П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (6)

2

Не бях в състояние да споря. Като се изключи беглото чувство, че ми отнемат свободата и се отнасят несправедливо с мен, не помня да съм се противил на така формулираното нареждане. Нямах представа чий би могъл да е гласът, пък и хич не ме интересуваше. Точно тогава дишането ми имаше блясъка на умно изпълнена трудна задача. Съсредоточих цялото си внимание върху него. Бях радостно учуден, че се справям така добре. Спомням си, че изпитах същото чувство, когато се научих да карам колело — някакво замаяно усещане, че успявам, но само бог знае как.

Около минута по-късно, когато вече имах време да се занимая с нещата извън мен, схванах, че сред останалите актьори в драмата още цари смут. Провеждаше се голямо тичане нагоре-надолу, поръсено обилно с безсмислени крясъци. Треперливият тенор на господин Абни издаваше заповеди, коя от коя по-несъстоятелна. Глосъп не спираше да повтаря като навит думите: „Да се обадя ли в полицията?“, на които никой не обръщаше внимание. Едно-две момчета препускаха наоколо като зайци и врещяха неразбираемо. Женски глас, май на госпожа Атуел, казваше: „Виждате ли го?“

До този миг кибритената ми клечка, вече отдавна угаснала, беше единствената светлина, хвърлена върху суматохата, но сега някой, който се оказа икономът Уайт, се приближи откъм конюшнята с фенер. При вида му всички сякаш се успокоиха и развеселиха. Момчетата спряха да врещят. Госпожа Атуел и Глосъп млъкнаха, а господин Абни иъзкликна: „А!“ с доволен глас, сякаш той бе поръчал този ход и се поздравяваше с успешното му изпълнение.

Цялата мощ на компанията се концентрира около фенера.

— Благодаря ви, Уайт — рече господин Абни. — Отлично. Опасявам се, че негодникът избяга.

— И аз така смятам, сър.

— Забележителна случка, Уайт.

— Да, сър.

— Човекът на практика е бил в спалнята на младия господин Форд.

— Така ли, сър?

Заговори писклив глас. Разпознах го като на Огъстьс Бекфорд, на когото винаги можеше да се разчита да е в центъра на събитията и да слухти за информация.

— Сър, моля, ви, сър, какво стана? Кой беше, сър? Сър, беше ли крадец, сър? Виждали ли сте някога крадец, сър? Баща ми през ваканцията ме заведе да гледам филма за Рафълс (Изискан престъпник от разказите на Е. У. Хорнънг, многократно драматизирали и филмирани. — Б. пр.), сър. Смятате ли, че този тип е бил като Рафълс, сър? Сър…

— Без съмнение беше… — започна господин Абни, когато осъзна самоличността на питащия и за първи път видя, че алеята гъмжи ат негови питомници, дейно ангажирани в срещата си с бялата смърт. Маниерът му всички-тук-сме-си-свои-дайте-да-го-обсъдим рязко секна. Превърна се в разгневен училищен директор. Никога досега не бях го чувал да говори толкова остро на момчетата, много от които, макар и непослушни, все пак бяха титуловани.

— Момчета, защо не сте в леглата? Моментално се върнете в спалните си. Ще ви накажа най-сурово. Ще…

— Да се обадя ли в полицията? — попита Глосъп. Нула внимание.

— Няма да търпя подобно поведение. Ще хванете настинка. Това е безобразие. Десет черни точки! Ще ви накажа най-строго, ако веднага не…

Прекъсна го спокоен глас.

— Слушай!

В кръга светлина се появи Малкото съкровище. Носеше халат, а в ръката му димеше цигара, от която дръпна и пусна кълбо дим, преди да продължи речта си.

— Слушай, нещо бъркаш. Това не беше обикновен крадец.

Видът на тази черна овца, обвита в цигарен дим, идваща като капак на среднощните емоции, беше твърде много за господин Абни. За миг занемял, той размаха ръце, които хвърлиха гротескни сенки по чакъла.

— Как смееш да пушиш, момче! Как смееш да пушиш тази цигара!

— Тя е единствената, с която разполагам — любезно обясни Малкото съкровище.

— Казвал съм ти… Предупреждавал съм те… десет черни точки! Няма да търпя… Петнайсет черни точки!

Малкото съкровище не обърна внимание на мъчителната сцена. Усмихваше се кротко.

— Ако питате мен — рече той, — тия типове търсеха нещо по-ценно от сребърните лъжици. Да, сър! Ако искате да чуете мнението ми, това беше Бък Макгинис, Чикагския Ед или някой подобен и търсеше мен. Такива не се отказват. Бък се опита да ме отмъкне през есента на деветстотин и седма, а Ед…

— Глух ли си? Незабавно се върни…

— Ако не ми вярвате, мога да ви покажа статии от вестниците. Имам цял албум с изрезки в кашона. Винаги когато във вестниците пише за мен, аз си го изрязвам и го залепям в албума. Ако дойдете с мен, веднага мога да ви покажа историята за Бък. Случи се в Чикаго и щеше да ме задигне, ако не беше…

— Двайсет черни точки!

— Господин Абни!

Заговори лицето зад гърба ми. Досега той или тя беше останал мълчалив зрител, очаквайки, предполагам, пролука в разговора.

Всички подскочиха като добре обигран балет.

— Кой е там? — извика господин Абни. По гласа му познах, че нервите му са на ръба. — Кой се обади току-що?

— Да се обадя ли в полицията? — попита Глосъп. Никакво внимание.

— Господин Абни, аз съм госпожа Шеридан. Очаквахте ме тази вечер.

— Госпожа Шеридан? Госпожа Шер… очаквах ви с такси. Очаквах да пристигнете… ъъъ… фактически с такси.

–Дойдох пеша.

Изпитах странното усещане, че съм чувал този глас. Когато ми заповяда да не мърдам, беше говорила шепнешком, или поне на мен в замаяното ми състояние се беше сторило като шепот, но сега, когато заговори високо, долових позната нотка. Докосна някаква струйка в паметта ми и зачаках да го чуя пак.

Когато това стана, изпитах същото, но нищо по-определено. Продължих да се ровя в спомените си.

— Господин Абни, тук е един от мъжете.

Настъпи истинска сензация. Момчетата, които бяха спрели да врещят, отново се разврещяха с пълна сила. Глосъп поде предложението си за телефона с нова надежда в гласа. Госпожа Атуел изпищя. Тръгнаха към нас в група, момчета и всички, начело с Уайт и фенера. Почти съжалих, че щях да ги полея със студен душ.

Огьстьс Бекфорд ме разпозна пръв и очаквах да ме запита дали ми харесва да седя на чакъла в такава студена нощ, но заговори господин Абни.

— Господин Бърнс! Какво… Боже мой!… Какво правите тук?

— Може би господин Бърнс ще може да ни даде информация къде е отишъл мъжът — предложи Уайт.

— За всичко друго освен за това — казах аз. — Може да съм склад за информация, но нямам и най-малката представа къде е отишъл. Знам само, че има рамо като таран на боен кораб и че ме наръга с него.

Докато говорех, ми се стори, че чувам тихичко ахване зад гърба си. Обърнах се. Исках да видя жената, която тревожеше паметта ми с гласа си. Но лъчите на фенера не падаха върху нея и тя представляваше безформено петно в мрака. Някак си усетих, че се взира напрегнато в мен.

Възобнових разказа си.

— Палех си лулата, когато чух нечовешки писък…

Откъм групата зад фенера се понесе хихикане.

— Аз пищях — гордо заяви Малкото съкровище. — Изобщо не се съмнявайте в това! А вие какво бихте направили, ако се събудите на тъмно и откриете, че някакъв здравеняк ви измъква от леглото като мида от раковина? Опита се да ми запуши устата, но напипа челото ми и аз избягах, преди да я намери. Предполагам, че здравата съм подплашил мръсника!

Закиска се отново, потънал в сладки спомени, и смукна от цигарата.

— Как смееш да пушиш! Хвърли тая цигара! — извика господин Абни, отново ядосан от червеното огънче.

— Дума да не става! — троснато отвърна Малкото съкровище.

— И тогава — продължих аз — някой изхвръкна отнякъде и ме удари с рамо. След това не бях в състояние да обръщам внимание на него или на каквото и да било. — Говорех по посока на арестувалата ме. Продължаваше да стои извън светлината. — Предполагам, че вие можете да ни кажете какво се случи, госпожо Шеридан.

Не смятах, че може да ни информира за нещо полезно, но исках пак да чуя гласа й.

Първите й думи бяха достатъчни. Зачудих се как изобщо съм могъл да се съмнявам. Познах гласа. Не бях го чувал от пет години, но не бих го забравил, дори да живеех вечно.

— Някой изтича покрай мен — едва я чух аз. Сърцето ми бухаше и ме налегна странен световъртеж. Мъчех се да преглътна невероятното. — Мисля, че се шмугна в онези храсти.

Чух Глосъп да говори и от отговора на господин Абни разбрах, че пак е предложил телефонните си услуги.

— Мисля, че това не е… ъъъ… необходимо, господин Глосъп. Мъжът несъмнено… ъъъ… вече е далеч. Мисля, че ще е най-добре всички да се приберем в къщата. — Обърна се към размазаната фигура до мен. — Ъъъ, госпожо Шеридан, трябва да сте уморена от пътуването и… ъъъ… тази необичайна случка. Госпожа Атуел ще ви покаже къде да… всъщност стаята ви.

В общото раздвижване Уайт или беше вдигнал фенера, или бе пристъпил напред, защото лъчите се изместиха, фигурата до мен вече не беше неясна, стоеше ясно видима в жълтата светлина.

Видях две големи очи, вгледани в моите, също както преди две седмици в сивия Лондон се взираха от една овехтяла снимка.