Джек Лондон
Мартин Идън (21)

Двадесет и първа глава

Беше великолепен есенен ден, изпълнен с топлина и безкрайно спокойствие, с трептящата тишина на циганското лято в Калифорния, с умореното слънце и едва доловимия полъх на вятъра, от който не помръдва дори и заспалият въздух. В пазвата на хълмовете се криеха прозрачни пурпурни изпарения, чиито тънки нишки бяха изтъкани от цветове. Сан Франциско лежеше като петно от дим по височините. Сякаш разтопен метал, между тях мътно блестеше заливът, където се виждаха платна, неподвижни, или едва помръдващи от ленивото течение. През сребристата мъгла в далечината неясно се очертаваше Темълпе, а Златните врата бяха изтеглили бледата си златна ивица под тръгналото на запад слънце. Още по-далече мътният и безкраен Тих океан премяташе по кръгозора огромни облаци, които налитаха към сушата като първите свирепи предвестници на зимата.

Лятото се стягаше за път и все не искаше да си тръгне. Вехнеше и отпадаше сред хълмовете и насищаше алените оттенъци на долините, размяташе мъгляво наметало от гаснещи сили и преситени възторзи и умираше, но със смиреното съзнание за добре преминал живот. А между хълмовете, седнали един до друг на своето любимо възвишение, Мартин и Рут бяха навели главите си над една и съща книга. Той четеше на глас от любовните сонети, написани от онази жена, която бе обичала Броунинг така, както на малцина мъже е дадено да бъдат обичани.

Но четенето не вървеше. Много силно бе очарованието на отминаващата красота около тях. Златният блясък на годината умираше така, както бе живял — като красив и неразкаян сладострастник, въздухът около тях бе плътно наситен с отминал възторг и удовлетворение. Неговият аромат проникваше у тях и със своята отпадналост отслабваше решителността им, а лика на благоразумието и нравствеността обвиваше в призрачна, пурпурна мъгла. Мартин чувствуваше как някаква размекваща нежност преминава с горещи вълни от време на време през него. Бе доближил главата си до нея така, че случайните повеи на вятъра разбъркваха косата й, която докосваше лицето му, и тогава страниците изчезваха от очите му.

— Не вярвам да сте запомнили и две думи от това, което четете — каза тя, когато мястото бе отново загубено.

Погледна я с пламнали очи, още миг и думите щяха да замръзнат отново в устата му, но отговорът дойде:

— Мисля, че и с вас е същото. За какво ставаше дума в последния сонет?

— Не зная — засмя се тя откровено. — Забравих вече. Хайде да не четем повече. Денят е толкова хубав.

— Това ще бъде нашият последен ден сред хълмовете за някое време — каза Мартин тъжно. — Буря се струпва на хоризонта.

Книгата се изплъзна от ръцете му. Останаха смълчани и отпуснати, очите им гледаха към заспалия залив, но не виждаха нищо. Рут погледна отстрани към врата му, но не се облегна към него. Почувствува се привлечена от някаква сила извън нейната воля, по-непреодолима от земното притегляне, мощна като съдбата. Между тях имаше само няколко сантиметра и тя ги преодоля против волята си. Рамото й го докосна така, както пеперудата докосва цвета и той й отвърна със също едва доловим допир. Тя усети рамото му и почувствува трепета в неговото тяло. Знаеше, че сега е време да се отдръпне, но се бе превърнала в автомат и действията й не се подчиняваха на волята. Забрави за всичко във възхитителното безумие, което я обземаше. Ръката му бавно се протегна и я обгърна. С мъчителна наслада тя чувствуваше бавното повдигане на тази ръка. Чакаше, без да знае точно какво — задъхана, с жадни изгарящи устни, полудял пулс и трескава кръв. Ръката, която я бе обгърнала, се издигаше все по-високо и я притегляше с бавна милувка. Повече тя не можеше да чака. С въздишка на изтощение и несъзнателно, конвулсивно движение на цялото тяло сложи глава на гърдите му. Неговата глава бързо се наклони и нетърпеливите им устни се срещнаха.

Тя помисли, че това трябва да е любовта в мига, когато съзнанието й се проясни. В противен случай беше нещо безкрайно срамно. Не, това наистина бе любовта. Тя обичаше човека, който я прегръщаше и чиито устни бяха притиснати към устните й. Със силата на цялото си тяло тя се сгуши до него. Само след миг почти се освободи от прегръдката му, повдигна се и ликуваща обви с ръцете си изгорелия от слънцето врат на Мартин Идън. Бе така нетърпимо изпълнена с любов и желание, че изстена тихо, отпусна се и почти припадна в ръцете му.

Не бяха разменили нито дума и мълчанието продължи дълго. Той я целуна два пъти и при всяко негово навеждане го срещаха свенливите й устни, а тялото й се притискаше в него с щастливо движение. Не можеше да се откъсне от него и той почти я държеше на ръцете си, а невиждащите му очи се бяха вторачили в размитите очертания на големия град отвъд залива. За първи път въображението му бе замряло. Виждаше само пулсиращи светлини и отблясъци, топли като деня и горещи като любовта му. Наведе се над нея. Тя говореше:

— Кога се влюбихте в мен?

— От първия път, от самия първи миг, когато очите ми ви срещнаха. Бях лудо влюбен във вас още тогава, и с всеки ден обезумявах все повече. А сега съм съвсем луд, мила. Чувствувам се почти като в несвяст и съм обезумял от радост.

— Мартин, скъпи, радвам се, че съм жена — каза тя с дълбока въздишка.

Той почти я задуши с прегръдки и попита:

— А вие? Вие кога разбрахте?

— О, аз винаги съм го знаела, почти от самото начало.

— А пък аз бях съвсем сляп — извика той и в гласа му се почувствува огорчение. — Не можех дори да помисля за това допреди малко, когато… Когато ви целунах.

— Не, не ме разбрахте — тя леко се отдръпна и го погледна. — Исках да кажа, че зная за вашата любов почти от самото начало.

— Кажете за вас.

— При мен дойде изведнъж.

Тя заговори много бавно, в очите й светеха нежност и възбуда, а бузите й продължаваха да пламтят.

Никога не съм го знаела, Мартин. Разбрах го преди малко, когато ме прегърнахте. Защото аз никога не съм мислила да се омъжвам за вас. Как ме накарахте да ви обикна?

— Не зная — засмя се той. — Може би просто с това, че ви обичах с любов, която може да стопи каменно сърце, а не само сърцето на жив човек, какъвто сте вие.

Внезапно тя каза:

— Всичко е толкова различно от моите представи за любовта.

— А вие как си я представяхте?

— Аз не мислех, че е точно такава. — Тя погледна за миг към него и сведе очите си, като добави: — Как да ви кажа, аз изобщо не знаех как изглежда.

Понечи да я привлече отново към себе си, но ръката му съвсем леко я докосна, тъй като се страхуваше да не я засегне. Усети, обаче, че тялото й се поддава, взе я отново в прегръдките си и притисна устни към устните й.

— Какво ще кажат моите родители? — запита тя с внезапна загриженост.

— Не зная. Но след като и двамата мислим едно и също, лесно ще намерим изход.

— Но ако мама не е съгласна? А и аз не съм сигурна дали ще мога да й кажа.

— Оставете това на мен — смело предложи той. — Мисля, че майка ви не ме харесва, но аз ще успея да я склоня. Който е преодолял вас, може да преодолее всичко. Освен ако…

— Тогава?

— Пак ще бъдем заедно. Но вярвам, че ще склоня майка ви да се оженим. Тя ви обича твърде много.

— Не бих искала да разбивам сърцето й — каза Рут замислено.

Поиска да я успокои, че сърцата на майките не се разбиват така лесно, но вместо това каза:

— Любовта е по-велика от всичко на света.

— Но, Мартин, знаете ли, че понякога ме плашите? Страхувам се винаги, когато помисля за вас и за това, което сте били. Вие трябва да бъдете много, много добър с мене. Помислете, та аз съм само едно дете. И никога не съм обичала досега.

— Аз също. И двамата сме деца, но сме много по-щастливи от други, защото се намерихме в нашата първа любов.

— Но това е невъзможно — извика тя, като се откъсна рязко от прегръдката му. — Поне за вас е невъзможно. Вие сте били моряк, а за тях съм чувала, че… че те…

Гласът й трепна и замря.

— Чули сте да се говори, че имат по една жена във всяко пристанище — подсказа той. — Това ли искахте да кажете?

— Да — отвърна тихо Рут.

— Но онова не е любов — гласът му бе откровен. — Аз съм обиколил много пристанища, но не бях се докоснал до любовта, преди да ви видя в онази първа вечер. Знаете ли, след като се сбогувах и си тръгнах, за малко да ме арестуват.

— Да ви арестуват?

— Да. Полицаят помисли, че съм пиян. И аз наистина бях пиян — от любовта си към вас.

— Но ние се отклонихме от въпроса. Вие казахте, че сме деца, а аз отговорих, че това не се отнася за вас.

— Аз пък ви казах, че не съм обичал друга жена преди вас — отвърна той. — Вие сте моята първа и истинска любов.

— Но вие все пак сте били моряк — възрази му.

— Това не пречи да обичам, защото сте първата ми любов.

— Но имало е жени… други жени… О! — и за съвършена изненада на Мартин тя избухна в порой от сълзи. За да я успокои, бяха нужни много нежности и целувки, но през цялото време в главата му се въртеше един ред от Киплинг: „Но само външна бе разликата между госпожата на полковника и Джуди О’Грейди“. Бе съвсем вярно, макар че романите, които четеше, го убеждаваха в противното. Според тях във висшето общество са приети само благопристойните предложения. Младите хора от простолюдието можеха да си позволят да се докосват, за да се съберат, но за високопоставените особи по върховете подобна любов бе немислима. И все пак романите не казваха истината. Доказателството бе пред него. Нежностите и докосванията, на които откликваха момичетата от работническата класа, имаха същото въздействие и върху момичетата над тях. Те бяха преди всичко създадени от една и съща плът и наистина само външна бе разликата помежду им. Затова можеше да се досети и сам, ако си бе спомнил за Спенсър. Държеше Рут в прегръдките си, приласкаваше я и сам намери успокоение в мисълта, че разликата между госпожата на полковника и Джуди О’Грейди е само външна. Тази мисъл приближи Рут към него, направи я по-достъпна. По плът тя не се различаваше нито от останалите хора, нито от него. Пречки за техния брак нямаше. Имаше едно различие, макар и неосъществено — техните класи. То може да бъде премахнато. Бе чел, че един роб е достигнал до върховната римска власт. След като е така, и той може да се издигне до Рут. Извън нейната чистота, непорочност, култура и неземна духовна красота, природата й бе толкова човешка, колкото на Лизи Коноли и на другите като нея. Всичко, което бе възможно за тях, бе възможно и за нея. Тя можеше да обича, да мрази и навярно изпадаше в истерика, сигурно бе и ревнива, както показваха заглъхващите в ръцете му хълцания.

— Освен това аз съм по-възрастна от Вас — каза тя изведнъж, като отвори очи и го погледна, — с три години.

— Ха, по опит аз съм четиридесет години по-стар от Вас, която сте истинско дете — бе отговорът.

Всъщност и двамата бяха деца, що се отнася до любовта — наивни и безпомощни да я изразят — точно толкова, колкото и децата, независимо от нейното университетско образование и неговата глава, пълна с философски учения и суровата истина на живота.

Те продължаваха да седят сред отминаващото великолепие на деня и подобно на всички влюбени недоумяваха пред чудото на любовта и на съдбата, която ги бе събрала, като вярваха непоколебимо, че никой не бе обичал никога като тях. Непрекъснато се връщаха към първите си взаимни впечатления и напразно се опитваха да определят съвсем точно какви са били техните чувства и колко голяма е била силата им.

Струпаните на запад облаци погълнаха потъващото слънце и целият кръгозор се обагри в розово. Високо в небето светеше същият цвят. Розовата светлина ги обвиваше и преливаше у тях в мига, когато Рут запя „Довиждане, прекрасен ден“. Тя пееше тихо, полегнала в люлката на ръката му. Той бе уловил нейните длани и всеки от двамата държеше в ръцете си сърцето на другия.