Иван Пауновски
Лермонтов и Печорин

Някак странно е, че когато четем „Герой на нашето време“, в постъпките и размислите на Печорин, главното действуващо лице, съзерцаваме сякаш самия Лермонтов. Неволно дори се питаме; не е ли романът му автобиография под чуждо име?

Сега това се отрича. Не съвпадат множество данни. Всичко е проучено. Почти всичко е уточнено. Пък и теорията на литературата не позволява да грешим.

Обичайно е само да се тръгва към характеристиката на Печорин от възгледите, поезията и личността на Лермонтов. И сетне от Печорин да се връщаме към Лермонтов, за да се наблегне на разликата помежду им. Извод, който е важен, разбира се. Той показва, от друга страна, че в нещо и приликата им е съществена. И тъкмо тя с течение на времето като че ли все повече ни занимава. Може би търсим отговор на възникващи в душата ни съвременни въпроси.

У съвременниците на Лермонтов те са били други. Както и причините им. Както и отговорите. С тях са искали да обяснят силното, злободневно и дори скандално въздействие на книгата. Предполагало се, че това е така, защото в нея сигурно се пресъздават хора и събития, взети направо от живота. Явление, все още ново за Русия. Лермонтов нарича руската публика млада и простодушна, зле възпитана и т.н. Полемична крайност, която показва извратените обстоятелства на литературата в тогавашния живот. Не само на литературата.

Времената са преходни, но се усещали като спрели в мрака и потисничеството на режима. Дворянството е разслоено, именията и доходите все повече се раздробяват. Разпространява се идеята, че през прозореца, който Петър I е пробил към Европа, работите са отишли в задънен път. Несвойствен и ненужен на Русия, която е трябвало да се развива според собствените си национални закони, а не да подражава. Лермонтов е бил склонен дори да мисли, че същността на руското е заложена по-скоро в мъдростите на Изтока. Възнемерявал да отиде в Мека, в Персия. Натам отпраща и Печорин.

Всъщност не пътят на Русия — зададен е пътят на дворянството и за него няма изход в никоя посока на света. Оттук и песимизмът на изтънчените му представители, на странните „излишни хора“, които жадуват за дейност, но никъде не намират място и свой смисъл в битието на руското общество.

Съдбата на тия странници е драматична. Достоевски ще ги съжалява и упреква в речта си за Пушкин като страдалци, откъснати поради егоизма си от народа, от руската народна почва. Ще води литературното им родословие от Алеко в поемата „Цигани“. Успоредно трябва да споменем Чацки на Грибоедов, а после Евгений Онегин.

Това е впрочем и характерното: голямата руска литература започва тъкмо с тия герои. Нейна особеност е, че първият й разцвет в лицето на Пушкин и Лермонтов избухва в момент на социален упадък и болезнена криза в просветеното дворянство. Усложнява я след разгрома на декабристите и враждебното неверие вече в европейската закваска на руския реформизъм.

Тази враждебност ще нараства по-нататък у Достоевски, у Шчедрин и Толстой като идея, че развитието на европейската цивилизация е измама, която Русия трябва да избегне. Те настояват за това дори с цената на реакционни илюзии. Особено Достоевски.

Но той пръв и отбелязва, че макар в проявата на излишните хора да е упражнено влиянието на Русо и Байрон, те вече са израз на руско съзнание за страхотните противоречия на руската действителност. Също така заслуга на Достоевски е, че разбираме защо драматизмът на тия герои прераства в трагедия. Причината е в обществото, но неговата вина не ги оневинява изцяло. Те също имат участие в своето несретничество. Просто казано, и Печорин е жертва на действителността, както и бедният чиновник в повестта на Гогол „Шинел“. Но Башмачкин е невинна жертва. Печорин е нещо друго. Той е някак привилегирована жертва и сам разбира, че има дял в превратностите на живота си. Тази равносметка е преди това убеждение на Лермонтов, което не важи само за Печорин.

Близостта на автора и героя съвременниците усещали по-пряко и в друг план, където множество данни съвпадали. „Ония — пише Н. М. Сатин, — които бяха през 1837 г. в Пятигорск, отдавна сигурно са разпознали и княжна Мери, и Грушницки, и особено милия, умен и оригинален доктор…“ И по-нататък, че Лермонтов „на драго сърце ми разказваше светските си похождения, като пръв се надсмиваше на своите любови и ухажвания“. Впечатленията на Сатин потвърждава и Белински като един от очевидците, които „се чудят на непостижимата вярност, с която са обрисувани от г. Лермонтов дори най-дребните подробности“. Говорело се още тогава, че описаното в „Таман“ е приключение на Лермонтов, включително и ограбването на Печорин. В същото селище М. И. Цайдлер видял и сляпото момче, и загадъчния татарин, и хубавата съседка. „Когато в приятелски кръг разказвах след завръщането си за моето увлечение по съседката, Лермонтов нарисува с перо върху къс хартия скалистия бряг и къщичката, за която ставаше дума.“ Офицерът Вулич във „Фаталист“ също е имал действителен прототип — поручик И В. Вуич. Съобщавани са прототиповете и на други герои — на Казбич например. И т.н. Пита се, дали само по инерцията на тия съвпадения за прототип на Печорин единодушно е бил сочен приживе още Лермонтов? Данни за външно сходство почти няма. И. С. Тургенев пише в спомените си: „Знае се, че той до известна степен е изобразил самия себе си в Печорин. Думите: «Очите му не се смееха, когато той се смееше» — наистина подхождаха за него.“ Загадъчното е, че при тая среща, за която разказва, Тургенев не е можел да сравни очите на Лермонтов и Печорин. Публикувани са били отделно като повести „Бела“ и „Фаталист“, но не е бил още излязъл целият роман с повестта „Максим Максимич“, от която е припомнен цитатът. А и външността на Лермонтов, както я описва Тургенев по тоя повод, никак не съвпада с текста в книгата, където е даден словесен портрет на Печорин. Сближаването им явно е станало в друго време, не като лично впечатление на мемоариста. Друго свидетелство за Лермонтов има в писмо на неговата позната С. М. Карамзина: „… в лицето и разговора си е двойник на Хомяков.“ Но ако съдим по изображенията на Хомяков, той не буди никакви представи за Печорин. Излиза, че и Лермонтов е далеч от тях.

И точно така е било може би. Но какво от това? При всички доводи против външното, прототипно сходство на Печорин и Лермонтов ние сме склонни само да си го внушим. Причината е по-дълбока. Тя е в духовната им връзка. Белински я подчертава изрично, а читателите по усет са виждали в романа групов портрет на автора и на негови познати. Нещо, което Лермонтов жлъчно отхвърлил в предговора си към второто издание на романа.

В първото авторски предговор не е имало. Но след това се е наложило да бъде написан поради най-различни опасности, за които не всякога си даваме сметка.

Лермонтов не е бил просто литератор и обикновен жител на Петербург, а гвардейски офицер и светско лице, което имало достъп сред голямата аристокрация. Това съвместителство утежнявало положението му до крайност. Прегрешенията на писателя спрямо стила на управлението и светските правила изкупвал офицерът. Заради стихотворението си „Смъртта на поета“, посветено на Пушкин, Лермонтов бил изпратен на Кавказ, в действуващата армия. Но не като поет, а като офицер. Връщат го обратно в Петербург след една година. Но не заради офицерски заслуги, а поради светските връзки на Е. А. Арсениева, баба му, която по рождение била от рода Столипини. Хора, влиятелни в дворцовите и бюрократични среди. Даже и Бенкендорф, тоя прословут злодей, ходатайствувал, а Михаил Павлович, братът на царя, благоволил да помогне. Така Лермонтов пак се намерил в Петербург и пак е гвардейски офицер, който имал повече задължения в светското общество, отколкото в казармите. Оплаквал се от скука, сипел лютиви остроумия, но не пропускал блестящите салони. Сам казва, че това го ласкаело: навсякъде търсен, навсякъде приет. Едновременно пише „Герой на нашето време“. Публикува „Бела“. Откъси от романа си чете в дома на Карамзини. Отпечатва „Фаталист“. Като че всичко е наред. Но споменахме, че в края на декември 1839 г. в къщата на кн. Шаховска за пръв път го вижда Тургенев: „Във външността на Лермонтов имаше нещо зловещо и трагично; някаква мрачна недоброжелателна сила, презрителна замисленост и страст лъхаше от мургавото му лице, от големите му, неподвижно-тъмни очи… Цялата му фигура, възниска, кривонога, с голяма глава над приведените плещи, възбуждаше неприятно впечатление; но присъщата мощ веднага се усещаше от всички.“ Такъв е поетът Лермонтов, и царският офицер, и светският човек, който има да пати, защото непрекъснато си създавал врагове, понякога и съвсем излишни. Свестни люде между тях, разбира се, няма.

През същия декември, няколко дена по-късно може би, френският посланик отправил запитване: засяга ли „Смъртта на поета“ само Дантес или честта на французите изобщо? Отговорът поразгладил раздразнението на дипломата, но не уталожил светската неприязън и подир два месеца се състоял, макар и по друг повод, известният дуел между Лермонтов и Барант, сина на посланика. Барант не улучил, а Лермонтов нарочно стрелял във въздуха, което било ново оскърбление за противника му. Но до втори дуел не се стигнало. Заради светския Лермонтов е трябвало да се разплаща пак офицерът и той бил пратен отново на Кавказ. Този път обаче на предните позиции, под куршумите, защото имало вече и друго провинение, пак от светско естество. На новогодишния дворянски маскарад Лермонтов се държал дръзко с дъщерите на Николай I. Бенкендорф се извъртял на 180°. Кипял и бълвал.

През април 1840 г., когато Лермонтов е все още в специалния арест, излиза „Герой на нашето време“. На 16-и в ареста дошъл Белински. Познанството им било от преди, навярно от Пятигорск, но слабо. Белински даже се чувствувал сконфузен. Той съвсем не бил светски човек и срещата с този аристократ, за дуела на когото се вдигало шум измежду висшето и по-низше общество, го плашела. Но всичко излязло наопаки. Разговаряли четири часа за литература и Лермонтов бил много откровен, което смаяло Белински. Той сетне предполагал, че събеседникът му сигурно съжалява, дето се е разкрил пред някакъв полупознат. „Боже мой! Какъв естетически усет у тоя човек! Каква тънка поетична душа имал!“ — това са възклицания на Белински веднага след срещата.

Но да бъде само поет — Лермонтов не можел. Или светски лъв само, какъвто с удоволствие се усещал понякога. Нито пък само офицер, макар и да проявил изключителна храброст в сраженията с непокорните кавказци. Предложили го за ордени, но горе бил зачеркнат в списъка заради крамолните си стихове и светските си простъпки.

Вероятно трябва да кажем дали е харесвал тая война. Увлечен е бил хазартно в кървавите схватки, където е предизвиквал съдбата подобно на Вулич и Печорин във „Фаталист“, и се сражавал, за да изкупи наказанието и да се върне в столичния Петербург, в скуката на светските салони. За ожесточената битка при р. Валерик написва стихотворение във формата на писмо до светска дама. В стихотворението кръвта се стича на димящи струи по камъните, а въздухът е изпълнен с тежките им изпарения.

Каква е поуката? Жалък е човекът, защото не знае какво иска и защото под ясното небе има за всички място — но той враждува сам със себе си. Ето философския извод на Лермонтов и в него не откриваме нищо за несправедливия, поробителски дух на неравната война срещу свободолюбивите кавказци.

Не се замисля над тия работи и Печорин, също участник в кавказките кампании. Трябва да му прибавим тая вина към другите грехове на поколението му.

Това е поколение, разбира се, но то не включва всички връстници на Лермонтов и Печорин, тъй като не всички са дворяни, не всички са знатни и заможни. Нито са гвардейски офицери, нито хора от светското общество. Не са така образовани, така интелектуално извисени, така даровити. Лермонтов е сред големите поети на Русия, големите умове, а Печорин пише дневника си в проза, която принадлежи към най-ослепителните страници на руската литература. Чехов казвал, че не е чел нищо по-хубаво от „Таман“. Излишните хора изобщо не са случайни личности, нито са били многобройни. Това също допринесло, за да видят читателите в Печорин и лика на Лермонтов. Те не са близнаци, но са братя по нрав и мисли.

„Герой на нашето време“ не е автобиография в тълковния смисъл, а изповед, в която Лермонтов е разголил дворянството и това то не можело да му прости — тоя „портрет, съставен от пороците на цялото наше поколение в пълното им развитие“, както е казано в предговора.

Четем го и оставаме с впечатлението, че тоя литературен манифест на реализма подиграва едва ли не всички читатели на романа, цялата публика, понятие събирателно. Това е негова слабост и тя произтича от вродените представи на Лермонтов, че Русия — това е дворянството и само то играе роля в главното, в съдбините й. Затова и предговорът е написан против него и с презрение към него. Но дързостта на тоя предговор е още по-голяма. Има основателни предположения, че Лермонтов е знаел мнението на Николай I. Романът бил така нашумял, че и царят още през юни намерил време да го изчете докрай и дори съчинил до царицата писмо за височайшето си впечатление. Като всеки неограничен властник, и той бил побъркан на темата, че разбира и от литература. Написал, че романът е отвратителен и напълно достоен да бъде на мода: „Това е същото преувеличено изобразяване на презрени характери, които намираме в сегашните чуждестранни романи… Жалка книга, която показва голямата безнравственост на автора.“ Така че нима предговорът не е отговор и до Николай I, който не е желаел и да допусне, че става дума за руски нрави, за руски герой от повереното му дворянство. Той предпочитал да се успокоява, че това е само подражание на европейската книжнина, заразена с отровата на отрицанието. Защото „безнравствен автор“ на тогавашния политически жаргон означавало политическа неблагонадеждност.

Не им е било приятно да си мислят, че в Русия след декабристите, смазани от Николай I, действително съществуват хора като Печорин. Затова ли, пита Лермонтов, защото „в него има повече истина, отколкото бихте желали“?

Печорин е най-безнадеждният и скръбен образ в поредицата на все още силните по натура излишни хора. Те ще агонизират в руската проза почти до началото на нашия век и ще изгният писмено в носталгията на емигрантството и на пълното му израждане в идеологията на антисъветизма.

Но ние симпатизираме на Печорин. Както и Лермонтов е изпитвал симпатия към него. Това е забелязано от Белински. Необяснимо е на пръв поглед, но не може да се отрече. И не може да се приеме умозрително. Печорин умира на обратния път от Персия. Случайно ли е това, или формален повод само за да се публикува ръкописът на дневника му? Начин да се отдели авторът от героя?

Твърдо е старо като похват.

Завръщането на Печорин просто губи смисъл — то би било ходене по старите следи, където няма нито един спомен, достоен за високото предназначение на човека. Помним съжалението на Печорин, че е смутил без нужда живота на мирните контрабандисти, помним смъртта на Бела, която умира зад границите на всеки предразсъдък, защото обича, но тя посреща смъртта като избавление — разбира, че любовта й се оказва измамена от Печорин, несподелена. Врязан е в паметта ни Максим Максимич, руският солдат, състарен в тежка и неясна за него царска служба, човечен, верен в приятелството и най-сетне отблъснат и оскърбен от високомерието на Печорин. Няма да видим и нищо възвишено в хитроумния флирт на Печорин с княжна Мери, душа, както и Вера, погубена завинаги подобно на Татяна в безсмъртния роман на Пушкин.

Печорин ли е виновен, времето и нравите ли? В изящния, кървав „Фаталист“ Печорин разсъждава под вечните звезди за себе си, за своите съвременници, които скитат по земята без убеждения и гордост, без наслаждение и страх освен оная неволна боязън, която стяга сърцето при мисълта за неизбежния край: „Ние не сме способни вече на велики жертви за благото на човечеството, нито дори за нашето собствено щастие, защото знаем неговата невъзможност и равнодушно преминаваме от съмнение към съмнение.“

Романът не е можел да продължи въпреки обещаното продължение, в което е трябвало да видим предишния, петербургския живот на Печорин. Какво е щяло да прибави това към разсъжденията във „Фаталист“ и към образа на Печорин? Едва ли нещо съществено.

Откритите в по-късно време ръкописи на Лермонтов потвърждават тази догадка. Ранните му, незавършени опити в проза, опити за написване на роман, са автобиографични. Вижда се от писмата му до А. М. Верешчагина и С. А. Раевски, че е автобиографичен романът „Княгиня Лиговска“. Преди него имало друг, също автобиографичен. Черновите са изгубени. В известен смисъл е незавършен и „Герой на нашето време“, защото трудните въпроси не умират заедно с Печорин, а остават в съзнанието на Лермонтов и търсят нови решения. Може би е мислил над тях в часовете преди дуела с Мартинов и в часа на самия дуел. Не знаем. Пистолетът на Мартинов е бил по-добре прицелен от пистолета на Грушницки.

Остава трагедията на Лермонтов и на неговия изповеден герой, трагедията на всички хора, които се отвращават от предразсъдъците на своята среда, но това са и техни предразсъдъци, на които стават жертва.

Ние приемаме смъртта на Печорин като логична и не можем да се примирим със смъртта на Лермонтов, защото инстинктът ни подсказва, че романът е също и раздяла на автора с неговия герой — нравствена, идейна, окончателна.

Онова, което Белински е смятал за слабост на книгата, във времето е добило нов смисъл: в Печорин има нещо „неразгадано, недоизказано…“. Само в Печорин ли?

То е същото, което ни вълнува, когато четем „Герой на нашето време“, и ни кара неволно в постъпките и размислите на Печорин, главното действуващо лице, да разгадаваме и самия Лермонтов.