Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Me Tonight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Нан Райън. Люби ме тази нощ

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1996

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Юлия Бързакова

ISBN: 954–17–0089–6

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Мълвата се разнесе много скоро.

Само след броени дни хората в Спениш форт зашушука, че една от тяхното съсловие се била държала непристойно.

— Чухте ли? — попита Хати Прайс, розовобузата съпруга на банкера, когато и този петък следобед дамите се събраха у тях със своите ръкоделия. — Някакъв мръсен, презрян янки живее, представяте ли си, там, в старата семейна ферма, при овдовялата внучка на Джексън Бърк.

— Възмутително! — гневно възкликна Мери Лу Ридъл, жена на средна възраст, вдовица на полковник Тайсън Б. Ридъл.

— Непростимо! — заяви Роуз Лейси.

Двамата й синове бяха ранени във войната.

— Просто не може да е истина — рече очарователната тъмнокоса Ясмин Парнел.

Овдовяла през последните дни на войната, Ясмин приемаше личната си трагедия със спокойствие и начинът, по който продължаваше да изпълнява обществените и благотворителните си задължения, бе възхитителен.

А шивачката Бетси Рийд, забележителната моделиерка на най-красивите костюми на Марди Грас в Мобайл, поклати посивяващата си глава, завъртя очи към небето и каза:

— О, нейният съпруг, младият Уил Кортни, този прекрасен южняк и джентълмен, който отдаде живота си за Каузата.

Скандално! Позорно! Срамно!

Всички единодушно се съгласиха, а очите им святкаха. Присъствието на един янки във фермата на Хелън бе отвратително. То не можеше да се опише с думи.

Въпреки това, дамите прекараха целия следобед в разговори именно за него. Колкото и противна да бе тази тема, те не можеха да я подминат. Размишляваха за потресаващите неща, които може би се случваха там, в дома на стария Бърк.

Ами че, в края на краищата, мъжът беше янки и в такъв случай със сигурност не беше джентълмен. Младата Хелън Кортни трябва да е имала достатъчно здрав разум, за да разбере, че се излага на постоянна опасност от физическа атака от страна на един низък скот от Севера.

— А може би няма нищо против мъничко опасност — подхвърли дръзката, наскоро омъжена Кити Пейпър, като намигна и отметна тъмните си лъскави къдрици. — Чух, че севернякът бил доста красив. Катраненочерна коса, тъмна като на индианец кожа, здрав и строен.

— Кити Пейпър, затваряй си устата веднага — сгълча я майка й, изчервена и разгневена.

— Мамо, само повтарям онова, което чух — упорстваше Кити. — Мили боже, смятах, че ще искате да знаете.

Жените, всяка с ръкоделие в ръцете си, кимнаха и устремиха нетърпеливо очи към младата засмяна Кити. Тя се изкиска, сложи ръка върху пълничката си висока гръд и им довери тайната с тих глас като малко момиченце:

— И така, аз не съм виждала този янки лично, но баба Бакстер казала на Мейнис Кинг, която предала на Бет Форестър, която пък споделила с Луис Даунинг, а тя — на мен… — Кити спря и си пое дъх, — че у онзи янки имало някаква „обуздана диващина“!

— Кити Пейпър! — сгълчаха я всички в хор.

— Подайте ми шишенцето с амоняка — промълви Мери Лу Ридъл. — А Хелън е такова красиво младо създание, висока, крехка, с тази разкошна златиста коса… Какво ли си мисли тя!

 

 

Красивата крехка дама със златистата коса много скоро научи темата на техния разговор и какво мислеха жените, както и всички други в Спениш форт, за това, че бе подслонила един янки.

В събота следобед, след като отхвърли предложението на Кърт да отиде вместо нея, Хелън впрегна стария Дюк в каруцата и измина осемте мили до града.

Хелън винаги очакваше с нетърпение ежеседмичните си посещения в селището. Отиваше там, за да купи някои необходими провизии, но оставаха няколко часа, след като поръчката й биваше изпълнена. Обикновено в събота в града идваха и други жени и тя обичаше да се среща с тях. Това беше заслужена и приятна награда след дългата седмица на усилена и самотна работа във фермата.

Точно тази събота обаче у Хелън се беше загнездило подозрението, че следобедът може да не се окаже чак толкова забавен.

Ръцете й се изпотиха, когато подкара стария Дюк по главната улица покрай канцеларията на шерифа и Общинския затвор на Болдуин, кръчмата „Ред Роуз“, магазина за мебели на Бийкъм, редакцията на местния вестник.

Когато мина покрай една кантора с много прозорци и стъклена врата с надпис „Предприятие Лъвлес“, изписан с декоративни златни букви, Хелън стисна зъби. Не беше трудно да си представи могъщия богаташ Найлс Лъвлес вътре, седнал важно зад масивното си махагоново бюро.

Чувстваше се доста притеснена, когато спря стария Дюк, завърза юздите за ръчката на спирачката и слезе пред универсалния магазин на Джейк.

През целия път до града си казваше, че всичко е наред. Съвсем наред. По всяка вероятност никой не знаеше за северняка и неговия син. Но дори и да знаеха, не биха си помислили нищо. Тя винаги бе наемала сезонни работници, за да й помагат при пролетната сеитба, не беше нейна вината, че не можа да намери никого от местните тази година. Хората несъмнено щяха да разберат.

Беше сбъркала.

Още щом прекрачи прага на мрачния смесен магазин на Джейк Отри, разбра, че мълвата бе плъзнала. Една групичка мъже, които се мотаеха покрай щанда за стъклария, я видяха, кимнаха едва — едва и веднага започнаха да говорят съвсем тихо помежду си. Хелън беше сигурна, че говорят за нея. И за северняка.

Без да им обръща внимание, тя изправи рамене и продължи право към един голям щанд, зад който мършавият, брадясал Джейк Отри вадеше торбички с тютюн за дъвкане от една дървена кутия.

— Здравей, Джейк. Как си днес? Доста топъл ден за началото на май, а? Чак ме хваща страх какво ли ще бъде през август.

— Госпожо? — промърмори Джейк и това беше всичко.

Така постъпи човекът, който при най-малката възможност бе готов да бъбри с часове. Хелън не можеше да влезе в магазина на Джейк, без той да я осведоми най-подробно за всичко случило се през седмицата. Но не само това — той винаги любезно бе предавал съобщения между нея и множеството й приятелки и познати.

Но не и днес.

Джейк нямаше какво да каже и отвръщаше кратко с „Да“ и „Не“ или „Не знам“, когато тя го запиташе за нещо. Той беше не само необичайно мълчалив, но и необичайно бърз при изпълнението на поръчката й. Както никога преди.

Очевидно Джейк искаше тя да се махне от магазина му час по-скоро. С престорено безразличие Хелън спокойно му каза довиждане. Прибра покупките си и се обърна да си върви. Нито един от мъжете не й предложи да отнесе множеството продукти до каруцата.

Хелън въздъхна и пъшкайки, успя да домъкне тежкия товар и да го метне зад седалката върху леглото на каруцата. Пое си дъх, огледа се и зърна сестрите Ливингстън, които се приближаваха по сенчестия тротоар.

Хелън веднага се усмихна. Тя истински се радваше, че вижда двете ексцентрични стари моми. Хрумна й нещо — ще покани вечно развълнуваните, изпълнени с трепет жени да пийнат по една ледена лимонада в ресторанта на хотел „Бейсайд“. Тя ще ги черпи. Те ще умрат от радост, горкичките, бог да ги благослови.

Хелън тръгна напред. Дребничките, беловласи сестри Ливингстън вдигнаха глави и я видяха. После нарочно пресякоха улицата, извърнаха очи и заговориха припряно една на друга.

Хелън се закова на място, смаяна, сякаш някой я бе ударил през лицето. Огледа се неспокойно наоколо. Дали някой бе забелязал как сестрите Ливингстън открито бяха изразили хладното си отношение към нея? Ами ако срещне и други приятели, дали и те щяха да я отрежат по същия начин?

Хелън стоеше под топлите лъчи на майското слънце и усещаше как леденият вятър на порицанието и отлъчването от обществото я смразяваха до мозъка на костите. Болеше я. Много я болеше, но можеше да ги разбере. Тези мили хора имаха пълно основание да мразят янките. Тя самата мразеше янките! Но все пак й се искаше хората от града да разберат изключителното затруднение, в което се намираше.

Опита се да преглътне сълзите, които лютяха в очите й, и забърза към сигурното убежище на своята каруца. Хвърли се върху високата кожена седалка, отвърза дългите юзди и незабавно подкара стария Дюк. Без да поглежда встрани, обърна двуколката и удари коня по гърба с необичайна сила.

Дюк се стресна, наостри уши, изцвили сърдито и препусна по главната улица така бързо, както от години не бе препускал.

Хелън въздъхна облекчено, когато фасадите на спенишфортските сгради останаха зад нея. Тя продължи нататък. Разпръснати къщи ограждаха главната улица в южния край на града. На един от предните прозорци у Логанови се появи лице — Франсис Логън надничаше иззад завесите. На отсрещната страна Мъртъл Тедфорд стоеше на верандата с ръце на кръста и укорително клатеше посивялата си глава.

Едва ли можеха да й го кажат по-ясно. Нейната постъпка се тълкуваше като предателство и нелоялност. Каква измяна! Хората от града бяха ужасени.

Хелън стисна зъби и си каза, че всъщност това няма значение. Не може да има. Тя нямаше да го позволи.

Имаше една — единствена цел в живота си. Да задържи — сега и завинаги — владението си върху фермата, в която три поколения от семейство Бърк бяха живели, бяха се смели, бяха се обичали. И умирали. Откакто през 1798 година дядо Джексън Д. Бърк бе разчистил земите наоколо и бе построил къща за невестата си, техният род бе наричал това място свой дом.

Фермата, горите край нея и къщата, в сегашния им вид, бяха нейни. Тя беше последният потомък на Бърк. Всичко зависеше от нея. Ето затова бе наела капитана от Федералната армия — за да може да задържи своя дом.

Нежното лице на Хелън доби суров вид. Тя вдигна брадичка предизвикателно.

Щом се налагаше да използва помощта на един презрян янки, за да не загуби земята си, така да бъде. Нека хората си говорят.

 

 

Единственият кореняк в Алабама и Спениш форт, който нито клюкарстваше, нито търпеше приказки по адрес на Хелън в свое присъствие, беше Хамилтън!

Хамилтън Майнър Гръбс вече наближаваше седемдесет и първия си рожден ден, но беше жизнен като младо момче. Беше среден на ръст, набит и тежеше поне двадесет и пет килограма повече от нормалното, защото цял живот си бе угаждал с твърде мазни и сладки храни. Никой не обичаше обилното ядене повече от Хамилтън Гръбс и закръгленият му корем доказваше това.

Този корем се подрусваше нагоре — надолу и се люшкаше като вълни в залив всеки път, когато се засмееше. А той се смееше често. Толкова често, че дори го наричаха Джоли Веселяка заради безгрижния му сговорчив характер. Пълничкият Джоли имаше топчеста глава, червендалесто лице с бузи като ябълки, редици здрави бели зъби — всичките истински — и сини очи, които вечно блестяха радостно и дяволито.

Беловласият старец, който живееше сам на едно малко парче разчистена от дървета земя до фермата на Бърк беше най-близкия съсед на Хелън. И най-близкият приятел.

Джоли Гръбс познаваше Хелън от малка. Той бе крачил напред — назад по широката веранда заедно с неспокойния дядо на Хелън, когато се раждаше баща й. И после отново бе крачил напред — назад заедно с баща й през горещата лятна нощ на 1839 година, когато самата тя се появи на белия свят пищяща, с червено лице.

Джоли и неговата съпруга Мег бяха първите, които дотичаха във фермата веднага щом в Спениш форт пристигна вестта, че параходът „Делта Принсес“, превозваш стоки и пътници по крайбрежието на Луизиана, е потънал и младите родители на Хелън завинаги са погребани във влажния гроб под водата, когато тя беше едва на четири годинки.

Джоли беше до леглото на скъпия си стар приятел Джексън Бърк, когато той пое последния си хриплив дъх. А също и когато слабичката вдовица на Джексън — единствената жива кръвна родственица на Хелън — го последва две години по-късно.

Той беше там, за да изпрати булката. И пак той беше там да я утешава, когато младата невеста овдовя.

Веселякът Джоли Гръбс знаеше всичко за Хелън Кортни, повече от всеки друг, с изключение може би на Ем Еликът. Ем Еликът беше най-добрата приятелка на Хелън. Двете биха връстнички и другаруваха от деца. Джоли предполагаше, че те споделят най-съкровените си тайни!

Но сега той знаеше за Хелън нещо, което Ем не знаеше. Той знаеше, че един тъмнокос янки и малкият му син живеят в дома на стария Бърк. Ем Еликът беше заминала за Нови Орлеан, за да прекара няколко седмици у свои братовчеди, и още не бе научила за северняка.

А Джоли знаеше, защото именно той беше насочил Нортуей и се гордееше с отличната си способност да преценява хората. След съвсем кратък разговор с Кърт Нортуей в Спениш форт миналия вторник, Джоли веднага разбра, че той е почтен човек, който няма да представлява никаква заплаха за една прекрасна млада жена като Хелън.

Нортуей имаше нужда от работа.

Хелън имаше нужда от някой, който да свърши работата.

И така, Джоли Гръбс бе изпратил капитана от войските на Севера при вдовицата от Юга.

Той седеше на стола, подпрян до фасадата на универсалния магазин на Джейк, загледан след високия янки, който бе извел червеникавокафявия си жребец от града и се бе отправил към фермата на Хелън.

А сега, в този топъл съботен ден сините очи на Джоли заблестяха, когато реши да направи едно късно следобедно посещение във фермата на Бърк. Той въздъхна и тръгна да търси старата си сламена шапка.

Едно наистина тъжно стечение на обстоятелствата бе събрало две толкова чужди съдби под един покрив.