Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Little Nugget, 1913 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://e-bookbg.com
Издание:
МАЛКОТО СЪКРОВИЩЕ. 2001. Изд. Колибри, София. Роман. Превод: от англ. Савина МАНОЛОВА [The Little Nugget / P. G WODEHOUSE]. Формат: 20 см. Страници: 200. ISBN: 954-529-219-9.
История
- — Добавяне
Четвърта глава
1
Оказах се в центъра на изненадващите събития, които се случиха онази нощ, благодарение на колегата ми Глосъп.
Той така ме отегчи, че фактически ме прогони от къщата, затова някъде към девет и половина — по времето, когато започна всичко — патрулирах по чакъла пред верандата.
Имаше обичай персоналът на Санстед Хаус след вечеря да се събира на кафе в кабинета на господин Абни. Стаята го наричаше кабинет, но всъщност беше нещо като директорска приемна. Господин Абни си имаше по-малко светилище, запазено единствено за него.
Онази вечер той се оттегли рано и ме остави насаме с Глосъп.
Един от недостатъците на атмосферата на необитаем остров, която цари в частните училища, е фактът, че всеки непрекъснато се среща с всеки. Направо е невъзможно да избегнеш някого за дълго. Избягвах Глосъп, колкото можех, защото знаех, че иска да ме приклещи за напоителен разговор на тема застраховките „Живот“.
Застрахователните агенти любители са странен народ.
Светът е пълен с тях. Срещал съм ги по къщи в провинцията и крайморски хотели, на кораби, навсякъде и винаги съм се изумявал от това как вдъхновено се впускат в преследване. Не знам колко добавят към годишния си доход, но едва ли е много, а усилията, които полагат, са колосални. Никой не ги обича и те няма как да не го забелязват, и въпреки това не мирясват. Глосъп например се опитваше да ме натика в някой ъгъл всеки път, когато имаше пет минути пролука в ежедневната си работа.
Сега му бях паднал и не възнамеряваше да губи време. Едва господин Абни излезе от стаята, и той започна да вади от всеки джоб листовки и брошури.
Гледах го кисело, докато дърдореше за „спадащ процент на застраховката“, „възвръщаеми стойности“ и „натрупване на лихви по полицата на тонтината“, и се мъчех да не го слушам, а да анализирам неприязънта си към него. Стигнах до извода, че отчасти се дължи на позата му, че правел всичко от чист алтруизъм, само и единствено за мое добро, и отчасти, защото ме принуждаваше да погледна в очите факта, че няма да сме вечно млади. По някакъв абстрактен начин вече бях осъзнал, че рано или късно ще спра да бъда на трийсет, но начинът, по който Глосъп говореше за шейсет и петия ми рожден ден, ме караше да се чувствам сякаш е утре. Беше човек с маниер, прилягащ на погребален агент, страдащ от жълтеница, и никога дотогава не бях се чувствал толкова смазан от неизбежността на упадъка и безпощадността на изтичащото време. Направо усещах как косата ми побелява.
Нуждата ми от усамотение стана неотложна и като промърморих нещо в смисъл, че ще си помисля, избягах от стаята.
Като се изключи спалнята ми, където беше напълно способен да ме последва, нямах друго убежище освен откритото пространство. Отключих входната врата и излязох.
Още беше страшно студено и макар звездите да блещукаха, дърветата растяха толкова близо до къщата, че беше прекалено тъмно да видя на по-голямо разстояние от една педя от носа си.
Започнах да се разхождам напред-назад. Нощта беше прекрасно тиха. Чух, че някой върви нагоре по алеята, някоя от камериерките, предположих аз, връщаща се от свободната си вечер. Можах да чуя дори шумоленето на някаква птица в бръшляна по стените на конюшнята.
Замислих се. Изглежда, умът ми още се намираше под въздействието на мрачното излъчване на Глосъп, защото бях преизпълнен с чувство за безкрайния патос на Живота.
Какъв беше смисълът му? Защо човек получаваше възможности за щастие, а нямаше здравия разум да ги използва? Ако Природата ме бе създала толкова самонадеян, че бях изгубил Одри поради тази самонадеяност, защо не ме беше направила достатъчно самонадеян, че да не ми трепне окото от загубата й? Одри! Изпитах тревога, че всеки път, когато за момент не бях зает с активна дейност, мислите ми неизменно се връщаха към нея. И уплаха. Бях сгоден за Синтия и нямах право на подобни мисли.
Може би тайнствеността, която обграждаше всичко, задържаше Одри в ума ми. Не знаех къде е. Не знаех как живее. Не знаех що за човек е мъжът, когото бе предпочела пред мен. Това, реших аз, е същината на проблема. Беше изчезнала безследно с друг мъж, когото не бях виждал и дори не знаех името му. Бях победен от невидим враг.
Тъкмо затъвах окончателно в тресавището на отчаянието, когато внезапно започнаха да се случват неща. Би трябвало да се сетя, че Санстед Хаус никога не би допуснала продължителни и самотни мисли за живота. Беше място за случки, а не за абстрактни разсъждения.
Бях стигнал до края на „маршрута“ си и спрях да запаля угасналата си лула, когато избухнаха драматични събития с бързата внезапност, характерна за това място. Тишината на нощта бе разкъсана от звук, уместен насред морска буря и който разпознах сред хилядите други звуци. Беше крясък — остро пронизително врещене, което не се издигна до кресчендо, а започна в максимума си и задържа високата нота — с други думи врясък, който можеше да излезе само от едно гърло. Чувах оглушителния боен вик на Малкото съкровище.
Откакто пристигнах в Санстед Хаус, бях свикнал с известно ускоряване на ритъма на живота, но тази вечер събитията следваха едно подир друго с бързина, която все пак ме завари неподготвен. За времето, нужно да изгори една кибритена клечка, се разигра драма, достойна за цял пълнометражен филм. В момента, в който заврещя Малкото съкровище, тъкмо бях запалил една и останах смръзнат от изненада, държащ я във въздуха, сякаш бях решил да поема ролята на театрален осветител.
Бяха минали едва няколко секунди, когато някакво непознато лице се опита да сложи край на съществованието ми както си бях незастрахован.
Стоях, хванал клечката си и се вслушвах в звуците на бъркотията вътре, когато това лице изхвръкна иззад ъгъла на къщата с отчаяна бързина, изскочи иззад храстите и ме халоса. Беше нисък мъж, а може и да се беше привел, докато бягаше, защото рамото му — кораво, кокалесто рамо — беше на същата височина от земята, на каквато беше и слънчевото ми сплитане. При краткия ни сблъсък рамото имаше предимството да е в движение, докато слънчевото ми сплитане беше в покой и няма място за капчица съмнение кое си изпати по-силно.
Фактът, че непознатият също не се отърва безнаказано от съприкосновението ни, бе илюстриран от силен вик на изненада и болка. Запреплита крака. Какво стана с него след това, не ме интересува. Доколкото схванах, изчезна в нощта. Бях прекалено зает със собствените си неволи, за да следя ходовете му.
От всички лекове срещу меланхолични спомени, от мен да знаете, че удар в слънчевото сплитане е най-ефикасният. Ако господин Корбет е имал някакви абстрактни тревоги относно житието и битието си в онзи паметен ден в Карсън Сити, убеден съм, че са изхвръкнали от главата му в мига, в който господин Фицсимънс е нанесъл историческия си ляв прав (Има се предвид боксовият мач 17 март 1897 г. в Карсън Сити, Невада), когато Робърт Фицсимънс печели световната титла в тежка категория). — Б. пр.). В моя случай изцелението беше незабавно. Помня, че политнах по чакъла и се срутих, опитвайки се да си поема дъх, убеден, че никога вече няма да успея, а после за няколко минути целият ми интерес към световните проблеми изчезна.
Не знам колко време мина, преди дишането ми да се завърне колебливо като плах Блуден син, който се мъчи да събере смелост да влезе в родния дом, но не може да е било прекалено дълго, защото, когато успях да седна, къщата едва започваше да изсипва обитателите си. Несвързани крясъци и въпроси пълнеха въздуха. Неясни форми се движеха из мрака.
Тъкмо започнах да правя тромави опити да се изправя, чувстващ се много зле и сякаш без кости, когато ми стана ясно, че усещанията през тази забележителна нощ още не са приключили. Когато стигнах до седящо положение и спрях, преди да продължа нататък, за да отмине вълната от гадене, усетих на рамото си нечия ръка, а глас зад гърба ми каза:
— Не мърдай!
2
Не бях в състояние да споря. Като се изключи беглото чувство, че ми отнемат свободата и се отнасят несправедливо с мен, не помня да съм се противил на така формулираното нареждане. Нямах представа чий би могъл да е гласът, пък и хич не ме интересуваше. Точно тогава дишането ми имаше блясъка на умно изпълнена трудна задача. Съсредоточих цялото си внимание върху него. Бях радостно учуден, че се справям така добре. Спомням си, че изпитах същото чувство, когато се научих да карам колело — някакво замаяно усещане, че успявам, но само бог знае как.
Около минута по-късно, когато вече имах време да се занимая с нещата извън мен, схванах, че сред останалите актьори в драмата още цари смут. Провеждаше се голямо тичане нагоре-надолу, поръсено обилно с безсмислени крясъци. Треперливият тенор на господин Абни издаваше заповеди, коя от коя по-несъстоятелна. Глосъп не спираше да повтаря като навит думите: „Да се обадя ли в полицията?“, на които никой не обръщаше внимание. Едно-две момчета препускаха наоколо като зайци и врещяха неразбираемо. Женски глас, май на госпожа Атуел, казваше: „Виждате ли го?“
До този миг кибритената ми клечка, вече отдавна угаснала, беше единствената светлина, хвърлена върху суматохата, но сега някой, който се оказа икономът Уайт, се приближи откъм конюшнята с фенер. При вида му всички сякаш се успокоиха и развеселиха. Момчетата спряха да врещят. Госпожа Атуел и Глосъп млъкнаха, а господин Абни иъзкликна: „А!“ с доволен глас, сякаш той бе поръчал този ход и се поздравяваше с успешното му изпълнение.
Цялата мощ на компанията се концентрира около фенера.
— Благодаря ви, Уайт — рече господин Абни. — Отлично. Опасявам се, че негодникът избяга.
— И аз така смятам, сър.
— Забележителна случка, Уайт.
— Да, сър.
— Човекът на практика е бил в спалнята на младия господин Форд.
— Така ли, сър?
Заговори писклив глас. Разпознах го като на Огъстьс Бекфорд, на когото винаги можеше да се разчита да е в центъра на събитията и да слухти за информация.
— Сър, моля, ви, сър, какво стана? Кой беше, сър? Сър, беше ли крадец, сър? Виждали ли сте някога крадец, сър? Баща ми през ваканцията ме заведе да гледам филма за Рафълс (Изискан престъпник от разказите на Е. У. Хорнънг, многократно драматизирали и филмирани. — Б. пр.), сър. Смятате ли, че този тип е бил като Рафълс, сър? Сър…
— Без съмнение беше… — започна господин Абни, когато осъзна самоличността на питащия и за първи път видя, че алеята гъмжи ат негови питомници, дейно ангажирани в срещата си с бялата смърт. Маниерът му всички-тук-сме-си-свои-дайте-да-го-обсъдим рязко секна. Превърна се в разгневен училищен директор. Никога досега не бях го чувал да говори толкова остро на момчетата, много от които, макар и непослушни, все пак бяха титуловани.
— Момчета, защо не сте в леглата? Моментално се върнете в спалните си. Ще ви накажа най-сурово. Ще…
— Да се обадя ли в полицията? — попита Глосъп. Нула внимание.
— Няма да търпя подобно поведение. Ще хванете настинка. Това е безобразие. Десет черни точки! Ще ви накажа най-строго, ако веднага не…
Прекъсна го спокоен глас.
— Слушай!
В кръга светлина се появи Малкото съкровище. Носеше халат, а в ръката му димеше цигара, от която дръпна и пусна кълбо дим, преди да продължи речта си.
— Слушай, нещо бъркаш. Това не беше обикновен крадец.
Видът на тази черна овца, обвита в цигарен дим, идваща като капак на среднощните емоции, беше твърде много за господин Абни. За миг занемял, той размаха ръце, които хвърлиха гротескни сенки по чакъла.
— Как смееш да пушиш, момче! Как смееш да пушиш тази цигара!
— Тя е единствената, с която разполагам — любезно обясни Малкото съкровище.
— Казвал съм ти… Предупреждавал съм те… десет черни точки! Няма да търпя… Петнайсет черни точки!
Малкото съкровище не обърна внимание на мъчителната сцена. Усмихваше се кротко.
— Ако питате мен — рече той, — тия типове търсеха нещо по-ценно от сребърните лъжици. Да, сър! Ако искате да чуете мнението ми, това беше Бък Макгинис, Чикагския Ед или някой подобен и търсеше мен. Такива не се отказват. Бък се опита да ме отмъкне през есента на деветстотин и седма, а Ед…
— Глух ли си? Незабавно се върни…
— Ако не ми вярвате, мога да ви покажа статии от вестниците. Имам цял албум с изрезки в кашона. Винаги когато във вестниците пише за мен, аз си го изрязвам и го залепям в албума. Ако дойдете с мен, веднага мога да ви покажа историята за Бък. Случи се в Чикаго и щеше да ме задигне, ако не беше…
— Двайсет черни точки!
— Господин Абни!
Заговори лицето зад гърба ми. Досега той или тя беше останал мълчалив зрител, очаквайки, предполагам, пролука в разговора.
Всички подскочиха като добре обигран балет.
— Кой е там? — извика господин Абни. По гласа му познах, че нервите му са на ръба. — Кой се обади току-що?
— Да се обадя ли в полицията? — попита Глосъп. Никакво внимание.
— Господин Абни, аз съм госпожа Шеридан. Очаквахте ме тази вечер.
— Госпожа Шеридан? Госпожа Шер… очаквах ви с такси. Очаквах да пристигнете… ъъъ… фактически с такси.
–Дойдох пеша.
Изпитах странното усещане, че съм чувал този глас. Когато ми заповяда да не мърдам, беше говорила шепнешком, или поне на мен в замаяното ми състояние се беше сторило като шепот, но сега, когато заговори високо, долових позната нотка. Докосна някаква струйка в паметта ми и зачаках да го чуя пак.
Когато това стана, изпитах същото, но нищо по-определено. Продължих да се ровя в спомените си.
— Господин Абни, тук е един от мъжете.
Настъпи истинска сензация. Момчетата, които бяха спрели да врещят, отново се разврещяха с пълна сила. Глосъп поде предложението си за телефона с нова надежда в гласа. Госпожа Атуел изпищя. Тръгнаха към нас в група, момчета и всички, начело с Уайт и фенера. Почти съжалих, че щях да ги полея със студен душ.
Огьстьс Бекфорд ме разпозна пръв и очаквах да ме запита дали ми харесва да седя на чакъла в такава студена нощ, но заговори господин Абни.
— Господин Бърнс! Какво… Боже мой!… Какво правите тук?
— Може би господин Бърнс ще може да ни даде информация къде е отишъл мъжът — предложи Уайт.
— За всичко друго освен за това — казах аз. — Може да съм склад за информация, но нямам и най-малката представа къде е отишъл. Знам само, че има рамо като таран на боен кораб и че ме наръга с него.
Докато говорех, ми се стори, че чувам тихичко ахване зад гърба си. Обърнах се. Исках да видя жената, която тревожеше паметта ми с гласа си. Но лъчите на фенера не падаха върху нея и тя представляваше безформено петно в мрака. Някак си усетих, че се взира напрегнато в мен.
Възобнових разказа си.
— Палех си лулата, когато чух нечовешки писък…
Откъм групата зад фенера се понесе хихикане.
— Аз пищях — гордо заяви Малкото съкровище. — Изобщо не се съмнявайте в това! А вие какво бихте направили, ако се събудите на тъмно и откриете, че някакъв здравеняк ви измъква от леглото като мида от раковина? Опита се да ми запуши устата, но напипа челото ми и аз избягах, преди да я намери. Предполагам, че здравата съм подплашил мръсника!
Закиска се отново, потънал в сладки спомени, и смукна от цигарата.
— Как смееш да пушиш! Хвърли тая цигара! — извика господин Абни, отново ядосан от червеното огънче.
— Дума да не става! — троснато отвърна Малкото съкровище.
— И тогава — продължих аз — някой изхвръкна отнякъде и ме удари с рамо. След това не бях в състояние да обръщам внимание на него или на каквото и да било. — Говорех по посока на арестувалата ме. Продължаваше да стои извън светлината. — Предполагам, че вие можете да ни кажете какво се случи, госпожо Шеридан.
Не смятах, че може да ни информира за нещо полезно, но исках пак да чуя гласа й.
Първите й думи бяха достатъчни. Зачудих се как изобщо съм могъл да се съмнявам. Познах гласа. Не бях го чувал от пет години, но не бих го забравил, дори да живеех вечно.
— Някой изтича покрай мен — едва я чух аз. Сърцето ми бухаше и ме налегна странен световъртеж. Мъчех се да преглътна невероятното. — Мисля, че се шмугна в онези храсти.
Чух Глосъп да говори и от отговора на господин Абни разбрах, че пак е предложил телефонните си услуги.
— Мисля, че това не е… ъъъ… необходимо, господин Глосъп. Мъжът несъмнено… ъъъ… вече е далеч. Мисля, че ще е най-добре всички да се приберем в къщата. — Обърна се към размазаната фигура до мен. — Ъъъ, госпожо Шеридан, трябва да сте уморена от пътуването и… ъъъ… тази необичайна случка. Госпожа Атуел ще ви покаже къде да… всъщност стаята ви.
В общото раздвижване Уайт или беше вдигнал фенера, или бе пристъпил напред, защото лъчите се изместиха, фигурата до мен вече не беше неясна, стоеше ясно видима в жълтата светлина.
Видях две големи очи, вгледани в моите, също както преди две седмици в сивия Лондон се взираха от една овехтяла снимка.