Роджър Зелазни
Алеята на прокълнатите (3)

Чу смях и скочи, стиснал в ръка пистолета.

Не се виждаше никой. Смехът като че ли не идваше от колата, а и не бе на Грег.

Идваше от плевника.

Танър се вгледа в сенките. Нищо.

И отново го чу. Този път очите му се насочиха нагоре.

Имаше таван.

Хел вдигна пистолета натам и каза:

— Слез!

Не последва отговор, поне докато не изстреля два куршума.

— Чакай! Идвам!

Мъжът, който се спусна по кръстосаните летви, приклекна с гръб към стената. Беше с тъмна коса и носеше дрипи. Бе поне с педя по-нисък от Танър. Трепереше. Очите му бяха като на звяр и държеше ръцете си пред гърдите, с пръсти, свити като нокти на граблива птица.

— Кой си ти?

Непознатият няколко пъти премести поглед от дулото на пистолета към лицето на Танър.

— Попитах те кой си!

— Канис — отвърна мъжът. — Джофри Канис. — Гласът му звучеше високо и спокойно. — Аз не съм учен — прибави той.

— На кой му пука? Какво правеше там горе, освен че ме следеше?

— Дойдох да се скрия от дъжда.

— И какво беше толкова смешно?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо се смееше?

— О, защото не спазваш законите на Бейтсовата мимикрия — а би трябвало, нали разбираш.

— За какво говориш?

— Аз не съм учен.

— Вече го каза.

Мъжът се изкиска и изрецитира:

— Според Бейтс^[1] това става в един и същи район и през един и същи сезон, и подражаващият вид не бива да бъде защитен, според Бейтс, и трябва да е по-рядък от модела си, казва Бейтс, и трябва да се различава от собствения си вид по очевидни външни характеристики, за да създаде илюзия — и това го казва Бейтс, — и подражаваните характеристики трябва да са само повърхностни, и да не водят до фундаментална промяна на вида, посочва Бейтс. При пеперудите се е получило, нали знаеш.

— Побъркан ли си?

— Да, но спазвам законите.

— Излез на светло, за да те видя по-добре.

Мъжът се подчини.

— Да, имаш вид на побъркан. Какви са тия глупости за Бейтс?

— Това е начинът, по който се защитават някои същества: Бейтсова мимикрия. Те подражават на нещо, което не са, за да си осигурят безопасност. Виж сега, ако беше хитър, нямаше да си пуснеш брада, щеше да си миеш лицето, да си решиш косата, да носиш тъмен костюм, бяла риза, вратовръзка и куфарче. Щеше да изглеждаш като всички останали. Тогава никой няма да те безпокои и можеш да правиш каквото поискаш, без да ти пречат. Имитиращ добре защитените видове. И не те заплашва никаква опасност.

— Откъде знаеш, че ме заплашва опасност?

— Ами, имаш такъв вид, миризма, известна нервност…

— И ако изглеждах обикновен, нямаше да ме заплашва опасност, така ли?

— Навярно не.

— Ти какъв си?

Мъжът се засмя и видимо се отпусна.

— Мразиш ли учените?

— Не повече от всички останали.

— Ами ако съм учен?

— Нищо.

— Добре. Аз съм учен.

— Какво от това?

— Всички ни слагаха под един знаменател. Аз съм биолог.

— Не те разбирам.

— Физиците ни докараха всичко това — той посочи навън — и някои химици и математици. Не биолозите.

— Искаш да кажеш войната, така ли?

— Да. Не! Искам да кажа света, такъв, какъвто е сега.

— Не съм бил роден, когато се е случило. Не знам. И не ми пука. Какво се опитваш да кажеш?

— Не трябва да обвиняваш всички професори по всички науки за случилото се.

— Не ги обвинявам. Даже не знам какво се е случило. Какво се е случило?

— Война, какво. Безумна и опустошителна. Много бомби и ракети с резултат, който никой не можа да предвиди. Ето това! — Мъжът отново посочи навън. — А какво се случи после? Оцелелите отидоха в малкото университети, които не бяха разрушени, и избиха всички професори — по английски, социология, физика, без значение какво са преподавали — защото професорите очевидно били виновни, защото са били професори. Ето защо Бейтсовата мимикрия означава толкова много за мен. Те ги разстрелваха, разкъсваха ги на парчета, разпъваха ги на кръст. Но не и мен. Не. Не мен. Аз бях с тях, бях с тълпата. Затова оцелях. Аз съм „Биология“, аудитория шестстотин и четири, сграда „Бентън“. — Той пак се засмя.

— Искаш да кажеш, че си им помагал, когато са избивали твоите приятели, така ли?

— Те не ми бяха приятели. Бяха от други науки. Почти не ги познавах.

— Но си помагал?

— Разбира се. Затова още съм жив.

— И как е животът?

Мъжът вдигна ръце към лицето си и впи нокти в бузите си.

— Не мога да го забравя — накрая отвърна той.

— Ето докъде те е довела твоята проклета мимикрия — буксуваш на място в опит да се престориш на някой друг. Не, благодаря. Аз знам какъв съм.

— Какъв?

— Аз съм си аз. Аз съм Ангел. Няма нужда да се преструвам на друг. Ако не ме харесват, могат да ме очистят, ако могат. Досега не са успели. Затова да вървят на майната си всички! Не разбирам тая работа с мимикрията. Не, благодаря. В никакъв случай. Да вървят по дяволите, всички!

— Един вид не може да оцелее така.

— Майната им на видовете. Аз сам ще се пазя.

— Това е грешна позиция.

— Кой го казва?

— Вече не знам. — Той продължи да дращи бузите си, докато по брадата му не потекоха капки кръв.

— Престани! Дразниш ме! Между другото, къде живееш?

— Никъде и навсякъде — скитам. Където и да се опитам да остана, след време ме прогонват. Вече не е свято да си луд.

— Наоколо има ли селища?

— Има…

— Е, върви да подражаваш на хората, които живеят в някое от тях.

— Не мога. Аз съм луд.

— Избръсни си брадата, изкъпи се, облечи си тъмен костюм, бяла риза и връзка, носи куфарче…

— Те вече не изглеждат така — забравих. Всичко се промени…

— Е, подражавай им, както и да изглеждат, по дяволите.

— Всички са с бради, мръсни са и носят стари дрехи.

— Тогава вече им подражаваш. Аз също.

— Не!

— Каква е разликата?

— Ние сме луди!

— Мен не ме брой.

— Вярно е. Кой друг освен безумец ще се скрие в този стар плевник насред буря, която може да се превърне в холокост? Нормалните хора имат дом, сигурно убежище…

— Добре, прав си. И аз съм луд. Цигара?

— Да, моля.

Танър му подхвърли пакета с лявата си ръка, после и кибрита. И през цялото време продължаваше да стиска пистолета в дясната.

Канис запали и върна цигарите и кибрита по същия начин.

Танър внимателно запали своята, без да откъсва очи от дребния мъж.

— Любопитен съм за твоя вид лудост — каза ученият. — Никога не съм виждал такава кола. Това е противорадиационна броня, нали?

— Да. Пътувам за Бостън.

— Глупаво и опасно.

— Знам. Но там има чума и им нося ваксина, хафикин.

— Чума ли? Знаех си! Знаех, че ще дойде!

— Откъде?

— Казали са го Малтус и Дарвин. Всички ще измрем! Войната и болестите се грижат за населението. Но това вече не е проблем и ние не сме способни да оцелеем. Затова чумата ще ни изтреби до крак.

— Глупости! В Лос Анджелис се справиха с чумата. Тъкмо затова имаме ваксина.

— Тогава ще се появи нещо друго.

Танър сви рамене.

— Не ми пука какво ще стане с тях.

— Ти обаче си един от тях.

— Не съм. Ти го каза.

— Грешах. Аз съм луд.

Известно време Танър пуши в мълчание.

— Какво ще правиш с мен? — попита Канис.

— Нищо. Ще те държа на мушка, докато бурята престане, защото не ти вярвам. После ще се кача на колата си и ще си тръгна.

— Защо не ми вярваш? Защото съм учен ли?

— Защото си луд.

— Прав си. Но можеш да ме убиеш.

— Защо да си правя труда?

— Може би искам да умра.

— Тогава се самоубий.

— Не мога.

— Жалко.

— Ще ме вземеш ли в Бостън?

— Може би. Ако наистина искаш и ако реша, че мога да ти имам доверие.

— Чакай да помисля.

— Ти ме помоли. Мисли колкото искаш.

Танър се заслуша в трополенето на дъжда по покрива.

— Не, благодаря — накрая каза Канис. — Там сигурно ще ме убият, защото съм учен.

— Едва ли. В Лос Анджелис няма да те убият — но нали искаше да умреш?

— Понякога искам, понякога не. Имаш ли нещо за ядене? Нещо, което да ти е излишно? Страшно съм гладен.

Танър мислено инвентаризира хранителните си припаси.

— Добре — отвърна той. — Върви пред мен и не прави резки движения. Даже ще ти оставя малко храна.

Канис се запъти към колата.

— Обърни се кръгом и не забравяй, че съм насочил пистолета към гърба ти.

Ученият се подчини.

Хел се вмъкна в колата, като остави вратата широко отворена и не изпускаше от поглед дребния мъж. После отново излезе навън.

— Вземи. Това е достатъчно за истински пир. — Той остави кутиите на пода и отстъпи назад.

Канис се нахвърли на храната. Танър се удиви, че човек може да е толкова гладен.

— Как се чувстваш сега? — накрая попита той.

— По-добре, благодаря.

— Сигурен съм, че в Бостън няма да те убият. Ако искаш да дойдеш, ще те взема. Какво ще кажеш?

— Не. Благодаря. Вече съм по-добре.

— Защо, за Бога?

— Защото съм сит.

— Искам да кажа, защо няма да дойдеш?

— Те ще ме мразят.

— Няма.

— Нали разбираш, аз помагах, когато изгаряха университетите.

— Тогава не им казвай.

Биологът поклати глава.

— Те ще разберат.

— Откъде, тъпо копеле? Кажи ми откъде?

— Ще разберат. Знам го.

— Човече, ти имаш мания за вина. Чувал съм за такова нещо, но досега не вярвах, че съществува. Забрави го! Ще те заведа там. Ще можеш да правиш каквото си искаш със своите пеперуди, докато адът замръзне, и на никой няма да му пука.

— Не, благодаря.

Танър сви рамене.

— Както искаш.

В небето проблесна синя светкавица. Дъждът се усили. Сякаш хиляди чукове удряха по покрива. За известно време плевникът се освети от неестествено сияние.

— Как се казваш? — попита Канис.

— Хел.

— Знаех си. Вярваш ли в Господ след като носиш това име, Хел?

— Не.

— И аз не вярвах, но вече вярвам. Прости ми, че ти се меся…

— Не ми излизай с тия глупости.

— Съжалявам. Аз…

Разнесе се гръм, който заглуши следващите думи.

После се чу:

— Убий ме.

Танър смачка с крак фаса си.

— Ще ме убиеш ли?

— Не.

— Защо?

— Защо да те убивам?

— Защото го искам.

— Върви по дяволите.

— Вече съм там.

— Както сам признаваш, ти си побъркан.

— Това няма нищо общо.

— Искаш ли още една цигара?

— Не, благодаря.

Дъждът отслабна и гръмотевиците утихнаха. Потръпващите сенки отново придобиха естествен вид.

— Добре, остави — каза Канис. — Не искам да ти досаждам.

— Знам. С какво се занимават биолозите?

— Имам докторска степен по биологически науки. Всъщност съм ботаник…

— Доктор ли си?

— Да.

— В колата има още един човек, нуждае се от медицинска помощ. Ще го прегледаш ли?

— Аз не съм такъв доктор.

— Какво искаш да кажеш?

— Доктор съм, но не по медицина. Разбирам само от ботаника.

— Биолозите режат мъртъвци и такива неща, нали? Това няма ли да помогне?

— Не, не разбирам нищо от медицина.

— Добре. Вярвам ти. Обаче жалко. Раната му е доста тежка.

— Съжалявам.

Навън отново започна да изсветлява.

— Бурята като че ли отслабва — каза Танър.

— Да.

— Вече ще тръгвам.

— Сега ли?

— Защо не?

— Може пак да се усили.

— Може и да не се усили. Ще трябва да рискувам.

Хел заотстъпва към колата.

— Чакай!

— Какво?

— Нищо.

В този момент Канис се хвърли към него и пъхна ръка в ризата си. Танър стреля два пъти.

— Проклет глупак! Защо го направи? — извика той и се приближи до падналия на земята учен.

Биологът се закашля и изплю кръв.

— Защо… не? — попита той. — Всички ние сме… луди… По дяволите! — Гърдите му силно хриптяха.

— Побъркан… Побъркан… — изсумтя Хел, задърпа Канис към яслите и го остави до конския скелет. Претърси го и откри, че не носи оръжие. — Ще ми се да не го беше правил. — Танър се върна при бурето, седна от горе му и запали нова цигара. Дланта му все още усещаше отката на пистолета.

— Побъркан — потрети той. — Абсолютно смахнат. Луд. Да, точно така. Той беше прав.

 

 

Дълго седя в плевника. Духаше студен влажен вятър. След известно време дъждът намаля и той се върна в колата и запали двигателя. Грег още бе в безсъзнание.

Изпи едно хапче, за да се ободри, и в движение хапна малко. Дъждът продължаваше, но съвсем леко. Не спря през цяло Охайо и небето остана облачно. Навлезе в Западна Вирджиния и стигна до място, наречено Паркърсбърг, после зави леко на север. Сивият ден преля в черна нощ.

Нямаше гигантски прилепи, които да му създават проблеми, но мина покрай още няколко кратера и равнището на радиацията се повиши. По едно време го подгони глутница огромни диви кучета, които лаеха, виеха, тичаха край пътя и се зъбеха на гумите, но накрая се отказаха и изостанаха. Когато заобикаляше друга планина, бълваща с грохот огнени облаци в небето, земята под колелата започна да се тресе. След малко отгоре му се изсипа ужасен порой и двигателят на два пъти угасна, но той отново го палеше и продължаваше. Тук теренът беше по-висок, земята — по-суха и неколцина въоръжени с пушки мъже се опитаха да му препречат пътя. Танър стреля по тях и хвърли граната. Когато мракът отстъпи и изгря бледата луна, наоколо закръжиха тъмни птици, ала той не им обърна внимание и след малко те изчезнаха.

Нахрани се и изпи още едно хапче. Вече бе в Пенсилвания и реши, че ако Грег дойде в съзнание, може да го развърже и да му повери волана.

На два пъти спира, за да ходи до тоалетната, като подръпваше златната обеца на лявото си ухо, духаше си носа и се почесваше. После пак похапваше и продължаваше напред.

Всичките мускули го боляха, искаше му се да спре и да си почине, но се страхуваше, че нещо може да го нападне.

Докато пресичаше поредния мъртъв град, дъждът отново заваля. Не силно, просто леко ръмене, студено и стерилно наглед — тънка, светла водна пелена. Той спря насред пътя пред нещо, в което едва не се блъсна, и се вгледа в него.

Отначало помисли, че са черните ивици в небето. Бе спрял, защото му се струваше, че са се появили прекалено внезапно.

Оказа се паяжина с нишки, дебели колкото ръката му, която висеше между две порутени сгради.

Включи предната огнепръскачка и когато пламъкът угасна, видя фигурата, приближаваща се отгоре.

Паяк, по-голям от самия него, бързащ да провери какво става.

Хел внимателно се прицели с гранатохвъргачката и го улучи с нажежена до бяло ракета.

Чудовищният паяк продължи да виси на треперещата паяжина и като че ли подритваше с крака.

Танър пак включи пламъка и държа бутона натиснат цели десет секунди. Пътят му най-после беше свободен.

Той потегли напред, отново буден и нащрек, забравил всичките си болки. Караше колкото можеше по-бързо и се мъчеше да изхвърли гледката от ума си.

В далечината надясно димеше друга планина, но нямаше лава. Когато мина покрай нея, отгоре му се посипа само пепел.

Направи си кафе и изпи една чаша. Скоро настъпи утрото.

 

 

Заседна в калта някъде в източна Пенсилвания и започна да ругае. Грег изглеждаше много блед. Слънцето се издигаше високо в небето. Хел се отпусна назад и затвори очи. Това вече бе прекалено.

Заспа.

Събуди се и се почувства още по-зле. Някой тропаше по вратата. Ръцете му автоматично се стрелнаха към оръжейния пулт и той погледна екраните.

Видя старец, придружаван от двама по-млади мъже. Бяха въоръжени, но стояха точно пред лявото крило и Танър можеше да ги разсече на две за миг.

Той включи външния високоговорител.

— Какво искаш?

— Добре ли си? — извика му старецът.

— Не съвсем. Събуди ме.

— Заседнал ли си?

— Има нещо такова.

— Имам мулета и мога да те изтегля. Обаче няма начин да ги докарам тук до утре сутрин.

— Страхотно! — отвърна Танър. — Благодаря.

— Откъде си?

— От Лос Анджелис.

— Какво е това?

— Лос Анджелис. На Западното крайбрежие.

Разнесе се шепот, после:

— Доста си се отдалечил от дома си.

— Като че не знам. Виж, ако говориш сериозно за мулетата, ще съм ти адски благодарен. Случаят е спешен.

— Какъв случай?

— Знаеш ли за Бостън?

— Знам, че има такъв град.

— Е, там хората умират от чума. Нося им лекарства, които могат да ги спасят, ако успея да им ги закарам.

Отново шепот.

— Ще ти помогнем. Бостън е много важен град. Ще те изтеглим. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Къде? И кои сте вие?

— Казвам се Самюъл Потър, а това са синовете ми Родерик и Калибан. Фермата ми е на десетина километра оттук. Можеш да пренощуваш при нас.

— Не че не ви вярвам — рече Танър. — Просто не вярвам на никого, нали разбирате какво искам да кажа. Напоследък прекалено често стрелят по мен и не искам да рискувам.

— Ами ако приберем пушките? Сигурно можеш да ни застреляш отвътре, нали?

— Да.

— В такъв случай ние рискуваме със самото си присъствие тук. Искаме да ти помогнем. Ще изгубим, ако бостънските търговци престанат да идват в Олбъни. Ако вътре с теб има някой друг, той може да те прикрива.

— Чакайте малко. — Танър отвори вратата и скочи навън.

Старецът протегна десницата си и Хел се ръкува с него и със синовете му.

— Имате ли някакъв лекар насам? — попита той.

— В селото, на петдесетина километра на север.

— Партньорът ми е ранен. Струва ми се, че има нужда от доктор. — Танър посочи към колата.

Сам се приближи и надникна вътре.

— Защо е завързан?

— Побърка се и трябваше да го пребия. Завързах го, обаче сега хич не изглежда добре.

— Тогава дай да направим носилка. Ти заключи колата, а моите момчета ще го занесат вкъщи. Ще пратим някого да повика доктора. Ти също не изглеждаш добре. Басирам се, че си мечтаеш за баня, бръснач и чисто легло.

— Наистина не се чувствам много добре — потвърди Танър. — Хайде да направим носилката по-бързо, за да нямаме нужда от още една.

Той седна на бронята и запали цигара, докато момчетата на Потър режеха клони и ги преплитаха. Обливаха го вълни на пълно изтощение и едва си държеше очите отворени. Краката му тежаха, раменете го боляха. Цигарата се изплъзна от пръстите му и той се облегна на капака.

Някой го потупваше по крака.

Хел се насили да вдигне клепачи.

— Добре — каза Потър. — Развързахме партньора ти и го сложихме на носилката. Хайде, заключи колата и да вървим.

Танър кимна и скочи от бронята. Затъна почти до коленете, но заключи вратата и последва стареца, облечен в дрехи от еленова кожа.

Закрачиха в пустошта и скоро движенията му станаха механични.

Стиснал пушката си в ръка, Самюъл Потър поддържаше разговора. Може би се опитваше да държи Танър буден.

— Не е много далече, синко, и само след няколко минути ще излезем на хубав път. Как каза, че ти е името?

— Хел Танър.

— Кофти име. Ако нямаш нищо против, ще те представя на жената и на малкия като господин Танър. Съгласен ли си?

— Няма проблем. — Хел се задъхваше и с мъка изтегляше ботушите си от калта.

— Определено ще ни липсват бостънските търговци. Надявам се да успееш навреме. Те държат магазини в Олбъни и два пъти годишно организират панаир, пролетен и есенен. Носят всякакви стоки, игли, конци, пипер, чайници, тигани, семена, оръжие и муниции, всевъзможни неща, пък и панаирите са чудесно нещо. Почти всички от нашия край ще ти помогнат. Надявам се да успееш. Ще те извадим от калта.

Стигнаха по-висока, по-суха земя.

— Пътят нататък по-добър ли е?

— А, не. Но ще ти покажем на картата какво да търсиш.

— И аз имам карта — отвърна Танър. Прехвърлиха билото на един хълм и той видя в далечината къща. — Това ли е домът ти?

— Да. Още малко остана. Ако си уморен, опри се на рамото ми.

— Ще издържа. Просто изпих толкова хапчета за ободряване, че започвам да усещам колко много ми се спи. Ще се оправя.

— Съвсем скоро ще можеш да поспиш. А когато се събудиш, ще седнем над оная твоя карта и ще си отбележиш всички места, за които ти разкажа.

— Чудесно, чудесно — рече Танър, опря ръка на рамото на Сам и с олюляване закрачи до него. Чувстваше се като пиян и му се искаше вече да са стигнали.

След цяла вечност, преминала сякаш в мъгла, видя вратата. Тя се отвори и Хел усети, че полита напред. И после нищо.

 

 

Сън, мрак, далечни гласове, пак мрак. Лежеше на нещо меко. Той се обърна на другата си страна и отново заспа.

Когато най-после всичко се сля в плътна топка и Танър отвори очи, през прозореца от дясната му страна струеше светлина и падаше на правоъгълници върху юргана. Той изпъшка, протегна се, разтърка очи и се почеса по брадата.

Внимателно разгледа стаята: полиран дъсчен под с ръчно тъкани сини, червени и сиви килимчета, тоалетка с бял леген с опадал по ръба емайл, огледало на стената зад него, крехък наглед люлеещ се стол с басмена възглавничка до прозореца, масичка със столче отдолу до другата стена, отгоре й книги, лист, писалка и мастило. На една стена бе закачено парче плат с избродиран надпис, молещ Господ за благословия, на другата — снимка на синьо-зелен водопад.

Хел седна на леглото, установи, че е гол, и се озърна за дрехите си. Но не ги откри.

Докато се чудеше дали да извика, вратата се отвори и в стаята влезе Сам. Носеше дрехите му, чисти и грижливо сгънати. В другата си ръка държеше ботушите му, лъснати като влажна нощ.

— Чух, че се размърда — каза той. — Как се чувстваш?

— Много по-добре, благодаря.

— Ваната е готова. Само трябва да излеем една-две кофи гореща вода и е твоя. Ще пратя момчетата да донесат сапун и хавлии.

Танър прехапа устни, ала не искаше да се държи враждебно с домакина си, затова кимна и се насили да се усмихне.

— Чудесно.

— На тоалетката има бръснач и ножици, ако ти трябват.

Той отново кимна. Сам остави дрехите на люлеещия се стол и ботушите — на пода до него, после излезе.

Скоро Родерик и Калибан донесоха ваната, разпънаха няколко чувала на пода и я поставиха отгоре.

— Как си? — попита единият от тях. (Танър не ги различаваше — и двамата бяха чорлави като плашила и устите им бяха натъпкани с бели зъби.)

— Добре.

— Басирам се, че си гладен — каза другият. — Спа почти цял ден.

— Наистина съм гладен — потвърди Танър. — Как е партньорът ми?

По-близкият от двамата поклати глава.

— Още спи и е зле. Очакваме доктора всеки момент. Малкият ни брат се грижи за приятеля ти през нощта.

Те понечиха да излязат, после момчето прибави:

— Когато се изкъпеш, мама ще ти приготви нещо за ядене. С Кал отиваме да измъкнем колата ти от калта. Докато ядеш, татко ще ти обясни за пътищата.

— Благодаря.

— Приятен ден.

Те излязоха, а Танър стана, отиде при огледалото и се погледна.

— Е, само този път — измърмори той.

После си изми лицето и подряза брадата и косата си.

Когато свърши, изскърца със зъби, влезе във ваната, насапуниса се и се изтърка. Водата посивя. Хел се изплакна, избърса се и се облече.

Дрехите му бяха колосани и слабо миришеха на дезинфектант. Той се усмихна на тъмноокото си отражение и запали цигара. После се вчеса и погледна непознатия в огледалото.

— По дяволите! Какъв съм красавец! — Ухилен, Танър отвори вратата и влезе в кухнята.

Сам седеше на масата и пиеше кафе. Жена му — ниска и набита, с дълга сива пола — се беше навела над печката. Тя се обърна и Хел видя, че лицето й е широко, с кръгли червени бузи с трапчинки. Имаше малък бял белег в средата на челото. Косата й бе кестенява, тук-там прошарена със сиви кичури, и вдигната на кок. Тя вирна брадичка и усмихнато го поздрави.

— Добрутро — отвърна Танър. — Всичко изпоцапах оттатък.

— Не се безпокой — рече Сам. — Седни и след малко ще ти дадем да закусиш. Момчетата казаха ли ти за твоя приятел?

Той кимна.

Докато жена му поставяше пред Хел чаша кафе, старецът прибави:

— Съпругата ми се казва Сюзан.

— Приятно ми е — рече тя.

— Здрасти.

— Виж сега, взех твоята карта. Видях, че стърчи от джоба на якето ти. А, пистолетът ти е закачен ей там до вратата. Както и да е, мисля, че най-добрият маршрут е през Олбъни и после по старото шосе девет, то е в доста добро състояние. — Сам разгъна картата и продължи да обяснява, като сочеше с ръка. — Е, няма да е безгрижна разходка, но това е най-чистият и най-бързият път…

— Закуската — каза жена му и отмести картата, за да постави пред Танър чиния с яйца, бекон и наденички и друга с четири препечени филийки. На масата, имаше мармалад, конфитюр, желе и масло и Хел започна да се тъпче, докато Сам продължаваше да говори.

Разказа му за бандите мотоциклетисти между Бостън и Олбъни, които грабели всичко възможно. Повечето товари се превозвали на конвои, охранявани от въоръжени ездачи.

— Но ти няма защо да се тревожиш с тая твоя кола, нали? — попита старецът.

— Надявам се — отвърна Танър и продължи да утолява вълчия си глад. Ала се чудеше дали са като старата му банда и се надяваше да не са, и заради тях, и заради себе си.

Надигна чашата си с кафе и в този момент вратата се отвори и в кухнята се втурна десетина-дванадесет годишно момче. Последва го възрастен мъж, който носеше традиционната черна чанта.

— Тук сме! Тук сме! — извика момчето. Сам се изправи и се ръкува с мъжа. Танър реши, че и той трябва да го направи, избърса устата си, стисна десницата на непознатия и каза:

— Моят партньор нещо се чална. Нахвърли ми се и се сбихме. Аз го блъснах и той си удари главата в таблото.

Докторът, тъмнокос петдесетинагодишен мъж, носеше тъмен костюм. Лицето му бе набръчкано и очите му изглеждаха уморени. Той кимна.

— Ще ви заведа при него — рече Сам и посочи вратата в отсрещния край на кухнята.

Танър седна и взе последното парче хляб. Сюзан отново напълни чашата му с кафе и той й кимна.

— Казвам се Джери — представи се момчето и седна на освободения от баща му стол. — Ти наистина ли се казваш Хел?

— Млъкни! — скара му се майка му.

— Да — потвърди Танър.

— И си пресякъл цялата страна? По Пътя?

— Е, не цялата. Само дотук.

— Как беше?

— Кофти.

— Какво видя?

— Прилепи, големи колкото тая кухня — някои даже по-големи — от другата страна на Мисис Ип. В Сейнт Луис бяха адски много.

— Как се измъкна?

— Стрелях по тях. Горих ги. Прегазвах ги.

— Какво друго видя?

— Гигантски гущери. Големи колкото плевник. Прашни дяволи — големи вихрещи се ветрове, които всмукаха една кола. Огневърхи планини. Огромни тръни, които трябваше да изгорим. Минахме през няколко бури. Пътувахме из краища, където земята беше като стъкло. На други места земята се тресеше. Заобиколихме големи кратери. Радиоактивни.

— Ще ми се някой ден и аз да мина оттам.

— Може би ще го направиш.

Танър се нахрани, запали цигара и отпи от кафето си.

— Много вкусна закуска — каза той. — От много време не съм ял такава храна.

— Благодаря.

Сюзан се усмихна и каза:

— Джери, не досаждай на човека.

— Не ми пречи, госпожа. Няма проблем.

— Какъв е тоя пръстен на ръката ти? — попита момчето. — Прилича на змия.

— Ами, точно това си е — отвърна Танър и го свали от пръста си. — Направен е от чисто сребро с очи от червено стъкло. Взех го от едно място на име Тихуана. Подарявам ти го.

— Не мога да го взема — рече Джери и умолително погледна към майка си. Тя отрицателно поклати глава.

— Вие сте толкова добри към мен — помогнахте ми, доведохте лекар за партньора ми, нахранихте ме и ме подслонихте — каза Танър на момчето. — Сигурен съм, че никой няма да има нищо против, ако изразя благодарността си и ти подаря тоя пръстен. — Джери пак погледна майка си и тя кимна.

Момчето подсвирна, скочи и сложи пръстена на пръста си.

— Голям ми е.

— Дай да го смачкам малко. Ако ги понатиснеш, тия спирали стават на всеки пръст.

Танър натисна пръстена и го подаде на момчето. Наложи се да го смачка още малко и този път му стана точно. Джери понечи да излезе от кухнята.

— Чакай! — спря го майка му. — Какво трябва да кажеш?

— Благодаря, Хел.

— Господин Танър — поправи го тя.

— Господин Танър — повтори момчето и вратата се затръшна зад него.

— Много мило от твоя страна — каза Сюзан.

Хел сви рамене.

— Пръстенът му хареса. Радвам се, че успях да го зарадвам.

Той допи кафето и допуши цигарата си. Жената му наля трета чаша и Танър запали нова цигара. След известно време Сам и лекарят излязоха от съседната стая и Хел се зачуди къде ли е спало семейството през нощта. Сюзан поднесе кафе на всички.

— Приятелят ти има мозъчно сътресение — каза докторът. — Без рентген не мога точно да определя колко сериозно е състоянието му, а тук няма начин да му направим снимка. Но не ти препоръчвам да го местиш.

— Колко време? — попита Танър.

— Може би няколко дни, може би една-две седмици. Оставих лекарство и обясних на Сам как да се грижи за него. Сам казва, че в Бостън имало чума и че трябва да бързаш. Съветвам те да продължиш без него. Остави го тук при Потърови. Те ще се грижат за него. Може да отиде с тях в Олбъни на Пролетния панаир и оттам да замине за Бостън с някой търговски конвой.

Танър се замисли, после кимна и каза:

— Добре. Щом няма друг начин.

 

 

Хел Танър и Джери Потър крачеха в студеното утро. Над земята се стелеше мъгла и тревата лъщеше като хромирана. Във въздуха се носеше лека омара. Дъхът на момчето излизаше на пара.

— Виж, Хел! — каза Джери. — Аз пуша!

— Да — отвърна Танър. — Как мислиш, дали вече са изтеглили колата ми?

— Сигурно. Мулетата са много яки. — Момчето замълча, после попита: — Ти с какво се занимаваш иначе? Когато не шофираш?

— Винаги съм шофирал… едно или друго. Аз съм шофьор, това е.

— След като отидеш в Бостън пак ли ще шофираш?

Танър се прокашля и се изплю в ствола на едно дърво.

— Не знам. Сигурно. Или ще постъпя на работа някъде, където поправят коли и мотори.

— Знаеш ли какъв искам да стана?

— Не. Кажи ми.

— Пилот. Искам да летя.

Танър поклати глава.

— Не може. Някога наблюдавал ли си птиците? Те никога не се издигат много нависоко. Страх ги е. Ако излетиш със самолет, ветровете ще те убият.

— Мога да летя съвсем ниско…

— Теренът е прекалено неравен и ветровете променят височината си. По дяволите, има хълмове, по които никога не карам, защото вятърът може да ме отнесе. Лесно се забелязват заради всички боклуци, които носят. А и над определена височина няма нищо друго освен голи скали.

— Ще внимавам за такива неща…

— Да, обаче ветровете се менят. Спускат се и се издигат. Няма начин да предвидиш кога и къде.

— Но аз искам да летя.

Танър погледна момчето и се усмихна.

— Повечето хора искат да правят адски много неща, но поради една или друга причина се оказва, че не могат. Летенето е едно от тях. Ще трябва да си намериш друга работа.

Джери внезапно издаде напред долната си устна и подритна камъчетата пред себе си.

— Когато е млад, всеки иска да прави нещо специално — каза Хел. — Но като че ли никога не става както му се ще. Или е невъзможно, или просто няма шанс да опита.

— Ти какво щеше да правиш, ако не беше шофьор?

Танър спря, обърна се с гръб към вятъра и запали цигара, като заслони огънчето с шепи. После дръпна два пъти, втренчи се в дима и отвърна:

— Искам да съм пазител на машината.

— Каква машина?

— Машината, Голямата машина. Трудно ми е да ти го обясня…

Той затвори очи за миг.

— В училище имахме един учител. Той ни разказваше, че светът бил голяма машина, всичко въздействало на нещо друго, всичко, което се случвало, било функция на това действие и взаимодействие. Та тогава се замислих и си представих тая проклета голяма машина — всевъзможни зъбни колела, бутала и предавки, лостове, зъбци, валове, скрипци и оси — и реших, че тя наистина съществува някъде, тая машина, искам да кажа, и че в зависимост от това дали работи гладко, или не, нещата на света вървят добре или зле. Е, тогава си казах, че машината хич не работи добре и че някой трябва да я поправи и след това да я наглежда. Седях си на чина и мечтаех за машината, мислех си за нея всяка вечер преди да заспя. Представях си, че някой ден ще я потърся и ще я открия. И че тогава ще стана пазител на машината — ще съм човекът, който я смазва, затяга винтчетата, сменя износените части, лъска я, управлява пулта й. И че тогава всичко ще върви както трябва. Времето ще е хубаво, всички ще имат достатъчно храна, няма да има побоища, болни хора и пияници, никой няма да има нужда да краде, защото иска нещо, което не може да притежава. Мислех си за всичко това. И исках да стана пазител на машината. Представях си, че съм в някаква фабрика или огромна стара пещера, че си скъсвам задника, за да поддържам машината в страхотно състояние, и че всички са щастливи. А и щеше да е забавно. Да речем, че искам да си взема отпуска. Изключвам машината и затварям дюкяна. Тогава всичко спира, разбираш ли? Освен мен. Като на снимка. Всички са замръзнали като статуи: едни шофират, други ядат, работят, любят се. Всичко просто е спряло и аз мога да се разхождам из града, и никой не знае, че съм там. Мога да взимам храна от чиниите им, да целувам техните момичета, да чета техните книги — докато ми харесва. После, когато ми омръзне, пак се връщам, включвам машината и всичко отново се раздвижва. И на никой не му пука, даже да разбере, защото аз поддържам машината в адски добро състояние и всички са доволни. Ето какъв исках да стана: пазител на Голямата машина. Само че не я открих.

— Някога търсил ли си я? — попита Джери.

— Не.

— Защо?

— Защото нямаше да я намеря.

— Откъде знаеш?

— Защото не съществува. Няма такава машина. Това беше метафора. Учителят просто се опитваше да ни обясни, че животът прилича на голяма машина — а не, че е такъв. Тогава обаче не го разбрах и години наред си мислех за проклетата машина.

— Как разбра, че няма такава машина?

— По-късно, когато отидох да го попитам къде е машината, той ми обясни какво е искал да каже. Божичко, почувствах се адски глупаво!

— Той може да е сгрешил.

— Не. Старите даскали са много наясно с такива неща.

— Може да те е излъгал.

— Не. Сега разбирам какво е искал да каже. Обаче в едно нещо грешеше. Кофти е да си като машина. Но знам какво искаше да каже.

— Значи даскалите не са много наясно, щом бъркат даже за едно нещо.

Продължиха напред. Джери заразглежда пръстена си.

— Наясно са в друг смисъл — каза Танър. — Като един биолог, когото срещнах преди известно време. Знаят как да използват думите. Моят учител знаеше какво говори, а сега знам и аз. Но трябва да пораснеш, за да ги разбереш.

— Ами ако все пак е сбъркал? Ами ако тя съществува? И някой ден я намериш? Ще се грижиш ли за нея? Ще искаш ли да си пазител на машината?

Танър дръпна от цигарата си.

— Няма такава машина.

— Ами ако има?

— Да, сигурно все още ще искам.

— Добре, защото аз все още искам да летя, въпреки онова, което ми каза. Може би някой ден ветровете ще се променят.

Танър постави ръка на рамото му и го стисна.

— Това ще е чудесно.

— Надявам се някой ден да я намериш и да поправиш всичко, за да мога и аз да летя.

Хел хвърли угарката в крайпътната канавка.

— Ако някога я открия, това ще е първото нещо, което ще поправя.

— Благодаря ти, Хел.

Танър пъхна ръце в джобовете си и се приведе срещу вятъра. Слънцето се бе издигнало по-високо и вече разнасяше мъглата.

 

 

Хел погледна извадената си от калта кола и каза:

— Е, време е да тръгвам. Благодаря. — Отключи вратата, качи се в кабината, запали двигателя, превключи на скорост, натисна клаксона два пъти и потегли.

На екрана видя, че тримата мъже му махат с ръце. Натисна газта и те скоро се скриха от погледа му.

Пътят беше чист. Небето бе жълтеникаворозово. Земята беше кафява и покрита с буйна зелена трева. Яркото слънце оплиташе деня в сребърна мрежа.

Този район изглеждаше недокоснат от хаоса, създал останалата част от Пътя. Танър пусна музиката. Изпревари два камиона и всеки път натискаше клаксона. Единият му отговори.

Шофира цял ден и късно през нощта пристигна в Олбъни. Улиците бяха тъмни и само тук-там в сградите светеха лампи. Спря пред мъждукащ червен надпис „Бар и ресторант“, паркира и влезе.

Заведението бе малко, джубоксът свиреше мелодии, които никога не беше чувал, осветлението бе слабо и подът беше поръсен с талаш.

Той седна на бара и натисна магнума навътре под колана си, за да не се вижда. После си съблече якето заради жегата и го хвърли на съседния стол. Към него се приближи мъж с бяла престилка.

— Дай ми чаша уиски, бира и сандвич с шунка.

Мъжът кимна с плешивата си глава и му наля чаша уиски. После напълни халба пенлива бира и подвикна през дясното си рамо към прозорчето зад гърба му.

Танър изпи на една глътка уискито и се зае с бирата. След малко на шубера се появи бяла чиния със сандвич. Мина доста време, докато барманът я вземе и я постави пред него. После написа нещо на една зелена хартийка и го пъхна под края на чинията.

Хел отхапа от сандвича и го прокара с глътка бира. Огледа се и реши, че хората тук вдигат същия шум като във всеки бар. Старецът от лявата му страна изглеждаше добродушен, затова той го попита:

— Нещо ново за Бостън?

Брадичката на мъжа трепереше, но това очевидно бе нормалното му състояние.

— Няма абсолютно никакви новини. Търговците май ще затворят магазините си до края на седмицата.

— Какво чухте последно за положението в града?

— Хората продължават да измират. Напускат града, за да не се заразят. Оттук всеки ден минават десетки. На пътя има блокада и ги предупреждават, че не могат да спрат. Затова продължават и спират в първото селище, което ги приеме. Освен това една голяма група си направи лагер горе в хълмовете. — Той посочи на север. — На пет-шест километра оттук. Светлините им се виждат от площада.

— Как убива чумата?

— Никога не съм виждал болни от чума. Обаче съм слушал да разправят, че човек адски ожаднявал, после започвал да се подува под ръцете, около шията и тук долу, след туй дробовете му се изпълвали със собствените му течности и се задушавал.

— Но в Бостън все още има живи хора, нали?

— Щом продължават да бягат насам.

Танър се замисли за чумата, после попита:

— Кой ден сме днес?

— Вторник.

Хел дояде сандвича и докато допиваше бирата си, запали цигара.

После погледна сметката. Беше осемдесет и пет цента. Хвърли на плота банкнота от един долар и се обърна да си върви.

Бе направил само две крачки, когато барманът извика след него:

— Чакай малко, приятел.

Танър се обърна.

— Да?

— Кого се опитваш да метнеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти как му викаш на тоя боклук?

— Какъв боклук?

Мъжът размаха банкнотата и Танър се приближи да я разгледа.

— Не виждам нищо нередно. Какво те смущава?

— Това не са пари.

— Искаш да ми кажеш, че са фалшиви ли?

— Точно това казвам. Никога не съм виждал такава банкнота.

— Ами тогава я разгледай по-внимателно. Прочети надписа в долната й част.

Барът утихна. Един мъж се изправи от стола си, приближи се и протегна ръка.

— Дай да я видя, Бил.

Барманът му я подаде и очите на мъжа се разшириха.

— Издадена е от банката на Калифорнийската държава.

— Аз съм оттам — поясни Танър.

— Съжалявам, тия пари не важат тук — рече барманът.

— Нямам други.

— Никой в тия краища няма да я приеме. Нямаш ли бостънски пари?

— Никога не съм бил в Бостън.

— Тогава как си стигнал дотук, по дяволите?

— С кола.

— Не ме будалкай, приятел.

— Ще вземеш ли парите ми, или няма?

— Няма — отсече барманът.

— Тогава върви на майната си — каза Танър, обърна се и закрачи към вратата.

Както винаги при такива обстоятелства, напрегнато се вслушваше в шумовете зад гърба си.

Когато чу припрените стъпки, рязко се обърна. Човекът, който беше разгледал банкнотата, бе вдигнал дясната си ръка.

Танър хвана коженото си яке, което бе преметнал на дясното си рамо, и с всичка сила замахна с него. Якето удари мъжа по темето и той падна.

Чуха се викове. Неколцина души скочиха и запристъпваха към него.

Хел извади пистолета от колана си и го насочи към тях.

— Съжалявам, приятели.

Мъжете спряха.

— Сигурно няма да ми повярвате, че идвам чак от Калифорнийската държава с кола, пълна с ваксина. Но е така. Пратете тая банкнота в голямата бостънска банка и те ще ви я сменят. Това ще ви убеди. А сега трябва да тръгвам и никой от вас да не се опитва да ме спре. Ако си мислите, че ви баламосвам, погледнете колата, която карам. Нямам какво повече да ви кажа.

Заотстъпва към вратата, излезе и продължи да я държи на мушка, докато се качваше в колата. После запали двигателя, обърна и потегли.

На задния екран видя тълпата на тротоара пред бара. Зяпаха невярващо колата.

Танър се засмя, после погледна мъртвата луна с оттенък на ябълков цвят.