Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (14)

Глава 14

В района на карнавала се носеше мирис на захарен памук, пуканки и празник. Резките звуци, които придружаваха веселбата, дразнеха слуха на Елена и лазеха по нервите й, докато тя отчаяно търсеше Бари из тълпата, отдала се на развлечения.

— Откъде да започнем? — измърмори Елена. — От виенското колело? Той спомена виенско колело.

— Може да започнем и оттам, както и отвсякъде другаде. — Гален я хвана за лакътя и двамата започнаха да си пробиват път през тълпата. — Имаш ли негови снимки, които да покажеш на хората?

Тя кимна, погледът й все така жадно търсеше из тълпата. „Къде си, Бари? Къде си, любимото ми детенце?“ Вдигна поглед към гигантското колело, опита се да види дали не е в някоя от люлките. Не можеше да види в онази, която беше спряла на върха…

Колелото започна отново да се върти и вече можеха да видят двамата, седнали в онази люлка.

Двама тийнейджъри.

— Да вървим — каза Гален. — Ще се разделим. Ти ще започнеш от стрелбището, а аз — от обратната посока. Ще се срещнем пред входа.

— Добре.

Тя вече се ослушваше за гласа на Бари сред тълпата. Мина покрай стрелбището, край палатката, на която имаше реклами на екзотични танцьорки. Къде ли беше той, по дяволите?! Трябваха й само петнайсет минути, за да се озове отново до входа, където продаваха билетите.

— Нищо? — запита Гален.

Тя поклати глава отрицателно.

— Може би сме сгрешили и не този е карнавалът, който търсим. Или пък…

— Исусе! — Гален я стисна здраво за ръката. — Камионът на Джуд тъкмо потегля от паркинга. — Гален вече тичаше към тяхната кола. — Трябва да ни е видял. Потегля.

Елена погледна през рамо и скочи нетърпеливо на седалката до шофьора. Успя да зърне черен камион с двама души. Мъж и момче.

Бари!

А после, в следващата секунда, камионът го нямаше. Пътуваше с бясна скорост по шосето.

— Настигни го! — Дланите й бяха свити в юмруци. — Трябва да го настигнем.

— Знам. — Гален потегли със свистене на гуми. — Закопчей си колана.

Когато излязоха на шосето, Джуд почти се беше скрил от погледа им. Гален натисна силно газта и колата се стрелна напред.

По-бързо.

Бензиностанции, магазини. Вече не виждаха черния камион. Една миля. Две мили.

Къде беше проклетият камион?

— Къде е? — прошепна тя.

— Изгубихме го. Сигурно е завил някъде. — И той зави. — Ще се върнем и ще претърсим страничните улички.

Следващият един час прекараха в неколкократно пресичане на главния път.

Нямаше и следа от черния камион. И от Бари.

Най-после Гален спря отстрани на шосето.

— Изплъзна ни се.

— Знам. — Разочарованието й беше толкова силно, че го усещаше почти като физическа болка. — Бяхме толкова близо.

— Ще ги намерим. — Гален отново се вля в потока движещи се коли. — А сега — какво?

Тя се опита да мисли.

— Мотелите. Сигурно са отседнали в някой от близките мотели. Да намерим телефонен указател и да ги проверим.

— Почти никакъв шанс.

— Такъв беше и карнавалът.

— Добра забележка. Ще спра пред първия супер маркет и ще претърсим указателя.

Обадиха се на тринайсет администратора в различни хотели, преди да намерят следа. След десет минути стояха пред рецепцията.

— Това е мистър Донован — каза жената зад нея. — Истински и много приятен джентълмен, а и синът му е очарователен.

— Чули ли сте да нарича момчето по име? — запита Гален.

Тя сбърчи чело.

— Лари, мисля.

— Бари?

Тя се усмихна.

— Точно така.

— В коя стая са?

— Четирийсет и втора. Но тази вечер, преди малко, напуснаха.

— Можем ли да видим стаята?

Тя изгуби част от дружелюбността си.

— Защо?

— Надявам се да открия следа, която да ми подскаже накъде са тръгнали. Трябва да го намеря. — Той посочи Елена. — Те се развеждат и той е взел сина й.

Жената погледна Елена.

— Съжалявам. Виждам, че сте разтревожена.

— Да, така е. Може ли да видим стаята? Ще са ни необходими само няколко минути.

— Ще трябва да дойда с вас.

— Чудесно. — Гален тръгна към вратата. — Да вървим.

Стаята всъщност беше апартамент с хол, спалня и малка кухня. Беше очевидно, че камериерката не е почистила. На масичката за кафе в хола бяха разхвърляни вестници, а в мивката имаше мръсни стъклени чаши.

А на нощното шкафче — част от вестник. На него, с оранжеви пастели, бяха нарисувани тигър и цветя. Тя взе рисунката и я налегна неописуема мъка.

„Видях лъвове и тигри…“

— Успокой се — каза Гален, застанал зад нея. — Под вестника има плик. — Взе го и го отвори. — На него е написано моето име. Като че ли са ни очаквали. — Прегледа го набързо и й го подаде. — Не ни е от полза.

„Гален,

Съжалявам, че ни изпуснахте. Добра работа, все пак.

Джуд“

— Тук не можем да направим нищо повече — каза тихо, почти нежно, Гален. — Да се върнем във вилата. Готова ли си, Елена?

Тя кимна рязко и му подаде обратно бележката. После внимателно разглади с длан рисунката на Бари и отиде до вратата.

— Готова съм. Прав си, тук не можем да направим нищо повече.

„Видях лъвове и тигри, мамо.“

 

 

— Трийсет милиона — каза Джуд. — И нито пени по-малко.

— Ти си луд — каза Хавес. — Няма да платя повече от десет.

— Ще платиш. Трийсет милиона са само капка за теб. Можеш да ги наваксаш само с малка пратка кока до Маями.

— Само защото мога да го направя, не означава, че ще го направя.

— Онова, което ти продавам, е безценно. Не можеш да го получиш никъде другаде.

— Няма да го платя.

— Получи ли снимката, която ти изпратих?

— Да.

— На следващата, която ще изпратя, момчето ще е мъртво. Тогава няма дори да можеш да мечтаеш за бизнес, ръководен от баща и син. Няма да имаш дете, което да моделираш по свой образ и подобие.

— Ще убиеш дете?

— Провери ли ме добре? Убиецът си е убиец, а убийството — убийство. Искаш ли момчето или не?

— Петнайсет милиона.

— Имам нужда от повече. Както вероятно си открил, положението ми е много напечено. Трябват ми достатъчно пари в брой, за да отърва кожата. Трийсет.

— Ще си помисля.

— Давам ти двайсет и четири часа. Ще ти се обадя утре. — Той затвори.

— Джуд! — извика Бари от банята.

— Идвам. — Той застана на прага и загледа Бари, който се къпеше във ваната. — Имаш ли някакви проблеми, освен че не можеш да се измиеш добре зад ушите?

— Не. — Той започна да плъзга гуменото крокодилче, с което си играеше, по водата. — Просто ми стана скучно, когато останах сам. Чувстваш ли се самотен понякога, Джуд?

— Не, предполагам, че много ми харесва твоята компания.

— Липсват ми мама и Доминик.

— Нима не ти е забавно?

Той кимна.

— Да, но се тревожа за мама.

— Понякога е по-добре да свикнеш без любимите хора. Тогава не те боли толкова много.

Той заклати глава усилено, като да подчертае, че разбира.

— Не и без мама. Когато се налагаше да ходи до града по работа, бях тъжен. Не можех да свикна с това. Може би трябва да…

— Майка ти иска да довършим това приключение. Ще бъде разочарована, ако мисли, че не си щастлив.

Бари смръщи вежди, явно не му беше лесно.

— Предполагам, че си прав.

— Тогава, излез от ваната, преди да си се превърнал в скарида. — Джуд му подаде голямата хавлия. — Трябва вече да си легнеш да спиш. Утре ще отидем в зоологическа градина за домашни любимци. Ще ти хареса ли?

Лицето на Бари грейна.

— О, да! Дали там ще има лами? Веднъж видях лама.

— Нямам представа. Заедно ще разберем каква е истината.

— И ще мога да говоря с мама и да й разкажа всичко?

Той го загърна в хавлията.

— Разбира се, абсолютно всичко.

— Това е добре. — Бари излезе тичешком от банята.

„Е, в този сценарий няма чак толкова много хубави неща“, помисли си уморено Джуд. От цялата тази работа вече започваше да му се повдига. Обаче нямаше да се откаже, въпреки че намираше това за отвратително. Трийсет милиона долара са доста добра сума. Щеше да е свободен да живее живота си. Би могъл да преглътне мръсотията и да прави каквото е необходимо.

 

 

— Хайде, време е за лягане. — Гален помогна на Елена да слезе от колата. — Джуд ще се обади утре и може би, без да иска, ще ни даде нова следа.

— Да. — Тя стискаше здраво рисунката на Бари, докато изкачваше стъпалата. — Той обеща, нали?

— Да. — Гален я поведе през тъмната къща. Стигнаха до спалнята й. — И ще спази обещанието си. — Издърпа рисунката от свитата й ръка и я остави на нощното шкафче. Започна да разкопчава ризата й.

— Мога и сама.

— Разбира се. — Той свърши с разкопчаването. — Но днес ти получи нов удар. Остави на мен.

Всъщност тя не се интересуваше кой ще разкопчее ризата й. Нямаше значение.

Той бързо я съблече и я зави добре с одеялата.

— Ще се върна веднага. Ще ти донеса два аспирина. — Когато се върна, подаде й аспирините и седна в края на леглото. — Господи, колко си студена! — Сгуши се по-близо до нея. — Опитай се да заспиш.

Тя затвори очи.

— „Лъвове и тигри…“ Бари има книжка за едно тигърче на име Сарина. Тигърчето е много игриво. Питам се дали авторът все пак не е трябвало поне да намекне колко опасни могат да бъдат тигрите. После реших, че може би не е трябвало, защото човек не среща тигри всеки ден.

— Всъщност, много рядко.

— Но Бари е срещнал тигър и независимо колко игрив е изглеждал, опасността е присъствала. Не може да се каже на какво е способен Джуд.

— Още нищо не се е случило. Съгласен съм, че Джуд е загадка, но ние трябва да се надяваме на най-доброто.

— За него ще е най-добре да ми върне сина. А той няма да го направи.

— Няма.

— Сега вече ще спя. Боли ме, когато съм будна. Толкова съм самотна. Доминик го няма, Луис го няма, а сега и Бари…

— Колко пъти трябва да ти кажа? Не си сама. И никога вече няма да си сама. Имай ми доверие.

— Съжалявам. Май хленча. Ще съм по-добре сутринта. Лека нощ.

— Не се затваряй за мен. Позволи ми да съм с теб. Да остана. Ще те стопля.

Той я топлеше, но не достатъчно, за да разтопи леда.

— Лека нощ — каза тя отново.

Той въздъхна раздразнено и я прегърна по-здраво.

— Добре, но съм тук, до теб. Знаеш го.

Тя кимна. Накъде дълбоко в себе си знаеше, че това е истината, и тя й носеше успокоение. Трябваше да преодолее това смъртоносно безпокойство. Защото то затрудняваше всичките й мисли и действия. То й беше враг.

— Ще съм по-добре. Трябва да съм по-добре. Трябва да намеря Бари…

— Ще си здрава като стомана, когато се наспиш. — Той я целуна по слепоочието. — Обещавам ти.

 

 

Хавес се обади в четири сутринта.

— Иска да говори с теб — каза Гален. — А ти въобще не си във форма. Нека аз се справя с него.

Тя поклати глава и взе телефона.

— Няма за какво да говорим, Хавес.

— Не съм съгласен. Има много неща, които трябва да обсъдим. Ти не ми каза, че синът ми вече не е при теб.

— При мен е.

— Говорих с мъж, който каза, че попечителството над сина ми е негово и е съгласен да ми го прехвърли на определена цена.

— Лъже. Ще си глупак, ако сключиш сделка с него.

— Никога не съм в ролята на глупака. Той ми изпрати снимка на Бари и иска трийсет милиона долара.

Тя не отговори.

— Това са много пари. Естествено, казах му, че няма да платя. И знаеш ли какво каза той? Че следващата снимка ще е на едно мъртво момче.

Тя вдъхна остро въздух, защото болката я прониза като нож.

— О, това най-после ти подейства. Надявах се да стане така. Виждаш ли, от мен зависи дали момчето ще живее, или ще умре. Наистина се изкушавам да оставя Морган да го убие просто за да те видя да страдаш.

— Морган няма да го убие.

— Мислиш така, защото искаш да е така. Той е способен на всичко. Убивал е безброй пъти. Проучих го изцяло, историята на живота му е наистина отвратителна.

— Той няма… да го направи.

— О, ще го направи, ако не платя парите. Дали трябва да платя? Дали си струва, имам предвид — за мен? Питаш се, нали?

— Ти искаш сина ми. Ще си струва.

— Гласът ти трепери. Чувствам се доста стимулиран от този разговор. Почти толкова задоволително е, колкото да те имам при себе си. Ако реша да откупя сина си, ще съм в пълен контрол над живота и смъртта му. И ако реша, че продължаваш да се месиш, ще се отърва от него.

— За да ме нараниш.

— О, да, това е главната ми цел.

— Не ти вярвам. Блъфираш. Ще е много глупаво от твоя страна да го убиеш. Ще е поражение за теб.

— Но за теб е достатъчно да имаш и най-малкото съмнение. Ще те оставя да се питаш дали ще платя на Морган. Може да го накарам да изпрати следващата снимка на теб. — Той затвори.

— Казах ти, че трябваше аз да говоря с него. Какво има? — каза Гален и пое телефона от безжизнената й ръка.

— Трийсет милиона долара или Джуд ще убие Бари. Така е заплашил.

Гален изруга.

— Възможно е Хавес да лъже.

— Не мисля. Доставяше му огромно удоволствие да ме измъчва по този начин.

— Ще плати ли?

— Не ми каза.

— Ще плати.

— И аз… мисля така. — Тя стисна устни, за да им попречи да треперят. — Трябва да мисля така.

— Дори да не плати, може би Джуд блъфира.

— Джуд никога не ми е правил впечатление на човек, който блъфира. — Тя стана от леглото. — Трябва да го намерим.

— Той ще се обади днес. Къде ще отидем? В момента не можем нищо да направим.

— Не мога да остана в леглото. Трябва да правя нещо, каквото и да е.

Той я изучава няколко секунди, после бавно кимна.

— Права си. Трябва да правиш нещо. — Той също стана от леглото и тръгна към банята. — Облечи се. Ще се срещнем долу след пет минути.

— Къде отиваме?

— Навън. Не е хамбарът, но ще трябва да свърши работа.

 

 

— Всички хватки са разрешени. — Гален остави ризата си под едно от дърветата. — Ела и ме повали.

— Не искам да се бия с теб.

— Няма да ме нараниш. Вероятно съм толкова добър, колкото си и ти.

— Какво е това? Някакъв вид терапия? Безполезно е.

Гален направи лека крачка напред и отлепи краката й от земята, с което я повали.

Той се затича към нея и тя автоматично се претърколи встрани, сграбчи го за глезена и го извъртя. Скочи на крака и докато Гален се изправяше, го ритна в корема.

Той изсумтя, хвана крака й и го извъртя, с което я повлече отново към земята. Елена почувства как у нея се надига гняв, как се смесва с адреналина в кръвта й. Наведе се, избегна схватката и отново атакува.

Не беше като да се бие с Джуд. Гален беше по-добър, по-бърз и като че ли не чувстваше ударите, които му нанасяше.

— Само това ли можеш? Може би ще е по-добре да се престориш, че съм Джуд. Може да почувстваш прилив на сили. Или, също така, можеш да си представиш, че съм Хавес.

— Нямам нужда от подобен род стимули. — Тя отново се наведе, избегна ръката му и отново атакува.

Изминаха петнайсет минути и тя беше останала без дъх. Вече не беше сигурна с кого се бие. Джуд. Хавес. Гален. Образите се смесваха пред очите й, тя отново и отново атакуваше.

— Добре, добре! — Гален също беше останал без дъх, когато се отдалечи от нея, за да прекрати борбата. — Предавам се. Нямам нужда от повече удари и наранявания.

Тя остана на мястото си, гърдите й се вдигаха и спускаха с всеки мъчително поет дъх.

— Умори… ли се?

— И двамата се уморихме. — Той избърса потното си лице в ризата. — Да вземем душ. Имам и някои натъртвания, за които трябва да се погрижа.

— Нараних ли те?

— Не повече, отколкото очаквах. Предполагам, че ти също имаш няколко натъртвания. — Той отвори вратата и я задържа за нея. — А ако нямаш, ще се чувствам победен.

Мъглата, в която адреналинът обвиваше съзнанието, започваше вече да се разсейва и тя отново можеше да мисли.

— Ти не искаше да ме победиш. Играеше ролята на боксова круша.

— Не, не беше така! — Той трепна, когато се опита да опъне ръката си. — Онова беше просто страничен ефект. Хайде. Душ.

Тя не помръдна.

— Защо?

— Например, защото мириша?

— Защо го направи?

— А какво друго можеш да правиш в четири сутринта? Не отговаряй. Опитвам се да не мисля за алтернативите.

— И затова реши да ме проснеш в несвяст на земята.

— Точно така. Трябваше да освободя вътрешната си агресия.

— Глупости.

Той се усмихна.

— Как се чувстваш?

Тя се замисли, опита се да почувства себе си.

— Силна. Много силна.

— Не беззащитна?

— Не.

— Тогава, ще отложа за малко душа и ще направя кафе, докато решим какво искаш за закуска. — Той тръгна към кухнята. — Или може би не. Кофеинът може от ново да събуди тигрицата в теб.

„Видях лъвове и тигри…“

Споменът донесе със себе си болка, но не и чувство за безпомощност.

— Ти имаш странен и невероятен начин да побеждаваш депресията, Гален. Когато жената няма вече никакви психически сили, се опитваш да я биеш, да я повалиш на земята.

— Правя всичко, което може да помогне. Нежните любящи грижи нямаше да свършат работа в случая. — Той запали осветлението в кухнята. — Сега можеш да се заемеш, с каквото пожелаеш. Отново имаш сили и настроение. Господи, нали е така?

Да, така беше. Тя чувстваше как кръвта отново тече във вените й, умът й отново беше нащрек. Гален я беше освободил от вредните за нея чувства и мисли, беше й вдъхнал увереност. Господи, какъв огромен подарък беше това в момент като този! Тя с мъка откъс на поглед от него.

— Ти самият не беше толкова лош в борбата. — Отиде до шкафа и извади две чаши. — Е, добре, сега трябва да решим дали да дебнем Хавес, или да търсим Джуд.

 

 

— Ще платя искания откуп, Морган — каза Хавес. — Но искам и нещо допълнително в замяна.

— Ще получиш онова, за което платиш. Нищо друго.

— Трийсет милиона е изключително висока цена за едно момченце. Мисля, че заслужавам повече. Няма да е нещо, което не си свикнал да правиш.

— И какво е то?

— Искам Елена Кайлър. За предпочитане е жива, но ако това е невъзможно, ще я приема и мъртва.

Джуд мълча известно време.

— И защо да го правя?

— Защото не изпитвам кой знае каква охота да ти дам толкова много пари. Мога да протакам преговорите, а ти искаш парите колкото е възможно по-скоро. Освен това, вероятно ти е трудно да се криеш от Елена и Гален. Трябва само да ми дадеш и Елена и всичко ще приключи.

— Ще си помисля.

— Ще добавя още пет милиона долара, ако ми я доставиш жива. Също така ще окажа натиск върху няколко от сенаторите, които държа в ръцете си, за да спася главата ти.

— Интересно предложение.

— Друго такова няма да получиш. За теб ще е лесно. Не знам дори защо се колебаеш.

— Ще ти кажа, когато реша.

Той прекъсна връзката. „За теб ще е лесно.“ За Хавес беше естествено да вярва, че предателството и убийството ще са лесни за него. Защото те бяха животът му години наред. Колко ли трудно би могло да бъде отново да се върне към навиците от миналото?

Хавес беше прав. Джуд имаше нужда от бързото приключване на преговорите. Гален и Елена почти го бяха хванали снощи на карнавала. Имаше късмет, че Бари не ги беше видял. Имаше нужда от парите. Трябваше да се отърве от детето.

И така, какво да прави?

Хавес мислеше, че знае какво ще е решението му. Дали беше прав?

Предателство и убийство…