П. Г. Удхаус
Малкото съкровище (12)

Десета глава

Когато Сам си тръгна, което стори донякъде с маниера на достолепен баща в мелодрама, изтръскващ от краката си праха от прага на прегрешилия син, аз си забърках един коктейл и седнах да обмисля положението. Не ми отне много време да схвана, че проклетото хлапе ме беше измамило с лекота, на която би завидял самият господин фишър. Криеше се някъде из големия град, както беше отбелязал Сам. Но къде? Лондон е доста общ адрес.

Зачудих се какви ли стъпки предприема Сам. Съществуваше ли някаква тайна служба на подземния свят, до която хората от неговата професия да имат достъп? Едва ли. Предположих, че той, както се канех да направя и аз, преорава града с надеждата да налети случайно на целта. И все пак изобретателността и енергията му толкова ме бяха впечатлили, че не ми се искаше да взема аванс пред мен дори в толкова несигурно предприятие. Въображението ми започна да го рисува чудотворно вдъхновен по време на издирването и картината беше толкова жива, че скочих от стола, решен веднага да хукна по следата. Но бях безнадеждно закъснял и не очаквах усилията ми да се увенчаят с успех.

Така и стана. В продължение на два часа и половина препусках из улиците с все по-униващ дух под въздействието на провала и суграшицата, която започна да вали. Уморих се, върнах се в апартамента и с тежко сърце се мушнах в леглото.

Странно беше да се събудя и да осъзная, че съм в Лондон. сякаш бяха минали години, откакто го напуснах. Времето се измерва с чувства, а не с часове и минути, а аз положително бях натрупал значителен брой емоционални моменти и Санстед Хаус. Лежах в кревата и мислех за миналото, докато Смит с весело тракане на съдовете ми приготвяше закуска.

След трескавата енергия от миналата нощ ме бе налегнала особена летаргия. Невъзможността да открия иглата в тази човешка копа сено ме потискаше. Никой не е оптимист преди закуска и гледах на бъдещето с тъпо примирение, като след известно време се прехвърлих на миналото. Но миналото значеше Одри, а да мисля за Одри много болеше.

Струваше ми се необичайно, че за трийсет години живот бях открил сред стотиците жени, които познавах, само една, способна да породи у мен тревожната смесица от чувства, наречена любов, и несправедливо, че на това мое чувство се отговаряше единствено с лека симпатия.

Опитах се да анализирам достойна ли е за мястото, заемаща в сърцето ми. Познавах жени, които ме бяха привличали повече физически, и други, които силно ме привличаха духовно. Познавах по-умни жени, по-хубави жени, по-приветливи жени, но нито една от тях не ми бе въздействала като Одри. Проблемът бе необясним. Всяка представа, че може да сме взаимно привлечени сродни души, предопределени една за друга от Съдбата, се разбиваше от факта, че моето привличане към нея се намираше в обратнопропорционална зависимост от нейното към мен. Вероятно за милионен път през последните пет години се опитах да си представя Шеридан, онзи тайнствен обожател, на когото се бе отдала с такава лекота. Кои ли липсващи у мен качества бе притежавал? Къде се криеше магнетизмът, довел до триумфа му?

От подобни мисли нямаше полза. Отхвърлих ги до следващия път, когато щях да съм в настроение за самоизтезания, и станах от леглото. Банята и закуската ме ободриха и напуснах къщата в прилично добро настроение.

Да търсиш определен индивид сред лондонските милиони придава неоспорима привлекателност на прекарания в града ден. Провеждах диренето безцелно цялата сутрин и следобеда, но не зърнах нито Огдън, нито младия му приятел лорд Бекфорд. Утехата ми бе, че Сам Мазника вероятно също търпеше неуспех.

Привечер възникна въпросът за завръщането ми в Санстед Хаус. Не бях разбрал дали господин Абни бе поставил някакъв срок за скитанията ми, или трябваше да се върна само с дезертьорите. Реших, че е по-добре да остана в Лондон поне още една нощ и тръгнах към най-близката поща да изпратя на господин Абни телеграма в този смисъл.

Докато я пишех, проблемът, който ме мъчеше през последните двайсет и четири часа, се реши за по-малко от минута. Не знам дали мисловните ми възможности бяха се замъглили, след като напуснах Санстед, или изобщо си бяха на това по-ниско от нулата равнище. Но си остава фактът, че напълно бях пропуснал очевидното решение на затрудненията ми. Вероятно толкова се бях съсредоточил върху Малкото съкровище, че съвсем бях забравил съществуването на Огъстъс Бекфорд. Хрумна ми, че ако се допитам в дома му, бих научил нещо полезно. Момче като Огъстъс не бяга от училище току-така. Вероятно тази вечер в древния му благороднически дом щеше да има някакво празненство, на което, изкушен от безбожното Съкровище, бе решил, че е наложително да присъства.

Познавах добре къщата. Навремето, когато двамата с лорд Маунтри учехме в Оксфорд, често прекарвах там съботите и неделите. След това, поради пребиваването си в чужбина, почти не бях се срещал със семейството. Сега бе моментът да възобновя познанството. Спрях минаващо такси.

Индуктивното мислене не ме подведе. Пред къщата беше проснат червен килим, а отвътре звучеше музика.

Лейди Роксъм — майката на Маунтри и изчезналия Огъстъс, беше реалистка, която приемаше нещата такива, каквито са. Не изглеждаше изненадана при вида ми.

— Колко мило да дойдете да ни посетите — каза тя. — Някой ми беше казал, че сте в чужбина. Тед е в Южна Франция с яхтата. Огъстъс е тук. Господин Абни, директорът му, дал разрешение да остане да пренощува.

Разбрах, че Огъстъс е подхванал смела игра. Прозрях зад тези нагли лъжи пръста на Огдън.

— Вероятно не си спомняте Сибил. Беше почти бебе, когато ни гостувахте последния път. Тази вечер празнува рождения си ден.

— Мога ли да вляза и да помогна с нещо? — запитах аз.

— Бих искала. Много ще са доволни.

Съмнявах се, но влязох. Току-що беше свършил поредният танц. Облечен в най-тесния си итьнски костюм, с лъснало от достойна радост лице, към мен вървеше грешникът Огъстъс, а зад гърба му, с отегчения вид на човек, комуто е писнало от радостите на живота, се мъкнеше Малкото съкровище. Мисля, че и двамата ме забелязаха едновременно. Ефектът от появата ми илюстрираше характерите и на двамата. Огъстъс стана моравочервен и впи в мен ужасен поглед. Съкровището ми намигна. Огъстъс спря и затьпка на място. Съкровището се приближи и ме поздрави като стар приятел.

— Здрасти! — рече то. — Как попадна тук? Слушай, смятах по някое време да ти се обадя по телефона и да ти обясня как стоят нещата. Но откакто дойдох в Лондон, съм непрекъснато в движение.

— Ти, малко чудовище!

Святкащите ми очи минаха покрай него и срещнаха погледа на достопочтения Огъстъс Бекфорд, което го накара гузно да подрипне. Съкровището погледа през рамо.

— Той май не ни трябва, ако ще говорим по работа — отсече то. — Ще ида да му кажа да изчезва.

— Няма да правиш нищо подобно. Не смятам да губя и двама ви от очи.

— О, с него всичко е наред. Няма защо да се тревожиш. И без това утре смяташе да се прибере в училище. Избяга само заради този купон. Защо не го оставиш да се повесели, като така и така е тук? Аз ще ида да ти чукна една срещичка за след купона.

Приближи се до приятеля си и последва кратък монолог, който свърши с това, че онзи изчезна по посока на празнуващите. Младостта е такова нещо, че само след секунда вече танцуваше бодро с всички видими доказателства за безгрижна радост. Бъдещето с всичките му бури бе напълно изтрито от съзнанието му.

— Всичко е наред — уведоми ме Съкровището, като се върна при мен. — Обеща да не бяга. Когато решиш да го намериш, ще е някъде наоколо. А сега да поговорим.

— Не ми се ще да отнемам от ценното ти време — отбелязах аз. Лекото безгрижие, с което това демонично момче се справяше в положение, което би трябвало да е смущаващо за него, ме разгневи. Всичкият авторитет, който имах в очите му, можеше да се замести от засадената в саксия палма, на която се подпираше в момента.

— Всичко е наред. — На него всичко му беше наред. — Подобни неща не ми допадат. Не се страхувай, че си провалил вечерта ни. Дойдох само защото на Беки много му се искаше. Танците ме отегчават до смърт, тъй че нека идем някъде, където ще можем да поговорим.

Започвах да усещам, че детското празненство е точното място за мен. Сам Фишър се бе отнесъл с мен като с дете, същото правеше и Малкото съкровище, фактът, че бях отговорен мъж, преполовил трийсет и първата си година, с една на косъм избегната смърт и безнадеждна любов в миналото си, май не впечатляваше нито единия от двамата. С безкрайно малодушие и униние последвах събеседника си в усамотена ниша.

Той се облегна и кръстоса крака.

— Имаш ли цигарка?

— Нямам цигарка, но и да имах, нямаше да ти я дам.

Изгледа ме благо.

— Тая вечер май сме вкиснати, а? Нещо те яде отвътре. Какво е станало? Яд те е, че не се появих в апартамента ти? Мога да обясня това.

— Ще те изслушам с удоволствие.

— Стана така. Внезапно ми хрумна, че ден-два по-рано или по-късно няма да попречи на уговорката ни и докато тъй и тъй съм тук, мога да поразгледам Лондон, преди да тръгна. Предложих го на Беки и идеята му се стори жестока. Открих, че се е качвал на кола само веднъж в живота си. Представяш ли си? Аз имам собствена кола откакто проходих. И, естествено, реших, че е наложително да го разходя с кола и така изхарчихме парите.

— Как така изхарчихте парите?

— Ами така. Останали са ми два долара, не повече. Не беше само автомобилстването. Към него имаше хранения. Това хлапе Бекфорд плюска като невидяло. Непрекъснато врънка за лапачка. Сигурно защото не пуши. Аз вече нямам онзи апетит, който имах. Та такива ми ти работи. Но вече съм готов. Изкихай сухото и утре тръгвам. Мама ще пририта от възторг, като ме види.

— Няма да те види. Утре се връщаме в училище.

— Как така? Да се върнем в училището?

— Промених плановете си.

— Няма да се връщам в тъпото училище. Да не си посмял да ме водиш. Какво ще стане, ако кажа на въздуха под налягане за сделката ни и че ти ми даде парите?

— Разправяй му каквото щеш. Няма да ти повярва.

Позамисли се и истината го осени. Самодоволният израз напусна лицето му.

— Ама какво ти става? Да не си се смахнал? Пращаш ме в Лондон, а първото нещо, което правиш, като ме намериш, е да искаш да ме върнеш в даскалото. Писна ми от теб.

Усетих, че в гледната му точка има нещо вярно. Внезапната промяна на решението ми сигурно му се струваше необяснима. И тъй като го намерих по чудо, бях склонен към великодушие. Отстъпих.

— Огдън, старче — сърдечно заговорих аз. — Май и двамата получихме от това детско празненство каквото искахме. Ти скучаеш, а ако аз постоя още половин час, ще ме призоват да забавлявам дечицата с изпълнение на комични песни. Ние, светските мъже, сме над тия неща. Вземи си шапката и палтото, ще те водя на шоу. Можем да говорим по работа по-късно, след като похапнем.

Мрачното му изражение се претопи в доволна усмивка.

— Това се казва приказка! — весело отбеляза той и се изхлузихме да вземем шапките си като най-добри приятели. Оставих на иконома бележка за Огъстьс Бекфорд, изискваща присъствието му на гара Ватерло утре в дванайсет без десет. В методите ми имаше известна неофициалност, която господин Абни вероятно не би одобрил, но чувствах, че мога да разчитам на Огъстьс.

С любезност може да се постигне много. Когато завесата падна след края на музикалната комедия, която гледахме, между мен и Съкровището се беше установил траен мир. Вечерята циментира дружбата ни и отидохме в апартамента ми в отлични отношения. След половин час той хъркаше в стаята за гости, докато аз пушех доволно пред огъня в хола.

Не бяха минали и пет минути, когато се позвъни, си беше легнал, тъй че отидох лично да отворя и открих на изтривалката господин Фишър.

Чувството на благоразположение към всичко живо зултат от успешното ми справяне с Малкото съкровище включи и Сам. Поканих го да влезе.

— Е — рекох аз, след като го почерпих с пура и напълних чашата му, — как се справяме, господин Фишър? Имахте ли късмет?

Той поклати глава с укор.

— Млади човече, бива си те. Трябва да го призная. Подцених те. Много те бива.

— Похвалата от страна на Сам Фишър Мазника наистина значи много. Но защо са тези тежки комплименти?

— Надви ме, младежо. Нямам нищо против да го призная. Когато ми каза, че Съкровището вилнее някъде на свобода, налапах въдицата като детенце. А ти през цялото време си ме заблуждавал. Добре, добре!

— Но той е на свобода, господин Фишър.

Изтръска пепелта от пурата си. Имаше зъбоболен вид.

— Синко, няма защо да продължаваш да лъготиш. Случайно се намирах на три метра от теб, когато двамата се качихте в таксито на Шафтсбъри Авеню.

Засмях се.

— Е, щом случаят е такъв, нека премахнем тайните помежду ни. Той спи в съседната стая.

Сам сериозно се наклони напред и ме потупа по коляното.

— Млади човече, моментът е критичен. Точно тук, ако не внимаваш, можеш да изпортиш цялата добра работа, която свърши, като започнеш да се надуваш и да си въобразяваш, че щом си спечелил досега, работата ти е опечена. Повярвай ми, трудното е да установиш връзката и точно тук имаш нужда от опитен човек, който да работи с теб. Включи ме и ме пусни да водя преговорите със стария Форд. Ти ще ги сплескаш. Справял съм се с такива неща десетки пъти и знам как се действа. Няма да съжаляваш, ако ме вземеш за партньор. Няма да загубиш дори цент. Ще работя за двойно по-голяма сума, отколкото би поискал ти, в случай че не сплескаш нещата и не останеш с пръст в уста.

— Много мило от ваша страна, но няма да има никакви преговори с господин Форд. Както ви казах, ще върна момчето в Санстед. — Улових измъчения му поглед. — Опасявам се, че не ми вярвате.

Дръпна от пурата, без да ме удостои с отговор.

Дали не е изконна човешка слабост да се мъчиш да убедиш в правотата си и онези, чието съмнение не е от особена важност? Сетих се, че нося писмото от Синтия в джоба си. Извадих го като веществено доказателство А и му го прочетох.

Сам слушаше внимателно.

— Ясно — отрони той. — От кого е?

— Няма значение. От една приятелка.

Прибрах писмото в джоба си.

— Щях да го изпратя в Монако, но промених плановете си. Нещо се случи.

— Какво?

— Бих го нарекъл съвпадение, ако знаете какво значи това.

— И наистина се каниш да го върнеш в училището?

— Наистина.

— Ще пътуваме заедно нататък — отсече той. — Надявах се повече да не стъпя там. Английската провинция може да е очарователна през лятото, но през зимата ми дай Лондон. Както и да е — въздъхна примирено той и стана от стола. — Ще ти кажа довиждане до утре. Кой влак ще вземете?

— Да не искаш да кажеш — запитах настойчиво аз, — че ще имаш нахалството да се върнеш в Санстед след всичко, което ми сподели за себе си?

— Да не храниш идеята да ме разобличиш пред господин Абни? Забрави я, младежо. И двамата се намираме в къщи от стъкло. Нека не хвърляме камъни. Освен това би ли ти повярвал? С какви доказателства разполагаш?

Бях решил, че този аргумент е приемливо разумен, когато го използвах срещу Съкровището. Сега, когато го използваха срещу мен, осъзнах още по-ярко разумността му. Ръцете ми бяха вързани.

— Да — заключи Сам, — утре след краткото ни приключение в Лондон, ще се отдадем отново на кроткия селски живот. — Засия неудържимо към мен от прага, разтегнал уста от ухо до ухо. — Но и кроткият селски живот има своите интересни страни. Мисля, че няма да скучаем! — заяви той.

Вярвах му.