Анет Бродрик
Полетът на ястреба (10)

Десета глава

Към обяд реката се появи отново, но беше много по-различна от преди. Бучеше разпенена и страховита, сякаш всички подземни стихии я бяха възседнали.

Хок намери сравнително тихо заливче, където водата беше плитка и позатоплена от слънцето. Предложи да се изкъпят. Пейдж не си беше давала сметка какъв лукс всъщност е водата. Усещането, че си отново чист, не можеше да се сравни с нищо. С разпуснати коси тя се наслаждаваше на хладната вода.

Невероятно, колко различен изглежда човек, когато е чист и добре нахранен, рече си Пейдж и потърси с поглед Хок. Когато го видя обаче, всичко, което възнамеряваше да му каже, се изпари от главата й. Той стоеше под една скална издатина и се къпеше на силната струя.

Пейдж онемя, сякаш го виждаше за първи път. Господи, каква естествена мъжка красота! Бронзовият загар на кожата му блестеше от слънцето и водата. Погледът й прокара незрима пътека по цялото му прекрасно тяло.

Пейдж отметна мокрите коси от лицето си и заплува към него. Силни струи вода се блъскаха в гърдите й, но тя не спираше.

Хок не я виждаше, загледан сякаш в изливащите се отгоре му потоци. Пейдж преодоля дълбокото. Той не можеше да я е чул. Бе усетил нейното присъствие. Обърна се, точно когато тя приближи към него.

В погледа й прочете онова, което разгаряше в самия него огъня, запален, може би още в първия миг, когато я видя.

Без да пророни нито дума, той я грабна на ръце и излезе от водата. Взе одеялото, постла го и я положи върху него. Все така безмълвно, Хок протегна ръце към нея. Нямаха нужда от думи. Не се нуждаеха от ласки. Тя се хвърли в ръцете му. Нежната експлозия на желанията избухна в миг.

Бяха готови един за друг. Принадлежаха си и сексуалният акт бе само потвърждение на тази любов. Поривът помежду им бе силен, изпълнен с взаимност и страст. Ръцете й се сключваха на гърба му, нозете й го обгръщаха…

— Ти си моя, моя, моя… — повтаряше той наум, в ритъма на собствените си движения, а тялото й отвръщаше така, сякаш чува неговите думи.

Пейдж отново бе в магическите висини на любовната чувственост. Не чуваше нищо, освен забързаното му дишане. Когато най-сетне се отпусна в ръцете й, останал без дъх, заедно с първата глътка въздух, която пое, в главата на Пейдж се появи мисълта, че всяка нейна клетка изчезва и се слива с неговите!

Харесваше й да усеща върху себе си тежестта на неговото тяло. Този път той бе загубил контрол над себе си. Не бе успял да прикрие вълнението си.

Лежаха с преплетени тела, изгубили реална представа за света. Хок седна до нея, обвил коленете с ръце.

— Съжалявам!

Пейдж също се изправи.

— За какво?

— За това, че бях груб.

— На мен пък ми хареса! — усмихна се тя.

Той вдигна очи и допря чело до нейното:

— Пейдж, ти не преставаш да ме изненадваш! Никога не казваш онова, което очаквам. Какво ще правя с теб?

Опита се думите й да прозвучат безгрижно:

— Може би трябва да ме обичаш?

Очите му наистина блестяха с любов.

— А това ще бъде ли достатъчно?

Тя го погледна, чувствайки как неговото колебание я обзема.

— Надявам се.

По-късно следобед трябваше да пресекат реката, но нямаше брод. Хок се чудеше какво да измисли. Можеха да останат на същия бряг с надеждата да стигнат до населено място, но пътят щеше да бъде много по-труден. Вече забелязваха първите следи на цивилизацията. На един отсрещен хълм Хок съзря високо издигната антена. Време беше да изоставят досегашния си водач — реката. Но първо трябваше да я пресекат.

Хок внимателно планираше всяка стъпка. Първо спряха, за да се нахранят. После направи малък сал за багажа. Свалиха горните дрехи, за да не им тежат, като се намокрят. Слава Богу, палатката и чувалът бяха в непромокаеми торби.

Грижите, които положи за преминаването на реката, щяха да свършат работа, ако не беше една малка подробност, която сякаш се подигра с цялата му подготовка. Те се разсмяха:

— Даваш ли си сметка, че ако салът се изгуби, ние никога няма да можем да се покажем пред хората? — Пейдж беше по шорти и блузка, Хок — само по слипове.

— Моментът не е подходящ за разпити, но трябва да знам как си с плуването? — усмихна се той загрижено.

— Не съм печелила олимпиади, но се държа над водата.

Той погледна бързо течащата вода.

— Нито нагоре, нито надолу има по-подходящо място.

Някакъв клон, влачен от течението, за миг изчезна от погледите им, погълнат от водите.

— Реката е придошла от дъждовете. Иначе през юли би трябвало да е спокойна и ленива.

— Сигурно са забравили да й покажат календара!

— Какво да се прави — прие шегата Хок и навлезе във водата.

Той привлече малкия сал и й даде знак да го последва.

— Не бива да плувам до теб, за да не ти преча. Ако всичко е наред, ще стигнем ей там! — извика той, като сочеше отсрещния бряг, стотина метра по-надолу. — Когато те поеме течението, старай се да плуваш все направо!

Той видя как тялото й се плъзна във водата.

Ще има да разправям на внуците си, рече си тя.

Хок я пусна пред себе си, като я държеше под око. Салът се намираше от другата му страна, малко в гръб, за да може да бъде насочван. Внезапно кипящата вода изхвърли огромен дънер. Хок не можа да го избегне. Чудовището вдигна сала със сплетените си коренища, а стволът му се стовари върху Хок с все сила и го повлече надолу.

Пейдж се стараеше с всички сили да се задържи над водата. Чу удара и изви глава. За миг зърна обръщането на сала и изчезването на Хок под водата.

— Хок! — изкрещя тя, колкото й глас държи.

Устата й се напълни с вода. Тя я изплю и се опита да задържи глава над водата, плувайки с всичка сила след въртящия се дънер. Кипящата вода я заливаше и тя изостана.

Трябваше да намери Хок. Не може да му се е случило нищо! Затвори очи, ужасена от мисълта, какво би станало, ако го е сполетяла беда. Не, това е невъзможно! Той е преминавал през огън и вода! Ще оцелее.

Първоначално реши, че кракът й се е закачил за нещо. Беше дъното. С последни сили Пейдж се измъкна от бушуващата стихия, стигна брега и се строполи по очи. Лежеше и дишаше тежко, молейки се да намери сили, за да стане. Хок се нуждаеше от помощ.

Когато отвори очи, разбра, че е минало доста време. Слънцето отиваше на заник. Разтреперана, тя се изправи на крака и се огледа наоколо. Хребетът с антената никъде не се виждаше. Не знаеше накъде да гледа. Единственото, в което не се съмняваше, беше, че е от тази страна на брега.

Реката течеше все така буйна, а от Хок нямаше и следа. Усети парене и погледна краката си. Бяха издрани.

Хок можеше да бъде намерен само надолу по течението. Трябваше да го търси. Каквото и да й струваше това!

Пейдж се потътри с огромни усилия. Почувства отчаяние, сякаш беше сама в цялата вселена.

Когато забеляза сала да се клатушка невъзмутимо в една плитчина до брега, тя не издържа и се разплака. Изтегли го от водата и извади мокрите дрехи да съхнат. Дори не знаеше защо плаче.

Няма да ти позволя да ме изоставиш, дяволите да те вземат, изстена мислено Пейдж, нито мен, нито проклетите ни вещи!

 

 

Слънцето залязваше, оцветявайки небето в розово, когато Пейдж видя във водата странни очертания. Не можеше да се затича, защото самарът я притискаше безмилостно и тя трябваше постоянно да балансира.

Хок лежеше проснат върху един огромен камък насред реката. Течението беше блъснало дънера в скалата и преобръщайки го, бе освободило Хок от безмилостната си хватка. Но той бе загубил съзнание.

Силите му бяха стигнали само колкото да изпълзи нагоре.

Пейдж свали багажа. Изглеждаше смъртно блед, но дишаше. Едната страна на лицето му беше цялата в кръв, сякаш го е премазало стадо бизони. И все пак — жив!

Само да можеше да се добере до него!

Страхът даваше сили на изтощеното й тяло.

Когато стигна до Хок, той не беше помръдвал. Щяха да имат нужда от огън, но сега не й беше до това. Първо трябваше да го измъкне. Добре, че камъкът беше голям и цялото му тяло се намираше извън водата.

Нагази в реката. Студената вода я преряза. Забута сала навътре. Отсам скалата течението не беше много буйно. Дълбоките места бяха малко.

— Хок? — Тя стигна до него, държейки с все сила сала. — Хок, моля те, отговори!

Тя намокри ръка и го погали по лицето. Той простена.

— Трябва да те измъкнем оттук, Хок. Ще ми помогнеш ли?

Той потрепна с клепачи, после замря. Нямаше време за губене. Внимателно го избута към водата и подложи сала. Ако съумееше да ги удържи над водата, щяха да се справят.

Пейдж не помнеше как стигнаха брега, нито как го извади от водата. За нея това беше кошмар. Не можеше да повярва, че е успяла, че го е направила. Претърколи Хок върху одеялото и го издърпа до огъня, който бързо успя да запали. Отново уменията на Хок си бяха казали думата — кибритът се беше запазил сух благодарение на непромокаемата торбичка.

Сега първата й задача бе да прегледа раните му. На светлината на огъня огледа изподраната и подута страна на лицето. Кръвотечението бе спряло. По цялото продължение от подмишницата до бедрото имаше дълбоки одрасквания.

Пулсът — все така силен и равен, бе добър знак. Челото изглеждаше смръщено, навярно поради състоянието, в което се намираше.

В това пътешествие здрава глава не остана, рече си Пейдж. Дали ще си спомни коя съм, като се събуди?

Трябваше да го стопли. Нагря на огъня одеялото и го зави.

Когато Хок отвори очи, тя за малко да се разплаче от облекчение. Овладя се, погали го по бузата и запита:

— Как се чувстваш?

Той я загледа с очи, замъглени от болката. После погледът му се избистри и прошепна:

— Не знам. Сякаш съм участвал в кръчмарско сбиване. — Докосна одрасканата си страна и премигна.

— Право да ти кажа — опита се тя да бъде спокойна, — точно такъв вид имаш. Страната боли ли те?

Хок се опита да си поеме дъх и застина от болка.

— Адски! Какво точно се случи?

— А ти какво помниш?

В очите му светна игриво пламъче — бяха сменили ролите си.

— Помня, че плувах в реката и нещо ме цапардоса. Какво беше то?

— Един дънер. Заплете те в коренищата и те завлече надолу.

Хок лежеше и я гледаше в очите.

— Можел съм да се удавя.

— Да, точно така.

— Как ме намери?

Тя се усмихна малко пресилено:

— Върху един камък насред реката.

Той се намръщи.

— Това го помня, напрягах се да се задържа, за да не ме отнесе реката.

— Справил си се отлично. Когато те открих, дори беше изпълзял малко нагоре.

Той я погледна недоверчиво.

— Намерила си ме насред реката?

— Да.

— Как, за Бога, успя да ме измъкнеш?

— Със сала. Заслужаваш похвала — майсторски си го направил. Цял ден водата го мята, а не е мръднал.

Тя сложи ръка на челото му. Беше доста топло.

Пейдж се изправи и израпортува:

— Мисля, че е време да разпъна палатката. Имам честта да съобщя, че спалният чувал е сух, благодарение на непромокаемата торба. След това пътешествие можеш да напишеш похвала на производителя.

Хок се опита да се усмихне, но болката не му позволяваше. Пейдж подви одеялото, загръщайки го и се залови за работа. След няколко минути той вече спеше.

Не беше лесно да опъне палатката сама, но се справи. После внесе сгрятия от огъня спален чувал.

Върна се при Хок и го събуди.

Той се повдигна, огледа наоколо, сякаш да разбере къде се намира. Добра се до палатката с помощта на Пейдж и послушно изпи горещия бульон, който тя му предложи.

Ясно беше, че изпитва силни болки. Едва ли можеха да продължат без чужда помощ.

От страх да не му причини болка, Пейдж легна до него, увита само в одеялото. Не се беше чувствала толкова безпомощна.

През нощта на няколко пъти се буди, за да го нагледа. Той гореше в треска. Мяташе се неспокойно, но спеше. Тя се стараеше да го завива. Боеше се да не настине.

Разсъни се призори от нечии гласове, но в първия момент помисли, че сънува. Говореха помежду си на непознат език. Тя бързо скочи, отметна края на палатката и изпълзя навън. Видя двама мъже, които я гледаха, сякаш беше паднала от Марс. Тя не се чувстваше по-различно. Мъжете носеха джинси и карирани ризи, но косите им бяха дълги и завързани на опашки. Широкополи шапки засенчваха мургавите им лица. Израженията им бяха каменни.

— Знаете ли, че тук е резерват, госпожо? — попита единият.

Пейдж избухна в почти истеричен смях.

— Наистина ли? Може би ви се струва, че сме на къмпинг, но не е така. Кацнахме принудително някъде там горе — посочи тя планинския хребет зад гърба си.

Те я погледнаха недоверчиво.

— Моят приятел се нарани, докато прекосявахме реката. Възможно ли е да намерим лекар?

Не и се искаше да обяснява, че самата тя е лекар.

Единият от мъжете влезе в палатката. Когато се появи отново, каза нещо на другия. Той кимна с глава и изчезна в гората.

— Къде отиде? — попита тя разтревожена. Толкова ли не ги интересуваше, че Хок е ранен.

— Ще докара кола — отвърна мъжът. — Много е далеч да го носим на ръце. Той е апах, нали?

— Да, предполагам — с изненада отвърна тя. — Защо питате?

Мъжът се усмихна и лицето му стана дружелюбно.

— Знаете ли, че сте в резервата на апахите?

Тя поклати глава.

— Не го познавам. Тукашен ли е?

— Каза, че родът му е от Дълси, Ню Мексико.

— Аха! — кимна мъжът, доволен от отговора.

— Колко време ще трябва на приятеля ти, за да се върне тук?

— Не повече от час.

Пейдж отиде при провизиите и извади кафеника.

— Ще направя кафе. После ще дам вода на Хок.

— Хок ли се казва мъжът в палатката?

— Да.

— Такива имена вече не се срещат. Аз се казвам Джон Антъни, а приятелят ми — Роджър Томас.

Пейдж се чувстваше като Алиса в страната на чудесата.

Бяха успели! Измъкнаха се от дивата пустош! Добраха се до цивилизация! Тя погледна клекналия до огъня мъж. Да, именно до цивилизация!

О, Хок, помисли си Пейдж, да можеше да се радваш заедно с мен! Оцеляхме благодарение на теб!

Пейдж седна в леглото и с облекчение видя, че Хок спокойно спи. Техните спасители ги бяха настанили в един фургон. Вече знаеше, че се намират на ден път от най-близкия град. С пристигането Хок бе настанен да легне, а Пейдж му направи компрес с мокри кърпи, за да смъкне температурата.

Треската беше отшумяла. Пейдж се опасяваше от пневмония, но се надяваше, че най-лошото е зад гърба им. След два дни бодърстване край леглото му се чувстваше напълно изтощена. Реши, че може да го остави за малко и пое по тесния коридор към кухнята. Млада жена разбъркваше нещо в голяма тенджера и храната изпускаше апетитни ухания. Когато Пейдж се появи на вратата, тя й се усмихна доброжелателно:

— Здрасти! Съжалявам, че не бях тук, когато сте пристигнали с мъжа ти. Името ми е Алисия. Дъщеря съм на Джон Антъни.

Истинско въплъщение на младостта, помисли си Пейдж. Тесните избелели джинси подчертаваха стройните крака на момичето, обути в кожени ботуши до коленете. Червената блуза стоеше великолепно на мургавата и кожа. Късата коса обгръщаше лице с големи черни очи. Истинска деветнайсетгодишна красавица.

— Не ми е съпруг. Аз се казвам Пейдж Уинстън, с Хок Камерън летяхме за Флегстаф миналата седмица, но се наложи да направим аварийно кацане.

— О! — Очите на Алисия светнаха от изненада. — Идвах да се запознаем, но ти спеше на стола. Хок изглежда така, сякаш се е бил с някого.

— Би се. С един дънер. Чудя се, какво ли би казала ако видеше проклетото коренище? — пошегува се.

Двете се засмяха. Очите на девойката заблестяха.

— Той е много красив, нали? — попита свенливо тя.

Нещо жегна Пейдж.

— Да, така е.

— Отдавна ли го познаваш?

— Не. Откакто претърпяхме злополуката.

— Значи не знаеш дали е женен?

— Мисля, че не е…

Усмивката на Алисия стана още по-лъчезарна.

— Ако мога да ти бъда полезна, само ме повикай!

— Добре. Баща ти ми каза, че нямате телефон. От къде бих могла да се обадя?

Алисия се замисли за миг и рече:

— Най-близкият телефон е на трийсет километра оттук. Трябват няколко часа, за да се стигне дотам. Баща ми с удоволствие ще те закара. Сигурна съм.

Пейдж седна до малката кухненска маса. Мозъкът й работеше бавно, като ненавит часовник.

Алисия й подаде една купичка от димящото ястие.

— Хапни малко, после вземи един хубав душ и легни да се наспиш! — Тя седна срещу Пейдж и я загледа угрижено. — Изглеждаш доста изтощена. Ако Хок има нужда от нещо, мога да се погрижа. — Алисия приятелски потупа Пейдж по ръката и продължи: — Можеш да спиш в моята стая, ако искаш.

Пейдж усети как в очите й напират сълзи и разбра, че наистина е преуморена.

— Благодаря ти, Алисия! Ти и баща ти сте страхотни!

Усмивката на момичето озари кухнята.

— Ние се радваме, че ни гостувате. Жалко, че нямаме телефон. Семействата ви сигурно биха искали да чуят някаква вест за вас. Имали сте страхотен късмет.

— Добре, че беше Хок. Без него нямаше да се справя.

— Изглежда страхотен, нали?

— Да — промълви Пейдж. — Страхотен е.

На следващата сутрин Хок с изненада видя, че до леглото му седи млада индианка.

— Добро утро! — плахо рече тя.

— Къде съм? — простена той.

Въпросът не беше оригинален, но доста неща му се губеха — реката, салът, спътницата… — Къде е Пейдж?

— Спи, снощи стоя при теб много до късно. Казах й, че ще поема дежурството, ако иска да си легне.

Почувства се по-спокоен, като разбра, че Пейдж е наблизо.

— Тук живеем с баща ми — обясни момичето. — Аз съм Алисия Антъни. Баща ми и един негов приятел ви открили с доктор Уинстън преди два дни до реката и ви докарали тук.

Тя се усмихна съчувствено.

— Доктор Уинстън каза, че имате температура.

Трябваха му няколко минути, за да осмисли информацията. От преди двата дни имаше мъгляви спомени затопли, грижовни ръце и нежен женски глад. Пейдж! Беше дошъл нейният ред.

Усети някакво стягане на челото и леко го докосна. Над дясното си око имаше голяма цицина.

— Сигурно нещо много здраво ме е цапардосало, за да ми излезе? — Той погледна девойката, която не откъсваше очи от него. — Главата ми е доста дебела.

— Доктор Уинстън много се притесняваше — каза тя. — Имал си голям късмет, че тя е лекар.

— Знаеш ли, това не ми беше идвало наум? Но ти си права — усмихна се накриво Хок с подутото си лице.

Алисия го гледаше захласната. После се изчерви и започна да говори, за да прикрие смущението си:

— Доктор Уинстън питаше как може да се стигне до Флегстаф. Изглежда бърза да отиде там.

Беше забравил за баща й. Трябваше да вървят незабавно.

— Тя каза, че вие сте неин пилот и че не иска да тръгне, преди да е сигурна, че ще се оправите.

Неин пилот? Не искала да тръгва? Той се вгледа в момичето. Естествено. Връщаме се към предишните си роли. Тя е доктор Уинстън, а аз — пилотът й.

Хок се опита да седне, но в гърдите го преряза остра болка.

— Хок, ти не бива въобще да мърдаш! Доктор Уинстън каза, че имаш спукани ребра. — Малката се наведе и оправи възглавницата му. — Стой мирно, а аз ще ти донеса нещо за ядене. Бас държа, че умираш от глад.

Хок вдигна поглед към пламтящите й, изпълнени с възхищение очи. Преодоля болката в гърдите и главата си при мисълта, че връзката им с Пейдж приключва. Това беше вчера. Трябваше да се живее с днешния ден.

— Идеята ти е чудесна! — усмихна се той на девойката.

Истинската болка остави за по-късно. С нея щеше да се справя, както винаги — сам.