Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (5)

Глава 5

— Как е момчето? — запита Гален, когато Елена влезе в кухнята.

— Не е добре. — Тя седна до масата, чиято повърхност беше от гранит. — Но не е видял Форбс мъртъв.

— Той видя достатъчно. И половината от това би обезпокоило повечето деца. — Гален й наля чашка кафе и седна срещу нея. — Не се опитвай да загладиш нещата. Няма да успееш.

— Той е на пет години.

— И ти искаш да го защитаваш. Но може да не успееш да го направиш. По-добре е да знае, че винаги ще му казваш истината. Истината е важна за децата.

— И ти си експерт в тази област? — запита тя саркастично.

— В повечето области. Изпий си кафето.

Елена вдигна чашата към устните си.

— Защо дойде в лозята тази вечер? Мислех, че ще ходиш на риболов.

— Така и направих. Но винаги съм имал проблеми с абстрахирането от работата. Отначало исках само да държа Хавес под око, да видя дали ще предприеме нещо.

— И защо би направил това?

Той сведе поглед към чашката с кафе.

— Бен Форбс и аз се познаваме много отдавна. Аз го харесвах. Мислех, че няма да навреди, ако наблюдавам развитието на нещата. После, когато Гомес се появи изневиделица, реших да отида до долината.

— Защо?

— Нещо ме накара. Вярвам в предчувствията.

Елена също вярваше в тях.

— А после дойде до къщата, за да ни предупредиш.

— Но стигнах там, когато нещата вече започваха да се случват. Карбонари очевидно беше намерил начин да пусне няколко от хората на Гомес в навеса с каците и не му харесваше това, че ти се каниш да го провериш.

— Нямаше да заподозра нищо, ако не бяха оставили стълбата, подпряна на кацата. Карбонари е проявил глупост, че не я е отстранил, а после да я постави отново.

— Чудя се дали заслонът се е подпалил от пожара. — Гален наклони глава. — Приятно ми е да мисля за хората на Гомес в онази каца, печащи се бавно на огъня.

— Би искал да ги убиеш?

— О, да. — Той присви очи и я погледна. — Ти ме изучаваш, анализираш отговорите ми, търсиш разни несъответствия или крайности. Това е удивително, като се има предвид какво преживя тази вечер.

— Това е така точно заради преживяното тази вечер. — Ръката й стисна по-здраво чашката. — Трябва да се погрижа за безопасността на Бари и Доминик. Не могат да останат тук дълго време.

— Не бъди толкова подозрителна към жилището на Лоугън. Тук е сигурно. Милиардерите са главна цел на похитителите и терористите, а той много внимава по отношение на семейството си. — Добави: — Но съм съгласен с това, че мансардните апартаменти не са най-добри по отношение на сигурността. Има само един начин да се излезе и той е надолу по стълбите.

— Винаги можеш да ни уредиш друго летене с хеликоптер.

— Тогава ти беше готова да се смееш на глас.

— Така ли?

— Да, но сега усмивката ти отново е изчезнала. — Той се наведе напред. — Хайде, давай. Задай ми въпроса.

— Какъв въпрос?

— Няма да направя нещата лесни за теб. Ти вече ми създаде доста трудности. Искам да чуя думите.

Тя мълча само един кратък миг.

— Тук съм съвсем сама. Имам нужда от помощ.

— Винаги можеш да се обадиш в полицейското управление.

— Форбс опита това. Няма да направя тази грешка отново. — Направи пауза. — Имам нужда от твоята помощ. Ти имаш връзки и опит. Можеш да помогнеш на Бари… ако искаш да го направиш.

— И какво ще спечеля?

Тя срещна погледа му.

— Всичко, което пожелаеш. Само ми кажи какво е и аз ще намеря начин да го получиш.

Той не проговори известно време. После каза:

— Как бих могъл да устоя на такова предложение?

Гален беше много ядосан. Изражението му не се промени, а тонът му беше присмехулен, както винаги. Тя долавяше гнева му.

— Не се предполага, че ще устоиш. Ти искаш да ти плащат добре, ще ти платя. Трябва да бъдеш разумен.

— А не съм, така ли? Радвам се, че привлече вниманието ми върху това.

— И така, какво искаш?

— Ще реша по-късно. Може да попаднем на някой мой стар враг, когото ти да убиеш. Няма да имаш нищо против, нали?

— Бих имала нещо против.

— Но ще го направиш.

— Няма да се стигне до това. Ти ще искаш сам да го убиеш. — Тя стисна здраво устни. — Какво искаш да знаеш? Дали мога да го направя? Разбира се, че мога. Баща ми обикновено ме изпращаше да разчиствам пътя пред групата бунтовници.

— Да разчистваш пътя?

— Да откривам и убивам снайперистите, които може би ни причакваха. Обучи ме добре. Бях наистина много добра.

— Браво на него. — Той се изправи. — Знаеш ли, не мисля, че бих харесвал баща ти.

— Аз го обичах.

— Това прави нещата още по-лоши. Отивай да си лягаш. Аз трябва да се обадя на някои хора.

— Ще ни помогнеш ли?

— Мисля, че вече говорихме за това и го решихме. Да, ще ти помогна. Имам ранчо в Южен Орегон, където ще сте в безопасност. Скрил съм документите и много трудно ще бъде за някой да разбере, че го притежавам.

— Но не невъзможно.

— Нищо не е невъзможно. Но това ще ни даде малко време да направим плановете си. Имам свръзка, която вероятно може да ми каже, когато Хавес излезе на сцената и се приближи до нас. — Той прикова погледа й. — И още — ще трябва да правиш всичко, което ти кажа. Само така бих се съгласил да играя играта.

— Ако мисля, че това, което правиш, е добро за нас.

Той поклати глава. Тя прехапа долната си устна.

— Добре. Ако не правиш нищо глупаво.

— Ще бъде трудно, но ще се опитам да се въздържа. — Той добави: — И ще ти дам награда, ако ми сътрудничиш.

— Награда?

— Хавес. Ще ти поднеса главата на Хавес на тепсия.

— Защо?

— Много съм му ядосан. Преди няколко години той уби двама от хората ми и това никак не ми хареса. Това обаче беше работа като всяка друга и те знаеха какъв е рискът, който поемаха. С Форбс беше различно. При Форбс беше повече… лично отношение. Мисля, че е време Хавес да си плати.

— Може и да се разочароваш. Хавес не тръгна след Бари, както мислех, че ще направи.

— Не съм изненадан. Бари може и да е важен за него, но Хавес е умен и не би рискувал главата си, ако може да рискува нечия друга. Гомес обаче се провали. Не е вероятно Хавес да се довери на някой друг. Мисля, че този път ще дойде лично. — Той се усмихна мрачно. — И Форбс ще бъде разочарован — Хавес няма да оцелее, за да могат полицаите да събират червата му. — Направи пауза. — Не че в противен случай това щеше да е по-вероятно.

Тялото й се скова.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябвало е да го убиеш. Не е трябвало да го оставяш да подкупва хората и да излезе от затвора. Не е трябвало въобще да рискуваш Бари да бъде принуден да посети залите на съда. Отговорът? Трябвало е да убиеш кучия син.

— Не каза това на Форбс.

— Защо би трябвало да се намесвам? Не искам Хавес да има възможността да си живее удобно в някой уютен затвор. — Той тръгна към вратата. — Лека нощ. Не се страхувай да заспиш. Тук си в безопасност. Алармената инсталация на Лоугън е сигурна, а и аз ще съм буден през по-голямата част от нощта.

Тя гледа след него известно време, преди да се изправи, да отиде до мивката и да измие чашката си. Беше й странно да мисли, че след всичките тези години, през които се беше грижила сама за себе си, сега поверява живота си в чужди ръце. Странно и малко страшно. Гален беше прекалено чувствителен, а волята му беше силна колкото нейната.

Той обаче нямаше нейната мотивация. Нямаше Бари. Тя би направила всичко за безопасността на Бари, а това я правеше по-силна от Гален.

Щеше да има сили да се справи с него.

 

 

— Форбс е мъртъв — каза Гомес.

— И синът ми е при теб — каза Хавес. — Разбира се.

Гомес се поколеба.

— Скоро ще бъде при нас. Имаше малък проблем сред хълмовете с лозята.

Хавес потисна гнева си.

— Проблем?

— Трябва да са я предупредили. Те подпалиха мястото. Тръгнали са, преди ние да стигнем там.

— Как биха могли да я предупредят? Освен ако не сте били толкова непохватни, че да са ви видели.

— Внимавахме. Бях подкупил двама от екипа полицаи. Всичко трябваше да мине гладко.

— Не ми казвай как е трябвало да бъде. Къде е синът ми? Все още ли е под попечителството на полицаите?

— Не мислим така. Във връзка съм с Карю, нашата свръзка в агенцията. Той каза, че нито едно полицейско управление не знае къде са.

— Както и ти.

— Аз мисля, че знам кой ги изведе от лозята — побърза да каже Гомес. — Хванахме Кармайкъл в Рио. Необходимо ни беше малко време, но той проговори. Шон Гален ги е извел от Колумбия и ги е оставил в Сан Франциско. Щом полицаите не са я извели от лозята, значи това е направил Гален.

— Защо? Струва ми се, че дори орангутан би имал достатъчно ум, за да отдалечи сина ми от теб.

Тишина.

— Той е единственият човек, когото тя познава в тази страна. И е най-силният ни враг. Но същевременно е добре известен и бихме могли да го проследим.

— Тогава проследи го. Копай, докато откриеш всичката възможна информация за Гален. Открий къде ги е завел. — Той сниши глас до копринен шепот. — И не ми се обаждай отново, за да ми кажеш, че си се провалил, Гомес. Искам да знам в минутата, когато установиш местонахождението им.

— Може да отнеме известно време. Гален работи сам. Ще бъде трудно да…

Хавес затвори, преди той да е довършил изречението. Тъпо копеле. Не искаше да слуша извинения. Искаше сина си.

И възможността да измъчва Елена Кайлър, дока то тя не го помоли да я убие.

Той си пое дълбоко дъх и се опита да се освободи от гнева. Още два дни и семейство Делгадо и тяхната мрежа ще са в джоба му. Тогава ще е свободен сам да довърши работата с Елена. Не трябваше да се доверява на Гомес. Само той самият беше достатъчно силен да се справи с тази кучка. Беше го направил веднъж и нямаше да има проблем да го направи отново.

Елена, легнала на килима, очите й блеснали гневно.

Споменът го дари с кратък миг на удоволствие, което беше отчасти сексуално и отчасти нещо, подобно на триумф. Почти се радваше, че Гомес се е провалил. Беше забравил какво доволство изпитваше, когато я подчиняваше на себе си. Никога не се беше чувствал по-силен или по завоевател, отколкото в онези последни дни, когато беше с нея. Щеше да е добре да прекара известно време с Елена, преди да й изтръгне сърцето.

 

 

— Красиво е. — Елена погледна планините, които синееха в далечината. — Никога не съм виждала нещо подобно. Толкова е… диво.

— А в Колумбия няма ли такива гледки? — Гален се наведе през прозореца и набра номера, който отваряше електронните врати. — Знам какво искаш да кажеш. Пустошта си има своя собствена сила.

— Всъщност това не е истинска пустош — каза Доминик. — Само дето растителността е малко. Ранчото твое ли е?

— Да. — Гален мина през портите. — От време на време идвам тук да си почина, да се отпусна.

— Жива стока?

Гален поклати глава.

— Прекалено много ангажименти. Човек трябва да се грижи за живата стока. Или да наеме някой друг, който да прави това, а така ще има хора, които ще се налага да ми докладват за работата. Истинска кутия на Пандора. И въобще няма да мога да се отпусна, когато и да дойда.

— И кога за последен път си идвал тук? — запита Елена.

Той се замисли.

— Преди около три месеца…

— Значи нямаш много често нужда да се отпуснеш.

Той сви рамене.

— Отегчавам се.

Тя го изгледа преценяващо.

— Обзалагам се, че е така.

— Какво би трябвало да означава това?

— Нищо. — Погледът й се премести върху къщата. — Това място наистина е огромно.

— Никога не съм обичал да живея в лишения, при сурови условия. Като дете живях непрекъснато така и ми омръзна.

— Къде беше това?

— В Ливърпул. И на други места. — Той паркира пред верандата, която обграждаше цялата къща. — Мама винаги вярваше, че ако едно място е добро, то следващото ще е по-добро. — Той слезе от джипа. — Хайде, Бари. Ще ти покажа хамбара. Там има много слама и това ще ти хареса.

— По-късно — каза Елена. — Искам сама да разгледам. Човек никога не знае какви същества могат да се крият в сламата.

— Чисто е. — Мъж, облечен в дънки и дънкова риза, излезе от къщата. — Когато се обади Гален, отидох до града и купих няколко примамки.

Елена застина на място.

— Всичко е наред — побърза да я увери Гален. — Това е Джуд Морган. Той се грижи за мястото, нещо като иконом е. Безобиден е.

Не изглеждаше безобиден. Беше в средата на трийсетте, висок и строен, създаваше впечатление за напрегнатост и сила. Светли сини очи, лицето беше с изсечени черти и с твърдо, много твърдо изражение.

— Как сте? — каза Морган. — Предполагам, че вие сте Елена Кайлър. Момчето ще е добре тук, всичко ще е наред. Почистих хамбара преди две седмици, единствените същества са двете котенца и Мак, моята немска овчарка. Той е много мил.

— Кученце? — Очите на Бари светнаха.

— Е, не точно кученце. Просто се държи като такова.

— Това е Доминик Сандърс — каза сериозно Гален. — Някога бил свещеник. Доведох го тук, за да спаси душата ти.

— Ще му позволя да се упражнява върху теб. Аз съм голямо предизвикателство. — Морган стисна ръката на Доминик, преди отново да погледне Гален. — Някакви новини за мен от Лоугън?

Гален поклати глава.

— Още не.

— По дяволите! — Той тръгна към къщата. — Ще ви покажа стаите. Като се има предвид липсата на вкус у Гален, мястото е изненадващо приятно.

— Мамо, може ли да отида до хамбара? — запита Бари.

Тя не можа да устои на нетърпеливото му изражение.

— За малко. Трябва да се изкъпеш преди вечеря.

— Той ще има достатъчно време. — Гален го хвана за ръката и двамата й обърнаха гръб. — Планирам угощение за нашата първа нощ тук. Съвършенството не се постига без усилия.

— Нито скромността — прошепна Морган.

— Хайде, Бари. Това очерняне на моя надежден характер не е за твоите уши.

Морган заведе Елена в къщата. Таванът, характерен за катедралите, придаваше на дневната стая открит и просторен вид, а мебелите, тапицирани с кадифе, й придаваха уют, който контрастираше с първото впечатление.

— Пет спални, четири бани на втория етаж — каза Морган. — Игрална зала, библиотека, кухня, трапезария, дневна стая и няколко други стаи в главната сграда. Искаш ли да разгледаш всичко, или ще видиш само вашите стаи?

— Спалните — каза Елена.

Морган кимна и я поведе към стълбището.

— Първата спалня вдясно има принадлежаща към нея по-малка стая. Мислех, че ще я искаш за себе си и момчето.

Елена кимна.

— Ще бъде чудесно.

Той отвори вратата и влезе.

— Гален каза да ви купя достатъчно дрехи за престоя ви тук. Те са вече подредени в гардеробите и чекмеджетата. Трябваше да разчитам на окото на Гален, така че, обвинявайте него, ако не са ви по мярка. — Той посочи с ръка една врата от другата страна на коридора. — Вашата стая, мистър Сандърс. Ако някой от вас има въпроси или проблеми, кажете ми. Ще се видим на вечеря.

Той се обърна и ги остави.

— Интересен човек. — Доминик гледаше след него. — Също така, интересен е контрастът между него и Гален.

„Като парче гранит и проблясващо парче стъкло, помисли си Елена. При дадени обстоятелства, всяко едно от тях може да те нарани сериозно.“

— Не ми харесва това, че Гален не ни каза за Морган.

— Ти щеше да възразиш, че тук ще има някой, когото не познаваш. Може би той е мислел, че ще си по-сигурна, ако първо го видиш.

„Сигурна“ не беше дума, която тя би използвала по отношение на Джуд Морган.

— Той очевидно му позволява да ръководи всичко тук. Може да му има доверие, но аз нямам причина да му вярвам.

— Гален не е сбъркал още нито веднъж. Дай му шанс. — Доминик прекоси коридора и отвори вратата на спалнята си. — Знаеш ли, това място ми харесва. Напомня ми нашата къща.

Само дето беше десет пъти по-голямо. Тя обаче знаеше какво има предвид той. В оформлението имаше простота и намек за уют и удобство, нещо, което те караше да се чувстваш у дома си. На нея също й харесваше. Много повече от луксозния и изискан мансарден апартамент на Лоугън, където бяха прекарали предната нощ.

— Много е хубаво.

Тя затвори вратата и отиде до прозореца. Оттам се виждаше огромният хамбар. Той изглеждаше толкова чист и добре поддържан колкото и останалата част от къщата. Хамбар, домашни любимци и достатъчно място, където едно дете да тича. Престоят им тук можеше и да не е чак толкова лош.

Тя огледа онова, което ги заобикаляше. Погледът лесно обхващаше мили и мили разстояние. Дали за това Гален беше купил тази собственост? От Форбс тя беше добила впечатлението, че миналото на Гален е, меко казано, тъмно и той е винаги нащрек. Изключително нащрек. Толкова нащрек, че дори когато се от пуска, той има нужда да знае кой и какво идва към него.

Мили Боже, да не би да го съжаляваше? За нея и Бари беше добре, че начинът му на живот го е накарал да построи тази крепост. Не биваше да мисли за нищо друго. Тази истина й стигаше.

 

 

Бари дотича в къщата след час.

— Мамо!

— Тук съм. — Тя застана на най-горното стъпало. — Забавлява ли се? — И сама можеше да види, че е така. От косата му стърчаха сламки, лицето му светеше. — Колко котенца има?

— Три. — Той изтича нагоре по стълбите. — Но кучето… Мак. Той се търкаляше из сламата и ме караше да го чеша по корема.

— Каква чест! — Тя се усмихна и го прегърна. — На мен ми се струва, че и ти си се търкалял в сламата.

— Аз и Гален се борихме, а после той ме хвърли върху купа. И вече не можех да се боря, защото се смеех. Той каза, че за вечеря ще има патица, пълнена с портокали, и че аз мога да помогна. Никога не съм ял нещо подобно, а ти?

— Не.

— Трябва да побързам. Къде е банята? Той каза, че не бива да пипам нищо в кухнята, докато не се измия.

Елена кимна към техните стаи.

— Тук вътре. — Последва го в спалнята и му показа банята. — Ще ти донеса чисти дрехи. Стаите ни са свързани чрез тази врата.

— Добре. — Бари говореше някак си разсеяно. — Трябва да си измия косата. Гален каза, че ако види дори една сламка, ще ме изгони оттук. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. — Всичко друго, което той каза, се отнасяше за Гален. — Ще се погрижа да минеш благополучно неговия преглед. Харесваш ли Гален?

— Разбира се. Той прави нещата… различни.

Имаше предвид „вълнуващи“. Защо да не помислеше, че Гален е някакъв магьосник? Беше летял във въздуха с него, а после се беше озовал в един от най-големите градове на света. Гален осигуряваше на Бари всичко, за което едно момче би могло да мечтае — кучета и котки, игри и забавления.

Бари я гледаше със странно измъчена физиономия.

— Ти също го харесваш, нали?

Ако кажеше само една дума, щеше да го настрои против Гален. Привързаността, която Бари започваше да изпитва към него, можеше да бъде и опасна. Гален може и да беше нещо като магьосник за него, но след като направеше няколко фокуса, щеше да изчезне и да остави Бари сам и празен. Но как да каже тази дума, когато Гален с лека ръка беше прогонил страха и несигурността, които тя беше усетила в Бари, откакто беше станал пожарът в лозята? Тя му беше длъжница, по дяволите.

— Защо да не го харесвам? — запита весело. — Все пак, той ще ме научи как да ти приготвям великолепен обяд.

 

 

— Хайде, млади човече. Време е за лягане. — Доминик стана от масата. — Ако главата ти не престане да клюма, скоро ще заровиш лице в шоколадовия десерт.

— Уморен съм… — Бари се изправи и се прозина. — Май разместих шоколада, а?

— Нали затова привлякох вниманието ти върху онова, което правиш — каза Доминик. — Няколко пъти. — Обърна се към Гален. — Храната беше великолепно приготвена. Никога не съм ял нещо по-вкусно, дори в най-изисканите ресторанти в Маями.

— Разбира се, че не си — каза Гален. — Казах ти, че съм майстор.

Джуд Морган изсумтя.

— Тук стана много задушно. Имам нужда от чист въздух.

— И ще оставиш чиниите на мен?

— Аз ще помогна — каза Бари.

Гален поклати глава.

— Вярвам в това, че работата трябва да се разделя. Ти свърши твоята част. Утре сутринта ще приготвиш омлета.

Той отново се прозина.

— Добре.

— Да вървим — каза Доминик. — Ще заспиш тук, а вече си много едър, за да те нося по стълбите.

Елена гледаше как Доминик и Бари излизат от стаята. След това се изправи.

— Аз ще измия чиниите.

Морган поклати глава.

— Това е мое задължение. Гален готви. Аз почиствам. — Започна да прибира празните чинии от масата. — Макар че, ако той нямаше великолепна машина за миене на чинии, щях да приема предложението ти.

— Тогава, ще ти помогна — каза Елена.

— Не, няма. Обичам да работя сам. — Той занесе чиниите в кухнята.

— Той не те отхвърля. Казва истината. Обича да прави всичко сам — каза Гален и се изправи. — Точно затова обича да остава тук, в ранчото. Не можете да си представите по-самотно съществуване. Предполагам, че е от артистичния му темперамент.

— Той е художник?

Гален кимна.

— В библиотеката има негова рисунка с маслени бои, която е наистина забележителна.

— Никога не бих предположила.

— Е, признавам, че външният му вид не подсказва какъв талант има. Какво би предположила, че прави, за да си изкарва прехраната?

— Не знам. Може би същото, което правиш и ти.

Той се усмихна.

— Близо си. Само че Джуд е по-специализиран.

— Вие като че ли се разбирате много добре.

— Разбираме се. В много отношения си приличаме.

Тя поклати глава.

— Не си приличате.

— Ти не мислиш, че съм от типа художници, които обичат усамотението?

— Не знам какъв тип човек си. — Тя го изучаваше. Изражението му беше леко присмехулно, но тъмните му очи блестяха. — Нима си от този тип?

— Знам много точно кой съм. Само че не обичам да го споделям с всички. Искаш ли да видиш рисунката на Джуд? Или може би вече си разгледала наоколо?

— Не, само горния етаж. — Тя го последва вън от стаята. — Това място си го бива. Бих могла да помисля, че го използваш по-често.

— Понякога ставам неспокоен тук. — Той отвори облицованата врата. — Това е библиотеката. Единствената стая, която Джуд напълно одобрява.

Книги. Навсякъде книги.

— На мен също ми харесва. — Тя влезе и нежно докосна една книга, оставена на рафта в близост до вратата. — Не би могло да бъде иначе с толкова много книги в стаята.

— Обичаш ли да четеш?

— Обожавам. — Тя започна да разглежда заглавията. Имаше всичко — от класика до наръчници как да се справим с каквото и да било. — Когато бях дете, нямах достъп до телевизия или кино, но баща ми успяваше да ми осигури хиляди книги с меки корици. Само от това имах нужда.

— Не, не само от това си имала нужда. Кажи ми, награждаваха ли те в детството ти? Например, щом застреляш снайперист и ти дават книга.

Тя трепна.

— Ти не разбираш. Баща ми не беше безсърдечно чудовище. Пристигнал в Колумбия като наемен войник с въстаниците, но остана в страната като патриот. Срещнал майка ми и се научил да обича и нея, и страната. Искал да промени нещата. Вярвал в онова, което прави.

— А ти вярваше ли в онова, което той правеше?

— Вярвах в него.

— Би ли позволила синът ти да бъде научен на нещата, на които са научили теб?

Известно време тя не отговори.

— Баща ми направи най-доброто, на което беше способен. След като майка ми беше убита от правителствените войски, той беше обсебен от каузата. Струваше си всяка жертва, за да бъдат победени. Не можеше да се откаже, а трябваше да отгледа мене и Луис. Искаше да сме с него.

— Къде е Луис сега?

Тя извърна поглед.

— Все още е с въстаниците.

— Предполагам, че не сте близки?

— Не. — Тя докосна още една книга. — „Макбет.“ Обичаш ли Шекспир?

— Култура? Аз? Купих всички книги накуп от агент по недвижимите имоти.

— Наистина ли?

— Защо това те изненадва?

Тя застина, защото й беше хрумнала мисъл.

— Изненадва ме само това, че смяташ за необходимо да ме излъжеш.

— А защо мислиш, че те лъжа?

— Не е ли така?

Той мълча един кратък миг.

— Купих всички книги на разпродажба. Но прегледах внимателно всяка една от тях, преди да сключа сделката. Обичам Шекспир. Той разбира човешките слабости. Доволна ли си сега?

— Не, защото мисля, че излъга, за да не се чувствам неудобно. Няма нужда да ме съжаляваш. Животът ми е бил труден и нямам добро образование, но не се срамувам от това, което съм, или от онова, което беше баща ми. Нито от онова, което трябваше да върша, за да оцелея. Аз…

— Шшш… — Той докосна устните й с пръсти. — Не те съжалявам. Не съм толкова глупав. Ти вероятно си много по-добре образована, отколкото аз някога ще бъда. Мен ме изритаха от повече училища, отколкото са пръстите на двете ти ръце. Не прочетох нито една книга, докато не навърших петнайсет. Бях най-невежият грубиян на земята. Ако не е било истинското ми „аз“, то това е било възможно най-близо до него.

Елена извърна глава, за да избегне докосването на ръката му. Дланта му беше топла и твърда и устните й чувстваха… Тя си пое дълбоко дъх и отстъпи назад.

— Защо? Не те интересува какво мисля за теб.

— Изглежда, че ме интересува. Каква изненада. — Той кимна към стената зад нея. — Онова там е рисунката на Джуд.

Тя се обърна с чувство на облекчение, че е сменил темата. Не харесваше чувството, което изпитваше. Сексуалното напрежение се беше появило като че ли от нищото и тя искаше на всяка цена да го задуши.

Рисунката. Погледна я.

Беше малък пейзаж. Изобразяваше хълмовете, които заграждаха ранчото. Талантът на художника правеше въздействието на картината поразително. Ефектът й беше като мощна светкавица.

— Чудесна е.

— Напомня ми за Ел Греко. Не съм го казвал на Джуд, защото ще се обиди.

Тя си спомни какво беше казал Морган след вечеря.

— Защото обича да прави нещата сам. И по свой собствен начин.

Гален кимна.

— Всички искаме да ни смятат за уникални. Но той, разбира се, е уникален.

Тя кимна.

— Ще организира ли изложба на картините си?

— Не веднага. Отделя повече време за изкуството едва откакто е тук, а за изложба трябва да създаде доста работи. Освен това трябва да е в сянка известно време.

— Защо?

— Иска да остане жив.

— Хм… Разбирам.

Той се усмихна.

— Колко си тактична. Въобще не разбираш. Джуд вършеше мръсната работа на ЦРУ. Беше изключително добър и го избраха да измъкне един генерал от правителството на Северна Корея. За нещастие, неговите шефове решили, че това е грешка и че главата на онзи, който го е извършил, трябва да бъде пожертвана в името на дипломацията. Джуд възрази на това. Можеш ли да си представиш?

— И сега се крие?

— Ще се крие, докато моят приятел Лоугън не успее да дръпне конците във Вашингтон. Той има доста връзки, но все пак може да отнеме известно време. — Гален я погледна. — Но ти не трябва да се тревожиш за това, че Джуд ще е около Бари. Той няма да го нарани.

— Не се тревожа. Предполагам, че трябва да съм станала добър съдия на човешките характери. Онова, което хората правят, не е тяхната същност.

— И обратното също е вярно.

— А ти не рискуваш ли, като му помагаш?

Той сви рамене.

— Винаги съм харесвал Джуд. — Хвана я за лакътя. — Ще ти покажа останалата част от къщата. Игралната зала наистина е забавна. Играеш ли билярд?

— Не.

— Не съм и помислял, че играеш. В джунглата няма чак толкова много билярдни маси. Ще започнем уроците утре. Аз съм фантастичен учител.

— Има ли нещо, в което да не си фантастичен?

— Не мога да се сетя за такова. — Той отвори друга врата. — Това ще ти хареса. Защото е според… Какво има?

Беше гимнастически салон. Стени, покрити с огледала, и метални уреди и снаряжения.

И дюшек на пода.

— Бяла си като чаршаф. Какво има, по дяволите?

Дюшекът.

— Нищо. — Тя навлажни устни. Застави се да престане да трепери. Той просто я беше сварил неподготвена. Пое си дълбоко дъх. — Уморена съм. Трябва да си легна.

— Не и докато не ми кажеш какво… — Той спря, като видя изражението, й и каза грубо: — За Бога, да излезем оттук!

— Добре.

Тя изтича от стаята и нагоре по стълбите. Едва успя да стигне до банята, преди да повърне. Глупаво беше да проявява такава слабост. След всичко, през което беше преминала, да позволи само видът на салона да я накара да трепери като лист. Беше от шока. Не беше влизала в гимнастически салон през последните шест години. И не знаеше, че всичките онези спомени ще я връхлетят.

Дюшекът.

Почувства как потта избива по челото й.

Исусе!

Дюшекът.