П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (3)

1

Убеден поддръжник съм на мнението, че мъж, прехвърлил двайсет и първата си година, не бива да бъде извън леглото и буден в четири през нощта. Този час навява мисли. На двайсет и една, когато целият живот е едно бъдеще, за него може да се мисли безнаказано. Но на трийсет години, когато е станал неприятна смес от бъдеще и минало, е нещо, върху което трябва да се разсъждава само когато слънцето грее и светът е пълен с топлина и оптимизъм.

Тази мисъл ми хрумна на връщане у дома от бала на Флечър. Когато се прибирах, зората вече пукваше. Въздухът тежеше от особеното самотно отчаяние на лондонските зимни утрини. Къщите изглеждаха мъртви и необитаеми. Край мен изтрака каручка, а през сивата улица крадливо пробяга дръглива черна котка, която придаде на сцената допълнително усещане за тъга.

Потреперах. Бях уморен и гладен, а реакцията от емоциите на нощта ме бе оставила със спаднал дух.

Бях сгоден. Преди час предложих брак на Синтия Драсилис. И честно мога да заявя, че това силно ме изненада.

Защо го направих? Обичах ли я? Толкова е трудно да се анализира любовта, а може би самият факт, че се опитвах да го направя, даваше отговор на въпроса ми. Положително не бих се опитал да го сторя преди пет години, когато обичах Одри Блейк. Носех се ден подир ден в някакъв транс, доволен от безмерното си щастие, без да му правя дисекция. Но тогава бях с пет години по-млад, а Одри беше… ОДРИ.

Трябва да обясня за Одри, защото тя, на свой ред, обяснява Синтия.

 

Когато за пръв път видях Одри Блейк, нямах илюзии за характера си. Природата ме бе дарила с душа на свиня и обстоятелства, които спомогнаха да усъвършенствам делото й. Обичах лукса и можех да си го позволя. От момента, когато станах пълнолетен и освободих опекуните си от грижите за парите ми, се обвих в лукса като в удобна дреха. Тънех в егоизъм. Всъщност, ако между двайсет и първия и двайсет и петия си рожден ден съм имал една несебична мисъл или съм направил едно-едничко неегоистично действие, не мога да си спомня.

На върха на този си период се сгодих за Одри. Сега, когато съм в състояние да я разбера по-добре и да погледна отстрани какъв бях в онези дни, мога да осъзная колко неописуемо нагъл съм бил. Любовта ми беше истинска, но това не попречи на снизходителното й самодоволство да бъде обидно. Бях същински цар Кофечуа (Легендарен африкански цар, спечелил сърцето на просякиня. — Б. пр.). Дори да не казвах с думи: „Тази просякиня ще бъде моята кралица“, го показвах често и ясно с поведението си. Тя беше дъщеря на разпътен художник със зъл нрав, с когото се запознах в един бохемски клуб. Изкарваше си хляба, като от време на време рисуваше по някоя картина, илюстрираше по някоя история в списание, но най-вече като рисуваше реклами. Собственик на завод за детски храни, недоволен от простото изявление, че „Децата плачат за нея“, чувстваше, че е нужно да внуши този факт на широката публика с помощта на Изкуството, а господин Блейк биваше нает да нарисува картинката. Доста голям брой негови работи можеха да се видят по последните страници на списанията.

Човек може криво-ляво да се изхранва по този начин, но все пак е склонен да налита на богати зетьове. Господин Блейк налетя на мен. Беше едно от последните му земни дела. Седмица след като, както сега подозирам, бе принудил Одри да приеме предложението ми, умря от пневмония.

Смъртта му имаше няколко резултата. Отложи сватбата, доведе покровителственото ми отношение спрямо Одри до кресчендо, защото с отстраняването на осигурителя на препитанието единствената ми пречка пред позата на Кофечуа бе отстранена, и даде на Одри много по-голямо пространство да упражни свободната си воля при избора на съпруг, отколкото бе имала досега.

Последният аспект на положението бързо бе доведен до знанието ми, защото дотогава не го бях забелязал, с помощта на писмо, връчено ми една вечер в клуба, където пийвах кафе и разсъждавах за съвършенството на живота в този най-добър от всички светове.

Писмото беше кратко и по същество. Беше се омъжила същата сутрин.

 

Да твърдя, че този миг стана повратна точка в живота ми, ще е нелепо и неточно. В известен смисъл той ме уби. Човекът, който бях, онази вечер умря и мисля, че малко хора тъгуваха за него. Каквото и да съм днес, не съм самодоволният наблюдател на живота, който бях преди онази вечер.

Смачках писмото в ръка и се завзирах в него. Кочината се беше срутила връз главата ми и аз бях изправен очи в очи с факта, че дори в най-добрия от световете парите не могат да купят всичко.

Спомням си, че докато седях там, един познат от клуба досадник, от когото бях бягал не веднъж и дваж — дойде, седна при мен и започна да ми говори. Беше дребничък мъж, но гласът му беше от онези, които не можеш да не слушаш.

Говореше, говореше и говореше. Как го ненавиждах, докато седях и се опитвах да премисля нещата през потока от думите му. Сега знам, че тогава той ме спаси. Насила ме изтръгваше от самия мен. Но тогава ме потискаше. Раната ми беше отворена и кървеше. Борех се да проумея невероятното. Бях смятал непоклатимата любов на Одри за нещо, което се подразбира от само себе си. Тя напълно се вписваше в схемата ми за удобство. Исках я, бях я избрал и бях доволен от нея, следователно всичко беше наред. А сега трябваше да привикна ума си към невъзможния факт, че я бях загубил.

Писмото й беше огледало, в което се оглеждах. Казваше малко, но аз го схванах и самодоволството ми се срина на прах, но не само то. Тогава разбрах, че я обичам, както не бях и сънувал, че съм способен да обичам.

А през цялото време човечецът говореше ли, говореше.

Имам една теория, че словото, когато се налага упорито, действа по-ефикасно в моменти на криза от мълчаливото съчувствие. До известен момент действа почти непоносимо влудяващо, но след този момент успокоява. Поне така беше в моя случай. Постепенно открих, че започвам да се дразня по-малко. Започнах да се заслушвам, а после и да отговарям. Преди да напусна клуба онази вечер, първият лудешки бяс, в който бих бил способен на всичко, ме беше напуснал и аз се прибрах вкъщи странно слаб и безпомощен, но спокоен, готов да започна нов живот.

Минаха три години, преди да срещна Синтия. Прекарах ги, скитайки из много страни. Най-сетне, както винаги се случва, се дотьтрих обратно в Лондон и отново се установих да водя живот, който на пръв поглед малко се различаваше от живота ми, преди да се запозная с Одри. Старият ми кръг в Лондон бе широк и беше лесно да възобновя прекъснатите връзки. Срещнах и нови приятели, между които и Синтия Драсилис.

Харесах Синтия и ми беше жал за нея. Мисля, че по времето, когато се запознахме, ми беше жал за повечето хора. Шокът от заминаването на Одри ми се беше отразил по този начин. Лошият негър винаги е най-гръмогласен на религиозни сбирки, а в моя случай „религиозна сбирка“ значеше самобичуване. Никога не съм успявал да правя нещата половинчато или дори с прилична умереност. Като егоист бях краен в егоизма си, а сега, когато съдбата изтръгна от мен този порок, открих, че съм обзет от почти нездраво съчувствие към неприятностите на другите.

Страшно ми беше жал за Синтия Драсилис. И нямаше как да е иначе при честите ми срещи с майка й. Госпожа Драсилис беше представителка на един тип хора, които не понасям. Беше вдовица с доходи, наричани от нея „недостатъчни средства“, и възгледите й за живота бяха смес от алчност и кавгаджийство. Площад Слоун и квартал Кенсингтън (Богати лондонски квартали. — Б. пр.) са пълни с подобни жени. Положението им напомня на това на Стария моряк от поемата на Коулридж: „Вода, вода, навсякъде вода и нито капчица да пийнеш.“ В техния случай „вода“ се замества с „пари“. Госпожа Драсилис беше свързана с пари отвсякъде, но можеше да ги получава рядко и в минимални количества. Всеки от поне десетина роднини по сватовство би могъл, стига да пожелаеше, да утрои годишния й доход, без да му мигне окото. Но те не желаеха. Не одобряваха госпожа Драсилис. По тяхно мнение Достопочтеният Хюго Драсилис бе сключил неравностоен брак, не чак толкова неравностоен, че да се избягва в разговори и мисли, но достатъчно, за да ги направи хладно невежливи към жена му приживе и леденостудени към вдовицата му. Най-големият брат на Хюго граф Уестборн — никога не беше харесвал очевидно красивата, но не по-малко очевидно второкласна дъщеря на провинциален адвокат, която Хюго внезапно представи на семейството едно незабравимо лято като своя булка. Графът смяташе, че след като е удвоил дохода от застраховката „Живот“ на Хюго и е канел Синтия като малка в семейния дом веднъж годишно, е направил всичко, което може да се очаква от него по въпроса.

Но не беше. Госпожа Драсилис очакваше много повече от него и неполучаването му беше вкиснало характера й, и въшността й и спокойствието на всички, които имаха вземане-даване с нея.

Винаги се дразнех, когато често дочувах хората да говорят за Синтия като за безчувствена. Самият аз никога не съм я намирал за такава, макар че, Бог ми е свидетел, имате достатъчно основания да стане. За мен тя винаги е била симпатична и чаровна приятелка. Дружбата ни почти не беше докосната от секса. Умовете ни си допадаха така гладко, че не изпитвах необходимост да се влюбя . Познавах я прекалено добре. Нямаше какво да откривам у нея. Честната й добра душа беше като отворена книга за мен. Нямаше нищо от онова любопитство, онова усещане за нещо отвъд, което поражда любовта. Бяхме стигнали до степен на приятелство, което нито един от двама ни не желаеше да размести.

И все пак на бала на Флечър помолих Синтия да се омъжи за мен, а тя се съгласи.

 

Като се замисля, виждам, че макар прекият повод да бе господин Танкървил Гифорд, всъщност отговорна беше Одри. Тя ме бе направила човечен, способен на съчувствие и именно съчувствието най-вече ме накара да кажа онова, което казах онази вечер.

Но прекият повод несъмнено беше младият господин Гифорд.

Пристигнах на площад Марлоу, откъдето трябваше да взема Синтия и майка й, с малко закъснение и открих госпожа Драсилис, цветуща и натруфена, в гостната с блед младеж с рядка косица, когото познавах като Танкървил Гифорд, наричан Танки от близките си приятели, към които не принадлежах, и в клюкарските рубрики на списанията за конни надбягвания. Често го бях срещал по ресторантите. Веднъж в „Импайър“ някой ни запозна, но тъй като тогава не беше трезвен, бе пропуснал интелектуалното удоволствие, което би извлякъл от познанството ни. Като всеки човек, който се движи из Лондон, знаех всичко за него. С две думи — беше невероятен малък мръсник и ако гостната не беше на госпожа Драсилис, щях много да се учудя да го заваря там.

Госпожа Драсилис ни запозна.

— Мисля, че вече се познаваме — отбелязах аз. Той се опули безизразно.

— Не си спомням.

Не се учудих.

В този момент влезе Синтия. С ъгълчето на очите си долових глуповато недоволство по лицето на Танки при вида на нескритата й радост, че ме вижда.

Никога не бе изглеждала толкова добре. Тя е висока и се носи великолепно. Простотата на роклята й спечели допълнително достойнство на фона на крещящия блясък на майчината й. Носеше черно — цвят, който много подхожда на чистата й бяла кожа и бледозлатиста коса.

— Закъсня, Питьр — каза тя и погледна часовника.

— Знам. Съжалявам.

— Май е най-добре да побързаме — предложи Танки.

— Таксито ми чака.

— Господин Гифорд, ще позвъните ли? — намеси се госпожа Драсилис. — Ще кажа на Паркър да повика още едно.

— Вземи ме в твоето — чух шепот в ухото си.

Погледнах Синтия. Изражението й не беше се променило. После погледнах Танки Гифорд и разбрах. Бях виждал този израз на фарширована риба и преди — когато се запознахме в „Импайър“.

— Ако вие и господин Гифорд вземете моето такси — обърнах се аз към госпожа Драсилис, — ние ще ви последваме.

Госпожа Драсилис ме сряза. Предполагам, че острата нотка в гласа й убягна на Танки, но в моите уши прокънтя като камбана.

— Аз не бързам — рече тя. — Господин Гифорд, ще вземете ли Синтия? Ще ви последвам с господин Бърнс. Ще видите Паркър на стълбите. Кажете му да извика още едно такси.

Когато вратата се затвори зад тях, тя се изви към мен като шарена змия.

— Как можете да сте толкова нетактичен, Питьр? — извика тя. — Вие сте пълен глупак. Нямате ли очи?

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Той направо я боготвори.

— Съжалявам.

— В какъв смисъл?

— Съжалявам за нея.

Тя сякаш се стегна в дрехите си. Очите й засвяткаха. Усетих сухота в устата, а сърцето ми започна да буха. И двамата бяхме бесни. Беше момент, който се задаваше от години, н двамата го знаехме. От своя страна изпитах задоволство, че е настъпил. Облекчение е да разкриеш мислите си по теми, които дълбоко те вълнуват.

— О! — продума най-сетне тя. Гласът й трепереше. Беше се вкопчила в самоконтрола си, който обаче й се изплъзваше. — И какво е за вас дъщеря ми, господин Бърнс?

— Голяма приятелка.

— И вие смятате, че е приятелско да унищожавате възможностите й?

— Ако господин Гифорд е пример за тях — да.

— Как така? — Тя направо се задави. — Ясно. Разбирам. Ще туря край на това веднъж и завинаги. Чухте ли ме? Забелязвам го от дълго време. Само защото съм ви дала достъп до къщата и съм ви разрешила да влизате и излизате, когато ви скимне, като домашна котка, вие си…

— Въобразявате… — подсказах й аз.

— Идвате ми тук и пречите на Синтия. Използвате факта, че ни познавате от толкова време, за да монополизирате вниманието й. Съсипвате възможностите й. Вие…

Неоценимият Паркър се появи на вратата да съобщи, че таксито чака.

Пътувахме мълчаливо до къщата на Флечър. Магията беше разрушена. Никой от двама ни не можа да привика онзи първи, прекрасен, безогледен гняв, който ни носеше в началния стадий на конфликта, а обсъждане на темата в по-неекзалтирана плоскост беше невъзможно. Беше блаженият период на спокойствие, почивката между рундовете и ние я ползвахме пълноценно.

Когато се добрах до балната зала тъкмо свършваше един валс. Синтия като черна статуя танцуваше с Танки Гифорд. Бяха срещу мен, когато музиката спря, и тя ме забеляза през рамо.

Освободи се и бързо тръгна към мен.

— Отведи ме оттук — тихо рече тя. — Където и да е. Бързо.

Не беше време за спазване на етикета на балната зала. Танки, стреснат от внезапната си самота, придобиваше изражение, сякаш се кани да се замисли по въпроса. Тръгнала към вратата двойка ни скри от него и ние я последвахме и излязохме. Никой от двама ни не продума, докато не стигнахме до малката стая, където се отдадох на размисъл.

Синтия седна. Изглеждаше бледа и измъчена.

— О, боже! — въздъхна тя.

Разбрах. Сякаш видях онова пътуване в таксито, онези танци, онези страховити паузи между танците… Беше много внезапно. Взех ръката й. Обърна се към мен с уморена усмивка. В очите й имаше сълзи… Чух се да говоря…

 

Гледаше ме с блеснали очи. Цялата умора сякаш се бе изпарила от тях. Погледнах я.

Нещо липсваше. Почувствах го още докато говорех. Гласът ми не звучеше убедително. После разбрах какво е. Нямаше тайнство. Познавахме се прекалено добре. Приятелството убива любовта.

Тя облече мисълта ми в думи.

— Винаги сме били като брат и сестра — произнесе със съмнение тя.

— До тази вечер.

— Нима си друг тази вечер? Искаш ли ме?

Исках ли я? Опитах се да си поставя този въпрос и честно да му отговоря. В известен смисъл — да. Тази вечер се бях променил. Създаде се някакво допълнително одобрение към изискаността й, сгъстяване на онази смес от възхита и жал, които винаги бях изпитвал към нея. С цялото си сърце исках да й помогна, да я отведа от ужасното й обкръжение, да я направя щастлива. Но исках ли я в онзи смисъл, в който бе използвала думата? Исках ли я както бях искал Одри Блейк? Примижах при този въпрос. Одри принадлежеше на мъртвото минало, но още ме болеше при мисълта за нея.

Беше ли само защото бях пет години по-възрастен от времето, когато бях с Одри, и пламенността ме беше напуснала?

Затворих ума си за всякакви съмнения.

— Тази вечер се промених — заявих аз. Наведох се и я целунах.

Осъзнавах, че вървя срещу нечия съпротива. После разбрах, че съпротивата е била моята.

 

Сипах си чаша горещо кафе от термоса, който прислужникът ми Смит беше напълнил, като се върнах. То ми вля малко живот. Потиснатостта се разсея.

И все пак остана някакво безпокойство, нещо като дълбоко скрито предчувствие.

Бях направил крачка в тъмното и се боях за Синтия. Бях решил да я направя щастлива. Сигурен ли бях, че ще успея? Блясъкът на рицарството ме бе напуснал и започвах да се съмнявам.

Одри ми беше отнела нещо, което не можех да си върна. Романтика беше най-точното определение. Да, романтиката със Синтия краката ми винаги щяха да са стъпили здраво на земята. В края на краищата щяхме да си останем обикновени приятели и нищо повече.

Усетих, че много ми е жал за Синтия. Виждах бъдещето й като поредица от непоносимо скучни години. Беше прекалено добра, за да бъде привързана до края на живота си към огрухан мечок като мен.

Пийнах още кафе и настроението ми се промени. Дори в сиви зимни утрини един трийсетгодишен мъж в отлично здраве не може дълго да се чувства като отрепка, особено като се утешава с горещо кафе.

Умът ми възвърна равновесието си. Присмях се на себе си като на сантиментален лигльо. Разбира се, че щях да я направя щастлива. Никои мъж и жена не си подхождаха така пълно. Що се отнася до първата катастрофа, която бях въздигнал до ранга на житейска трагедия, какво толкова? Инцидент от ранната ми младост. Смешен епизод, който трябваше — станах с намерението да го сторя незабавно — да изчезне от живота ми.

Отидох бързо до писалището, отключих го и извадих една снимка.

И тогава — несъмнено четири часът сутринта не е време мъжът да се опитва да бъде самостоятелен и решителен — се разколебах.

Възнамерявах да я разкъсам на парченца, без дори да я погледна, и да я хвърля в кошчето за боклук. Но я погледнах и се спрях.

Момичето на снимката беше дребно и тънко и ме гледаше от снимката с големи очи, които срещнаха и предизвикаха моите. Как добре ги помнех тези сини ирландски очи под изразителните, доста гъсти вежди. Колко точно фотографът бе уловил полудръзкото, полуизпълнено с копнеж изражение, вирнатата брадичка, извитите в усмивка устни. Всичките ми съмнения отново се стовариха като вълна върху мен. Дали тази сантименталност в четири часа сутринта се дължеше на патоса на отлитащите години, или наистина изпълваше душата ми и я пазеше, за да не може друг завоевател да влезе и да заеме мястото й?

Нямах отговор, стига фактът, че я върнах в чекмеджето, да не беше такъв. Реших, че това не може да се реши сега. Оказа се по-трудно, отколкото бях смятал.

Когато си легнах, цялата ми мрачност се беше върнала.

Сякаш минаха часове, докато неспокойно се мятах, копнеещ за сън.

Когато се събудих, последната съзнателна мисъл още беше в главата ми. Беше страстен обет, че каквото и да стане, дори онези ирландски очи да продължат да ме преследват до смъртта ми, ще бъда верен на Синтия.

2

Точно когато се приготвих да отида на площад Марлоу и да уведомя госпожа Драсилис за състоянието на нещата, телефонът зазвъня. Синтия, реших аз, вероятно вече е съобщила новината, което ще посмекчи неловкостта при разговора, но споменът за снощната ми среща с госпожа Драсилис не ми позволяваше да очаквам с радост перспективата за нова среща с нея.

Като вдигнах слушалката, ме посрещна гласът на Синтия.

— Здравей, Питър! Ти ли си? Искам да дойдеш веднага.

— Тъкмо тръгвах — отвърнах аз.

— Нямам предвид площад Марлоу. Не съм там. В хотел „Гуелф“ съм. Питай за апартамента на госпожа Форд. Много е важно. Ще ти обясня всичко, щом дойдеш. Ела колкото може по-скоро.

Апартаментът ми е много удобно разположен за посещения в хотел „Гуелф“. Няколкоминутна разходка ме отведе там. Стаята на госпожа Форд беше на третия етаж. Натиснах звънеца и Синтия ми отвори вратата.

— Влез — каза тя. — Много мило, че долетя така.

— Апартаментът ми е на две крачки.

Тя затвори вратата и за първи път се погледнахме. Не мога да твърдя, че бях развълнуван, но ми се стори, че в атмосферата има нещо странно. Снощната вечер ми се струваше далеч в миналото и някак си нереална. Предполагам, че го показах с нещо, защото тя внезапно наруши проточилата се пауза с кратък смях.

— Питър — закачи ме тя, — ти си смутен.

Разгорещено отрекох обвинението, но ми липсваше убеденост. Бях смутен.

— А би трябвало да бъдеш — каза тя. — Снощи, когато изглеждах възможно най-добре с хубавата си рокля, ти ме помоли да се омъжа за теб. Сега ме виждаш отново на прояснена глава и се чудиш как да се измъкнеш, без да ме нараниш.

Усмихнах се. Тя — не. Спрях да се усмихвам. Гледаше ме много особено.

— Питър — рече тя, — сигурен ли си?

— Скъпа моя Синтия — отвърнах аз, — какво ти става?

— Сигурен ли си? — настоя тя.

— Абсолютно, напълно сигурен.

Мярнаха ми се две големи очи, които ме гледаха от снимка. Появиха се и изчезнаха светкавично. Целунах Синтия.

— Какви огромни количества коса имаш — рекох аз. — Срамота е да ги покриваш. — Не ми отговори.

— Днес си в много странно настроение — продължих аз. — Какво е станало?

— Размишлявах.

— Изплюй камъчето. Нещо се е объркало. — В главата ми просветна идея. — Ъъъ… да не би майка ти… майка ти много ли е сърдита за…

— Мама е възхитена. Винаги те е харесвала, Питър.

Успях да сподавя една усмивка.

— Тогава какво има? Да не си уморена от бала?

— Не е толкова просто.

— Кажи ми.

— Трудно е да го изразя с думи.

— Опитай.

Играеше си с книжата по масата с извърнато лице. Известно време не проговори.

— Тревожа се, Питър — най-сетне заговори тя. — Ти си такъв самопожертвователен рицар. Същински Дон Кихот. И точно това ме тревожи. Да не се жениш за мен от съжаление? Не говори. Сега ще ти го кажа, ако ми позволиш да излея мислите си. Познаваме се вече от две години. Знаеш всичко за мен. Знаеш колко… колко нещастна съм вкъщи. Да не се жениш за мен само защото ме съжаляваш и искаш да ме измъкнеш от всичко това?

— Мило мое момиче!

— Не си отговорил на въпроса ми.

— Отговорих му преди две минути, когато ме попита дали…

— Обичаш ли ме?

— Да.

През цялото това време държеше лицето си извърнато, но сега се обърна и погледна в очите ми с рязка напрегнатост, която, признавам, ме постресна. Думите й ме стреснаха още повече.

— Питър, обичаш ли ме колкото си обичал Одри Блейк?

В мига, който делеше думите й от отговора ми, умът ми се блъскаше насам-натам, опитваше се да си припомни кога й бях споменавал за Одри. Бях убеден, че не съм. Никога и с никого не говорех за Одри.

И у най-уравновесения мъж има зрънце суеверие. Лично аз не съм особено уравновесен и нося повече зрънца. Бях потресен. От мига, в който помолих Синтия да се омъжи за мен, призракът на Одри се беше върнал в живота ми.

— Велики боже! — извиках аз. — Какво знаеш за Одри Блейк?

Тя отново извърна лице.

— Името й май много те засегна — издума тихо. Взех се в ръце.

— Ако питаш някой ветеран — заобяснявах аз, — той ще ти обясни, че една рана, колкото и отдавна да е заздравяла, от време на време се обажда.

— Не и ако наистина е заздравяла.

— И когато наистина е заздравяла, когато почти не можеш да си спомниш как си бил такъв глупак, че да я получиш.

Не каза нищо.

— Откъде научи за… това? — запитах аз.

— Когато за първи път те видях или малко след това, един твой приятел — случайно стана дума за теб — ми каза, че си бил сгоден за момиче на име Одри Блейк. Трябвало да ти бьде кум, но един ден си му писал, че няма да има сватба, а после си изчезнал и никой не те виждал цели три години.

— Да — потвърдих аз, — всичко това е самата истина.

— Питър, струва ми се, че чувствата ти са били сериозни. Нещо, което мъжете трудно забравят.

Опитах да се усмихна, но знаех, че се справям зле. Този разговор за Одри ми причиняваше силна болка.

— За мъжете това си е направо невъзможно — казах аз, — стига да не страдат от прекомерно къса памет.

— Нямах предвид това. Знаеш какъв смисъл вложих в думата „забравям“.

— Да — рекох аз. — Знам.

Приближи се бързо до мен, хвана ме за раменете и ме погледна в лицето.

— Питър, можеш ли честно за заявиш, че си я забравил… в смисъла, който аз вложих?

— Да — отсякох аз.

И отново ме обзе онова чувство, онова странно усещане, че вървя срещу себе си.

— И тя не стои помежду ни?

— Не.

Усетих усилието зад тази дума. Сякаш някаква моя подсъзнателна част се опитваше да я задържи.

— Питър!

На лицето й изгря нежна усмивка, вдигна го към моето, а аз я прегърнах.

Отдръпна се с тих смях. Цялото й поведение беше променено. Беше съвсем различна от момичето, което тъй сериозно надникна в очите ми преди секунда.

— О, милото ми момче, какви мускули имаш! Направо ме смаза. Сигурно си бил превъзходен футболист, също като господин Бростър.

Не й отговорих веднага. Не умея да увивам съкровените си чувства и да ги слагам обратно в килера веднага след употреба. Пренастроих се бавно към новата тоналност на разговора.

— Кой е Бростър? — попитах най-сетне.

— Беше учител на… — завъртя ме и посочи — …на това.

Когато влязох в стаята, забелязах, че на един от столовете има картина, но не й обърнах особено внимание. Сега я разгледах по-подробно. Беше доста неумело нарисуван портрет на рядко отблъскващо дете на десет-единайсет години.

— Клетникът! Е, всички трябва да носим кръста си, нали така! Кой е този млад главорез? Дано не ти е приятел.

— Това е Огдън, синът на госпожа Форд. Истинска трагедия…

— Може пък портретът да го загрозява. Наистина ли гледа така, или е просто художествено виждане?

— Не се занасяй. Загубата на това момче разби сърцето на Неста.

Бях шокиран.

— Мъртъв ли е? Ужасно съжалявам. За нищо на света не бих…

— Не, не. Жив и здрав е. Но за нея е мъртъв. Съдът го присъди на бащата.

— Съдът ли?

— Госпожа Форд е бившата съпруга на американския милионер Елмър Форд. Разведоха се преди година.

— Ясно.

Синтия се взираше в портрета.

— Това момче по свой начин е истинска знаменитост — заяви тя. — В Америка му викат „Малкото съкровище“.

— Нима? И защо?

— Това е прякор, даден му от хората, опитвали се да го отвлекат. Правени са много опити да го откраднат.

Млъкна и ме погледна особено.

— Питър, днес и аз направих такъв опит — заяви тя. — Ходих в провинцията, където беше момчето, и го отвлякох.

— Синтия! За бога, какви ги говориш?

— Не разбираш ли? Направих го заради Неста. Сърцето й се късаше, че не може да го види, та затова се промъкнах там, откраднах го и го доведох тук.

Не знам дали изглеждах толкова сащисан, колкото бях.

Надявам се, че не, защото усетих, че умът ми не го побира. Съвършеното спокойствие, с което говореше за това необичайно престъпление, засили объркването ми.

— Шегуваш се!

— Не се шегувам. Откраднах го.

— Но, за бога! А законът? Това е криминално престъпление, не знаеш ли?

— Ами направих го. Хора като Елмър Форд не са годни да се грижат за едно дете. Ти не го познаваш, но той е безскруполен финансист, който мисли единствено за пари. Като си представя как би раснало едно момче в тази задушна атмосфера, и то в най-податливата си възраст. Това би значило смърт за всичко добро у него.

Умът ми продължаваше немощно да се бори с юридическия аспект на въпроса.

— Ама, Синтия, отвличането си е отвличане, нали така! Законът не обръща внимание на мотивите. Ако те хванат…

Прекъсна бръщолевенето ми.

— Питър, ти би ли се страхувал да го направиш?

— Ами… — започнах аз. Не бях мислил досега.

— Не вярвам да се уплашиш. Ако те помоля да го направиш заради мен…

— Ама, Синтия, все пак е отвличане! Това е толкова мръсна игра.

— Аз я играх. Презираш ли ме?

Започвах да се потя. Не можах да измисля отговор.

— Питър — подхвана тя, — разбирам скрупулите ти. Знам точно как се чувстваш. Но не разбираш ли, че това е съвсем различно от обикновеното отвличане, което, естествено, е отвратително? Просто момчето трябва да се изведе от средата, която може да го увреди, и да се върне на обожаващата го майка. В това няма нищо лошо. Дори е прекрасно. — Млъкна. — Е, Питър, ще го направиш ли за мен?

— Не разбирам — замънках аз. — Нали си го направила? Нали си го отвлякла сама?

— Проследиха ме и го взеха обратно. И сега искам ти да опиташ. — Приближи се до мен. — Питър, не разбираш ли какво значи за мен съгласието ти? Аз съм обикновен човек и не мога в дъното на сърцето си да не продължавам да те ревнувам от тази Одри Блейк. Не, не казвай нищо. Не можеш да ме излекуваш с думи, но ако го направиш за мен, ще ме успокоиш. Ще знам.

Беше застанала плътно до мен, държеше ме за ръката и се взираше в лицето ми. Чувството за нереалност, което ме преследваше от онзи момент на бала, ме заля с подновена сила. Животът бе спрял да бъде сивкава подредена история, в която един ден спокойно следваше друг и нищо не се случваше. Умереният му поток беше навлязъл в бързеи и сега един от тях ме поде.

— Ще го направиш ли, Питър? Кажи, че ще го направиш.

Глас, който би трябвало да е моят, отговори:

— Да.

— Милото ми момче!

Бутна ме в едно кресло, седна на ръчката, сложи ръка върху моята и внезапно стана невероятно делова.

— Слушай — започна тя. — Ще ти кажа какво сме замислили.

Когато заговори, внезапно ми хрумна, че от самото начало е била напълно убедена, че съществената част на плановете й, а именно моето съгласие, е в кърпа вързано. Жените имат невероятна интуиция.

3

Когато се връщам в миналото, мисля, че мога точно да определя момента, когато това лудешко начинание, в което се впусках, спря да бъде кошмарен сън, от който замаяно се надявах да се събудя всеки момент, и се превърна в непосредствена реалност. Този момент настъпи, когато се срещах с господин Арнолд Абни в клуба му.

Дотогава всичко беше само фантазия. От Синтия разбрах, че момчето Огдън скоро ще бъде изпратено в прогимназия и че аз трябва да се внедря в училището и да издебна момента да го отвлека, но все ми се струваше, че пречките пред този сравнително разбираем план са непреодолими. На първо място, как щяхме да разберем коя от милионите английски прогимназии щяха да изберат за него господин Форд или господин Меник? Второ, поводът, който щеше да ме отведе триумфално в това училище, когато, или ако, го откриехме, ми се струваше крайно нескопосан. Синтия ми каза, че трябва да се направя на млад заможен мъж, който желае да изучи бизнеса с оглед отварянето на собствено училище. Възражението тук беше, че всъщност не желаех нищо подобно. Нямах вид на човек с подобни амбиции. Не говорех, както би говорил такъв човек.

Обясних го на Синтия.

— Ще ме разкрият за един ден — уверих я аз. — Човек, който е решил да отваря училище, трябва да е доста образован. Аз не знам нищо.

— Нали имаш диплома?

— Диплома. Така или иначе, съм забравил всичко, което съм знаел.

— Това е без значение. Нали имаш парите. Всеки с пари може да отвори училище, дори да е кръгъл невежа. Никой не го намира за странно.

Това ми се стори чудовищно обвинение към образователната ни система, но като се замислих, стигнах до извода, че е вярно. Собственикът на една прогимназия, стига да е достатъчно богат, няма защо да умее да преподава, също както импресариото няма защо да пише пиеси.

— Добре, да оставим това за момент — казах аз. — Истинската трудност е другаде. Как ще откриеш училището, което е избрал господин Форд?

— Вече го открих, или по-точно Неста го откри. Нае частен детектив. Беше съвсем лесно. Огдън отива в училището на господин Абни. Казва се „Санстед Хаус“. Намира се някъде в Хампшир. Съвсем малко училище, но гъмжи от невръстни херцози, графове и други недоразумения. По-малкият брат на лорд Маунтри — Огъстъс Бекфорд, също е там.

Познавах лорд Маунтри и семейството му от дълги години. Смътно си спомнях Огъстъс.

— Маунтри? Познаваш ли го? Бяхме заедно в Оксфорд.

Стори ми се заинтригувана.

— Що за човек е? — попита.

— Много е свестен. Е, не е от гигантите на мисълта. Не съм го виждал от години.

— Приятел е на Неста. Виждала съм го само веднъж. Той ще ти е поръчител.

— Какво ще ми е?

— Ще имаш нужда от поръчител. Поне така мисля. Но и без това, ако споменеш, че познаваш добре лорд Маунтри, ще опростиш преговорите си с господин Абни, защото братът е в училището.

— Маунтри в течение ли е на всичко това? Казала ли си му защо ще ходя в училището на Абни?

— Неста му е казала. Решил е, че е крайно джентълменско от твоя страна. Ще каже на господин Абни всичко, което искаме. Между другото, Питьр, предполагам, че ще трябва да заплатиш някаква сума. Но, естествено, Неста ще поеме всички разходи.

По тази точка удържах единствената си победа за този следобед.

— Не — отсякох. — Много мило от нейна страна, но това ще си остане чисто аматьорско изпълнение. Правя го за теб и ще платя рекета. За бога! Как си представяш, че бих приел пари за подобно нещо!

Погледна ме доста странно.

— Много мило, Питьр — рече след кратка пауза. — А сега да се залавяме за работа.

Заедно измислихме писмото, което след два дена доведе до достолепната ми среща с господин Арнолд Абни, магистър на хуманитарните науки, в неговия клуб.

Господин Абни се оказа длъгнест, любезен добряк с оксфордски маниери, високо чело, дълги бели ръце, гукащи интонации и общ вид на дискретна важност, като на човек в непрекъснат допир с Величията. В поведението му имаше нещо, напомнящо за семеен адвокат, комуто се доверяват херцози, или личен капелан-изповедник в Замъка.

Сам ми връчи ключа към разгадаването на характера му още в първата минута на познанството ни. Бяхме се разположила на маса в пушалнята, когато край нас мина възрастен господин, който пътем му кимна. Събеседникът ми скочи на крака почти конвулсивно, отвърна на поздрава и бавно се отпусна обратно в стола си.

— Херцог Дивайс — полугласно сподели той. — Крайно способен човек. Крайно способен. Племенникът му, лорд Роналд Стоуксхей беше мой ученик. Очарователно момче.

Схванах, че в гърдите на господин Абни до голяма степен цъфти старият феодален дух.

Заловихме се за деловите въпроси.

— Значи искате да станете един от нас, господин Бърнс, и да влезете в образователната професия?

Опитах се да си придам вид сякаш наистина е така. Той повтори вместо мен.

— Е, предвид обстоятелствата, в които, бих казал, че се намирам… ъъъ… аз, няма по-възхитително занимание. Работата е интересна. Да гледаш как се развиват тези млади човешки същества, крие несекващо очарование, да им помагаш да се развиват пред очите ти… във всеки случай бих могъл да заявя, че за мен представлява особен интерес да съм в състояние да формирам подрастващите умове на момчетата, които един ден ще заемат своето място сред наследствените законодатели на страната, тази малка група благородни мъже, които напук на вулгарните нападки на гласовити демагози продължават да изпълняват дълга си и нещо повече, да ръководят съдбините на Англия. Да.

Спря. Казах, че и аз мисля така.

— Вие сте възпитаник на Оксфорд, господин Бърнс, нали така казахте? Писмото ви е у мен. Точно така. Били сте в… а, да. В прекрасен колеж. Деканът ми е приятел от години. Може би познавате един от учениците ми, лорд Роло? Не, той е бил след вас. Възхитително момче. Направо възхитително… И сте взели диплома? Точно така. И сте представлявали университета в мачовете по крикет и ръгби? Отлично. Здрав дух в… ъъъ… здраво, така да се каже, тяло, да!

Сгъна внимателно писмото и го прибра в джоба си.

— Основната цел на идването ви при мен, господин Бърнс, доколкото разбрах, е да изучите… ъъъ… тайните на занаята, нали така? Имате нищожен или никакъв опит в учителстването, доколкото разбирам?

— Абсолютно никакъв.

— Тогава най-добре ще е да работите известно време просто като заместник-директор. Така ще придобиете солидни познания за тънкостите на професията, което ще бъде особено полезно, когато решите да отворите свое училище. Учителството е професия, която можете да изучите щателно само ако я практикувате. Както е казал поетът: „Само онези, които… ъъъ… храбро срещнат опасностите й, разгадават тайната й стара.“ Да, твърдо бих ви препоръчал да започнете от основата на стълбата и поне за известно време да минете през месомелачката.

— Разбира се — съгласих се аз. — Естествено.

Моята сговорчивост го зарадва. Видях, че изпитва облекчение. Май очакваше да хлъцна от яд при перспективата да се заема с истинска работа.

— По една случайност — продължи той — учителят ми по класически дисциплини напусна в края на срока. Тъкмо се канех да се обърна към Агенцията, когато пристигна писмото ви. Бихте ли помислили…

Трябваше да премисля това. Изпитвах благоразположение към господин Арнолд Абни и исках да му причиня колкото може по-малко щети. Щях да му открадна момче, което, макар и да нямаше да стане наследствен законодател след формирането на ума му, несъмнено щеше щедро да допринесе за годишния доход на господин Абни, та не исках да умножавам неприятностите му в качеството си на негоден за нищо учител по класически науки. Но после се сетих, че макар да не бях светило, знаех достатъчно латински и гръцки, за да преподавам основите на тези езици на недораслеци. Съвестта ми бе задоволена.

— Ще бъда очарован — отвърнах аз.

— Отлично. Тогава да смятаме този въпрос за… ъъъ… уреден — рече господин Абни.

Настъпи пауза. Събеседникът ми започна малко неловко да премята един пепелник в ръцете си. Зачудих се какво става, но бързо се сетих. Налагаше се да станем груби. Задаваше се обсъждането на условията.

Докато осъзнавах това, разбрах как мога още малко да облекча смъдящата ме съвест. В края на краищата всичко се свеждаше до сухото. С отвличането на Огдън щях да лиша господин Абни от пари. С плащането на необходимата сума щях да му ги върна.

Заобмислях обстоятелствата. В момента Огдън беше около тринайсетгодишен. Горната граница на прогимназиалната възраст можеше да се определи на четиринайсет години. Тоест Санстед Хаус щеше да го приюти само за една година. За таксите на господин Абни трябваше да гадая. За да съм сигурен, определих доста кръгла сума, която да платя, и я споделих с него.

Очевидно беше задоволителна. Умствената ми аритметика се бе оказала безпогрешна. Господин Абни засия. Когато започнахме чая с кифлите, бяхме направо приятели. За половин час научих повече за учителстването, отколкото изобщо бях предполагал, че съществува.

Сбогувахме се на входната врата на клуба. Усмихваше ми се благо от горната площадка на стълбите.

— Довиждане, господин Бърнс, довиждане — говореше той. — Пак ще се срещнем …ъъъ… на бойното поле.

 

Когато се върнах в апартамента, звъннах на личния ми прислужник Смит.

— Смит — рекох аз, — искам утре рано сутринта да ми купиш някои книги. Най-добре ги запиши.

Той наплюнчи молива.

— Латинска граматика.

— Да, сър.

— Гръцка граматика.

— Да, сър.

— „Лесни изречения в проза“ от Арнолд.

— Да, сър.

— „Галски войни“ от Цезар.

— От кого, сър?

— От Цезар.

— Благодаря, сър. Нещо друго, сър?

— Не, това е достатъчно.

— Много добре, сър.

Изниза се от стаята.

Слава богу, Смит открай време ме имаше за ексцентрична откачалка и никога не се изненадваше от нещата, които го карах да върши.