на самия кръст!

Той разбра, че тя му казваше да повдигне камъка. Докато се чудеше с какво да го повдигне, Саона се наведе и извади един железен лост и малка лопата.

Като взе подадения му лост, Андре го пъхна под камъка и с голяма лекота, без дори да използува цялата си сила, го повдигна. После го премести с ръце.

Погледна в образувалото се отверстие и видя само пръст. Дупката бе твърде плитка и той с разочарование помисли, че даже да имаше нещо скрито, то нямаше да е голямо.

Но придружаващата го „монахиня“ му се усмихна окуражаващо и му подаде лопатата.

Андре коленичи и като държеше лопатата само с едната си ръка, започна да копае твърдата пръст.

Когато стигна на около тридесетина сантиметра дълбочина, лопатата се удари в нещо.

Той опипа дупката с ръка и след миг извади кожена торбичка, не много голяма, в която нещо иззвъня.

За него бе трудно да скрие разочарованието и изненадата си.

В толкова малка торбичка не би могло да има очакваното количество пари. Според него те не бяха повече от хиляда франка.

Без дори да си направи труда да погледне какво има в торбичката, той я остави настрана и гледайки Саона, я попита:

— Да върна ли пръстта обратно в дупката?

Тя му се усмихна като на голямо дете, което изглежда учудващо глупаво.

— Продължи да копаеш, по-дълбоко — му прошепна тя. — Тази торбичка е поставена отгоре само, за да заблуди евентуални грабители и да ги накара да мислят, че това е всичко, което са търсили.

— Искаш да кажеш, че има още нещо? — попита с възвърнал се блясък в очите Андре.

— Ще видиш — отговори тя.

Андре продължи да копае с нови сили. Той слизаше все по-дълбоко, а купчината пръст до него ставаше все по-висока.

После лопатата пак срещна нещо твърдо и Андре този път трябваше да спусне цялата си ръка в дупката, за да достигне друга кожена торба.

Тя бе по-голяма от първата, но не много. Надеждата му отново изчезна.

Той погледна Саона сякаш очакваше, че тя ще му каже да копае още по-дълбоко. Но тя го погледна и отговори кратко:

— Погледни в нея.

Торбата бе завързана здраво, но той успя да я развърже без особено усилие. Пак го споходи мисълта, че не беше много тежка, за да съдържа нещо много, освен ако съдържанието не бе особено скъпоценно.

С предварително разочарование Андре отвори торбата и погледна в нея.

За миг не можа да разбере какво е видял. После в светлината от прозореца над главите им, нещо проблесна.

С лек вик на учудване, той бръкна с ръка в торбата.

— Диаманти! — с невярващ глас възкликна той.

— Да, диаманти — прошепна Саона. — Когато чичо ти ми показа къде ги е скрил ми обясни, че ги е купувал дълго време, като е смятал, че могат да се пренесат по-лесно, ако му се наложи да напусне Хаити.

— Диаманти! — повтори с почти пресекнал дъх Андре.

Някои от камъните бяха големи, много големи. Други пък бяха значително по-малки. Но като ги докосна и размести с ръка, те заблестяха така, като че ли събраха във фокус цялата слънчева светлина. Тогава Андре си помисли, че съдържанието на тази торба струва цяло състояние, за каквото дори не бе мечтал.

В този момент Андре си даде сметка колко умно е постъпил чичо му, за разлика от другите плантатори, които държаха състоянието си в злато и сребро. Ето защо за пренасянето в Порт-о-Пренс на ограбеното от убитите от Десалин са били необходими двадесет и пет магарета.

Пренасянето на това съкровище нямаше да бъде трудно и да изисква особени усилия. Трябваше да проявят само изключително внимание и бдителност, за да не бъдат открити.

Тази мисъл накара Андре да бъде много внимателен. Той подаде торбата с диамантите на Саона и започна усърдно да връща изкопаната пръст обратно в дупката, от която я бе извадил.

Внимаваше на повърхността да не остане дори малка следа от пръст. Когато премести цялата купчинка изкопана пръст обратно в дупката, върна на мястото му и тежкия камък.

Взе пълната торба, в която имаше злато и много скъпоценни камъни и се качи горе, пред олтара.

Преди да тръгнат към залостената врата на олтара, те коленичиха още веднъж.

Едва когато стигнаха до нея, Андре попита тихо:

— Как бих могъл да ти се отблагодаря?

— Благодари не на мен, а на Бога, който запази това съкровище толкова дълго.

— Бъди сигурна, че ще го направя — отговори той. — А ти би ли могла утре много рано да бъдеш готова, за да тръгнем навреме.

— Аз вече казах на майката игуменка. Тя разбра всичко — отговори Саона. — Тя ми даде, да бъде благословена, един адрес в Ле Кап, на който ще бъдем в безопасност докато намерим подходящ кораб.

— Ти благодари ли й? — попита Андре.

— Разбира се. Но ако я видиш утре, моля те, не й казвай какво сме намерили тук.

— Не бих и помислил такова нещо — каза с лек смях Андре. — Разбирам, че това съкровище е било поверено на твоите специални грижи лично от чичо ми. И ти не би могла при каквито и да било обстоятелства да престъпиш волята на един вече мъртъв добър човек.

— Това, което казваш, е напълно вярно — съгласи се Саона. — Но често се питах какво ли ще стане с него, ако с мен се случеше нещо, преди наследник на рода Де Вилар се появи и го потърси.

— Слава Богу, че това не се случи — каза Андре. — И сега, скъпа моя, ще го делим заедно, както и бъдещето си. А аз ще мога, освен това, което ти се полага, да ти дам всичко, което така много желая.

Но повдигайки лицето си към него, тя прошепна едва чуто:

— Аз искам само… теб!

* * *

Когато късно през нощта Андре се върна в къщата, отиде направо в импровизираната си стая, седна на леглото, развърза торбичката и погледна в нея. Опита се да определи приблизително стойността на диамантите.

Имаше слаби познания в тази област. Майка му не притежаваше много накити, макар че преди революцията фамилията бе имала изключително богата колекция от семейни бижута.

Това, което пазеше най-много, защото щяла да го даде на неговата бъдеща жена, бе един чудесен пръстен, който отказваше да продаде дори в най-тежките моменти.

„Той принадлежи на рода Де Вилар повече от двеста години — обясняваше тя. — Не мога да допусна да го превърнем в нещо толкова земно, макар и жизнено необходимо, като хляба, само защото сме гладни!“

„Но той ще ни даде възможност да купим много повече вкусни неща, не само хляб“ — бе отговорил Андре.

„Зная това — бе казала майка му. — Един от големите бижутери на Бонд Стрийт ми предлагаше повече от хиляда лири, когато му го занесох да го почисти и направи една малка корекция.“

„Хиляда лири!“ — бе възкликнал Андре.

„Но това е предназначено за твоята жена — бе отговорила майка му. — Ти притежаваш твърде малко неща, които би могъл да й предложиш. А не мога да разреша да се ожениш и вземеш съпруга, на ръката, на която няма да можеш да сложиш дори един сватбен пръстен!“

Андре оцени достойната жертва на майка си и я целуна със синовна благодарност.

„Безкрайно ти благодаря — бе казал той развълнувано. — Но ако ни потрябват пари лично за теб, ще настоявам докрай да го продадеш, за да посрещнеш нуждите си.“

И въпреки ценността на пръстена, неговите диаманти не можеха да се сравнят по блясък дори с най-малките и невзрачни камъчета в торбичката, която държеше в ръце.

„Аз съм богат!“ — помисли той.

После си каза, че истинското му богатство са любовта и всеотдайността на Саона.

„Моля те, Господи, помогни ни да стигнем до Англия цели и невредими!“ — отправи той гореща молитва, преди да заспи.

* * *

В съня си Андре усети, че някой го дърпа за ръката. Недоволен, че са го събудили, отвори очи и едва откъсвайки се от сладките прегръдки на съня, видя до себе си разтревожения Томас.

— Събуди, мон’сер, събуди! — говореше той припряно.

Андре седна.

— Какво има, Томас?

— Напуснем сега, бързо!

— Защо?

— Барабани казва войници идва от Порт-о-Пренс!

— Войници?!

— Войници претърсва мон’сер!

Андре скочи от леглото и бързо се облече.

Помисли си, че сигурно е бил голям глупак да не допусне, че подобно нещо би могло да се случи.

Орчис знаеше, че той ще дойде в плантацията на чичо си, за да търси скрито съкровище, което Десалин не бе намерил. Сигурно тя е изпратила войници, да намерят и донесат укритите ценности за нея.

Това, което в момента бе най-важно за него, бе с колко време разполагат със Саона, за да се махнат оттук, преди да бъдат заловени, обискирани, ограбени и без съмнение — убити.

Не помисли дори как барабаните са предали вестта за заплахата, която бе надвиснала над тях. Бе му достатъчно, че е предупреден, че знаеше и може би по такъв начин имаше шанс да отведе Саона на сигурно място, а и да запази откритото съкровище.

Той нахлузи ботушите, грабна двете торби, които все още бяха на леглото му и забърза навън, където вече го чакаше Томас, приготвил трите коня. На седлата им бе успял да сложи вързопите с оскъдните им дрехи.

Андре пое от него юздите и едновременно с това му подаде двете торбички — със златото и диамантите.

— Сложи едната торбичка в твоя багаж, а другата — в моя — нареди му той.

Томас направи това с невероятна бързина.

После, без да губят никакво време в приказки, двамата едновременно яхнаха конете си и препуснаха по пътя. Томас водеше за повод третия кон.