Анет Бродрик
Полетът на ястреба (9)

Девета глава

Пейдж сънуваше сън, изпълнен със светлина, ярки цветове и щастие. С Хок се намираха на сватбено пътешествие. Защо пък сватбено пътешествие? Тя отвори очи и сънят й продължи наяве.

Сгушена на гърдите му, главата й се издигаше и спускаше в синхрон с дишането му. Телата им плътно се притискаха. Отвън слънчевите лъчи вече нагряваха брезента на палатката.

Хок я прегърна силно. Всичко изглеждаше познато и това я правеше уверена. За разлика от другите нощи обаче бяха голи и щастливи. И Пейдж имаше чувството, че Хок я закриля по-различно от друг път — както се закриля нещо, което ти принадлежи напълно.

Вдигна очи към лицето му. Изглеждаше уморен. Всъщност, никога не го беше виждала как спи. Винаги, когато се събудеше, той вече бе на крака. Сега имаше нещо различно и особено в отношенията им — той беше неин!

Гъстите му вежди почти се сключваха на челото, кожата му леко блестеше. Тъмните мигли и широките скули му придаваха горд и независим вид. Прокара показалец по брадичката му, проследявайки волевата линия чак до ухото. Той рязко обърна глава и нежно захапа пръста й. Тя изписка.

— Така ли се отнасяш с уморения индиански водач? — измърмори дрезгаво той.

Тя се надвеси над него, гледайки го подозрително.

Очите му бяха затворени.

— Аз ли съм виновна, че не си си доспал?

Той прокара ръка зад гърба й, нежно я придърпа, приближавайки лицето й до своето.

— Скъпа, щом и това не си спомняш, проблемите ти с паметта са наистина сериозни. Устните му бавно се докоснаха до нейните, слагайки точка на разговора.

Тя, разбира се, не беше забравила. Всяко докосване на Хок бе оставило в нея дълбоки, трайни следи. Дори най-малкото кътче на тялото й носеше печата на нежността на устните му. Как би могла да забрави! Той я беше обичал така, че й бе създал усещането, че може да прекара целия си живот в ръцете му, без да изпита и капчица отегчение.

— Не трябва ли да тръгваме? — прошепна тя, поемайки си дъх след неговата целувка.

— Трябваше. Още преди няколко часа… — призна той виновно.

Пейдж направи опит да стане, но той я държеше като в клетка — една съвсем доброволна затворничка, неопитна в любовта, но с точна преценка за силата на собственото си въздействие върху него. Той несъмнено продължаваше да я желае. Пейдж въздъхна примирително и Хок я придърпа върху себе си.

— Това ли се нарича поглед от върха? — усмихна се тя.

— Може би. Ти какво мислиш?

— Мисля, че започвам да се пристрастявам.

Езикът му докосна нежната ямичка на шията й. Устните му се плъзнаха по меката кожа и достигнаха нейните. Тя потръпна от страст и той без усилие проникна в нея.

Загубиха представа за времето, потънали в радостта да се преоткрият отново. Хок я изпълваше с нови усещания, които тя приемаше нежно, после бавно и чувствено препращаше към него, налагайки своя ритъм. Чувстваше се сигурна и зряла. Изглежда постепенно емоционалната спирала на тяхната взаимност уверено и водеше към върха, от който се хвърляха в дълбините на страстта, постигаха предел и едва тогава бавно се връщаха към земята…

Изтощена, Пейдж се отпусна неподвижно върху гърдите на Хок.

— Трябва да отплуваме, скъпа!

— Аз мислех, че вече сме отплували — отвърна тя, обръщайки се към него.

Усмивката му озари малкото пространство на палатката.

— Искам да кажа, че трябва да поемаме надолу.

— О! — отпусна се Пейдж и се сети за баща си. Почти цяла седмица бяха с Хок. Значи е получил удар преди седем дни. Седем дни! Ако е жив, вече е извън критичната фаза. Дали беше издържал?

Измъкна се с грациозно движение и седна. Той престорено въздъхна, но тя не му обърна внимание. Не забелязваше, че е гола — отметна края на палатката и излезе навън. Новият ден беше настъпил отдавна.

Пейдж погледна рамото си и забеляза дълга драскотина — белег от вчерашната й експедиция. Приближи рекичката, наведе се и изми раната и лицето си.

В този миг две ръце я сграбчиха около талията и я бутнаха във водата, без да разхлабват прегръдката. Полетяха безброй мокри пръски. Пейдж изпищя не толкова от страх, колкото от студенината. Изправи се и видя, че водата стига до кръста й. На него му беше до шията, защото седеше.

— Какво грубиянство?!

— Наистина… — Разкаянието му не прозвуча убедително.

— Можех да се удавя.

— Да, но само в мое отсъствие!

Заразителната му усмивка успя да я обезоръжи напълно. Плисна две шепи вода в лицето му. Последва истинска битка. Такава глъчка и шум този кът на природата едва ли някога беше чувал.

Пейдж не си спомняше от дете да се е държала така. Прекратиха играта, едва след като Хок я принуди да признае, че е по-добър в плуването и пръскането. После Пейдж се къпа дълго.

Когато излезе, за да изсуши косата си на слънце, Хок вече поднасяше закуската. Сама се учудваше на нехайството, което проявява — то съвсем не беше характерно за нея. Навлече една негова риза и взе да се храни, без да обръща внимание на погледите му. А беше полугола.

— Никога не съм предполагал, че ще ревнувам жена и то не от какво да е, а от своята собствена дреха! — каза той, след като допи кафето.

После се изправи, вперил поглед в Пейдж.

— Кажете, господине — подкани го тя с тон на лекар, — често ли изпитвате такъв неутолим сексуален глад?

Хок се наведе, вдигна празните чинии и отвърна:

— Само откакто съм с вас, доктор Уинстън.

— В такъв случай, лечението е ясно. — Тя се изправи и тръгна към палатката.

— Така ли? — Погледът му проследи грациозно отдалечаващата се фигура.

Когато стигна палатката, тя спря и го погледна през рамо.

— Разбира се! Отстранете причината и заболяването ще изчезне!

После се вмъкна вътре. Той прибра измитите съдове.

— Не е ли прекалено драстично подобно решение?

След няколко минути тя излезе, облечена целомъдрено в окъсаните си дрехи.

— Може и да е драстично, но резултатът е сигурен!

Заеха се мълчаливо да прибират палатката. Хок проговори, едва след като натъпка всичко в раницата:

— Предпочитам някое по-безрезултатно лечение.

После нагласи самара върху гърба си и пое по течението на реката, а Пейдж го последва. Тя се възхищаваше на широките му рамене, на лекотата, с която носи почти трийсет килограмовия багаж.

— Е, ще трябва малко да се експериментира, да се изпитат различни концепции, докато се улучи най-подходящото лечение.

Без да се обръща, той отвърна:

— Както кажете, докторе. Знам, че съм в добри ръце, така че имате картбланш да експериментирате, колкото ви сърце иска.

Сърцето ми иска само да си до мен, помисли си Пейдж, но реши да премълчи.

Хок наложи по-бърз темп. Съумяваше да подбере най-лекия маршрут и благодарение на това изминаха доста километри. На най-тежките места обикновено й подаваше ръка. Пейдж се вълнуваше като дете, когато уловеше в погледа му задоволство от някоя нейна постъпка.

Следобед, като че ли късметът им изневери. Реката изчезна под земята в широк пещерен процеп.

Хок застана с ръце на хълбоците и огледа неравния пейзаж. Намираха се в нещо като каньон и от него не се виждаше изход.

— Защо не преспим тук? Мястото е хубаво. Ще ядем и ще си починем.

Пейдж се строполи доволна. През последните няколко часа тялото й изнемогваше от голямото натоварване, но тя не искаше да моли за почивка. Тръгнаха по нейно настояване и сега не желаеше да признае, че й идва нанагорно.

Мястото изглеждаше подходящо и Хок неслучайно го подбра — имаше сянка, а водата изглеждаше кристалночиста. Пейдж клекна до реката и пи от шепите си, след това дълго плиска лицето си. Тази сутрин ли се пръскаха в реката? Сякаш бяха минали години!

Струваше й се, че открай време са заедно. Животът й преди Хок представляваше смътен спомен. Не искаше да мисли какво ще стане, когато се върнат към делничните си задължения. За нея съществуваше едно-единствено нещо — тук и сега! Това беше достатъчно. При това напълно!

Хок и подаде парче сухар и сушено месо. В другата си ръка държеше чаша студена вода.

— Благодаря ти! — прошепна тя, сядайки по турски малко встрани.

Хок я погледна малко озадачено. Дали не беше прекалил? Тя говореше така, като че ли бяха далечни познати. Като че ли не знаеха нищо един за друг, като че ли й беше безразличен…

Още когато го забеляза след принудителното кацане, тя се държеше топло с него. Сега имаше чувството, че помежду им бавно се издига стена. Той недоумяваше защо го прави — себе си ли искаше да защити или него? Седна, отхапа от филията и впери поглед в далечината.

Може би се опитваше да го предпази от нещо. Тя привикна към новите им отношения. Това, че не са женени, вече не я смущаваше. Беше му се отдала изцяло, без задръжки. Какво излизаше? Че най-сетне е намерила мъж, който възбужда желание у нея. Но него, него как възприема? Беше жена с професия, а той вълк-единак, без ангажименти.

Хок се нахрани, легна на земята и затвори очи. Не искаше да се измъчва излишно. Нямаше какво да й предложи. И двамата го знаеха. Отрано се беше научил да взима от живота онова, което му предлага, без да си задава въпроси. Това беше добра философия за оцеляване. Най-важното е да не искаш неосъществими неща!

Пейдж гледаше лежащия на тревата Хок и му завиждаше за умението да заспива моментално, да се събужда бодър, да се разсънва светкавично и винаги да владее чувствата си. Той беше събудил у нея неподозирани чувства. Не можеше да се справи с тях чрез разума си. Бяха като непослушни деца, които излизат от контрол при най-малкото предизвикателство. Колкото и да разсъждаваше, те вървяха по своя път, без да мислят за последствията.

Единственото, което трябваше да я занимава, беше как да стигне във Флегстаф. Доскоро нейният баща и професията й изчерпваха целия й живот. Можеше само да се моли той да е добре.

Започна да изброява наум: сравнително млад е, винаги се е грижил за себе си, ценял е здравето си… Вярваше, че Бог не го е изоставил. Искаше й се да й дари поне още няколко години с него.

За първи път Пейдж си даде сметка, че бе приемала баща си като неотменима даденост. Макар че обичаше майка си, начинът й на мислене се приближаваше до този на баща й. Разбираше и оценяваше нейната болка — ужасно е да бъдеш в периферията на живота на собствения си съпруг! Тя самата би имала същата съдба, ако не беше професионалното родство между нея и баща й.

Аз не седях и не мечтаех, а преследвах целта си, помисли си тя. Поривът да се самоанализира я изненада. Не беше характерен за нея.

— Трябва да тръгваме, Пейдж! — Плътният глас на Хок я извади от дълбокия ненавременен унес. Беше затворила очите си само за миг.

Хок стоеше над нея с протегната ръка. Тя я улови, изправи се и попадна направо в прегръдката му. Той потърси устните й. Бавно и дълго се целуваха.

Проклет да е! Решението й да се държи настрани от него се изпари и тя почувства, че тялото й потръпва от неговата близост. Не е честно! Тя го целуна на свой ред със същата страст. Най-сетне той се откъсна от нея и й каза:

— Искам да се измъкнем от тази местност, преди да се мръкне. Трябва да намерим къде реката излиза на повърхността.

Тръгнаха отново — Хок отпред, а тя след него. Какво ли щеше да стане, ако й се бе паднал друг пилот? Не мисли, рече си тя, просто поблагодари на Бога!

Имаше основание да си напомня това, докато неравните километри бавно се нижеха под краката им. Реката я нямаше. Катереха се по хълмове и слизаха по тях. Пейдж се чудеше как Хок избира пътя, защото тя не беше наясно с посоките. Умората бавно я надвиваше.

Здрачът се спускаше, когато Хок най-сетне спря.

— Ще нощуваме тук — рече той.

Пейдж се огледа уморено. Мястото не се различаваше от много други, през които бяха минали, но тя не попита нищо. Помогна на Хок да опъне палатката, да постели спалния чувал, да събере дърва и да приготви нещо за ядене.

И двамата бяха много уморени за приказки. След вечерята не се заседяха край огъня. Съблякоха се, мушнаха се в спалния чувал и веднага заспаха.

Вън вече просветляваше, но слънцето още не се беше вдигнало, когато Хок нежно побутна Пейдж. Тя измърмори, обръщайки се на другата страна.

— Трябва да вдигаме платната, скъпа! — прошепна той.

Гласът му сякаш я измъкна от царството на сънищата. Пейдж седна неохотно, раздвижвайки скованите си от болка стави. Винаги беше смятала, че физически е добре, но тази малка експедиция я убеждаваше в обратното.

Като гледаше мъчителното й раздвижване, Хок чувстваше, че сърцето му се свива. Беше изненадан от нейната издръжливост, както и от упоритостта й. Сега обаче нямаха време за губене. Липсваше им реката, а хранителните запаси чувствително намаляваха. Днес трябваше да се доберат до хора. Пейдж се обличаше бавно, сякаш насила, и се кълнеше наум, че само да стигнат, ще изгори тези парцали. Бяха й втръснали до болка, точно толкова, колкото да тича в темпото на този мъж-робот, който нито се уморяваше, нито огладняваше, нито ожадняваше… Тя го погледна и замръзна. Влюбеният му поглед предизвика сълзи в очите й.

Пейдж обви врата му с ръце.

— О, Хок, толкова те обичам! Съжалявам, че съм като камък на врата ти!

Той я притисна в пламенна прегръдка.

— И аз те обичам! Ти се справяш отлично, Пейдж. Днес трябва да се измъкнем.

Тя се отдръпна изненадано.

— Наистина ли?

Той само кимна с глава, защото не желаеше да прави категорични изявления. Тя отново го прегърна.

— Ще бъде страхотно, нали? Представяш ли си как ще се чувстваме след топла баня, нещо вкусно за ядене и чисто, удобно легло.

— Но, мадам, вие хвърлихте голяма сума за това сафари из планините на Източна Аризона. Мислех, че искате да получите всичко, за което сте платили? — каза той с интонацията на английски гид.

— Прав сте, млади човече! Така е наистина. Само че в рекламната ви брошура не се споменава нищо за спортната програма. Иначе щях да се позамисля.

Той се почеса по главата:

— Значи трябва да актуализираме брошурата! Така ли?

— На всяка цена! Но не очаквайте особено голям наплив.

Хок се изправи в цял ръст:

— Но, мадам, ние държим само на елитната си клиентела. Надявам се, че сте разбрали това.

Тя огледа изпокъсаните им дрехи — целите в прах и тръни, овехтялото къмпинг оборудване и се засмя.

— Радвам се да го чуя. Искам само най-доброто! Смятам, че съм достатъчно ясна. — Тя обърна поглед към него и добави: — Доволна съм, че го получавам!

Той не можеше да й устои в такова настроение! Не се и опита. Прегърна я и я целува дълго и страстно.

Разхлаби ръцете си след няколко минути, въздъхна силно, остави я да седне на земята и рече:

— Все пак трябва да вървим!

— Знам — отвърна тя.

— Бих се любил с теб цял ден, вярваш ми, нали?

— Да! И съм щастлива! — прошепна тя, мислейки за чудото, което ги бе събрало и породило еднакво силни чувства един към друг.

Хок решително се отдръпна и излезе от палатката. Пейдж прибра набързо извадените от раницата неща, нави дунапрена и чувала. Вече умееше да се справя почти като Хок. Само че почти…

Хубаво е, че поне за някои неща се намират хора, които ги бива повече, рече си тя. После лениво изпълзя от палатката, готова да се хвърли в неизвестността на новия ден.