Джек Лондон
Мартин Идън (41)

Четиридесет и първа глава

От тежкия сън го събуди раздавачът със сутрешната поща. Мартин се чувствуваше уморен и безучастно прехвърляше донесените писма. В тънък плик едно от списанията, които се стремяха с всички сили да не плащат, му изпращаше чек за двайсет и пет долара. Година и половина бе настоявал да го получи и погледна равнодушно означената сума. Беше изчезнало познатото старо вълнение, с което отгръщаше чековете, изпратени от списанията. За разлика от преди тези пари не му носеха големи обещания. Това бяха само двайсет и пет долара, с които можеше да си купи храна. Нищо повече.

Намери чек и от един нюйоркски хумористичен седмичник за стихове, приети преди няколко месеца. Пращаха му десет долара. Дойде му идея, която трябваше внимателно да обмисли. Нямаше спешна работа или планове за нови произведения. А трябваше да помисли за ежедневието и за многобройните си дългове. Защо да не вложи част от парите си в пощенски марки, с които да изпрати отново огромната купчина ръкописи, натрупана под масата? Един или два от тях може да бъдат приети. Така ще задоволи всекидневните си нужди. Реши да осъществи идеята си и след като осребри чековете в оукландската банка, купи пощенски марки за десет долара. Мисълта, че трябва да приготви нещо за ядене в претъпканата стаичка му се стори непоносима. За първи път умишлено забрави за дълговете си. Знаеше, че у дома може да се нахрани солидно за петнайсет-двайсет цента. Но не го направи. Влезе в кафене Форум и си поръча закуска за два долара. Даде четвърт долар на келнера и си купи пакет египетски цигари за петдесет цента. Това беше първата глътка тютюн, след като Рут поиска от него да спре да пуши. Вече нямаше смисъл да се съобразява с никого и чувствуваше силното желание да запали. А какво значение имаха парите. За пет цента можеше да си купи пакет тютюн и книжки за четиридесет цигари, но какво от това? Парите нямаха съвършено никакъв смисъл за него с изключение на онова, което можеше да купи веднага с тях. Носеше се без карта и компас по течението, не търсеше пристанище, трябваше само да живее някак, а самият живот го караше да страда.

Дните се изнизваха и той спеше редовно по осем часа всяка нощ. Чакаше да пристигнат още чекове, но макар и по за десет цента, той се хранеше в японски ресторант: изтощеното му тяло постепенно се наля със сила, а хлътнатините на бузите му изчезнаха. Вече не се претоварваше с работа и учение и не се измъчваше с няколко часа сън. Не пишеше нищо и бе затворил всички книги. Разхождаше се дълго между хълмовете и по цели часове скиташе из тихите паркове. Нямаше приятели и познати и не търсеше връзки с никого. Всичко му бе опротивяло. Чакаше да дойде отнякъде подтик, който да раздвижи отново живота у него. Засега този живот бе замрял, изпълнен с безделие и пустота.

Веднаж отиде до Сан Франциско, за да види някой от „истинското блато“. Сепна се в мига, когато влезе във входа, обърна се и тръгна бързо обратно из гъмжащите от народ улици на работническите квартали. Бе изпълнен с ужас от мисълта, че ще трябва да слуша отново разговори на философски теми и се промъкваше крадешком, за да не го срещне и познае някой от онези хора.

Понякога поглеждаше бегло вестниците и списанията, защото искаше да види докъде бяха стигнали в злината, която сториха на „Еднодневка“. Тя вдигна голям шум. Но за какво? Всички бяха чели поемата и спореха дали е истинска поезия, или не. Местните вестници я обсъждаха и всеки ден в тях се срещаха цели колони наукоподобна критика, шеговити редакторски статии и сериозни писма на читателите. Елън Делла Делмар, провъзгласена с гръмотевичен шум и олелия за най-добрата поетеса на Съединените щати, не допускаше до себе си Брисъндън върху гърба на Пегас и се обръщаше към публиката с обширни писма, от които всички трябваше да разберат, че той не е никакъв поет.

В своя следващ брой списание „Партенон“ хвалеше собствения, си принос за раздвижването, което бе предизвикало, надсмиваше се над сър Джон Велю и безжалостно използваше смъртта на Брисъндън с търговска безочливост. Един вестник с половинмилионен тираж отпечата оригинална, но без тежест, поема на Елън Делла Делмар, в която тя подигравателно издевателствуваше над Брисъндън. Не се посвени да му се присмее с още едно подражателно стихотворение.

Мартин дори се радваше, че приятелят му не е жив. Той презираше дълбоко тълпата, която сега подмяташе неговите най-чисти и свети чувства. Ден след ден продължаваха да разрязват живото тяло на красотата. Най-последните нищожества в страната използваха свободния печат и смело се втурваха с жалката си същност срещу необхватното величие на Брисъндън. Един вестник каза: „Получихме писмо от почтен човек, които още преди време е написал подобна поема, само че по-хубава.“ Друг вестник съвършено сериозно укоряваше Елън Делла Делмар за нейното подражателно стихотворение с думите: „Без съмнение госпожица Делмар го е написала в изблик на закачливост, като не е проявила онова уважение, което големият поет дължи на друг, и може би на най-значителния между поетите. Независимо дали госпожица Делмар завижда на автора на «Еднодневка», тя, както и хиляди други, не може да не е почувствувала очарованието на това произведение, остава ни да чакаме деня, когато тя ще се опита да напише подобни стихове.“

Свещениците започнаха да държат проповеди срещу „Еднодневка“, а един от тях, който се застъпи за по-голямата част от нейното съдържание, бе отлъчен от църквата като еретик. Голямата поема поддържаше веселието на тълпата. Съчинителите на шеговити стихчета и карикатуристите се нахвърлиха върху нея, цвъртейки от удоволствие, а в светската хроника на седмичните издания се появиха шеги от сорта на поверителното признание на Чарли Френшъм, който казал на Арчи Дженингс, че пет стиха от „Еднодневка“ могат да накарат някого да бие сакат човек, а ако прочете десет, ще се хвърли по всяка вероятност в реката.

Мартин нито се засмя, нито стисна зъби от гняв. Почувствува само дълбока тъга. Бе се срутил целият негов свят и любовта, която стоеше над всичко: така че бурята вдигната от списанията и любезната публика бе съвсем незначителна. Брисъндън бе имал пълно право да ги осъжда и Мартин изживя мъчителни години, докато сам стигне до същото заключение. Списанията действително бяха такива каквито ги виждаше неговият приятел, и дори по-лоши. Мартин се утешаваше с мисълта, че за него всичко бе свършено. Бе тръгнал да търси звезда, а стигна до зловонно блато. Все по-често се връщаше към чистия и сияен Таити. Там бяха ниските островчета Паумоту и техните високи Маркизки събратя, на разсъмване той ги напускаше на борда на малко катерче или голям търговски кораб и след като преминеше подводния риф при Папеете, се отправяше на дълъг път през бисерните атоли Нукахива към залива Тайохе, знаеше, че Тамари ще убие прасе в чест на неговото пристигане, а окичените с цветя дъщери на Тамари ще го хванат за ръце и със смях и песни ще поставят ухаеща корона на главата му. Южните морета го викаха и той знаеше, че рано или късно ще тръгне към тях.

Засега почиваше, носен от спокойни води след дългия поход в царството на знанията. Дойде чекът за триста и петдесет долара, изпратен от „Партенон“, и той го предаде на местния адвокат, нает от семейството на Брисъндън. Получи срещу него документ и в същото време остави разписка за стоте долара, които Брисъндън бе му дал някога.

Не се наложи Мартин да посещава дълго време японските ресторанти. Приливът започна в мига, когато той напусна бойното поле. Но започна много късно. Съвсем безучастно той отвори тънкия плик от „Милениум“ и видя, че му изпращат чек за триста долара. Следователно приемаха разказа „Приключение“. На този свят той дължеше по-малко от сто долара, включително високия лихвен процент срещу парите, получени от заложната къща. Разплати се с всички, прибра разписката от адвоката на семейство Брисъндън и въпреки всичко в джоба му останаха повече от сто долара. Поръча си нов костюм при шивача и се хранеше в най-добрите кафенета из града. Все още спеше в малката стая, наета от Мария, но новият костюм стана причина да млъкнат хлапетата, скрити зад оградите или по покривите на навесите за дърва, които досега му подвикваха „безделник“ и „скитник“.

Месечното списание. „Уорън“ купи късия разказ „Уики-Уики“ за двеста и петдесет долара, „Северен обзор“ взе есето „Люлката на красотата“, а „Списанието на «Макинтош»“ прие „Гледачката“, онова стихотворение, което Мартин написа, за Мариана. Редактори и рецензенти се върнаха от летните отпуски и ръкописите не се задържаха дълго. Все пак Мартин не можеше да проумее каква необяснима прищявка ги караше да приемат всичко, което изпращаше, след като в продължение на две години упорито бяха отхвърляли същите произведения. Нито едно от тях не бе публикувано още. Познаваха го само в Оукланд и бе известен на шепа хора, а тяхната преценка за него се състоеше от двете думи „социалист“ и „бунтар“. Така че неочакваният интерес към неговите творби бе необяснима игра на съдбата.

„Позорът на слънцето“ бе отхвърлен от много списания и най-сетне Мартин реши да се вслуша в пренебрегнатия досега съвет на Брисъндън и го предложи на издателствата. След няколко отказа фирмата „Сингълтри, Дърнли и сие“ прие ръкописа и обеща да го публикува изцяло. Когато Мартин поиска аванс срещу хонорара, от издателството му отговориха, че нямат такава практика, защото подобни произведения се оказвали губещи, и освен това не е сигурно, дали ще успеят да продадат еднохилядния тираж. Мартин пресметна своето възнаграждение и видя, че при продажна цена един долар на екземпляр полагаемият му се хонорар от петнайсет процента ще му донесе сто и петдесет долара. Реши, че ако трябва да започне да пише отново, ще се ограничи само в художествената проза. От „Милениум“ му платиха два пъти повече за „Приключение“, макар че по обем разказът беше четирикратно по-малък от „Позорът на слънцето“. Забележката, която бе прочел толкова отдавна във вестника, се оказа вярна. Първокласните списания наистина плащаха при приемане на материала и цената беше добра. „Милениум“ му заплати по четири, а не по два цента на дума. Освен това те вземаха само хубави произведения, а неговите бяха също приети. Мартин се засмя при тази мисъл.

Предложи на „Сингълтри, Дърнли и сие“ да откупят срещу сто долара правата му върху „Позорът на слънцето“ но му отказаха, защото рискът им се видя много голям. Нямаше належащата нужда от пари, тъй като някои от по-късните му разкази бяха приети и получи хонорар за тях. Откри на свое име сметка в банката и вече разполагаше с няколкостотин долара, без да дължи никому нито цент. След няколко отказа от различни списания фирмата „Мередит Лоуъл“ прие „Пропуснат срок“. Мартин си спомни за петте долара на Гертруда и за своето обещание да й ги върне сто пъти повече. Поиска петстотин долара аванс срещу хонорара и бе много изненадан, когато получи веднага чек за същата сума, придружен от отговор. Взе срещу чека купчина петдоларови златни монети и се обади на Гертруда по телефона, че иска да я види.

Сестра му пристигна почти без дъх, тъй като бе бързала насам. Предчувствуваше, че я вика, защото бе изпаднал в беда, и бе мушнала няколко свои долара в чантичката си. Тази нейна увереност я накара да се разплаче още щом влезе в стаята, пристъпи тромаво към него и го прегърна със сподавено хълцане, като му подаде без дума чантичката си.

— И аз можех да дойда — каза той, — но не исках да се срещам с господин Хигинботъм, защото разправията нямаше да се размине.

— След време ще му мине — увери го сестра му, която не можеше все още да разбере, в каква беда се намира Мартин. — Ама ти по-добре фани някоя работа и мирясай. Бърнард обича най-много човек да работи честно. Оная работа във вестниците му дойде много. Не съм го видяла така бесен досега.

— Не, не мисля да започвам работа — усмихна се Мартин. — Можеш да му предадеш това от мене. Нямам нужда от никаква работа и това е доказателство.

Изсипа в полата й бляскавия, звънтящ поток златни монети.

— Помниш ли петте долара, които ми даде в деня, когато нямах пари за трамвай? Ето тук още деветдесет и девет, братчета на онова златно момче, които са на различна възраст, но тежат колкото него.

Гертруда дойде уплашена, но сега се смрази от ужас. Страхът й се превърна в увереност. Тя не се съмняваше. Бе убедена. Погледна брат си с неописуем поглед и отдръпна огромните си ръце от златната купчинка, сякаш бе се опарила.

— Те са твои! — засмя се Мартин.

— Горкото ми момче! — с мъка каза Гертруда, разплака се и повтори — Горкото ми момче!

За миг той се смути, но схвана причината за нейното вълнение и веднага й подаде писмото от „Мередит-Лоуъл“, с което му бяха изпратили чека. Тя се запъваше, спираше, за да изтрие очите си и накрая му каза:

— Значи, ти май честно си ги спечелил?

— По-честно, отколкото ако бях ги спечелил на лотария. Получих ги срещу труда си.

Постепенно тя се успокои и внимателно препрочете писмото. Трябваше му много време за да й обясни сделката, която бе направил: още по-трудно можа да я убеди, че тези пари й принадлежат, а той няма нужда от тях.

— Ще ги внеса в банката на твое име — каза му тя накрая.

— В никакъв случай. Това са твои пари и можеш да правиш с тях каквото поискаш. Ако не ги вземеш, ще ги дам на Мария. Тя ще им намери място. Но мисля, че ще бъде по-добре, ако наемеш помощничка в къщи и хубаво си починеш.

— Ще кажа на Бърнард всичко — каза тя, като си тръгваше.

Мартин се намръщи, но след миг се смееше:

— Да, разбира се. Може би сега пак ще ме покани на обяд.

— Ще те покани, сигурна работа! — възторжено извика тя, като го прегърна и целуна.