Анет Бродрик
Полетът на ястреба (13)

Тринадесета глава

Когато чу звънеца, Пейдж се втурна да отвори. Не възнамеряваше да разиграва никаква роля, нито да прикрива нетърпението си. От летището се беше заловила за менюто и то трябваше да го впечатли. По едно време си даде сметка какво прави и се разсмя. Отдавна бяха минали тази фаза. Но така и не беше идвал в дома й. Тя също не знаеше къде живее Хок. Това е без значение, помисли си тя, докато бързаше към вратата.

Отвън наистина стоеше Хок. Стори й се прекрасен — с тъмнокафяви панталони и бежова риза, която подчертаваше мургавата му кожа. В очите му се таеше чувство, което я окуражи.

— Влизай! — каза тя усмихната и се дръпна от вратата.

Хок я гледаше объркано. Нямаше и следа от докторското й поведение, а той залагаше точно на това цял следобед. Пред него стоеше една страхотна жена с рокля в есенни тонове. На ушите й се поклащаха стилни обеци, които се подаваха измежду гъстите къдрици. Не е честно, каза си Хок.

Отидоха в хола, където го чакаха още изненади. Не си бе представял къщата й така. Апартаментът беше малък, намираше се в един от крайните квартали на Ел Пасо. Холът изглеждаше удобен и личеше, че се употребява непрекъснато — нямаше нищо общо с педантичността, която си бе представял. Ярки възглавници бяха разпилени из стаята. Във въздуха се носеше благовонието на запалени свещи.

— Толкова се радвам, че дойде — рече Пейдж тихо.

Той я погледна — стоеше съвсем близо до него.

— Липсваше ми…

Тялото му отново не можа да й устои. Той бавно се обърна към нея и пръстите му докоснаха косата й.

— И ти ми липсваше — призна най-сетне той.

Тя се повдигна на пръсти и обви с ръце врата му. Той я прегърна през кръста и я притисна силно. Устните му потърсиха нейните и от страстта, с която започна да я целува, пролича колко беше закопнял за нея.

За първи път от месеци Пейдж се почувства щастлива. Защото бе в неговите обятия.

Неутолимата му страст сякаш искаше да се надсмее над всичките му първоначални намерения. Цял следобед се бе настройвал, решен да не се поддаде на чувствата си. Щеше да покаже и на двамата, че може да прекара с нея една последна вечер, преди да се разделят като приятели.

Те наистина бяха само приятели. Още малко и щеше да прати по дяволите думата приятелство! Хок неохотно свали ръцете си на кръста й и леко я отдалечи от себе си.

Пейдж прие жеста му със съжаление. Толкова добре се чувстваше отново до Хок. Усети, че желанието се надига и у него. Значи можеше да разчита на щастлив изход. Той не бе безразличен към нея, нито се преструваше на такъв.

— Гладен ли си? — попита тя и разбирайки как са прозвучали думите й, се изчерви.

Хок се разсмя. Не беше се смял от месеци. Избликът на чувства сякаш го извиси до небето. Защо си го беше забранявал? Обичаше я до полуда. Какво му пречеше да се наслади на още няколко броени часове с нея.

— Всъщност… — започна бавно той с искрящи очи.

Пейдж несъзнателно сложи длани на пламналите си страни, после, давайки си сметка какво прави, ги свали. Той вдигна ръка и я погали.

— Розовината много ти отива.

— Да, но нека да идем в трапезарията! — каза тя припряно и се обърна.

Масата беше украсена с малък букет цветя и дълги свещи, които осветяваха стаята.

— Ще донеса виното — промълви тя и изчезна към кухнята.

Трябваха й няколко минути, за да се поуспокои. После извади бутилката от хладилника и се върна в трапезарията.

— Ще налееш ли?

— С удоволствие! — Той я взе от ръцете й, заедно с тирбушона.

Пейдж се върна в кухнята да донесе вечерята.

Когато се нахраниха, и двамата бяха по-спокойни. Бързо подхванаха приятелски разговор. Пейдж го обсипа с въпроси. Искаше да знае всичко, което се беше случило, след нейното заминаване.

— Алисия сигурно много е страдала, когато си си тръгвал — подхвърли тя накрая. Добре поне, че поне видимо не се притесняваше от този спомен.

— Алисия е добро момиче. И много приятелски настроена.

— Сигурно.

— Тя е още дете. За Бога, аз мога да й бъда баща!

— Доста млад баща, наистина.

— Като стана дума за това, как е твоят баща?

Пейдж разбра, че той нарочно сменя темата.

— Чудесно. Готви се да се върне на работа за цял ден.

— А ти, сигурно си много заета?

— Да, в клиниката станаха големи промени.

— Какви например?

— Назначихме още трима лекари и моите приемни часове понамаляха.

Той я изгледа невярващо.

— И защо го направи?

— Защото така ми се иска — засмя се тя.

Но изведнъж той я изгледа подозрително.

— Да не би да си бременна?

На лицето му се изписа такава тревога и загриженост, че Пейдж трябваше да го успокои. Не можа обаче да устои на изкушението, още миг да го подържи в неведение.

— Нима те интересува?

Той се наведе над масата и я стрелна с поглед.

— Прав съм, нали? Става ти лошо? Затова си толкова отслабнала.

— Е, и какво от това? — попита тя, сплела пръсти под брадичката си.

Хок скочи и възбудено закрачи напред-назад. Не му беше хрумвало такова нещо нито веднъж. Жените, които познаваше, бяха опитни и знаеха да се грижат за себе си. Но Пейдж не беше от тях. И той го бе разбрал веднага. Но не бе направил нищо, за да я предпази.

Копеле мръсно, наруга се наум той. В буквалния и преносния смисъл на думата! Щеше да си заминеш, без въобще да разбереш, че ще имаш дете. Точно като собствения си баща!

Пейдж стана и започна да разчиства масата. Когато понесе чиниите към кухнята, Хок я последва.

— Ще се оженим — заяви той категорично.

Пейдж се обърна и го изгледа. Не беше го виждала толкова сериозен.

— Защо?

Той не беше подготвен за подобен въпрос. Причината беше ясна, нямаше място за размисъл.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще се ожениш за мен, понеже съм бременна?

— Разбира се!

— А различния ни начин на живот — всеки си има свой свят.

На лицето му се появи упорито изражение.

— Ще трябва някак да се разберем, да стигнем до компромис. Знам, че не съм идеалният мъж за теб, но няма да позволя моето дете да се роди без баща!

Пейдж приближи към Хок и нежно го погали по лицето.

— Хок, ти си единственият мъж, за който бих се омъжила. Почти цяла седмица те мислех за мой съпруг и никога не съм била по-щастлива! — Тя го целуна по страната и прошепна: — С радост приемам това прекрасно предложение!

При тези думи Хок се усети на върха на щастието. Тя щеше да се омъжи за него! Не можеше да повярва. Господи, щяха да се оженят! Изведнъж забрави за плановете си да живее сам, да не се обвързва. По дяволите, вече беше обвързан! Обвърза се още първия път, когато се любиха!

— Кога трябва да се роди бебето? — попита Хок.

Пейдж го хвана за ръка и го поведе към хола. Побутна го леко да седне на канапето, а тя самата се настани в скута му.

— Хок, обичаш ли ме? — впери поглед тя в очите му.

Той бе загубил битката и със себе си, и с нея, но кой знае защо се чувстваше абсолютен победител. Прегърна я, вдишвайки нежното й ухание на цветя и прошепна:

— Много!

— Хубаво, защото когато се оженим, ще имаш само мен…

Той вдигна глава и щастливо се вгледа в нея.

— Не съм бременна, Хок.

— Но нали каза…

— Ти го каза, а аз просто не отрекох. — И тя се настани по-удобно в скута му.

— През последните седмици се опитвах да измисля начин да те убедя, че бихме могли чудесно да живеем заедно.

Той отвори уста да й отговори, но тя сложи пръст на устните му.

— Разбрах, че ти си най-важното нещо в моя живот. По-важно и от професията ми, която толкова обичам. Не знаех как да те убедя. — Тя склони глава на рамото му и продължи: — Срам ме е да си призная, но когато разбрах, че не съм бременна, плаках с часове. Толкова исках дете от теб, Хок! Бях стигнала дотам, че се надявах да склониш заради детето!

Тя го целуна по бузата, после надолу по брадата и усети как потръпна под ласките й.

— Обичам те, Хок, и искам да се омъжа за теб.

Когато го погледна, тя занемя. Очите му, пълни с любов и нежност, бяха плувнали в издайническа влага.

— Пейдж, бих ли могъл да устоя на подобно изкушение?!

— Надявам се, не!

Той отметна глава назад.

— И сега? Трябва да се обадя на земевладелеца в Перу, за да му кажа, че няма да отида — рече той, сякаш мислеше на глас.

— Не е задължително. Защо не го попиташ дали няма да му трябва лекар?

Хок рязко вдигна глава.

— Сериозно ли говориш?

— Както никога досега! Как беше казано? С теб и накрай света! — усмихна се тя. — Не искам да се променяш, Хок. Аз се влюбих в теб, такъв, какъвто си. Искам да станеш част от моя живот! Толкова ли е трудно да го разбереш?

Хок не вярваше на ушите си.

— Но ти си лекар! Тук вече те познават. Защо ще се местиш?

— Много просто! За да съм с теб! Хок, аз ще си остана лекар — това не може да се промени. Но болни хора има навсякъде. Щом ти не искаш да се установиш на едно място — добре! Ще пътуваме заедно!

— Изгубила си си ума!

— Не ума, а сърцето!

— Няма да ти позволя!

— Да не би да оттегляш предложението си?

— Не, но… Може би трябва да помислим…

— Нали точно това правим от месеци! Искам да съм искрена с теб и ще ти призная, че ми беше нужно доста време, докато степенувам нещата по важност. Вече съм наясно. Така че, ако още ме искаш…

— Дали те искам! Ти отдавна си обсебила мислите ми! Какво ли не опитах, за да те изтрия от съзнанието си! — Той си спомни с горчивина за своите провали. — Но искам да си сигурна, че вземаш правилно решение!

— Обичам те, Хок, това е важно…

— О, Господи, Пейдж, и аз те обичам! Дано да не грешим — рече той с дрезгав глас.

Целуна я и тя повярва, че всичко ще бъде наред.

Бе неспособна да мисли повече, когато Хок отново я целуна страстно и ръцете му бавно се плъзнаха надолу. Несъмнено всичко щеше да е прекрасно.