Джек Лондон
Мартин Идън (32)

Тридесет и втора глава

Още на следващия ден след обяд Мария бе развълнувана от нов гост на Мартин. Този път тя не изгуби присъствие на духа и настани Брисъндън сред внушителния разкош на гостната стая.

— Надявам се, че не ви притеснявам — започна Брисъндън.

— Не, ни най-малко — отвърна Мартин. Ръкува се със своя гост и го покани да седне на единствения стол, а той се разположи на леглото. — Но как научихте къде живея?

— Позвъних у нашите общи познати. Госпожа Морз беше на телефона. И ето ме тук. — Измъкна от джоба на палтото си тъничка книжка и я хвърли на масата. — Искам да прочетете този поет и да задържите книжката.

Мартин се опита да протестира, но Брисъндън го прекъсна:

— Книгите не ми трябват. Тази сутрин имах нов кръвоизлив. Имате ли уиски? Разбира се, не. Почакайте малко.

Той излезе от стаята. Мартин гледаше как източената му фигура слиза по външните стълби и излиза през пътната врата. Широките някога рамене на Брисъндън се бяха смъкнали над хлътналите разядени гърди. Мартин извади две големи чаши и зачете последната сбирка стихове на Хенри Вогън Марлоу.

— Няма шотландско уиски — обяви Брисъндън, след като се върна. — Сиромахът продава само американско. Но един литър ще свърши работа.

— Ще изпратя някое от хлапетата за лимони и ще направим пунш — предложи Мартин и продължи:

— Чудя се, колко ли пари е взел Марлоу за тази книжка?

— Сигурно петдесет долара — бе отговорът. — И пак е имал късмет да вземе дори толкова, след като е успял да прилъже някой издател да я пусне.

— Доколкото разбирам, човек не може да живее само от поезия? — запита Мартин, а гласът и лицето му бяха самото отчаяние.

— Разбира се, че не. Само някой глупак може да се надява. Макар че със стихоплетство е напълно възможно. Погледнете Брюс, Вирджиния Спринг и Седжуик. Те наистина умеят. Но от голяма поезия? Знаете ли как изкарва хляба си Вогън Марлоу? Преподава в подготвителен пансион за юноши някъде из Пенсилвания. Най-лошата дупка от всички частни учебни заведения. Не искам да бъда на неговото място, дори да го очакват още петдесет години живот. Но произведенията му го издигат над масата от съвременни стихоплетци така, както персийският рубин блести между моркови. А какво пишат за него? Да вървят по дяволите, всички тези проклети нищожества!

— Наистина, за големите писатели се говори толкова много от хора, които не са творци — съгласи се Мартин. — Бях изумен от купищата глупости, съчинени по адрес на Стивънсън и неговите произведения.

— Вампири и харпии! — отсече Брисъндън със стиснати зъби. — Да, познавам това племе, което се нахвърли върху него за „Писмо на отец Дамиан“. Всички обсъждаха, преценяваха…

— Мереха го със собствения си мизерен аршин — намеси се Мартин.

— Наистина, сравнението е точно. Те впиват зъбите си и предъвкват доброто, истината, красотата… А накрая те потупват по рамото и казват: „Браво, Фидо! Умен пес си ти.“ Пфу! Малко преди да умре, Ричард Рийлф ги нарече бъбриви чавки в човешки образ.

— Които се силят да кълват звезден прах, разсипан от бляскащия метеор на гения — поде разгорещено Мартин. — Веднъж написах нещо против критиците или по-скоро срещу рецензентите.

— Дайте да го видя — откликна веднага Брисъндън. Мартин изрови копие от „Звезден прах“. Докато го четеше, Брисъндън се подсмиваше, потриваше ръце от задоволство и дори забрави за пунша.

— Имам силното чувство, че вие също сте звезден прах, разсипан в някакъв свят на джуджета, чиито качулки им пречат да виждат. И, разбира се, още първото списание го отхвърли, нали? — запита той, след като свърши ръкописа.

— Не едно, а цели двайсет и седем — уточни Мартин като погледна бележника си.

Другият се опита да се разсмее от сърце, но го разтърси пристъп на кашлица.

— Слушайте, Мартин, убеден съм, че сте писали и поезия — с пресечен глас каза той. — Дайте ми да видя нещо.

— Не ги четете сега — помоли го Мартин. — Искам да разговаряме. Ще ви дам някои от тях за в къщи.

Брисъндън взе „Любовен цикъл“ и „Феята и бисерът“. На другия ден дойде отново и поиска още. Убеди го, че го смята за истински поет. Мартин разбра, че и Брисъндън пише стихове. Пишеше великолепна и силна поезия, но за негово изумление новият му приятел никога не бе правил опити да публикува.

— Чумата да ги тръшне всички тези списания — отговори Брисъндън на предложението на Мартин да се заеме с тази работа вместо него. — Обичайте красотата заради самата нея и пратете списанията по дяволите. Мартин Идън моят единствен съвет е да се върнете към своето море и корабите. Какво търсите в тези болнави и смърдящи градове, които гъмжат от хора? Вие се убивате с всеки нов ден и се разпилявате, опитвайки се да принудите красотата да служи на списанията. Какво ми цитирахте онзи ден? О, да! „Човекът — последната еднодневка“. Какво общо имате вие, който сте също такава еднодневка, със славата? Ако стигнете до нея, тя ще ви ослепи. Вие сте съвсем естествен, разумен и първичен, за да се преборите с тази каша. Аз вярвам, че е така и се надявам да не предложите нито един ред повече на списанията. Трябва да се служи само на красотата. Служете й и не обръщайте внимание на тълпата. Успехът! За какъв дявол ви е той? Във вашия сонет, посветен на Стивънсън, вие сте постигнали повече от Хенли в „Привидение“, без да споменавам „Любовен цикъл“ и морската ви лирика. Радостта идва не от мисълта, че си успял да постигнеш нещо, а от това, че се стремиш към него. Безсмислено е да ми противоречите. Аз зная, че е така. Вие също знаете. Красотата ви измъчва. Тя е като вечна болка от разкъсващия пламък на рана, която никога няма да заздравее. Какво общо имате вие със списанията? Нека вашата крайна цел бъде само красотата. Защо да се превръща красотата в злато? Впрочем никой не е успял да го направи и аз напразно се вълнувам. И хиляда години да четете списания, пак няма да намерите дори и ред, който може да се сравни със стиховете на Кийтс. Оставете славата и богатството, качете се още утре на някой кораб и се върнете в своето море.

— Аз не търся славата, а любовта. Изглежда, че за любовта няма място във вашия космос, но за мен красотата е прислужница на любовта.

Брисъндън го погледна с възхита и състрадание и каза: — Мартин, момчето ми, та вие сте толкова млад. Ще се издигнете високо, но крилата ви са от най-фината материя, обсипана с най-нежните багри. Не ги изгаряйте. Вие сте ги пообгорили, разбира се. Срамота е, че причината за „Любовен цикъл“ е някоя разкрасена фуста.

— Той е написан не само за красивата фуста, но и за любовта — засмя се Мартин.

— Философия на безумието — възрази другият. — И аз се убеждавах, че е така, когато бродех из сънищата като упоен с хашиш. Но пазете се. Тези градове на буржоазната глупост ще ви убият. Спомнете си онова гнездо на посредствеността, където ви срещнах, и за което не подхождат дори и думите съвършено разложение. Човек не може да се запази в подобна среда. Тя е направо унизителна. Нито един от онези хора, мъж или жена, не е нещо повече от одушевен стомах, в който са вселени високите умствени и артистични способности на всеядните миди…

Той млъкна рязко и се взря в Мартин. Внезапно проумя всичко. Лицето му изразяваше удивление, примесено с ужас.

— Нима вие сте написали вълшебния „Любовен цикъл“ заради онова бледо и изпито подобие на жена?

В следващия миг дясната ръка на Мартин светкавично го улови със задушаваща хватка за гърлото и го разтърси така, че зъбите му изтракаха. Мартин погледна в очите му, но там нямаше и сянка от страх, по-точно нямаше почти нищо, освен подигравателното любопитство на някакъв зъл гений. Опомни се, пусна гърлото му и го тласна върху кревата.

Брисъндън мъчително пое дъх и каза с грозна усмивка: — Щяхте да ме направите ваш вечен длъжник, още малко и жалкият ми пламък щеше да угасне.

— Нервите ми са опънати до крайност напоследък — извини се Мартин. — Дано не съм ви наранил. Чакайте, сега ще забъркам свежо питие.

— Ах вие, млад елин! — продължи Брисъндън — Не зная, дали проумявате какво струва тялото ви? Вие сте дяволски силен. Приличате на млада пантера или лъв. Какво да се прави, някой ден ще трябва да платите за силата си.

— Не ви разбирам — отвърна с любопитство Мартин и му подаде чашата. — Ето, изпийте това и не ме сърдете.

Брисъндън опита пунша, кимна одобрително и се засмя.

— Причината са жените. Ако разбирам нещо от този живот, мога да ви кажа, че те ще ви измъчват докрай и вече са успели да започнат. Не ме душете повече, безсмислено е, тъй като няма да спра по средата. Това е първата ви любов, не ще и дума. Но в името на красотата, проявете повече вкус следващия път. Какво по дяволите търсите в това буржоазно момиче? Зарежете я. Потърсете някоя славна и буйна жена, която се шегува с живота и се надсмива над смъртта и знае да обича докрай. Има такива жени и те ще ви обичат всеотдайно и не по-зле от малодушните издънки на спокойния буржоазен живот.

— Защо малодушни? — възпротиви се Мартин.

— Именно малодушни създания, които не престават да повтарят внушените им правилца за поведение, без да се осмелят да се впуснат в живота. Те ще ви обичат, Мартин, но техният дребнав морал ще бъде над всичко. Вие се нуждаете от великата страст на живота, от недостижима душевна висота, от изгарящи погледа пеперуди, а не от техните сивички нощни посестрими. Ако имате нещастието да продължи животът ви, ще се уморите и от тях, и от всяко подобие на жена. Но вие няма да живеете дълго. Няма да се върнете към морето и корабите, а ще останете в смърдящите дупки на градовете, докато изгният костите ви. Тогава ще умрете.

— Колкото и да се опитвате да ме поучавате, не можете да ме убедите — каза Мартин. — Вашата мъдрост се определя от нрава ви, от вашия темперамент. Същото е и при мен, така че не виждам, защо разбиранията ми да не са толкова верни, колкото са и вашите.

Двамата мислеха различно и за любовта, и за списанията, и за много други неща, но това не им попречи да се обикнат един друг, колкото до Мартин, той чувствуваше към Брисъндън дълбока привързаност. Те се виждаха всеки ден, макар че болният не можеше да остане повече от час в претъпканата стаичка на Мартин. Брисъндън идваше винаги с литър уиски, когато обядваха в града, той пиеше уиски със сода по време на яденето. Неизменно плащаше сметката и на двамата, благодарение на него Мартин се запозна с изискани ястия, пи за първи път шампанско и откри рейнските вина.

Брисъндън все още бе истинска загадка за него. Въпреки своята слабост от непрекъснатата загуба на кръв и изпитото си лице на аскет, той бе се вкопчил здраво в живота. Не се страхуваше от смъртта, умираше изпълнен с цинизъм и горчива подигравка към всичко живо, но обичаше живота до последния атом. Бе обладан от безумната жажда да живее да усеща жизнените трепети. Сам каза веднаж, че иска да проникне в онова мъничко пространство в междузвездния прах, откъдето е дошъл. Бе взимал всевъзможни възбудителни лекарства и търсеше непрекъснато нови вълнения и остри усещания. Разказа на Мартин, че веднаж не пил вода в продължение на три дни, за да може да почувствува възвишеното удоволствие от утолената жажда. Кой беше Брисъндън, какъв беше — това Мартин не можа да разбере никога. Той бе човек без минало, съвсем наблизо го очакваше гробът, а настоящето му бе една мъчителна жажда за живот.