Роджър Зелазни
Алеята на прокълнатите (2)

Когато стигнаха в Солт Лейк Сити, небето бе черно като нощ. Джон Брейди — така се казваше куриерът от Бостън — беше минал оттук само преди няколко дни и градът ги очакваше. Повечето от неговите десет хиляди жители излязоха на улицата и още преди Хел и Грег да слязат от кабината в първия сервиз, който видяха, предният капак на втора кола вече бе отворен и трима монтьори преглеждаха двигателя.

Единият от монтьорите се приближи към тях. Беше нисък и кожата му бе тъмна от слънчев загар и машинно масло, затова очите му изглеждаха по-светли, отколкото бяха в действителност. Мъжът погледна мръсните нокти на ръката, която беше понечил да протегне, рязко я отдръпна, избърса я в зеления си гащеризон и се ухили, разкривайки златните си зъби.

— Здрасти. Аз съм Мънк — каза той. — Вие сте ония, дето пътуват за Бостън, нали?

— Да.

— Ще накарам момчетата си да проверят всичко. Сигурно ще отнеме един-два часа. Как се казвате?

— Аз съм Грег.

— Аз съм Хел. Къде можем да закусим?

— Оттатък улицата има ресторант. Но като гледам тълпата навън, няма да стигнете до него. Какво ще кажете да пратя някое от момчетата да донесе нещо за ядене? Можете да хапнете в офиса.

— Добре.

— Мислех, че ще пратят повече от една кола.

— Пратиха. Изгубихме две.

— О, съжалявам. Знаете ли, разговарях с оня Брейди, когато мина оттук. Той каза, че Бостън бил пратил шест коли. Изглеждаше ужасно и колата му сякаш беше участвала във война. Президентът го караше да остане — предложи му да пратим друг в Лос Анджелис, обаче Брейди не искаше и да чуе. Бил стигнал дотук и с Божия помощ щял да измине целия път, така каза.

— Глупак — рече Танър.

— Когато се опитахме да го заведем на лекар, извади пистолет. Не искаше да остави колата си. Мисля, че се беше побъркал. След като тръгна, пратихме наша кола, за да сме сигурни, че ще получите съобщението.

— Каква кола? — попита Грег.

— Не е ли…

Младежът поклати глава.

Мънк извади цигари от джоба на гърдите си, предложи им и докато им поднасяше огънче, ръката му трепереше.

— Мислех, че нашият шофьор ви е предал съобщението.

— Само Брейди — отвърна Грег. — Никой друг.

— Как е той?

— Мъртъв е.

— Изолацията му беше повредена, когато поправяхме колата. Гайгерът полудя, когато измерихме радиацията в кабината. Искахме да му дадем друга кола, но той извади пистолета. Господи, искал си своята кола, така каза. Затова поправихме изолацията, обаче хич не е лесно да я обеззаразиш за нула време. Когато излезе оттук, Брейди все едно седеше в пещ. Това беше една от причините да пратим Дарвър… Хайде да отидем в офиса. — Монтьорът посочи една тежка зелена врата и извика: — Хей, Ред!

Към тях се приближи младеж, който бършеше ръцете си с напоен с бензин парцал.

— Да, Мънк?

— Иди се измий и изтичай да донесеш на тези момчета нещо за хапване. Ще чакаме в офиса.

— Добре. Ами пари?

— Вземи от касата и остави бележка.

— Ясно. — Момчето се запъти към една пожълтяла мивка на отсрещната стена.

Влязоха в офиса, Мънк затвори зелената врата и посочи столовете.

— Разполагайте се. — После спусна щорите, за да не гледат отвън, облегна се на една очукана зелена кантонерка и въздъхна. — Искам да ви пожелая успех. Божичко! Трябваше да го видите оня Брейди, когато спря тук! Приличаше на самата смърт!

— Добре, престани да ни го напомняш, а? — рече Грег.

— Извинявайте. Не исках… Нали разбирате…

— Да, естествено. Хайде да говорим за нещо друго.

Танър се подсмихна, пусна колелце дим и попита:

— Мислите ли, че днес ще вали?

Грег отвори уста, после я затвори и преглътна онова, което се канеше да каже.

Мънк надигна щората, погледна навън и каза:

— Две ченгета разкарват хората, а трето се опитва да разчисти пътя пред някаква кола. Май че е президентът, но не съм сигурен.

— Какво иска? — попита Танър.

— Сигурно да ви поздрави и да ви пожелае успех.

Грег прокара пръсти през косата си.

— Какво ще кажеш — самият президент, а?

— Да се шиба — изруга Хел.

Младежът започна да чисти ноктите си с ръба на кибритена кутия.

— Ние сме известни личности.

— На кой му пука?

— Но и никому не вреди.

— Да, президентът е — каза Мънк и отново спусна щората. — Ще изляза да го посрещна. Ще пристигне след минута.

— Предпочитам да закуся — рече Танър, когато останаха сами с Грег.

— Защо си такъв?

— Какъв?

— Противен. Тоя тип е голяма клечка тук и идва да ни каже нещо хубаво. Защо искаш да го наругаеш?

— Кой ти каза, че искам да го наругая?

— Виждам.

— А, грешиш, гражданино. Аз ще съм най-милият, най-любезният блюдолизец и герой, с когото това копеле някога е приказвало, надявайки се, че това ще помогне за преизбирането му, разбира се.

— Не ми пука.

Танър пак се подсмихна.

Някъде в сградата се отвори врата и шумът се усили. Хел смачка цигарата си на бетонния под, запали нова и попита:

— Кой иска да е президент?

Грег отиде до охладителя за вода, наля си и пи. След малко чуха стъпки и вратата се отвори.

Президентът, слаб, оплешивяващ розоволик мъж с гърбав нос и перленобели изкуствени зъби, се усмихна, протегна дясната си ръка и каза:

— Аз съм Травис. Щастлив съм да се запозная с вас, момчета, и да ви приветствам в Солт Лейк.

— Това е президентът — като бършеше ръце в гащеризона си, усмихнато съобщи Мънк.

Хел се изправи и се ръкува.

— Казвам се Танър, господин президент. За мен е чест да се запозная с вас. Това е моят приятел Грег. Щастлив съм, че отново съм в Солт Лейк. При всяко мое следващо идване градът изглежда все по-красив.

— Здравей, Грег… О, значи сте идвали насам и преди?

— Много пъти. Това е една от причините, поради които ме предпочетоха пред огромен брой доброволци. Доста съм шофирал — преди да се оттегля, разбира се.

— Наистина ли?

— Да. Сега имам малко ранчо, само с неколцина слуги, и прекарвам повечето си време в слушане на класическа музика и четене на философия. Понякога пиша стихове. Когато чух за тази работа обаче, осъзнах, че съм длъжен пред Калифорнийската държава и човечеството да предложа скромните си услуги. В крайна сметка, те бяха много добри с мен. Ето защо отново идвам във вашия град.

— Възхищавам се на вашия дух, господин Танър. А вас какво ви накара да дойдете, Грег?

— Ами… аз съм шофьор. Карам пощата до Албъкърки. Имам голям опит.

— Разбирам. Е, и двамата сте достойни за уважение. Ако всичко мине според очакванията ни, по същия път ли ще се върнете?

— Да, господин президент — отвърна Танър.

— Отлично. С удоволствие ще ви приема, когато пристигнете. Навярно бихме могли да вечеряме и да чуя пълния доклад за пътуването ви.

— За нас ще е чест, господин президент. Ако някога дойдете в Лос Анджелис, надявам се, че ще се отбиете в ранчото ми, нали?

— С удоволствие.

Танър се усмихна, изтръска пепелта си на пода и каза:

— Малко съм загрижен за маршрута ни от Солт Лейк Сити.

— Шосе четирийсет донякъде е в прилично състояние, обаче никой не може да ви каже докъде. Нашите шофьори не пътуват в тази посока.

— Разбирам. Е, и това е нещо. Възнамерявах да опитам по шосе четирийсет и вие потвърждавате очакванията ми. Благодаря ви.

— Радвам се, че мога да ви помогна. Нахранихте ли се вече?

— Едно момче, което работи тук, отиде да ни донесе нещо. Би трябвало скоро да се върне. Трябва да побързаме, нали знаете.

— Да, вярно е. Е, съобщете ми, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря.

Президентът отново се ръкува с тях.

— Както казах, желая ви успех. Много хора ще се молят за вас.

— Признателни сме ви, господин президент.

— Довиждане.

— Приятен ден.

Той се обърна и излезе. Мънк го последва. Танър избухна в смях.

— Защо му наговори такива глупости, Хел?

— Защото знаех, че ще ми повярва.

— Защо?

— Той иска всичко да е чудесно. Затова му говорих приятни неща и той им повярва. Защо не? Тъпото копеле наистина вярва, че някой може да участва в това доброволно!

— Имаше и доброволци, Хел.

— Тогава защо не са им позволили да тръгнат?

— Не бяха достатъчно добри.

— Сигурно тъкмо затова са били доброволци. За да могат да се хвалят. Видя ли как започна да ми се мазни, след като му надрънках ония глупости за човечеството? Мразя такива типове. Всички се преструват.

— Поне остана с добро впечатление.

Танър пак се разсмя.

Вратата се отвори и влезе Мънк, следван от Ред, който носеше голям кафяв плик.

— Донесох ви закуска — каза той, после се обърна към шефа си. — Ето рестото.

— Докато се храните, ще отида да помогна за колата — рече Мънк и прибра парите в джоба си. — Между другото, навън чака някакъв Блинки. Каза, че те познавал, Хел.

— Никога не съм чувал за него.

— Добре. Ще го отпратя.

Вратата тихо се затвори след него и те започнаха да закусват.

След известно време в стаята влезе висок мършав мъж: дебели очила, издадена брадичка и снежнобяла коса.

— Здрасти, Хел — каза той.

— Какво искаш?

— Ти какво имаш?

— Нищо за теб. Изчезвай.

— Така ли се говори с човека, който те е направил богат?

— Богат ли?

— Чух президента да приказва за ранчото ти на крайбрежието. Страхотно. Ти спечели повечето от парите си в сделки с мен, забрави ли?

— Разкарай се.

— Какво караш този път?

— Товар за Бостън.

— Човек като теб не би се отправил на такова пътуване, ако няма печалба. Какво друго имаш?

— Ако не изчезнеш, докато изям това парче печено, ще те науча на нов начин за причиняване на болка.

— Не можеш да въртиш бизнес с никой друг в този град, Хел. Какво носиш? Захарни изделия и марихуана, както обикновено? Или хероин?

Танър лапна последната хапка от печеното, изправи се и извади камата от ботуша си.

— Сигурно си също толкова зле със слуха, колкото и със зрението, Блинки — каза той, подхвърли ножа във въздуха и го хвана за острието. После пристъпи напред. Блинки постави лявата си ръка на бравата.

— Недей да ме плашиш, Хел. Имаш нужда от мен.

Танър замахна и поряза лявата му буза.

— Защо го направи? — спокойно попита Блинки.

— За удоволствие — отвърна Хел и го изрита в пищяла.

Когато Блинки се преви, Танър отново вдигна ръка, Грег го хвана за китката.

— За Бога! Стига! — извика той, докато Хел забиваше левия си юмрук в корема на Блинки. — Просто го изритай оттук! Защо го мъчиш?

Като продължаваше да се опитва да се освободи от него, Танър рязко повдигна коляното си.

Блинки изпъшка и падна по очи.

Грег издърпа Хел настрани преди да успее да изрита мършавия в ребрата.

— Престани, по дяволите! Няма нужда да го пребиваш!

— Добре! Но го разкарай от очите ми!

— Само прибери ножа.

Грег го пусна и вдигна мъжа от пода. Танър избърса камата в панталона си и я прибра в ботуша си. После се върна към закуската си.

Младежът помогна на Блинки да излезе от офиса и след няколко минути се върна и каза:

— Метнах ги, че е паднал и се е ударил в масата, и те ми повярваха, може би защото този тип е криминално проявен. Но защо го направи?

— Дразнеше ме.

— Защо?

— Той е наркодилър и не приема „не“ за отговор.

— Това не е основание да го биеш.

— Освен това ми достави удоволствие. Нещастно копеле. Печеното ти ще изстине.

— Какво щеше да направиш, ако не те бях спрял? Да го убиеш ли?

— Не. Сигурно щях да му извадя няколко зъба с ония клещи на бюрото.

Грег седна, набоде едно пържено яйце и каза:

— Ти май си малко чалнат.

— Всички сме малко чалнати.

— Възможно е. Но той с нищо не те предизвика…

— Ти не разбираш, Грег. Аз съм от Ангелите. Аз съм последният жив от Ангелите. И съм такъв още отпреди да сменим дънките си с кожени панталони заради проклетите бури. Знаеш ли какво значи това? Аз съм последният и трябва да пазя репутацията си. Никой не се ебава с нас, защото ще си вземе белята. Виж сега, тоя скапан дилър си мислеше, че може да ме разиграва, защото някъде навън има горили, и смяташе, че нося пратка за някой друг. Затова идва тук и се отнася с мен като с обикновен гражданин. Трябваше да му дам урок, не разбираш ли? Казах му да млъкне и той не го направи. Беше въпрос на чест. Трябваше да го ступам.

— Но ти вече не си гангстер. Ти си обикновен човек.

— Последният католик не е ли папа?

— Хм, така излиза.

— Същото е.

— Мисля, че няма да оцелееш дълго, Хел.

— И аз. Но и ти няма да оцелееш много по-дълго от мен.

Той отвори капака на чашата с кафе, отпи, млясна и се оригна.

— Радвам се, че това копеле най-после ми падна в ръцете. Никога не съм го харесвал.

— Защо трябваше да изберат точно теб?

— Щото съм добър шофьор. Стигнах дотук, нали?

Грег не отговори. Танър се изправи, отиде до прозореца и повдигна щората.

— Навалицата започва да оредява. Повечето са се преместили оттатък улицата.

Хел си погледна часовника.

— Иска ми се вече да тръгваме. Не ми се ще да се бавим в този град.

Грег мълчеше. Танър отвори едно от чекмеджетата на кантонерката, надзърна вътре, пак го затвори, отпи от кафето и запали цигара.

— Докъде ли са стигнали с колата?

Младежът се нахрани и изхвърли празните кутии в кошчето за смет. После събра тези на Танър и изхвърли и тях.

— Немарлив си.

Хел се прозя и отново се загледа през прозореца.

— Отивам да потърся шефа — каза Грег и излезе.

След като прекара известно време в пушене и крачене назад-напред, Танър излезе при монтьорите.

— Как върви?

— Дотук всичко е наред. Оня тип как се удари?

— Ами спъна се и падна.

— Изглеждаше ужасно, целият беше в кръв.

— Ще смените ли маслото?

— Да.

— Още колко време ще ви трябва?

— Около час.

— Тук има ли задна врата?

— Заобиколи оная червена кола вляво и ще я видиш.

— Отзад дали има някой?

— Едва ли. Всичко е обрасло с бурени. Там изхвърляме боклуците.

Танър изсумтя, отиде в дъното на сервиза, отвори вратата, надникна навън и излезе.

Въздухът бе топъл и макар че миришеше на масло и бензин, Хел усети и аромат на влажна трева в топла вечер, въпреки че всъщност не беше вечер, а мрачен ден. Огледа се, видя една тясна пейка, седна, облегна гръб на сивия бетон, заслуша се в песента на щурците, запали нова цигара и хвърли кибритената клечка в купчината брони, оси и части от двигатели. Внезапно го засърбя главата и докато се почесваше, чу птича песен в огромното клонато дърво зад боклуците. Замахна, за да прогони един комар, и изведнъж прохладен ветрец докосна лицето му — май носеше дъжд, което не бе особено приятно. Докато дърпаше от цигарата, Хел замери с камък прилепа, който излетя от камарата с отпадъци, но не го улучи и изсумтя. После изтъка в главата си нишките на някогашно насилие и страх. Във въображението си видя пламъци, пламъци, обгръщащи колата му като цветето на смъртта, с два почерняващи скелета вътре, докато всички боеприпаси избухваха в поредица от силни експлозии, и всички хора, които някога го бяха мразили, с други думи всички, ликуваха, подиграваха се, размахваха тояги и обикаляха в широк кръг около кладата.

— Проклети да сте всички! — тихо изруга той. Бялото валмо в небето малко се разшири, наведе се като вдигнат показалец и се разнесе гръм като подигравателен смях. Хел си позволи да се замисли за дните, когато беше Номер едно, и тези мисли го обезпокоиха. Липсваше му огънят и стрелбата от онази нощ, когато бяха нападнали Крайбрежието и бяха убили или арестували цялата му банда. Оттогава той бе държава без население. Това беше неговият огън и му липсваше. Сега го очакваше друга съдба, друг огън, които служеха на неговите победители. Липсваше му неговата любов, едноокият фар на живота му, неговият „Харли Дейвидсън“, с неговата четирискоростна трансмисия, два големи карбуратора и пулсиращата, експлозивна енергия между бедрата му, липсваше му да стиска кормилото с две ръце и да усеща в ноздрите си адската миризма на изгоряла гума и отработени газове, наред с дима на пурата си. Вече го нямаше. Завинаги. Бяха го конфискували и продали, за да платят глобите и разходите. Цялата тази стомана. Сега пред него лежаха купчините отпадъци. Моторът му беше като жена и това можеше да е надгробната му могила. А надгробната могила на самия Хел може би го очакваше малко по на изток. Той пак изруга и се замисли за брат си. За последен път го бе видял преди повече от година. Бяха разделени от мрежа и в стаята имаше пазач, който им позволи да запалят по цигара, ала нямаше за какво толкова да разговарят. Сега брат му сигурно се въргаляше в леглото си. Бяха му спестени огънят и купчината отпадъци, което поне беше нещо. Той бе единственият човек, когото си струваше да спаси. Хел запали нова цигара от предишната и хвърли фаса в боклука. Оттам излетя прилеп. Спомни си своето посвещаване. Тогава беше на шестнадесет. Кофата мина редицата и той стоеше изправен, висок и горд в лъскавото си яке с блестящи вериги. Беше малко пиян, но не се олюляваше. Един по един всички се изпикаха в кофата. Когато свършиха, я изляха върху главата му. Това бе неговото кръщение и вече беше Ангел. Носи смрадливите дрехи една година и когато изтекоха още две, стана на деветнадесет и бе Номер едно. Всички го познаваха и се отдръпваха от пътя му. Той беше Хел и бандата му владееше Барбари Коуст. Правеха каквото искат, докато Танър не попадна в голяма беда и не настъпиха черни дни. Килията му беше метър и осемдесет на два и половина и я споделяше с мъж, който си падаше по малки момиченца. След като се опита да го убие, се озова в единична килия. Поне я предпочиташе пред дрънканиците на синеокия луд, с когото го бяха затворили. От устата на Крейг понякога течеше пяна, докато един ден Хел не го удари и пяната не почервеня. В последния момент откъснаха пръстите му от гърлото на побъркания и счупиха един от тях. Мислели, че ще полудее сам, така му казаха по-късно, когато след много месеци го преместиха в друга килия. Мислели, че има нужда от компания, защото бил свикнал да живее в банда. Те не разбираха. Смятаха, че цялата банда е Ангелите и че един Ангел не струва нищо. Обаче грешаха. Той не полудя и даже да беше, нямаше да си го признае. Просто седеше. Не играеше игри, не броеше числа. Просто седеше. Тогава научи, че не могат да му направят нищо. И чакаше. Не знаеше какво. А сега — това. Ето какво бе дочакал, докато седеше там и мечтаеше за Голямата машина. Какво беше това? Огън ли? Сигурно огънят, реши Хел, докато гледаше небето и душеше с нос. Замахна с ръка и уби още един комар. Все още миришеше на дъжд и му се пиеше. Щурците замлъкнаха, птицата престана да пее и светът отново се обля в светлина, бяла, ярка и ослепителна. Небесата се разтвориха като фосфоресциращо море, което заливаше бреговете си. Всичко наоколо внезапно потъна в неестествен блясък и стволът на голямото дърво сякаш се огъна от зрителната илюзия на светлината, която заструи от север. Всеки боклук от купчината пред него оживя и когато се заслушаше, Хел почти чуваше отпадъците да говорят за дните си по оцелелите пътища на света. Боклуците му разказваха за пустошта и той ги слушаше. А после вратата до него изскърца и се чу гласът на Грег.

— Почти е готово, Хел.

— Чудесно.

— Какво правиш тук?

— Мислено си бия чекии.

Вратата се затръшна. Танър поседя още няколко минути. Заваля лек дъжд, който помътни яркия блясък на света, заглуши разказите на боклука, песента на птицата и шумоленето на прилепите, гъделичкаше лицето му, пръскаше ботушите му и вдигна от земята мирис на пепел. Той стана и влезе в сервиза, като отърси дъждовните капки от брадата си.

— Всичко е готово — каза Мънк и посочи колата. — Ще почакаш ли дъждът да спре?

— Не. Сигурно скоро пак ще се стъмни.

— Сигурно.

Приближиха се до прозореца и за миг погледаха дъжда. Хората навън все още се тълпяха по улиците.

— Тъпи копелета — рече Танър. — Нямат акъл да се укрият на сухо.

— Искат да видят как заминаваме.

— Ами тогава ще им направим представление. Вече можеш да отвориш вратите, Мънк.

— Благодаря за закуската — каза Грег.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

— Какво стана с оня тип? — попита младежът.

— Кой?

— Блинки.

— А, той е в болницата. Ченгетата го закараха да го закърпят, обаче той получил инфаркт. В момента бил на изкуствено дишане. Оказал се мошеник — досието му било дълго колкото ръката ти. Боклук. Не е голяма загуба.

— Жалко.

Мънк сви рамене.

— Така е като не внимаваш къде стъпваш. Значи тръгвате по шосе четирийсет, а?

Грег погледна Хел.

— Да — отвърна Танър. — Кой яде гигантските гущери?

— А?

— Гущерите ядат големите змии и разни други неща — бизони, койоти и Бог знае още какво. Големите прилепи ядат плодовете на мутиралите дървета по пътя за Мексико, а изродените паяци поглъщат всичко, което попадне в паяжините им. Обаче кой яде гигантските гущери? Един тип, Алекс, от Лос Анджелис, ми каза, че тъй като всичко ядяло нещо друго, нещо трябвало да яде гущерите. Аз обаче не успях да му отговоря. Ти знаеш ли?

— Пеперудите — рече Мънк. — Поне така съм чувал.

— Пеперудите ли?

— Да. Ще имате късмет, ако не се натъкнете на тях. Те са по-големи от хвърчила, кацат на шията на гущерите, жилят ги и почти ги умъртвяват. После снасят там яйцата си. След като се излюпят, гъсениците се хранят с парализираните гущери.

— Разбирам.

— Тогава кой яде пеперудите? — попита Грег.

— Проклет да съм, ако знам. Може би прилепите. Това там е цял нов свят и продължава бързо да се променя. Съмнявам се, че някой знае какво яде всичко.

— Хмм.

— Имам чувството, че ако са гладни, повечето от тия чудовища ще се примирят и с човешко месо.

— Благодаря за всичко — каза Грег. — Много се радвам, че се запознахме, Мънк.

— Доскоро. — Те се ръкуваха.

— Съмнявам се — рече Танър. — Мисля, че никога повече няма да се видим. Но благодаря за закуската. Може би някой ден ще чуеш за нас.

— Успех. Всички ви стискаме палци.

— Знаеш как му викат на това — отвърна Хел и се запъти към колата, отвори вратата и седна зад волана. Грег се настани от другата страна.

— Ти дори не се ръкува с него.

— Не си падам по ръкостисканията — отвърна Танър. — Повечето граждани го правят, без да се замислят. Някога протягането на празна ръка е означавало, че нямаш нож, това е всичко — и ако си левак, те са прецакани. И обратно. Виж сега, аз съм левак, затова мога да го направя, но въпреки това не обичам да се ръкувам. Ако някой ми е приятел, няма нужда да ми стиска ръката, за да го докаже. И двамата ще го знаем. Ти също знаеш как е. Срещаш някого и изведнъж двамата разбирате, че си приличате. Няма кръв. Нищо. И ставате приятели. Няма нужда от ония някогашни официалности. Това е.

Заключиха вратите и Танър запали двигателя, заслуша се за миг в равномерния му звук, после включи екраните.

Големите врати на сервиза се отвориха с тракане и Хел натисна клаксона.

— Да тръгваме.

Когато излязоха на улицата и поеха на изток, наоколо се разнесоха ликуващи викове.

— Една бира щеше да ми дойде добре — каза Танър. — По дяволите!

И се понесоха край останките от онова, което някога беше шосе 40.

Хел отстъпи волана на Грег и се протегна на дясната седалка. Небето продължаваше да се смрачава и постепенно ставаше като предишния ден в Лос Анджелис.

— Може би ще успеем да й избягаме — отбеляза Грег.

— Надявам се.

На север се появи синьо пулсиране, което се превърна в ярко сияние. Небето точно над тях стана почти съвсем черно.

— По-бързо! — извика Танър. — Настъпи газта! Онова там напред са хълмове! Може би ще намерим скална ниша или пещера!

Ала бурята се разрази преди да стигнат до хълмовете. Първо дойде градушката, после чакълът. Последвате големите камъни и десният скенер угасна. Пясъкът се сипеше отгоре им и пътуваха под небесен водопад, от който двигателят се давеше и кашляше. Все пак стигнаха до хълмовете и намериха едно скалисто долче с отвесни стени, пресичащи силата на пясъчната/прашната/каменната/дъждовната буря. Двамата запушиха и се заслушаха.

— Няма да успеем — каза Грег. — Ти беше прав. Мислех, че имаме шанс. Няма да успеем. Всичко е срещу нас, даже времето.

— Имаме шанс — възрази Танър. — Може би не е голям. Но досега извадихме късмет. Не го забравяй.

Грег се изплю в кошчето за смет.

— Какъв е този неочакван оптимизъм? Точно от теб?

— Преди бях бесен и дрънках, без да мисля. Е, още съм ядосан — обаче сега имам предчувствие. Чувствам се късметлия. Това е.

Младежът се засмя.

— По дяволите късметът. Погледни навън.

— Виждам. Тая кола е направена да издържа на бури и си върши работата. Освен това тук сме подложени само на десетина процента от пълната й сила.

— Да, но какво променя това? Бурята може да продължи два дни.

— Тогава ще чакаме.

— Ако чакаме прекалено дълго, даже тия десет процента могат да ни смачкат. Ако чакаме прекалено дълго, дори да оцелеем, няма да има смисъл да продължаваме. Но само опитай да караш в такова време, и ще загинеш.

— Ще ми трябват десетина-петнайсет минути да поправя скенера. Имаме резервни „очи“. Ако бурята продължи повече от шест часа, ще продължим въпреки нея.

— Кой го казва?

— Аз.

— Защо? Нали искаше да си спасиш кожата? Как така изведнъж си готов да я рискуваш, че и моята отгоре?

Известно време Танър мълчаливо пушеше, после отвърна:

— Помислих. — И отново замълча.

— За какво?

— За ония хора в Бостън. Може би си струва. Не знам. Те никога не са направили нищо за мен. Но по дяволите, аз обичам действието и не искам целият свят да умре. Пък и май ми се ще да видя Бостън, просто да видя как изглежда. Може дори да е забавно да си герой, само за да видя как е. Не ме разбирай погрешно. Не давам пукната пара за никого там. Просто не ми харесва идеята всичко да е като тоя Път — пепелища и останки. Когато изгубихме другата кола в торнадата, това ме накара да се замисля… Не искам с всички да се случи така… с всичко. Пак може да се чупя, ако ми се отвори страхотна възможност, но просто ти казвам как се чувствам в момента. Това е.

Грег се извърна и се засмя малко по-искрено от обикновено.

— Изобщо не подозирах, че си такъв философ.

— Аз също. Уморен съм. Разкажи ми за братята и сестрите си, а?

— Добре.

Четири часа по-късно, когато бурята поотслабна, камъните станаха прах, а дъждът — мъгла, Танър поправи десния скенер и продължиха напред. Минаха през Националния парк Скалисти планини. Прахът и мъглата ограничаваха видимостта през целия ден. Вечерта заобиколиха развалините на някогашния Денвър и когато наближиха мястото, наричано преди Канзас, Танър пое управлението.

Шофира цяла нощ и на сутринта небето беше по-ясно, отколкото от дни наред. Хел остави Грег да поспи и подреди мислите си, докато пиеше кафето си.

Както си седеше с помилването в джоба си и с ръце на волана, изведнъж го обзе странно чувство. Зад тях се издигаха облаци прах. Небето имаше цвят на розови пъпки и тъмните ивици пак се бяха стеснили. Спомни си Историите за деня, в който бяха дошли ракетите, изгаряйки всичко освен Северозапада и Югозапада, деня, в който се надигнаха ветровете, облаците изчезнаха и небето изгуби синевата си, дните, в които бе унищожен Панамският канал и радиостанциите престанаха да работят, дните, в които самолетите вече не можеха да леят. Съжаляваше за това, защото винаги беше искал да лети, нависоко, да се носи волно като птица във въздуха. Внезапно потръпна и екраните като че ли станаха кристално прозрачни, като пъстро обагрена вода. Някъде напред, далеч, много далеч напред се намираше нещо, което можеше да е единствената оцеляла значителна част от човечеството. И ако стигнеше навреме, може би щеше да успее да я спаси. Хел погледна скалите, пясъците и стената от разрушен гараж, който кой знае как бяха построили на планинския склон. Той остана пред очите му дълго след като го беше подминал. Съборен и полузаровен с останки, гаражът придоби мрачна и чудовищна форма, като изгнил череп, някога издигал се над раменете на гигант. Танър още по-силно настъпи газта, макар че педалът бе натиснат докрай. Разтрепери се. Небето изсветля, ала Хел не докосна бутоните за екраните. Защо трябваше да е той? Някъде надясно се вдигаше дим. Когато приближи, Танър видя планина, останала без връх, и от отвора бълваха пламъци. Той зави наляво и се отклони с много километри от пътя, по който искаше да мине. От време на време земята под колелата се разтърсваше. Отгоре му се сипеше пепел, но димящият конус вече беше далеч. Той се замисли за някогашните бури и за малкото неща, които знаеше за тях. Реши, че ще успее, ще научи повече за историята. Пътуваше през пъстри каньони, пресече плитка река. Никой никога досега не го бе молил да направи нещо важно и се надяваше, че никой никога повече няма да го помоли. Сега обаче имаше чувството, че може да го направи. Искаше да го направи. Навсякъде наоколо лежеше Прокълнатия път — гореше, димеше, тресеше се и ако не минеше по него, щеше да загине половината свят, което удвояваше шансовете някой ден целият свят да стане част от Пътя. Татуировката му изпъкваше върху побледнелите кокалчета на ръката му. Грег все още спеше. Танър присви очи, задъвка брадата си и нито веднъж не натисна спирачки, дори когато видя свличащите се по склона скали. Той ги изпревари и въздъхна. Този проход завинаги щеше да е затворен за него, но беше успял да мине без драскотина. Умът му се превърна в разширяващ се мехур, чиято повърхност бе като зрителен екран и регистрираше всичко наоколо. Усещаше притока на въздух в кабината и натиска на педала върху стъпалото си. Гърлото му беше пресъхнало, ала това нямаше значение. Вътрешните ъгълчета на очите му бяха лепкави, но той не ги избърса. Носеше се през покритите с кратери канзаски равнини и знаеше, че вече напълно е приел ролята си. Проклетият Дентън имаше право. Това трябваше да се свърши. Стигна до ръба на една пропаст и потегли на север. Тя свърши след петдесетина километра и той отново зави на юг. Грег промърмори нещо насън. Звучеше като ругатня. Танър тихо я повтори няколко пъти и при първия равен участък продължи на изток. Слънцето се издигаше високо в небето и той се чувстваше така, сякаш безплътно се носи под него над кафявата земя, осеяна със зелени растения. Хел стисна зъби и мислите му се върнаха към Дени, който несъмнено лежеше в болницата. По-добре, отколкото да е там, където бяха отишли другите. Надяваше се, че парите, за които му бе разказал, още са там. После отново усети болката, някъде между шията и раменете си. Тя се разпространи надолу по ръцете му и Танър осъзна, че с всички сили е стиснал волана. Премигна и няколко пъти дълбоко си пое дъх. Боляха го очите. Запали цигара. Вкусът й беше неприятен, но въпреки това я изпуши. Пийна малко вода и когато слънчевите лъчи го огряха, намали мощността на задния екран. Чу далечен грохот и отново застана нащрек, поизправи се на седалката и намали скоростта.

После удари спирачки. И ги видя. Минаха на около осемстотин метра пред него.

Пътя му пресече огромно стадо бизони. Трябваше да мине почти цял час, докато се отдалечат. Гигантски, тежки, тъмни, с наведени глави, ровейки пръстта с копита, те тичаха, без да спират — тътенът стана оглушителен, и след това поеха на север, смалиха се и изчезнаха. Останалата след тях пелена от прах продължаваше да виси във въздуха и когато навлезе в нея, Танър включи фаровете.

Помисли си дали да не изпие едно хапче, но се отказа. Грег сигурно скоро щеше да се събуди и когато седнеше зад волана, той искаше да може да заспи.

Стигна до някаква магистрала, която изглеждаше в прилично състояние, затова излезе на нея и увеличи скоростта. След известно време мина покрай избеляла, изкривена табела с надпис „Топика — 175 км“^[1].

Грег се прозя и се протегна, разтърка очите си, после челото си — дясната му страна бе подута и потъмняла и попита:

— Колко е часът?

Танър посочи часовника на таблото.

— Сутрин ли е, или следобед?

— Следобед.

— Боже мой! Трябва да съм спал петнайсетина часа!

— Горе-долу.

— През цялото време ли кара?

— Да.

— Наистина. Изглеждаш ужасно. Чакай само да се разсъня. Ще те сменя след няколко минути.

— Добра идея.

Грег отиде в задната част на колата.

След около пет минути Танър стигна до покрайнините на мъртъв град. Мина по главната улица, по която се валяха ръждясали купета от коли. Повечето сгради бяха срутени, в мазетата на някои проблясваше застояла вода. По градския площад бяха пръснати скелети. Нямаше дървета, само бурени. Все още се издигаха три телефонни стълба, единият наклонен и проточил надолу кабелите си като черни спагети. Сред плевелите край пропуканите тротоари имаше няколко пейки, на една от които лежеше скелет. Пътят беше препречен от повален стълб и Танър трябваше да заобиколи по първата пряка. Тази улица бе малко по-запазена, но всички витрини бяха счупени. На една от тях стоеше гол манекен. Лявата му ръка липсваше под лакътя. Светофарът на ъгъла втренчено гледаше с ослепелите си очи.

Когато зави на следващия ъгъл, Грег се върна на седалката.

— Аз ще поема — каза той.

— Първо искам да излезем оттук.

Следващите петнадесет минути изтекоха в мълчание.

Когато мъртвият град остана зад тях, Танър спря.

— Намираме се на около два часа от място, което някога се е казвало Топика — рече той. — Събуди ме, ако попаднеш на нещо опасно.

— Как беше, докато спях? Имаше ли проблеми?

— Не — отвърна Хел, затвори очи и захърка.

Грег потегли в посока, противоположна на залеза, и докато стигне до Топика, изяде три сандвича с шунка и изпи литър мляко.

 

 

Танър се събуди от трясъка на ракети, разтърка сънените си очи и в продължение на половин минута тъпо гледа пред себе си.

Около тях като гигантски сухи листа се спускаха огромни облаци. Прилепи, прилепи, прилепи. Гъмжеше от прилепи. Хел чу писукане и стържене. Тежките им тъмни тела се блъскаха в колата.

— Къде сме? — попита той.

— В Канзас Сити. Тук е пълно с тия гадини. — Грег изстреля нова ракета, която проряза огнен път през летящите създания.

— Не хаби ракетите. Опитай с огнепръскачката — каза Танър, превключи най-близката картечница на ръчно управление и се прицели. — Стреляй във всички посоки в продължение на пет-шест секунди, после ще започна аз.

Пламъкът се стрелна напред, оранжево-бял. Когато изчезна, Хел натисна спусъка и започна да върти картечницата. Овъглените тела на прилепите се сипеха около него на димящи купчини.

— Давай! — извика Танър и колата потегли напред. Гумите й захрущяха.

Продължи да обсипва небето с куршуми и когато прилепите отново ги връхлетяха, ги посрещна с огън. После изстреля сигнална ракета.

Внезапният блясък освети милиони кръжащи над тях силуети с вампирски лица.

Хел ги обстрелваше с всички картечници и те падаха като зрели плодове.

— Спри и стреляй с горната огнепръскачка! — извика той. Грег се подчини. — А сега отстрани! След това отпред и отзад!

Навсякъде беше пълно с горящи тела, цели купища, стигаха чак до предния капак.

— Напред! — извика Танър и Грег превключи на скорост.

Хел изстреля втора сигнална ракета.

Прилепите все още не се махаха, но сега кръжаха по-нависоко. Танър се прицели и зачака, ала те не ги нападнаха вкупом. Няколко прелитаха над тях и той ги сваляше в движение.

— Това наляво е река Мисури — след десет минути каза Хел. — Ако продължим покрай нея, ще стигнем до Сейнт Луис.

— Знам. Смяташ ли, че и там ще е пълно с прилепи?

— Сигурно. Но ако пристигнем по светло, няма да ни безпокоят. Тогава ще измислим как да пресечем Мисис Ип.

После погледите им попаднаха върху задния екран. Бледите звезди и кървавочервената луна осветяваха тъмните очертания на Канзас Сити и силуетите на прилепите.

След известно време Танър отново заспа. Сънува, че бавно кара мотора си в средата на широка улица и по тротоарите се тълпят хора, които го приветстват. Хората хвърляха конфети, но когато стигаха до него, конфетите се превръщаха в боклук, влажен и зловонен. Тогава настъпи газта, ала моторът му още повече намали скоростта и сега хората гневно му крещяха. Обиждаха го. Крещяха името му с омраза. Моторът започна да се олюлява, но краката на Хел сякаш бяха залепнали за него. След миг щеше да падне. Моторът спря и той започна да се накланя надясно. Хората се втурнаха към него и Танър знаеше, че всичко ще свърши…

Внезапно се събуди и видя, че пред него се разстила утрото: ярка монета в средата на маса с тъмносиня покривка и с чаши, наредени покрай ръба.

— Това е — каза Грег. — Мисис Ип.

Танър изведнъж огладня като вълк.

 

 

След като се освежиха, потърсиха моста.

— Не виждам нито един от твоите голи хора с копия — рече Грег. — Разбира се, може да сме минали покрай тях през нощта — ако все още са тук.

— Чудесно — отвърна Хел. — Така си спестяваме боеприпасите.

Мостът се появи пред тях, хлътнал и мрачен, освен позлатените му тук-там от слънцето кабели. Те бавно се приближиха към него по улици, задръстени с останки, като заобикаляха редици ръждиви коли, срутени стени и зейнали канализационни шахти.

Трябваха им два часа, за да изминат половин километър, и когато стигнаха до моста, вече наближаваше пладне.

— Изглежда, че Брейди е минал оттук — отбеляза Грег, загледан в разчистения проход сред боклуците. — Как мислиш, че го е направил?

— Може да е имал нещо, с което да ги е избутал през ръба. В плитчините също има някакви останки.

— Имаше ли ги предишния път, когато си бил тук?

— Не знам. Не стигнах чак до моста, само до оня хълм ей там. — Танър посочи с пръст на задния екран.

— Е, като че ли ще успеем. Да тръгваме.

Потеглиха и бавно започнаха да пресичат могъщата Мисис Ип. От време на време мостът под тях проскърцваше, въздишаше, пъшкаше и те усещаха, че се движи.

Слънцето се издигна високо и те все още бяха на моста, закачайки с броня останките и използвайки крилете на колата като плугове.

Когато след три часа колелата най-после докоснаха отсрещния бряг, Грег задъхано се отпусна и запали цигара.

— Искаш ли да покараш малко, Хел?

— Да. Хайде да се сменим. — Танър седна зад волана и се протегна.

Потегли напред през развалините на източен Сейнт Луис. Бързаше да напусне града преди да се свечери. Равнището на радиацията започна да се повишава. Улиците бяха съвсем разрушени. Хел провери за радиация в кабината, но все още беше чисто.

Няколко часа по-късно, докато слънцето потъваше зад гърба му, отново видя синьото сияние на север. Но небето остана ясно, цялото обсипано със звезди. Не се забелязваха черни ивици. След доста време пред него изгря розова луна. Танър включи музиката и погледна Грег. Тя, изглежда, не му пречеше.

Погледна контролния пулт. Радиационното ниво все още се повишаваше. И тогава видя на предния екран кратера и спря.

Диаметърът му трябва да бе над километър и половина. Не можеше да определи дълбочината му.

Изстреля сигнална ракета и използва телескопа, за да проучи терена от двете му страни.

Десният път изглеждаше по-равен и Танър потегли по него.

Радиацията тук беше висока! Страшно висока! Той увеличи скоростта. И се зачуди какво ли е било в онзи ден? В деня, в който на това място се бе спуснало едно малко слънце и за известно време беше засенчило с яркостта си другото в небето преди бавно да потъне във внезапно отворилата се дупка. Опита се да си го представи, успя, после се опита да го изхвърли от ума си, ала не можеше. Как да изхвърлиш огньовете, които пламтят вечно? Искаше му се да знае. Навремето бе имало толкова много различни места и му се щеше да може да ги обиколи.

Питаше се какво ли е било в старите дни, когато човек просто се е мятал на мотора си и е потеглял за друг град винаги щом му се прииска. И никой не беше изсипвал върху главата му купища боклуци от небето. Почувства се измамен, което не бе нищо ново, но го накара да ругае по-дълго от обикновено.

Когато най-после заобиколи кратера, запали цигара и се усмихна за пръв път от месеци, защото датчикът показваше, че радиационното равнище спада. Скоро видя висока трева, която се поклащаше на вятъра, после се появиха и дървета. Отначало ниски и криви, ала колкото повече се отдалечаваше от онова страшно място, толкова по-високи и по-яки ставаха те. Имаше дървета, каквито никога не беше виждал, високи петнадесет-двадесет метра, грациозни и събиращи звезди из равнините на Илинойс.

Движеше се по чист, твърд, широк път и в този момент му се искаше вечно да пътува по него: до Флорида, до блатата, цитрусовите горички, прелестните плажове и Залива, и после на север до студения, скалист Нос, където всичко е сиво и кафяво, вълните се разбиват под фаровете и солта изгаря ноздрите, където костите лежат в гробищата от векове и все още можеш да прочетеш имената им, изсечени на камъните над тях, след това на юг през страната, където твърдят, че тревата била синя, и покрай могъщата Мисис Ип до мястото, където реката се разширява и се влива в океана, пак в същия Залив, пълен с островчета, където старите пирати са криели плячката си, и през покритите със сняг планини, за които беше чувал — Озарк, Поконо, Катскил — през парка Шенандоа и с лодка през залива Чезапийк, да види големите езера и мястото, където пада водата, Ниагара. Вечно да шофира по големия път, да види всичко, да поглъща света. Да. Може би Прокълнатия път не бе навсякъде. Някои от легендарните места все още трябваше да са чисти, като земята наоколо. Копнееше за това с неутолима жажда, с огън като онзи, който винаги пламтеше в слабините му. Той се засмя: кратко, остро излайване, защото сега му се струваше, че може да има всичко това.

Музиката тихо свиреше, навярно прекалено нежно, и го изпълваше.

 

 

Камбаната, която биеше непрестанно, не заглуши напълно звъна на разбитото стъкло. Наистина, отново се възцаряваше тишина, все по-дълбока и натежала от спомен и очакване, ала пулсиращата нервна система на града вече бе усетила болката.

Тялото започваше да се лекува само.

Ръмеше и небесата осветяваха земята с начупени дъги. В отделни части на града се изсипа порой от мъртва риба, продължил петнадесетина секунди, през които телефонните кабели бяха покрити с водорасли и в капаците на прозорците шибаше пясък. Надушили храната, плъховете изпълзяха от избите и плевниците, бараките и копторите, сметищата и канавките, за да се нахранят с тази рибешка мана, мърдайки с опашки и мустачки, с блеснали очи, лъскава или разрошена от влагата козина. После изчезнаха и оставиха след себе си голи скелети, бели като слонова кост.

Но не те бяха строшили прозореца, нито пък рибата.

Сержант Донахю, който шофираше, се обърна към седналия от дясната му страна лейтенант Спаноу и попита:

— Без сирена ли?

— Без сирена.

Лейтенантът разкопча лъскавия черен кобур, който носеше на десния си хълбок.

— Изключи фаровете.

Сержантът се подчини.

Светът пред тях помръкна и пред полицейската кола се раздвижиха дребни тъмни фигури. Завиха на ъгъла и намалиха скоростта. Внимателно оглеждаха витрините, мястото, където бе нанесена раната.

— Приготви прожектора.

— Готов е.

Безшумно се движеха покрай лъскавия от влага тротоар. Откъм север се разнесе гръм и проблесна светкавица, която превърна небето в жълт пергамент, покрит със сивкави йероглифи. За миг се освети цялата улица: коли, кабели, противопожарни кранове, магазини, дървета, къщи и плъхове.

— Ето го! Откъм нашата страна на улицата! Освети го с прожектора!

Донахю включи прожектора и го насочи. Пред разбития прозорец стоеше мъж, наведен напред и с чувал в ръка, замръзнал по средата на движението си.

— Не мърдай! Арестуван си! — извика Донахю по високоговорителя.

Човекът се обърна и погледна към светлината. После пусна чувала и побягна.

Лейтенант Спаноу изстреля шест куршума и мъжът се просна на земята като мръсен изстискан парцал. Кръвта му се сля с водата на паважа. До дясната му ръка имаше умрял плъх, а над главата му — оглозгана рибя кост.

— Ти го уби — каза Донахю и удари спирачки.

— Той се опита да избяга.

— Имахме заповед да го арестуваме.

— Но той се опита да избяга.

— В такива случаи трябва да ги раняваме, ако можем.

— Да, но той продължи да тича след като го раних. Опита се да избяга.

Донахю срещна погледа на лейтенанта, после се извърна.

— Опита се да избяга — съгласи се той.

Слязоха от колата и се приближиха до трупа. Спаноу го преобърна.

— Той е още хлапе! — възкликна сержантът. После отиде до тротоара и разтвори чувала. — Спортни стоки. Топки, две бухалки, бейзболни ръкавици. И гири… Той е още хлапе!

Спаноу се извърна.

— Но крадеше — след малко отвърна той.

— Да, и се опита да избяга.

— Иди се опитай да се свържеш с участъка.

— Добре. Но…

— Млъкни, Донахю. Видя какво се случи.

— Да.

Лейтенантът запали цигара. Нощта стана червена и нереална и тъмночервените звуци на камбаната изпълниха света до ръба с вибрациите си.

Девет мокри пълзящи плъха, които влачеха крака и се зъбеха, уплашено побягнаха.

 

 

На сутринта стигна на място, наречено Индиана, и все още продължаваше по пътя. Мина през ферми, които изглеждаха в добро състояние. Тук може би дори живееха хора. Искаше му се да провери, ала не смееше да спре. След час отново пътуваше в пустошта.

Тревата стана по-ниска и постепенно изчезна. Случайните криви дървета се бяха впили в голата пръст. Нивото на радиацията отново започна да се повишава. Пътните знаци му показаха, че наближава Индианаполис. Предположи, че това е голям град, бомбардиран и разрушен.

И не сгреши.

Трябваше да заобиколи далеч на юг и да мине през място, наречено Мартинсвил, за да прекоси Бялата река. После, когато отново се насочи на изток, радиостанцията му запращя и се разнесе слаб глас.

— Необозначена кола, стой!

Танър включи всички скенери на телескопичен обхват. На върха на един от хълмовете в далечината видя мъж, който наблюдаваше с бинокъл и държеше радиостанция. Хел не отговори и продължи напред.

Движеше се с шестдесет и пет километра в час по полуразрушен участък от пътя и постепенно увеличи скоростта до деветдесет. От протестите на гумите по напуканата настилка Грег се размърда.

Готов за атака, Танър се взираше напред. Радиостанцията повтаряше заповедта, вече по-високо, и настояваше за отговор.

Видя го зад следващия завой и удари спирачки, без да отвърне на въпроса на Грег какво става.

Танкът препречваше пътя, насочил оръдието си право към него.

С дясната си ръка Танър изстреля три противотанкови ракети, с другата завъртя волана наляво и настъпи газта.

Едната половина от колата излезе от пътя и заподскача покрай канавката. От оръдието на танка блъвна огън, но снарядът не улучи. В следващия миг огромният корпус хлътна навътре и избухна в пламъци.

Когато заобиколиха танка и се върнаха на пътя, отекнаха изстрели от пушка. Грег натисна спусъците на страничните гранатохвъргачки, после се прехвърли на петдесеткалибровите картечници. След около половин километър Хел взе микрофона и каза:

— Съжалявам. Спирачките ми не работят.

Отговор не последва.

Когато стигнаха до равен участък, от който се разкриваше гледка във всички посоки, Танър спря и Грег седна зад волана.

— Откъде според теб бяха взели тоя танк?

— Де да знам?

— И защо искаха да ни спрат?

— Не знаеха какво караме — а може просто да са искали колата.

— Ако я бяха взривили, нямаше да я получат.

— Щом те не могат да я имат, защо да я оставят на нас?

— Знаеш точно как разсъждават, нали?

— Да.

— Запали една цигара.

Танър кимна.

— Не беше лесно, нали?

— Не споря.

— И все още ни остава да изминем дълъг път.

— Да, затова най-добре да продължаваме.

— Преди каза, че според теб няма да успеем.

— Промених си мнението. Сега смятам, че ще успеем.

— След всичко, което преживяхме?

— След всичко, което преживяхме.

— С какво още трябва да се борим?

— Не знам.

— Но от друга страна, знаем, че всичко там е зад нас. Вече знаем как да избягваме много неща.

Танър кимна.

— Веднъж си се опитал да избягаш. Вече не те обвинявам.

— Шубето ли те хвана, Грег?

— Ако умра, не мога да помагам на семейството си.

— Тогава защо изобщо си се съгласил да тръгнеш?

— Не знаех, че ще е така. Ти прояви повече здрав разум, защото имаше представа какво ни очаква.

— Да, имах представа.

— Никой не може да ни обвини, ако се провалим. В края на краищата, поне се опитахме.

— Ами всички ония хора в Бостън, за които ми държа реч?

— Сигурно вече са мъртви. Чумата убива бързо, нали знаеш?

— Ами оня Брейди? Той е умрял, за да ни донесе писмото.

— Той се опита и Бог знае, че уважавам усилията му. Но вече изгубихме четирима души. Трябва ли да станат шестима, само за да покажем, че всички са се опитали?

— Грег, вече сме много по-близо до Бостън, отколкото до Лос Анджелис. Би трябвало да имаме достатъчно гориво, за да стигнем дотам, но не и за да се върнем.

— Можем да заредим в Солт Лейк.

— Не съм сигурен, че ще ни стигне дори до Солт Лейк.

— Е, ще ни трябва само минута, за да разберем. През последните стотина километра можем да използваме моторите. Те горят много по-малко бензин.

— И ти си човекът, който ме ругаеше. Ти си гражданинът, който се чудеше как може да има хора като мен. Питаше ме какво са ми направили. И аз ти казах. Нищо. Сега може би искам да направя нещо за тях, просто защото така ми харесва. Много мислих.

— Ти не издържаш семейство, Хел. Аз имам да се грижа за други хора, освен за себе си.

— Знаеш как да извъртиш нещата, когато искаш да изклинчиш. Казваш: „Не ме е страх, но трябва да се грижа за майка си, братята и сестрите си и съм лудо влюбен в гаджето си. Затова се отказвам. Само заради това.“

— И това е вярно! Не те разбирам, Хел! Изобщо не те разбирам! Ти ми даде тази идея!

— Затова сега си я връщам.

Ръката на Грег се плъзна към пушката на вратата. Танър хвърли цигарата си в лицето му и успя да го удари веднъж в корема — слаб удар с лявата ръка, но от това положение не можеше да направи нищо повече.

Грег се хвърли отгоре му и го притисна към облегалката. Двамата се вкопчиха един в друг и пръстите на младежа се насочиха към очите му.

Танър отскубна ръцете си, хвана главата на Грег и го отблъсна с всичка сила.

Грег се удари в таблото и се вцепени, после се свлече на пода.

Танър удари главата му в контролния пулт още два пъти, за да е сигурен, че не се преструва. После го избута настрани и се върна зад волана. Докато си поемаше дъх, провери екраните. Не се приближаваше нищо заплашително.

Извади въже от сервизното отделение и завърза ръцете на Грег зад гърба му. После завърза и глезените му и прокара въжето оттам до китките. Накрая го изправи на дясната седалка, наклони облегалката назад и го завърза в това положение.

Включи на скорост и потегли към Охайо.

След два часа Грег започна да пъшка и Танър усили музиката, за да го заглуши. Навън отново се бяха появили трева и дървета, зелени поля, ябълкови градини, бели ферми, кафяви и червени плевници, царевични ниви. Явно някой поддържаше всичко това. Имаше дъсчени огради, живи плетове, високи кленове, очевидно нови пътни знаци, камбанария със зелен покрив, от която се носеше камбанен звън.

Ивиците в небето се бяха разширили, но самото небе продължаваше да е ясно, както обикновено преди буря. Затова Танър не спря, докато не стигна до Дейтънската пропаст.

Вгледа се в потъналия в мъгла каньон, проучи терена наляво и надясно, реши да тръгне наляво и потегли на север.

Радиационното равнище отново се покачваше и Хел бързаше, като намаляваше скоростта само за да заобикаля цепнатините, пропастите и каньоните, които изплуваха от този мрачен и дълбок център. От някои от тях се издигаха гъсти жълти изпарения и замъгляваха въздуха. По едно време съвсем обгърнаха колата като серен облак, докато вятърът не ги разнесе. След малко Танър неволно удари спирачки и колата рязко спря. Грег отново изпъшка. В продължение на няколко секунди Хел не откъсваше очи от онова, което го бе накарало да спре, после бавно продължи напред.

Гледката не се повтори, ала не беше лесно да я изхвърли от ума си. Жълт ухилен скелет, разпънат на кръст край Пропастта. Хора, реши той, това обясняваше всичко.

Когато се отдалечи от мъгливия район, небето отново бе мрачно. Известно време не разбра, че пак е на открито. Трябваха му четири часа, за да заобиколи Дейтън, и докато се носеше на изток през пустошта, той за миг видя част от слънцето, което се бореше на северния бряг на черната небесна река и губеше битката.

Фаровете му бяха включени на пълна мощност и когато осъзна какво може да последва, Хел се огледа наоколо за заслон.

На един от хълмовете се издигаше стар плевник и той се насочи към него. Едната стена беше хлътнала и вратите бяха паднали. Танър вкара колата. Вътре бе влажно и усойно. Видя скелет, вероятно на кон, и прогнили ясли.

Изключи двигателя и фаровете и зачака.

Скоро воят отново се разнесе и заглуши пъшкането на Грег. Последва друг звук, не силен и тежък като изстрели, какъвто бе чувал в Лос Анджелис, а тих, постоянен, почти мъркащ.

Той открехна вратата на колата, за да го чуе по-добре.

После слезе и заобиколи отзад. Равнището на радиацията беше почти нормално, затова не си направи труда да облече защитен костюм. Приближи се до падналите врати и надникна навън. Носеше пистолета си, пъхнат в колана.

Падаха някакви сиви капчици и слънцето отново се мъчеше да се покаже.

Това чисто и просто беше дъжд. Чисто и просто преди никога не бе виждал дъжд. Той запали цигара и дълго го гледа.

Дъждът се сипеше с тихо трополене и не го придружаваше нищо друго. Небето продължаваше да е синкаво с черни ивици.

От време на време вятърът навяваше капки в лицето му и Хел разбра, че са вода, нищо повече. На земята навън се образуваха локвички. Той хвърли в една някаква клечка. Тя вдигна пръски и заплава. Някъде отвисоко в плевника се чу чуруликане на птици. Носеше се сладникав мирис на гниеща слама. В сенките от дясната си страна видя ръждясала вършачка. Наблизо паднаха няколко перца. Танър хвана едно и го разгледа. Никога не бе виждал перо. Заприлича му на цип. Той го пусна. Вятърът го пое и бързо го отнесе нанякъде. Хел отново погледна навън и се върна в колата. Навярно можеше да продължи, ала усещаше, че е ужасно уморен. Седна върху една бъчва и запали цигара.

Дотук бе минало добре и Танър се замисли за последните фази от пътя. Засега не можеше да се довери на Грег. Не и докато не стигнеха толкова далеч, че да няма връщане обратно. Тогава щяха да се нуждаят един от друг. Не знаеше какво още крие Пътят. Но ако отсега нататък бурите бяха по-малко, това щеше да им помогне.