Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
No One to Trust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
tsocheto (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Айрис Йохансен. Не вярвай на никого

ИК „Калпазанов“, София, 2006

ISBN 10: 954–17–0228–7

ISBN 13: 978–954–17–0228–4

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Сан Франциско

— Мисис Ръсел!

— Какво има?

Клара погледна през рамо двамата мъже, които се бяха появили изпод стълбището. Ръката й стисна по-здраво ключовете, които беше извадила, за да отключи вратата на апартамента си, а пръстите й се придвижиха към спрея, закачен на ключодържателя. Беше й го дал синът й преди шест месеца и й беше казал да го използва, ако се наложи. Пол винаги се беше тревожил за нея заради нощните й смени, казваше, че градът е пълен с негодници. Тези мъже не приличаха на негодници. Бяха облечени в скъпи костюми. Тя беше работила дълги години на щанда за мъжки дрехи, преди да я прехвърлят на щанда за обувки. Не изглеждаха и като мъже от някой от органите на властта. Бяха прекалено… мазни. И двамата бяха тъмнокоси и мургави. Може би бяха мексиканци. Мексиканците, изглежда, вече завземаха Калифорния.

— Какво искате?

— Може ли да влезем?

— Не. Кои сте вие?

— Карлос Гомес. — Той се усмихна. — Искам да видя сина ви.

Може би все пак бяха от някоя групировка. Тя застина на място.

— Не знам къде е. Не съм го виждала от години.

— Не мисля, че това е вярно. Може би трябва да поговорим.

— Не, не трябва. Намерете го сами.

Гомес направи крачка към нея.

— Ти май не искаш да ни помогнеш. Не е много умно от твоя страна.

— Изчезвайте оттук! — Тя вдигна спрея. — Не искам да…

Тя ахна, когато Гомес се наведе, за да избегне струята, а после я хвана за китката и я изкълчи. Ключовете паднаха на земята.

— Вземи ключовете. Отвори вратата! — каза Гомес на по-дребния мъж, който беше покрил с длан устата на Клара. — Бързо!

Тя се бореше, успя да ритне Гомес в брадичката. Чу го да изсумтява, а после и да вика леко, когато заби зъби в дланта му.

— По дяволите! — Той я избута вътре в апартамента и тръшна вратата. — Кучка! — Удари я в стомаха, а после — през лицето със задната част на дланта си.

Болката. Тя не можеше да диша. Падна на колене, започна да се бори за въздух. Виждаше ги да се извисяват над нея, но като през мъгла. Гомес се усмихна.

— Хайде, да започнем отначало. Искам да видя сина ти.

 

 

— Трябва да поговорим, Гален. — Джуд Морган стоеше на прага на библиотеката. — Имаш ли минутка?

Гален кимна и захвърли книгата.

— Какво има?

— Минаха няколко месеца, а Лоугън още не е успял да ме отърве от ЦРУ.

— Ще го направи.

— Но колко ще трябва да чакам? Харесва ми тук, в твоето ранчо, но не ми харесва да бъда нещо като затворник, докато онези копелета във Вашингтон се радват на неограничена свобода. Уморих се да чакам. Време е да направя нещо сам.

— Какво?

— Мисля. — Той се усмихна накриво. — Когато реша, ти ще си първият, който ще узнае. Не се оплаквам, просто исках да знаеш, че вече не съм твой проблем. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Имаш ли нещо против да продължа да се мотая наоколо, докато реша нещо?

Гален кимна.

— Добре — каза сериозно Джуд. — Защото нямам търпение да те видя отново с онази престилка. Казах ли ти колко ти прилича и колко си привлекателен в нея?

 

 

— Дестин, съпругата му и детето му са мъртви — каза Манеро. — Колата на Дестин излязла от шосето и паднала в океана край Антигуа.

— Кога?

— Вчера. Подозрителни обстоятелства. Имам човек в Сан Франциско, който е на път да се свърже с Клара Ръсел. Тя не отговаря на обажданията по телефона.

— Свържи се с нея, по дяволите. Да я измъкнат оттам. Кажи на твоя човек да побърза. — Той окачи слушалката. Вече беше може би прекалено късно. Беше срещал Клара Ръсел само веднъж, но имаше впечатлението за твърда, трудолюбива и влюбена в дома си жена, прекалено предана на сина си, за да помисли за собственото си добро.

Беше минал само един ден от смъртта на Дестин. Но хората на Хавес работеха бързо. Хавес стоеше зад тях и непрекъснато ги подтикваше.

Бяха прекалено близо до Елена. Трябваше да седне и да обмисли възможните сценарии, за да види дали ще стигне до някакво решение.

 

 

— Жената се обади на Пол Ръсел — каза Гомес на Хавес. — Трябва да се срещнем с него след два часа. Тя беше много убедителна. Той няма да заподозре нищо.

— Трябваше ти доста време, за да я пречупиш — каза Хавес.

— Седем часа. Беше доста твърдоглава, голям инат. Майките обикновено са такива, нали?

— Да, наистина — каза той с нотка на раздразнение. — Да се надяваме, че синът й няма да е толкова твърдоглав. Започвам да ставам нетърпелив.

— Ще ти се обаждам на всеки пет часа. — И той затвори.

Пет часа. Вълнението вече изпълваше вените на Хавес. След съвсем кратко време той щеше да разполага с информацията за сина си, от която имаше нужда.

И за онази кучка, която му го беше откраднала.

 

 

— Хавес е започнал да действа — каза Манеро. — Напуснал е Колумбия с частния си самолет преди два часа.

— Исусе! — Гален знаеше, че нещата се развиват, приближават, но новината все пак му се струваше не очаквана, като светкавица. — Клара Ръсел?

— Моят човек току-що я намери в апартамента й. Би желал да не я беше намирал. Истинска кървава каша. Не познавам човек, който би могъл да понесе такива изтезания, без да се огъне и да каже всичко, което знае. Какво искаш да направя сега?

— Ще се свържа с теб по-късно.

Той затвори и се изправи на крака. И те трябваше да започнат да действат. Веднага. Изкачваше стъпалата по две наведнъж.

— Елена!

Тя вдигна поглед от книгата, която четеше заедно с Бари.

— Какво… — Спря по средата на изречението, като видя изражението му. — Случило ли се е нещо?

Той направи още една крачка и коленичи пред Бари.

— Време е за ново приключение. Искаш ли да си направим лагер сред хълмовете?

Очите на Бари светнаха.

— Наистина ли?

— Наистина. — Гален го потупа по дупето. — Хайде, отиди да кажеш на Доминик. Всички ще си направим лагер.

Елена се изправи на крака веднага щом Бари излезе през вратата.

— Колко време имаме?

— Не съм сигурен. Хавес е напуснал Колумбия преди два часа, но Гомес има преднина пред него. При всички случаи, трябва да напуснем мястото. И по-добре да побързаме.

Тя отиде до гардероба.

— Почти съм опаковала багажа. — Извади чантата и протегна ръка към пушката, която беше на най-горния рафт. Напъха и нея в чантата. — Сега вече съм напълно готова.

— Точно така ми харесва. Жена, която е винаги готова — каза Гален. — Мисля, че е трябвало да го очаквам от теб.

— Да, би трябвало.

— Питам се обаче дали си била готова за бързо тръгване, или си мислела сама да си тръгнеш.

— Едната причина е толкова добра, колкото и другата.

— Не, не е така. — Той стисна устни. — Сега обаче вече няма значение. Доведи Бари и Доминик. Ще отида да кажа на Джуд и потегляме.

— Той ще дойде с нас?

— Да не би да предпочиташ да го оставиш на Хавес? Той ще се забавлява много, докато го разпитва, за него ще е истинско предизвикателство да се опита да пречупи човек като Джуд.

— Да. — Тя тръгна към вратата. — Но много повече ще се радва да пречупи теб. Помни това.

 

 

Джуд се опитваше да напъха всички куфари в багажника на пикапа, но вдигна поглед, когато Гален и Елена излязоха от къщата.

— Ще заведа кучето и котенцата при най-близкия съсед и ще го помоля да се грижи за тях за малко. Трябва да се погрижим и за домашните любимци, които не можем да вземем със себе си. — Той внимателно постави кутията с трите котенца на пода, преди да подсвирне на немската овчарка. Мак скочи в кабината и Джуд запали двигателя. — Ще се срещнем в лагера.

Гален кимна разсеяно и Джуд потегли. Елена почти не чу какво каза Джуд, защото беше заета да помести йониката на Бари в багажника на колата.

— Абсолютно ли си сигурен, че той е на път?

— Сигурен съм. Гомес е оставил следа от човешки тела след себе си, а Хавес е напуснал Колумбия преди два часа. Разумно е да предположим, че е открил онова, което иска да знае.

— Той идва…

Тя загледа втренчено планините. Хавес щеше скоро да бъде тук, да слезе по този път. От мига, в който Гален й каза за Хавес, беше като вкаменена, онемяла. Чакаше този миг от шест години, а сега, когато той дойде, беше като в шок. Разбра, че онова, което изпитва, е страх. Не беше очаквала, че ще се страхува. Мислеше, че омразата й ще е толкова силна, че ще задуши всяко друго чувство. Обаче споменът за миналото я правеше слаба. Не позволявай на спомена да е по-силен от теб. Страхът беше враг. Хавес щеше да се възползва от това, страхът беше храна за него. Не давай шанс на Хавес.

— Елена.

Погледът й се премести върху лицето на Гален.

— Разполагаш ли с някакви експлозиви?

Той се усмихна.

— Каниш се да взривиш къщата ми, докато Хавес е вътре?

— Да.

— Нямам експлозиви. Не е нещо, което държа тук, подръка. Така че къщата ми е в безопасност.

— Щях да намеря начин да ти платя за нея.

— Пошегувах се. Но виждам, че чувството ти за хумор е сериозно накърнено в този момент.

— Наистина ли ще лагеруваме сред хълмовете?

— Известно време. Познавам хълмовете, там има многобройни малки „джобове“, където можем да се скрием. Изпратих Джуд напред преди няколко дни, за да установи лагера на безопасно място, откъдето да можем да наблюдаваме и ранчото. Не мисля, че Хавес ще заподозре за нашето присъствие наоколо. Той е свикнал хората да бягат от него. Искам да се уверя, че Хавес наистина е тук.

— И аз. — Тя отново погледна към хълмовете. — И аз…

 

 

— Не са тук? — Хавес слезе от колата, паркирана пред ранчото. — Какво искаш да кажеш с това? Ти ме заблуди, Гомес.

— Бяха тук. Освен това, има прясна храна в хладилника. Има дрехи в гардеробите. — Гомес му подаде една детска книжка. — Намерихме я в една от спалните.

— Но тях ги няма. Тя отново успя да се измъкне!

— Проверихме хамбара и целия район около къщата.

— Дяволите да те вземат!

Гомес направи бърза крачка назад.

— Сигурно са му подшушнали нещо.

— Каза това и в онези лозя. Това се случи, защото ти си прекалено бавен. — Той вдигна поглед към хълмовете. — Претърсете подножието.

— Няма да останат тук, ако знаят за идването ни. Вероятно вече са преполовили пътя за Портланд.

— Претърсете въпреки това. Тя беше член на бунтовнически отряд. Ще се чувства много удобно сред хълмовете.

— Ще трябва да изчакаме до утре сутринта. Вече е тъмно. Хората, които са с мен, не са следотърсачи. Само ще се мотаят наоколо. Имаме нужда от дневната светлина.

Хавес стисна длани в юмруци.

— Добре, но искам всички тук още с първите признаци на зората. — Той се обърна и отново погледна хълмовете.

„Там ли си, Елена? Идвам за теб, кучко.“ Обърна се към къщата.

— Ще прегледам сам книжата на Гален и ще видя дали ще изровя нещо. Проверихте ли за бомби?

Гомес кимна.

— Безопасно е.

— Безопасността е много преходно нещо. — Започна да изкачва стъпалата на верандата. — Добре е да го запомниш, Гомес.

 

 

— Висок, мускулест мъж, с добра външност, с коса, посивяла на слепоочията. — Гален намести по-добре бинокъла. — Това ли е Хавес?

— Според описанието е той — каза Елена. — Дай бинокъла на мен.

Тя го вдигна бавно към очите си. Исусе, не искаше никога вече да го види отново. Застави се да погледне мъжа, застанал на верандата.

Власт. Сила. Жестокост.

Дюшекът.

Свали бързо бинокъла.

— Да, това е той.

— Значи била си права: Бари го привлече тук — каза Гален. — Не бях сигурен, че егоист като него наистина ще се втурне след детето си.

— Аз бях сигурна. Целият му егоизъм се проявява в това, че преследва детето. Иска да играе ролята на Господ. — Тя стисна силно устни. — Но не и с Бари.

— Лесно. — Дланта му се отпусна върху рамото й. — Мускулите ти са на възли, напрегната си.

— А как очакваш да се чувствам? — Тя си пое дълбоко дъх. — Кога ще тръгнем оттук?

— Утре сутринта. — Той отново вдигна бинокъла към очите си. — Мога да преброя осем човека в двете коли. Те като че ли ще прекарат нощта в къщата. Напомни ми да изгоря чаршафите, когато се върнем. Хайде, да се върнем в лагера. — Той тръгна надолу по склона. — Ще дойда да погледна какво правят и по-късно.

Тя хвърли още един поглед на ранчото, преди бавно да го последва обратно към лагера.

Бари седеше до Джуд Морган.

— Джуд ме учи как да дялкам пръчка, мамо. Виждала ли си големия му нож?

Тя имаше спомен за острието, допряно до гърлото на Гален.

— Да, виждала съм го.

Джуд се усмихна.

— Няма да му позволя да го използва. Това е само игра. — Той погледна Гален. — Видя ли нещо интересно?

— Видях онова, което очаквах да видя. Там има няколко животни. Няма за какво да се тревожим, но няма да е зле и ако се редуваме да пазим.

— Аз ще взема първата смяна — каза Елена.

— Нямаше да те обидя, като ти предложа да не вземеш участие — каза Гален. — Но ще поемеш втората смяна. Така ще можеш първо да приспиш Бари. — Той отиде до пещерата. — Няма да запалим огън тази вечер, затова ще погледна с какви запаси от храна разполагаме. Сигурен съм, че ще мога да ви приготвя превъзходна вечеря.

 

 

Тъкмо свършиха с вечерята и телефонът на Гален звънна.

— Къде си, Гален? — Дълбок глас със силен акцент. Гален целият се напрегна.

— Хавес?

Погледът на Елена се закова на лицето му.

— Да, ставам нетърпелив. Искам сина си. Дай ми го.

— Майната ти! — Той стана и излезе от пещерата, за да не го чува Бари. — Ти нямаш син. Той принадлежи на Елена. И нещата ще останат така.

— Въобще няма да останат така. — Той направи пауза. — Много се разгневих от твоята намеса и искам да бъдеш наказан. Но съм разумен човек и знам кога как да действам. Готов съм да платя, за да ми върнете сина. Пет милиона долара. Ти ще определиш условията за неговото предаване.

— Няма начин.

— Десет милиона.

— Не можеш да търгуваш с него, Хавес.

— Ще вдигна още цената.

— И ще получиш същия отговор.

— Кучката не е чак толкова добра в леглото.

— Слагам край на този разговор.

— Помисли си. Ще ти дам телефонния си номер.

Потисни гнева си. Защото по-късно можеш да го използваш за нещо полезно. Извади бележника и химикала си.

— Какъв е?

Хавес изговори набързо някакъв номер.

— Бъди разумен. И така, и така, ще получа сина си. Ако ми го предадеш ти, ще станеш много богат човек.

— Няма да сключа сделка с теб. — И той затвори.

— Какво искаше той?

Гален се обърна и видя Джуд и Елена, застанали зад него.

— Каквото иска през цялото време. Само че този път предложи да плати за него. — Изкриви устни в гримаса на отвращение. — Последното предложение беше за десет милиона, но щеше да вдигне още цената.

Джуд подсвирна тихичко.

— Впечатляваща сума. Такова количество пари могат да превърнат в предател почти всеки човек. Може да ви е трудно да задържите детето, ако той предлага такива пари наоколо.

— Ти записа телефонния му номер — каза Елена.

— О, за Бога, реших, че може да имаме нужда от него. Да не би да си помислила нещо друго?

— Не. — Тя извърна поглед. — Не знам какво да мисля.

Но все пак се усъмни в него, макар и за кратко. Какво друго би могла да очаква? От мига, в който беше разбрала, че Хавес е тръгнал към тях, тя се беше променила. Беше се върнала в онова настроение за битка, което познаваше още от детството си — беше напрегната, изключително внимателна, неспособна да се довери, на когото и да е и на каквото и да е. Болеше, по дяволите!

— Не, няма да взема проклетите пари.

Джуд погледна от единия към другия и смени темата.

— Кой ще вземе първата смяна?

— Аз — каза натъртено Гален. — Имам нужда от малко пространство.

И той се отдалечи.

 

 

Елена виждаше само охраната, която бавно обикаляше къщата.

Тя пълзеше бавно, тихо, като с ръце се залавяше за тревата. В този район имаше предимно ливади и не растяха много храсти, затова трябваше да долепи корем до земята и да се движи наистина изключително внимателно.

Светеха лампите в офиса. Вероятно Хавес търсеше начин да ги проследи.

Щом стигнеше хамбара, щеше да намери прикритие там, докато се удадеше възможност да разгледа наоколо. Трябваше да елиминира първия човек, който пазеше къщата, а ето, че виждаше и втори, застанал до оградата за добитъка. Ако ликвидираше и него, щеше да успее да стигне до къщата.

Погледът й беше неотклонно втренчен в прозореца на кабинета, докато пълзеше напред.

„Идвам, Хавес. Чувстваш ли го?“

Представяше си го седнал зад бюрото, как разлиства документите. Не, не мисли за това. Просто го направи. Трябваше да се дистанцира от нещата — така, как то я беше учил баща й. Просто свърши работата и…

Върху нея легна огромна тежест.

Тя започна да се бори да се обърне по гръб, протегна ръка към пистолета.

— Не — прошепна Гален и я притисна още по-силно към земята. — Ако ме застреляш, хората на Хавес ще дотичат и Бари ще остане без майка. Това ли искаш?

Тя замръзна.

— Какво правиш?

— Опитвам се да те спра, защото можеш да намериш смъртта си.

— Махни се от мен. Няма да ме убият. Знам как да го направя. Баща ми ме изпращаше да…

— Каза ми. Но това не означава, че можеш да се справиш с Хавес, когато го охраняват петдесет души.

— Има само осем човека.

— Така си помислих и аз. Останалите ще пристигнат вероятно след като се стъмни. На къде си тръгнала? Към кабинета? Има един човек зад ъгъла, а още един е вътре с Хавес. Те са навсякъде, из цялото място, и са дяволски добри. Почти ме хванаха, докато оглеждах района.

— Разглеждаше? Кога?

— Докато пазех лагера. Нима мислиш, че ти си единствената, която се надява, че можем да сложим край на цялата работа с един куршум? Замисълът не е добър, Елена. Щях да ти кажа, че шансовете са нулеви, но когато се върнах в лагера, ти вече беше тръгнала.

— Пусни ме.

— Не и докато не ми кажеш, че ще се върнеш в лагера.

— Единственото, което ще ти кажа, е, че ако не ме пуснеш, ще ти счупя ребрата, а после ще те лиша от топките ти.

— О! — Той изучава лицето й няколко секунди. — Колко си убедителна. — Той я пусна. — И сега — какво?

— Връщаме се в лагера. Не съм глупава. — Тя се обърна и запълзя обратно през ливадата. — Но никога вече не прилагай груба сила спрямо мен, Гален.

— Това, изглежда, е единственият начин да привлека вниманието ти. Сега предлагам да мълчим, докато не се върнем в лагера.

Имаше неколкостотин метра до първите хилави дървета, които бележеха началото на подножието на хълмовете. Когато стигнаха тяхното прикритие, Гален й помогна да се изправи на крака.

— Откъде взе тази карабина?

— От камиона на Джуд. Мислех, че той има. Не бях сигурна, че ще успея да се приближа достатъчно, за да използвам моя трийсет и осемкалибров.

— Планираш това, откакто разбра, че ще прекараме нощта тук.

— Очевидно ти също. Питах се защо не поиска да тръгнем в минутата, в която се увери, че Хавес наистина е тук.

— Знаех, че ще се зарадваш на всяка възможност да стигнеш до Хавес. Исках да те изпреваря. — Той изкриви устни. — Мислим прекалено еднакво. Както каза Форбс, частният клуб.

— Не е зле човек да се радва на изключителни права, както и на усамотение от време на време — каза Джуд, който в този момент излезе от прикритието на дърветата. Той подаде ръка на Елена. — Моята собственост, моля.

Тя му подаде карабината.

— Съжалявам. Имах нужда от нея.

— Можеше да ме попиташ.

— И щеше да ми я дадеш назаем?

— Не. — Той погали карабината с отворена длан. — Имам много специално отношение към тази карабина.

— Модел „Хеклер и Кох Р8С1“, нали? Специален модел?

— Да.

— И аз не помислих, че ще ми я дадеш назаем. И затова не те помолих.

— Има смисъл. Но не го прави отново или ще съжаляваш. Не предупреждавам втори път. — Той се обърна и тръгна пред тях в посока към лагера.

— Наистина има предвид онова, което говори — каза Гален. — Карабината отдавна е част от него.

— Имах нужда от карабина. И ще го направя отново. Но тя така и не ми послужи. Надявах се… — Тя сви рамене. — Не се случи. Така че, можем да тръгнем. Искам Бари да е в безопасност.

— Сега това е невъзможно, Елена.

Тя знаеше, че това е истина. Сега, когато Хавес беше тук, в Съединените щати, беше само въпрос на време той да ги намери.

— Наистина ли нямаш някакво предложение?

— Вероятно Хавес е успял да подкупи някого и знае за мястото, което притежавам в Ню Орлиънс. Имам една идея, но не искам да замесвам пряко който и да било от приятелите си, защото нещата са отвратителни, а и играта ще загрубее още.

— Къде ще отидем?

— Ще оставиш ли това на мен? Удивително! — Тонът му беше леко саркастичен.

— Аз съм чужденец в тази страна.

— Но като че ли искаш всичко да правиш сама.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво искаш да кажа? Направих онова, което трябваше.

— И го направи сама — каза той през стиснати зъби. — Не можеше да помолиш за помощ. Не можеше да ме помолиш да дойда с теб.

— Не съм свикнала да моля за помощ.

— Това е повече от очевидно. Какво трябва да направя, за да стигна до теб? — Той я хвана за раменете и я разтърси. — Ти не си сама. Чуваш ли ме? Позволи ми да ти помогна. Не си сама.

Той не разбираше. Имаше моменти, откакто напуснаха ранчото, когато беше прекалено ужасена, за да мисли. Беше сама прекалено дълго време и се страхуваше да прави нещо различно от онова, което опитът й диктуваше.

— Имай ми доверие, Елена.

— Имам ти доверие.

— Не достатъчно. Не достатъчно да пробия този лед, в който си се обвила, откакто Хавес се появи на сцената.

Тя го погледна безпомощно.

Той поклати глава и отпусна ръце.

— Загубена кауза.

— Аз… съжалявам.

— Аз също. Така всичко ще е много по-трудно. — Той провери колко е часът. — Трябва да проведа няколко телефонни разговора и да видя какво мога да направя по въпроса за безопасния рай. Вече предприех някои, макар и колебливи, действия. Направих няколко проучвания за всеки случай. Наблизо има малко летище, откъдето можем да стигнем до Портланд, а оттам можем да вземем реактивен самолет. — Той отново изкриви устни. — Все пак трябва да защитя репутацията си на човек, който може да реши всеки проблем.

Тя го беше наранила. Той говореше весело и уж безгрижно, но болката беше там и се усещаше. Искаше й се да протегне ръка, да го погали и утеши, както правеше с Бари, но, изглежда, не можеше да помръдне.

— Благодаря. Знам, че е трудно да…

— За Бога, млъкни. — Той си пое дълбоко дъх и се опита да направи тона си по-мек. — Ще оставим другите да спят още час или два, докато се уверя, че има място, където можем да отидем.

— Не ми казваш накъде ще тръгнем. Той се обърна с гръб към нея.

— Атланта.